Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seeress of Kell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

ПРОРОЧИЦАТА ОТ КЕЛ. 2001. Изд. Бард, София. Фентъзи. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА, Крум БЪЧВАРОВ [The Seeress of Kell, David EDDINGS] С ил. Формат: 24 см. Страници: 512. ISBN: 954-585-199-6.

Съдържание:

Пророчицата от Кел [The Seeress of Kell]

Ривански кодекс: Древни текстове от Белгариадата и Хрониките на Малореон [The Rivan Codex] / пр. Крум БЪЧВАРОВ

История

  1. — Добавяне на анотация

13.

Покоите, в които настаниха Гарион и неговите спътници, им бяха безкрайно познати. Изгубилите родината си аренди, захвърлени от бурята на непознатия бряг преди толкова много столетия, бяха пресъздали с много любов кралския палат във Воу Мимбре, запазвайки всяка подробност от него в новия строеж — дори и някои от неговите неудобства. Винаги практичният Дурник веднага забеляза това.

— Биха могли да се възползват от възможността и да направят някои подобрения — отбеляза той.

— В запазването на древните неща се крие известен чар — каза Поулгара и се усмихна.

— Разбирам, че ги е измъчвала носталгия, Поул, но няколко подобрения на конструкцията нямаше да бъдат излишни. Забеляза, че баните са в избата, нали?

— Той има право, лейди Поулгара — съгласи се Велвет.

— В Мал Зет беше много по-удобно — съгласи се Се’Недра. — Когато банята е в самите покои, човек има възможност да се забавлява и да прави каквото си поиска.

Ушите на Гарион станаха алени.

— Изглежда, съм пропуснал нещо интересно — рече лукаво Закат.

Гарион се изчерви целият.

После пристигнаха шивачките и Поулгара и останалите дами с горещ ентусиазъм се отдадоха на едно от онези занимания, които според Гарион винаги изпълваха женското сърце с неописуема наслада.

Веднага след тях дойдоха и шивачите, обзети от същата решимост да направят дрехите на всички присъстващи колкото се може по-старомодни. Белдин, разбира се, непоклатимо отказа да ползва услугите им; дори стигна дотам, че показа на един от настойчивите майстори огромния си костелив юмрук, демонстрирайки, че е напълно удовлетворен от начина, по който изглежда.

Гарион и Закат съблюдаваха ограниченията, наложени им от пророчицата, и останаха в пълно бойно снаряжение.

Когато най-сетне останаха сами, Белгарат ги огледа и каза сериозно:

— Искам вие двамата да бъдете особено внимателни по време на турнира. Нарадас знае кои сме и вече му се удаде да ни забави. Може да се опита да стигне още по-далеч. — Изведнъж вълшебникът погледна към вратата и рязко попита Силк: — Къде отиваш?

— Помислих си, че тъкмо сега е време да подуша наоколо — отвърна невинно дребничкият крадец. — Никога не е излишно човек да знае с какво ще го сблъска утрешният ден.

— Добре, но бъди внимателен — и гледай нещо чуждо да не се озове съвсем случайно в джобовете ти. Тук се движим по много тънък лед, положението е несигурно. Ако някой забележи, че крадеш, можем да си навлечем много неприятности.

— Белгарат — отвърна Силк обидено, — никой никога не ме е виждал да крада. — И излезе, като мърмореше недоволно.

— Нима се опитва да каже, че не краде? — попита Закат.

— Не — отвърна Ерионд. — Просто подчертава, че не позволява на никой да го види. — Младият мъж се усмихна. — Силк наистина има някои лоши навици, но ние се опитваме да го накараме да ги забрави. — За пръв път от много време Гарион чуваше младия си приятел да говори пред всички. Ерионд ставаше все по-сдържан — дори би могло да се каже — затворен в себе си. Той открай време бе странно момче и изглежда, умееше да усеща неща, неведоми за всички останали. Гарион си припомни думите на Кайрадис в Реон и сърцето му се сви: „Търсенето ти ще бъде изпълнено с много опасности, Белгарион, и знай, че един от твоите спътници ще изгуби живота си преди то да свърши.“

Изведнъж, сякаш споменът за нея я беше повикал, пророчицата от Кел излезе от стаята, където дамите разговаряха с шивачките. По петите й вървеше Се’Недра, облечена с много къса свободна рокля.

— Това е съвсем подходяща дреха, Кайрадис — протестираше съпругата на Гарион.

— Може би е подходяща за теб, кралице на Рива — отвърна пророчицата, — но аз не мога да облека такова нещо.

— Се’Недра! — възкликна потресено Гарион. — Та ти си направо гола!

— О, я стига! — прекъсна го остро тя. — Всички тук са виждали разсъблечени жени. Просто се опитвам да убедя моята млада, обзета от мистичен унес приятелка. Кайрадис, ако не облечеш тази дреха, страхотно ще ти се разсърдя. Освен това трябва да се погрижим и за косата ти.

Пророчицата се обърна към малката кралица, притисна я в обятията си и каза развълнувано:

— Скъпа, скъпа Се’Недра! Сърцето ти е по-голямо от самата теб и загрижеността ти изпълва моето сърце с радост. Но аз съм доволна с моята простичка дреха. Може би с времето вкусът ми ще се промени и тогава с удоволствие ще приема препоръките ти.

— С нея въобще не може да се говори — заяви Се’Недра, размаха ръце и се втурна в стаята, откъдето бяха излезли.

— Трябва да я храниш повече — обърна се Белдин към Гарион. — Много е мършава.

— Харесва ми такава, каквато е — отговори Гарион и погледна към Кайрадис. — Ще седнеш ли при нас, света пророчице?

— Да, ако може.

— Разбира се. — Той прекъсна инстинктивното движение на Тот, тръгнал да помогне на своята господарка, и поведе момичето с превързаните очи към едно удобно кресло.

— Благодаря ти, Белгарион — каза тя. — Ти си толкова добър, колкото си и смел. — Пророчицата се усмихна и сякаш в стаята изгря самото слънце. След това докосна с длан косата си. — Наистина ли изглежда грозна? — попита тя.

— Красива е, Кайрадис — отговори й той. — Се’Недра понякога преувеличава… как да ти кажа — тя буквално обожава да подстригва и сресва хората — и най-вече мен.

— А ти имаш ли нещо против това?

— Не, струва ми се.

— Ти си пленник в капана на любовта, Белгарион. Наистина си могъщ вълшебник, но ми се струва, че твоята малка кралица притежава по-голямо вълшебство от теб, защото те държи в мъничката си ръка.

— Сигурно е вярно, но… всъщност нямам съвсем нищо против.

— Ако продължавате още на тази тема, ще повърна — заяви сърдито Белдин.

Скоро Силк се върна и Белгарат го попита:

— Откри ли нещо?

— Нарадас те е изпреварил в библиотеката. Отбих се там и онзи, дето пази книгите…

— Библиотекарят — поправи го разсеяно Белгарат.

— Да де. Та значи библиотекарят ми каза, че още щом пристигнал тук, Нарадас претършувал цялата библиотека.

— Едно е ясно — рече Белгарат. — Зандрамас не е на острова. Изглежда, е изпратила Нарадас да търси картата. Все още ли се занимава с това?

— Очевидно не.

— Това означава, че я е намерил.

— И вероятно я е унищожил, за да не можем да я видим ние — добави Белдин.

— Не, добри ми Белдин — рече Кайрадис. — Картата, която търсите, все още съществува, но не е там, където възнамерявате да я търсите.

— И ти не можеш да ни кажеш къде е, нали? — попита я Белдин.

Пророчицата поклати глава.

— Така си и мислех.

— Ти използва думата „картата“ — подхвана Белдин, опитвайки се да разбере още нещичко по косвен път. — Означава ли това, че е само една?

Кайрадис кимна.

— Е, добре — рече Белдин. — Ще я търсим — поне ще има с какво да се занимаваме, докато нашите двама герои огъват броните и доспехите на другите рицари.

— Това ме навежда на една мисъл — рече Гарион и погледна Закат. — Не си особено добре запознат как да си служиш с копието, нали?

— Всъщност въобще не съм запознат.

— В такъв случай утре сутринта трябва да отидем на някое удобно място, за да те науча да се биеш с копие.

 

 

На следващата сутрин двамата станаха рано и напуснаха двореца, яхнали конете си.

— Най-добре е да излезем извън града — предложи Гарион. — Недалеч от палата има равно поле, удобно за тренировки, но там сигурно ще има други рицари. Не се опитвам да те обидя, просто ти казвам, че първите опити с копието са твърде непохватни. Всички мислят за нас, че сме велики рицари, затова нека не показваме, че си напълно неподготвен.

— Благодаря — сухо каза Закат.

— Нима ти харесва да изпаднеш в неудобно положение на публично място?

— Не, никак.

— Тогава не говори така.

Излязоха на една поляна, отдалечена на няколко мили от града.

— Имаш два щита — отбеляза Закат. — Такава ли е обичайната практика?

— Вторият е за нашия противник.

— Противник ли?

— В момента ще бъде някой дънер или дърво. Необходимо ни е да имаме мишена. — Гарион спря коня си. — Сега — подхвана той — ще участваме в официален турнир. Целта е да не убиваме никого, защото това се счита за проява на лош вкус. По всяка вероятност на турнира ще използваме копия с притъпени върхове. Така броят на жертвите рязко спада.

— Но понякога наистина умират хора, нали? Искам да кажа, че противниците им ги убиват.

— Да, има и такива случаи. Целта по време на официалните рицарски турнири е да събориш противника си от коня. Яздиш срещу него и насочваш копието си в средата на щита му.

— А той прави точно същото, така ли?

— Точно така.

— Това ми звучи твърде болезнено.

— Да, така е. След няколко атаки вероятно ще имаш синини по цялото тяло.

— И правят това за развлечение?

— Не съвсем. Турнирът е нещо като съревнование — правят го, за да разберат кой е най-добрият.

— А, ясно.

— Помислих си, че може да ти допадне.

Прикрепиха излишния щит към един нисък клон и Гарион каза:

— Това е подходящата височина. Аз ще направя първите две атаки. Наблюдавай внимателно. След това ще опиташ и ти.

Гарион вече боравеше виртуозно с копието и при двете атаки удари щита точно в средата.

— Защо се изправяш на седлото в последната секунда? — попита Закат.

— Всъщност не се изправям, а се навеждам напред. Целта е да стъпиш здраво на стремената, да се наведеш и да задържиш тялото си съвсем неподвижно. Така теглото на коня се прибавя към собственото ти тегло.

— Умно. Дай да опитам.

При първия си опит Закат въобще не можа да уцели щита.

— Къде сбърках? — попита той.

— Когато се изправи и се наведе напред, върхът на копието ти увисна. Трябва да се прицелиш добре.

— О, разбирам. Добре, нека опитам още веднъж. — При следващата атака императорът на Малореа удари щита в единия край, което го накара да се завърти около клона. — Сега по-добре ли е? — попита той.

Гарион поклати глава.

— Сега щеше да го убиеш. Когато удариш щита по този начин, копието ти се отклонява нагоре и върхът му попада точно в забралото на противника ти. И му чупиш врата.

— Ще опитам пак.

До обяд Закат постигна значителен напредък.

— Достатъчно за днес — заяви Гарион. — Започва да става прекалено горещо.

— Не съм уморен — възрази Закат.

— Имах предвид коня ти.

— Той просто е малко задъхан.

— Бих казал, че направо е изтощен. Освен това започнах да огладнявам.

 

 

Още от сутринта, денят, когато щеше да започне рицарският турнир, бе ясен и слънчев. Шумни тълпи граждани на Дал Перивор, облечени в пъстроцветни дрехи, бяха изпълнили улиците и отиваха към полето, където щяха да започнат двубоите между рицарите.

— Хрумна ми нещо — каза Гарион на Закат, когато двамата излязоха от двореца. — Всъщност ние с теб не се интересуваме кой ще бъде обявен за победител в турнира, нали?

— Какво точно искаш да ми кажеш?

— Предстои ни да свършим нещо много по-важно от победата в този турнир. По всяка вероятност няколко счупени ребра ще ни попречат да изпълним задачата си. Нека участваме в няколко схватки, да съборим двама-трима противници от конете и след това да позволим на някого да ни хвърли от седлата. Така ще удовлетворим изискването честта ни да остане неопетнена и няма да се излагаме на опасност, нито пък ще получим някакво сериозно нараняване.

— Нима предлагаш да изгубим преднамерено? — попита невярващо Закат.

— Да, приблизително е така.

— Никога през живота си не съм губил състезание.

— С всеки ден започваш да приказваш все повече като Мандорален — въздъхна Гарион.

— Освен това — продължи Закат — мисля, че пропускаш нещо важно. Ние сме могъщи рицари, посветили се на благородна цел. Ако не дадем най-доброто от себе си, Нарадас ще проглуши ушите на краля с всякакви намеци и грозни съмнения в почтеността ни. От друга страна — ако победим, ще го сравним със земята.

— Да победим ли? — изсумтя Гарион. — Ти наистина напредна много бързо в боя с копие, но рицарите, които ще се изправят срещу нас, се занимават с това цял живот.

— Защо не постигнем компромис? — попита лукаво Закат.

— Какво си наумил?

— Ако победим в турнира, кралят не може да ни откаже нищо, което го помолим, нали?

— Обикновено е така.

— В такъв случай той ще е повече от щастлив да позволи на Белгарат да погледне онази карта — или пък може да принуди Нарадас да му я покаже.

— Хм, може би си прав.

— Ти си вълшебник. Можеш да направиш така, че да победим, нали?

— Нима ме караш да прибягвам до измама?

— Много си непоследователен, Гарион. Първо предложи сами да паднем от конете — това също е измама, нали? Виж какво ще ти кажа, приятелю. Аз съм императорът на Малореа и ти давам разрешение да ги измамиш. Има ли някакъв начин да го направиш?

Гарион се замисли и не след дълго си спомни нещо.

— Помниш ли, когато ти разказах, че ми се наложи да прекъсна цяла война, за да накарам Мандорален и Нерина да се оженят?

— Да.

— Чуй как го направих. Повечето копия рано или късно се счупват. В края на турнира около забитите в земята прътове ще има трески до коляно. Но в деня, когато прекъснах онази война, моето копие не се счупи — бях го обвил в непреодолима сила. Това ми свърши много добра работа. Този ден никой — дори най-най-добрите рицари — не можа да се задържи на седлото.

— Струва ми се, че каза друго нещо — че си предизвикал гръмотевична буря.

— Това стана малко по-късно. Двете армии бяха изправени една срещу друга на бойното поле. Дори мимбратите не биха се впуснали в атака, когато светкавиците изравят огромни дупки в тревата. Не са чак толкова глупави.

— Постигнал си наистина нещо забележително! — засмя се Закат.

— Наистина се позабавлявах малко — призна Гарион. — Не се случва прекалено често един човек да смири две армии. Но след това си имах големи неприятности. Когато предизвикаш промени във времето, никога не можеш да бъдеш сигурен какви последствия може да има това. Дядо беше буквално вбесен. Нарече ме с какви ли не имена, след които „дръвник“ звучеше най-меко.

— Спомена за някакви бариери. Какво точно представляват те?

— В земята се забиват греди и отгоре закрепват пръти. Рицарите, които участват в схватката, яздят в галоп един срещу друг от двете им страни, та конете да не се сблъскат. Добрите жребци са скъпи. О, това ми напомня за друго нещо. Ние имаме още едно преимущество. Нашите коне са доста по-едри и по-силни от местните.

— Прав си. Но въпреки това бих се чувствал по-спокоен, ако прибегнеш до измама.

— Сигурно ще го направя. Дори да победим по законния начин, ще получим толкова натъртвания, че ще трябва да сме на легло цяла седмица. А трябва да се явим на онази среща — ако въобще открием къде ще се състои тя.

 

 

Полето, където щеше да се състои турнирът, беше украсено с пъстроцветни знамена и ленти, които плющяха на вятъра. Беше издигната трибуна за краля, придворните дами и благородниците на преклонна възраст, които не можеха да участват в схватките. Обикновените граждани стояха от другата страна на прътовете. Двама облечени в пъстри дрехи фокусници развличаха тълпата, а рицарите се подготвяха за предстоящите битки. Палатки на ивици, оцветени с всички багри на дъгата, се издигаха от двете страни на прътовете — това бяха местата, където майстори поправяха повредените доспехи на благородните бойци; тук щяха да бъдат откарвани и ранените — зад брезента те можеха да страдат, без никой да ги вижда — защото ако зрителите наблюдаваха стенания и гърчещи се от болка тела, удоволствието им от прекрасния следобед неминуемо щеше да пострада.

— Веднага се връщам — каза Гарион на Закат. — Искам да поговоря малко с дядо. — После слезе от коня си, прекоси яркозелената трева и отиде в края на трибуната, където седеше Белгарат. Старият вълшебник беше облечен в снежнобяла роба и се беше намръщил недоволно.

— Много си елегантен — отбеляза Гарион.

— Някой си мисли, че така може да се шегува с мен — отвърна Белгарат.

— Преклонната ти възраст е изписана по най-недвусмислен начин на лицето ти — обади се нахално Силк зад гърба му. — Затова хората инстинктивно се стремят да ти придадат колкото е възможно по-достоен външен вид.

— Няма ли да млъкнеш? Какво има, Гарион?

— Двамата със Закат ще прибегнем до измама — не особено голяма. Ако победим, кралят ще ни възнагради — например ще ти позволи да разгледаш онази карта.

— Знаеш ли, наистина може да се получи.

— Какви измами може използва човек в рицарски турнир? — попита Силк.

— Най-различни.

— Сигурен ли си, че ще спечелиш?

— Мога да ти гарантирам това с почти пълна сигурност.

Силк веднага скочи от мястото си.

— Къде отиваш? — попита го Белгарат.

— Искам да се обзаложа с някои хора кой ще е победителят — отвърна дребничкият драснианец и изчезна в тълпата.

— Нищо не може да го промени — отбеляза Белгарат.

— Още нещо — Нарадас е тук. Той е гролим, следователно ще разбере какво правим. Моля те, дядо, прогони го по-далеч от мен. Не искам да се намеси в работата ми в най-решителния момент.

— Ще се справя с него — мрачно каза Белгарат. — Излизай на бойното поле, направи всичко по силите си, обаче внимавай.

— Да, дядо. — Гарион се обърна и се върна при Закат, който го чакаше при конете.

— Ще застанем във втората или третата редица — рече Гарион. — Обичайната практика е първи да се бият победителите от предишни турнири. Заетото от нас място ще разкрие по подходящ начин скромността ни, освен това ще имаме възможност да преценим как да яздим покрай бариерата. — Кралят на Рива се огледа. — Преди схватката трябва да предадем копията си: ще ни дадат по едно от онези със затъпените върхове от поставката ей там. Веднага ще се погрижа за тях, щом ги вземем в ръцете си.

— Ти наистина си непочтен младеж, Гарион. Но какво прави Келдар? Тича край трибуните с вид на крадец, който има твърде много работа.

— Щом чу за плана ни, веднага тръгна да прави облози.

Закат избухна в смях.

— Трябваше да ми кажеш това по-рано. Ако знаех, и аз щях да му дам пари — можеше да заложи и за мен.

Приятелят им, барон Астелиг, беше съборен от коня си във втората схватка.

— Добре ли е? — попита загрижено Закат.

— Щом се движи — отвърна Гарион. — Вероятно само си е счупил крака.

— Поне няма да се наложи да се бием срещу него. Не обичам да наранявам приятелите си. Разбира се, броят им не е чак толкова голям.

— Може би имаш повече, отколкото предполагаш.

След третата схватка от първия тур Закат попита:

— Гарион, учил ли си някога фехтовка?

— Алорните не използват рапири и саби, Закат — с изключение на алгарите, разбира се.

— Зная, но теорията на фехтоваческото изкуство е подобна на тази при боравене с копия. Ако извиеш китката или лакътя си в последния момент, можеш да избиеш встрани копието на своя противник. После коригираш мерника и забиваш върха му в средата на неговия щит точно когато копието му е изгубило отбранителната си позиция. Тогава той няма да има никакъв шанс, нали?

Гарион се замисли за миг и отвърна несигурно:

— Това не е прието.

— Същото се отнася и за използването на вълшебства, нали?

— Закат, ти използваш копие, дълго петнадесет стъпки и тежко поне петнайсет килограма. Трябва да имаш ръце на горила, за да го завъртиш с такава светкавична скорост.

— Въобще не е така! Не е нужно да го размахваш. Едно леко помръдване на копието ще свърши същата работа. Мога ли да опитам?

— Идеята си е твоя. Ще те вдигна от земята, ако не сполучиш.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Гласът на Закат звучеше развълнувано — дори можеше да се каже, че в него се промъкна нетърпението на малко момче.

— О, богове — измърмори отчаяно Гарион.

— Какво има? — попита Закат.

— Нищо. Опитай, щом си решил.

— Има ли въобще някакво значение? Бездруго няма да ме наранят, нали?

— Не бих стигнал толкова далеч в заключенията си. Виждаш ли това? — Гарион посочи един рицар, който току-що бе свален от коня и лежеше по гръб до бариерата.

— Всъщност той не е много наранен, нали?

— Все още се движи — малко, но все пак го прави. Според мен първо трябва да дойде ковач да го освободи от бронята преди лекарите да се занимаят с него.

— И все пак мисля, че хрумването ми ще има добър ефект — заяви упорито Закат.

— Ако не е така, ще ти направим великолепно погребение. Добре. Наш ред е. Върви да донесеш копията.

Върховете на копията за рицарския турнир бяха обвити с няколко слоя агнешка кожа, а върху тях бе завързано парче плътен брезент. В резултат се получаваше голяма кръгла топка, която имаше много успокояващ, благороден вид, ала Гарион знаеше страхотната сила, с която тя изхвърляше ездача от седлото. Освен това не ударът на копието в бронята чупеше костите, а мъчителното съприкосновение на съборения рицар със земята. Кралят на Рива беше малко разсеян, когато започна да съсредоточава волята си, затова най-добрата фраза, която му дойде наум, беше: „Направи го!“ Не беше съвсем сигурен дали се случи точно така, както беше планирал. Първият му неприятел падна от седлото на коня още когато копието на риванския крал се намираше на около пет стъпки от неговия щит. Гарион регулира защитната сила около своето копие и това на малореанския император. С известна изненада забеляза, че техниката на Закат действа безотказно. Едно-единствено, почти незабележимо движение на лакътя отклоняваше копието на противника му и в същия миг малореанецът забиваше своето копие точно в средата на щита на рицаря срещу себе си. Гарион забеляза, че човек, съборен със силен удар от седлото на атакуващ кон, лети във въздуха доста време. Двамата им противници бяха изнесени в безсъзнание от полето.

Това беше лош ден за гордостта на Перивор. Обогатявайки опита си с подсилените оръжия, риванският крал и императорът на Малореа буквално покосиха редиците на облечените в бляскави брони и доспехи рицари на Перивор, а палатките на лекарите се пълнеха с нови и нови ранени. Бойците с благородно потекло от столицата на острова претърпяха нещо повече от разгром — онова, на което бяха подложени, бе по-скоро истинска катастрофа. Най-сетне безразсъдното им мимбратско наследство бе отрезвено и осъзнавайки, че са изправени пред непобедима двойка бойци, рицарите от Перивор се събраха на съвет и след него всички вкупом се предадоха.

— Какъв срам — изрече със съжаление Закат. — Тъкмо започна да ми харесва.

Гарион реши да остави тази забележка без коментар.

Когато двамата тръгнаха към трибуните да отправят обичайния поздрав към краля, белоокият Нарадас излезе напред и ги посрещна с мазна усмивка.

— Приемете горещите ми поздравления, господа рицари — заговори той. — Вие наистина сте благородници, притежаващи изключителна храброст и неповторими бойни умения. Победихте в турнира и заслужено спечелихте лавровите венци. Може би вече сте чули за голямата почетна награда, която се пада на героите, завоювали първото място на бойното поле?

— Не — отговори Гарион. — Не сме чували за нея.

— Днес вие спорихте с останалите рицари за честта и правото да влезете в смъртен бой с един ужасен звяр, който от много време нарушава спокойствието на нашето прекрасно кралство.

— И какъв е този звяр? — попита подозрително Гарион.

— Това, разбира се, е един ужасен дракон, господин рицарю.