Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (24)

23.

Кайрадис започна строго:

— Ето, сега си сама, както винаги си предпочитала да бъдеш, Дете на Мрака.

— Онези, които бяха с мен, не струват пукната пара, Кайрадис — отвърна безразлично Зандрамас. — Те изпълниха предназначението си и аз вече нямам нужда от тях.

— Готова ли си да минеш през портите на Мястото, което вече не съществува, за да се изправиш в присъствието на Сардиона и да направиш своя избор?

— Разбира се, света пророчице — съгласи се Зандрамас с неочаквана кротост. — С радост ще се присъединя към Детето на Светлината, за да влезем заедно в храма на Торак.

— Внимавай с нея, Гарион — прошепна Силк. — Тя е намислила нещо.

Ала Кайрадис също беше доловила хитрината на магьосницата.

— Неочакваното ти съгласие е учудващо, Зандрамас — рече тя. — През всичките месеци, изпълнени с крайно изтощение и умора, ти напразно се стремеше да избегнеш тази среща, а сега нетърпеливо се втурваш към пещерата. Какво те е променило така? Може би вътре се крие някаква незнайна опасност? Нима все още се стремиш да примамиш Детето на Светлината и да го тласнеш към гибел, надявайки се да избегнеш необходимостта от Избора?

— Отговорът на въпроса ти се крие зад тези врати, сляпа вещице — отговори с груб глас Зандрамас, после обърна блещукащото си лице към Гарион. — Сигурна съм, че великият богоубиец не изпитва страх — продължи тя. — Или онзи, който унищожи Торак, е вече роб на страха и плахостта? Та с какво бих могла аз, една обикновена жена, да застраша живота на най-могъщия воин на света? Нека влезем заедно в тази пещера. Оставям уверено своята сигурност в твоите ръце, Гарион.

— Може би истината е друга, Зандрамас — рече Пророчицата от Кел. — Сега е твърде късно за хитрини и измами. Само Изборът може да ви освободи. — Сляпото момиче замълча за миг и сведе глава. До слуха на Гарион отново долетяха звуците на многогласния хор. — А! — възкликна Кайрадис. — Най-сетне разбрахме. Откъсът в небесната книга беше неясен, но сега прозряхме значението му. — Тя се обърна към портала. — Излез, господарю на демоните. Не се крий в тъмното, очаквайки лесна плячка, а се покажи да те видим.

— Не! — изкрещя дрезгаво Зандрамас.

Ала вече беше твърде късно. Неохотно, сякаш изблъскан насила, смазаният и почти напълно осакатен дракон се показа от пещерата, като ревеше страхотно и бълваше огън и дим.

— Пак ли! — простена Закат.

Ала Гарион видя нещо повече от страшния дракон. По същия начин в покритата с дълбок сняг гора край Вал Алорн той беше видял образа на Барак, вплетен в този на ужасната мечка — страшният горски звяр тичаше, за да спаси риванския крал, който четиринадесетгодишен бе промушил с копието си глигана. А сега Гарион видя Морджа — господаря на демоните, приел формата на дракон. Това беше Морджа, върховният враг на Нахаз, демона, който беше низвергнал крещящия Урвон във вечната пропаст на ада. Морджа, с десетките подобни на змии ръце, сграбчил огромен меч — оръжие, което Гарион познаваше твърде добре. Повелителят на демоните, превърнал се в дракон, крачеше напред с огромни стъпки, размахвайки Ктрек Гору — ужасния меч на Торак, изплетен от носещи смърт сенки.

Пламтящите червени облаци избухнаха в грозно кърваво сияние, когато отвратителният демон връхлетя срещу тях.

— Разпръснете се! — изкрещя Гарион. — Силк, кажи им какво да правят! — Кралят на Рива пое дълбоко дъх. В същия миг огромни светкавици се изсипаха от мътното небе и се разбиха в страните на терасовидната пирамида с разтърсващ земята гръм. — Да вървим! — извика Гарион на Закат и извади отново меча на Желязната хватка. Но след това спря изумен. Поледра, с такова спокойствие, сякаш се разхождаше сред окъпана в слънце горска поляна, се приближи към ужасното чудовище.

— Твоят господар е повелителят на измамата, Морджа — обърна се тя към внезапно обзетото от дълбока парализа същество. — Но сега дойде време да престанеш с всички лъжи. Ще говориш само истината. С каква цел си тук? Защо са пристигнали тук всички чудовища като теб?

Повелителят на демоните, приел тялото на грозния дракон, изръмжа с омраза, после започна да се гърчи, да се мята, правейки опити да се освободи.

— Говори, Морджа — заповяда Поледра. Наистина ли бе възможно някой да притежава толкова огромна мощ?

— Няма — изръмжа Морджа, почти задавен от жестока ненавист.

— Ще говориш — каза бабата на Гарион с ужасяващо тих глас.

Морджа изкрещя като в агония.

— С каква цел си дошъл тук? — изрече настойчиво Поледра.

— Служа на краля на ада — извика демонът.

— А каква е неговата цел тук?

— Той иска да притежава камъните на властта — изрева Морджа.

— Защо?

— Така ще скъса веригите си — страшните окови, с които прокълнатият УЛ го прикова още преди раждането на света.

— Тогава защо ти помогна на Детето на Мрака — и защо твоят враг Нахаз помогна на Урвон, последователя на Торак? Твоят господар не знаеше ли, че всеки от тях иска да създаде нов бог? Бог, който ще го окове още по-страшно в грозните вериги?

— Никак не ме интересува към какво се стремят те — озъби се Морджа. — Аз и Нахаз наистина враждувахме, ала нашето съперничество не беше заради лудия Урвон или безпътната Зандрамас. В мига, когато някой от тях вземеше Сардиона, кралят на ада щеше да посегне — с моите ръце или с тези на Нахаз, и щеше да грабне камъка. После, използвайки силата му, единият от нас щеше да измъкне Ктраг Яска от Богоубиеца и щеше да го занесе на нашия господар. В мига, когато кралят на ада се сдобие с двата камъка, ще стане новият бог. Веригите му ще се строшат и той щеше да се сражава с УЛ като равен — не, дори като по-могъщ бог. Така всичко, което е съществувало в миналото, което съществува днес и което ще съществува в бъдеще, ще бъде единствено негово.

— В такъв случай каква би била съдбата на Детето на Мрака и на Урвон?

— Те щяха да бъдат нашата награда. Нахаз вече ръфа плътта на Урвон — и ще го прави вечно в най-черните глъбини на ада, а аз ще се храня с тялото на Зандрамас. Най-подходящата награда за краля на отвъдното е мъчение, продължаващо цяла вечност.

Магьосницата от Даршива потръпна, като чу ужасната присъда, произнесена над душата й.

— Ти не ще успееш да ме спреш. Поледра! — изкрещя подигравателно Морджа. — Кралят на отвъдното вля част от силата си в моята десница.

— Да, но тази сила е окована в тялото на недодялан звяр — продължи Поледра. — Ти направи своя избор, а тук, когато един избор вече е направен, връщане няма. В тази битка ще участваш сам. Твоят единствен съюзник няма да е кралят на ада, а жалкото, безумно същество, което сам си избрал.

Демонът надигна грозната си муцуна, отвори черната си, пълна с огромни зъби паст, нададе ужасяващ рев и започна да мята рамене в отчаяни опити да се освободи от физическата форма, която го ограничаваше.

— Това означава ли, че ще трябва да се бием и с двамата? — попита Закат с разтреперан глас.

— Страхувам се, че да.

— Гарион, да не си си изгубил ума?

— Тъкмо това трябва да направим, Закат. Добре поне че Поледра успя да ограничи мощта му. Не мога точно да ти кажа как го постигна, но все пак успя. Щом демонът вече не разполага с пълната си сила, все пак имаме някакъв шанс. — Гарион свали забралото на шлема си и тръгна напред, размахвайки меча с огненото острие.

Силк и останалите вече се бяха пръснали и заобикаляха дракона.

Докато Гарион и Закат внимателно вървяха напред, кралят на Рива забеляза нещо, с което можеха да спечелят още по-голямо предимство. Примитивният мозък на дракона и разсъдъкът на демона, живял стотици хиляди години, не се бяха слели напълно. Единственото око на звяра виждаше само онези врагове, които се приближаваха директно срещу него, и атакуваше само тях, без дори да подозира за присъствието на останалите, настъпващи отстрани и отзад. Ала Моржа схващаше съвсем добре опасностите, заплашващи го от всички страни. Неестественият съюз между силно развития мозък и огромното същество с прилепови крила пораждаше колебание, дори нерешителност у демона. В следващия миг Силк се втурна напред с меча на един мъртъв гролим и го стовари върху гърчещата се опашка на чудовището.

Драконът изрева от болка, от зейналата му паст блъвнаха огнени езици и той се обърна непохватно, за да спре атаката на Силк. Дребничкият драснианец ловко отскочи, а останалите се втурнаха срещу ужасната твар. С ритмични удари Дурник и Тот заблъскаха оголените хълбоци на звяра.

В главата на Гарион светкавично се зароди отчаян план.

— Бий по опашката! — извика той на Закат, отстъпи няколко крачи назад, за да се засили, после се втурна напред — движеше се тежко и твърде непохватно, поради тежестта на доспехите. Скочи върху мятащата се във всички посоки опашка и се затича нагоре по гърба на звяра.

— Гарион! — долетя нейде зад него ужасеният вик на Се’Недра. Той не му обърна внимание и продължи да се катери по люспестия гръб на чудовището, докато не стигна до раменете на дракона. Знаеше, че ударите с огнения меч изобщо не могат да навредят на дракона. Не така обаче стояха нещата с Морджа. Гарион издигна меча на Желязната хватка и нанесе страхотен удар с две ръце в основата на врата на звяра. Драконът не обърна никакво внимание на това и продължи да търси дръзките си противници. Ала Морджа изкрещя от болка, усещайки огромната изгаряща сила на Кълбото. Точно в това беше предимството на Гарион и неговите приятели. Оставен сам, драконът беше безсилен срещу нападението на многобройните противници. Единствено хитростта на вселилия се в него господар на демоните бе смъртна заплаха за тях, ала Гарион знаеше от опит каква мощ притежава Кълбото в битките с демони и какви страшни рани е способно да им нанесе. В това отношение Камъкът на Доброто беше по-могъщ от бог, защото изчадията на ада можеха да избягат от божеството, ала наказанието, наложено от Кълбото на Алдур, неизбежно ги застигаше.

— Още огън! — заповяда той на камъка и отново вдигна оръжието си. Последва удар, още един и още един. Мечът вече не отскачаше от твърдите като камък люспи, а започна да се впива все по-дълбоко в плътта на звяра. Силуетът на Морджа, който едва се открояваше в тялото на дракона, започна да се гърчи от болка, защото мечът вече режеше и неговия врат, нанасяйки убийствени удари по люспестото тяло на дракона. Гарион вече беше замахнал, ала изведнъж смени посоката на удара, сграбчи здраво дръжката и заби острието в гърба на звяра, точно между гигантските му рамене.

Морджа изрева.

Гарион завъртя меча и под острието зейна огромна рана.

Болката беше толкова голяма, че дори драконът я усети и изрева. Гарион вдигна меча и още веднъж го заби в кървящата рана, този път още по-дълбоко.

Двете същества — Морджа и драконът — изкрещяха в един глас.

Незнайно защо това накара Гарион да си спомни нещо от детството си. Припомни си за онези времена, когато наблюдаваше как Кралто копае дупки за коловете на оградата. Сега риванският крал съзнателно копираше ритмичните движения на фермера — вдигаше меча високо във въздуха и с все сила го забиваше в плътта на звяра. С всеки удар раната зейваше по-страшно и ставаше по-дълбока, от разкъсаната плът шуртеше кръв и плискаше във всички посоки. Гарион за миг зърна бялата кост на чудовището и веднага промени посоката на ударите. Дори мечът на Желязната хватка нямаше да може да пререже гръбнак, дебел като огромно дърво.

Приятелите на Гарион отстъпиха смаяно назад и загледаха как драконът се опитва да обърне глава в отчаян опит да се отърве от своя мъчител, който беше пробил огромна рана в гърба му. Ала тяхното замайване продължи само миг, след който те отново се втурнаха напред и почнаха да нанасят тежки удари върху по-меките люспи, покриващи гърлото, корема и хълбоците на дракона. Атаките на Сади, Силк и Велвет бях светкавични, тъй като те внимаваха огромното животно да не ги стъпче. Дурник нанасяше методични удари върху единия хълбок и чупеше едно след друго ребрата на звяра. Същото правеше и Тот от другата страна. Превърнали се във вълци, Белгарат и Поледра впиваха зъби в гърчещата се опашка.

В този момент Гарион откри онова, което търсеше — сухожилието, дебело като котвено въже, което водеше към едно от гигантските крила.

— Още огън! — провикна се отново той.

Мечът пламна с нова сила, ала този път Гарион не замахна, а опря острието в сухожилието и започна да реже като с трион — така прогаряше бавно, но сигурно твърдата тъкан на сухожилието, без да хаби сили в излишни удари. Най-накрая успя, сухожилието се скъса и отрязаните му краища потънаха като змии в окървавената плът.

Изпълненият с болка рев, който се изтръгна от пламтящата паст на чудовището, разтърси въздуха. То се люшна, после се стовари на земята, обзето от неудържима агония.

С отчаяно усилие кралят на Рива успя да се изтърколи далеч от бъхтещите земята страшни нокти. След миг Закат вече беше до него и му помогна да се изправи.

— Ти си луд, Гарион! — изкрещя той. — Ранен ли си?

— Добре съм — отвърна риванският крал. — Хайде по-бързо да свършим с това.

Тот вече се беше изправил под огромната глава на звяра и застанал здраво на широко разкрачените си нозе, нанасяше страшни удари по гърлото на дракона. След всеки негов замах от разкъсаните артерии плискаше кръв. Широките рамене на немия се въртяха с ужасна сила, той се опитваше да прекъсне дихателната тръба на животното — огромна като бъчва за вино. Независимо от общите усилия на Гарион и неговите приятели, досега те само бяха причинявали болка на чудовището, ала сега Тот вече застрашаваше живота му. Ако успееше да прекъсне или дори само да пробие дебелата стена на трахеята, драконът щеше да умре — или щеше да се задуши поради липса на въздух, или щеше да се удави в собствената си кръв. Звярът се дръпна назад, вдигна предните си лапи и се извиси над гиганта.

— Тот! — изкрещя Дурник. — Пази се! Ще те смаже!

Ударът дойде не от челюстта, върху която стърчаха грозните зъби. Гарион различи фигурата на Морджа, замахващ с Ктрек Гору — меча на сенките. В следващия миг повелителят на демоните нанесе страшен промушващ удар напред. Сякаш лишено от материя, острието изскочи от гърдите на чудовищната твар, заби се в гърдите на Тот и щръкна откъм гърба му. Тялото на немия замръзна неподвижно, после се изхлузи от меча и падна на земята — Тот дори не успя да извика.

— Не! — изрева Дурник с глас, изпълнен с неизмерима болка.

Умът на Гарион остана съвършено хладен. Той се обърна към Закат и каза съвсем спокойно:

— Пази ме от зъбите на дракона!

След миг риванският крал вече тичаше към чудовището. Вдигнал меч, готов за удар с невиждана досега от него мощ. Оръжието му се насочи не към отворената от Тот рана, а към могъщите гърди на дракона.

Острието на Ктрек Гору блесна на слънцето, събрало цялата си сила да го отблъсне, но Гарион парира с един замах отчаяния удар, стисна здраво дръжката на меча на Желязната хватка и вложи цялата си сила в удара, като заби с всичка сила острието в гърдите на чудовището. Освободената напълно мощ на Кълбото едва не го събори.

Острието потъна в сърцето на звяра с лекотата, с която нагорещен шиш минава през масло.

Ужасяващият рев, изтръгнал се и от гърдите на дракона, и от господаря на демоните замря в клокочещо хъркане.

Гарион изтръгна меча си от плътта на звяра и се отдръпна от конвулсивно гърчещия се труп. Подобно на горяща сграда, сгромолясваща се под собствената си тежест, драконът рухна на земята.

Надвит от умората, Гарион се обърна към приятелите си. Лицето на Тот беше спокойно, от едната му страна беше коленичила Кайрадис, а от другата — Дурник. И двамата ридаеха.

Нейде далеч над главите им албатросът нададе своя изпълнен с болка крясък.

 

 

Кайрадис плачеше — превръзката на очите й вече беше мокра от сълзите й.

Мрачното оранжево небе бушуваше и ги притискаше с гигантската си тежест. Катраненочерните петна по облаците меняха местата си, изгрялото слънце се опитваше да ги прогони, хвърляйки огнени багри срещу тях — те трепереха и се тресяха, но продължаваха своя луд танц. В мътния въздух блеснаха светкавици и се стоварваха неумолимо върху олтара на едноокия бог, издигнат на върха.

Кайрадис ридаеше.

Съвършено правилните каменни плочи, с които бе застлан подът на амфитеатъра, тъмнееха влажни от лепкавата мъгла, която беше обгърнала рифа след вчерашния пороен дъжд. Белите петънца в твърдия като желязо камък искряха — мънички звезди, придобили още по-силен блясък от влагата.

Кайрадис ридаеше.

Гарион пое дълбоко дъх и се огледа. Амфитеатърът всъщност не бе толкова просторен, колкото му се беше струвало. Със сигурност не беше достатъчно голям, за да се превърне в сцена на събитията, разиграли се тук — ала, от друга страна, дори целият свят би бил тесен за техния размах. Лицата на приятелите му бяха окъпани в пурпурния огън на небесата, които се разтърсваха, озарявани от мъртвешки бялата светлина на светкавиците, и бяха изпълнени със страхопочитание пред гигантския мащаб на събитията, протекли преди броени минути. Амфитеатърът беше осеян от труповете на гролими — тъмни петна, струпани на купчини по стълбището. Гарион дочу далечен приглушен рев, който отмря в нещо като въздишка, и погледна към дракона. Езикът му стърчеше от зеещата уста, змийските очи го гледаха безизразно. Ревът беше дошъл от огромния труп. Вътрешностите му, които все още не осъзнаваха, че са вече мъртви, продължаваха да работят. Зандрамас стоеше скована от преживяното. Звярът, който бе повикала на помощ, беше мъртъв; мъртъв бе и демонът, вселил се в отвратителната твар. Отчаяните й усилия да избегне предопределената необходимост я бяха сломили, тъй както вълните на морето разрушават крепостта от пясък, направена от децата. Синът на Гарион бе отправил към баща си поглед, изпълнен с безгранична вяра и гордост. Чистотата на детските очи беше най-голямата утеха за краля на Рива.

Кайрадис продължаваше да плаче. Всичко останало в съзнанието на Гарион бе плод на размисъл и случайни впечатления. Единственият безусловен факт бе скръбта, сломила пророчицата от Кел. Точно в този момент тя беше най-важната личност в цялата вселена, а може би винаги беше била такава. Гарион си помисли, че може би наистина светът е създаден с единствената цел това крехко момиче да бъде доведено тук в точно уреченото време, за да направи своя избор. Ала дали тя щеше да се справи с тази задача сега? Може би смъртта на нейния защитник и водач — единствения човек на този свят, когото тя истински бе обичала — я бе направила неспособна да вземе правилното решение.

Кайрадис продължаваше да плаче, минутите отлитаха. Сега Гарион вече беше сигурен. Знаеше непоколебимо, сякаш го беше прочел в Книгата на небесата — най-верният ориентир на пророците, — че срещата и Изборът не само трябва да се осъществят тъкмо в този ден, но и че дори е предопределена минутата, когато ще се случи това. Ако обаче в този момент Кайрадис се прекършеше под тежестта на загубата и скръбта и не успееше да изпълни дълга си, всичко — и минало, и настояще, и бъдеще — щеше да се стопи като сън. Момичето с превързаните очи трябваше да спре да плаче, инак светът щеше да бъде изгубен навеки.

А после във въздуха се извиси един-единствен, ясен и звънък глас. Набираше все по-голяма сила и в него бе скрита цялата мъка на всички хора по света. Скоро към него се присъединиха и други гласове и гласът на колективния разум на гадателите пое цялата мъка на пророчицата от Кел. После бавно притихна, оставяйки след себе си мъчителните багри на най-черното отчаяние. Ала не след дълго всичко отшумя и се възцари безкрайна тишина — по-тежка от пълното безмълвие на прясно изкопан гроб.

Кайрадис продължаваше да ридае, ала вече не беше сама — с нея плачеше целият й народ.

Самотният глас се извиси отново, мелодията беше много близка до онази, която току-що бе отшумяла в небитието. Това наистина беше така за несвикналото ухо на Гарион, но всъщност имаше промяна: с присъединяването на останалите гласове тя ставаше все по-осезаема, все повече нови акорди се присъединяваха към основния мотив и в края на песента дълбоката печал изгуби част от могъществото си и изпепеляващата мъка зазвуча по-приглушено.

Песента започна отново, ала този път гласът не беше сам, мелодията отекваше с тътена на целия хор, чиято триумфална вяра разтърсваше и завладяваше небесната твърд. Песента си оставаше същата, но онова, което бе започнало като траурен марш, сега ликуваше.

Кайрадис хвана ръката на Тот, постави я нежно на безжизнените му гърди, приглади разрошената коса на немия гигант и посегна да докосне мокрото от сълзи лице на Дурник, за да го утеши.

А после пророчицата се изправи. Вече не плачеше. Страховете на Гарион се изпариха — също като мъглата, прогонена от топлите лъчи на слънцето.

— Върви! — каза решително тя и посочи вече неохранявания портал. — Най-важният миг наближава. Върви, Дете на Светлината, върви и ти, Дете на Мрака. Идете в пещерата — там всеки трябва да посочи своя избор, който никога повече не може да бъде променен. Елате с мен на Мястото, което вече не съществува — там ще се реши съдбата на човечеството. — И като изрече това, пророчицата тръгна напред с решителни стъпки.

Гарион се оказа безсилен пред този чист и ясен глас и пое редом с облечената в блестящата си дреха Зандрамас, следвайки стройната, нежна фигура на пророчицата. Когато влязоха, кралят на Рива видя как Детето на Мрака посегна да докосне бронята на дясното му рамо и с иронично задоволство отбеляза, че силите, ръководещи тази среща, не са особено сигурни в себе си. Те бяха издигнали преграда между него и магьосницата от Даршива. Незащитеното й гърло се намираше съвсем близо до ръцете му, копнеещи от желание за разплата, ала невидимата стена я пазеше така, сякаш тя се намираше на обратната страна на луната. Някакво дълбоко вкоренено в съзнанието чувство му подсказваше, че неговите приятели го следват, а Геран и треперещият Отрат вървят след Зандрамас.

— Не трябва всичко да свърши така, Белгарион от Рива — прошепна магьосницата. — Нима ние, най-могъщите на този свят, ще се оставим на случайния избор, направен от това момиче с болен ум? Нека сами изберем бъдещето си! Така и двамата ще станем богове. Ще отхвърлим с лекота властта на УЛ и всички останали божества, после двамата ще царуваме заедно над целия свят. — Светлинките под кожата й започнаха да се въртят все по-бързо, а очите й се изпълниха с червено сияние. — Като станем богове, ти ще можеш да се отървеш от своята смъртна съпруга, която дори не е човешко същество, и двамата с теб ще можем да се съберем в едно семейство. Аз ще зачена от теб, Белгарион, и ще дам живот на цяла раса от богове. Двамата ще се радваме на удоволствия, които никой смъртен не би могъл да изпита. Ще ти харесам, владетелю на Рива, ще ти харесам, както се харесвам на всеки мъж. Ще изпълня дните ти с блаженство, достойно за боговете, и двамата ще поделим Светлината и Мрака помежду си.

Гарион беше изплашен, дори почувства известно страхопочитание пред решимостта на Детето на Мрака. Зандрамас беше неумолима и твърда като диамант. Кралят на Рива прозря: тя никога нямаше да се промени, защото бе неспособна на това. В следващия миг той достигна до едно важно заключение: светлината можеше да се променя, сам денят беше доказателство за това, ала мракът — не можеше. Едва сега риванският крал прозря същността на вековното разделение, разкъсало вселената на две. Тъмнината бе неизменно състояние, докато светлината бе движение, стремящо се към вечно развитие. Мракът стоеше окован в черупката на своята съвършена неизменност, докато светлината продължаваше да се движи, стремейки се към съвършенство. Когато Гарион най-сетне проговори, думите му не бяха отговор на греховното предложение на Зандрамас, а бяха насочени към самия Дух на Мрака:

— Всичко ще се промени, разбираш ли? — рече той. — Не си в състояние да направиш нищо, което би ме накарало да изгубя вярата си в това. Торак искаше да стане мой баща, сега Зандрамас ме желае за свой съпруг. Отказах на Торак, отказвам и нея. Не ще успееш да ме заключиш в клетката на неподвижността. Ако успея да променя най-малкото нещо в света, ти вече си загубил. Ако искаш, иди и се опитай да спреш прилива, но ме остави да сторя онова, за което съм дошъл тук.

Въздишката, разнесла се в отговор от устата на Зандрамас, не беше човешка. Просветлението, осенило съществото на Гарион, засегна самото сърце на Мрака, а не просто неговия инструмент. Той долови чуждата мисъл — лека като птиче перо, — която се опитваше да проникне в него, но не направи опит да го прогони.

Зандрамас изсъска, очите й пламнаха в дива омраза.

— Не видя ли вече онова, което търсеше? — попита Гарион.

Гласът, долетял в отговор от устните на Зандрамас, беше сух и равен:

— Ще ти се наложи да направиш своя избор, бъди сигурен.

Гласът, който отговори вместо Гарион, също беше сух и хладен и не принадлежеше на риванския крал.

— Има още много време — отвърна той. — Човекът, когото съм избрал за свой инструмент, сам ще избере кога да направи своя избор.

— Хитър ход, но той не означава края на играта.

— Разбира се, че не. Последният ход е оставен в ръцете на пророчицата от Кел.

— Така да бъде тогава!

Вървяха по дълъг коридор, изпълнен с миризма на плесен.

— Много мразя такива работи — разнесе се недоволното мърморене на Силк някъде зад гърба на Гарион.

— Всичко ще се оправи — успокои го Велвет. — Нищо няма да ти се случи. Няма да го позволя.

Коридорът ги изведе в подземна пещера. Стените й бяха грапави и неправилни, което показваше, че тя не е изградена от човешка ръка, а има естествен произход. По отсрещната стена се стичаше вода и се събираше в тъмно малко езерце на пода. В пещерата миришеше на влечуго, носеше се и зловоние от разлагащо се месо. Подът беше покрит с оглозгани кости. По някаква ирония на съдбата бърлогата на бога на драконите бе станала дом на самия дракон. В негово лице мястото бе намерило най-сигурния пазач.

Откъм близката страна се издигаше огромен трон, издялан в монолитната скала, а пред него бе изграден един от вече до болка познатите олтари. На олтара лежеше продълговат камък, малко по-голям от човешка глава, и сияеше с грозна червена светлина. От другата страна на олтара се търкаляше човешки скелет, чиято ръка все още беше протегната с копнеж към камъка. Гледката накара Гарион да се намръщи. Може би ставаше дума за някое от жертвоприношенията на Торак, или пък човекът бе станал жертва на дракона? После кралят на Рива отгатна истината. Това беше ученият от Мелцена, който беше откраднал Сардиона и беше избягал от университета, за да го донесе тук и да умре в безсмислено обожание на камъка, отнел живота му.

В този момент зад рамото на Гарион се разнесе животинско ръмжене — идваше от Кълбото. Сардионът, лежащ върху олтара, отговори по същия начин. Пещерата се изпълни с глъчка от гласовете на различни народи — някои от тях, предположи Гарион, долитаха чак от другия край на вселената. Лъчи синя светлина започнаха да си пробиват път към повърхността на червения камък върху олтара. Същото се случи с Кълбото, което в миг бе окъпано в яростни алени вълни, сякаш конфликтът на вековете се беше натрупвал тук, в това ограничено пространство.

— Обуздай го, Гарион — остро заповяда Белгарат. — Ако не го направиш, двата камъка ще се самоунищожат и ще разрушат цялата вселена.

Гарион протегна ръка през рамо и покри Кълбото с длан.

— Все още не — прошепна той на жадния за отмъщение камък. — Когато му дойде времето. — Гарион не би могъл да обясни защо избра тъкмо тези думи. Мърморейки като сърдито дете, камъкът притихна. Макар и неохотно Сардионът също спря да ръмжи. Ала лъчите в непривичен цвят продължаваха да бляскат по повърхността на вълшебните камъни.

„Добре се справи — прошепна гласът в съзнанието на Гарион. — Това смути нашия враг. Само не ставай прекалено самоуверен. Те имат предимство тук, защото в тази пещера силата на Детето на Мрака е особено голяма.“

„Защо не ми го каза по-рано?“

„Нима щеше да ме послушаш? Виж, Гарион, моят неприятел се съгласи, че трябва да оставим Избора в ръцете на Кайрадис. Ала Зандрамас не е дала изричното си съгласие. Сигурно ще направи последен опит да промени нещата в своя полза. Застани между нея и Сардиона. Каквото и да се случи, не й позволявай да се добере до него.“

„Добре“ — отвърна Гарион. Знаеше, че ако се опита да пристъпи незабележимо към Сардиона, не би измамил магьосницата от Даршива. Затова тръгна спокойно напред, застана пред олтара, извади меча, опря острието в земята, а после положи ръце върху дръжката.

— Какво си намислил? — попита подозрително Зандрамас.

— Знаеш, Зандрамас — отговори Гарион. — Двата духа се споразумяха да оставят Избора в ръцете на Кайрадис, но от теб все още не съм чул такова решение. Все още ли мислиш, че можеш да избегнеш Избора?

Лицето на магьосницата, под което плуваха светлите петънца, се изкриви от ярост.

— Ще си платиш за това, Белгарион! Всичко, което си, ще бъде унищожено, всички, които обичаш, ще загинат тук.

— Това ще реши Кайрадис, а не ти. Междувременно аз няма да позволя никому да докосне Сардиона. Не и преди Кайрадис да направи своя Избор.

Зандрамас скръцна със зъби в изблик на безсилен гняв.

Поледра се приближи до Гарион и светлината на камъка обагри кестенявата й коса:

— Браво, млади вълко.

— Вече не притежаваш силата, която имаше по-рано — разнесе се странният глас от неподвижните устни на Зандрамас.

— Значи съм спечелил преимущество пред теб? — отговори вече познатият глас, но този път чрез Поледра.

— Едва ли.

— Но ти винаги се отърваваш от инструментите си, щом ги употребиш. Поледра беше Детето на Светлината при Воу Мимбре. Там тя успя дори да победи Торак, макар и само временно. Веднъж дадена някому, тази сила никога не може да изчезне напълно. Не ти ли беше достатъчно, че Поледра успя да подчини повелителя на демоните на волята си, за да го разбереш?

Гарион не можа да повярва на ушите си. Нима Поледра беше била Детето на Светлината в ужасната битка преди петстотин години?

Гласът продължи:

— Признаваш ли, че завоювах преимущество пред теб?

— Дори да е така, какво значение има това сега? Скоро играта ще свърши.

— Аз настоявам да признаеш моето преимущество. Такива са правилата.

— Добре, признавам го. Печелиш точка. Вече започваш да се вдетиняваш по този въпрос, да знаеш.

— Правилото си е правило. Краят все още не е дошъл.

Гарион насочи вниманието си отново към Зандрамас, готов да попречи на всяко нейно движение към Сардиона.

— Още колко време остава до уречения час? — обърна се Белгарат към пророчицата от Кел.

— Той ще настъпи скоро — отвърна тя. — Много скоро.

— Всички сме тук, нали? — рече Силк и погледна нервно тавана на пещерата. — Защо не започваме?

— Денят на Избора дойде, Келдар, но часът все още не е настъпил. Когато настане предопределеният момент, пещерата ще се озари от такава светлина, която ще видя дори аз.

Духът на Гарион бе завладян от странно спокойствие — това бе знак, че съдбовното събитие предстои в близките минути. Чувството му беше познато. Същото спокойствие го беше обзело в руините на Ктхол Мишрак по време на срещата им с Торак.

Мисълта за едноокия бог сякаш го пробуди от вечната му дрямка и макар за кратко, грозният му лик се появи в съзнанието на Гарион и кралят на Рива чу ужасния му глас:

„Знай, че ние сме братя, Белгарион, макар че омразата ни един към друг някой ден може да разкъса небесата. Ние сме братя, защото помежду ни е поделена ужасна задача. Ако някога прочетеш думите ми, това означава, че си моят палач — ти си ме унищожил. Така аз ти предавам тежестта на задачата, която ще поемеш оттук насетне. Предсказаното в тези страници е ужасяващо. Не позволявай то наистина да се случи. Унищожи света. Ако е необходимо, унищожи и вселената, но не позволявай това да се случи. Здравей, мой омразни братко, и сбогом. Ние ще се срещнем — или вече сме се срещали в Града на Вечната нощ — и спорът между нас ще получи окончателното си решение. Ала все още ни предстои да решим задачата на Мястото, което вече не съществува. Един от нас трябва да отиде там и да се изправи лице в лице с върховния ужас. Ако това си ти, не ни предавай и не се оставяй за бъдеш победен. Ако си изчерпал всички други възможни средства, отнеми живота на единствения си син, както отне моя живот.“

Този път думите на Торак не изпълниха очите му със сълзи. Гарион вече разбираше върховния замисъл и този спомен само засили решителността му. Онова, което Торак беше съзрял във видението си в Ашаба, бе толкова ужасно, че осакатеното божество се бе пробудило от пророческата си дрямка, за да възложи задачата не на някой друг, а на своя смъртен враг. Ужасът беше успял да го накара за момент да преглътне дори колосалната си горделивост. По-късно гордостта отново бе обсебила съзнанието му и Торак бе унищожил част от страниците на пророчеството. В този мрачен момент, когато лудостта не бе завладяла съзнанието на едноокия бог, той бе говорил искрено, може би за пръв и единствен път в живота си. Гарион си представяше ясно какво бе струвал на Торак този момент на смъртна черна агония и унижение. И безмълвно се закле, че ще изпълни задачата, възложена му от неговия най-омразен враг:

„Братко мой, ще направя всичко по силите си, за да попреча на ужаса да завладее света — изпрати той мисълта си към духа на Торак. — Върни се в отвъдното. Оттук насетне товарът на нашата задача лежи върху моите плещи.“

Мрачното пурпурно сияние на Сардиона беше притъпило танцуващите светлинки в плътта на Зандрамас и сега Гарион виждаше ясно лицето й. По него се четеше тревога. Очевидно магьосницата бе неподготвена за постъпката на духа, който я бе обладал. Желанието й да спечели на всяка цена бе осуетено, защото той бе оттеглил подкрепата си за нея. Всяка частица от разума, който все още й оставаше, подсказваше на Зандрамас, че трябва да избегне Избора. Двете пророчества се бяха споразумели още при сътворението на света, че Изборът остава в ръцете на пророчицата от Кел. Увъртанията на Зандрамас, отлагането и безбройните жестокости, оставили кървава следа подир нея, бяха плод на грозните похвати на гролимите, които магьосницата от Даршива бе приела с цялото си същество. В този момент Зандрамас беше по-опасна от всякога.

— Е, Зандрамас — попита Поледра, — това ли е моментът, който си избрала за нашата среща? Нима ще се самоунищожим сега, когато сме толкова близо до крайната цел? Ако изчакаш още малко и Кайрадис направи своя Избор, вероятността да получиш онова, което толкова отчаяно преследваш, ще бъде толкова голяма, колкото тази да го спечелим ние. Ала ако решиш да влезеш в двубой с мен, изходът от срещата ни ще остане единствено в ръцете на сляпата случайност. Би ли желала да размениш своя шанс срещу пълна неизвестност?

— Аз съм по-могъща от теб, Поледра — заяви Зандрамас. — Аз съм Детето на Мрака.

— Аз пък бях Детето на Светлината! Колко би желала да заложиш, за да разбереш дали все още мога да призова силата на своя страна? Готова ли си да заложиш всичко, Зандрамас? Нима ще рискуваш всичко?

Магьосницата присви очи и Гарион усети как съсредоточава волята си. В следващия миг Зандрамас я освободи, пространството се люшна, разнесе се грозен рев, тъмен облак обви фигурата й, след това Зандрамас сграбчи Геран и го вдигна над земята.

— Това ще ми помогне да победя, Поледра — изсъска тя, сграбчвайки китката на момчето, после вдигна пред себе си дланта му, върху която се виждаше белегът на Кълбото. — В мига, когато тази ръка докосне Сардиона, аз ще изживея своя триумф. — И като изрече тези думи, магьосницата тръгна неумолимо към заветната си цел.

Гарион вдигна меча и насочи острието към нея.

— Отблъсни я — заповяда той на Кълбото. От острието се стрелна могъщ син пламък, ала се разцепи на две, сблъсквайки се с тъмния облак, обгръщащ фигурата на Зандрамас. — „Направи нещо!“ изкрещя мислено кралят на Рива.

„Нямам право да се намесвам“ — отвърна гласът.

— Зандрамас, нима това е върхът на твоите възможности? — попита спокойно Поледра. Гарион често бе долавял същите нотки в гласа на леля Поул, ала никога думите на Поулгара не бяха звучали с такава непоколебима решителност. Сякаш съвсем безразлично Поледра вдигна ръка и освободи цялата сила на волята си. Мощта й едва не го накара да изгуби равновесие. Тъмният облак, обгръщащ Зандрамас и Геран, изчезна, но магьосницата продължи все така сигурно да пристъпва напред.

— Ще убиеш ли собствената си рожба, кралю на Рива? Ти не би могъл да удариш мен, без това да унищожи него.

„Не мога! — изкрещя мислено Гарион и очите му се напълниха със сълзи. — Не мога!“

„Длъжен си! Предупредиха те, че това може да се случи. Ако тя успее и постави ръката на сина ти върху Сардиона, със сигурност би предпочел Геран да бъде мъртъв. Гарион, направи онова, което си длъжен!“

Ридаейки неудържимо, Гарион вдигна меча. Геран го гледаше спокойно, в очите му не се появи страх.

— Недей! — Се’Недра изтича по каменния под на пещерата и се хвърли пред Зандрамас. Лицето й беше мъртвешки бледно. — Ако искаш да убиеш рожбата ми, Гарион, ще трябва първо да погубиш мен! — изплака тя отчаяно.

— Още по-добре! — доволно се изсмя Зандрамас. — Нима ще убиеш и сина, и съпругата си? Ще смогнеш ли да живееш с този грях, кралю на Рива?

Лицето на Гарион се изкриви в мъчителна агония, ала той стисна още по-здраво дръжката на пламтящия меч. Само един замах беше достатъчен да разруши живота му.

Стиснала ръката на Геран, Зандрамас го изгледа невярващо.

— Не би го сторил! — възкликна тя. — Не си способен на такова нещо!

Гарион стисна зъби и вдигна меча още по-високо. Все още неспособна да повярва, Зандрамас потрепера от страх и се отдръпна, ужасена от пламтящото оръжие.

— Сега, Се’Недра! — изплющя като бич гласът на Поледра.

Кралицата на Рива, напрегната като пружина под привидната поза на безмълвно примирение пред съдбата, литна напред, само с един скок стигна Зандрамас, изтръгна Геран от ръцете на магьосницата и побягна към Поулгара, притиснала момченцето до гърдите си.

Зандрамас изрева и се опита да я последва с изкривено от злоба лице.

— Недей, Зандрамас! — извика Поледра. — Ако помръднеш, ще те погубя! Ако аз не успея, ще го стори Гарион. Ти заяви категорично намерението си, направи своя избор и сега вече не си Детето на Мрака, а просто обикновен гролим. Вече не е необходимо да бъдеш тук. Свободна си да си отидеш — или да умреш.

Зандрамас замръзна.

— Подлостта и опитите ти да се измъкнеш с хитрост не дадоха никакъв резултат, Зандрамас. Вече нямаш избор. Ще се подчиниш ли на решението на пророчицата от Кел?

Магьосницата втренчи поглед в Поледра, лицето, по което блещукаха звездни светлинки, изразяваше страх и нарастваща, убийствена омраза.

— Е, Зандрамас, какво ще предпочетеш сега? Нима ще избереш сигурна смърт, след като си толкова близо до заветната цел? — Златистите очи на Поледра пронизваха магьосницата. — Разбира се, че няма! — продължи тя спокойно. — Та как би могла! Сигурна съм, че няма да го направиш, но искам да чуя думите от собствената ти уста. И така, Зандрамас, питам за последен път: ще приемеш ли решението на Кайрадис?

— Ще го приема! — процеди през зъби магьосницата.