Стивън Бруст
Атира (7)

5.

Няма да взема и жреца блажен,

няма да взема и жреца блажен,

че той ще е верен, но не и на мен.

Хай-дий хай-дий хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

Бяха достатъчно близо и Савн можеше да отличи някои от хората долу, не толкова по чертите, колкото по дрехите и жестовете им. Мяркаха се неколцина, чиито имена знаеше, но не познаваше никого от тях добре и за първи път се зачуди защо е така. Мала чука беше по-близо до Голям чукар, отколкото до Бял камък или Ичгонема, но по тези места той беше ходил, докато беше обикалял из околностите, както и по работа с майстор Знахар, и познаваше някои хора в тези села; но тези долу от Голям чукар му бяха непознати, въпреки че различаваше между тях хора, с които е говорил.

Ма и Та много рядко споменаваха за тях, освен случайните подмятания на Та, че е мръсно да се къпеш на същото място, където си переш дрехите. И все пак, когато някой от тия долу посетеше майстор Знахаря, изглеждаха съвсем свестни хора и Савн не виждаше някаква разлика.

Но странно, че досега не беше се замислял за това. Влад ги гледаше с някак скована съсредоточеност, която напомни на Савн за нещо видяно — но не го помнеше добре. И щом направи сравнението, го обзе смътен страх.

— Влад — най-сетне отрони той.

— Да?

— Онези хора са… Ох, няма значение.

— Какви са?

Савн се поколеба дали да не му каже какво си беше мислил току-що за тях, но сякаш не можеше да намери подходящите думи, затова само сви рамене и замълча.

— И те ли са васали на барон Мала чука? — попита Влад.

— Да. Той е баронът и на Голям чукар.

Влад кимна.

— Друго какво?

— Не знам. Знам обаче, че друг е господар на Бял камък. Господар на дзури. Чуваме разни истории за него.

— Така ли? Какви?

— Не са много приятни. Трябва да работиш на нивите му по два дни всяка неделя, дори и в лоши години, когато трябва да се трудиш денем и нощем, за да се изхраниш, и дори ако умираш от глад, а понякога прави неща, които, ами всъщност не знам много, щото казват, че съм много малък, за да ги знам, но са много страшни. Бирниците му могат да те пребият, когато си щат, и нищо не можеш да направиш. А войниците му ще те убият, ако им се изпречиш на пътя, и когато Витията се опита да се оплаче на Империята, праща да го убият, ей такива работи.

— Такива неща не стават ли тук?

— Е, бирниците са много зли понякога, но не е чак толкова лошо. Тук сме си добре.

— Предполагам.

Замълчаха отново. Влад продължаваше да се взира надолу към вировете. По едно време Савн промълви:

— Влад, щом природата не ти харесва, какво ти харесва да правиш?

— Да наблюдавам хората.

— Те са странни — каза Савн.

— Това вече ми го каза. Но не ми каза с какво са странни.

Савн отвори уста и я затвори. Не му се щеше да сподели какво приказват Ма и Та за тях, защото го беше страх Влад да не си помисли, че е глуповат.

— Говорят смешно.

Влад го погледна.

— Смешно ли? Как?

— Ами, тук е живяло едно сериолско племе. Махнали са се едва преди петстотин години, а дотогава са живели до хората от Голям чукар и са си говорили с тях през цялото време, тъй че…

— И хората от Голям чукар използват сериолски думи, така ли?

— Не и когато говорят с нас. Но, как да ти кажа, подреждат си думите някак по-различно от нас.

— А вие разбирате ли ги?

— О, да. Но звучи странно.

— Хм.

— А ти защо ги гледаш така?

— Не знам. Просто правя нещо, което трябва да направя.

— Защо винаги говориш така?

Влад му хвърли един бърз поглед, непонятен за него, и промълви:

— Защото съм живял в компанията на философи и на атира.

— О.

— И защото си имам тайни.

— О.

Странно чувство го облада, сякаш двамата с Влад се доближаваха до някакво взаимно разбиране… струваше му се, че ако зададе някакъв въпрос на източняка, може би вече ще получи отговор. Само дето не можеше да реши за кое точно от многото неща, които се въртяха в главата му, да го попита. Накрая каза:

— Наистина ли си живял дълго сред благородници атира?

— Не съвсем. Но познавах един Господар на ястреби, който много прилича на тях. И един свирач на барабан, между другото.

— И тях ли ги уби?

Влад отметна глава и се изсмя късо.

— Не. Макар че им се размина съвсем за малко.

— Защо са приличали на атира?

— А ти какво знаеш за този дом?

— Ами, Негова милост е от тях.

— Да. Точно това ми дойде наум. Виждаш ли, въпросът е във философското и практичното; в мистичното и ежедневното.

— Не разбирам.

— Знам — отвърна Влад, без да откъсва очи от вировете.

— Би ли ми обяснил?

— Не знам дали ще мога — каза Влад. Погледна го и отново впери очи надолу. — Мнозина изпитват презрение към интелектуалния процес. Но онези, които не се боят от него, понякога откриват, че колкото повече се отдалечаваш от обикновения, от ежедневния свят, толкова повече разбиране за него можеш да придобиеш; а колкото повече разбираш света, толкова повече можеш да действаш, вместо да се оставиш да бъдеш обект на въздействие. В това — добави той след леко колебание — всъщност се изразява вещерството.

— Но ти каза преди, че човек трябва да е съпричастен с нещата, а сега твърдиш, че трябва да стоиш встрани от тях.

— Тук ме хвана — усмихна се Влад.

Савн го изчака да продължи. След малко Влад приседна на ръба на скалата.

— Не да стоиш настрана от действията — рече той. — Искам да кажа, да не се боиш да оформяш общи заключения, да се опитваш да откриваш законите, които диктуват събитията на историята, и да…

— Не разбирам.

Влад въздъхна.

— Би трябвало да се опиташ да не ме караш да се връщам все отначало.

— Но за атира…

— Да. Има два типа атира, Някои от тях са мистици, които се опитват да изследват същността на света, като се вглеждат в себе си, а други са изследователи, които гледат на света като на задача, която трябва да бъде решена, и по този начин свеждат хората или до незначителни, разсейващи ги подробности, или гледат на тях като на късчета от мозайката и се отнасят с тях по съответния начин.

Савн се замисли над това и каза:

— Изследователите ми се струват опасни.

— Така е. Но не са толкова опасни, колкото мистиците.

— Защо?

— Защото изследователите поне вярват, че другите са реалност, макар и маловажна. За един мистик това, което обитава вътре в него, е единствената реалност.

— Разбирам.

— Барон Мала чука е мистик.

— О!

Влад изведнъж се надигна и за миг Савн се уплаши, че ще вземе да се хвърли в пропастта. Но той само вдиша дълбоко и каза:

— Той е от най-лошия вид мистици. Способен е да гледа на хората като на… — Гласът му заглъхна. Погледна Савн и извърна очи. За миг на Савн му се стори, че долавя в думите и погледа на източняка такава ярост, че пред нея гневът на един селски Вития щеше да прилича на детска сръдня.

За да го поразсее, Савн каза:

— А ти какъв си?

Изглежда, подейства, защото Влад се изсмя късо.

— Имаш предвид дали съм мистик, или изследовател? Вече от няколко години търся отговора на този въпрос. Не съм го намерил, но знам, че другите хора са реалност, а това все пак говори нещо.

— Сигурно.

— А преди време не знаех това.

Савн не знаеше как да реагира на думите му и си замълча. След малко Влад добави:

— А и слушам философи.

— Когато не ги убиваш.

Този път източнякът се засмя искрено.

— Дори и тогава ги слушам.

— Разбирам — каза Савн.

Влад го погледна съсредоточено.

— Да. Мисля, че разбираш.

— Сякаш те изненадва.

— Прощавай — каза Влад. — Ти си… не знам… сякаш по-образован, отколкото биха си помислили повечето хора от големия град.

— Ами… учих си писмото и четмото, история и всичко останало, защото напълних ведрото още на двайсет, и те…

— Напълнил си ведрото ли?

— В града не се ли казва така?

— Не знам. Във всеки случай не съм го чувал.

— Ами… то аз почти не помня кога беше. В смисъл, много млад бях тогава. Но ти дават едно ведро и…

— Кои са „те“?

— Ма, Та, Витията и Благия.

— Разбирам. Продължавай.

— Дават ти едно ведро и ти казват да влезеш в гората, а когато се върнеш, поглеждат какво има във ведрото и решават дали да те дадат за чирак някъде.

— А ти с какво напълни своето?

— Не-не, това е само израз, означаващ, че са казали „да“. В смисъл, ако се върнеш с вода, тогава Благия ще се опита да те направи жрец, пък ако се върнеш с пръчки, ами не знам как точно да го кажа, ама решават, а аз като се върнах, решиха да ме дадат за чирак при майстор Знахар.

— И с какво се върна?

— С едно ранено крадливче.

— Аха, това май обяснява нещата. Все пак, чудя се дали не е въпрос и на шанс.

— В смисъл?

— Ами, колко ли пъти едно дете ще вземе първото нещо, което му попадне, и накрая ще стане кърпач на обувки, макар да е бил по-добър за тъкач?

— Това не става — обясни Савн.

Влад го изгледа.

— Така ли?

— Не става — повтори Савн, леко подразнен.

— А ти откъде знаеш?

— Защото… просто не става.

— Защото така са ти казали?

Савн усети, че се изчервява, макар да не разбра защо.

— Не става, щото точно затова е изпитанието.

Влад продължаваше да го гледа съсредоточено.

— Винаги ли приемаш всичко, което ти се казва, без да го подлагаш на съмнение?

— Въпросът ти е груб — отвърна Савн, без да се замисли.

Влад изглеждаше стъписан.

— Прав си. Извинявай.

— Някои неща — поясни Савн — просто ги знаеш.

Влад се намръщи и се отдръпна на крачка от пропастта. Стисна ръце зад гърба си и килна леко глава.

— Сигурен ли си? Савн, когато „просто знаеш“ нещо, това означава, че то е набито в главата ти по такъв начин, че се държиш все едно, че е вярно, дори когато разбереш, че не е. — Коленичи и го погледна право в очите. — Съвсем не е задължително тази идея да е добра.

— Не те разбирам.

— Например ти си толкова убеден, че барон Мала чука е непобедим и съвършен, че би си стоял така, оставяйки се да те убие, вместо да вдигнеш пръст, за да се защитиш.

— Това е друго.

— Нима?

— Ти просто подменяш темата. Има неща, които знаеш дълбоко в себе си. Знаеш, че са верни, просто защото трябва да бъдат верни.

— А наистина ли трябва?

— Ами да. Ти например как знаеш, че наистина сме тук? Просто го знаеш.

— Познавам някои философи, които не биха се съгласили с теб — отвърна Влад.

— Онези, които си убил ли?

Влад се изсмя.

— Добре казано. — Стана, отново се приближи до ръба на канарата и погледна напред. Савн се зачуди какво ли иска да види. — Но понякога — продължи източнякът, — когато дойде моментът да направиш нещо, е много важно дали знаеш защо го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

Влад се намръщи — изглежда, че това беше обичайната му физиономия, когато се опитваше да измисли как да изрази нещо.

— Понякога можеш да се ядосаш толкова, че да нараниш някого, или толкова да се изплашиш, че да побегнеш, но всъщност не знаеш защо. Понякога разбираш, че трябва да направиш нещо, но то е само в главата ти. Не го чувстваш, затова ти е трудно да го направиш.

Савн кимна.

— Знам за какво говориш. Също както когато закъснея и Манер ме попита какво съм правил, а аз знам, че трябва да й кажа, но не го правя.

— Точно така. Не винаги е лесно да направиш това, което е в ума ти, вместо това, което ти е в сърцето. А и не винаги е правилно. Цялата хитрина в знаенето какво да направиш е в това да разбереш кога трябва да се накараш да послушаш ума си и кога е добре да следваш чувствата си.

— А ти как го правиш?

Влад поклати глава.

— Самият аз се опитвам да го разбера през последните няколко години и още не съм успял. Но мога да ти кажа, че се получава най-добре, когато разбираш защо изпитваш нещо, а за да го постигнеш, понякога се налага да вземеш неща, които знаеш, и да ги подложиш на съмнение. Това е едно от добрите неща, които правят атира и философите.

— Разбирам накъде клониш — каза бавно Савн.

Влад го изгледа.

— Така ли? И тогава?

— Някои неща просто ги знаеш.

Влад като че ли се накани да каже нещо, но явно реши да изостави темата. Замълчаха и той отново се загледа надолу. След малко попита:

— Коя е онази дама със зелената шапка там, дето се спира и говори с всички?

— Не й знам името, но е жрицата им.

— На?

— В какъв смисъл „на“? А, разбирам. На Пъстървата.

— Хм. Няма полза.

— От какво няма полза?

— Все едно. И вие ли почитате Пъстървата?

— Да я почитаме?

— В смисъл, на кого се молите?

— Да се молим?

— Кой ви е богът?

— Благия май е в добри отношения с Наро, Спящата господарка, тъй че обикновено измолва от нея разни неща.

Влад кимна и отново посочи надолу.

— А онзи там, дето слиза към водата?

— Не му помня името. Прави сапун и го продава.

— Къде го продава?

— Ами там, край реката. Мисля, че повечето си го правят сами, като нас, тъй че не изкарва много, освен от тия, дето са дошли да перат и не са си взели достатъчно.

— Другаде не продава ли?

— Не, доколкото знам. Защо?

— Няма значение.

— Ние не перем на реката. Имаме си кладенци.

— Перете в кладенците?

— Не-не, вадим вода и…

— Пошегувах се.

— А, разбрах. Ходим понякога да плуваме на реката, но по-нагоре от тях. В Горна Кафява глина не може да се плува — студено е и течението е бързо.

— А онзи, дето обикаля из храстите там?

— Онзи ли? Това е Фърд. Веднъж дойде при майстор Знахар с ужасен обрив на ръката и той го натри с розови листа и му мина веднага.

— С какво се занимава?

— Продава плодове.

— Плодове? Имате плодове тук?

— Фърд ги носи от горното течение. Тук нямаме много плодове. Скъпо е. Гледаме малко манго, ти’ик, портокали и…

— Тем не ги ли продава?

— Не може да си го позволи. Фърд е единственият.

— Ще трябва да се запозная с него.

— Идва при реката почти всеки ден. Можем да слезем, ако искаш.

— Не сега. Къде още продава тези плодове?

— Само тук. И в имението, мисля.

— Наистина? Служи на Мала чука?

— Не, само на слугите на Негова милост.

— Интересно.

— Тъй ли? Отначало правеше само това — донесе плодове и зеленчуци и ги продаде за храна на слугите на Негова милост, но после разбра, че ако тръгне покрай реката, всеки иска да си купи нещо, тъй че сега, мисля, по брега има повече купувачи, отколкото при слугите, макар че не знам дали е толкова важно…

— Фърд се казва, викаш?

— Да.

— Хм, добре.

Влад погледа още малко, промърмори нещо и се отдръпна от скалата.

— Пак при пещерите ли ще идем? — попита Савн.

— Не, мисля да се върна при Тем за чаша вино.

— О.

На връщане през сипея на Савн му се стори, че чувството е отминало — че онова, което сякаш се беше отворило у странния мъж, който крачеше до него, се е затворило отново. „Е — каза си той. — Вече е малко късно, но какво ли трябваше да го попитам?“

Щом стигнаха билото и хванаха отново пътя, той каза:

— А… Влад?

— Да?

— Ти снощи, ъъ, направи ли нещо на Ма и Та?

Влад се намръщи.

— Да съм им направил нещо ли? Искаш да кажеш, дали не съм им направил някаква магия? Какво те кара да мислиш така? Да не би да се държат странно?

— Не, просто не разбирам защо не са ядосани, че се прибрах толкова късно.

— Просто поех отговорността. Нищо повече.

— Разбирам. — Савн не беше убеден, но пък и му беше много трудно да повярва, че източнякът може наистина да им е направил магия. Но не искаше да остави въпроса висящ, затова попита: — Твоите родители как изглеждат?

— Те са мъртви — отвърна Влад.

— О. Съжалявам. — Помисли за миг какво ли щеше да е без Ма и Та, после реши, че не е добре да се задълбочава в такива мисли. — Те ли са те учили?

— Не, дядо ми го направи.

— И той ли…

— Не, той още си е жив. Или във всеки случай беше жив допреди няколко години. Стар е, но вещерите, като магьосниците, обикновено живеят дълго.

Стигнаха до уширението на пътя, където колите и фургоните обикновено обръщаха, малко на запад, преди пътят да започне да лъкатуши през селото. Гората продължаваше да се издига от двете им страни.

— Днес ще ми покажеш ли още малко вещерство? — попита Савн.

Влад сякаш сви рамене, без да помръднат.

— Какво би искал да научиш?

— Ами всъщност… не знам. Бих искал да науча нещо интересно.

— Това е един от възможните подходи.

Поеха отново по пътя, подминаха мястото, където Савн за първи път се беше срещнал с Влад, и се заизкачваха по полегатия склон, водещ към последния хълм преди селото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Савн.

— Към изкуството на вещерството може да се подходи от няколко страни. Едната е ученето на интересни неща, другата е търсенето на знание, а третата е да се търси разбиране, или мъдрост, ако щеш, въпреки че не е съвсем едно и също…

— За това ми говореше преди, нали? Имам предвид, за вещерството и разбирането.

— Да.

— Но знанието и разбирането не са ли едно и също?

— Не.

Савн изчака източнякът да обясни, но той замълча. Вместо това малко по-късно добави:

— А има и още един подход: търсенето на сила.

— Ти по кой тръгна?

— Като теб. Исках да науча интересни неща. Налагаше ми се, един вид.

— Защо?

— Дълга история.

— О. Ами аз?

— Сам трябва да решиш коя посока да хванеш.

— Вече знам.

— Така ли? Кажи.

— Вече казах. Искам да правя интересни неща.

— Хм.

— Като теб.

— И защо?

— За да впечатлявам момичетата.

Влад спря, изгледа го замислено и Савн имаше чувството, че източнякът сякаш го вижда за първи път. След малко на устата му се изписа лека усмивка и той промълви:

— Какво пък, защо не? Дай тогава да се отбием от пътя.

Горите и джунглите някак винаги се оказват подходящи за такова нещо.

— Място със сила няма ли да търсим?

Влад се изсмя.

— Не ни е нужно… на този етап.

— Добре. Предполагам, че все ще разбера някога.

— Да, сигурно ще разбереш някой ден. Но засега това няма защо да ни безпокои.

— Тук ли?

— Не, малко по-навътре, мисля. Не искам да ни разсейват шумове от коне и коли.

Савн тръгна след него през гъстите дървета, покрай ниските храсти и под надвисналите клони. Най-сетне Влад като че ли намери каквото търсеше, промърмори нещо, седна до широкия дънер на един стар салкъм и каза:

— Сега се настани удобно.

— Удобно ми е — отвърна Савн, след като седна и той. Но бързо разбра, че не е така, и се намести по-добре. Започна да изпитва лека възбуда, но отърси рамене и зачака, мъчейки се да си спомни онова състояние на отпуснатост, до което бе стигнал предната вечер. Влад го гледаше съсредоточено, с много лека усмивка под черните косми, порасли над устата му.

— Какво има? — попита Савн.

— Нищо, нищо. Какво знаеш за психичното общуване?

— Ами… знам, че някои хора могат да го правят, донякъде. И знам, че магьосниците го могат.

— Опитвал ли си се някога?

— Аз?! Не.

— Защо не?

— Ами, ъъъ, нямам никакво основание да мисля, че мога.

— Всеки го може. Трябва само да ти се покаже как става.

— Искаш да кажеш, да чета хорските умове?

— Не точно това. По-скоро е все едно да говориш, без да издаваш звук. Възможно е да се четат мисли, но това е много, много по-трудно, а и дори да го постигнеш, могат да те хванат. — Влад замълча и сякаш си спомни нещо, ако можеше да се съди по отнесения му поглед и усмивката му. — Много хора се дразнят, когато проникнеш в мислите им.

— Мога да си го представя — каза Савн.

Влад кимна, после хвана верижката, която висеше на шията му, поколеба се, облиза устни и я смъкна. В края й имаше проста метална рамка, стягаща някакво черно камъче.

— Какво е това?

— Не питай — прекъсна го Влад. В същото време над главите им се чу плясък, като от големи разбудени птици. Савн се стресна и скочи, но Влад поклати глава, сякаш да му каже, че няма от какво да се безпокои.

— Помниш ли как се отпуснахме миналия път? Е, ще трябва да го направим отново, но този път преживяването ще е съвсем различно.

— В какъв смисъл?

— Ще видиш. В един момент ще загубиш ориентация, но няма от какво да се безпокоиш.

— Добре.

Той отново притвори очи и се остави гласът на Влад да го поведе, през всеки мускул на тялото му, остави се напрежението да го напусне, остави се да се понесе надолу и все по-надолу, в земята под него, докато не изпита познатото вече усещане как плува в някаква пустота, все едно че е престанал да бъде част от собственото си тяло — все едно че стоеше някак встрани от него, далечен и безучастен. А след това гласът на Влад каза:

— Сега усещаш силна топлина и светлина — все едно че си само едно въздушно мехурче и можеш да отидеш навсякъде. Да. Мисли за себе си като за въздушно мехурче, което се движи накъдето пожелаеш. Не те обкръжава нищо, ти си празен. Почувствай, че можеш да се движиш накъдето пожелаеш. Ти си отпуснат. Ти си отпуснат и уверен.

„Да — съгласи се наум Савн. — Точно така се чувствам. Искам да бъде така и е така. Невероятно!“

— Сега — каза Влад — си представи себе си, като празен мехур. Носиш се надолу през земята, надолу и надолу през пластовете камъни, смесваш се със земята, с всеки неин пласт, навлизаш все по-дълбоко и заспиваш, все по-дълбоко.

„Да, ще си го представя; ще го направя“, помисли си той и сякаш тялото му остана някъде много далече.

— А сега, много бавно, отвори очи и ме погледни, но не ставай. Погледни ме и си представи, че съм там с теб — двамата сме заедно, две въздушни мехурчета под земята. С очите на своето тяло ме виждаш как държа парче плат. Сега си представи вятър, той те понася и ти се отъркваш в плата. Ето, виждаш ли как пърха? Докосни плата отново, още веднъж. Не натискай; пожелай го да стане. Усещаш ли тъканта на плата, гладка, леко студена, вътъка, различим под пръстите на ума ти? Още веднъж, лек натиск. Да, това беше ти, ти го почувства.

— Сега ние, две въздушни мехурчета, ще се допрем — продължи Влад. — Чуваш ли вече думите ми, сякаш са отекнали, веднъж изречени на глас, веднъж прошепнати тихо? Едната се понася малко пред другата, сякаш усещаш времето, нужно, за да мине звукът през ушите ти, защото сега ти усещаш това време, но решаваш да го отречеш, тъй че тези звуци, изречени на глас и еднакви, се сливат; те са силни, усилват се взаимно. А сега чуваш само шепота и без да издаваш звук, ти ми зашепваш в отговор собствените си мисли — оформяш думи и ми ги даваш, все едно че поставяш перце в дланта ми, но устата и езикът ти не се движат. Кажи ми, по този начин, че ме чуваш.

„Чувам те“ — отвърна Савн с благоговение, но с някакво далечно и смътно благоговение, противоположност на съня, сякаш бе нещо естествено и съвсем обикновено, но знаеше, някъде в ума си, че ще е невероятно, щом се събуди.

„И аз те чувам — каза му Влад. — Ще запомниш това усещане, как се допират умовете ни, и винаги ще можеш да се отзовеш“.

„Да — каза Савн. — Ще го запомня“.

— Сега започваш да се вдигаш обратно нагоре през земята, и с всеки пласт започваш да се пробуждаш. Връщаш се, все по-близо и по-близо; отново усещаш крайниците си, отново ги познаваш като част от самия теб, и чуваш истинския ми глас в истинските си уши и с този звук, ти си буден, и помниш всичко, което се случи, ти си отпочинал, буден и уверен.

Савн примига и му се дощя да отвори очи, въпреки че си бяха отворени. После каза:

— Чувствам се… странно. Колко време мина?

— Около половин час.

— Половин час? — Замълча, докато се увери, че е така, и попита: — Наистина ли преместих онова парче плат?

— Премести го — каза Влад.

Савн поклати глава, но не намери думи.

— Как се чувстваш? — попита го Влад.

— Чудесно. Малко съм уморен май.

— Ще мине. Тази нощ може да имаш трудности със заспиването. Ще ти препоръчам много физическо натоварване.

— Добре. Ще бягам чак до вкъщи.

— Добра идея.

Двамата станаха. Влад си взе талисмана и си го окачи на шията. Тръгнаха бавно към пътя и отново поеха към селото. Савн не можеше да измисли какво да каже, пък и беше изпаднал в такова удивление и почуда, че не се и помъчи много. Поклати глава. Сега сякаш усещаше по-ясно полъха на вятъра на гърлото си, резките очертания на дърветата на фона на предвечерния здрач и песента на птиците наоколо. Винаги ги беше имало, но защо бе предпочитал да не ги чува и защо ги чуваше едва сега?

За тези неща си мислеше, когато се усети, че вече вървят през селото и че всъщност са стигнали до къщата на Тем. Спряха и той каза:

— Кога ще се видим пак?

— Не знам, приятелю. Може би утре?

— Добре.

И наистина бяга чак до вкъщи — вдишваше с наслада хладния въздух, заслушан в бързите си стъпки по уличната пръст, под смрачаващото се небе и срещу вече захладняващия, щипещ лицето му вятър.

Успя да се прибере навреме за вечеря и не даде повод на Ма и Та да го разпитват. Полий както обикновено бърбореше, без да спира, и Савн, макар почти да не я слушаше, долови няколко намека, насочени към него. За щастие, Ма и Та не ги подхванаха.

Същата нощ Савн заспа веднага и докато спеше, сънуваше, че стои на улицата пред къщата на Тем, а Лоува стоеше сред някаква безлика тълпа и го гледаше с възхита как кара земята да се разтваря и затваря и как прави огнено кълбо от въздуха. Когато се събуди, си спомни съня и каза на глас:

— Странно. Досега не бях си и помислял, че ми харесва.

 

 

Сега какво?

Тя се спусна надолу към постройката, в която беше отседнал Даващия. Знаеше, че съешникът й вече е там. И още докато цепеше въздуха, за да кацне на покрива, и посягаше с ноктите на краката си, за да се хване за мекото дърво, той се понесе във въздуха и прелетя точно пред нея.

Тя се изкиска и пое след него.

Мек? Съешникът й мислеше за някой мек. Но как да го отличи между всички?

Помъчи се да разбере за кого я пита съешникът й. Разбираше нещо от плодове, както и от миризмите на плодове, но когато се опита да разбере какъв точно е плодът, съешникът й се ядоса.

Най-сетне разбра какво иска той и си помисли, щом трябва, така да бъде. Добре поне, че беше летящо същество.

Вече нагоре, навън, по теченията, изтласкваш ги под себе си, през мътната пелена, без да дишаш. После — още по-нависоко и нависоко и само заради чистото удоволствие се гмуркаш, пропадаш като камък покрай отвесната скала и се плъзгаш.

Нещо подобно на смях се изтръгна от мислите й и отекна от съешника й.

Той намери оня, когото трябваше да следят, и тя пое по дирята, която й посочи. Да, това трябваше да е. Така да бъде. Чакаше ги дълга и скучна нощ.

Дано поне да успееше да остане будна.