Стивън Бруст
Атира (19)

17.

А ще си взема разбойник волен,

а ще си взема разбойник волен,

че най ми приляга живот охолен.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

Савн сграбчи Полий и я дръпна към стената. Влад остана на мястото си, на ръце и колене, вперил очи в Негова милост и в убиеца джерег, които стояха неподвижни на десет стъпки от него. Двата джерега заеха позиция от двете страни на Влад. И всички зачакаха.

После Влад бавно се надигна. Като че ли му беше трудно да стои прав, но се справи. Джерегите подхвръкнаха и кацнаха на раменете му. Савн забеляза, че Влад държи бутилка в дясната си ръка.

— Внимавай — каза Негова милост. — Вероятно не е ранен толкова тежко, колкото…

— Млъкни — прекъсна го джерегът.

— Стига де — каза Влад. — Стига кавги. Недопустимо е. Имам нещо за теб, Лораан. — Направи крачка напред и нещо блесна във въздуха. Полий изпищя, но ножът не удари Влад: удари бутилката в ръката му.

Влад се изсмя и я пусна.

— Е, точно попадение, Ищван.

— Благодаря, Талтош — каза убиецът. — Старая се да поддържам форма.

— Знам — каза Влад. — Нали затова те наех.

Негова милост се намеси:

— Затваряй си устата, изт…

— Прав си — каза джерегът. — Извинявай. — После се обърна към Негова милост: — Обездвижи го и да приключваме.

Около коленете на Влад нещо издрънча и изведнъж Савн забеляза, че източнякът държи в лявата си ръка нещо, което прилича на златна верига. Негова милост явно също я видя, защото извика:

— Това е мое!

— Да — каза Влад. — Ела си го вземи. — Но силата му явно се изчерпваше; още докато говореше, коленете му омекнаха и той залитна напред. Негова милост пристъпи към него и вдигна ръце.

Без изобщо да мисли, Савн изтръгна капака на фенера и плисна горящото масло в стената зад себе си. За миг лумна ярка светлина, след това помещението потъна в пълен мрак.

Полий изпищя. Савн я дръпна встрани. Каквото и да станеше, трябваше да са по-далече от мястото, където бяха, когато загаси светлината. Направи няколко крачки, усети, че е нагазил във вода, и реши, че това е добре — нали беше разлял маслото навсякъде.

— Добре ли си? — попита я той. Искаше да го каже шепнешком, но прозвуча твърде високо.

— Изгори ме — прошепна тя.

— Извинявай.

Защо никой не направеше светлина? Цели секунди изтекоха, откакто беше потопил стаята в мрак; човек можеше да помисли, че все някой ще иска да види какво става. А и никой не се движеше.

Е, това можеше и да не е вярно — Влад сигурно все още можеше да се придвижва тихо, а джерегът го можеше със сигурност. А Негова милост беше магьосник и доколкото Савн знаеше, имаше някаква магия, която му позволяваше да се придвижва безшумно. Тъй че може би сега и тримата се движеха из пълния мрак и само Савн и Полий стояха на място като пълни глупаци.

Прииска му се да изкрещи, но се побоя, че ще изплаши сестра си още повече.

Чу някакво тихо, но отривисто шумолене, което трябваше да е шумът от крилете на джерегите. Последва някакъв ярък, много ярък блясък, който не му показа нищо, но порази очите му и остави в тях сини звездички. Полий се притисна плътно до него — трепереше или може би трепереше самият той, а може би и двамата — не можеше да разбере.

Чу пляскането отново, този път по-близо, и потръпна, въпреки че знаеше от какво е. Отново някакво движение и отново блясък. Този път не беше толкова ярък като предишния и се задържа по-дълго: той успя за миг да зърне джерега, присвит и изпънал напред ръката с дългата кама, и Влад, отново изправен, опрян на стената, със сабята в дясната ръка и златната верига, люлееща се в лявата.

Пляскането се чу отново, още по-близо, и джерегът за миг увисна над ухото на Савн. Той затаи дъх, почти сигурен какво ще последва, и се оказа прав — усети допир на рамото си и после тежестта леко се намести. Савн, досега стоял неподвижно, замръзна — разлика, която е трудно да се разбере, но е невъзможно да не се забележи. Водата се просмукваше през ботушите му, но той не смееше да мръдне.

— Савн? Какво стана?

— Шшт. Тихо, Полий.

Защо джерегът кацна на рамото му? Сигурно имаше причина. Дали искаше от него да направи нещо? Какво? Какво можеше да направи? Можеше да изпадне в паника — всъщност трудното беше да не изпадне. Какво друго можеше да направи? Можеше да измъкне себе си и Полий оттук, стига да имаше светлина. Да не би джерегът да се опитваше да му каже нещо?

Усети главата му на врата си. После зверчето изведнъж отскочи и кацна на дясната му ръка, която още държеше празния фенер. За малко щеше да го изтърве, но го задържа, а джерегът подскочи и се върна на рамото му.

Как Влад беше разбрал, че трябва да се спасява от търсачите, като влезе в къщата на имението през пещерата? Дали беше от отчаяние и от липса на друг изход, или пък той, Савн, наистина беше успял да се добере до Влад? Ако беше успял, тогава…

Опита се да се върне в състоянието, в което беше изпаднал преди, да заплува в онази пустота и да посегне към ума му, но не можа.

И тогава Влад заговори:

— Длъжен съм да ти благодаря, че ми зае прибора си, Лораан. През тези няколко години се оказа много полезен. Липсваше ли ти?

— Не говори — каза джерегът. — Опитва се да те отвлече. Не му обръщай внимание.

— Прав е — каза Влад. — Не ми обръщай внимание. Но само като тема за размисъл, спомни си, че партньорът ти има моргантско оръжие, едно от малкото неща, които могат да те унищожат, и си помисли, че той все пак е наемен убиец и че наемните убийци се чувстват много неловко, когато оставят след себе си свидетели. Каквито и да са свидетели. Помисли за това. Между другото, как се понасяте вие двамата? Питам просто от любопитство — не си длъжен да ми отговаряш.

Савн чу кикот от мястото, където трябваше да е джерегът.

— Откажи се, Талтош. Имаме сделка.

— Сигурен съм, че той знае що за сделка си струва да се сключи с теб.

— Каква ти е играта, Талтош?

— Напрегни си въображението, убиецо.

— Савн, като каза за свидетели, нас ли имаше предвид? — прошепна Полий.

Савн преглътна. Не беше помислил за това.

Ако имаше светлина, щеше да може да се измъкне през къщата, дори през пещерите. Загасяването й като че ли не беше помогнало на никого.

Джерегът отново го чукна по врата с главата си и отново кацна на ръката му, която държеше фенера. Задържа се там за миг, пляскайки с криле за равновесие, после се върна на рамото му.

Вече нямаше съмнение, че се опитва да му каже нещо — нещо за фенера може би. Че трябва да го запали? Но за това беше твърде късно, маслото го нямаше, въпреки че тази идея бе може би твърде сложна за джерега.

Понечи да каже: „Опитваш се да ми кажеш нещо ли?“, но спря, осъзнал, че ще е много опасно да го изговори на глас. Джерегът отново го чукна по врата, сякаш в отговор на неизречения въпрос.

Савн оформи изречението: „Това отговор ли беше?“, но не го изрече.

Чук. И в същото време му се стори, че чува някакъв много тънък глас, разположен някъде в тила му, глас, който безмълвно му казваше: „Да, идиот с идиот“.

„Кой си ти?“, помисли той в отговор.

„Влад, идиот“, отвърна му безмълвният глас.

„Как е възможно да говорим така?“

„Свалих си амулета и това в момента е най-важното, нали?“

„Извинявай. Какво да направя?“

„Вземи сестра си и я изведи оттук. Лойош ще ви изведе“.

„Но аз…“

„Проклятие!“

„Какво?“

„Лойош казва, че няма да ви изведе. Аз ще…“

„Все едно е, Влад. Искам да ти помогна“.

„Ти вече ми помогна. Оттук ната…“

Блесна нова мълния. Този път Савн успя да зърне Негова милост, само на няколко стъпки от джерега.

„Този път за малко да ме опърли — каза Влад. — Виж, не мога да ги задържа много дълго, пък и бездруго моята свърши. Взимай сестра си и…“

„Какво става?“

„Рядко съм виждал толкова магьосничество на едно място и по едно и също време. Имат някаква магия, която пречи на джерегите да ги приближат, а Лораан продължава да ме замерва с разни неща и убиецът се опитва да заеме удобна позиция да ме закове — този си мисли, че се преструвам, иначе просто щеше да ме довърши — а личните главорези на Лораан ще се появят всеки момент. Така че, ако обичаш…“

Ново шумолене и Влад каза: „Този път едва ми се размина“.

След което каза на глас:

— Пази се, Лораан. Много си се доближил до приятеля си убиец. Бърз е.

— Млъкни — изръмжа Негова милост.

— О, сигурен съм, че си в безопасност, докато приключи с мен. Но по-добре помисли какво ще стане след това. Или вече си го измислил? Може би е обратното? Сигурно вече си намислил как да го оправиш. Жалко, че няма да съм тук да го видя.

— Номерът ти не върви, източняк — каза Негова милост. — Ищван, той е изнервен. Може би наистина е ранен. Защо просто не го довършиш? Вдигнал съм всички защити и не мисля, че може да направи нещо.

— Да — каза Влад. — Вярно бе, Ищван. Довърши ме, после той ще довърши теб. Защо не го помолиш той да ме довърши? Страх ни е, че ще загубим парите ли, а? Не, разбира се, защото вече са ти платили, а много добре знаеш, че бездруго ще трябва да го уб…

Нова мълния и Савн видя Негова милост, вдигнал ръце високо над главата си. В същото време Влад изохка.

„Влад, добре ли си?“

„Държа се. Едва-едва“.

„Не можеш ли да направиш нещо?“

„Вече не нося отровни стрели, а нямам сила да хвърля нож. Имаш ли някакви идеи?“

Отново блесна мълния и освети всичко. Убиецът се беше придвижил вдясно на Влад, но продължаваше да стои на разстояние. Влад се беше отместил на около стъпка вляво и продължаваше да размахва златната верига пред себе си. Лойош се беше вкопчил в рамото на Савн и от време на време го стискаше с ноктите си. Савн съжали, че не може да разбере какво иска да му каже. Щеше да е почти смешно, ако някоя гениална идея за бягство се бе оформила в мозъчето на летящото влечуго и горкото същество не можеше да я съобщи. Но разбира се, едва ли беше това, иначе Лойош щеше да я каже на Влад. Освен, може би, ако беше нещо, което Влад нямаше да одобри. Но ако това, което Влад нямаше да одобри, можеше да го избави?

Е, Влад явно нямаше да одобри Савн да направи нещо рисковано, докато на Лойош сигурно щеше да му е все едно. Но какво всъщност можеше да направи той? Едва ли можеше да нападне убиеца с голи ръце, в тъмното. А да направи нещо на Негова милост беше както невъзможно, така и немислимо.

„Толкова си убеден, че вашият барон Мала чука е непобедим и съвършен, че си стоиш така и го оставяш да те убие, вместо да вдигнеш пръст да се защитиш“.

Влад беше прав за това, също както беше прав за убиеца и за моргантското оръжие, и дори за това, че Негова милост е…

Можеше да си представи как джерегът му казва: „Най-после го разбра, глупак!“. Защото наистина го беше разбрал, само дето не знаеше дали куражът му ще стигне да направи нещо.

„Толкова си убеден, че вашият барон Мала чука е непобедим и съвършен, че си стоиш така и го оставяш да те убие, вместо да вдигнеш пръст да се защитиш“.

Глождеше го, защото беше вярно, и сега, когато вече смяташе, че знае какво може да направи, го глождеше още повече.

„Савн, недей — каза Влад в ума му. — Просто се измъкни оттук“.

Савн го пренебрегна. Коленичи в бавно течащата под него вода и напълни фенера. „Савн!“

Сестра му прошепна:

— Какво правиш?

— Изчакай! — отвърна й той шепнешком. — Не мърдай.

Изправи се и запристъпва колкото можеше по-бързо натам, където за последен път беше видял Негова милост, вдигнал пред себе си фенера, пълен с Тъмната вода, застояла и ленива. „Когато е застояла и ленива, може да се използва, за да отслаби и отблъсне немрящия…“

Гласът на Негова милост се чу точно пред него.

— Какви са… Ищван! Убий ми, моля те, този дребосък текла.

Савн усети, че ръката му трепери, но продължи да пристъпва напред.

— Не виждам нищо! — отвърна джерегът.

— Тогава направи светлина. Побързай! Нищо не мога да направя, докато…

— Източнякът…

Негова милост изръмжа нещо неприлично по адрес на източняка, но Савн го подмина с безразличие и продължи да пристъпва напред. Почти не мигна, когато стаята се изпълни със смътна светлина, и колкото и странно да беше, сякаш нямаше значение, че вече можеше да види Негова милост, едва на пет стъпки разстояние — Негова милост го гледаше с гняв и бавно отстъпваше.

Савн някак разсеяно се зачуди как ли ще преживее атаката на убиеца джерег. Но атака не последва, защото в този момент Лойош излетя от рамото му.

Савн не можа да се удържи — обърна се и загледа как Лойош и женската му половинка връхлетяха едновременно. Явно магиите на Негова милост, които ги бяха възпирали, вече ги нямаше. Ищван изръмжа и замахна към джерегите с моргантската кама. Извърна се и явно осъзна едновременно със Савн, че е изложил гърба си на Влад и че е в обхвата на сабята му.

Опита се да се извърти, но вече беше късно. Савн трепна, като видя как Влад, в неговото състояние, се напряга да изпълни толкова съдбоносното движение, но източнякът се справи — върхът на сабята му проникна дълбоко в гърба на убиеца, точно над сърцето. В същото време Полий крещеше: „Савн!“, Влад продължи напред, залитна и падна по очи, а убиецът изпищя и моргантската кама изхвърча във въздуха, и…

… и фенерът беше избит от ръката на Савн, падна и се пръсна на пода. Той се обърна навреме, за да види как Негова милост се съвзема от ритника, явно оказал се много труден за него, ако можеше да се съди по съсредоточеното усилие, изписало се на лицето му, и изпита някакво невъзможно съчетание от гордост и от срам, че е причинил болка на Негова милост. Зачуди се какво ли щеше да направи Негова милост сега, но…

… не разбра, защото магическата светлина на убиеца загасна и стаята изведнъж се изпълни с катранен мрак. Изглежда, близостта на Тъмната вода бе отнела магическите сили на Негова милост, но всъщност не беше го наранила — той все още можеше да рита. Което означаваше, че може също така да сграбчи Савн за гърлото, да го събори и да го стъпче. Савн понечи да отстъпи, но ударът, който последва, го събори на гръб и главата му се натресе в каменния под.

Прилоша му. Беше почти сигурен, че ще умре — най-лошото, не бе сигурен дали си го е заслужил.

Хрумна му, че е изпаднал отново във вещерското състояние, макар този път по случайност, от удара на главата му в пода. Нямаше какво да направи, но пък беше приятно — да кръжиш над стените и да се рееш из въздуха като безтелесен джерег. С тялото му ставаха ужасни неща и той самият беше извършил ужасни неща, но всичко това вече беше без значение. Можеше да…

А там, пред него, стоеше Негова милост, озъбен в ужасна усмивка, вдигнал високо ръце и готов да го смачка, както Савн би смачкал някое насекомо.

— Аз не съм насекомо! — изкрещя Савн с глас, който никой не можеше да чуе, и в безпомощна ярост полетя право в лицето на Негова милост: отричаше го и очакваше съзнанието му да свърши и да се потопи в съня, от който няма събуждане.

Усети как нещо се прекърши, но и това нямаше вече значение, дори да беше самият той. Изпита смътна надежда, че Влад все пак ще оцелее, но не виждаше…

… не виждаше нищо, защото стаята беше тъмна, а мислите му, всичко, което беше останало от тях, се пръскаха в мъгла и изчезваха.

 

 

Това, за което я молеше, бе невъзможно.

Не физически невъзможно: злото нещо хвърчеше и се въртеше точно пред нея и да го улови във въздуха изобщо нямаше да е проблем, дори в този пълен мрак. Можеше да види точно къде е по целия му път във въздуха. Но беше невъзможно. Докосването на такова нещо беше…

Но любимият й беше настоятелен. Любимият й казваше, че ако не го направи, Даващия ще умре. Тя не разбираше как е възможно, нито защо ще се окаже много късно, ако не го направи веднага, и тогава злото нещо стигна най-високата си точка на дъгата и започна да пада.

Не разбираше какво е то, но ненавиждаше идеята да се доближи до него. Нищо не бе ненавиждала повече. Не разбираше ли той, че…

А любимият й казваше, че вече няма време, че трябва да го хване сега, веднага, защото иначе немрящият мек ще убие Даващия, а дори и да не го направи той, нима не чувала стъпките на другите меки, които идели насам? Длъжна била да му повярва, казваше й — тези, които идели, не били приятели.

И какво трябваше да направи тя, след като го улови? Зачуди се, но въпреки това изпълни молбата му — изтръгна го от въздуха, като го стисна внимателно за костената част, постара се да го задържи колкото може по-далече от себе си и…

Това ли трябваше да направи? Как?

Другият мек, онзи, с когото Даващия беше започнал да прекарва много време напоследък, онзи, който го беше спасил, беше някъде тук, близо, но не можеше да го види.

Любимият й можел да го усети? Достатъчно добре, за да разбере къде е ръката му? Да я насочи до… О, добре тогава.

И той я поведе, и тя тръгна накъдето й казваше, и в подходящия момент пусна злото нещо да падне в ръката на мекия, който беше спасил Даващия — въпреки че й се струваше странно, че някой, който би направил това, ще използва такова нещо. Какво щеше да направи с него?

Въпреки че не можеше да види, все пак разбра за какво щеше да му послужи — заби го в хълбока на другия мек, немрящия, който беше върху него и стиснал гърлото му, изтръгваше живота от него.

Странното беше, че и двамата изпищяха — първо онзи, който беше намушкан, а после и другият, който го намушка, и двамата сякаш пищяха по-скоро в ума й, отколкото в стаята, и писъците им продължиха много дълго.

Всъщност онзи, който беше останал жив, изобщо не престана да пищи в ума й, дори след като беше престанал да пищи на глас. Продължаваше да пищи и да пищи, дори след като Даващия успя да направи малко светлина, да ги събере всички и да ги отнесе много, много далече, далече от мястото, където лежеше злото нещо с двете тела, в тъмната пещера.