Стивън Бруст
Атира (15)

13.

Няма да взема и войниче напето,

няма да взема и войниче напето,

ще остарея сама и клета.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

По негласно споразумение хванаха по-дългия път, без да минават през селото; затова не срещнаха никого. Савн се чудеше дали все още има групи, които да търсят Влад, и дали Ма и Та са се включили. Мисълта за Ма и Та го изпълни със смътно безпокойство, по-силно от страха за възможното наказание, което щяха да му наложат, че беше останал навън през цялата нощ. Мъчеше се да си обясни защо и в един момент си спомни колко странно се бяха държали в нощта, когато Влад бе дошъл до дома им — и разбра, че не се бои от това какво щяха да кажат Ма и Та; боеше се от това какво няма да кажат.

Оказа се толкова лошо, колкото се беше опасявал, ако не и по-лошо. Ма вдигна глава, кимна им и продължи да отделя семената лен. Та, който броеше чувалите, само им се усмихна и попита:

— Савн, не ти ли е време да ходиш при майстор Знахар?

— Да, Та — отвърна Савн, като се мъчеше да запази гласа си спокоен.

— Е, ами тръгвай тогава.

Савн наблюдаваше Полий, която явно се стараеше да скрие тревогата си.

— Не искате ли да разберете къде бяхме? — попита тя.

— Ами — каза Ма, надигна се и разкърши гръб, — нали вече сте си тук? Добре сте, нали?

— Да, но…

Савн я погледна многозначително и тя замълча.

— Ами, ние да се прибираме.

Ма и Та им кимнаха разсеяно и продължиха работата си. Савн и Полий не проговориха, докато не стигнаха до къщата, където Савн учтиво предложи на сестра си да се изкъпе първа.

Тя отказа и го попита:

— Какво им става?

— Какво да им става?

— О, я стига — каза Полий. — Много добре знаеш какво имам предвид.

Савн понечи да възрази, но се отказа и отвърна:

— Не знам. Мисля, че… Не, не знам.

— Какво мислиш?

— Все едно.

— Да не би Влад да им е направил нещо?

Савн извърна очи настрани и повтори:

— Не знам.

— Да не би…

— Не знам.

— Добре — каза тя нацупена. — Само не ми викай.

— Искаш ли да се окъпеш първа, или да влизам аз?

— Все ми е едно. Отивай. Не, аз първо.

— Хайде, пусни ме. Трябва да ходя при майстор Знахар.

— Тогава защо ме попита?

— Не знам. Няма да се бавя.

Савн се окъпа бързо и като излезе, отцепи през нивите, за да не минава отново покрай навеса и да му се налага пак да види лицата на Ма и Та. Също така заобиколи селото, въпреки че изпитваше ужасно любопитство дали продължаваха да търсят Влад.

Когато пристигна в къщата на майстор Знахар, го посрещнаха с думите:

— Не те очаквах днес. Как е пациентът ни?

— Добре беше, когато го оставих, преди около пет часа.

— Яде ли?

— Да.

— И няма треска?

— Никаква.

— Още ли е слаб?

— Много.

— Изпразни ли си корема?

— Не. Само пика.

— Хм. Не е добре, но не е и зле все още.

— Още ли го търсят?

Майсторът кимна.

— Не толкова сериозно, колкото в началото може би, но Витията настоя да продължат да го търсят, докато не се уверят, че си е отишъл.

— Изглежда, мислят, че си е отишъл.

— Витията сигурно го мисли, но това едва ли има значение. Боя се, че ще продължат да търсят и рано или късно ще стигнат до пещерите.

— Може да им отнеме много време.

— О, да. Ще им отнеме дни само докато претърсят пещерите — те са огромни, с много разклонения и влизат дълбоко навътре в скалите. Но все пак…

— Е, дано да не стигнат скоро до тях.

— Във всеки случай, Савн, източнякът не бива да остава дълго време сам.

— Добре — каза Савн. — Ще се върна веднага.

— Не, щом вече си тук, по-добре си почини малко. Можем да обсъдим процедурата, която си приложил. Искам да ти покажа какво точно си направил и защо е подействало, за да си по-уверен следващия път.

И с това се занимаваха следващия час: майсторът обясни проблема и лечението му, а Савн слушаше по-напрегнато от всякога. Разбра, че е различно, когато знаеш точно защо правиш нещо, когато наистина си видял някого пострадал и се учиш как да го спасиш.

След това разговорът им продължи по други въпроси около знахарското изкуство, но дори и тук Савн забеляза разлика в отношението на майстора: не беше толкова груб и се държеше с него някак по-уважително — сякаш като бе спасил източняка, Савн се беше доказал пред майстора Знахар.

В един момент майсторът спря по средата на обяснението от какви мисли трябва да се пази лице, което е в опасност или в треска, и каза:

— Какво те тревожи, Савн? Изглеждаш ми обезпокоен за нещо.

— Не съм сигурен, майсторе.

Майсторът го изгледа съсредоточено.

— Не си сигурен дали е трябвало да спасиш източняка, това ли е? Защото ако това ти е проблемът, не би трябвало да се безпокоиш. Нашият занаят е спасяването на живот — на всякакъв живот. Дори на добитък понякога. Да, ако изборът е дали да спасиш живота на човешко същество, или живота на един източняк, това е едно. Но в този случай ти си намерил един, който е бил ранен, и си го изцерил. Това не е измяна към Негова милост, че да има причина да те съди.

— Не е това, майсторе. Мисля, че е заради Ма и Та.

— Какво им е?

— Ами… просто се държат странно.

— Странно ли? Какво имаш предвид?

— Някак разсеяни изглеждат, сякаш са се отнесли някъде.

— Обясни ми какво имаш предвид, Савн. Бъди точен.

— Трудно е, майсторе. Просто някакво чувство. Но след като двамата с Полий бяхме навън цялата нощ, те не ни казаха и думичка за това.

— Вие растете, Савн. Те разбират това и чувстват, че трябва повечко да ви вярват. Това е всичко.

Савн поклати глава.

— Боя се, че Влад ги е омагьосал.

Майсторът килна глава.

— Омагьосал ли? С каква магия и защо ще им прави такова нещо?

— Вещерска магия.

— Вещерство!? Глупости. Ако вярваш на всички дивотии, че… Ей, кой е там?

Наистина като че ли някой чукаше на вратата. Савн стана, отвори я и се смая, като видя Фърд, продавача на плодове от Голям чукар.

Зяпна го с отворена уста и мислите запрепускаха бясно в ума му. Първо, беше забравил колко висок всъщност е Фърд. Второ, Влад го беше разпитвал за него едва предния ден и… Усети се, че се държи грубо, затвори уста, пак я отвори и каза:

— Мога ли с нещо да ви бъда полезен?

— Да диря съм дошъл — отвърна Фърд с тихия си, боязлив глас и със странния говор на селяните от Голям чукар. — Майстор Знахаря.

— Кой е? — извика отвътре майсторът.

— Влезте, моля — рече Савн и отвори път на Фърд.

— Сполай ти за това — каза Фърд, сведе глава и мина под прага. На рамо носеше голям чувал, за който Савн реши, че трябва да е пълен с плодовете, които продаваше.

Щом влезе, майсторът стана и рече:

— Какъв въпрос ще да ви води насам, добри човече?

— Таквоз, една бележка ме праща при вас. От тоз де, източняшкия дявол. Знаеш ли го?

— Източняшки дявол? — казаха в един глас майстор Знахар и Савн. Майсторът изгледа Савн и продължи: — Да нямате предвид източняка, Влад?

— Бе май същият ще да е — каза Фърд.

— Познавам го. Той ли ти прати бележката?

— Че тъй де. Не ще да е изникнала от планината, нали?

— Може ли да я видя?

— Че да ти я дам — рече Фърд и му връчи парче светъл, почти бял пергамент. Майсторът на свой ред се навъси, прочете бележката няколко пъти, погледна Фърд за разрешение и я подаде на Савн.

Савн най-напред цъкна наум, като видя странния почерк на Влад. После се зачуди как е могъл да я изпише и реши, че трябва да е било с пепел, и с върха на камата. Гласеше: „Съжалявам че не дойдох ранен съм помоли майстор Знахар да те доведе при мен плащам в злато“.

Савн я върна на Фърд, а майсторът го попита:

— Как се запозна с него?

— Как? Че както се запознават хората, таквоз. Злато ми предлага той, пък после го няма, дет’ е обещал. Чудя се аз, гледам — плодове в чувала, бележка намирам, чета таквоз, и додох тук. Ама теб те знае, и туй ми е чудното.

— Ранен е, както ти е писал — каза майсторът. — Аз му помогнах.

— Тъй ли? — каза Фърд и сви рамене. — Ранен бил. Имам манго и ябълки, ще го изцерят като знахар.

— Може би — отвърна майсторът с леко съмнение.

— Ябълки. Ябълки му е цаката. Ако ще да е…

— Савн ще те заведе при него.

— Майсторе…

— Мислиш, че е номер ли?

— Ами…

— Ако Негова милост или Витията, или някой друг знае чак толкова, че да опита с такъв номер, тогава е все едно дали ще се хванем.

— Не е за нас, ама…

— Помисли малко, Савн. Помисли колко трябва да знаят.

— Номер ли? — каза Фърд. — Той това ли ще да…

— Източнякът — прекъсна го майстор Знахар — е ранен, защото някои хора се опитаха да го убият. Савн се притеснява, че…

— Аха. Ами то тогаз да се внимава, ама аз…

— Да, знам — каза майсторът. — Савн?

— Е, добре. Ще тръгваме ли? — Фърд и майсторът кимнаха.

— Може да дойда при вас по-късно, да прегледам пациента ни, ако не — ще се видим утре.

— Добре, майсторе — каза Савн и поведе през вратата и по пътя към Вити камъни.

Спестена му беше необходимостта да общува с Фърд, понеже продавачът на плодове като че ли не беше склонен към разговор, а Савн от своя страна нямаше какво да му каже. Малко след Вити камъни завиха към гората, през дърветата и после над Голям чукар. Фърд погледна с любопитство към речния бряг, въпреки че сигурно не знаеше, че точно оттук Савн го беше посочил на Влад.

Савн продължаваше да се чуди какво ли иска източнякът от продавача на плодове. Щом наближиха пещерата, Фърд спря, подуши във въздуха и каза първите думи, откакто бяха тръгнали:

— Норска ще да са пекли тук.

Савн също подуши и едва потисна смеха си. Миризмата нямало да излезе навън, а?

— Насам — каза той и поведе Фърд в пещерата. — Можеш ли да направиш светлина?

Фърд изпръхтя и пещерата се изпълни с мека червена светлина. Минаха през първата голяма зала и Савн поведе безпогрешно към прохода към следващата. Въпреки че почти го беше очаквал, се изненада от плясъка на криле, щом джерегите се появиха пред тях. Фърд подскочи и магическата му светлина за миг примигна, но Савн го успокои:

— Не се бой, няма да ни закачат. — Фърд не изглеждаше убеден: гледаше джерегите намръщено, стиснал в ръката си къс нож.

Джерегите прелетяха около отвора и се скриха.

— Тоз източняк с магия ли ги дресира тез месоядци? — попита Фърд.

— Предполагам — отвърна Савн.

Фърд стисна устни.

— Ми давай напред, тогаз.

Продължиха напред, като Фърд се сгъваше на две, за да мине през коридорите, където Савн вървеше изправен, докато не видяха примигващия светлик на факлите.

Савн извика:

— Влад? Аз съм, Савн. Фърд, продавачът на плодове, е с мен.

Чу се шумолене и на смътната светлина Савн успя да види как Влад извърна глава.

— Добре — отвърна той дрезгаво.

— Как си?

— Слаб. Но мисля, че съм малко по-добре.

— Чудесно.

— Съжалявам, че пропуснах срещата, Фърд. Радвам се, че си получил бележката.

Фърд го гледаше нащрек. После каза:

— Бе тя бележката дойде, ама чудно как е пътувала.

— Има ли значение?

— То туй е източняшка магия май. Чудно тогаз к’во си напра’ил и к’во ша напра’иш.

— Първо — каза му Влад, — ще ти дам злато, ако ми отговориш на няколко въпроса. Ходил ли си в… — Млъкна и погледна към Савн.

— Да изляза ли?

— Ако обичаш. Извинявай, но това предпочитам да е насаме.

Савн сви рамене уж че му е все едно, взе едната факла и се измъкна от пещерата. За негова изненада по-големият джерег го придружи. Още по-изненадан беше, когато установи, че това вече не го притеснява. Намери си удобно място под едно дърво, точно пред пещерата, загаси факлата и се настани с гръб, опрян на ствола. Джерегът кацна на най-близкия клон.

Савн го погледна и съществото; също го погледна, сякаш очакваше Савн да започне разговора.

— Бих искал да знам — подчини се Савн — за какво си говорят двамата там.

Джерегът го загледа с немигащите си змийски очи.

— И като заговорихме за това — продължи той, — бих искал да знам колко са се приближили търсачите до тази пещера. Ако знаех колко време ни остава, щях… е, всъщност не знам какво бих направил. Но ми се ще да знам.

— И щом аз ще задавам въпросите, какво всъщност направи Влад на Ма и Та? — продължи той. — Знам, знам. Омагьосал ги е.

Намръщи се и се загледа в земята между краката си. Още от по-предната нощ беше разбрал, че Влад ги е омагьосал, но му трябваше доста време, докато този факт стигне до ума му. Нещо зло имаше в това, да направиш такова нещо — да замъглиш с магия нечии очи, да замъглиш мислите — а всъщност не можеше да мисли за това като за нещо, сторено от източняка, лежащ безпомощен само на стотина разкрача вътре в хълма.

И си помисли също така, че дори сега, когато беше убеден, че Ма и Та са под влиянието на някакво заклинание, направено им от Влад, това като че ли изобщо не влияе на чувствата му. Просто не знаеше как да погледне на това. Гнева, който трябваше да е естествената му реакция, просто никакъв го нямаше.

Опита се да си представи как е застанал срещу полумъртвия Влад и го укорява за това, но въображението му изневери. Помисли, че няма да направи нищо, докато Влад не се почувства по-добре, но и това не му се струваше редно.

— Ти какво би направил? — попита той джерега.

Зверчето пъхна глава под крилото си и почна да се чисти, а после се хвана още по-здраво с нокти за клона и огледа наоколо, както му се стори на Савн, с умерено любопитство.

— Е, а аз какво чакам тогава? Няма да ида да го питам за Ма и Та. Защо съм тук? Да не би пак да се влошат раните му? А ще го церя ли пак, след всичко, което направи? Разбира се — не мога да го оставя да умре.

Загледа се в джерега, който сякаш изобщо не се интересуваше от проблемите му, и се намръщи.

— Знаеш ли, това, което трябва да направя, е да оставя Влад и да видя какво мога да направя за Ма и Та. Разбира се. Добра идея. Но какво мога да направя за тях? Те са омагьосани, а аз нищо не разбирам от омагьосване.

Замълча и усети как очите му се разшириха.

— Но Благия знае. Благия разбира от всякакви проклятия, а каквото и да е направил този източняк, не може да е чак толкова лошо. Точно така: Влад може сам да се погрижи за себе си, а аз трябва да намеря Благия.

И без повече разсъждения или въпроси стана и затича към селото…

В окрайнините имаше няколко души, стояха накуп и си приказваха, както винаги. Успя да различи Тиф, по изгърбената й стойка, и Дъскаря по косата му, имаше и други. В другия край също се движеха няколко души, но бяха твърде далеко, за да ги различи. Беше сигурен обаче, че видя фургон с два коня недалече от къщата на Витията, а Благия беше един от малкото (както и семейството на Савн), който впрягаше два коня.

Запъти се надолу по хълма и забеляза как клюкарите пред дома на Снабдителя престанаха да говорят и го загледаха, докато ги подмина. Полазиха го тръпки. Но никой не му каза нищо, а и не видя между тях някой от приятелите си.

Благия и Ори излязоха от къщата на Витията и се качиха на капрата на фургона. Савн затича към тях и им замаха с ръка. Благия го видя, дръпна юздите и зачака. Ори го гледаше с леко любопитство. Лицето на Благия беше кръгло, очите му бяха раздалечени, а изражението му беше подозрително, сякаш не беше сигурен, че Савн прави точно това, което се очаква от него.

— Блага да ви е вечерта, господине.

— И на теб, млади човече. Къде беше днес?

— Къде съм бил ли, господине?

— Да, цялото село се беше събрало да търси източняка и липсата ти се забеляза.

— Не знаех. Че защо сте го търсили, господине?

— Не е твоя грижа, младежо. Радвай се, че аз искам да го разбера, а не Витията, иначе бъди сигурен, че въпросите щяха да са по-груби на питане и по-бързи на отговаряне.

— Да, господине. — Савн не поглеждаше към Ори, но усещаше погледа му и това го ядосваше и го правеше неспокоен.

— Та къде беше все пак? — попита Благия.

Савн чу собствения си глас да отвръща:

— И аз го търсих.

— Тъй ли?

— Да, господине. Видях какво стана и той беше ранен, и помислих, че може би му трябва церене, и…

— Церене! — изгърмя гласът на Благия. — Виж го ти! Този източняк уби — направо уби — трима от ратниците на Негова милост, а ти искаш да го цериш?

— Съжалявам, господине.

— И дано да съжаляваш! Той вече направи тук повече зло, отколкото можеш да си представиш.

— Знам, господине. Точно за това исках да ви питам.

Това сякаш стъписа Благия.

— А? Да не би да има нещо, за което още да не знам?

— Да, господине. Става дума за Ма и Та.

— Какво е станало?

— Чудя се дали бихте могли… Ами, мисля, че са омагьосани.

Благия изсумтя.

— Омагьосани ли? Че от кого?

— От Влад, източняка.

— Охо. Магьосник е, а?

— Не, господине. Вещер.

— Глупости — каза Благия. — Един вещер нищо не може да ти направи, освен ако не повярваш, че може. Говори ли с майстор Знахар за това? Той какво казва за вещерите?

— Същото като вас, господине, само че…

— Е, видя ли?

— Но…

Благия въздъхна.

— Добре, добре. Какво те кара да мислиш, че този вещер им е направил нещо?

— Ами държат се странно. Искам да кажа, наистина странно.

Благия изсумтя.

— Може би просто са загрижени за теб.

— Точно това е, че не са.

— Какво имаш предвид?

— Ами, сякаш изобщо не ги интересува какво правя.

— А? За пръв път чувам такова оплакване от един млад човек. Какво толкова си направил, че не ги интересува?

Савн усети, че е навлязъл в опасни води. Искаше да каже достатъчно, за да убеди Благия да направи нещо, но не толкова, че да разбере в какво се е забъркал.

— Ами, останах навън да си поиграя, а те нищо не казаха. Все едно че изобщо не забелязаха.

— Разбирам. И заради това мислиш, че са омагьосани?

— Ами да. Ако ги бяхте видели как се държат…

— Видях ги аз преди два дни. Изглеждаха съвсем добре.

— Още не беше се случило.

— Младежо, според мен страдаш от болест, наречена „гузна съвест“. Вместо да виждаш тайнствени магии навсякъде, бих ти препоръчал да започнеш да правиш това, което трябва да правиш, и подозирам, че всичко ще се оправи.

— Но…

— Но в момента имам по-големи проблеми. Този източняк може и да не може да омагьосва майки и татковци, но все пак е някъде наоколо и трябва да се погрижа да бъде намерен, преди да е направил повече бели. А сега си върви по пътя.

И без да дочака отговора на Савн, Благия махна на Ори да подкара. Савн стисна безсилно юмруци. Защо всички знаеха по-добре от него какво иска?

Огледа се да се увери, че не е привлякъл нечие внимание, и за свой ужас видя Лан и Тък, които вървяха от другата страна на улицата и го гледаха. Щом ги погледна, двамата извърнаха очи, което беше по-лошо, отколкото ако се бяха опитали пак да го набият.

Обърна се и си тръгна към дома. Може би Полий щеше да му каже нещо, което да го зарадва.

Пътят беше дълъг и когато стигна, почти се беше стъмнило. Ма и Та още работеха при навеса и когато го поздравиха, сякаш бяха още по-отнесени от преди.

Савн се зачуди да не би просто да си въобразява за състоянието им. Не можеше да е сигурен, но не мислеше, че е това.

Полий си беше вкъщи и първите й думи бяха:

— Те болни ли са, Савн?

— Не разбирам какво не е наред, Полий. Просто не знам.

— Дали да не попитаме някого?

— Кого?

— Ами, майстор Знахар, може би?

— Не мисля, че са болни.

— Добре, но все пак им има нещо.

Савн въздъхна.

— Да, знам. Остави ме да помисля.

— Какво ще помогне мисленето ти? Трябва да…

— Знам, трябва да направим нещо. Но не знам… Какво беше това? — От покрива се чу някакво топуркане и стържене.

Полий изхвърча през вратата, а Савн — след нея. Обърнаха се да погледнат към покрива. Полий изпищя. Савн, въпреки че уж беше свикнал вече с такива неща, още малко и щеше да направи същото.

 

 

Близо час след като големият мек си тръгна, Даващия изглеждаше добре и дори след това тя всъщност не можеше да разбере какво не е наред, но любовникът й започна да става все по-възбуден, после загрижен, а накрая почти изпадна в паника. Започна да прехвърча насам-натам и за малко да се удари в стените на пещерата.

Тя започна да разбира, че Даващия не е добре, и да се чуди дали големият мек не му е направил нещо, и дали не трябва да го проследи и да го убие. Не, отвърнаха й, това няма нищо общо с него, трябва да има нещо общо с това как беше ранен преди.

Това я озадачи, защото й се струваше, че можеш или да си ранен, или да си здрав; Даващия беше ранен и вече отново оздравяваше, тъй че как едно и също раняване можеше да е свързано с две боледувания? Но съешникът й нямаше настроение да й обяснява такива неща, тъй че не го попита.

Когато обаче го обзе още по-голяма паника, настроението му започна да я прихваща. Отчаяна и за да направи нещо, което би облекчило мъката му, тя подхвърли, че щом преди е бил изцерен от нещо, не може ли това да стане отново?

Съешникът й се поуспокои след това предложение, само че отново се ядоса, този път на себе си, защото трябвало да се сети сам. Но не беше склонен да губи повече време с такива мисли — почти веднага се обърна и излетя от пещерата. Нищо не й оставаше, освен да го последва.