Стивън Бруст
Атира (14)

12.

Няма да взема и готвача дебел,

няма да взема и готвача дебел,

за лъжица мас ще ме остави дъртият козел.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

След тишината, последвала думите на Влад, Полий повтори на глас мислите на самия Савн:

— Не може да го казва сериозно.

Савн зяпна спящия източняк, но нещата, които беше мълвял, докато беше в несвяст, не му излизаха от ума.

— И аз не мисля, че е сериозно — отрони той накрая. — Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че не знам. Я дай да разпалим огъня.

— Добре.

Успяха криво-ляво да го разпалят и след малко спор решиха, че засега дървата са достатъчно и няма нужда да излизат навън — нещо, което и на двамата не им се искаше много.

— Ма и Та сигурно вече много са се разтревожили за нас — каза Полий.

— Да — въздъхна Савн.

— Ами, май ще трябва да им кажем къде сме.

Савн поклати глава.

— И ще идат веднага да го издрънкат на Витията. Сигурно е като суша лете.

Полий загледа спящия източняк и Савн направо усети какво си мисли. „И какво?“ А най-лошото беше, че самият той не знаеше какво да отговори на тази мисъл.

След няколко минути се чу плясък на криле. Полий подскочи и едва се сдържа да не изписка. Двата джерега кацнаха на пода на пещерата.

— Не бой се — каза Савн. — Те са питомни.

— Питомни? — възкликна Полий, на ръба на истерията.

— Е, не знам със сигурност, но са му приятели.

Тя зяпна ококорена източняка, а по-големият джерег пусна върху камъните нещо, което приличаше на умряла норска. После закрачиха триумфално към Влад и клекнаха до главата му.

Полий го погледна питащо и Савн каза:

— Май е искал месо.

— Но как…

— Я по-добре да намерим нещо за шиш.

Много въпроси заиграха по лицето на сестра му, но тя ги премълча. Избраха една пръчка от клоните, които бяха донесли, а през това време джерегите като че ли спореха дали норската не трябва да се хапне тутакси. Савн реши спора, като им я взе и започна да я дере, доколкото можеше, което му спечели сърдитото съскане на по-едрия джерег.

— Понякога — заговори той — хората казват наистина странни неща, когато горят. Веднъж Игларката изкара Сухата треска почти два дни и…

— Все едно — прекъсна го Полий. — Не може да го е казал сериозно.

— Да. Все едно, никой не може да убие Негова милост, заради кутията.

— Така е.

Савн остави кървавата кожа настрана — зачуди се какво да направи с нея, за да не привлече гадини. Нанизаха телцето на норската на набързо издялания шиш.

— А на какво да го поставим? — попита Полий.

— Не знам. На два по-дебели клона?

— Ами ако се запалят?

— Е, нямаме нито по-големи камъни, нито нищо.

— Не можем ли просто да седнем от двете страни на огъня и да го държим? — предложи Полий.

— Може и да може. Колко трябва да се пече?

— Не знам.

— Можеш ли да разбереш кога е готово?

— А ти?

— Сигурно — отвърна Савн и й махна да седне от другата страна. — Най-добре да го държим по-високо, да не го изгорим.

Кръв и мазнина закапаха по огъня, от което пламъците лумнаха. Само след две минути Полий каза:

— Ръката ми се умори.

— И моята — призна Савн. — Така май няма да стане.

— Какво да правим тогава?

Отдръпнаха се от огъня и оставиха леко затоплената норска на земята. Савн погледна Влад и забеляза, че източнякът се е събудил и ги гледа напрегнато.

— Защо не излезеш да намериш нещо — каза Савн.

— Аз?

— Ти.

Полий понечи да възрази, но се намръщи и стана.

— Вземи си факла — каза й Савн. Тя не отвърна.

Савн се обърна към Влад.

— Донесоха ти вечеря. Мъчим се да измислим как да я опечем.

Той кимна и каза:

— Полей я с вино. От манерката ми.

— Добре — каза Савн и продължи: — Докато беше в треска, каза някои доста странни неща.

Влад присви очи. В полумрака и трепкащите сенки очите му изглеждаха още по-тъмни.

— Какви? — попита той. Гласът му беше настоятелен, въпреки слабостта.

— Няколко пъти спомена думата „моргантско“.

— Нима? Не съм изненадан. — Млъкна, за да събере сили. — Знаеш ли какво означава?

— Да. Оръжие, което убива не само тялото, но и…

— Да. Е, вероятно точно това ще използват срещу мен, когато ме хванат.

— Кой?

Влад не отговори и Савн помисли, че отново е заспал, защото очите му бяха затворени. Но после ги отвори и каза:

— Хората, които ме гонят.

— Но хората на Негова милост не използваха това.

— Вярно — отвърна Влад намръщено. Стисна очи, после отново ги отвори. Загледа се право напред, като че ли озадачен, после поклати глава, сякаш отхвърли някаква мисъл. — Друго какво казах?

— Много работи. Повечето не можах да го разбера. Имаше имена, и разни други неща.

— И?

— И каза: „Няма да убивам повече за вас“.

— О. — Влад сякаш се замисли. — Друго?

— Малко преди да заспиш каза, че ще убиеш Негова милост.

— Нима? Сигурно съм бил много уморен.

— За да го помислиш ли? — попита Савн. — Или да го кажеш?

Зачака, но Влад не отговори на въпроса му.

— Все пак защо го мразиш толкова? — попита Савн.

Ноздрите на Влад се разшириха. Когато заговори, гласът му беше почти нормален.

— Той е некромант. Борави с души. Когато му потрябва някоя, взима я и прави с нея каквото си иска. Разбираш ли за какво ти говоря? Означава ли това нещо за теб? Би ли ти харесало, ако изведнъж, ей така, ти вземат живота, без нищо да си направил, без за нищо да си виновен, само защото на някой му е потрябвала душата ти, както на теб може да ти потрябва някой парцал? Що за човек може да направи това, Савн?

После се отпусна и като че ли отново заспа.

След няколко минути Полий се върна и каза:

— Намерих два камъка, които може да свършат работа. Но ще трябва да ми помогнеш да ги донесем.

— Добре.

— Той събуди ли се?

— Да.

— Каза ли ти нещо?

— Да. Наистина иска да убие Негова милост.

 

 

Миризмата на печащата се норска изпълваше пещерата. Влад продължаваше да спи, а Савн и Полий продължаваха спора си.

— Продължавам да твърдя, че трябва да кажем на някого — заяви Полий.

— Въпреки че никой няма да ни повярва?

— Въпреки това.

Джерегите ги гледаха стъписани. Савн се надяваше, че не ги разбират. И можеше само да се надява, че е прав.

— Въпреки че Негова милост не е в никаква опасност?

— Откъде можеш да си сигурен?

— Никой не може да го убие, защото крие душата си в магическа кутия.

— Да, но все пак трябва да…

— Дори да убият Влад, ако го намерят?

— Знаеш ли, може пък да лъже за това — каза Полий.

— Не мисля, че лъже — отвърна Савн.

Полий понечи да каже нещо, погледна спящия източняк и затвори уста. Савн обърна още веднъж шиша. Закапа мазнина; огънят лумна и отново се сниши. Устата му започна да се изпълва със слюнка, а стомахът му заръмжа.

— Колко още? — попита Полий, която явно изпитваше същото.

— Не знам. Как познаваш, когато е готово?

— Ами, трябва да стане кафяво отвън. Само че Та винаги го нарязва.

— Да, но за какво трябва да гледаме?

— Предполагам, че просто изглежда готово.

Савн се намръщи, взе камата на Влад и сряза норската. Част от месото беше станало бяла, но част изглеждаше още кървава.

— Е?

— Не знам как трябва да изглежда норската — каза Полий. — Никога не съм яла норска.

— Мисля, че още не е готова. Дай да я допечем още малко.

— Гладна съм — каза Полий.

— И аз.

Тя се загледа в огъня и печащото се месо. След малко промълви:

— Защо мрази толкова Негова милост?

— Не знам точно. Но смята, че Негова милост е убил Юзда и…

— Не е възможно! — възкликна Полий.

— Защо не? — каза Савн.

— Ами, защото просто не би могъл да го направи.

— Не знам. Но Влад мисли така и предполагам, че е харесвал Юзда или нещо такова.

— Харесвал го е? Те какво, да не са били любовници нещо?

— Не знам.

— Сигурно са били — каза Полий. — Не убиваш някой само защото е убил някой, когото харесваш, нали? Ако се правеше така, досега щяхме да сме избили всички войници във войската.

— Е, не знам дали е същото.

— Защо да не е?

— Защото… Не знам. Може и да си права.

— Бас слагам, че са били любовници.

— Значи вече мислиш, че наистина го е убил Негова милост?

— Е, не, не казвам това.

— Тогава какво?

— Ами, просто, че може би Влад смята така.

— Изглежда съвсем сигурен.

— Тъй ли? Той е източняк. Те може би винаги са такива.

— Може би — отвърна Савн и замълча.

Даде си сметка, че всичко това си е чисто приключение, и го чувстваше точно така. Да, имаше нещо ужасяващо, но също така и нещо непривично, като в приказка… не беше съвсем като нещо истинско.

Савн никога не беше виждал да убиват хора, но ето го този източняк тук, до него, който говореше много сериозно как щял да убие Негова милост. Сякаш всичко това не беше в спомените му, сякаш го беше чул в някоя песен. Пещерата си беше истинска, както и чувството, че се е замесил в нещо, за което ще може да разказва истории през остатъка от живота си; но смъртта и опасността му се струваха някак далечни, не присъстваха реално, също както когато бе застанал пред къщи.

Реши, че се връща отново и отново към това преживяване, защото то го беше озадачило и заинтригувало и защото бележеше някакво начало. Още тогава му се беше сторило, че е начало на нещо, но не беше очаквал, че ще се окаже началото на време, в което ще преминава от едно нереално нещо към друго. Ала сега, след всичко, което се бе случило, му изглеждаше донякъде логично.

Погледна Полий. А за нея истинско ли беше? Беше се смълчала, намръщена и съсредоточена. Надяваше се, че каквито и мисли да се въртят в главата й, няма да я отведат до някое място, от което ще й е трудно да се върне, защото това щеше да е наистина, наистина тъжно. А как ли щеше да се отрази на него, след като свършеше? Дали щяха да го спохождат кошмари през остатъка от живота му? Дали двамата с Полий щяха да се будят с писъци всяка нощ, без да могат да ги обяснят? Савн потръпна.

Усети, че Полий го поглежда умислено, и се сети, че тя го беше виждала с източняка и го беше чула да се съгласява, че нещо, което тя може — не, ще — сметне за престъпление, е оправдано. Помисли дали да не се опита да й го обясни, но разбра, че всъщност и той самият няма обяснение; щеше да изчака, докато тя самата повдигне въпроса, ако изобщо го повдигнеше.

След малко тя промълви колебливо:

— Савн…

— Да, Полий?

— Ще ми кажеш ли нещо?

— Разбира се.

— Ти наистина ли харесваш Лоува?

 

 

— Влад, събуди се — каза Савн. — Мисля, че храната е готова.

— Буден съм — отвърна източнякът с толкова тих глас, че Савн едва го чу. — Дайте да я видим норската.

Савн изведнъж се зачуди колко от разговора им е чул Влад и реши, че поначало си е било глупаво да говорят за всичко това пред него. Взе шиша от камъните и го показа на Влад.

— Готова е — заяви източнякът. — Помогнете ми да се изправя.

Савн и Полий оставиха шиша на камъните и му помогнаха да седне.

— Искам да стана.

— Сигурен ли си, че можеш да… — каза Савн.

— И ми помогнете до нужника.

— А, добре.

Хванаха го под мишниците и му помогнаха да се вдигне, поведоха го през пещерата и го държаха прав, докато се облекчи. После го върнаха и му помогнаха да седне, с гръб до стената. Джерегите през цялото време щапукаха след тях. Той поседя няколко мига, вдишвайки дълбоко, след това кимна.

— Хайде да хапнем.

Докато му бяха помагали, част от норската беше прегоряла, но останалото беше добро.

Отначало ядоха мълчаливо. Савн реши, че норската е едно от най-вкусните неща, които е опитвал. Не беше сигурен какво смята Полий, но и тя се хранеше с голяма охота.

— Знаеш ли — каза изведнъж Савн, — току-що ми хрумна, че ако още ни търсят и ако са наблизо, миризмата ще ги доведе право при нас. — Отхапа отново от печената норска.

Влад изпръхтя и отвърна:

— Моите приятели трябва ли да го приемат като комплимент за избора на храната?

Савн предъвка и преглътна, след което отвърна:

— Да.

— Добре. Мисля, че пещерата е достатъчно дълбока и миризмата няма да излезе.

— Дано — каза Савн.

Полий продължаваше да се храни мълчаливо. Савн се чудеше дали е сърдита, но нямаше как да го разбере.

— Виното го прави вкусно — каза Влад. Гласът му изглеждаше вече малко по-силен; във всеки случай като че ли не се затрудняваше с говора. — Печенето на открит огън си е цяло изкуство и няма много общо с печенето във фурна или върху печката. Всъщност не ме бива много в това. Но знам, че виното винаги помага.

Савн се замисли дали наистина виното прави норската толкова апетитна, или е по-скоро заради обстоятелствата — дали все пак не беше от това все още не оставящо го чувство, че преживява някакво приключение. Разбираше, че има нещо нередно в това да го приема така, но какво можеше да направи? Седеше в пещера с източняк, който говореше как щял да убие Негова милост, и ядеше норска, хваната с магия…

— Влад — каза той изведнъж.

— Мм? — отвърна Влад. После преглътна и каза: — Извинявай. Какво?

— Винаги съм слушал, че ловенето с магия носи лош късмет, освен само за откриването на дивеча.

— И аз съм го чувал.

— Ами тогава — каза Савн — защо…

— О, това ли? Е, то не е точно магия. Поне не е пряка.

— Не разбирам.

— Все едно. Не е важно.

Савн реши, че може би никога няма да разбере какво смята Влад за „важно“. Най-дребните неща сякаш предизвикваха у него най-силна реакция, както когато Савн бе споменал, че хората на Негова милост не бяха използвали моргантски оръжия. Той поклати глава, зачуден.

Изведнъж Полий каза:

— Не можеш да убиеш Негова милост.

Влад я изгледа мълчаливо.

— Полий… — почна Савн.

— Да — продължи тя. — Гледаше Влад. — Не можеш.

— Щом казваш — отвърна Влад.

— Но искаш да го направиш. Знам го.

— Полий…

— Само от любопитство — каза Влад, — защо да не мога да го убия?

— Защото е чародей.

— Е, и?

Полий се намръщи.

— Казват, че той изобщо не може да умре, защото магията му го пази. Казват, че в замъка му имало стаи, в които той само влиза и после излиза по-млад, и че винаги е толкова стар, колкото иска да е. Казват, че…

— И колко от всичко това го вярваш?

— Не знам — отвърна Полий.

— Вярно е, само че… — почна пак Савн.

— Вярното е, че е магьосник.

— Ами тогава?

— Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона.

Савн не можа да намери отговор на това и си замълча. Погледна Полий, но тя само гледаше Влад сърдито. В целия този разговор имаше нещо нереално — нелепо беше да си говорят за убийството на Негова милост все едно, че обсъждат цената на лена. Имаше една случка, някъде преди пет години, когато той, Корал и Лан се бяха напили и им стана лошо. Това, което най-ясно си спомняше от онази случка, освен че през следващата неделя трепереше да не би Ма и Та да разберат, беше, че седеше с наведена глава, вторачен в масата, и бавно запомняше всяка драскотина по нея. Споменът се върна толкова внезапно, че за малко да пробуди в него и онова замайване и гадене, което беше изпитвал тогава.

Накрая промълви:

— Ами ако наистина е немрящ, както сам каза?

— Немрящ е — отвърна Влад. — Това само прави работата малко по-трудна, нищо повече.

— Значи признаваш, че се каниш да го направиш — каза Полий със същия тон, с който упрекваше Савн, че е скрил някое камъче от играта под одеялото.

— И какво от това? — каза Влад. — Мислиш ли, че просто ще се оставя да ме убие?

— А защо просто не се телепортираш някъде далече? — попита Савн.

— Хе — каза Полий. — Да се телепортира? Че той ако го можеше, щеше и пръста да си оправи.

— Полий…

— Първо — обърна се Влад към Полий, — аз не съм лечител. Един лечител, който разбира от магия, можеше да ми излекува ръката, стига да го бях намерил навреме. Сега вече ще е доста трудно, пък и от доста време не съм срещал някой толкова добър.

— Второ — продължи той, обръщайки се вече към Савн, — никога не се опитвай да прилагаш сложна магия — а телепортирането е сложна магия, — когато си слаб телесно. Слабостта разстройва ума и това може да се окаже фатално. Правил съм го, когато се е налагало, и пак ще го направя, ако потрябва. Но съм имал късмет, а не обичам да завися от късмета.

— Трето — добави Влад, обръщайки се към двамата, — наистина имам намерение да убия Лораан — барон Мала чука. Но в момента не съм във форма да го направя. Той знае, че искам да го убия. Уби Юзда, за да ме привлече да го направя, тъй че когато се опитам да го убия, да може той да ме убие. Все още не ми е ясно какво точно става, затова не знам как ще го убия. Ако знаех, със сигурност щях да ви го кажа. Нямаше да ви кажа всичко това, ако вече не се бях издал и ако не се чувствах задължен към вас. Но това е положението. Казах ви плановете си, поне доколкото имам такива. Ако решите да ме издадете, не мога да ви спра.

Погледна ги отново и зачака. Накрая Савн каза:

— Не знам какво да правя.

— Мисля, че трябва да се приберем у дома — каза Полий.

— И после какво?

— Не знам.

Савн погледна източняка, който ги гледаше спокойно, с безизразно лице.

— Тя е права — каза Савн. — Наистина трябва да се приберем У дома.

— Да — каза Влад. — Аз ще остана тук.

— Сигурен ли си?

— Да. И каквото и да се случи, никой поне няма да може да ме изненада.

Савн погледна към джерегите и кимна.

Влад отново се отпусна на стената и притвори очи.

— Сега мисля да поспя. Ще ми помогнете ли да легна?

Дадоха кокалите на джерегите, които като че ли останаха много доволни. Савн искаше да се сбогува с Влад, но източнякът беше заспал дълбоко. Двамата с Полий излязоха от пещерата и примигаха на яркото следобедно слънце.

Тръгнаха си към дома.