Стивън Бруст
Атира (10)

8.

Няма да взема пройдохата пиян,

няма да взема пройдохата пиян,

за мен не ще се сети, щом върне се залян.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

Савн влезе и затръшна вратата под носа на нощния студ. Огънят в камината беше изтлял, но печката все още излъчваше топлина. Тук беше безопасно, но той не изпита никакво облекчение. Колко странно — чак сега му хрумна, че изобщо не се беше уплашил. Всъщност не бе изпитал почти нищо.

— Къде беше? — попита го Ма, но някак разсеяно, все едно че очакваше приемливо обяснение и бе готова да се задоволи с каквото и да е.

Още докато се чудеше какво да отвърне, Савн чу собствения си глас да обяснява:

— Една певица се отби в къщата на Тем, та останах да я послушам.

— О, колко мило. Може би утре, като свършим с жътвата, ще идем всички. Добра ли беше?

— Да, Ма — отвърна Савн, учуден как е могъл да проговори.

— Е, сега си лягай. Сестра ти вече спи, а утре ни чака дълъг ден.

— Добре, Ма.

Та изслуша също така разсеяно кроткия разпит и не се намеси.

„Много неща започвам да не разбирам — помисли си Савн, докато ги гледаше. — Всичко някак си се е променило и изглежда нелогично. Но защо ми е все едно? Какво става с тях? Какво става с мен?“

Настани се в къта си до Полий, която вече беше заспала. Облече си нощните дрехи и се пъхна под кожите, затоплени от слабия огън. Нощем вече започваше да захладнява. Странно, че не беше го забелязал навън. Пък може и да не беше толкова странно — беше зает с… други неща.

Отпусна се на гръб, впери поглед в тавана и мислите му се завъртяха в кръг като любовна двойка цалмоти.

Утре заран жътвата щеше да приключи.

После щеше да дойде Празникът.

А после щеше да дойде… какво?

Не искаше да стои повече в Мала чука, но представата как я напуска бе някак смътна, невъзможна, нереална — толкова нереална, колкото и преживяното преди малко навън, нереална като нещата, които беше научил от източняка, нереална като всичко, което бе преживял тази нощ. Заклещен беше между това напускане и оставането, но изборът все още му беше някак далечен.

Представата за утрото също беше смътна, невъзможна и нереална. А целият този вече свършващ ден като нищо можеше изобщо да не се е случил. Трябваше да поговори с Корал за това…

Корал… джерегите… същите ли бяха? Влад…

Какво прави човек, когато всичко му изглежда лишено от логика? Зяпва в тавана и гледа как се разтваря в криви черти, и се чуди дали бъдещето му не е изписано някъде там.

Савн заспа, а и да сънува нещо, то не остана в паметта му. Следващото, което разбра, бе, че се е съмнало, и с утрото дойдоха познатите звуци на събуждащите се в къщата, и миризмата на чая, който Та, станал както винаги пръв, бе сварил както всяка сутрин. Ръцете на Савн бяха изтръпнали и схванати — беше заспал с тях под главата. Сви ги няколко пъти в юмруци, разтърси рамене, а после ги зяпна, все едно че не бяха негови. Спомни си, че Влад беше зяпнал по същия начин осакатената си ръка.

Всичко му се струваше някак въздушно и нереално, сякаш времето бе започнало да тече несвързано. Излезе навън и си даде сметка, че не помни да е закусил, макар да усещаше топлината на залците в стомаха си. После стоеше зад Полий, хванал големия чувал, а не помнеше как е отишъл там, нито как чувалът се напълни така изведнъж.

Та беше при навеса, вече започваше да отделя семето и да бръсти стръковете, за да ги приготви за каране в селото, а Ма броеше и претегляше чувалите да направи сметките, тъй че Савн и Полий бяха сами в полето. От време на време Полий казваше нещо и Савн малко по-късно разбираше, че й е отговорил, но разговора не помнеше.

Приключиха жътвата, а той почти не го забеляза. Полий отряза последния стрък, Савн го прибра в полупълния чувал, завърза го и го помъкна при Та. От толкова грижа нямаше нужда — не беше валяло. Но пък ако не бяха се погрижили да приберат всичко на сушина, сигурно щеше да е валяло. Дали? Истина ли беше изобщо всичко, което се случваше?

Остави чувала до другите. Усети, че Полий е застанала зад него. Та погледна чувала, усмихна му се и Савн усети, че му отвръща с усмивка.

— Това е — каза Полий.

— Е — каза Та, надигна се и коленете му изпукаха. Отри длани в крачолите си. — Донесете бутилката тогаз. Знаете къде е.

„Вече е стар“, изведнъж си помисли Савн. Но и тази мисъл бе някак далечна.

— Ма я приготвя — каза Полий. — Тук ли ще я изпием? — Огледа пълния с чували навес. Миризмата на ленено семе бе натежала във въздуха.

— Защо не? — отвърна Та. — Е, можем и на въздух да излезем.

„Колко странно — помисли си Савн, — че никой от тях не мисли, че се държа необичайно. Дори Полий не го забеляза, докато работехме. Може би изобщо не се държа странно. Може би само се чувствам странно и никой от тях не може да го забележи“.

Ма излезе с бутилката и четирите специални чаши, върху сребърен поднос. Разви гърлото, махна восъка и я връчи на Та да налее. Савн знаеше съвсем точно какво гласи надписът върху избледнелия зелен етикет и неволно се зачуди кой ли е изписал етикета… Дали го беше направил там, където е направено виното? Кой бе направил бутилката? Дали живееше в някой голям град? Дали се беше чудил кой ще купи тази бутилка и кой ще я изпие?

„Впрочем — помисли си Савн, — къде ли отива всичкият този лен? Този последен стрък, който отрязахме, с него какво ще стане? Дали нишката ще бъде захвърлена, или от нея ще стане платно? За какво ще се използва? За чаршафи? Може би за рокля на някоя дама? Коя ще я носи? Семето ще стане на масло и после ще отиде в зимника, ще се прибере в бурета и ще замине нанякъде. Кой ли ще използва тази бучка масло? И за какво? Сигурно ще иде за ленен фураж, за храна на стоката. А може да я дадат на Негова милост, да я продаде“.

Негова милост…

Възможно ли беше наистина да е немрящ?

Савн потръпна и чак сега си даде сметка, че вече е вкъщи, сгушен с Ма, Та и Полий, и че ритуалът с пиенето е свършил, и усети смътна тъга, че не го беше забелязал — знаеше, че е участвал, само по тръпчивия вкус на езика си, хладната глина в ръката и смътния кръг от полузабравени слова, прошепнати в ухото му. Спомни си края на жътвата през всички тези години и спомените се сляха като сълзи, канещи се да бликнат от очите му, но дори и тази тъга бе някак отдалечена от мястото, в което се носеше, в самия център на чувствата си, но отделен от тях.

— Не мога да повярвам, че свърши — промълви той.

— Ха — каза Ма след като отпи, седнала върху възглавничките си в къта под плевника. — За вас може да е свършила, ама нас още ни чака…

— Остави, Ма — спря я баща му. — Трудното мина и децата могат да се порадват днес.

Савн се зачуди дали пак щяха да са „деца“, когато навършеха първите си хиляда и си имаха свои деца. Сигурно. Отбеляза си може би за стотен път, че няма да се отнася като с малки към собствените си деца, след като навършат шейсет. Е, седемдесет може би. Като си помисли човек, той самият беше доста малък на седемдесет.

След като се нахраниха, за което този път си позволиха много време, без за нищо да бързат, и след като измиха чиниите, Савн и Полий излязоха да се поразходят из някогашната градина, да поскачат от камък на камък и да поиграят на камъчета и тухлички. Полий бъбреше колко се била схванала и как изобщо не го била забелязвала, докато работели, и колко било срамота, че докато жътвата свършела, вече ставало късно за плуване, и дали помнел оня пуловер, дето си го била плела цяло лято, и смятал ли, че цветът му ще й отива. Савн каза, че това било първата жътва, след която не се чувствал схванат, и го приписа на това, че по-голямата част от лятото беше изкарал в шетане в къщата на майстор Знахар, и че той също с удоволствие би поплувал, ако можело, и познавала ли Полий Лоува, и какво мислела за нея.

Беше общо взето една от най-хубавите утрини, които бе имал от цялото лято, и Савн се натъжи, че някак не може да й се зарадва.

Чу как Полий предложи да отидат този път по-рано в къщата на Тем — чула, че снощи била пристигнала менестрелка. Савн се съгласи, без да се усети. „Къщата на Тем? Да, менестрелката ще е там. И Влад ще е там, и сигурно Корал, Тък и Лан. Защо не ме е страх?“

Ма и Та не възразиха да тръгнат рано.

Какво беше казал Та? Нещо колко добре са се справили тази година. Савн сложи големия котел на огнището да сгрее вода за себе си и Полий, а после стоеше на вратата, гледаше стърнищата на ожънатите ниви и малко по-късно си даде сметка, че е с чисти дрехи и че косата му мирише на сапун. Полий казваше, че била готова да тръгват и го питаше дали и той е готов.

Той тръсна глава, като да се отърси от странното настроение, което го беше обзело, и кимна. Полий го погледна малко озадачено, но после като че ли забрави и двамата поеха към селото.

Утрото беше ведро и слънчево, въздухът — хладен и предвещаващ есен. Червеното, жълтото и златното на листата, започнали вече да капят, лумваше пред очите им по пътя. Полий си тананикаше „Селяка въшлив“ и като че ли не забелязваше, че Савн не се включва.

Подминаха мястото, където, доколкото можеше да съди, го бяха нападнали снощи най-добрите му приятели. „Защо не ме е страх?“

Щом влязоха в селото, Савн забеляза Благия от другата страна на улицата, с неговия чирак, Ори. Ори гледаше към тях, но после извърна очи и каза нещо на Благия, който бързо хвърли поглед към тях, хвана Ори за рамото и го поведе в друга посока, като му говореше нещо на ухото. „Защо ми е все едно?“

Полий не ги беше забелязала, което също му се стори странно — Полий, също като всички момичета в селото, винаги забелязваше Ори. „Може да е някоя болест, да съм я предал на Ма, Та и Полий. Може да питам майстор Знахар. Ама не. Май трябва да питам Благия, но не мисля, че ще иска да говори с мен“.

Къщата на Тем беше празна, ако не се брояха Тем и Влад — единият зад тезгяха, другият — в дъното на помещението. Певицата я нямаше. Савн погледна към източняка и усети, че се е разтреперил.

— Какво ти е, Савн? — попита Полий.

„Значи е забелязала все пак“.

— Нищо. Не се чувствам добре.

— Хайде, седни.

— Да.

Влад не го гледаше.

Той разбра — и се зачуди защо му хрумва толкова късно, — че източнякът по някакъв начин има връзка с двата джерега, които бяха подгонили снощи Корал, Лан и Тък. Да. Наистина се беше случило. Щяха да го бият — всъщност го биха, — а после дойде плясъкът и двете дребни ужасни същества с тъмните криле в нощта. Истинско беше. Всичко беше истинско. И по някакъв начин го беше направил източнякът. Полий отиде да вземе ейл за него и разредено вино за себе си, а Савн седеше и трепереше.

Да има такава сила…

Погледна отново към Влад, но източнякът седеше отпуснато в стола си и зяпаше тавана, потънал сякаш в дълбок размисъл. Намерението на Савн беше да го пренебрегне и ако Влад поне веднъж го погледнеше, щеше да може да го направи. А така излизаше, че Влад с пренебрежението си му казва: „Разбирам, че не искаш да те виждат с мен. Няма проблем“. А това на Савн не му харесваше — никак не му харесваше.

Полий се върна и постави чашата пред него. Той стана и каза:

— Ей сега ще се върна.

И отиде до масата на Влад. Източнякът му хвърли един поглед и извърна очи, сякаш не го познаваше. Савн се поколеба и седна.

Влад го погледна отново.

— Добро утро. Не очаквах да те видя толкова скоро.

— Жътвата свърши — рече Савн. — Приключихме рано.

— Поздравления. Предполагам, че скоро ще има празненство.

— Да.

— И ще се позабавляваш добре.

— Да.

Влад го изгледа с присвити очи.

— Какво има?

— Нищо.

— Я стига. Какво е станало?

— Не знам. Чувствам се странно.

— Как странно?

— Отнесен.

— Хм. Откога го изпитваш това?

На Савн изведнъж му се досмя, защото Влад му говореше точно като майстор Знахар. Не се засмя обаче.

— Май от тази сутрин. Не, от снощи като че ли.

Влад кимна замислено, без да откъсва очи от него.

— Ще мине — каза той. — Познавам го това чувство, вярвай ми.

— Защо го направи? — прошепна Савн.

— Моля?

Савн се окашля.

— Те защо го направиха?

— Кое? — попита Влад.

Савн се опита да улови някакъв знак на лицето на източняка, че разбира за какво му говори, но Влад сякаш го питаше искрено.

— Приятелите ми се опитаха да ме набият снощи.

— О? Съжалявам.

— Но защо?

— Не знам — каза Влад. — От страх сигурно.

— От мен?

— От мен.

— О. — Усещаше погледа му. — Какво направи?

— Аз ли? — каза Влад. — Нищо.

— Но мен щяха да ме набият, ако…

— Ако е станало нещо и си отървал боя, смятай, че си извадил късмет, и повече не питай.

Савн го изгледа продължително.

— Тебе са те били, нали? Искам да кажа, когато си бил млад.

— О, да.

— Защото си източняк ли?

— Най-вече за това.

Савн усети, че се усмихва.

— Какво пък. Ти си оцелял. Предполагам, че и аз ще оцелея.

— Най-вероятно — каза Влад. — Само…

— Да?

— Нищо.

— Имаше ли си приятел, който да ти помага?

Познатата вече загадъчна усмивка се появи и изчезна.

— Да. Имах.

— Той обясни ли ти някога защо ти помага?

— Не — бавно отвърна Влад, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала. — Тя така и не ми обясни.

— Още ли се чудиш?

— Още.

— Тогава може би и аз ще се чудя винаги.

— Не — каза Влад. — Подозирам, че един ден ще разбереш.

Савн кимна и реши, че едва ли ще му кажат нещо повече.

— Как мина разговорът ти с музикантката?

— Задоволително. Получих донякъде това, което исках. Надявам се да получа повече.

— Тогава не се съмнявам, че ще го получиш — каза Савн и добави на ставане: — Ще се видим по-късно.

— Сигурен ли си?

— О, да. — Савн усети как по устните му пробяга тънка усмивка и се зачуди дали не почва да подражава на маниерите на източняка. — Все още искам да впечатлявам момичетата. — Тръгна обратно към масата, където беше оставил сестра си, и забеляза, че тя го гледа втренчено.

— За какво си говори с него?

— Нищо. Колкото да убием времето — отвърна Савн и надигна халбата си. Отпи и забеляза, че нелепото настроение или магия, която го беше хванала, се е развалила; беше си пак същият.

Допи си халбата мълчаливо и заяви:

— Време ми е да тръгвам.

— Вече?

— Да.

— Добре. Аз ще почакам певицата.

— Приятелките ти сигурно ще дойдат.

— Сигурно — сви рамене Полий, сякаш й беше все едно. Савн я изгледа за миг, после се наведе и я целуна по темето.

— Това пък защо? — попита тя.

— Защото не всеки си има сестра.

Стана и тръгна към вратата. Малко преди да излезе се обърна и погледна Влад. Източнякът го гледаше. Савн му кимна леко и тръгна да си изкара деня при майстор Знахар.

Спря на двайсетина крачки от вратата да поеме в себе си цялата прелест на деня — онова, което майстор Знахар наричаше „Да му се порадваш сега и наведнъж“, макар че на Савн този израз му се струваше малко глупав.

Редицата тънки салкъми покрай пътя за имението се поклащаше в странния танц на полюшвани от лекия вятър дървета, сякаш полъхът му беше различен за всяко от тях. Небето сивееше под жълтата пелена с намека за дъжда, който Савн беше очаквал всеки ден от дългата жътва. „Колко любезно от негова страна — реши той, — че изчака, докато свърши“.

Почти никой не се мяркаше, може би заради приближаващото се лошо време. Самият Савн обичаше да го мокри дъжд, стига да не е студено и ветровито, но повечето хора като че ли не обичаха…

Разсъжденията му бяха прекъснати от странната поява на шест-седем непознати, които излязоха иззад къщата на Бояджията, точно срещу къщата на Тем. Всички бяха въоръжени с дълги тежки мечове и облечени в черно и на Савн му се стори, че вижда на гърдите им герба на дома Атира на Негова милост.

Какво търсеха тук седем ратници на Негова милост?

Не можа да си отговори на въпроса, нито можа да реши как да постъпи, но неволно се обърна и тръгна обратно към къщата на Тем, за да намери Влад.

Когато влезе, Полий, която още седеше на масата близо до вратата, попита:

— Какво има, Савн?

И това беше последното ясно нещо, което помнеше. Останалото след това си го възстанови по разказаното от нея и по съвсем откъслечни спомени.

Според Полий той поклатил глава и тръгнал към масата на Влад. Савн помнеше, че източнякът го гледаше разсеяно. Но преди Савн да успее да каже нещо (във всеки случай така и не можа да си спомни какво е щял да каже), Влад изведнъж скочи, а масата, на която седеше, се прекатури с трясък на една страна. Движеше се толкова бързо, че Савн едва можеше да го види, и както по-късно си спомни, точно в този момент бе осъзнал, че „става нещо лошо“.

Зад него се чуха тежки стъпки, той се обърна и видя, че един от войниците, които беше мернал преди малко навън, вече е извадил меча си и налита от вратата право към него.

Не, осъзна той изведнъж, не към него. Към Влад.

Савн не помнеше как и кога е решил да се дръпне от пътя му, но след това по някакъв начин се озова при тезгяха и видя как през вратата нахълтаха още войници. Прекрачиха през тялото на първия — Савн така и не беше видял какво бе станало с него — и той осъзна, че писъкът в ушите му идва от сестра му.

Погледна отново към Влад, който вече стоеше на една от масите, със сабята в дясната си ръка, а с лявата въртеше нещо, което приличаше на златна верига. Гледката на лъскавите черни ботуши на източняка върху една от масите на Тем се запечата в паметта му и върна един стар спомен за танцьор, отбил се в селото преди много, много време.

По ботушите плисна червено, очите на Савн тръгнаха нагоре и се спряха на грозната рана, зейнала на хълбока на източняка. Така и не разбра как я беше получил. Видя също, че един от войниците се гърчи на пода, и блясък на стомана, с отразената светлина от лампите.

Някъде, много далече от съзнанието си, забеляза, че Тем и малобройните му гости изскачат през прозорците и вратите, но това му се стори маловажно; нито можеше, нито искаше да побегне, само зяпаше ококорен.

Играта на мечовете можа да види само за миг — трима войници срещу източняка, и четирите оръжия сечаха, мушкаха и свистяха като движения от някакъв страховит и красив танц, а когато един от тях се хлъзна напред и промуши Влад дълбоко в бедрото, това също му се стори някак предвидено и необходимо.

Илюзията свърши, когато Влад изведнъж залитна и падна сред масите и столовете. В същия миг един от войниците падна на гръб и се преобърна. Отначало Савн помисли, че е ранена ръката му, но после осъзна, че се е хванал за гърлото, ужасно разпрано. Видя го как пада и му призля.

А после две познати крилати фигури нахлуха в помещението и налетяха в гърба на двамата все още останали войници, а от другия край на стаята дойдоха още двама.

Савн помнеше, че си помисли много ясно: „Е, и да имах някакви съмнения за джерегите, вече се решиха“.

В следващия миг из въздуха свистяха мечове, а после всичко спря изведнъж и двата джерега отново излетяха, през вратата.

Един от войниците каза:

— Къде се дяна той?

Друг каза:

— Доведете лечителя!

Трети каза:

— Много е късно за Тевит.

Савн се взря в мястото, където доскоро беше лежал Влад и където имаше само няколко червеникави петна; след това, без да мисли нито за ранените войници, нито за изплашената си сестра, се обърна и излезе през вратата. Зави зад къщата на Тем и се скри зад конюшните разтреперан.