Стивън Бруст
Атира (16)

14.

Няма да взема и бирниче крадливо,

няма да взема и бирниче крадливо,

аз ще печеля, той ще го обира.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

Полий стисна ръката на Савн и зяпна. Дневната светлина почти си беше отишла, но още стигаше, за да се види без грешка какво е кацнало на покрива. Дори за Савн имаше нещо ужасно натрапчиво в двата джерега, кацнали на покрива; каквото и да представляваха, колкото и дружелюбни да бяха, мястото им не беше тук.

Чак много по-късно Савн го осени колко странно беше, че нито той, нито Полий се сетиха да извикат Ма и Та, което щеше да е инстинктивната им реакция само допреди три дни.

Накрая Полий прошепна:

— Какво правят?

— Наблюдават ни.

— Това и сама го виждам, тъпа кратуно. Искам да кажа защо ни наблюдават.

— Не знам.

Савн ги изгледа напук, отказвайки да се поддаде на страха. Това, че зад тези бързи малки очички наистина можеше да се крие разум, само влошаваше нещата. „Е — искаше му се да им каже, — какво искате сега от мен?“

Възможно ли беше да ги е пратил Влад?

Може би. Но ако беше така, защо не им беше дал бележка, както беше дал на Фърд?

Сигурно защото не бе могъл.

Но щом не бе могъл, как беше могъл да прати джерегите? Савн се намръщи. Просто не знаеше достатъчно за връзката на Влад с тези същества. Беше въпрос на вещерство и…

Вещерство.

Също като магията, която беше направил на Ма и Та.

Дръпна ръката си от Полий, обърна се и влезе. Полий попита нещо, но той не я слушаше.

Влад беше в беда, може би умираше; това беше единственото възможно обяснение.

Влад, все едно по каква причина, беше направил магия на Ма и Та.

Влад имаше нужда от помощ.

Савн взе едно котле, две дървени купи, малко ечемик (поне за това Влад можеше да си плати, само да посмее да откаже!) и малко сушено вечно биле, още едно нещо, което майстор Знахар му беше препоръчал срещу треска.

— Къде отиваш? — викна Полий.

— Влад отново се е поболял — изръмжа той.

— Откъде разбра?

— Просто го знам.

Нави кожите си за спане и ги върза на вързоп.

— Ще се върнеш ли? — попита Полий.

— Да. Ще се върна. Само че не знам кога.

Степничето растеше край пътя — можеше да набере от него в движение. Какво още му трябваше?

— Какво значи „не знам кога“?

— Ще остана с Влад, докато не се оправи или докато не умре, или докато не ни намерят. А когато се оправи, ще го накарам да… ще си поговоря с него за някои неща.

Грижливо уви в една чиста кърпа най-добрия кухненски нож на Та и го напъха между кожите.

— Но — каза Полий, — това може да ти отнеме…

— Знам.

— Ма и Та…

— Даже няма да забележат.

Полий млъкна. Савн бързо продължи с опаковането и накрая се оказа с един голям вързоп на раменете и лека торба, която можеше да носи в ръка.

— Идвам с теб — каза Полий.

Савн я погледна на светлината от печката. Косата й, която винаги й създаваше проблеми, изглеждаше съвсем рошава; тънките й вежди се бяха събрали в една черта, а устата й се беше стегнала по начин, който често беше виждал и смяташе, че е израз на инат; сега приличаше по-скоро на решимост. Не беше сигурен каква е разликата, но знаеше, че е така.

— Разбира се, че идваш — каза й той. — Побързай и се приготви. Ще трябва да заобиколим отдалече, а не искам да губя време.

 

 

Вървяха с двата джерега над главите им. Много тъмно беше, за да ги виждат, но чуваха от време на време тихия плясък на крилете им, което го изнервяше, но Савн не го каза. Полий също не го спомена. Всъщност Полий не каза нищо през целия път, колкото и отчаяно да се опитваше Савн да я въвлече в разговор. Единственото, което каза, беше:

— Как ще виждаме в пещерата? То и навън е съвсем тъмно.

В гората се придвижваха много бавно. Никаква светлина нямаше, освен смътното сияние от небето и далечните светлинки от имението на Негова милост, които, колкото и смътни да бяха, ставаха още по-бледи, колкото повече се отдалечаваха от пътя и навлизаха в горите над Голям чукар. Савн се боеше, че съвсем ще изгубят посоката и ще подминат скалите. Каза на Полий да го хване за ръката и тръгна много бавно, като опипваше ниските клони със свободната си ръка и корените с краката си.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Ако бях сам, щеше да е още по-страшно.

Полий не отвърна нищо.

Скоро светлината от къщата на имението съвсем се стопи и Савн се уплаши, че ще изгуби посоката и ще обикаля из леса цяла нощ, но бързо се увери, че лекото небесно сияние е достатъчно да стигнат пътеката към пещерите.

Намирането на факлата се оказа наистина трудно и едва ли щеше изобщо да се справи, ако не се беше блъснал в същото дърво, до което бе седял преди. Малко си ожули бузата, но иначе не пострада и след като опипа около дървото, намери факлата, която беше изнесъл от пещерата.

Чак тогава, с незапалената факла в ръка, усети, че се е смразил.

— Студено ли ти е? — попита той Полий.

— Да — каза тя. — Но нищо. Побързай да запалиш факлата и да вървим.

Докато Полий чакаше на входа на пещерата, Савн събра купчина листа, които не бяха много влажни, и успя да запали огън. Блясъкът му така порази очите му, че трябваше да ги извърне настрани, докато палеше факлата. После загаси огъня. Поколеба се — искаше очите му да привикнат със светлото, но не искаше да се задържат дълго навън, за да не се види светлината.

Стоеше, изпаднал в нерешителност. Полий го подкани:

— Хайде, Савн.

Влязоха в пещерата. Джерегите, вече видими на светлината на факлата, все така летяха над тях, сякаш искаха да се уверят, че няма да се откажат.

Накрая стигнаха при Влад. Савн пъхна факлата в цепнатината на стената, запали друга от купчината на пода, донесе я при източняка и ахна.

— Савн, какво…

— Подай ми торбата, Полий. Благодаря. Дай и хаванчето и чукалото. Бързо.

— Къде са? А, ето ги.

Савн изсипа торбата на пода, намери степничето и каза на сестра си:

— Счукай това с малко вода.

— Колко вода?

— Като смачкаш степничето, допълни купата. Чакай, подай ми първо водата.

Савн огледа Влад, прегледа грижливо всяка от двете рани, после намокри парче плат и го постави на челото на Влад. След това започна да му вее.

— Какво е станало? — попита Полий.

— Демоните на треската пак са влезли в тялото му, но не знам как. Раната му не е инфектирала.

— Какво ще правим?

— Счука ли вече степничето?

— Да.

— Първо ще му помогнем да го изпие.

— После какво?

— После ще запалим пак огъня. Останали ли са дърва?

— Малко.

— Като изпие степничето, вземи една факла и събери. Не се задържай навън повече, отколкото трябва. Внимавай да не те видят.

— Добре. А като запалим огъня, какво ще правим?

— Ще седим тук с него, ще му баем против треска и ще му даваме вода със степниче, докато треската се махне.

— А ако не се махне?

— Ще се махне — каза Савн.

— Но ако не се махне?

— Ще се махне. Ела. Аз ще му държа главата, ти му отвори устата и наливай. Бавно, да не разлеем нищо.

Помогнаха на източняка да пие. Беше в полусъзнание, но успя да преглътне. Кожата му беше много гореща. Савн отново намокри челото му, докато Полий събираше дърва. Припомни си баенето против треска, докато стриваше още степниче. Остави го настрана и започна да вее на Влад. „Ще трябва да пратя Полий за още вода — каза си, — но това може да почака, нека първо разпалим огъня“.

Започна да припява бавно. Беше трудно да изпълни заклинанието с подходящия ритъм, докато в същото време вее над лицето на Влад, но най-после успя да приспособи движението към ритъма на песента. След това стана по-леко.

Полий се върна с дървата и запали огъня, донесе още вода и приседна до Савн.

— Как е той?

— Гори — каза хрипливо Савн. — Ела, послушай баенето, за да можеш и ти да ми помогнеш. Аз ще му вея, ти ще гледаш парцалът на челото му да е винаги влажен и заедно ще го церим.

— Добре — каза Полий.

Влад простена тихо и изломоти нещо и Полий възкликна учудено. Савн я погледна и й каза:

— Не обръщаме внимание на брътвежите на тези, които лекуваме. — И продължи с баенето. След малко сестра му също се включи.

След няколко часа, когато гърлата и на двамата бяха станали сухи и гласовете им хрипливи, а Савн вече бе съвсем изтощен и се боеше, че ръката му няма да има сила да вдигне още веднъж главата на Влад, го опипа по челото и видя, че е хладно.

— Можеш да спреш, Полий.

Тя продължи с напева, макар да го забави, но накрая грохна и притихна като кукла, увиснала и завъртяла се на края на нишката на кукловода. Погледна го вяло, сякаш не можеше да възприеме настъпилата тишина. Може би си казаха нещо — по-късно Савн имаше спомен, че се бяха сгушили един в друг, но не беше сигурен. Знаеше само, че минута след внезапно избухналата в пещерата тишина беше заспал дълбоко.

Когато се събуди, първото, което направи, бе да потисне вика си и да погледне Влад. След това осъзна, че само е сънувал, че е заспал, докато животът на Влад все още е бил на косъм, и се успокои. Източнякът спеше, не изглеждаше съвсем блед и челото му беше студено, макар и покрито с малки капчици пот.

Следващото, което направи, бе да се увери, че Полий е добре. Тя все още спеше (или доколкото можеше да прецени, беше заспала отново). Адски съжали, че не беше се сетил да вземе чай. После забеляза една мъртва норска, оставена до огъня. Погледна двата джерега, които стояха над нея, било за да я пазят или да се похвалят кой я е донесъл, и им каза:

— Е, и сега ще искате да я одера и да я опека, нали? Това не го ли правихме вече? За ваш късмет, донесох котле за готвене, защото няма да рискувам отново с миризмата на печено.

По-малкият джерег дощапурка до него, скочи спокойно на рамото му и го близна по ухото. Савн се учуди защо това не го притесни и още повече се учуди откъде джерегът знае, че няма да го притесни.

Одра норската и я сложи в котлето с вода и повече вечно биле, отколкото може би се полагаше. Но нищо; щеше да направи гозбата малко по-сладка, но пак щеше да става за ядене. Миризмата събуди Полий и малко след това — Влад.

Савн разбра, че източнякът се е събудил, когато двата джерега престанаха да кълват кожата на норската, прелетяха и кацнаха до лицето му. Савн коленичи до Влад и попита:

— Как си?

Влад примига, окашля се и попита:

— Какво казах този път?

— Представа нямам — отвърна Влад. — Но гласът ти звучи по-силно от вчера.

— Нима? И аз се чувствам малко по-добре. Странно.

— Фърд ли ти направи нещо?

— Не, не мисля. Не мисля, че е могъл да ми направи нещо, без да го забележа, пък и не ми прилича на човек, който би се опитал да направи нещо лошо. Мисля, че е станало случайно.

— Наистина ми изглеждаш по-добре.

— Благодаря. Наистина ли не съм казал нищо?

— Не обръщах внимание. Все пак какво правеше тук Фърд?

— Даде ми малко информация, за чието събиране му платих.

— Надявам се, че си е струвало.

Влад се засмя уморено.

— О, да. Струваше си.

Савн изпръхтя, разбърка врящата гозба, разля малко, от което огънят засъска и избълва в очите му гъст дим. Той го отвя с ръка и се дръпна назад. Добави малко вино, след като си спомни за предишните уверения на Влад — прецени, че поне няма да навреди.

Погледна източняка. Той се беше надигнал сам, облегнал се беше на каменната стена и дишаше тежко, притворил очи.

— Ще се оправиш — каза Савн.

— А? — каза Влад.

— Нищо. Сега отдъхни и ще те събудя, когато храната стане готова.

— Благодаря, но искам да съм буден. Трябва да помисля.

— Страхуваш ли се, че ще те намерят? — Не смяташе, че гозбата мирише толкова силно като печената норска, и се надяваше, че миризмата няма да може да се измъкне от пещерата.

— Още ли търсят? — попита Влад.

— Да.

— Хм. Е, това е част от проблема. Ако ме намерят сега, няма да мога да ги затрудня много. Но дори да не ме намерят, трябва да измисля какво да правя.

— С кое?

— С Лораан, разбира се. Извинявай, имах предвид барон Мала чука.

— Хм.

След малко храната беше готова. Полий плисна вода на лицето си, прескочи до ъгъла, който си бяха избрали за отходно място, и се върна при тях, все още капнала от умора. Ядоха мълчаливо, без дори да обсъждат качеството на гозбата, което според Савн си беше много добро (въпреки че беше малко сладникава, както се опасяваше), макар и да не беше толкова апетитна като печената норска предния път.

Трябваше да се редуват с паниците, тъй като Савн беше взел само две, но довършиха всички мръвки. След като дадоха кокалите и трохите на джерегите, Влад притвори очи. Савн смяташе, че изглежда все по-добре и по-добре, но реши да не го оставя без надзор, докато не се убеди, че състоянието му няма да се влоши отново.

Полий, която както обикновено привърши последна с храната, гледаше съсредоточено спящия Влад. Савн се зачуди за какво ли си мисли, на който въпрос тя самата скоро отговори с думите:

— Какво искаше да каже с това, че няма да работи повече?

Влад отвори очи.

— Моля?

— Докато беше в треска, каза, че никога повече няма да работиш, няма и няма, и се закле във Вийра. Или на Вийра, не можах да разбера точно.

Влад погледна с укор Савн, а той сви рамене и попита:

— Кога го е казал това, Полий?

— Докато му баехме.

Савн погледна Влад.

— Не съм забелязал.

— Искал съм да кажа — обясни Влад, — че поначало съм много мързелив тип. Друго какво казах? — Източнякът се взираше в Полий и Савн усети колко напрегнат е погледът му, и викна:

— Престани.

Влад се обърна към него.

— Моля?

— Казах, престани.

— Какво да престана?

— Каквото там искаш да й направиш.

Източнякът изглеждаше искрено озадачен.

— Не съм искал да й направя нищо. За какво говориш?

— Канеше се да й направиш магия.

— Не съм. Какво те кара да мислиш така?

— Видях как я гледаш и знам какво направи на Ма и Та.

— О — тихо каза Влад. Лицето му изглеждаше спокойно; само очите му гледаха Савн някак с тревога.

— Какво?! — извика Полий и скочи на крака.

„Проклетата ми голяма уста“, помисли Савн. Застана между нея и Влад и каза:

— Чакай…

— Какво им е направил?!

— Ти как разбра? — тихо попита Влад.

Савн не му обърна внимание, стисна Полий за раменете и каза:

— Полий, моля те…

— Откога го знаеш? — попита Полий.

— Предположих го вчера, когато се върнахме вкъщи, но не бях сигурен.

Тя се опита да се отскубне, но Савн беше по-силен.

— Почакай, Полий. Нека първо да чуем какво има да каже…

Влад изведнъж започна да се смее. Полий спря да трепери и го изгледа. Савн — също.

— Какво му е смешното?

— Почти съм изкушен — каза Влад, все още през смях, — да ти кажа да я пуснеш да си върви. След всичко, което съм направил, идеята да падна накрая под гнева на едно момиче текла напълно отговаря на чувството ми за ирония. А точно сега тя би могла да го направи. Най-малкото — добави той, станал изведнъж сериозен — няма да е моргантско.

При тази дума Савн усети как стомахът му се обърна. В същото време забеляза, че двата джерега гледат Полий сякаш много напрегнато, и си спомни, че зверчетата са отровни — определено щеше да е по-добре Полий да се въздържа да напада Влад, въпреки твърдението му, че бил „почти изкушен“.

Източнякът продължи:

— Все едно, нямах намерение да омагьосвам сестра ти. Нищо не правех, освен може би да я поуплаша малко.

— Защо трябва да ти вярваме? — попита Савн.

— Защо наистина? — каза Влад. — Най-малкото не съм отрекъл това, което направих на вашите Ма и Та.

— Не си, но за всичко останало излъга.

Влад поклати глава.

— Много малко, всъщност. Повечето пъти отказвах да отговоря, защото всъщност не искам да те лъжа. Макар че съм готов да го правя, ако това ще ми опази живота и душата.

Каза го много твърдо, но Савн не се трогна.

— Как магията над Ма и Та може да ти спаси живота?

Влад въздъхна и извърна очи.

— Не съм сигурен, че го е спасила — каза след малко. — Просто бях предпазлив. Все пак, как разбра, че съм им направил магия? И между другото как разбра, че съм аз?

Савн изсумтя.

— Че кой друг можеше да е? А не беше много трудно да разбера, че са омагьосани. Държаха се все едно, че живеят в някакъв свят на сънищата. Сякаш не ги интересуваше изобщо какво правим двамата с Полий. Те…

— Разбирам — каза Влад. — Явно съм се престарал.

— Какво се опитваше да постигнеш?

— Дълга история.

— Аз няма да ходя никъде.

Погледна Полий. Тя се поколеба, след което седна и загледа източняка с очакване.

Влад си пое дъх и кимна.

— Помислих, че може да ми потрябва помощта ти — каза той. — И всъщност се оказах прав, макар не и по начина, по който бях очаквал. — Усмихна се и погледна към раните си, сякаш да оцени свършеното от Савн.

— Как си предположил, че ще ти потрябва помощта ми?

Влад сви рамене.

— След като разбрах какво е станало с Юзда, реших, че ще ми трябват ушите, очите и паметта на някой местен. И го направих, но не се оказа ти, защото намерих Сейра и Фърд.

Полий се намеси:

— Какво общо има това с магията ти над Ма и Та?

Влад разпери ръце.

— Щом ви бях избрал да ми огледате за някои неща, не можех да позволя родителите ви да ви притесняват, като ви разпитват къде сте били и какво сте правили. Но не трябваше да е чак толкова силно.

Савн кимна.

— Направил си го, когато ме заведе до вкъщи онази нощ, нали?

— Може да се каже, че тогава го включих, но вече го бях нагласил.

— Как? Преди това ти изобщо не си бил близо до тях.

— Прав си. — Влад въздъхна. — Помниш ли зеленото камъче, което ти дадох?

— Какво зелено камъче?

— Помниш ли когато се срещнахме?

— Разбира се. На пътя за имението, при Вити камъни.

— Да. И аз ти дадох нещо.

— Не помня… Почакай. Да. Ти каза, че било обичай във вашата страна… — Изведнъж млъкна. — Защо съм го забравил? Какво си ми направил?

Влад трепна, после извърна очи. След малко поклати глава.

— Дреболия всъщност. Можеш да виниш приятелите ми — той посочи двата джерега, които продължаваха да гледат напрегнато Савн и Полий, — затова, че не пазеха добре. Ти ме видя да правя нещо, за което не исках да се разчуе, затова ти дадох онова камъче и с него ти внуших да не приказваш за мен, както и да забравиш за самото камъче. И с помощта на камъчето направих другите магии, онези, които си забелязал. Когато те заведох у дома онази нощ, вече бях подготвил…

Савн го зяпна.

— Поставял си магии навсякъде, нали?

— Може така да изглежда…

— Какво направи на Полий? — Савн беше ядосан, беше готов да удуши източняка, въпреки всички джереги на света.

— Нищо — отвърна Влад. — Но както казах, наистина използвах камъчето, за да направя заклинание на родителите ви, чрез теб, което да позволи да ми бъдеш по-полезен. Така че ако търсиш сериозен повод за обвинение, ето ти го.

Савн се изплю на земята и изгледа ядосано източняка. Влад срещна погледа му спокойно.

— Какво пък, много полезен се оказах, нали? — каза Савн горчиво. — Живота ти спасих…

— Знам.

Още няколко извода го осениха.

— Както разбирам, ти си ме накарал да те изцеря, нали? Затова ли те намерих толкова лесно?

— Не — отвърна Влад.

— Как така „не“?

Влад намести гръб на стената.

— Бях в безсъзнание, но дори и да не бях, нямаше и да ми хрумне, че можеш да ме изцериш. — Замълча. — Как ме намери наистина?

— Спомних си какво ми каза за магиите, улесняващи телепорта, и си спомних какво правеше на пътя, и прецених колко бързо се телепортира, след което събрах всичко в едно.

Влад му отвърна с характерния си смях — лек кикот, при който гърдите му едва трепнаха.

— Добродетелта, както са ми казвали, е награда сама по себе си.

— Това пък какво трябва да означава?

— Почти блокирах паметта ти за онова, което правех там, но не исках да влияя на спомените ти повече, отколкото се налага.

— Адски благородно от твоя страна — изсумтя Савн.

— Меко казано.

— Как можеш да правиш такива неща? — възкликна Полий с тон, изпълнен повече с любопитство, отколкото с упрек.

— Правя каквото трябва, за да спася живота си — отвърна й Влад и я изгледа сърдито. — Кой не би го направил?

— Аз не бих — заяви твърдо Полий. — Дори заради живота си не бих бъркала в главите на хората, за да ги променя. Това е зло. По-добре би било просто да ги убия.

— Може би — каза Влад. — Но ако са живи, те могат отново да се променят и може би да се възстановят напълно. Ако са мъртви, всичко е свършило.

— Но…

— Но да, знам, променянето на нечий ум е нещо много гадно. Не мисли, че не го знам. Но и не си въобразявай, че тези въпроси са много лесни, защото не са, и всеки, който ти каже, че са, ще те излъже.

— Ти много разбираш от лъжене, нали? — каза Савн.

— Да — отвърна Влад. — Лъгал съм много. И съм убивал много. И съм мамил хора така, че да правят точно това, което искам от тях. Нито съм горд, нито се срамувам от всичко това — правя каквото трябва.

— Звучи все едно — каза Полий, — че си готов да направиш всичко на всеки, стига да е полезно за теб.

Влад вдиша дълбоко, сякаш се канеше да й кресне, след което бавно издиша.

— Може би си права.

— За това ли започна да ме учиш на вещерство? — попита Савн. — Защото си помислил, че ще съм ти от полза?

Отново късият смях.

— Не. — Влад поклати глава и затвори очи. Савн зачака. След малко, източнякът въздъхна. — Май така дойдоха нещата, че ти дължа цялата истина.

Савн кимна, но си замълча. Усети, че Полий го гледа, но и тя зачака.

— Първия път, точно на това място, не те учих на нищо — каза Влад. — Просто те накарах да поспиш малко, за да мога да проуча.

— Не разбирам. Защо е трябвало да ме приспиваш?

Влад вдигна ръце.

— Не исках да си с мен, докато проучвах.

— Тогава защо изобщо ме взе?

— Ти знаеше къде е това място — отвърна той и посочи с жест пещерата.

— Пещерата ли? Не разбирам.

— Знаех, че трябва да има подземна вода и че Тъмната вода може да е полезна срещу немрящия, и освен това търсех достъп до имението на Лораан. Помислих, че ти може да знаеш как да го намеря, затова…

— Затова ми зададе подвеждащи въпроси, докато ти го намеря.

— Да — отвърна Влад. — Точно така. — Затвори за малко очи, а когато отново ги отвори, лицето му пак бе станало безизразно.

— А втория път, когато се преструваше, че ме учиш на вещерство? Това за какво беше? Тогава дори ме накара да се убедя, че ме учиш на нещо.

— Учих те. Този път не беше измама, Савн. Учих те, защото исках да знаеш и защото беше започнал да ми харесваш. Не обичам да говоря баналности, но ти ми напомняш за самия мен. Приеми го както искаш.

— Добре — каза Савн и долови горчивината в гласа си. — А помниш ли когато си говорехме за дома Атира?

— Да.

— Помниш ли как ми каза, че онези, които изследват света, гледат на хората като на вещи, а мистиците се държат все едно, че хората изобщо не съществуват?

— Да — отвърна Влад. И: — О.

Сведе глава и прехапа устни. Никой не каза нищо повече, защото като че ли нямаше какво повече да се каже.