Стивън Бруст
Атира (12)

10.

Няма да взема богат търгаш,

няма да взема богат търгаш,

ще ме търгува през ден, през дваж.

Хай-ди, хай-ди, хо-ла!

 

Хей-хоп напред…

Савн забеляза, че сенките са се удължили, и се зачуди дали не е заспал, седнал с гръб до дървото. Всичко беше съвсем притихнало. Провери дишането на Влад, което си беше в ред, а после огледа превръзката на крака — беше подгизнала. Махна я и прегледа раната. Вече не кървеше — поне не и докато махаше превръзката. Знаеше, че има начин да се сваля превръзка, без раната да закърви отново, но не можеше да си го спомни. Ядоса се, че можа да се справи с нещо толкова сложно като това да накара дробовете на Влад да заработят отново, а не можеше да си спомни как се превръзва една нищо и никаква рана.

Но я почисти отново, като пестеше водата, а после я уви с онова, което бе останало от чистия чаршаф от Тем. Отново забеляза колко се накървави водата и се зачуди дали е важно; в края на краищата беше кръвта на Влад; може би за него беше по-добре.

Отново се облегна на дървото. Замисли се дали трябва да се върне в дома на майстор Знахар, където го чакаха, но не искаше да остави Влад сам. Предпочиташе да не рискува с никого и с нищо, нито неволно, нито нарочно, и така да развали цялата работа.

След като тази мисъл се оформи в главата му, осъзна, че е доволен от себе си — успял беше да се справи с много трудна задача в условия, които съвсем не можеха да се нарекат идеални, въпреки че имаше съвсем смътна представа за проблема, да не говорим за решението му. Погледна Влад и се усмихна, после погледна двата джерега, кацнали вече един до друг на земята и с прибрани крила.

— Имам чувството, че мога да се справя с всичко — каза им.

По-малкият го изгледа за миг, после се изви, отпуснал глава, и загледа Влад. Каква ли беше връзката между Влад и двата джерега? Разбираше, че трябва да има нещо общо с вещерството, но каква точно? Щеше ли да го научи някога? Щеше ли да стане някога достатъчно добър вещер, за да може да прави сам такива неща?

Защо не?

След като можеше да спаси човешки живот само с помощта на кана с вода и две парчета кожа, трябваше да може да прави и заклинания, особено след всичко, което му бяха показали досега. Спомни си за онова странно състояние на ума, в което се чувстваше като в сън, но мислите му бяха по-отчетливи, отколкото като буден — далечни, но ясни и отчетливи. Защо да не може сам да се доведе там? Спомни си как го беше направил Влад; трябваше да може да го постигне и сам.

Отново се облегна на дървото и си представи как потъва в него. Бавно и методично се подложи на процедурата, която Влад му беше показал, като отпусна глава, врат, рамене, ръце, всяка част на тялото си. Щом стигна до петите, почувства, че е изпаднал в странно, полусънно състояние — знаеше, че може да се раздвижи, ако поиска, но не искаше; по своя воля се задържа неподвижен и съвършено отпуснат. Чувството беше необичайно, но не точно това, което целеше.

„Потъни — каза си той. — Навътре в дървото, надолу в земята. Почувствай се тежък. Аз съм лъч светлина и празен, и ще отпътувам навътре и надолу. Аз съм тежък и затова пропадам. Има стъпки, които водят навътре в дървото, през корените му. Ще ги направя, една по една, и с всяка стъпка ще стигам все по-надълбоко“. И за негова изненада, самовнушението подейства — почувства се лек като въздуха и в същото време — тежък като камък; зрението му беше напрегнато като в сън, а не можеше да го контролира.

Много ясно усещаше собствения си дъх и звуците от малките, щъкащи наоколо животинчета, светлината, процеждаща се през клепките му. Пожела да се отдели от всички тези неща, които бяха част от собствения му свят, затова си каза: „Отново, още по-надълбоко. И още. Потъни навътре, и надълбоко“.

Представи си как тялото му потъва през пръстта и глината, и камъка — и с всеки следващ пласт все повече се отдалечаваше от себе си, от Влад, от света, който познаваше. Осъзна, че контролира „потъването“ си, затова се отказа и се остави да се понесе сам, без усилие на волята.

Пропадаше през земята към по-долни пластове и пространства — сам, въртеше се на място, виждаше без очи, вървеше надолу и надолу без крака, преминаваше през пустота, в която чувствата са бледи и прозрачни, а сетивата се превръщат в белезникава мъгла, през която прозират мислите. Гледаше се отстрани, отразен в това тясно и самотно пространство, и осъзнаваше, че всъщност не е сам, че никога не е бил сам. Сестра му, майка му и татко му, майстор Знахар — всички те бавно се въртяха около него, зареяли поглед встрани; собственият му поглед се отдръпваше и се отправяше напред и напред, преминаваше през всички тях и отвъд тях, отвъд приятели и близки, отвъд източняка.

Сътвори си огромен лес, през който да върви — гора, каквато никога не беше виждал, в която дърветата търкаха рамене едно в друго и високите им дебели клони оформяха покрив. В краката му се въргаляше голям сребърен бокал. Вдигна го и го поноси малко, наслаждавайки се на хладината, която си представяше между пръстите. А наистина ли си я представяше?

Лесът се разтвори в широка поляна, на която растяха високи треви. Вече беше бос. Харесваше допира на тревите до стъпалата си. В средата на поляната имаше езерце с чиста вода. Той натопи в него бокала и пи. Водата беше много студена, но в същото време той знаеше, че може да се гмурне в нея и ще е топла като в пролетен следобед. Помисли дали да не го направи, но нямаше време.

Продължи напред и се озова пред висок каменен зид. Беше му се случвало насън преди и се беше случвало ненадейно, изпъваше се изведнъж във всички посоки и се издигаше високо над него. За миг се побоя, сякаш беше повече заплаха, отколкото препятствие, но си помисли: „Това е моят сън, мога да направя каквото си пожелая“.

И се понесе към небето като джерег, направи един кръг и после — нагоре, над стената и сетне — над бездната на бъдещето, в която можеше да се спусне или да скочи, а този избор беше труден, но пълен със смисъл.

Като джерег?

Тук имаше джерег… не, бяха два — летяха над него и под него и му говореха: „Не е ли страхотно да летиш и да летиш, и да летиш? Но сега трябва да избереш, да избереш, да избереш“.

Ядоса го, че джереги трябва да му казват какво да прави, но реши да не избира и вместо това продължи над стената и после — нагоре, лек като въздуха, стоплен от ветровете на случайността, докато бремето на собствената му сила не заплаши да го притегли надолу.

— Криле ми трябват — каза той на пустотата около себе си.

— Не — отвърна му непознат глас. — Ти си криле. Ти не летиш. Ти си полет.

Изненадата, че чува глас там, където нищо не можеше да съществува извън волята му, бе притъпена от самите думи. Какво означаваше да си полет? Вече беше загърнат в тъканта на съня, който бе сътворил, и в това мигновено объркване пропастта и светът изчезнаха, оставяйки го безтелесен и сред никъде, но той едва го забеляза, защото усещането за полет не го напусна, и Савн мигновено разбра, че тъкмо в това е отговорът.

— Значи мога да отида навсякъде. Мога да направя всичко.

— Да. — Гласът беше тих и отекваше странно в уши, които не бяха негови, с възраст и пол, които бе невъзможно да се определят, а и нямаше никакво значение.

— Но това е само сънят ми. Когато се събудя, не мога да летя и пътеката е само една.

— Това място винаги ще бъде тук.

— Но то не е истинско.

— Истинско ли? Не. Не е. Хитрината е в това да намериш това място по единствената пътека, която си мислиш, че имаш. Тогава може би ще намериш и други.

— Не разбирам.

— Знам.

— Тук живее Влад, нали?

— Понякога.

— Ти да не си Г’мон, Господарят на сънищата?

Отговорът бе придружен от смях, който му напомни за смеха на Полий.

— Не.

— Кой си тогава?

— Това е без значение.

Под него и около него прозираха точици светлина. Знаеше, без да го опитва, че може да се съсредоточи върху всяка от тях и да научи за нея, и щеше да е толкова важно, колкото да реши да го стори. Но как да избере между всички тях?

— Кое е от значение?

— Ти си от значение. Той е от значение.

— Той? Влад?

— Да.

— Имам нужда от помощта му.

— Да, имаш. Но той има нужда от твоята помощ повече, отколкото ти от неговата.

— Аз му спасих живота.

— Да. И ще му потрябваш отново.

— За какво?

— Бъди добър — отвърна гласът, стопи се и изчезна в някаква невъзможна посока. Савн се опита да го проследи и започна да се издига — нагоре, нагоре и нагоре. Света, който бе съградил, вече го нямаше, затова той реши да си създаде друг, докато се издигаше. Вече се катереше нагоре, гмуркаше се и се измъкваше от гъсто преплетени клони, които бяха корените на дървото на света. Чу странен звук, после усети хладина на лицето си. Тъмнината се бе превърнала в светлина, а не беше забелязал прехода. Усещанията се усилиха и сякаш станаха истински: вкочаненото рамо, пърхането на птица, миризмата на дървета и храсти.

Савн отвори очи.

— Беше се отнесъл далече — каза Влад.

Савн се ококори. Източнякът все още лежеше на гръб, но очите му бяха отворени. В ръката си държеше восъчната запушалка на каната с двете още стърчащи от нея кожени кании.

— А ти си се събудил — каза Савн.

— Да.

— Как си?

— Доволен, че съм жив, и изненадан.

— Аз…

— Не — прекъсна го Влад. — Не ми казвай. — Погледна странното устройство в ръката си, огледа кръвта и срязания край на ножницата на сабята си. — Май предпочитам да не знам как си го направил.

— Добре.

— Но ти дължа живота си и няма да го забравя. Къде ходи?

— Бях… ъъъ… мисля, че разглеждах.

— Как мина пътуването ти?

— Беше… не знам. Не съм сигурен къде точно отидох.

— Разкажи ми.

— Ами, бях сам, само че всички бяха там, и направих гора и вървях през нея, а после имаше една стена и прелетях над нея, и имаше един глас… — Савн се навъси. — Не мисля, че мога да го опиша.

— Това стига — каза Влад. — Отишъл си да навестиш сънищата си.

— Да. Знаех, че е сън, и знаех, че си го измислям.

— Хареса ли ти сънят?

— Да — отвърна Савн и се надигна. — Хареса ми.

— Това е добър признак. Винаги трябва да харесваш сънищата си.

Савн не знаеше какво да каже. От една страна, му се искаше да говори за това, но от друга — струваше му се много съкровено. Изчака Влад да го попита нещо, но източнякът само затвори очи.

— Имам малко храна — каза Савн.

— Не сега — промълви Влад.

— Смяташ ли, че можеш да се движиш?

— Не.

— Бих искал да те заведа на някое по-безопасно място.

— Значи знаеш, че съм в опасност?

— Видях боя.

— О, да. Извинявай. Беше малко като в мъгла. Как се справих?

— Как успя да…

— Не знам. Може би по-късно ще си го спомня.

Двата джерега се надигнаха, направиха няколко стъпки напред и отлетяха. Савн се опита да ги проследи с очи, но те скоро се изгубиха сред дърветата. След малко Влад каза:

— Тук няма никой.

— Все пак — отвърна Савн — бих искал да…

— След малко. В момента се чувствам много изтощен. Трябва малко да си почина. Но не е нужно да стоиш тук. Ще се оправя.

Савн изсумтя. Влад се опита да каже още нещо, но после затвори очи. Савн похапна малко хляб и сирене, после рискува да потърси поток и да напълни каната — отне му около час. Когато се върна, Влад все още спеше, но след малко отвори рязко очи и рече:

— Някой забиваше ли пирони в хълбока ми?

— Не, ти…

— Просто се чудех.

— Боли ли?

Влад сякаш нямаше сили да отговори на въпроса му; само стисна отново очи, после пак ги отвори, след това ги затвори още веднъж и заспа. Савн опипа челото му. Помнеше, че то е първото място, където нападат Демоните на треската, след като една рана ги е пуснала в тялото — помнеше как майстор Знахар беше седял край Лор от Голям чукар цели три дни, като миеше главата му и му баеше. Но челото на Влад като че ли беше по-скоро изстинало. Може би кръвта на източняците беше по-студена, отколкото на човешките същества.

Хрумна му, че влажните компреси и баенето най-малкото няма да навредят. Взе няколко окървавени парчета от плата, които бе използвал за първата превръзка, намокри ги и ги постави на челото на Влад, като в същото време редеше малкото думи, които беше запомнил от баенето против Демоните на треската. Освен това се опита да накара Влад да пийне малко вода и донякъде успя, въпреки че повече вода изтече по лицето му, отколкото влезе в устата му. Савн продължи с баенето и с компресите около половин час, докато не забеляза, че Влад се е събудил и го гледа.

— Как се чувстваш? — попита го Савн и странно защо се почувства гузен.

— Изтощен — отвърна Влад. — Хълбокът ме боли като… а бе, боли.

— Можеш ли да ядеш?

— Не.

— Трябва да ядеш.

— След малко.

— Добре. Вода искаш ли?

— Да.

Савн му даде да пийне още малко.

— Споходиха ме странни сънища — каза Влад. — Не мога да преценя колко от тях са истински. Да съм се бил наскоро с шестима много едри мъже с мечове, с ливреята на атира?

— Седем бяха, мисля.

— И един от тях ме рани?

— Двама или трима.

— А аз свалих няколко от тях?

— Да.

— Значи това поне беше истинско. Боях се, че така ще излезе. А някой да ме е впрягал с кон и да ме е използвал за оран?

— Не.

— Подозирах, че това е сън. Имаше ли трима дребосъци, които седят около мен и спорят кой коя част да вземе от тялото ми и какво да правят с останалото?

— Не.

— Добре. За това не бях много сигурен. — Изведнъж лицето му се изкриви от болка, челюстите му се стегнаха и очите му примижаха. — Хълбокът наистина ме боли — каза Влад, някак съвсем между другото.

— Съжалявам, че не мога да направя нещо — каза Савн. — От спирането на болка много не разбирам…

— Аз разбирам. Но вещерството ще ме убие, а от магьосничеството ще ми се пръсне мозъкът. Все едно. Ще мине. Надявам се. Говорих ли, докато сънувах?

— Бълнуваше, когато те намерих, но не можах да чуя думи. После, по-късно…

— Да? — подкани го Влад, след като Савн не продължи.

— Казваше разни неща.

— Какви неща?

Савн се поколеба.

— Спомена разни имена.

— Какви имена?

— Коути беше едното.

— Аха. А другите?

— Не ги помня. Мисля, че викаше: „Кийра“.

— Интересно. Друго какво?

— Единственото друго нещо, което успях да разбера, беше „завий в другата посока“.

— Хм. Предполагам, че е било ужасно важно.

— Смяташ ли, че можеш да вървиш?

— Защо?

— Не знам. Мисълта да те оставя тук ме изнервя. Просто сме близо до пътя за имението и…

— И може би ще тръгнат да ме търсят. Да. За съжаление, наистина не смятам, че мога да се движа.

— Тогава трябва да ти донеса още одеяла, вода и храна. Влад се взря в лицето на Савн, сякаш се мъчеше да намери там решението на някаква загадка. После затвори очи.

— В каната има прясна вода — каза Савн. — Има и малко храна.

— Ще се оправя — увери го Влад.

— Добре.

Савн стана и пое към пътя за имението, който щеше да го върне в селото.

 

 

Чу тълпата, преди да я е видял, което му даде възможност да свърне встрани от пътя, преди да стигнат до него. Тъкмо изкачваше последния хълм преди къщата на Тем и до ушите му доехтяха неразбираеми гласове, последвани от топуркането на много крака. Скри се в крайпътните храсти и изгледа как селяните се спуснаха от хълма и го подминаха. Бяха трийсетина души, няколко лица позна. Повечето носеха вили и брадви, в няколко ръце имаше и ножове. Изглеждаха мрачни и възбудени.

Изчака няколко минути, след като го подминаха, и затича към къщата на Тем. Вътре беше празно, както бе очаквал. Тем бършеше масите с парцал, а певицата Сейра седеше сама на една маса с инструментите си и чаша вино. Щом Савн влезе, Тем вдигна глава и го погледна.

— Изтърва ги.

— Кого съм изтървал?

— Всички. Заминаха да търсят източняка.

Савн усети как сърцето му се смъкна няколко пръста в гърдите.

— Защо?

— Защо ли? Защото уби от хората на Негова милост, затуй. Негова милост прати човек да ни извести, че след като е станало в нашето село, наша е отговорността да го намерим.

— О! Не знаят ли къде е?

— Не знаят — каза Тем. И го изгледа изпод вежди. — Защо? Ти знаеш ли?

— Аз ли? Че откъде да знам? Всички ли от селото отидоха?

— Всички, които бях тук, без мен и стария Димон. Аз останах да кажа на всеки, който намине по-късно.

— Димон не е отишъл с тях?

— Не. Каза, че не било наша работа, и се опита да ги разубеди. Мисля, че май беше прав. Ама никой не го послуша. Нарече ги сбирщина тъпи кратуни и изфуча.

— Къде ще търсят?

— Навсякъде. И ще пръснат вестта, тъй че твоите Ма и Та сигурно скоро ще го научат. Май трябва да се прибираш вкъщи.

— Май да.

Савн тръгна към вратата, но спря и се озърна през рамо. Тем не му обръщаше внимание. Тем също не бе пожелал да се меша в тълпата. Както и старият Димон, когото не познаваше добре. Но останалите? Лоува, Корал и Лем, и Тък? Защо почти всички в селото бяха толкова сигурни, че намирането и може би убиването на Влад е най-правилното нещо? Или, иначе казано, защо той самият не беше убеден? Дали не беше омагьосан? Не се чувстваше омагьосан.

Забеляза, че певицата го гледа. Без да мисли, отиде до масата й и каза без предисловия:

— А вие?

— Моля? — отвърна дамата и го изгледа.

— Вие защо не се опитвате да намерите Влад?

— Сигурна съм, че няма да съм им от полза — отвърна тя. — Пък и не живея тук, тъй че не мисля, че ще е уместно да се меся в работите ви.

— Аха. Но за него какво мислите?

— Извинявай, не разбрах въпроса ти.

— Искам да кажа, не ви ли притеснява какво могат да му направят?

— Какво пък, никой не може току-така да убива ратници на господаря, нали?

Савн поклати глава и в този момент забеляза, че Тем е влязъл отзад в кухнята, което му напомни за какво преди всичко бе дошъл.

— Извинете ме — каза на Сейра. — Май трябва да си ходя.

— Може да се видим пак — отвърна му тя.

Савн се поклони колкото можа по-вежливо, подмина я и се шмугна през завесата към стаите за гости. Намери стаята, в която беше отседнал Влад — позна я по голямата пътна торба на пода. Взе я, взе и едно грижливо сгънато одеяло от леглото. Уви ги на вързоп, надникна през прозореца и се измъкна навън през него.

Следобедът вече отстъпваше на вечерта, когато излезе на пътя за имението, но щом остави зад гърба си последните постройки, го догони вик:

— Савн!

Едва не побягна, но спря. Отново понечи да хукне, после спря и се обърна, вече разпознал гласа.

— Майсторе?

— Днес не дойде. Чаках те.

— Не, майсторе. Аз…

— Тръгнал си да търсиш из горите онова чудовище с мустаците като всички останали, нали?

— Ъъъ… не, майсторе.

— Не ли? Че защо не?

— А вие защо не сте с тях? — попита Савн.

Майстор Знахар изсумтя и се приближи.

— Така значи говориш на майстора си, а? — Но не изчака отговора му. — Не го познавам тоя източняк и нищо не ми е направил, тъй че защо да го трепя? Е, а ти защо?

Савн отвърна, без да съзнава какво говори:

— Искам да му помогна.

— Хм. Така и предположих. Защо?

— Ами, защото… Не знам. Спасих му живота, а ако го намерят…

— Спасил си му живота?

— Да, майсторе. Той беше ранен.

— Я ми разкажи.

Савн описа накратко и колкото можа — смислено боя, обясни за необичайната рана и описа какво беше направил с нея.

— Хмм. Не е зле. А направи ли ритуалите против инфекция?

— Не много добре, майсторе. Всъщност не ги знам още добре, а и билки нямах.

— Хмм. Тогаз бъди сигурен, че демоните вече са го хванали.

— Мисля, че най-лошото за него мина…

— Не и ако е пламнал отвътре.

— Но аз не мога да го преместя, а и ще му трябват одеяла, тъй че…

— Тъй че нищо. Можем да намерим нужните билки по пътя, стига да тръгнем веднага, докато още е светло.

— Да тръгнем ли, майсторе?

— Ще ни трябват и факли.

— Факли?

— В пещерите е тъмно, а по-безопасно място не мога да измисля. В къщата на Витията има факли, ама предпочитам да си взема от моите, да не би да не е тръгнал с другите — не мисля, че ще издържиш на въпросите му. Изчакай ме тук да ги взема. После ще идем да видим какво можем да направим за този твой приятел.