Кетрин Куксън
Годината на девствениците (6)

1

Дон лежеше с поглед прикован към вратата и копнееше тя да се отвори и да види едно лице и се ужасяваше да не би да се отвори и да се покаже друго лице. Откога беше тук? От години, трябва да има шест месеца, а не шест седмици. Но бяха изминали точно шест седмици, откакто светът експлодира.

Той бавно вдигна едната си ръка от завивката и я погледна, а после вдигна и другата. Ръцете му бяха тук, главата му беше тук и можеше да мисли. Можеше да вижда и да чува, можеше и да говори. Можеше да прави всичко това, но каква полза? Тялото му го нямаше. Е, не съвсем; от време на време трябваше да диша тежко, за да се увери, че все още има дробове. О, господи, имаше и пикочен мехур, и вътрешности. Какъв позор! Дано, дано. Но нямаше крака. Не, имаше. Да, да, имаше; краката му бяха там, можеше да види пръстите, които се показваха. Но за какво щеше да ги използва? Защо не ги махнаха? Бяха взели от него толкова много други части. Побързай, Анет! Побързай! Мили боже, не позволявай мама да идва днес! Искам да видя татко и Джо. Да, Джо действаше успокоително. Вчера беше казал, че ще се опита да доведе Стивън само да надникне.

Само да надникне. Това правеха хората. Идваха, надникваха и си отиваха. Искаше някои от тях да останат по-дълго. Искаше Анет да стои цял ден и цяла нощ. Вчера тя остана почти целия ден, предишния ден също. Не, не беше тогава. Майка му беше седнала там — той погледна към мястото до ръба на леглото — и го милваше, и го галеше, и му шепнеше. Това го притесняваше. Беше прекалено слаб, за да се справи с майка си. Трябваше да не я пускат. Ще говори за това с баща си. Баща му го разбираше. Джо също. И Анет, разбира се. О, да, да, Анет го разбираше. Не харесваше роднините й. Току-що беше разбрал, че не харесва роднините й. Баща й беше надут, а майка й беше толкова набожна, колкото и неговата. Смешно беше да си представи човек до каква степен бяха обсебени от бога. Странно, че си мислеше за такива смешни неща, когато неочаквано, само преди секунда мъглявината от съзнанието му се разсея и той си каза, че ще стане и ще се облече. Да, беше си го помислил: ще стана и ще се облека. Никога няма да стане и да се облече отново, знаеше това. Никога.

Той затвори очи и призова Бога: не позволявай да се разплача, моля те, Исусе, не позволявай да се разплача. Света Дева Марийо, не позволявай да се разплача.

— Дон. Дон.

— О, Анет. О, скъпа, не знаех, че си тук.

Той сложи ръката си в нейната и пръстите му леко я стиснаха.

— О, любов моя, така исках да те видя.

— Пуснаха ме за един час; слязох до хирургията. Виж, махнаха ми гипса от ръката. Трябва да ходя на масаж и на процедури, но скоро ще се оправи.

— Само за един час ли? — Той премигна срещу нея.

— Да, скъпи, само за един час.

— Много съм объркан, Анет; главата ми се върти. Понякога мислите ми са съвсем ясни, а после като че ли всичко изчезва и остава мъгла.

— Ще мине. Имаш голямо подобрение през последната седмица. Всички са учудени, че се оправяш толкова бързо.

— Така ли?

— Да, да, скъпи.

— Ще се върна ли някога в къщи?

— Разбира се, че ще се върнеш, скъпи.

— Имах предвид нашата къща.

— Да, в нашата къща. Всичко е готово.

Той премести погледа си от нея и разгледа бялата стая, струпаните на масата цветя, купчината картички, сложени на другата маса и тихо каза:

— Никога няма да мога да вървя, Анет.

— О, ще можеш. Има начини и средства за това.

— Няма, Анет. Чух ги, доктор Ричардсън и останалите. Не разбирах всичко от разговора, но чувах добре. Той говореше на студентите за операцията, за лумбалната област. Чух го да казва: „И какво става, когато тя е натрошена?“.

— Слушай, скъпи. Не мисли за това. Ще се оправиш, ще видиш. Аз ще се погрижа за това. Нали знаеш какво трябва да очакваме. Спомняш ли си?

Той обърна глава и я погледна. После на лицето му се появи усмивка и той каза:

— О, да, да, спомням си. Да, Анет, спомням си. — Гласът му се промени и той попита: — Само ръката ти ли е счупена? Искам да кажа това ли е всичко, само натъртвания и счупена ръка?

— Да, скъпи, това е всичко, натъртвания и счупена ръка.

— Това е чудесно, чудесно. — Той обърна главата си върху възглавницата и като погледна нагоре, повтори: — Чудесно, чудесно. Така трябваше да бъде, нали?

Просълзена, тя отговори:

— Може би, скъпи.

Тя се наведе над него и устните й докоснаха неговите, а той протегна ръце и я прегърна. После тя изви тялото си така, че сложи главата си до неговата върху възглавницата и с нежен глас каза:

— Обичам те.

— Обожавам те — отговори той. — Винаги съм те обожавал и винаги ще те обожавам, докато съм жив… докато съм жив.

Когато в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи, тя каза:

— О, скъпи мой, ти ще живееш, ще оздравееш. Слушай…

Но думите й бяха прекъснати от отварянето на вратата: там стоеше майка му.

За секунда те не помръднаха главите си, после Анет се изправи и седна, а очите й бяха приковани в жената, която сега гледаше нея.

— Здравей, майко — каза тя тихо.

Уинифред не отговори, а отиде от другата страна на леглото и погледна сина си; после се наведе и бавно го целуна по устните, преди да придърпа един стол и да седне.

— Как си, скъпи?

— Добре съм, майко… много по-добре.

— Донесла съм ти от ябълковия сладкиш, който направи Маги, твоя любим сладкиш.

Тя се присегна към един пакет, който беше оставила на страничната маса.

— А на тях им казах — тя кимна към вратата — кой е любимият ти сладолед.

Той притвори очите си за малко и каза:

— Майко, те знаят какво трябва да ям. Много са внимателни.

— Да, но половината от тях са невежи. Това е болнична храна. Въпреки че сега си в отделна стая, храната е от болница.

Тя погледна към Анет.

— О, махнали са ти гипса?

— Да. — Анет сви ръката си. — Счупването не беше много лошо. Имала съм късмет.

— Да, наистина си имала късмет.

Двете замълчаха, но когато скоро върху веждите на Дон се появиха капчици пот и Анет стана, за да ги избърше с кърпичката си, Уинифред се надигна от стола и каза:

— Не така!

Отиде до чешмата в ъгъла на стаята, намокри една кърпа за лице, върна се до леглото и започна да трие лицето му и през цялото това време той държеше очите си затворени. Но когато тя започна да трие ръката му, той я дръпна и каза:

— Моля те, недей! Измиха ме.

— Не се вълнувай! Лежи си спокойно.

И като погледна през леглото към Анет, тя каза:

— Няма нужда и двете да седим тук. Мислех, че ти ще се погрижиш за къщата всичко да бъде наред.

— Това вече е направено. И тя е моя къща.

И двете се стреснаха, когато Дон извика:

— Сестра! Сестра!

В същото време вдигна ръката си и натисна звънеца. Когато вратата веднага се отвори и сестрата влезе, той й каза:

— Сестра, изморен съм.

Сестрата погледна първо възрастната жена, после младата и каза:

— Ако обичате, да излезете.

И докато двете бавно отиваха към вратата, Дон извика:

— Анет! Анет!

Почти на бегом тя се върна и се наведе над него:

— Да, скъпи? Не се тревожи! Връщам се след малко. Не се тревожи!

В коридора те застанаха една срещу друга. Преди Анет да успее да проговори, Уинифред каза:

— За двама души има твърде малко място в стаята.

— Съгласна съм, че е така. Първото място е за мен, аз съм негова жена. Моля те, запомни това!

— Как смееш?

— Да, скъпа, и ще продължавам.

Като каза това, Анет тръгна към вратата, на която пишеше „Сестра Бел“. След като почука и отвътре я поканиха да влезе, тя обясни накратко какво се е случило и завърши с думите:

— Кой има правото да стои при съпруга? Майката или съпругата?

— Съпругата, разбира се. Не се безпокойте, мисис Коулсън, разбирам притеснението ви и ще говоря с мистър Ричардсън относно бъдещите посещения на майка му. Много ви се насъбра. — Тя заобиколи бюрото, сложи ръката си върху рамото на Анет и каза: — Спокойно, спокойно. Ти беше много смела. Не плачи. Остави това на мен, аз ще се оправя с нея. Тя в коридора ли е още?

— Беше.

— Тогава стой тук докато се върна.

Няколко секунди по-късно Анет чу гласа на свекърва си да произнася думите, които вече беше свикнала да слуша през изминалите няколко седмици: „Той е мой син. Ще видите“.

Последва тишина, но сестрата не се върна веднага. Когато влезе, се усмихна като че ли насила.

— Навън е чисто, можеш да отидеш при мъжа си.

— Благодаря. Много ви благодаря. Между другото — тя направи пауза, — имате ли някаква представа кога горе-долу ще мога да го заведа в къщи?

— О! — Сестрата повдигна вежди, преди да отговори. — Страхувам се, че трябва да мине известно време, няколко седмици. Към края на тази седмица трябва да му направят друга операция и още нещо, веднъж, след като го заведеш в къщи, ще бъде под непрекъснати грижи за известно време. Това знаеш ли го?

— Да, да, ясно ми е.

— Той се възстановява много по-бързо, отколкото предполагахме и винаги изглежда по-добре, когато си при него.

Анет не можа да каже нищо в отговор на това, излезе и отново отиде в стаята на Дон.

Той лежеше със затворени очи, без да има представа кой е влязъл, докато тя не взе ръката му. Тогава той каза:

— О, Анет. Какво… какво да правя с нея?

— Не се тревожи, не се тревожи; сестрата ще се погрижи за всичко.

— Тя ме разстройва, скъпа. Нищо не мога да направя. Ужасявам се от мисълта, че може да влезе. Какво ще правя?

— Ще си лежиш и ще си поспиш. Помисли си само, след няколко седмици ще си бъдеш у дома. Искам да кажа в нашия дом. — Тя стисна ръката му между двете си ръце. — Това е всичко, за което живея, да си бъдеш по-скоро в къщи.

— Но как ще се оправиш?

— О — тя се засмя, — ако това е всичко, което те тревожи, не мисли за него в този момент. Как ще се оправя ли? Ще ми помагат. Бих се справила и сама. Ще видиш на какво съм способна.

— Но… но докога ще продължава това, скъпа?

Тя го погледна. Да, докога ли? Този въпрос имаше две страни, но тя не знаеше за коя намекваше той.

— Докато продължава — каза тя. — Затвори си очите, скъпи, и поспи. Не искаш да изхвърлят и мен, нали?

Той не отговори, само обърна главата си настрани и, лежейки, я гледаше. А тя, като държеше ръката му между гърдите си, гледаше него.