Кетрин Куксън
Годината на девствениците (2)

2

Вечерята беше приключила. Гостите се изказаха ласкаво за менюто и поздравиха Уинифред за доброто представяне, като още веднъж й припомниха, че е извадила голям късмет с такава готвачка като Маги Доърти.

Както обикновено, дамите оставиха мъжете да изпушат пурите си с портвайн в трапезарията и се оттеглиха в салона за гости. Уинифред беше въвела тази традиция, когато те дойдоха в голямата къща за първи път и в началото това подражание на стар обичай накара Даниъл да се разсмее, но само в началото.

Анет Алисън седеше на един стол с права облегалка до голямото пиано и погледът й се местеше от майка й на бъдещата й свекърва, после от Мадж Престън на Бети Баубънт и без да иска подреди мислите си в молитва: „Мили боже! Не позволявай да заприличам на нито една от тях!“. Тя не се упрекна за това, което си помисли, нито пък си каза, че следващия път, когато анализира мислите си, ще трябва да се разкайва за липсата на великодушие към останалите и най-вече за това, че не иска да прилича дори на майка си. И би трябвало да го направи, защото беше получила образованието си в манастир и от петгодишна беше в ръцете на монахини. Ето защо подобни мисли би трябвало да звучат като проклятие за нея.

Мислите й се насочиха към Дон, но знаеше, че няма да ги оставят и пет минути насаме тази вечер; не само нейната майка беше като надзирател, такава беше и майката на Дон. Наистина. Когато се сещаше за майката на Дон, я обхващаше страх за бъдещето, защото веднъж, след като се омъжи и бъде в положението на съпруга, няма да може да крие чувствата си и да държи езика си зад зъбите.

Когато чу мисис Баубънт да споменава името Мария и майка й веднага да добавя: „Колко хубаво ще бъде, ако можем да си поръчаме хубаво време за следващата събота!“, тя откри възможност за малко бягство, изправи се и каза на Уинифред:

— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе да си побъбря със Стивън?

След кратко колебание Уинифред й се усмихна:

— Не, не, Анет. Той ще се зарадва да те види.

Четирите жени проследиха излизането на Анет, после Мадж Рестън се обърна към Джанет Алисън и каза:

— Защо да не говорим за това, Джанет? Тя знае всичко; всъщност всеки го знае.

— Не е така. — Джанет Алисън почти настръхна в стола си. — Както и да е, те се преместиха, нали?

— Да, но едва когато Мария вече не можеше да крие корема си.

— О, Мадж, не говори така.

— Голяма моралистка си, Джанет. Ами ако това се беше случило на Анет?

Джанет Алисън се изправи и каза:

— Този път отиде твърде далеч, Мадж.

— О, Джанет, седни. Извинявай. Извинявай.

Уинифред не беше взела участие в този разговор, но сега сложи ръката си върху тази на Джанет и тихо каза:

— Джанет, седни, моля те, и ще поговорим за нещо друго. Този разговор е много неприятен.

Тя хвърли поглед на Мадж и неодобрително поклати леко глава. После, поглеждайки към вратата, каза:

— А, ето ги мъжете.

След това се отпусна върху фотьойла, като в същото време почти издърпа Джанет Алисън обратно на мястото й.

Те влязоха един след друг в стаята, водени от Даниъл: Джон Престън, закръглен, с посивяла коса и усмихнат; Хари Баубънт, висок и слаб, приличащ на възрастен мормонски свещеник; след него се задаваше високата, внушителна фигура на Джеймс Алисън, с изпъчен корем. Джо влезе последен, затвори вратата след себе си и когато минаваше край Уинифред, тя се извъртя в стола си и го попита така, че останалите да не чуят:

— Къде е Дон?

— О, той току-що се качи горе, за да каже „лека нощ“ на Стивън.

Тя едва се въздържа да не се изправи и когато се обърна, видя погледа на Джанет Алисън, прикован в нея и разбра, че и двете мислеха за едно и също нещо…

В дневната на Стивън на втория етаж Дон и Анет бяха застинали в прегръдка. Щом устните им се разделиха, той каза:

— Мисля, че няма да мога да издържа и една минута без теб.

— О, Дон, аз също, особено сега — отговори тя.

После, като задържа лицето и в двете си ръце, той рече:

— Можеш ли да си представиш други като нас с такива майки?

— Не, не мога и понякога изпитвам чувство на вина. Но ти си щастлив; баща ти е на твоя страна, докато аз трябва да се справям и с двамата. Нали знаеш, че единствената причина, поради която ме пуснаха сама тук, е, че жените се канеха още веднъж да обсъждат Мария Тоулит. Честна дума, Дон, съжалявам я Мария. Спомням си я като срамежливо, малко момиче. Мога да изброя имената поне на двайсет жени, които биха постъпили по този начин, но не и Мария. Но Мария го направи и родителите й трябваше да я отведат и да я скрият някъде заради срама. Мислех, че живеем в нов свят, в нова епоха и такова нещо не може да се случи през шейсетте. Но докато има хора като скъпите ни майки, вярвам, че това все още може да се случи в края на века.

Изведнъж тя го прегърна с двете си ръце и силно го притисна към себе си, като промълви с глас на човек, обхванат от паника:

— Господи, по-бързо да идва събота!

— Спокойно, скъпа, не се притеснявай. Представи си само — той погали косата й — три седмици в Италия. Непременно ще отидем да видим папата, докато сме там.

Тялото й започна да трепери, главата й отскачаше ту напред, ту назад върху рамото му и въпреки, че той тихичко се смееше, каза:

— Шшт, шшт! А си се разсмяла, а са пристигнали тук през три стъпала наведнъж.

Когато го погледна, очите й бяха влажни и въздъхна дълбоко:

— Обещах, че всяка сутрин ще ходим във Ватикана на служба… двамата.

— О, не!

— Обещах.

— А защо не й каза, че ще се гушкаме в леглото до обяд?

Тя се разсмя и се притисна до него.

— О, Дон!

— Чуваш ли? — Той нежно я отдръпна от себе си. — Някой идва. Аз отивам в другата стая да видя дали Стивън е заспал, а ти тръгвай.

Но запътил се нататък, внезапно спря, прегърна я бързо през кръста и каза:

— Няма да правим нищо. Хайде. Има си граници и ако аз бях по-разумен, щяхме отдавна да сме долу.

Но когато стигнаха до вратата с израз на предизвикателство, там се появи не някой друг, а Джо, който тихо им каза:

— Аз съм начело на групата търсачи. Хайде, наблизо има изход. Всички са в дневната и разглеждат подаръците, но се наложи да се поведе разговор. — Той се обърна към Анет. — Разгорещено ли беше?

Тя поклати глава:

— Не, аз излязох, когато започнаха да плюят Мария Тоулит, на което, предполагам, се е противопоставила мисис Престън, тъй като те са много близки.

— Аха, ясно. Сега — той им кимна — ме послушайте и не ме гледайте така. И да не слезете долу хванати за ръка. И без това цял ден нещо пуши, да няма пожар накрая.

Те се смееха, а той ги избута пред себе си. Щом Дон каза: „По-скоро да идва събота! По-скоро да идва събота!“. Анет добави: „Амин! Амин!“ и двамата останаха съвсем изненадани, че големият Джо, техният приятел и съюзник, жадуваше за тази събота така силно, както и те, ако не и повече.

 

 

Беше единайсет часа. В къщата бе тихо. Уинифред се беше оттеглила в стаята си. Джо и Стивън също бяха горе. Лили преди половин час слезе в партера, а Пеги току-що бе казала „лека нощ“ на път за таванската си стая. В кухнята беше само Маги и той знаеше, че тя ще му се зарадва, а той имаше нужда от тази радост. О, колко много му липсваше тази радост! Но не можеше да си позволи това, защото в душата му беше настъпил смут: как би свършило всичко, ако си го позволеше? Положението в къщата щеше да стане непоносимо, тъй като не беше майстор в прикриването на чувствата си.

Не се чувстваше изморен. Никога не се чувстваше изморен през нощта; умората усещаше винаги сутрин, когато трябваше да стане от леглото.

Влезе в преддверието, свали си една връхна дреха от закачалката, след като я облече тихо, излезе от къщата и тръгна по пътя. Във въздуха се усещаше есенната хладина; скоро щяха да дойдат дългите тъмни нощи. И това много приличаше на неговия живот, помисли си той, една дълга тъмна нощ. Но сега пламна един огън и той копнееше да се сгрее на него. Малко странно, въпреки всичко, но се срамуваше от това желание.

Вървеше бавно по пътя. В далечината се виждаха светещите лампи на пътната врата. Това означаваше, че Бил и Лили още не бяха си легнали.

Беше приближил пристройката, в която живееха те, когато страничната врата се отвори и Бил Уайт излезе, спря се за малко и каза:

— Малко ме поизплашихте, сър.

— Само глътка въздух, преди да си легна, Бил.

— Гостите ви си тръгнаха рано.

— Да, да, вечерта приключи. Хладничко, нали? Скоро ще дойде зимата.

— Наистина, сър. Аз я обичам. Предпочитам я — слагам си краката на решетката на камината, запалвам си лулата, вземам си книжката. Никога не мога да направя това през лятото.

— Да, разбирам те. Мисля, че всички сезони си имат по нещо хубаво.

Бил вървеше редом с него към отворената порта, където от двете й страни високо в горния край на двете каменни колони блестяха електрически лампи, а решетките от ковано желязо върху тях разпръскваха светлината чак до средата на пътя. Двамата спряха до портата и се умълчаха, докато Бил не каза почти шепнешком:

— През деня трябваше да мина с колата по „Дейл Стрийт“, сър.

Даниъл за секунда остана неподвижен, после бавно обърна главата си и погледна лицето срещу него и тихо попита:

— Често ли минаваш по „Дейл Стрийт“, Бил?

— Два пъти досега, но без да загрея.

— Кога беше това? Искам да кажа скоро ли беше?

— Миналата седмица, два пъти.

— Това нещо ново ли е? Да… да не би да са ти поръчали нещо друго?

— Ново, сър, въпреки, че ме разпитваха.

Даниъл погледна през пътя към обширните поля, които лампите на портата едва осветяваха и си мислеше дали някога тя ще престане. И в какво положение беше изпаднал този човек, който трябваше да изпълнява прищевките на господарката си, докато беше в съюз с господаря. Гласът му беше плътен, промълви:

— Благодаря ти, Бил.

— Няма нищо, сър.

Тъкмо се канеше да свие обратно по пътя и да се прибере и чу бръмченето на приближаваща кола. Звукът му беше познат и щом колата намали срещу портата, той тръгна към нея, а когато тя спря, се наведе и попита:

— Какво правите навън по това време, отче?

— Както обикновено, бях по работа. Гости ли си имал? — Той посочи светлините.

— Да, заминаха си. Ще влезете ли да пийнем нещо?

— Щом ме каниш, ще вляза. Само преди няколко минути всичко, което исках, беше леглото ми. Скачай вътре!

Даниъл се обърна и извика на Бил:

— Недей да чакаш, Бил. Аз ще имам грижа за лампите. Лека нощ.

Мъжът отговори „Лека нощ, сър“, Даниъл влезе в колата и запита свещеника:

— Къде сте били по това време на нощта?

— О, у Том Килбрайд.

— Пак ли? Та той е хипохондрик!

— Беше, но не и този път. Той не го знае, но е само на две крачки и то през следващите няколко дни. И ще ми повярваш ли, че няма да има по-изненадан на собствената си смърт човек от него. Обзалагам се, че ще каже: „Вижте, всичко това е грешка. Всичко е в съзнанието ми. Това е факт; от години ми го повтарят. Пуснете ме да се върна“. Ще ти кажа нещо. Животът е забавен заради шегите, които ни устройва: той си е въобразил, че е болен от всички възможни болести на тази земя с изключение на ония, които го връхлитат неочаквано. Мъчно ми е за него, но сам си го навлече; говоря за изненадата, която ще получи.

— О, отче. — Даниъл се смееше. — Обзалагам се, че искате да сте там, за да видите изражението на лицето му, когато пристигне. А между другото, вие ще пристигнете и то съвсем скоро, ако не се отървете от тази стара бричка.

— Нямам никакво намерение да изхвърлям Роузи и, моля те, не я обиждай, тя ми е приятел. Може би ще предложиш да се освободим от всички тези възрастни дами със стари кокали, които скърцат по всички стави. Както и да е, у вас имаше събиране или нещо подобно тази вечер; как мина?

— Ами, както обикновено.

— Ще бъдеш доволен, когато дойде съботата и след това.

— Никога не съм чувал нещо по-вярно от това, отче. Сигурен съм в това. И вижте, не спирайте… Роузи точно до вратата, иначе от всички прозорци ще почнат да надничат и да питат откъде е този шум.

Няколко минути по-късно двамата се бяха разположили в библиотеката. Даниъл беше пуснал духалото на камината и пламъкът бе силен, а на масата между столовете имаше гарафа с уиски, бутилка бренди, две стъклени чаши и кана с вода.

Посочвайки към бутилката, Даниъл каза:

— Мислех, че ще искате да опитате. Знам, че не сте по брендито, но това е нещо специално. Един стар клиент ми го даде. Четиридесет или петдесетгодишно е; като еликсир за езика. Никога не съм опитвал нещо подобно.

Той наля доста голямо количество в чашата и я подаде на свещеника. Той от своя страна отпи една глътка, задържа я в устата си, после преглътна, сви вежди и каза:

— Да, бога ми, прав си, че е като еликсир за езика. Но въпреки всичко, мисля, че ще остана на уиски, не искам да се пристрастявам към това нещо, току-виж съм го изпил…

Той се отпусна в мекия фотьойл и тихо каза:

— Да! Много е хубаво, имаш чудесна къща, нали знаеш. Спомням си, когато за първи път дойдох тук още първата седмица от пристигането ми във Фелбърн. Семейство Блакбърн бяха железни католици, така да се каже и никога не посягаха към бутилката. Чаша чай, чаша кафе, и то доста рядко, това е, което ти предлагаха. Тогава, разбира се, те живееха съвсем скромно: доста скъпичко излиза да спазваш благоприличие, особено когато обичаш конете!

— Какво говорите, отче, даже и без конете.

— Да, да. — Свещеникът протегна ръка и потупа Даниъл по рамото. — Както и да е, как я караш?

— По-лошо от това не би могло и да бъде, отче.

— По-лошо от това? Хайде, изповядай се!

— О, едва ли ви е до изповед и то тук по това време, а и веднага, след като сте се завърнали от стария Томи. Сигурно цял ден сте се наслушали.

— Винаги съм готов за изповеди. Но ти няма нужда да се изповядваш, просто леко ме открехни. Какво те тревожи, освен всички други неща, за които зная. А и отдавна не си се изповядвал, нали?

Даниъл зае поза, обичайна, когато беше притеснен — с приведено тяло, с лакти върху колене, с хванати една в друга ръце, впери поглед в огъня и тихо каза:

— Увлякъл съм се по една жена.

— За бога, кажи ми нещо, което не знам.

Даниъл се обърна към свещеника:

— Тя не е такава.

— Че с каква друга можеш да се хванеш?

— Има и добри жени, отче.

— Даниъл, да не би да искаш да поучаваш един шейсет и четиригодишен свещеник за нещата от живота? Изглежда си забравил, пък и не само ти, че ние сме мъже и някои от нас не са били свещеници през целия си живот. Аз, например, до двайсет и петата си година не съм и помислял да ставам свещеник.

— Тогава защо го направихте? — Върху лицето на Даниъл се появи лека усмивка и той добави: — След като сте знаели толкова много?

— Защото Той нямаше да позволи.

Очите на отец Рамшоу почти се скриха под горните клепачи и той вдигна поглед към тавана.

— Без малко да се оженя, когато бях на двайсет, но Той си каза думата. Бащата на момичето искаше да ми разбие главата, а брат й щеше да ми строши краката, ако се откажех. А аз избягах. И честно да ти кажа, оттогава насам мислено съм го вършил това. Е, не толкова често напоследък. Някога, но не толкова отдавна, имаше един човек, който се страхуваше да се изповядва пред епископа, защото бяха ме възпитавали да вярвам, че човек може да греши и в мислите си, и с действията си. Но, разбира се, удоволствието от второто не може да се сравни с удоволствието от първото.

Даниъл се изправи към облегалката на фотьойла й тялото му се тресеше от смях:

— Отче, не вярвам на нито една дума от това.

— Работата е там, че никой не вярва. Винаги мислят, че се шегувам, но нали знаеш, че във всяка шега има и малко истина. Това, което сега чу от мен, можеш да приемеш за свята истина. Както и да е, коя е тази почтена жена, за която се тревожиш? Познавам ли я?

Изминаха няколко секунди, преди Даниъл да успее да каже:

— Казва се Маги.

— О, не, само Маги не.

— Тя е, отче. Сега ме разбирате, нали?

— Ами да, трябваше да се досетя.

— Какво искате да кажете?

Даниъл се обърна към канапето и погледна свещеника, втренчил се в огъня.

— Точно така. Тя беше за теб през цялото това време. Защо мислиш, че тя остана у вас, и то при Уинифред? Защото, нека да ти кажа, ужасно е, когато един мъж трябва да се примири с една жена, но много по-ужасно е, според мен, когато жена трябва да се примири с друга жена, особено когато тя е Уинифред. Самият господ не може да иска такава преданост. А да се посветиш по такъв начин е все едно да се поболееш. Наоколо живеят доста като Уинифред. Между нас да си остане, все едно, че не я познаваш, майката на Анет е една от тях. Що се отнася до бащата, той е направо маниак на тема религия. Човек трябва да бъде умерен във всичко. Знаеш ли, Даниъл, ние, католиците имаме много недостатъци. Бога ми, така е. И основният от тях, както винаги съм си мислил, е, че гледаме на себе си като единствени избраници на всевишния. Ако можехме да си избием това от главите, нашата религия щеше да бъде безупречна. Но за това, че изказвам такова мнение, могат да ме отлъчат от църквата, защото, от друга страна, няма по-снизходителна или по-толерантна секта. Как иначе ще можеш да се напиеш в петък вечер на заплата, да набиеш жена си, после в събота вечер да се изповядаш, а в неделя сутринта да се причестиш, преди да си се отправил към клуба за поредното напиване. Казвам ти, ние сме най-толерантните от всички божи създания и затова не изпадаме в крайности.

— Жалко, отче, че не стана дума за това пред Уини преди няколко години.

— О, момчето ми! Говорил съм с Уини. И до ден-днешен правя това и с останалите й роднини. Но дали си взимат поука? Не. По-скоро биха послушали отец Коуди, бълващ ужасии. Повярвай ми, Даниъл, те са повече тръни, отколкото жени. Защо, по дяволите, ми изпратиха този младок? Аз отдавна съм минал по този път. Нещата около Фелбърн се затягат. И това се говори на най-високо място. Хората били забравили, че има ад, или поне този стар глупак, отец Рамшоу е забравил. Вместо да изпраща хората да сядат на голо върху горещи решетки, старият глупак предлагал нещо като хубава чакалня, където те можели просто да почакат и размишляват върху изминалия си живот, да се разкайват за всичко лошо и за греховете си, ако щете даже; най-лошото нещо, което съм споменавал от амвона, ти знаеш това, на най-обикновен език е, че хората не се уважават… Но да се върнем на Маги: как стана всичко това след толкова дълго време.

Даниъл отново наклони тялото си напред и със снижен глас каза:

— Много просто; изглежда всичко беше нагласено. Това се случи през почивния й ден. Откарах я до града. Странно, но за първи път бяхме в колата заедно; имам предвид двамата насаме. Преди години, когато тя извеждаше Стивън през почивния си ден, ги оставях у братовчедката й. Там я заведох и сега и тя ме покани да вляза. Навън от къщата тя изглежда съвсем различна и докато говореше, аз я погледнах и видях тази умна жена, живяла в къщата ми в продължение на двайсет години и топлотата, която тя излъчваше. Тогава разбрах това, което от години носех в себе си. Не само я желаех, но я обичах. И това е всичко. Явно, както и вие казвате, и тя изпитва същите чувства към мен, въпреки че са дълбоко прикрити. Какво да правя, отче?

— Какво можеш да направиш? Ако ти кажа да я отстраниш от живота си, ще кажеш как е възможно, след като живеете в една и съща къща? Ако ти кажа, че ако жена ти подразбере нещо, скъпо ще заплатиш, няма да сбъркам. Ти как мислиш?

— Искам да напусна Уини, отче. Веднъж Дон да се ожени и да се измъкне от лапите й — той повдигна глава към тавана, — смятам да я напусна. Ще взема със себе си Стивън, Маги и това е всичко. Мислил съм за това и то сериозно.

— Не можеш да го направиш, не можеш; тя никога няма да те остави на мира. Знаеш какво се случи предния път, и по-предния. Тя отново ще го направи, само за да тежи на съвестта ти, докато си жив, защото след като загуби Дон, тя няма за какво повече да живее. Учудвам се как е позволила нещата около сватбата му да стигнат до тук.

— Ще ви кажа, отче, аз се погрижих за това.

— Ти! Трябваше да се досетя, че имаш пръст в тази работа, тъй като тя никога няма да пусне юздите по собствено желание. Спомням си, че ходеше да гледа как играе футбол в събота и го изчакваше, за да го откара в къщи, ако ще и сняг или град да валеше.

— Да, за да не би някое момиче да го заговори. А най-новото знаете ли, отче? Какво, мислите, ме накара да направя тази вечер?

— Нямам представа, Даниъл. Казвай!

— Тя не просто ме помоли, а настоя да отида и да разбера дали той е девствен.

— О, не. Не може да бъде! — свещеникът се разсмя.

— Смейте се, отче, но е така.

— Какво я е прихванало?

— Каквото винаги я прихваща. Тази нейна мания да го държи здраво до себе си, докато е жив. Чист и неопетнен, за нея той е такъв. Знаете ли, откакто той се роди и тя разбра, че е здрав, престана да се занимава със Стивън и Джо; всъщност и двамата не ги обича, независимо, че причините са различни.

Отец Рамшоу поклати глава и бавно каза:

— Но дори и да я напуснеш, не можеш да се разведеш. Нали знаеш?

— Това е без значение за мен, стига да има разстояние между нас, повече разстояние, защото, както знаеш, не съм спал с нея от години; тя дори се изплъзва от ръката ми.

Старият свещеник въздъхна:

— Лоша работа. Но Господ понякога върши странни неща: след съботата, когато тя разбере, че е загубила Дон, може да се обърне към теб.

— Не е възможно, отче. — Даниъл се пресегна, напълни чашите с уиски и подаде едната на свещеника: — Не бих го понесъл. Наистина, не бих. След толкова много време, не. О, не, казвам ви няма да има никакво помирение.

— А с Джо какво ще стане? Ще осъществиш ли плановете си?

— О, Джо е човек на място, той ще подреди живота си, както е решил. В момента е на добра работа като счетоводител в разгара на силите си. Освен това си има свое собствено жилище. Понякога с цели дни не идва в главната постройка, даже и за да се храни. Не се притеснявам за Джо, той ще се оправи сам.

— Да, Джо е добро момче, но никой не може да се справи сам в този живот, Даниъл. Ти ме подсещаш, че ще трябва да се грижа за него; напоследък не си изпълнява задълженията; вече втора неделя не съм го виждал на литургия. А може да е бил пък при отец Коуди. Можеше да поразпитам, но не го направих. Колкото по-рядко разговарям с този проклетник, толкова по-добре.

Той отпи от уискито, после се засмя:

— Аз съм грешник, момчето ми. Но само ти и господ знаете това. Пази го в тайна. Уискито ти е много хубаво, Даниъл, но не трябва да пия повече, ако не искам да се прибера в къщи с песен, защото, ако щеш вярвай, отец Коуди ще ме накара да застана на колене и ще ме потупва по гърба с думите: „Повтаряй след мен: Дяволът е в алкохола. Дяволът е в алкохола. Дяволът е в алкохола“.

Двамата се засмяха и свещеникът продължи:

— Обзалагам се, че ще постъпи така, защото ми напомня на сестра Катрин. Те биха могли да бъдат майка и син, тъй като се отнасят по един и същи начин с всички, които изпускат службата. Тя постъпваше така с младежите. Веднъж я видях да потупва по главата едно нещастно малко дяволче за някаква лоша постъпка и при всеки удар викаше: „Кажи: Бог е любов. Бог е любов. Бог е любов“.

— О, отче! — Даниъл избърса очите си с кърпичка. — Надявам се да бъдете до смъртния ми одър, защото бих искал да умра, смеейки се.

— Това, което казваш, е много хубаво. Но като гледам как и двамата сме се подредили през годините, мисля, че няма да стане така. Сега ми подай ръка. Искам да видя дали още ме държат краката. Колко уискита изпих?

— Три и брендито.

— От брендито е. Уискито никога не ме удря в краката.

Той протегна единия си крак и го разтърси.

— Трепери. Хайде, изпрати ме тихо и си лягай! Ще се видим във вторник на репетицията и да се молим на бога да идва събота и всичко да свършва. Трябва да поговорим отново, Даниъл. Чуваш ли? Обещай ми, че няма да направиш нищо, преди отново да сме поговорили.

— Добре, отче, обещавам.

След тези думи, Даниъл тръгна напред, за да изпрати своя стар приятел и каза:

— Ще ви изпратя до портата; обещах на Бил да загася лампите…

Когато се прибра в къщи, погледна през хола към подвижната зелена врата. Тя още беше в кухнята — беше видял светлините от пътя — но не тръгна натам. Вместо това бавно се заизкачва нагоре по стълбите.