Кетрин Куксън
Годината на девствениците (17)

12

Беше осем часа на следващата сутрин. Фло и Харви бяха готови за заминаването: бяха се сбогували с Дон и останалите и стояха навън до колата, където Джо и Харви си стиснаха ръцете за сбогуване.

— Нали ще ни дойдеш на гости, Джо? Обеща ни. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда. Ще дойда. Не се безпокойте. — Той се засмя и добави: — Веднага бих си приготвил багажа и бих тръгнал с вас, но не и сега. Двамата ще си правите компания.

Фло не се засмя; тя прегърна Джо и го целуна, погледна го в очите и бавно каза:

— Който чака, ще дочака, Джо. — Тя се обърна назад, където стоеше Харви и държеше вратата на колата отворена. — Виж какво стана с мен!

Тя отново го целуна и той отвърна на целувката й.

Гледаше как колата се отдалечава по пътя; от единия прозорец се подаваше ръката на Фло, а от другия за секунда се показа ръката на Харви. Те заминаха и той се чудеше дали някога щеше да ги види отново.

Бавно се прибра в къщи. „Който чака, ще дочака.“

Който чака какво?

Когато влезе в стаята на Дон, сестрата току-що беше приключила с тоалета на пациента си, отмяташе кичур коса от челото му и си тананикаше: „Кой отново е красив“.

Гласът й подразни Джо. Дон не показваше как му действа това. Той погледна Джо и попита:

— Заминаха ли?

— Да, заминаха.

— Тя няма представа — той се задъха, докато поемаше въздух, — че там никак няма да й е лесно. — Дон се задъха още веднъж. — Няма… няма да се изненадам, ако се върнат тук… скоро.

— О, мисля, че са наясно какво им предстои. Тук са се справили, значи и там ще успеят.

— Всички… всички сте облечени официално.

— Да, от време на време трябва да ходя на работа, нали знаеш. — Джо се усмихна. — Трябва да ме виждат.

— Сестрата каза, че… лампата ти е светила до два и половина… тази сутрин.

— Тя си вре носа навсякъде, като всички сестри. Той погледна към сестра Портър, която се обърна, усмихна се и каза:

— Довечера ще й го кажа. Доста е обидчива, ще ви го върне.

— Много добре. — Сега той й се усмихна; после отново погледна към Дон и каза: — Е, аз тръгвам. Ще се върна за обяд. Внимавай как ще се държиш. Чуваш ли?

— Джо? — Дон не говореше, а почти шепнеше. — Кога… пристига… тя? Искам да кажа…

— Няма определен час. Следобед ще отида там; твърде възможно е да се върнем заедно.

— Моля те, Джо, доведи я!

— Добре. — Той го потупа по рамото. — Не се тревожи и се успокой!

Каза това, обърна се и излезе като тръгна през коридора към апартамента си.

Сложи някакви книжа в куфарчето си, постоя малко така, гледайки ги и си повтори мрачно: „Който чака, ще дочака“. Господи! Фло сигурно е разбрала, че той се надява на това. Добре де, не беше ли така?

Не, не. Нямаше да позволи да говорят така за него.

 

 

На обяд той влезе в хола и видя Маги бавно да слиза по стълбите. Тя се спря, той също, и като й се усмихна, каза:

— Значи си дойде?

— Да, дойдох си. Чак когато излязох от болницата, разбрах колко много ми е струвало всичко това. Ще ти приготвя нещо, преди да излезеш. — Тя посочи стаята на Дон. — Имаме си гости.

Той погледна нататък.

— Какви гости? Да не би да е Анет?

— Да, Анет.

— Но как?

— О, съвсем лесно. Тя се обади на Лили. С едно такси Лили ни донесе дрехите и чичо ти Боб ни докара до тук. Е, не гледай така; всичко е наред.

— И детето ли?

— Да, и то е добре. За една седмица е наддала доста. — Маги слезе по стълбите и застана пред него, като каза тихо: — Да беше му видял лицето, когато взе детето от нея! Като че ли то му даде нов прилив на енергия. Няма да се изненадам — тя поклати глава, като че ли искаше да отпъди мислите си, — ако това му върне малко силите.

Той не каза нищо, обърна се и бавно тръгна към стаята на Дон. Отмерваше крачките си и се подготвяше за сцената, която щеше да види. Ето ги и тях: бащата, майката и детето, всички заедно.

Първа проговори Анет. Тя стана и каза:

— Не ми се сърди, Джо; просто не можех да издържам в онази стая. Аз съм добре. И двете сме добре. Виж я! — Тя посочи бебето, което Дон придържаше с едната си ръка, а с другата галеше кичурчетата коса. Дон го погледна и каза:

— Това е… най-щастливият ден от… живота ми, Джо. Нали… нали е красива?

— Да, красива е. — Той се беше навел над тях, и когато протегна ръка към мъничката ръчичка, която се движеше във въздуха и се хвана за палеца му, в гърлото му заседна нещо и се спусна чак до гърдите и той задиша тежко.

Сестрата разведри атмосферата, като каза:

— Не че всички бебета не го правят това, но тя веднага те позна. Затова внимавай! Ако започне да плаче през нощта, знаеш какво значи това.

— Тя не плаче през нощта — каза Анет. — Казаха ми, че спи дълбоко.

— Точно това и ще направи сега — каза сестрата. — Така. Дай ми я! А ти — кимна тя на Анет — иди да хапнеш нещо и следобед трябва да почиваш в леглото. Изпълнявай всичко! Казах ти какво трябва да направиш.

Когато сестрата взе бебето от ръцете на Дон, Анет се наведе над него, погледна го в лицето и го целуна. Той я прегърна и я притисна до себе си. После остана да лежи и сълзите бавно се стичаха по лицето му.

Джо хвана Анет за ръката, издърпа я от леглото и навън от стаята. Никой нищо не каза, докато не стигнаха трапезарията; тя седна, погледна го и попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Защо мислиш така?

— Защото… защото се върнах на своя глава, без да изчакам още един ден, както ти обещах. Но аз съм добре и чувствах, че трябва да съм близо до него. Разбираш ли?

— Разбирам. — Той седна до нея. — Вършех това, което според лекарите е най-добре за теб; ако имаше някаква видима промяна у Дон, бих те довел веднага.

— Той изглежда ужасно, Джо.

— Така ли мислиш? Мислех… мислех, че изглежда по-добре — съвсем умишлено излъга той.

— Не, не. Не е от това, че не съм го виждала от една седмица. Но сега, след като видя бебето, може да се съвземе, може да му дойдат сили. Как мислиш?

— Точно това мисля, че ще се съвземе и ще има сили да живее.

Тя поклати глава и отмести погледа си.

— Ти не вярваш в това. Аз също. Прочетох го по лицето на баща ти… или Дан, както настоява да го наричам. И той каза, че ще го изписват, но все още изглежда ужасно. Той… той ми каза, че ще продава къщата: вече е казал на секретарката да даде обява. Радвам се за това. Мразя я тази къща; така искам да преместя Дон и бебето направо в нашата къща. О, стига, стига! — Тя затвори очи и протегна ръка към него. — Знам, че не мога, но… мисля, че татко можеше да изчака, докато… — Тя поклати глава. После отново го погледна. — Ти какво ще правиш?

— О, не се тревожи за мен; всичко съм обмислил.

— Нали няма да отиваш в друг град? — В гласа й прозвуча загриженост.

— Не, разбира се, че няма; тук имам работа.

— Би могъл да се устроиш на друго място. Нюкасъл, например. Или Дъръм, където и да е… дори и Канада.

Тя наведе глава и промълви:

— Чувствам се все едно, че съм се загубила някъде, Джо. Мислех… мислех, че мама можеше да дойде да ме види. Знам, че баща ми никога няма да дойде, но… но някак си… е, не дойде. Когато миналата седмица документите бяха попълнени, една от новите сестри ми каза: „Добре, че родителите ви не са били там, когато свекърва ви е буйствала. Обзалагам се, въздъхнали са с облекчение от това, че сте били тук в онази нощ“. И когато започнах да плача, тя ме потупа и каза: „Скоро ще дойдат. Успокойте се!“.

Лицето й се обля в сълзи и той едва се сдържаше да не я притисне до себе си, взе само ръката й и я погали.

— Спокойно. Хайде, не плачи. Ако те види разстроена, това само ще го накара да се почувства зле. А пък… трябва да мислиш и за бебето.

— Между другото — тя избърсваше сълзите си, — къде е Стивън? Не съм го виждала.

— О, беше на легло през изминалите няколко дни. Отново има кризи. Мисля, че е чул Пеги и Лили да говорят за възможността къщата да бъде продадена и старите страхове да не би да го изпратят в приют отново са го налегнали. Толкова много са го плашили с това. Опитах се да му кажа, че където и да отидат татко и Маги, той ще бъде с тях. Нали знаеш за тях, Анет?

— Да, сега вече знам, Джо, но преди не знаех. Трябва да си призная, че бях малко изненадана, но не обвинявам нито един от двамата. Не, Джо, не ги обвинявам.

Тя стисна ръката му силно и попита:

— Мислиш ли… мислиш ли, че мозъкът на Дон също е засегнат?

— Откъде ти хрумна пък това?

— Ами… в момента, в който сложих бебето в ръцете му… той го вдигна, като че ли го показваше на някой, погледна към земята и каза: „Това е резултатът“. Сякаш… сякаш виждаше още някой в стаята. Мислиш ли, че…?

Той взе и другата й ръка, стисна ги силно между двете си големи ръце, нежно ги разтърси и каза:

— Той не губи разсъдъка си, скъпа; просто му се струва, че майка му се е върнала. Знаеш ли, той не си въобразява, защото понякога и аз имам същото чувство. Недей… недей. Моля те, недей да трепериш така. Няма от какво да се страхуваш. Нея я няма. Тя е мъртва. О, ти знаеш какво беше той за нея и такива неща се случват, независимо дали искаме или не. Преди няколко месеца нямаше да го повярвам. — Гласът му стана по-твърд сега. — Но знам, както и той, че тя е в тази стая. Това е същото, което тормози горкия Стивън. Опитваме се да го отдадем на факта, че той не знае какво ще се случи с него, но докато преди не излизаше от стаята на Дон, сега се страхува да влезе вътре. Последният път, когато влезе там, той в действителност се подмокри. Това не се е случвало преди. Не усети ли нещо странно, когато влезе?

— Не. Може би не стоях там дълго време. Толкова се радвах да го видя.

— Ако той не ти каже нищо за това, не се издавай, че те е страх. Само му кажи, че тя не може да му стори нищо лошо. И съм сигурен, колкото и да е странно, че тя не иска да му навреди; просто го иска него. Но има и нещо друго и трябва да го кажа: когато смъртта дойде при него, тя ще си замине, защото съществува най-вече в съзнанието му.

— Но ако това е така, как е възможно и ти да усещаш, че тя е там?

— Предполагам, че тя е и в моето съзнание. Любовта и омразата могат да създадат едно неосезаемо тяло. Аз поне така си го обяснявам: ето ни нас тримата, трима мъже. Любовта на Дон, или това, което е изпитвал към нея, се е превърнало в омраза поради неестественото му обсебване от нея. Що се отнася до мен, отношението й към мен през изминалите години създаде неприязън. Това би могло да граничи с омразата. Но при Стивън това е страх: страхът я е създал. Ами — той въздъхна — това е единственото обяснение, което мога да дам. Но това, което и тримата знаем, е, че тя още присъства в стаята. Но то най-силно се чувства между нея и Дон и той почти може да я види, ако не я вижда, всъщност. Но както ти казах, след като си замине… тя вече няма да е тук. Ако си го вземе, те няма да се върнат заедно.

— Това са странни неща, Джо. — Тя говореше тихо. — Нямат нищо общо с догмите на религията ни, нали? Връщането заедно, срещите с любимите същества, опростяването на греховете, вечният живот, покоите на Бога. Какво значат те?

— Това са митове. Не се учудвай. Да, знам, че ходя на литургия, изповядвам се, знам молитвената броеница. Но през цялото време негодувам. Говорил съм с отец Рамшоу и с убедителния си тон той ми каза, че съмненията ми ще се разсеят. Всеки истински християнин минава по този път, каза той. Добре, и аз минах оттук, но съмненията ми станаха почти истина. И въпреки всичко, необходима е сила, за да отхвърлиш бога, а аз се съмнявам дали имам достатъчно сила. Но ти изглеждаш доста тъжна.

— Не, не съм тъжна, Джо, само съм изненадана, защото ти облече в думи чувствата, които аз изпитвах в манастира. Някои от монахините бяха като ангели, други — като дяволи. И ако не беше заради отец Рамшоу, досега отдавна да съм възнегодувала открито; особено след кавгата с отец Коуди. А знаеш ли, че този човек ме упрекна за моя грях, нашия грях с Дон, и ми каза, че трябва да се покая.

— Не може да бъде! Трябваше да кажеш на отец Рамшоу.

— О, мисля, че не е нужно да казвам на отец Рамшоу за него. Странно, нали? — Сега тя се усмихна. — Знам, че те двамата ужасно се ненавиждат един друг. Последователи на Бога, живеят в една и съща къща и не могат да се понасят. Но какво значение има това? Отидохме прекалено далеч.

— Да, скъпа, наистина. Хайде, сега, ела да хапнеш нещо и после, както ти каза сестрата, ще отидеш да нахраниш Фло… Те си заминаха тази сутрин, нали знаеш.

— Да, знам. Отбиха се в болницата.

— Така ли?

— Да.

— Много са мили. Мислех, че направо ще заминат. Както и да е, ще трябва да си починеш, но не в тази стая. Ще се качиш горе. Пеги е приготвила стая с тоалетка, а сега прави нещо като стая за бебето. Така че, всичко е готово.

— О, това е чудесно. — Тя стана и тръгна към масата; после тихо попита: — Джо, ходил ли си скоро в къщичката?

— Да, отбивам се почти през ден. Имах работа с един клиент нататък, така че не ме затрудняваше. И не разбирам защо го наричаш къщичка, след като има девет стаи върху акър и половина земя. Та това е едно малко имение. Ще бъдеш щастлива там, скъпа.

Дълго време тя го гледа, но не каза нищо; той също мълча, защото усети, че е постъпил нетактично: щастлива в къща с девет стаи на разположение и бебе.