Кетрин Куксън
Годината на девствениците (10)

5

Наближаваше краят на март. Слънцето грееше ярко и за разлика от други години, месецът не беше ветровит. Беше събота, ден за свиждане в болницата за душевноболни Каунти. Даниъл, Фло и Харви стояха в коридора, а около тях се движеха пациенти и техни близки. Навън паркът беше осеян с хора, които се разхождаха между алеите с цветя. Даниъл погледна през отворената врата и мрачно промълви:

— Ако и вътре е толкова хубаво, колкото навън, ще бъде добре.

— Защо според теб трябва да чакаме? — попита Фло.

— Предполагам, че се досещаш, както и аз. Някой току-що й е съобщил моето име и тя е получила пристъп.

— Последният път, когато дойдохме тук, изглеждаше доста добре.

Даниъл погледна Харви.

— Да — каза той. — Без да се засягаш, но тя дори изтърпя твоето присъствие, докато аз все още съм трън в очите й и явно винаги ще бъде така. Така че, не виждам някаква възможност за подобрение, освен ако се освободя от нея по някакъв начин.

— Не говори така, Даниъл — рязко каза Фло. — Както и да е, останах с впечатлението, че се отнасят много добре с пациентите.

— Така мислиш, Фло, защото си идвала тук само два пъти. Ако не си съвсем наред, когато те приемат тук, то когато излизаш, няма начин да си мръднал окончателно; сигурен съм, че тези неща си ги предават един на друг. Мразя го това място.

Даниъл бързо се обърна към една сестра, която се приближаваше и с широка усмивка му каза:

— Старшата сестра иска да говори с вас, мистър Коулсън. — Тя се усмихна на Харви и Фло и се отдалечи. Даниъл я последва през един каменен коридор до офиса, там зад едно бюро беше седнала сравнително млада жена. От едната й страна седеше мъж на средна възраст.

Мъжът стана и протегна ръка на Даниъл:

— Как сте, господин, Коулсън?

— Благодаря, добре, докторе — отговори Даниъл и наклони главата си към старшата сестра.

Той седна и зачака един от двамата да започне да говори. Първи започна докторът:

— Съвсем естествено е да ви интересува състоянието на жена ви. През изминалите две или три седмици… три седмици ли минаха от последното ви посещение? — Той погледна към старшата сестра. — Така ли е?

Сестрата погледна в дневника и каза:

— Да, да, мистър Коулсън е идвал за последен път преди три седмици.

Даниъл си помисли, че го упрекват за нередовните му посещения и каза:

— Аз самият бях малко болен; някакъв грип.

— О — докторът го заплаши с пръст, — ни най-малко не ви критикуваме, че не сте идвали, но сестрата мисли, че вие също сте една от причините за развитието на нейното състояние…

Той замълча и Даниъл запита:

— И какво е то?

— Ами — сега старшата сестра поде разговора, — мисля, че то се дължи на вас; спомняте си какво се случи последния път, когато ви видя. Всеки път щом се спомене вашето име и името на сина ви, тя изпада в това състояние. Като че ли единствените хора, с които се държи нормално, са сестра й и нейния приятел.

Докторът кимна в знак на съгласие и каза:

— Странно, нали? Мислехме, че в това състояние тя ще бъде против всички мъже, но изглежда, че не е така, защото и двата пъти, когато той беше тук, тя го поздрави съвсем нормално и се държа естествено. Иначе подобрението й се изразява в това, че вече не получава пристъпи; в интерес на истината учудващо добре се поддава на лечението. Така че според нас, мистър Коулсън, по-добре ще бъде, ако известно време тя не ви вижда, а сестра й, ако има възможност, може да идва по-често. До миналия път, когато дойдохте, се надявахме, че скоро ще се възстанови и ще се върне в къщи, поне за един ден или за уикенда. Страхувам се, че това е невъзможно. Съжалявам.

— О, разбирам ви; не се притеснявайте. Но искам да ми кажете нещо: щом споменаването на семейството и отношението й към мен я карат да реагира така, докога, според вас, ще продължи това?

— О, трудно е да се определи в такива случаи — отговори докторът. — Това отнема доста време. Надяваме се, че тя ще реагира на електролечението, което евентуално би намалило, ако не съвсем да заличи, враждебността й към вас.

Даниъл не каза нищо, но си помисли: само смъртта би заличила омразата й към него. Той се изправи и каза:

— По-добре тогава да не идвам изобщо.

— Засега, да. — Докторът се приближи към него. — Но както ви казах, ако сестра й би могла да идва по-често, това сигурно ще е от полза.

— Тя живее в Лондон. Би било невъзможно да идва всяка седмица.

— Ами колкото е възможно по-често.

— Ще я помоля. Благодаря ви. — Той кимна първо на единия, после на другия и излезе.

Във фоайето Фло беше застанала до прозореца и наблюдаваше Харви, който разговаряше с една пациентка. Когато Даниъл се приближи, тя се обърна и каза:

— Тъжна работа. Тя говореше, онази жена ей там, съвсем нормално, все едно, че аз говоря или пък ти; после го попита дали иска да излязат и да разгледат градината.

В момента Даниъл не беше настроен да бъде съпричастен към чувствата на другите и рязко каза:

— Не искат да идвам повече, но ти можеш да идваш възможно най-често. Какво ще кажеш?

Фло помълча малко, после сви рамене и каза:

— Да, добре. Сигурно няма да е възможна всяка седмица, но ще се опитаме. Ще направя всичко, за да й помогна. Сега може ли да отида при нея?

— Мисля, че да.

Тя тръгваше, но спря и каза:

— Не би трябвало да се изненадваш, че не иска да те вижда.

— Не се изненадвам. Не знам защо дойдох.

— Мисля, че от чувство за дълг.

— Сигурно, но сега вече бремето пада върху теб.

— О, не разсъждавай така. Добре, ще поговорим друг път за това.

Когато тя замина, той погледна през прозореца и видя Харви да се разхожда с жената; след малко излезе и се присъедини към тях.

— А, ето те и теб. — Харви не го попита защо не е при Уинифред, а каза: — Това е мисис Дийбър.

Въпросната жена, прехвърлила шейсетте, се наклони към Харви и като се усмихна широко, каза:

— Не го произнесохте правилно. Името ми е Дебър. Не като Де в Дебрет.

— Съжалявам. — Харви се обърна към Даниъл и каза: — Мисис Дебър е писателка. Написала е книга, озаглавена — той спря и погледна към жената, която със същата широка усмивка каза любезно:

— „Обноските и моралът през викторианската епоха“.

Даниъл поклати глава и каза:

— Това е интересно.

— Човек прави това, което може. Доста ми помогна мистър Дизраели.

Даниъл и Харви размениха погледи. Нищо не казаха, но продължиха да гледат жената. Тя се обърна и като удостои Харви с цялото си внимание, каза:

— Благодаря за компанията. Рядко на човек му се отдава възможността да се срещне и поговори с необразовани, но въпреки всичко беше доста полезно, дори поучително. А сега, моля да ме извините, очаквам мистър Макмилън на чай. Приятен ден, господа.

И двамата промърмориха нещо, което никой не чу и я наблюдаваха как върви или по-скоро припка между цветята по пътя към главния вход. Чак когато тя се скри от очите им, те се спогледаха и Харви беше този, който се разсмя:

— Трябваше… трябваше да се досетя. Но тя говореше съвсем нормално.

— Господ да й е на помощ!

— О, не мисля, че трябва да я съжаляваш. Ако това може да се анализира, мисля, че тя е по-щастлива в нейния свят, отколкото ние в нашия. Нали й видя лицето; съвсем ведро. И — сега гласът му прозвуча малко тъжно — трябва да е била доста красива навремето. Но това последното, което каза — той се засмя — „необразовани“. Предполагам, че повечето от тях мислят така.

Когато и двамата завиха, за да влязат вътре, Харви попита:

— Как мина?

— Не беше много приятно. По всичко личи, че бремето ще падне върху Фло. Преценили са, че появяването ми тук само влошава нещата и за предпочитане е единствено Фло да идва при нея.

— Не виждам някаква пречка за това. За мен не е проблем. Нямам нищо против да идвам, всъщност по-добре, че ще бъда далеч от Лондон.

— Но никой не знае колко дълго ще продължи всичко това.

— Ще изчакаме и ще разберем. Ако това е всичко, за което се тревожиш, вече можеш да се успокоиш. Както знаеш, Фло и Уинифред никога не са се разбирали, но откакто това се случи, Фло… започна да я съжалява.

— Повечето хора, също.

— Да, да, предполагам. Също като при престъпленията: често забравят жертвата; главната цел е да хванат престъпника. Не се тревожи за нас; достатъчно грижи ще имаш като се прибереш в къщи. Както и Анет.

— О, не; тя има още време. Мисля си за друго: как ще приеме новината за внук или внучка? Малко е вероятно това да предизвика някакъв интерес в нея. Нищо друго, освен моето появяване, не е в състояние да я извади от тази апатия.

Но Даниъл грешеше. Уинифред седеше в голямата стая и до нея беше застанала Фло. Имаше и други хора, събрани на малки семейни групички; някои разговаряха, други стояха около болния роднина и го гледаха, а той беше зареял поглед в пространството. В една от групите две малки момиченца се смееха. Звучеше странно, защото беше най-обикновен смях.

Фло гледаше сестра си и дълбоко в себе си изпитваше съжаление. Никога не беше харесвала Уини: двете нямаха нищо общо, но дори и на дявола не желаеше да изпадне в такова положение… на такова място. Уини винаги беше добра към себе си, беше се наситила на храна и на удобства, но в нея имаше празнина. Имаше нужда от любов, да, имаше нужда от любов и искаше да обича. Но беше се насочила в погрешна посока.

Фло сложи ръката си в ръката на Уинифред и каза:

— Много поздрави от Дон.

— Кой?

В очите, които я погледнаха нямаше лудост; поне този поглед не беше поглед на безумец. Но каквато и да беше причината за това ново отношение, тя не беше породена от лудост. Сега гласът й прозвуча малко остро:

— Недей така, Уини! Дон е твой син и ти…

— Аз нямам син.

— Имаш трима сина.

— Хм! Трима сина ли казваш? Мога ли да бъда майка на идиот, на незаконороден и на сакат?

Вътре в себе си Фло усети как се свива от омразата, изписана върху лицето на сестра й, докато процеди през зъби истината, защото тя наистина беше майка на идиот, на незаконороден и на сакат. Но казано по този начин, всичко изглеждаше ужасно. Тя гледаше Уинифред и осъзнаваше, че сестра й не е луда в прекия смисъл на думата, а изгаряше от омраза. Омразата беше ужасно чувство, всепоглъщащ огън, който в случая с Уинифред никога нямаше да бъде угасен. Това означаваше, че щеше да остане тук до… О! Тя поклати глава при мисълта, че сестра й ще трябва да прекара остатъка от живота си на това място, от което я побиваха тръпки всеки път, когато идваше.

По-късно тя щеше да си зададе въпроса какво я накара да каже: „Не говори така, Уини; има толкова неща пред теб. Ще се ражда дете; ще ставаш баба“, защото ръката й беше отблъсната толкова бързо, че се удари в ръба на стола и трябваше силно да стисне китката си, за да не извика. Сега гледаше Уинифред. Тялото й трепереше като на болен от малария и тя процеди през зъби:

— За това ли си тук, да се осмеляваш да ми казваш, че ще ставам баба на дете с майка уличница и баща незаконороден. Синът ме беше непорочен, чуваш ли? Моят син беше непорочен…

Фло усети приближаването на сестрата, която не каза нищо, но с леко кимване й даде знак, че трябва да си тръгва, което Фло бързо направи. Но не успя да избяга от пронизителните писъци на Уинифред и цинизмите зад гърба й, те предизвикаха смут в стаята.

Харви и Даниъл се запътиха към нея още щом влезе във фоайето.

— Какво има? Бяла си като платно.

Тя погледна към Даниъл, наведе леко глава и каза:

— Постъпих глупаво. Казах неща, които не трябваше. Исках да създам… да… О, боже!

Харви не каза нищо, само сложи ръка на рамото й и я изведе навън.

В колата Даниъл горчиво каза:

— По-добре никой да не идва; нека да се задуши в собствената си омраза.

— О, Даниъл, не говори така! Човек може да полудее само защото е на това място и сред такива хора.

— Хайде; не се разстройвай; не плачи!

Харви силно притисна Фло към себе си.

— Не ги съжалявай тези хора! Чакай да ти разкажа какво ни се случи на нас с Даниъл. — И той започна да й разказва за мисис Дебър.

Но не успя да я разсмее. Вместо това, тя рече:

— Господ да й помага. Господ да им помага на всички.

 

 

Току-що се бяха навечеряли. Докато се хранеха, разговорът на масата беше малко превзет. Даниъл погледна Анет и каза:

— Добре ли си, скъпа? Малко си поотслабнала.

— Да, да, добре съм, татко.

— Изморена е — намеси се Джо. — Цял ден е на крак. Защо сестрите настояват в събота и неделя да са свободни? Разбира се, че е така. — Той затвори очи и подпря главата си върху ръката. — Ама че глупав въпрос! Та нали всички сме под ръка през почивните дни. — И като погледна Анет през масата, каза: — Знаеш ли, ако ни оставиш сами, можем да се оправим. Като казвам това имам предвид и Стивън.

Тя се усмихна и каза:

— Мисля, че и двамата имате нужда от контрол.

— Учудващо е как това момче се промени — каза Фло. Тя гледаше Даниъл и още веднъж повтори: — Наистина се е променил. Ние не сме с него непрекъснато и можем да преценим, нали, Харви?

— Да, наистина: той вече не е дете или по-точно не се държи по детски.

— Тук си прав — кимна му Джо. — Мен ме учудва това, че вече седмици наред леглото му е сухо. Може да се каже, че това е откакто… — Той спря, защото не беше сигурен дали трябва да продължи с „откакто мама замина“, затова предпочете „откакто започнахме да се грижим за Дон“.

— Той обича да е при Дон — намеси се Анет — и сестрата се държи чудесно с него. Нарича го отговорник и той сияе. А и на Дон му е приятно да бъде при него. Представете си само, че преди няколко седмици не можехме да ги оставим толкова дълго време. Колко стана часът? — Тя се обърна и погледна часовника. — Повече от половин час, което значи, че трябва да отивам да си изпълня задълженията. — После тихо добави: — Всъщност не са задължения.

— Задължения или не, стой си на мястото и си почивай. Сега аз отивам, така че прави това, което ти казвам. — Джо размаха пръст заканително и повтори: — Прави това, което ти казвам. — После се обърна към Фло: — А ти се погрижи тя да го изпълни.

Заедно с него се разсмя и Харви.

Джо напусна стаята сред всеобщия смях, който в основата си представляваше опит да се установи нормална атмосфера, а щом влезе в стаята на Дон, бе посрещнат с още по-силен смях, придружен с хълцанията на Стивън, който извика:

— Разказвах на Дон за оня път, когато дойде мисис Озбърн, спомняш ли си, Джо? Спомняш ли си? Аз й казах, че може да си пие чая от чинийката, ако иска, и да духа щом е горещ.

Той отново започна да се смее, Дон също, а Джо каза:

— О, да, спомням си този ден. На теб ти се изкривиха задните части, нали?

Докато говореше, гледаше на Стивън по съвсем различен начин от досега, не като дете или момче, а както го беше възприел Харви. Той наистина като че ли беше пораснал малко. И наистина, че не беше си намокрял леглото. Сега си мислеше и това, че от няколко месеца не беше получавал пристъпи. Можеше и да помага да вдигат Дон както него или баща му, помагаше при обръщането и то съвсем внимателно.

Джо погледна подноса на масичката встрани и каза:

— Ама ти не си го накарал да си изяде вечерята, а?

— Не бях гладен. — Дон протегна ръка към Стивън и попита: — Спомняш ли си оная игра, която играехме?

— „Бълхите“ ли, Дон?

— Не, не; онази с лодките, на квадратите. Горе е в стаята ти. Ще можеш ли да я донесеш? Много ми се иска да изиграем една игра.

— О, да, да, Дон. Сега отивам. Ей сега. — Тъкмо щеше да се втурне навън, когато се обърна, погледна Джо и го попита: — Да отида ли?

— Добре, добре. Върви и я донеси!

Двамата останаха сами, Дон с помощта на лактите си се подпря на възглавницата и каза:

— Искам… искам да си поговорим с теб, преди да е дошла Анет. Никога не можем да останем сами, нали? Отдавна искам… да ти кажа нещо, Джо. Моля те, седни и ме изслушай!

Джо придърпа един стол близо до горния край на леглото, погледна с обич пребледнялото лице и каза:

— Хайде!

— То е… то е за Анет.

— Какво за нея? Тя е добре, справя се добре. Няма и да мине дълго време, когато ще видиш твоето…

Дон сложи ръката си върху неговата и силно я притисна:

— Няма да се наложи да мине толкова дълго време.

— О, ти пък сега! — Джо рязко издърпа ръката си. — Стига глупости! Не ме разбирай погрешно! Откакто си в къщи, си много добре.

Дон отмести главата си встрани и бавно каза:

— Моля те, Джо! Ако… ако на теб не мога да кажа истината, на кого друг? Много добре знаеш, както и аз, че времето ми изтича. — Той потупа завивката на мястото на корема си, преди да продължи: — Мислеха да ме приберат отново с това. Но ако го направят, това ще ускори края според тях. Затова не го правят. Не че се съмнявам, а знам. И дишането ми… се влошава. Да, да. — Той отново погледна към Джо. — Моля те, Джо! Тя ще дойде… всеки момент, а това, което искам да ти кажа, се отнася за нея. Изслушай ме, без да казваш нищо, преди да съм свършил. Независимо какво мислиш… няма да казваш нищо. Искам да ти кажа само това. Твое право беше да се ожениш за Анет… Моля те! — Пръстите му се свиха в юмрук и когато Джо се канеше да го прекъсне, той продължи: — Ако татко не беше нагласил нещата и не ме беше насърчил само защото… защото мислеше, че това е най-добрия начин да ме отърве от… лапите на мама, тя щеше да продължи да ти се възхищава. Знаеш, че винаги те е харесвала… още като ученичка. Но дори и когато… когато тръгна с мен, в началото се страхувах, че е нещо временно и после отново ще се обърне към теб. Обичах те, Джо, но обичах и нея. Затова аз… — Той спря, за да си поеме въздух, задъха се за момент и после почти на един дъх каза: — Исках на всяка цена да се уверя, че ще бъде моя. Аз бях този, който… направи първата крачка, не тя. И… веднъж, след като това стана, продължи и нататък. После това не ми беше достатъчно. Можехме да продължаваме така без резултат, но… аз реших, че трябва да има резултат; поне се надявах, че това ще реши въпроса. Така и стана. Но после се изплаших, и двамата се изплашихме, много се изплашихме. Ето защо настоявах да се ускори сватбата…

— Достатъчно. Достатъчно. Знам всичко.

— Така ли?

— Да, знам: татко трябваше да бъде с теб през цялото време, когато беше навън, но той ви оставяше двамата и вие отивахте направо в къщата.

— Откъде знаеш?

— Отчасти по интуиция, но веднъж случайно отидох там с плановете. Нали си спомняш, че Анет искаше кухнята да се разшири, и преди да завия по пътя, видях колата отвън. А същата тази вечер вие двамата с татко говорехте така, като че ли през цялото време сте били заедно. Така че, за какво се притесняваш? Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре, ще ти кажа. Когато… когато няма да ме има, искам… искам да се грижиш за Анет и детето, да направиш това, което винаги си искал: да се ожениш за нея.

Джо бавно се изправи и сега гласът му беше твърд.

— Ти си жив, Дон. И още дълго време ще си жив. Това, което не си взел предвид е, че Анет ме има за свой брат, по-голям брат. Тя те обича и винаги ще те обича.

— Седни, Джо, моля те. Това за… любовта и смъртта, напоследък много често си мисля за тях. Да, Анет ме обичаше през тази година, когато бяхме заедно. Смешно е, но когато онзи път се скарахме с майка, я нарекох „Годината на девствениците“; да, ние и двамата бяхме девствени. Но любовта си остава любов, дори това да не е вече така. Анет още… още ме обича, но по… различен начин. Тя ме обслужва като медицинска сестра, прави ми компания, дори се държи майчински, което е много странно, докато чака сама да стане майка. И защото… защото очаква това, мисля, че някак си се отдалечи. Струва ми се, че ако катастрофата не се беше случила, щях да се науча да го разбирам това… защото тя носеше детето и в известен смисъл порасна, стана самоуверена, заета с това, което расте в нея. Всички… жени би трябвало да усещат това. И знаеш ли, като лежа тук, си мисля, че любовта вече не е същата, когато жената има дете… защото… защото то живее в нея и мъжът е загубил част от нея. Много странно. — Той се усмихна тъжно. — Дори мога да разбера майка ми, въпреки че, о, господи, не искам да я виждам никога повече, Джо. — Той се обърна и потърси ръката на Джо. — Това може и да звучи у… ужасно, но аз се ужасявам от мисълта, че някога тя отново може да се върне тук.

— Мисля, че не трябва да се тревожиш за това. От думите на татко, които Фло потвърди, мисълта, че тя отново може да го види, окончателно ще я накара да полудее.

— Добре, но след лечението, тя може да го преодолее. Аз се надявам, че дотогава ще умра.

— Ти няма да умреш, Дон. Ще престанеш ли с това?

— Не, Джо, няма, защото, нека да ти кажа, аз… аз не се страхувам от смъртта. Преди няколко месеца да, но вече не. Тези, които са здрави и силни… всички хора като теб, те се страхуват от смъртта. Но когато загубиш тялото си и единственото нещо, което ти остава, е съзнанието, започваш да виждаш нещата в перспектива. Единственото нещо… за което искам да живея, е да видя детето си. А после ще мога да си замина, защото — гласът му внезапно секна — изпитвам болка, Джо, ужасна болка. Хапчетата не я премахват изцяло. Инжекциите помагат, но не искам прекалено много от тях.

Джо не беше в състояние да говори и изпита облекчение, когато вратата се отвори, за да влезе Стивън, който носеше тясна дървена кутия и каза:

— Едва я намерих. Беше отгоре върху шкафа. Спомняш ли си, Маги я сложи там, защото вдигахме много шум, когато играехме.

— Не заради това я сложи там — каза Джо, — а защото ти не играеше честно.

— Не е вярно, Джо. Нали Дон?

— Да, Стивън, ти никога не си лъгал.

— Джо, нали се шегуваш?

— Да, шегувам се.

Джо разроши главата, която беше на една височина с неговата и с малко по-тих глас каза:

— Мисля, че тази вечер няма да играя с Дон; малко е изморен.

— Изморен ли си, Дон?

— Да, малко, Стивън. Ще играем утре. А — той погледна към вратата — шефът идва и няма да ни разреши да играем върху чистите завивки.

— Какво за завивките?

— Аз… аз донесох играта.

— О, тази раздрънканата ли?

— Така, сега — Джо кимна на Стивън. — Обзалагам се, че няма да издържиш дълго.

— Ама че си. — Стивън побутна Джо в гърдите и каза: — Искаш да загазя, нали?

— Да, ако можеше, но много е трудно да те хване човек.

Той видя как едрото тяло се извива като това на малко момче.

— О, Джо, нали ме дразниш само? Нали е на майтап?

— Не бих могъл да си правя майтап с теб.

Стивън се засмя. Дон също се смееше и каза:

— Хайде, излизайте и двамата. Не мога да остана една минута насаме с жена си; винаги един от вас е тук. Добре, добре. — Той посочи Стивън с пръст: — Ще играем утре.

— Хайде, момче. — Джо изведе Стивън от стаята и Анет, сядайки на стола, който Джо беше освободил, каза на Дон:

— Мислиш ли, че Стивън се е променил; искам да кажа към оправяне?

— Мисля, че да. Мислех, че така ми се струва само, но след като го казваш, да. — Той я погледна и замълча малко, преди да я попита: — А ти как се чувстваш? Кажи ми; не ме отговаряй с една дума.

— Ако искаш да знаеш истината, скъпи, не знам как точно се чувствам, никога досега не съм била в такова състояние. — Тя леко щипна носа му. — Предполагам, че е естествено да се чувствам… добре… — Намръщи се и продължи. — Понякога си мисля, че той или тя може да се появи още утре. Но има толкова много седмици дотогава.

— Чувстваш ли се зле? Искам да кажа, просто…

— Не, не се чувствам зле. И престани да се тревожиш. Така, дай да ти сложа калъфката.

Надигна се от стола, сама си зададе въпроса: „Зле ли ми е?“. И отговорът беше: „Да, по-скоро се чувствам необичайно; толкова необичайно, че ще трябва да отида на преглед в понеделник“.