Кетрин Куксън
Годината на девствениците (18)

13

От момента, в който Анет и бебето се върнаха в къщи, Дон видимо живна дотолкова, че дишането му стана по-леко, по-малко се оплакваше от болките. Докторът очевидно беше доволен от него и размени няколко духовити реплики с отец Рамшоу. Две седмици след завръщането на Анет баща му влезе в стаята, той протегна двете си ръце към него и прегърна баща си.

Едната страна от лицето на Даниъл все още беше бледа, той леко накуцваше и личеше, че е отслабнал.

Те си говореха за най-различни неща, докато дойде време да си кажат „лека нощ“; после, без да прави връзка с това, което се беше случило, Даниъл, както беше седнал до леглото, подпря лакти върху завивката, взе ръката на сина си и каза:

— Тя не е тук. Избий си го от главата, момчето ми, тя не е тук! Замина си завинаги.

— Ти не я ли усещаш, татко?

— Не… не, не я усещам; освен на местата, където е оставила синините по цялото ми тяло. Там я усещам. Но на друго място не.

— Тя е тук, татко. Откакто умря, е тук.

— О, Дон!

— Няма смисъл да говорим, татко. Пък и не съм само аз. Защо според теб Стивън не слиза долу да си бъбрим? Дни наред не е стъпвал тук. На легло е, сигурно някаква простуда. Той знаеше, че тя е тук; Джо също.

— Не може да бъде. Джо е твърде…

— Не е съвсем благоразумен, татко. Той я усеща почти толкова силно, както и аз. И в едно нещо съм абсолютно сигурен: тя няма да си отиде, докато аз към тук. Но мен не ме е страх, имам предвид от нея. След всичко, което се случи, започнах да я съжалявам. Но тя знае, че не може да ме вземе. Казах й го и тя го знае. След като го знае, като че ли е твърдо решена да дочака последните ми дни.

— Не говори така, сине!

— Татко… ти я намрази. Отдавна я мразеше и колкото повече се засилваше омразата ти, толкова по-силно тя ме обичаше. И накрая разбрах, че любовта е по-силна от омразата, защото точно любовта й, или както искаш я наричай, я задържа тук. Сега нямам нищо против нея. В началото бях ужасен, направо ми се повдигаше при мисълта, че тя е тук, но вече не е така. Даже и видът й е променен. Някак си те затрогва. Съжалявам я. Не ме гледай, сякаш се страхуваш, татко; мозъкът ми не е засегнат, това е единственото място, което е останало цяло. Знам, че е така.

— Говори ли с отец Рамшоу за това?

— Да, да; често сме си говорили за това съвсем открито. Той казва, че на земята и на небето има повече неща, отколкото можем да си представим и е прав. Има ли вече кандидати за къщата?

— Да… да, разбрах, че имало.

— Е, ще трябва да изчакат малко, нали?

— Надявам се да чакат с години, момчето ми.

— Е, не чак толкоз много, татко. Ще бъде много забавно, когато тази къща се разпадне; някога ми се струваше толкова стабилна. Татко?

— Да, сине?

— Знам, че двамата с Маги ще живеете заедно и Стивън ще бъде при вас. Нека всичко си остане така; не се намесвай повече, моля те. Ще го направиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Само това. Остави… остави всички останали да подредят живота си сами.

— Всички останали? Кого имаш предвид? Остават Джо и Анет.

— Да… знам, че остават Джо и Анет. Но каквото и да се случи, татко, нека нещата се развият от само себе си.

Даниъл се изправи, погледна сина си и тъжно каза:

— Това не ми харесва, Дон, поне начина, по който го казваш. Всичко, което съм правил преди, е било за твое добро.

— Да, да, знам, татко, но всички хора казват така: направих го за доброто на някого.

Даниъл присви очи, докато гледаше слабото бледо лице с хлътнали очи, лицето, което преди една година изглеждаше като лице на младеж… по-скоро на млад мъж пред прага на двайсетте. Но очите, които го погледнаха, биха могли да бъдат очи на старец, който е преживял доста.

— Лека нощ, сине. Спи спокойно — тъжно каза той.

— Лека нощ, татко. Ти също.

* * *

Беше около седем и половина вечерта след две седмици. Отец Рамшоу седеше в библиотеката с Джо. Двамата пиеха кафе и свещеникът каза:

— Съжалявам, че изпуснах Даниъл. Исках да поговоря с него. Казваш, че е отишъл да види старата си къща в долния край на Брамптън Хил.

— Да. Не е ли странно, че по това време на годината там не живее никой? Наистина, той никога не искаше да напуска тази къща. Тя беше една от най-малките и най-старите. Мисля, че е първата, която са построили, преди градският елит да започне да строи именията си.

— Това знам и аз. И той ще живее там с Маги и Стивън? Това е само част от семейството. А ти?

— О, аз съм се устроил.

— Какво значи това? Имаш ли си жилище?

— Да, нещо такова. Скоро ще бъде готово.

— Мисля, че няма да чакаш дълго. Наближава краят му; според мен утре трябва да приключим с церемониите.

— Но… но той изглежда добре, отче. Мислех, че ще издържи още дълго.

— Той се старае да изглежда добре, Джо, мислех, че си го разбрал. Но знае, че времето му изтича. Онзи ден, когато си говорехме с доктора, той каза, че е учуден колко дълго е издържал. Анет и детето му дадоха сили и той е щастлив. Странно, но той е щастлив и съвсем подготвен за края. На твое място бих поседял при него през следващите няколко нощи. Между другото, какво става с останалите, Бил, Пеги и Лили?

— Ами Пеги ще остане при Анет, а Джон ще замине с татко. Бил и Лили ще останат в пристройката и ако новите наематели, каквито и да са те, искат да ги задържат, добре, ако пък не, татко ще се погрижи за тях по някакъв начин. За всички е помислил.

— Радвам се да го чуя. А ти сам ли ще живееш в апартамента си?

— Какво друго ще ми предложите, отче? — Джо присви устни, докато чакаше отговор.

Свещеникът повдигна вежди и каза:

— Доколкото знам, си търсиш партньор. Познавам две момичета от службите в църквата и едно момиче, което не ходи на църква.

— Откъде знаете за мис Картър?

— О, аз знам много неща. Научавам новините по невероятен начин и от най-различни места. Е, ще вземеш ли едно от тях?

— Възможно е.

— Значи си мислил за това?

— Да, отче. Много мислих за това; всъщност, вече съм решил. Съвсем скоро направих своя избор.

Очите на отец Рамшоу се разшириха.

— Я виж ти! Това се казва новина. Няма ли поне да ми загатнеш коя е?

— Все още не, отче. Когато му дойде времето, ще ти кажа.

— От църквата ли е или не?

— И това ще разбереш, когато му дойде времето.

— Е, ще очаквам с нетърпение. Сега трябва да тръгвам. Вечерята беше вкусна. В тази къща винаги готвеха вкусно. И ми става тъжно, нали разбираш. — Той стана и погледна Джо. — Къщата е много красива, особено тази стая с всички тия книги. Какво ще ги правиш? Ще ги разпродаваш ли?

— Някои от тях, но повечето ще задържа.

— За твоя апартамент ли?

— За моя апартамент, който може да бъде и къща.

— Охо, май че се доближаваме до целта. Апартаментът, който може да бъде и къща. Добре, добре! Ти ме познаваш, Джо: веднъж, след като надуша нещо, не се спирам, докато не разбера какво е то. Но този път ще го оставя за изненада, защото те познавам твърде добре.

— Във всеки човек, отче, има нещо, което е съвсем дълбоко вътре в нас и никой друг, освен самия човек не може да проникне там.

— Да, да, прав си, Джо, съвсем си прав. Както и да е. — Той се засмя и поклати глава, обърна се, излезе от стаята, мина през хола и стигна до външната врата. Там се спря и като погледна обратно към стълбите, каза: — Ако баща ти продаде къщата, няма вече да идвам тук. Лека нощ, Джо.

— Лека нощ, отче. Отче, нали вярвате в силата на молитвата, значи ще видите какво ще стане с новите наематели.

Свещеникът отметна глава назад, засмя се и каза:

— Това е добър съвет, Джо. Ще го изпълня.

 

 

В десет часа Анет пожела „лека нощ“ на Дон, той задържа главата й в ръцете си и каза: „Обичам те“, а тя съкрушено отговори:

— И аз, Дон. И аз те обичам.

И когато той добави: „Бъди щастлива“, тя се отдръпна от него, и като отиде при сестрата в другия край на стаята, каза:

— Мисля… мисля, че довечера ще спя тук.

— Не е необходимо, мисис Коулсън. Ако се наложи, ще ви извикам веднага.

— Предпочитам да остана тук.

— Анет!

Дон каза от леглото:

— Моля те, качи се горе! Аз ще спя. Чувствам се наистина добре.

Тя отново се приближи до леглото и каза:

— О, Дон, предпочитам…

Той взе ръката й.

— Мисис Коулсън, изпълнявайте заповедите ми. Отивайте да си лягате. Ако останете тук на този твърд матрак, ще се измъчвам цяла нощ и няма да мога да заспя. Още повече, че искам да се грижите за дъщеря ми.

Той продължаваше да я гледа продължително и настойчиво, а после каза:

— Моля те!

За да прикрие чувствата си, бързо излезе от стаята. Но вместо да отиде в стаята си, тръгна към апартамента на Джо.

След като никой не отговори, тя влезе и тихо извика:

— Джо?

Отново никой не отговори, тя се обърна и изтича по коридора, мина през хола и тръгна към кухнята. Може би е там и си говори с Маги. Много странно, но Маги продължаваше да върши задълженията си в кухнята и да спи в стаята си, докато свекърът й спеше горе: не само, че трябваше да спазват благоприличие, но това трябваше да се вижда. След всичко, което преживяха, й се струваше някак си глупаво.

Но Маги не беше в кухнята. Пеги каза, че е в стаята си и че за последен път е видяла Джо в библиотеката.

Намери Джо в библиотеката. Той седеше на масата и прелистваше някакви книги, но щом я видя, вдигна глава и стана.

— Какво има?

— Не знам. — Тя поклати леко глава. — Изглежда добре, но… но го прави насила. Исках да спя там, но не ми позволи.

— Добре, аз ще стоя до късно и ако има нещо, ще ти се обадя.

— Да, да, знам. Но изглежда променен, някак си много спокоен и по необясним начин щастлив. Това… това ме плаши, изглежда зловещо.

— Няма нищо. Той е слаб и понякога реагира така. Хайде, лягай си. Обещавам, че ако има нещо, веднага ще бъда при теб.

— Обещаваш ли?

— Нали ти казах?

Тя бързо се обърна и тръгна към вратата; но там се спря и се обърна към него:

— Колко странно, че татко се връща в къщата, където е живял в началото. Като че ли всичко си отива на мястото, дори и ти; чух татко да казва, че си говорил с него за някаква къща или нещо подобно. Вярно ли е?

— Да, вярно е, Анет.

— Оттук ли ще си вземеш мебели?

— Не, не. Единственото, което ще взема, са книгите ми и някои документи, защото нито едно от тия неща тук не ми принадлежи.

— Всичко уредено ли е?

— Да, уредено е. Един път в живота си ще бъда доволен от себе си и ще направя нещо, което е трябвало много отдавна да направя.

— Да, разбирам те, Джо. Никога не си могъл да направиш нещо за собствено удоволствие. Както ти казах снощи, ти беше на разположение на всички, дори и на мен. Е, радвам се за теб. Лека нощ. И… ще ми се обадиш, нали?

— Да, ще ти се обадя. Лека нощ!

Той се върна на бюрото, събра книжата си, върна книгите обратно на местата им по рафтовете, излезе от стаята и тръгна към жилището си. Набързо си взе душ, облече си халата, обу чехлите и бързо се качи при Дон.

Още не беше затворил вратата, когато сестрата го посрещна с думите:

— Тук има едно непослушно момче; отказва да си изпие хапчетата. Какво ще правим с него, мистър Коулсън?

— Ще го принудим. Няма друг начин.

— О, той няма да допусне това! — Тя гледаше към леглото и се усмихваше.

Джо каза:

— В живота има толкова много неща, които трябва да правим, независимо, че не искаме.

Той седна до леглото на Дон, който го погледна и каза:

— Е, добре; дай да ги изпия. Тази вечер изглеждаш доста свеж и хубав, Джо.

— Дали съм хубав, не знам, но съм свеж, защото току-що си взех душ.

— Да, косата ти още е мокра. Аз пък не мога да търпя мокра коса; винаги включвах сешоара. Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Как е времето?

— Нощта е много приятна; спокойна, без никакъв вятър и доста топла.

— Това е добре. Чувствам се много спокоен, Джо, много спокоен. Сестра! — Той се огледа за сестрата. — Какво ще кажете ако изпия едно горещо какао?

— Горещо какао ли? Разбира се. Но никога не сте искали какао по това време на нощта.

— Но сега искам.

— Добре, щом искате.

Тя излезе, като се усмихваше.

— Горещо какао? — Джо се разсмя. — Това пък какво е?

— Просто исках да ти кажа нещо, Джо. Дойде време. Тя си замина. Казах ти, че тя ще стои, докато аз съм готов да я последвам. О… О, скъпи, скъпи приятелю и скъпи братко, не ме гледай така, а се радвай, че си отивам по този начин. Знаеш ли, не усещам никаква болка в тялото си: всъщност, бих казал, че нямам тяло. На никого не съм казвал, но от два-три дни не чувствам никаква болка. Като че ли все повече олеквам. И не изпитвам страх, нито от майка, нито от смъртта, нито от по-нататък. Всичко изглежда толкова добре уредено. О, моля те, Джо, радвай се за мен! Бъди щастлив, че си отивам по този начин. Искам тази нощ да останеш при мен. Просто стой там, където си.

Гласът на Джо трепереше, когато каза:

— Трябва да доведа Анет.

— Не, не. Аз се сбогувах с Анет. Тя знае това. Няма да издържа да я гледам как плаче. По-трудно ще ми бъде да замина. Но с теб е различно, Джо. Ти си единственият човек, с който можех да разговарям и да кажа това, което мисля. Сега ще затворя очи, Джо, и когато сестрата дойде, можеш да й кажеш, че съм заспал. Тя ще постои малко на стола си ей там и ще заспи. Всяка вечер е така.

— О, Дон.

— Знаеш ли, идва ми да се разсмея, когато произнасяш името ми по тази начин. Също като отец Рамшоу. Много добър човек. Той също знаеше, че не си вземам хапчетата редовно, тия приспивателните. Онова другото… и кафявата течност… о, да, да; понякога трябваше да ги взимам. Но както ти казах, през последните два-три дни нямах нужда от тях. Знаеш ли, Джо, когато за първи път ме сложиха на това легло, изпитах съжаление и когато ме събуждаха, исках да крещя. Не мога да ти кажа откога нещата се промениха. Джо, през изминалите няколко месеца аз живях много повече, отколкото през всичките тези години. Освен това знам, че ако доживеех до деветдесет или сто, нямаше да съм разбрал и половината от това, което научих през изминалите дни. Толкова много научих, докато лежах тук, че не съжалявам за всичко това, което се случи. Странно, нали? Да казвам, че не съжалявам за това, което се случи. Да оставям красива млада жена и дете. Но аз не се тревожа за тях. Всичко е наред, Джо, всичко е наред. Каквото ще става, да става. Не искам с нищо да те обвързвам. Снощи отец Рамшоу се изпусна и каза, че си си бил харесал някакво момиче. Той ме разпитваше, за да разбере нещо, но нито можех да му кажа, нито смятам да те питам. Всеки човек има право да промени решението си, а Анет и детето са в ръцете на бога. Той ще се грижи за тях. Не се натъжавай, Джо, и не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Разбирам всичко.

— Нищо не разбираш, нищо не разбираш. За какъв се мислиш? Да не си вече Господ?

— О, Джо, не ме карай да се смея! Смешно, наистина. Боли ме, когато се смея. О, тя идва! Много тежко стъпва; дори и по килима. Хвани ми ръката и ще я държиш така, моля те!

Джо взе протегнатата към него ръка и когато вратата се отвори, всичко, което можеше да направи, беше да се обърне и да я погледне, докато тя влизаше с вдигащото пара какао върху подноса. Не беше в състояние да говори, само й кимна, че пациентът е заспал, тя вдигна рамене, усмихна се, остави какаото на страничната масичка и се настани във фотьойла.

Джо не разбра кога Дон умря. Дълго време той беше седял с широко отворени очи, като държеше бледата ръка в своята. Веднъж беше погледнал часовника, който показваше един и четвърт. Някъде по това време сестрата се надигна и като се оправдаваше, каза:

— Май съм задрямала. Спокойно ли спи?

Той й кимна. Тя не дойде до леглото, а започна да подрежда нещо на масата; после отново седна, записа нещо в една тетрадка и след малко започна да издава характерните звуци на хъркащ човек.

Ръката и китката му се бяха схванали, но той не помръдваше. Единственото, което се опита да направи, беше да приближи стола си до леглото, за да се отпуснат малко раменете му. Малко след това затвори очи и след известно време чу един глас:

— О, мистър Коулсън! Мистър Коулсън!

Той отвори широко очи и видя от другата страна на леглото сестрата да държи китката му между пръстите си.

— Мисля, че… мисля, че мистър Коулсън…

Той погледна лицето върху възглавницата. Изглеждаше топло и живо, но и неподвижно, като извадено от калъп. Можеше да бъде лице на спящ човек, но не беше.

— Отиде си, мистър Коулсън.

— Да, да, знам. — Той повдигна бавно бледата, слаба ръка и изправи пръстите, после също толкова бавно повдигна изтръпналата си ръка от леглото.

— По-добре… по-добре да извикам доктора.

— Да, сестра.

— И… баща му и жена му.

— Оставете това на мен!

Защо беше толкова спокоен? Като че ли Дон му беше предал чувствата си преди малко: не чувстваше тъга, никакво угризение, само едно спокойствие, което беше изразено на лицето върху възглавницата и то като че ли изпълваше цялата стая, защото тя наистина си беше отишла. Беше сигурен, че си е отишла.

Той се хвана за лактите и тръгна към вратата; но усети, че не може да хване бравата с дясната ръка, затова я отвори с лявата.

Вместо да се отправи към хола и нагоре по стълбите, за да предупреди Анет и баща си, той сви от другата страна по посока на апартамента си. От дневната си отвори вратата към оранжерията, оттам излезе навън в нощта. Навън беше ясно и грееше луна; тя светеше като огромно жълто кълбо в бледосиньото небе. Въздухът беше хладен и повяваше лек ветрец. Усети го по изпотеното си чело. Прибра се и потъна в огромното пространство на пустотата, където светеше само луната и блещукаха звездите, и където бяха заминали Дон и майка му, всеки по собствения си път.