Кетрин Куксън
Годината на девствениците (3)

3

Денят беше чудесен; човек можеше да помисли, че е средата на юли, беше доста топло и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. Всички казваха, че сигурно времето е било по поръчка.

На тревната площ зад пътя беше издигната увеселителна палатка. Няколко души тихо си вършеха работата — разтоварваха маси и столове от един камион; мъж и жена изнасяха кошници с цветя от един фургон и ги внасяха в къщата, а друг мъж, отрупан с цветя, вървеше към палатката; по пътя мъже завързваха жици с електрически крушки между дърветата. Нямаше суетене, всичко изглеждаше спокойно както навън, така и вътре в къщата.

Беше девет и половина. Уини закусваше в леглото; Даниъл беше горе от известно време; Джо и Дон току-що бяха излезли от трапезарията. И двамата носеха спортни панталони със светли пуловери. Те отиваха към стълбите през хола, когато слезе Маги и застана срещу тях на долното стъпало:

— Много е неспокоен, няма да стане. По-добре да се качите и да видите какво може да се направи.

— След като ти не си успяла, какво остава за нас.

Маги погледна Джо и каза:

— Желателно е днес да няма караници. Помолете го, поканете го или го заплашете, но го измъкнете от леглото.

Дон мина край нея, преди да се изкачи нагоре по стълбите, и каза:

— Щях да си помисля, че това е най-доброто място за него, след като не му позволяват да присъства на службата. Все пак, щеше да се почувства добре; ако иска, може да се владее.

Маги не отговори нищо, а отиде в хола и след това излезе. Джо, изкачвайки по две стъпала наведнъж, застана бързо до Дон и каза шепнешком:

— Дон, и двамата знаем как му се отразява възбудата. Едва ли има някой, който да иска повече от мен той да присъства там.

— Никой не прави нищо за него.

— Знаеш, че не е така. Виж какво прави Маги за него. А аз излизам с него поне веднъж в седмицата.

— Нямам предвид разходките. Просто… просто си мислех, че днес е празник и тя би могла да бъде по-великодушна, дори и с риск нещо да се случи.

Докато се изкачваха по следващото стълбище един след друг, Джо, вървейки зад гърба на този по-млад от него мъж, когото нямаше да обича повече, ако му беше роден брат, си помисли тъжно, че той каза тя, а не мама или майка, както тя много често настояваше. Добре беше, че той си заминаваше, без да съществува подводна скала между тях. И въпреки, че той изпитваше свои лични чувства към жената, на която казваше майко, нямаше желание да я види съкрушена от бягството на единственото любимо същество. Тя не само го обичаше; това чувство има друго име, но в речника си не намери дума, която да изразява до колко тя изпитваше нужда от рожбата си.

— Какво значи това? Какво значи това? — Дон първи стигна до леглото, където Стивън се беше превил в поза, каквато само едно дете може да заеме, с колене, стигащи почти до брадата, а ръцете му закриваха лицето. — Слушай, Стив. Да не би да си решил да ми развалиш деня?

Дългите ръце и крака се размърдаха едновременно, тялото се подпря върху дървената табла на леглото и с треперещи устни той промълви:

— Не, Дон, не. Но аз искам да дойда на сватбата. А, Джо? Може ли, Дон? Може ли?

Като седна отстрани на леглото, Дон каза тихо:

— Аз искам да дойдеш. Всички искаме да дойдеш, но знаеш какво стана на репетицията, нали? Сватбата ще завърши по същия начин. — Той щракна с пръсти. — После ще видиш Анет в красивата рокля, а първото нещо, което тя ще направи, когато влезе в къщата, ще бъде да извика: „Къде е Стив? Къде е Стив?“. Нали винаги прави така?

— О, ще се държа добре, Дон, честна дума! Виж, през нощта нямаше нищо! — С рязко движение той отмести завивките. — Всичко е сухо.

Джо се беше отдалечил от леглото и стоеше така, сякаш гледаше през прозореца. Сърцето му се свиваше, когато гледаше как този голям мъж се държи като дете. Не, съзнанието му наистина беше на дете. Какво щеше да се случи на момчето… на мъжа, когато Дон и той напуснат дома, защото нямаше да издържи още дълго атмосферата в къщи. Маги и баща му, разбира се, щяха да бъдат винаги там. Но баща му по цял ден беше на работа, а през нощта вършеше свои лични работи. Що се отнася до Маги, тя още младееше. Той смътно се досещаше какво би могло да я задържи тук през всичките тези години и това не беше само Стив. Просто се досещаше. Като цяло семейството не беше щастливо. Той отдавна го беше разбрал. Но дори и така, беше благодарен, че е отраснал в него, в противен случай нямаше да е това, което представлява днес. Но все пак, трябваше ли да бъде благодарен за болката, която пронизваше тялото му в този момент? Преди две години си представяше, че този ден би могъл да бъде негов, но се намесиха два фактора в лицето на баща му и самата Анет. Но най-вече баща му.

Когато погледна надолу към пътя, видя, че фургонът се отдалечаваше, а на неговото място имаше едно бентли, доколкото можа да го разпознае. Той беше запален по колите, но в семейството като че ли предпочитаха роувърите и си спомни, че някой от техните приятели имаше бентли. Устата му остана леко отворена, когато видя един човек, за когото мислеше, че е шофьорът, да излиза от колата, за да отвори вратата и да помогне на една жена да слезе. На лицето му се появи усмивка и той извика:

— Леля Фло!

Тя беше подранила. Не я очакваха да пристигне по това време. После устата му отново остана отворена, но сега повече от преди и той бързо извика:

— Дон! Дон! Ела за малко!

Когато Дон застана до него, Джо посочи към пътя съвсем елегантно облечена жена, която говореше на мъжа, заприличал му на шофьора и каза:

— Гледай! Какво ще кажеш за това?

А щом ръката му се плъзна в нейната и той я поведе към вратата, двамата се спогледаха и на лицата им се изписа израз на ликуване.

Като се хвана с едната ръка за главата, Дон промълви:

— О, господи! Само това ни трябваше! Мама ще се вбеси.

И двамата като че ли мислеха за едно и също нещо, едновременно се обърнаха и Джо каза:

— Слез долу при нея и я предупреди; аз ще отида да ги посрещна.

Но на вратата той отново се обърна, размахвайки пръст към Стивън и каза:

— Бъди добро момче: иди да се изкъпеш, освежи се и си облечи хубав костюм. След това, да… да, можеш да слезеш долу. Разбра ли?

— Да, Джо. Да.

— Добре. Бъди послушно момче.

— Да, Джо.

Джо се обърна и заслиза надолу по стълбището. На първия етаж се спря, защото до вратата на спалнята Дон беше хванал майка си за раменете и казваше:

— Сега престани! Престани! Сигурно ще ти обясни.

— Ще ми обясни! — Гласът й се чуваше силно. — Той е черен.

Дон погледна разтревожено Джо, когато той изтича почти до тях към стълбището; после накара майка си да влезе обратно в стаята и затваряйки вратата, каза:

— Сега, майко, ме слушай. Ако направиш сцена, ще развалиш всичко. Ела! Хайде!

И той я поведе към шезлонга до леглото.

— Седни!

— Не, не, остави ме на мира! Ооо! Какви ги говоря? Какви ги говоря?

Тя умолително протегна ръка:

— Да казвам на теб, единствен от всички, да ме оставиш на мира, когато това е денят, в който ти ме напускаш. А… а тя… тя направи това нарочно. Да, нарочно.

Цялото й пълно тяло трепереше в потвърждение на това, което каза:

— Винаги се е опитвала да ме дразни по един или друг начин. А сега пристигна тук с чернокож.

— Но ти я покани. И защо? Защото тя ти каза, че е сгодена за адвокат. Признай си!

— Той не може да е адвокат, черен е!

— Майко! Майко! Не ставай глупава!

Тя се отмести и започна да крачи из стаята.

— Това е работа на баща ти. Да, така е. Те щели да се блъснат един в друг в Лондон и тя не се е обаждала от години, откакто умря Хари, значи от пет-шест години. Той се върна с версията, че тя се справя блестящо, че има добра работа в един офис и работи за някакъв адвокат. Той трябва да е знаел, че адвокатът е чернокож. Нарочно го е направил. Баща ти е лош човек.

— Майко, успокой се.

— Не, не. И като капак на всичко ще ти кажа нещо. Той предизвика този ден.

— Какво искаш да кажеш с това предизвика?

— Точно това, което казвам: той беше решил да ни раздели и допринесе за това. Ти знаеш, че е така. Знаеш го.

Да, да, той знаеше. Знаеше, че баща му беше направил много за сватбата му и благодареше на бога за това. Но трябваше да излъже и изрече:

— Но това е съвсем смешно.

И след като беше излъгал, съвсем непреднамерено каза истината:

— Аз обичам Анет. Обичам я от години. Много страдах, когато си мислех, че тя харесва Джо. Ти си мислеше същото, нали?

— Нищо подобно. Момичетата са лекомислени, те не знаят какво искат. А… а сега искам да те попитам, Дон. — Гласът й стана приглушен, клепачите й трептяха, сълзи напираха в ъгълчетата на очите й, докато говореше на пресекулки. — Знаеш ли… знаеш ли какво ми причиняваш? Знаеш ли? Разбиваш ми сърцето! Оставяш ме сама. Когато ти си заминеш, няма да имам никой, никой на този свят.

— О, майко, моля те.

— Дон. Дон.

Плачейки, тя протегна ръце към него, притисна го силно към себе си, тялото й като че ли се тресеше около него, устните й целуваха очите му, веждите му, бузите му.

Той я отдръпна от себе си с усилие и застана вкочанен, с широко отворени очи, гледаше как тялото й трепери от главата до краката под тънкия халат. Наблюдаваше как тя се откъсна от него и се хвърли на канапето, хлипайки съкрушено:

— Ти не ме обичаш. Ти не ме обичаш.

В продължение на цяла минута той не отговори нищо, а после трябваше да се напрегне и да произнесе думите:

— Обичам те, мамо. Но днес е моят сватбен ден. И това, което е по-важно в момента е, че леля Фло е долу с годеника си. Как ще отидеш да го поздравиш, трябва да помислиш за това. Как ще го поздравиш! Защото ти познаваш леля Фло: тя няма да търпи глупости. Ако ти направиш бъркотия, тя… тя ще направи по-голяма. Затова те моля да си облечеш нещо и да слезеш долу да я поздравиш.

— Няма. И не желая този мъж да влиза в къщата ми.

— Той вече е в къщата и татко ще го посрещне. Ти познаваш татко.

— Да, да — сега гласът й прозвуча като писък. — Познавам баща ти. Господи! Да, познавам го. Познавам го от трийсет мъчителни години.

След като пое дълбоко въздух, той се обърна и тръгна към вратата. Но там тя го спря. Гласът й беше слаб, тя говореше умолително:

— Аз… аз още не мога да сляза долу. Нали виждаш, Дон.

— Да я изпратя ли горе?

Тя не отговори: вместо това, обърна главата си встрани, което той прие като съгласие и излезе от стаята.

Спря на най-горното стъпало, за секунда закри очите си с ръце, като че ли затваряше нещо, а после бързо слезе надолу по стълбите към гостната, откъдето се чуваха гласове.

Баща му стоеше с гръб към камината, украсена с цветя; а там, в края на канапето, на което седеше Фло, стоеше мъжът. При запознанство от такова разстояние цветът му не изглеждаше толкова тъмен както в началото, а по-скоро шоколадовокафяв. Може би не беше от чиста раса, но беше красавец, над шест фута и с добро телосложение: нито слаб, нито пълен, приличаше на атлет.

Баща му го поздрави с приповдигнат глас:

— А, ето ви и вас, героят на деня.

И още преди да е свършил, леля Фло стана от канапето, бързо дойде до него и протегна ръце.

— Здравей! Боже мой! Станал си неузнаваем.

Дон я хвана за ръцете, после се наведе към нея, целуна я по бузата и каза:

— Ти също, лельо Фло.

Това, помисли си той, е вярно, защото гласът й звучеше малко напевно според него, а тоалетът й, състоящ се от бледоморав костюм от кадифе и връхна дреха, която й отиваше и беше преметната на облегалката на стола, беше страхотен. От спомените си за леля Фло като малко небрежна, жизнерадостна и мила, нямаше и следа в изисканата дама, която сега каза:

— Да те запозная с Харви.

Тя се обърна и го поведе за ръката към тъмнокожия мъж:

— Това е годеникът ми, мистър Харви Клемънт Линкълн Рочестър — тя наблягаше на всяка дума и се усмихваше широко на своя избраник.

Мъжът протегна ръка и каза:

— Приятно ми е. А колкото до Рочестър, веднага ще ви обясня, че нямам нищо общо с клоуна на Джак Бени; Линкълн няма нищо общо с президента, както и Клемънт няма нищо общо с министър-председателя на Англия, нито пък Харви с измисления заек, ако сте гледали филма.

Всички се смееха, а най-високо от тях Джо. Дон, гледайки ги, не можа да не се присъедини към общото одобрение, което видя в очите им и смехът се вля в собствения му регистър. Хареса му този човек. Но, за бога, ако той знаеше нещо, щеше да осуети плановете за днес, защото тя щеше да полудее. Ако беше протестант или дори атеист, можеше да се примири, но един чернокож, който сигурно щеше да й стане зет! О, господи, това, че е адвокат, не променяше много нещата в случая. Но сега, от учтивост той попита госта:

— Като адвокат, сър, с какви дела се занимавате?

— На мошеници; предимно богати.

— О, Харви, това не е през цялото време. Имаш дела и на бедни.

Тя звучно целуна голямата ръка на облегалката на канапето и той, като я погледна, каза:

— Бедни или богати, всички те са мошеници?

Джо го гледаше. Представяше си го в съда: там би бил влиятелен; дори само присъствието му би означавало сила. А този глас… през последните няколко минути за втори път той се обърна към Фло с думата „жена“. По начина, по който я произнесе, тя прозвуча като милувка, же… на, както един мъж би казал скъ… па. Когато чу Дон да казва на Фло: „Мама те моли да се качиш горе. Още не е готова с обличането, нали знаеш колко време й отнема“, си помисли: „Да, ще мине доста време, преди тя да слезе долу и да поздрави този гост“.

— Добре, тогава — каза Фло, като се надигна от мястото си. — Планината ще отиде при Мохамед. — После погледна встрани към годеника си и го попита: — Ще се справиш ли докато се върна?

А отговорът на Харви бе:

— Нали знаеш как се чувствам без теб, затова не се бави.

Трябва да е объркал компанията, си мислеше Фло, докато се изкачваше по стълбите, не само с думите, но и с тона си.

Колкото повече Фло се приближаваше до вратата на Уинифред, толкова по-изправено вървеше. Почука и никой не й отговори, тя внимателно отвори вратата и там, близо до прозореца, беше седнала сестра й.

Фло затвори вратата след себе си и измина половината от разстоянието до Фло, преди да проговори.

— Здравей! — каза тя.

Но след като устните на Уинифред се свиха, стори й се, че е паднала бомба. Разбира се, че Дон й беше казал; сигурно ги беше видял да пристигат.

— Как си?

Като чу това, Уинифред се обърна и процеди през зъби:

— Как смееш?

— Как смея какво?

— Знаеш какво имам предвид, не се прави на глупачка! Да водиш чернокож тук!

— О, това ли било! — Фло сви рамене, преди да продължи. — Той не е чернокож; от смесена раса е и това няма никакво значение; изглежда добре, хубав е. Адвокат, джентълмен и с добро име.

— Престани! Имал бил добро име. Дори няма да го пуснат в работническите клубове в града. И ти го направи нарочно, нали, ти и той тайно го направихте.

— Какво имаш предвид, аз и той? Той не знае нищо за теб.

— Имам предвид Даниъл.

— Даниъл ли? Как да го разбирам?

— Осведомена съм, че едва не сте се сблъскали в Лондон и че си му казала, че си секретарка на някакъв адвокат, за когото си сгодена.

— Да, да, точно това му казах на Даниъл. Но той никога не се е срещал с адвоката, въпреки че сега ми стана ясно защо ме покани на сватбата: мислила си, че съм се издигнала и ще си придадеш важност, ако кажеш, че сестра ти е сгодена за адвокат. Господи! Въобще не си се променила, Уини.

— И двете не сме се променили. Първия път трябваше да се ожениш за един беден застрахователен агент, пияница.

— Хари не беше пияница, не в този смисъл, той беше алкохолик и достатъчно свестен човек. Но според теб той беше някой, от когото да се срамуваш. Също като татко. Спомняш ли си татко?

— Да, да, спомням си баща ти.

— Тогава не е ли за учудване, че не пожела да отидеш да го видиш дори на смъртно легло. Дори от приличие не отиде да видиш мама. Не, на теб ти трябваше имущество и ти се лепна за Даниъл. Не че толкова много го харесваше, но можеше да ти осигури средства. Както и стана, нали?

Носът на Уинифред се набръчка и тя каза, изпълнена с омраза:

— Ти… ти нищо не знаеш за това. Винаги ще бъдеш на долното стъпало. Когато преди малко влезе в тази стая, говореше с акцент, който всеки невежа би забелязал, но сега отново си ти, нали? Тогава можеш да слезеш долу и да изведеш цветнокожия вън от къщата ми. Можеш да се извиниш и да кажеш, че сте дошли само за малко. Разбра ли?

Фло бавно се изправи в целия си ръст и засенчи дребната, пълна фигура пред себе си. За секунда замълча, а след това каза:

— Дойдох за сватбата на Дон и двамата с годеника ми ще присъстваме на тази сватба. След това ще присъстваме и на тържеството. И чак тогава, вероятно, ще помислим за тръгване. Мистър Рочестър е джентълмен, с образование далеч по-солидно от това на мъжа ти и на синовете ти и ако не се отнасяш с него поне цивилизовано, можеш да се приготвиш за крясъци, защото ме познаваш, Уини: имам силен глас и мога да представям нещата, особено семейните истини, по доста забавен начин и така да накарам хората да се смеят, докато размишляват. Страшно ме бива, нали? Е, мога да те уверя, че ще си свърша работата. Ако до половин час не слезеш долу, обещавам ти един от най-добрите спектакли в живота ми, единствено заради гостите ти, сто и трийсет, доколкото разбрах. Помисли си за това, Уини! Помисли си!

И след като каза това, тя бавно се обърна и излезе от стаята. Стъпките й отекваха уверено, докато слизаше по стълбите.

Когато влезе в гостната, годеникът й говореше:

— Баба ми и дядо ми се заселили тук към края на миналия век. Те дошли от Калифорния и били на служба при един джентълмен и семейството му в покрайнините на Лондон. Имали един син, който израснал в същия дом и станал нещо като прислужник; и непосредствено след последната война се оженил за една от прислужниците. Родил им се син и горе-долу по същото време на дъщерята от семейството и нейния съпруг, които живеели при родителите й, им се родил третия поред син. Малкото момче от смесения брак — той посочи към себе си — и трите момчета израснаха заедно. Тях ги изпратиха в пансион, а мен в местното училище и после в гимназия. Единственият цветнокож, аз се откроявах там. — Той се усмихна широко. — След това, естествено, продължих в университета. Там не изпъквах толкова много, тъй като имаше и други с тъмни лица. Сега съм адвокат и това е.

На това място Фло тихо влезе в стаята и каза:

— А един от синовете на това семейство също е адвокат и му връчва дела. От по-младия остана съвсем малко, тъй като стана жертва на експлозия през войната. Но всеки месец го посещаваме. Тези трима братя са най-добрите му приятели.

За Даниъл, Джо и Дон беше ясно, както и очакваха, че на Фло никак не й е било лесно горе, очите й искряха и устните й леко трепереха.

Явно Харви също беше забелязал това и каза:

— Ела тук.

Тя се подчини, той взе ръката й в своята и, гледайки я в очите, попита:

— Искаш ли да си тръгваме?

Преди тя да има време да отговори, Даниъл се намеси с рязък тон:

— Да си тръгвате ли? Та тя току-що дойде.

Той бързо отиде до нея, хвана я за раменете й я накара да седне на канапето:

— Ти си дошла за сватбата. — Погледна намръщеното й лице и добави: — И двамата сте дошли за сватбата и ще останете за нея. Вие сте мои гости и — той погледна към двамата си сина — гости на Дон и Джо. Прав ли съм?

Те отговориха в един глас:

— Да, разбира се.

Фло протегна ръка към Даниъл и каза:

— Всичко е наред. Аз съм добре. Уини се облича, скоро ще бъде тук.

— Добре, междувременно ще пием кафе, твърде рано е за нещо по-силно, поне за мен. А за вас? — Той погледна към Харви, който каза с усмивка:

— За мен също. Ще пия кафе.

— Тогава, извинете ме за секунда, отивам да кажа на Маги. Нея не сте я видели още, нали?

— Да, Стивън също.

— Е, добре, ще обиколим къщата. Имаме достатъчно време преди началото на голямото шоу, въпреки че би било по-добре, Дон, ако излезеш навън да провериш как вървят нещата под увеселителната тента.

Стана така, че Джо остана сам с тях и не след дълго каза, гледайки към мъжа, който все още стоеше изправен до канапето:

— Елате да седнете, изглеждате ми доста голям.

С леко кимване Харви седна на канапето до Фло и веднага сложи ръката си върху раменете й, като я придърпа по-близо до себе си и сякаш беше разбрал, че в лицето на Джо има приятел.

— Зле ли мина горе? — попита я той.

— Не съвсем. Но ти знаеш, казвала съм ти, че никога не сме се разбирали, откакто за първи път изфъфлих името й и я нарекох Уин вместо Уинифред. Аз бях на три години, а тя на десет, когато за първи път ми удари шамар. Но аз бях на шест, а тя на тринайсет, когато за първи път я ударих с лопатата за въглища. Оттогава войната ни е само словесна.

— Колко жалко — каза Джо, който беше седнал срещу тях и се смееше, — защото, ако щеш вярвай, лельо Фло… — Той се наведе към нея и шепнешком каза: — Ти не си единствения човек, на който понякога му се иска да използва лопатата за въглища. — После, като се поизправи, добави с мрачен тон: — Мога да ти кажа, и то сериозно, че нямам представа как ще живеем веднъж, след като нейния любимец излезе от църквата днес, защото много добре знаеш, лельо Фло, че през всичките тези години той беше единственият смисъл на живота й.

— Това ми е ясно. Но съм озадачена как се стигна до там, че тя да одобри този брак?

— Ще бъда откровен. — Джо сниши глас. — Татко дърпаше конците.

— И тя допусна това?

— Случаят беше между чука и наковалнята. Нали знаеш, че татко има братовчед в Америка. Потръгнало му е доста в почти същия бизнес, както на татко, но в по-голям мащаб и преди около две години татко го помоли да намери работа за Дон. В същото време… — Той се поколеба и погледна към цветята върху камината, после прехапа устни, преди да се обърне към тях и да каже: — Той някак си разбра, че Анет си пада по Дон…

— Но тя трябва да е била по това време ученичка в манастира.

— Да, лельо Фло, почти на осемнайсет години. Можеше да учи в колеж — мисля, че искаше да стане учителка — но, очевидно, повече искаше Дон и така мама трябваше да избира дали синът й да замине в Америка или само на десет мили в Хейзъл Котидж в Нортъмбърлънд. И с голямо нежелание тя предпочете второто.

— На десет мили! И още не се е научила да кара кола! Чудя се как го е допуснала.

— О, Бил я разхожда навсякъде. И въпреки всичко е съвсем наблизо. Това пак е работа на татко.

Джо направи гримаса, а Фло каза:

— Не се учудвам защо е под пара…

— А аз съм сигурен, че моята поява тук не е успокоила никак нещата — каза Харви.

— Твоята поява тук отвлече вниманието. — Джо се усмихна на Харви широко.

— Като червената светлина нагоре по пътя, само че в този случай черна. Както и да е. — Той притисна Фло към себе си. — А сега ще си представя, че съм в съда и тя е завела дело, а аз защитавам една самотна жена — той отново притисна Фло към себе си, — която не само че е много хубава, но е мила и разбрана. Но най-голямото й достойнство за мен е, че е най-добрата секретарка в този бизнес.

Те се смееха, когато Маги донесе кафето. Тя не реагира. Те отново се смееха, когато в стаята влезе Стивън и като видя гостенина, възкликна:

— О, ти си голям черен мъж!

Харви, който знаеше всичко за състоянието на Стивън, отговори:

— А ти не си ли голям бял мъж и то хубав, на всичко отгоре.

Те продължаваха да се смеят, когато заедно разгледаха увеселителната тента с килима с розов кант, гирляндите от цветя, висящи от стълб на стълб… Но смехът и разговорите секнаха, когато на прага, като прецъфтяло цвете, се появи Уини.

Случи се така, че най-близо до нея, на шест крачки, беше Харви и тъй като никой от останалите не проговори, нито продължи да върви, той тръгна напред и като застана пред нея, протегна ръка и с тон, какъвто през целия си живот тя не беше чувала във Фелбърн, каза:

— Трябва да ви се извиня, мисис Коулсън, за неочакваното ми присъствие на този специален за вас ден. — Плътният му глас се сниши дотолкова, че само тя можеше да го чуе и той добави: — Ако моето присъствие тук ви кара да се чувствате неудобно, аз ще си тръгна, защото не бих желал да ви притеснявам, особено на този ден.

Тя премигваше бързо. Насреща й беше Фло, с каменно изражение на лицето и очи, в които прозираше заплаха, която тя не можеше да пренебрегне. Но дори и да нямаше нищо заплашително, щеше да й бъде трудно да накара това необикновено създание да си тръгне. Тя беше така устроена, че сега си задаваше въпроса: как стана така, че тяхната Фло се хареса на мъж като този, нищо че беше черен, защото в него имаше нещо, не само във фигурата и погледа, и този негов глас, а просто имаше нещо. И тя не се изненада, когато се чу да казва:

— Аз… аз въобще не се притеснявам. А трябва ли?

Когато той взе ръката й и я стисна здраво, но внимателно, тя не можа да определи новото чувство, което изпита към сестра си, защото никога през живота си досега не беше изпитвала ревност от нея…

След посещението до увеселителната площадка, изглежда някакво чувство на веселие обхвана цялата къща.

Точно в дванайсет часа Дон, издокаран за началото с изключение на сивия си цилиндър, изтича през страничната врата към задната част на къщата до жилището на Джо. И когато минаваше край един от малките прозорци още от самото построяване на къщичката, той направи крачка назад и наклони глава на една страна, защото там, коленичил до стола, стоеше Джо и очевидно се молеше.

Джо или видя сянката до прозореца, или усети, че има някой, защото бързо повдигна главата си и двамата за секунда се гледаха очи в очи.

Влязъл в стаята, Дон тихо каза:

— Притесняваш ли се за нещо, Джо?

— Не, не.

— Но ти… а…

— Да, молех се. Не се ли молиш понякога.

— Никога по обяд. Сигурен ли си, че няма нещо? Както и да е, напоследък не си ходил на църква. Ще те надушат; поне отец Коуди.

— Щом искаш да знаеш, млади момко, току-що се молех за… вас двамата, да бъдете щастливи.

— О, Джо. — Последва тишина и Дон импулсивно прегърна брат си, той го приемаше за свой брат във всяко едно отношение и след като го пусна, каза:

— Казвай какво търсиш по тия места!

— Исках… исках само да се обадя на Анет, да я чуя, да разбера как се чувства, а от къщи нямаше как, нали?

— Давай тогава. — Джо тръгна към съседната стая, която използваше за офис и изчака Дон да влезе вътре, а той отиде в спалнята си. Застана с гръб към вратата и наведе главата си надолу.

От офиса Даниъл говореше по телефона.

— Ти ли си, Сара? Аз съм. Би ли извикала мис Анет за малко на телефона?

— О, мистър Дон — гласът й долиташе до него като шепот, — тя се облича. Тук е мисис Алисън.

— Ало! Кой е? О, Дон, какво има, за бога? Нали знаеш, че няма да ти върви, ако по някакъв начин се свържеш с нея преди сватбата.

— Мислех, че само ако се видим. Хайде, бъдеща бабо, само да я чуя!

— Да не си решил да я оставиш?

Той държеше телефонната слушалка на разстояние от лицето си и се усмихваше широко. Не можеше да си представи, че мама Алисън се шегува. Засмя се високо и каза:

— Да, точно това искам да й кажа. Хайде, само да я чуя.

— Не е хубаво, носи нещастие.

— Днес е щастлив ден.

Настъпи мълчание. В далечината се чу шепот от гласове и тя взе слушалката:

— Нещо лошо ли се е случило, Дон?

— Ни най-малко, скъпа. Просто… просто исках да разбера как се чувстваш.

— О, ужасно, цялата треперя и копнея да те видя. О, Дон, не мога да повярвам, че е толкова близо. — Тя говореше тихо.

— Още един час и ще те видя в църквата.

— Обичам те. Много те обичам.

— Аз не просто те обичам, обожавам те.

— О, не се изповядвай! — От другия край се разнесе смях. — Идолите са фалшиви.

— Да, фалшиви са, но аз обожавам моя идол. Добре, добре. Оставям те. Довиждане, любов моя. Не, не довиждане: au revoir.