Кетрин Куксън
Годината на девствениците (12)

7

Беше шест и половина във вторник сутринта, когато Анет се почувства зле. Остра болка я прониза ниско в корема и за секунда й се стори, че ще припадне. Добра се бавно до края на леглото и погледна часовника. Обикновено Даниъл и Джо не влизаха в стаята преди седем, а сестрата не идваше преди осем. Стана от леглото, погледна към Дон, който спеше под въздействието на нощните хапчета, внимателно мина покрай леглото му и тръгна към вратата за всекидневната. Едва беше стигнала до канапето, когато болката отново я преряза още по-силно и тя хвана корема си с двете ръце.

Погледна към копчето за звънеца на стената; после, като се олюляваше, с голямо усилие се придвижи до там и го натисна. Нямаше и минута, когато по коридора се чуха стъпки и се появи Джо.

— Какво има?

— Джо.

— Да, скъпа? Спокойно. Спокойно. — Той я заведе обратно до канапето и седна до нея, като я придържаше с една ръка. — Болки ли имаш?

— Мисля… мисля, че започва, Джо. По-добре… по-добре да извикаш доктора.

— Сигурна ли си?

Тя се задъха, преди да отговори:

— Ужасно боли.

Той веднага стана и отиде до телефона, който се намираше на масичката встрани. Скоро се върна.

— Идва — каза той. — Скоро ще бъде тук. Ти лежи.

— Не… не мога, Джо. О, скъпи! — едва промълви тя.

Той я прегърна и каза:

— Всичко ще се оправи; ти само лежи, ще се обадя на татко. Той ще ти донесе нещо топло за пиене. Може да ти помогне. — Той протегна едната си ръка и натисна другото копче. След по-малко от минута Даниъл забързан влезе в стаята, за секунда се поколеба, преди да се приближи до нея и попита:

— Започва ли?

— Татко… много е рано.

— Знам, знам, скъпа. Успокой се; това често се случва. Ще видиш, че ще се оправиш. А докторът?

— Обадих се; тръгнал е.

— О, боже! — Лицето й беше изкривено от болка и двамата придържаха гърчещото се тяло, а Даниъл промълви:

— Защо, по дяволите, се бави?

— Спеше. Аз го събудих. Трябваше да се облече.

— С кола може да дойде за пет минути.

— Слушай; иди и събуди Маги! Но внимавай Дон да не разбере, поне засега.

Маги и докторът влязоха в стаята почти едновременно. Анет лежеше на канапето, тялото й се тресеше, тя протегна ръка към доктора и като хвана неговата, каза:

— Моля ви! Моля ви, направете нещо!

— Ще направим нещо, скъпа, не се тревожи. Откога ги имаш тия болки?

— Струва ми се… че през цялото време… непрекъснато.

Той се отдръпна от нея, огледа стаята, после, минавайки край Даниъл, се запъти към телефона. След малко каза:

— След пет минути ще дойде линейката.

— Линейка ли? — Анет се опита да се изправи до седнало положение, но той каза:

— Да, линейка. Лежи спокойно! Отиваме в болницата.

— Мислех… мислех, че…

— Ще си мислиш в болницата, каквото и да е то, скъпа. Там ти е мястото и много скоро ще бъдеш добре. Няма за какво да се притесняваш. — Сега той се обърна към мъжете: — По-добре се обличайте; един от вас трябва да дойде с нея.

Тъй като и двамата се запътиха да излизат, Джо каза на Даниъл:

— Татко, ти стой тук и се грижи за Дон! Аз ще я придружа.

За голямо учудване, Даниъл не възрази, а само каза:

— Добре, момчето ми. Добре.

И всеки от тях хукна към стаята си да се облича, тъй като и двамата трябваше да действат бързо.

Преди да пристигне линейката, Анет, която се държеше сега за Маги, получи още три пъти болезнени спазми. Но когато мъжете вкараха носилката, тя махна с ръка на една страна и каза:

— Мога… мога да вървя. Искам… искам да видя мъжа си.

Докторът и Даниъл й помогнаха да се изправи на крака и я поведоха към спалнята. За щастие суматохата не беше събудила Дон и тя си наведе над него и го целуна по бузата. Но когато той се размърда и промълви нещо, докторът бързо я отдръпна от леглото. Но когато излязоха в коридора, каза:

— Достатъчно много вървя. Легни на носилката, ние ще те занесем, след това можеш да забравиш всичко и да мислиш само за бебето. Ще мина да те видя по-късно. Свързах се с доктор Уолтърс, той те очаква.

Когато под въздействието на нови спазми тя започна да стене, мъжете, които носеха носилката, спряха и тя, задъхана, погледна Джо:

— Ще стоиш ли при мен… Джо?

— Ще стоя при теб, не се страхувай.

 

 

Два часа по-късно Джо беше изпил четири чая и поне шест пъти беше обяснил на трима бащи в очакване, че той не е бащата, а деверът. Когато един млад мъж го попита: „Къде е тогава бащата? Да не е офейкал?“, Джо шеговито отговори:

— Не, още е в леглото.

— Какво говориш? — запита мъжът след кратко колебание.

— Да, така е.

— Да не е пиян?

— Не, не е пиян, де да беше така; катастрофира — тъжно отговори Джо.

— О-о! — Любопитстващият явно съжали за въпроса. — Лоша работа. Всеки има право да знае какво става, нали?

И когато Джо каза: „Да, да, може и да си прав“, младият мъж посочи в отдалечения край на стаята един баща, който крачеше напред-назад и тихо прошепна: „Оня там искаше да гледа как става. Представяш ли си? Ама че хора!“.

Една част от Джо се смееше; но само част от него; другата част се молеше на бога Анет да бъде добре; и ако изборът е между нея и детето, да спасят нея. Това да оживее детето на всяка цена бяха празни приказки. Тук църквата не беше права и той ще им го каже следващия път, когато види отец Рамшоу или да, отец Коуди. На него щеше да го каже. Ако позволят нещо да се случи с нея, за да спасят детето, последната искра в живота му ще угасне.

Ще трябва да води постоянна борба, за да продължи да живее, дори зад маската, която си беше сложил: защото, докато гледаше как се издува коремът й, завистта му към Дон беше нараснала. Въпреки че знаеше, че никога повече Дон няма да я дари с още едно дете, той изпитваше някаква ревност, защото непрекъснато си повтаряше, че това не трябваше да се случва. Той трябваше да бъде силен, упорит и да покаже на какво е способен преди още баща му да пусне в изпълнение собствените си планове за бягството на Дон. Ако беше заявил открито любовта си, Дон нямаше да тежи на плещите му сега и майка му нямаше да бъде в лудницата.

— Мистър Коулсън? — Сестрата го побутна по ръката. — Всичко е наред. Всичко е наред, мистър Коулсън. Успокойте се; всичко е наред.

— Тя…

— Да, тя е добре, уверявам ви. Сега спи. Трябваше да се направи цезарово сечение. Имате момиченце… искам да кажа — тя се усмихна — имате малка племенничка.

— Момиченце ли?

— Ами — сестрата отново се засмя, — щом е племенничка, предполага се, че е момиче; те са само два вида.

Облекчението и благодарността му намериха израз в дълбоката въздишка, която накара много глави да се обърнат в тази посока и когато той тръгна да излиза след сестрата, сред тези, които се обърнаха, се чу следното:

— Ама че загубеняк! Уж бил деверът. Хм! Та той бил по-смотан от мен!

Деверът вече гледаше през един прозорец, където сестрата му показваше детско креватче с малко набръчкано личице също като на стара жена.

Сестрата каза: „Тя е красива; мъничка е, малко повече от шест фунта, но е красива“. Джо се усмихна и попита:

— Може ли да я видя? Имам предвид мисис Коулсън.

— Сега няма смисъл, известно време ще спи. На ваше място бих се прибрала в къщи, за да съобщя новината на бащата, после ще взема душ, ще закуся и дотогава тя ще се съвземе — отговори сестрата.

— Благодаря ви. Така и ще направя. Възможно ли е да поговоря с доктора преди…?

— Ооо — прекъсна го тя отново с усмивка, — когато се върнете, ще бъде по-лесно, защото той още е в операционната и изважда на бял свят още някой… от дълбините.

Той се засмя с нея, кимна и каза:

— Много ви благодаря.

От дълбините, беше казала тя. Дали е католичка?

От дълбините те викам, о, Господи,

чуй ме, о, Господи,

бъди милостив към молбата ми!

Колко пъти напоследък беше казвал тия думи и в същото време се чудеше защо го прави, защото дълбоко се съмняваше, че има кой да чуе гласа му. Още повече, че знаеше, че ако нещо й се беше случило тази сутрин, несъмнено щеше да признае пред себе си, че в продължение на години, подобно на хиляди други хора от векове наред, беше говорил на себе си и това щеше да бъде краят на „Помогни ми да повярвам“, защото никога повече нямаше да се моли на Бога.

Но тя оживя.

Той излезе навън в мразовитата сутрин и дълбоко пое въздух. Вдигна поглед нагоре. Небето беше високо и синьо и зимата беше в разгара си.

Дотук дойде с линейката, но на връщане взе автобус, който да го откара най-близо до вкъщи. Автобусът беше претъпкан и всички пътници говореха за неочакваното застудяване, с изключение на седналата до него жена, която се обърна и тихо каза:

— Въобще не е неочаквано, от два-три месеца е така. Миналата седмица казах, че ще вали сняг и наистина ще завали. Ще видите, нищо, че е краят на март. Аз слизам тук.

Той отмести колената си, за да й направи място да мине и тя каза:

— Така. Хайде!

И той й отговори с „Хайде“. А за себе си отбеляза, че човек изпуска много, когато пътува с кола: не само пресичаш страната, без да видиш нещо, но изпускаш срещите с хора. Тя беше казала „хайде“. Много отдавна никой не му беше казвал „хайде“ на сбогуване. Тримата мъже и двете момичета в офиса обикновено казваха: „Чао! До скоро“. Рядко се сбогуваха с „Всичко добро“. Той гледаше през прозореца. Тази жена можеше да му бъде майка. Хвърли поглед назад. Всяка една от тези жени би могла да бъде майка му. Но тогава… не, те изглеждаха съвсем обикновени, а майка му би трябвало да бъде… Каква би трябвало да бъде? О! Не започвай отново. Трябваше да престане да се заблуждава, защото нещата нямаше да спрат дотук; изведнъж, след като я открие, щеше да започне да търси баща си. Но за да спре да се измъчва, можеше да направи само едно нещо: да се върне в къщи и да попита.

Като ученик си мислеше, че когато порасне, тези въпроси няма да го занимават толкова много, но не стана така. Те го вълнуваха още по-силно. Ами ако я открие и тя го разочарова? Ще трябва да рискува. Но дали ще може? Беше отхвърлен от майка си, беше отхвърлен и от втората си майка. До известна степен беше отхвърлен и от Анет. Щеше ли да понесе още едно отблъскване или разочарование? Вътре в себе си чувстваше ужасна празнота. Имаше нужда от нещо… от някой, който да я запълни и независимо колко време оставаше, не можеше да се възприеме на мястото на Дон, въпреки че Дон искаше това… нямаше да е прилично. А за Анет той беше просто като брат.

О, по-добре да не се беше качвал на автобуса. Не, не беше прав, защото обичаше да е сред хората. И все пак имаше някакво противоречие. Защото беше поискал да живее в отделно жилище в другата къща, отделно от семейството? Да, знаеше защо. Защото трябваше да се отърси от факта, че е отхвърлен от нея; да бъде колкото е възможно по-далеко от баща си, който правеше всичко възможно, за да компенсира това, а всъщност и двете неща бяха еднакво лоши.

А Джесика? Джесика Баубънт; или Айрини Шилтън… да, ами те? Не, Айрини не. Тогава остава Джесика или по-добре Мери Картър. Да, по-добре Мери…

Маги чакаше на прага, зад нея стоеше Даниъл, а зад тях Пеги и Лили.

— Е?

— Тя е добре. Има момиченце.

Даниъл затвори очи и дълбоко въздъхна; после направо се нахвърли върху Джо:

— Защо, по дяволите, не се обади тогава? Стояли сме на тръни.

Но остана изненадан, когато Джо му отговори със същия тон:

— Тук има телефон, можеше сам да се обадиш в болницата, нали?

— Добре, момчето ми, добре. Успокой се. — Даниъл го потупа по рамото. — Идваш оттам и разбирам, че си разтревожен. Но, честно да ти кажа, страхувам се да се обадя. Хайде, хайде! Хапни нещо!

— След малко, искам да се кача при Дон.

— Разбира се. Разбира се. Той страшно се притесни. Не можа да повярва, че тя е заминала, без той да я усети.

Джо бързо се качи горе в стаята на Дон, но преди да влезе, пое въздух, отвори вратата със замах и извика:

— Да има някой татко тук?

Сестрата се обърна и попита:

— Да не би да е родила?

— Да, роди.

Той стоеше и гледаше Дон; Дон остана безмълвен и той му извика:

— Няма ли да кажеш нещо, бе човек?

— Как… как е тя? Добре ли е? — Гласът на Дон беше слаб.

— Добре е. — Джо не знаеше дали това беше така; но за момента трябваше да бъде. — Имаш дъщеря — каза той.

— Момиче ли е?

Джо малко повиши глас:

— Ами щом е дъщеря: да, момиче е. Това е, което ми каза сестрата.

Дон притисна главата си назад към възглавницата, прехапа горната си устна и погледна нагоре.

— Колко тежи? Всичко наред ли е! Имам предвид здраво ли е бебето? — попита сестрата.

Все още на висок тон, Джо отговори:

— Разбира се, че е здраво. Не знам колко тежат бебетата. О, сетих се. Мисля, че сестрата спомена шест фунта. Бях малко притеснен. Стаята беше пълна с мъже, които крачеха напред-назад в очакване да станат татковци. — Гласът му притихна почти до шепот. — О, недей, Дон! Недей! — Той погледна затворените очи на Дон и видя сълзите, които се стичаха по бузите му. — Новината е чудесна. Хайде! Хайде!

— Добре де, не може ли човек да поплаче от радост? Това са сълзи на радост. Нали? — Сестрата избърса лицето на Дон, все едно че беше малко момче. — Това, от което имаш нужда е едно празненство. Всички имаме нужда от празник. Какво ще кажеш? — Тя заговорнически хвърли поглед на Джо и той влезе в тон с настроението й:

— Да. Да, това е чудесна идея. — После бързо излезе от стаята.

Остана изненадан, че Даниъл не се качи с него при Дон, затова тръгна към всекидневната. Като видя баща си да слиза по стълбите, спря и попита:

— Какво има? Защо не дойде с мен?

Даниъл прокара ръка през косата си и каза:

— Някак си… някак си не бих могъл да застана пред него. Имах чувството, че ще се разплача. Сега мога да отида.

— Ще донеса нещо за пийване.

— Това се казва идея. — Даниъл се усмихна и продължи: — Ще се съберем всички. Ще извикам на Стивън да слезе и на всички останали. Пеги е горе при него.

Джо се канеше да ръгне, когато Даниъл каза:

— Почакай малко! Може ли да те помоля за нещо?

— Нали знаеш, че не трябва да питаш. Казвай!

— Би ли отишъл вместо мен на сватбата на Фло в събота? Това означава да тръгнеш в петък вечерта. Какво ще кажеш?

— Да. Да, страхотно; мислех, че ще искаш да присъстваш и ти.

Даниъл се обърна настрани, погледна през хола и каза:

— Да… бих искал да дойда, но имам някакво мрачно предчувствие: не искам да оставям Дон сам; струва ми се, че състоянието му се влошава доста бързо. Какво мислиш ти?

Изминаха няколко секунди, преди Джо да отговори.

— Всички знаем, че състоянието му се влошава, но не бих казал, че е доста бързо. Известно време ще може да издържи така, а раждането на бебето ще го импулсира.

— Мисля, че тук не става въпрос за импулсиране. Но може би си прав за това. Та затова предпочитам по-скоро да бъда тук. Нали ме разбираш?

— Да. Да. Но аз няма да оставам там; ще се върна веднага след сватбата. Ще бъда тук в събота вечер. Между другото, не трябва ли да звъннеш на Фло и да й кажеш за бебето?

— Да, но какво ще кажеш, ако оставим самия Дон да направи това? Ще внесем телефона от другата стая.

— Чудесна идея. Върви да му кажеш; аз ще приготвя пиенето и ще извикам останалите.

Десет минути по-късно всички се бяха събрали около леглото: Маги, Лили, Пеги, сестрата, Даниъл, Джо и Стивън. В ръцете им имаше чаши, с изключение на Джо, който току-що беше набрал номера на Фло и чакаше.

— Трябва да е някъде в офиса. — После каза: — Може ли да говоря с мисис Джексън?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Е, ама не ме ли позна? Обажда се твоят таен обожател Джоузеф Коулсън.

— О, Джо! Джо! Какво има? Да не се е случило нещо?

— Не, не. Един господин желае да разговаря с теб. Почакай така!

Той подаде слушалката на Дон, който, изправяйки се в леглото, каза:

— Здравей, Фло.

— О, Дон!

— Да, аз съм. Кой друг мислиш, че е? И… дръж се сериозно, защото разговаряш с бащата на дъщеря.

— О, господи! Тя е родила. Добре ли е? А бебето?

— Толкова въпроси наведнъж! — Той се опита да подражава на Харви, което предизвика смеха на застаналите около него; след това продължи: — Да, тя е добре и имаме дъщеря.

— Но това е чудесно, чудесно. О, така искам да дойда сега, Дон, но ще го оставя за следващата седмица.

— Фло?

— Да, скъпи?

— Ще я кръстим Фло.

Докато говореше, той огледа учудените лица около него и отново кимна, докато говореше по телефона.

— Анет и аз решихме, ако е момче, да го кръстим Харви, а ако е момиче — Фло; не Флоранс, просто Фло.

От другата страна на линията настъпи мълчание и след малко отново се чу гласът на Фло:

— О, това е чудесно! Толкова съм горда! А като си помисля, че ако беше момче, щеше да се казва Харви! Жалко, че него го няма сега. Току-що отиде в съда. Ще се върне към обяд. Нали знаеш, че ще се женим в събота?

— Да, да, знам и се надявам, че винаги ще бъдете щастливи. Сигурен съм, че ще е така; твоят Харви е чудесен човек.

Той започна да се задъхва и каза:

— Давам те на голямото момче.

Изведнъж се отпусна върху възглавницата. Сега Джо продължи разговора:

— Страхотна новина, нали?

— О, да. Наистина, как е тя?

Той замълча, преди да отговори:

— Добре е. Аз току-що се върнах от болницата. Сега ще хапна и като отивам на работа, пак ще се отбия.

— Поздрави я от мен. Много й благодаря, на Дон също. Всичко останало ще науча утре, когато пристигне Даниъл.

Той не каза: „Аз ще дойда вместо татко“, а продължи:

— Всички празнуват тук, Фло, с чаши в ръце за малката Фло. Дочуване, скъпа.

— Дочуване, Джо. Бъди щастлив!

Той затвори телефона, взе чашата си и като я вдигна към Дон, който се задъхваше, вдигна тост заедно с останалите:

— За малката Фло! — После добави: — И за майка й и баща й!

Още не бяха приключили с тостовете, когато сестра Прингъл взе думата и бързо каза:

— Така, сега всички имаме работа и ще ви бъда признателна, ако ме оставите да си върша моята с ваша помощ, мистър Коулсън, така че двете момчета могат да отидат да закусят.

Джо разбра защо тя беше припряна, тъй като Дон се задъхваше и поведе Стивън бързо навън. Стивън не протестира. Тия дни той беше много спокоен. Можеше с часове да седи в стаята при Дон, без да пречи на сестрата, просто си седеше в ъгъла, гледаше Дон и щом погледите им се срещнаха, се усмихваше, но когато сестрата излизаше от стаята, бързо се промъкваше до леглото, хващаше ръката на Дон и я държеше в своята, докато Дон искаше. И много странно, че не бърбореше.

Сестрата се обърна към Даниъл:

— Ще ми помогнете ли да го вдигна? — А после каза: — Дръжте го така, докато донеса още възглавници.

Даниъл придържеше сина си и като гледаше как гръдният му кош се издува, страдаше заедно с него, но не толкова от физическата болка, колкото от угризение, защото все повече и повече се обвиняваше, че заради него синът му е в това положение на мъчително приближаващата се смърт. Въпросът сега беше: наистина ли искаше да го освободи от майка му или просто да излезе победител в родителската битка?

Малко по-късно, след като изпи две хапчета с гъста кафява течност, дишането на Дон се успокои, той отвори очи, погледна баща си и с едва забележима усмивка каза:

— Май развалих празненството, а?

— Това няма значение. Мина ли ти болката?

— Да, почти. Какво нещо е науката! — Той бавно пое въздух. — Не трябва… не трябва да се шегувам с това, защото често лежа така и си мисля какво е било преди, когато е нямало хапчета и дози, тъй като, знаеш ли, татко — той погледна Даниъл в очите, — от всяко нещо човек може да вземе толкова много; включително и щастие. Да, така е. Това за бебето е чудесно! Според теб кога ще си бъдат в къщи?

— Не знам, сине. Ще се отбия с Джо на път за службата, но няма да се бавя. Ще се върна скоро и ще ти съобщя новините и за двете.

Дон отпусна главата си върху гърдите и погледът му стигна там, където на мястото на краката се беше образувала вдлъбнатина в завивката и за секунда видя пръстите на краката си като върхове на две планини, а вдлъбнатината в завивката като дефиле. Не за първи път мисълта му си правеше подобни шеги. Онзи ден беше наблюдавал една муха да пълзи по тавана. Това беше първата муха, която виждаше тази година и се зачуди откъде е дошла; после се сети, че тя не можеше да вижда всичко, но и че имаше повече сила от него. Той можеше да мисли за това, но не можеше да се движи. В същото време хапчетата не оказваха желаното въздействие; ефектът им беше слаб, защото сестрата не му беше дала от кафявата течност. Каквато и да беше, трябваше да пие от нея. Никога не се беше замислял, но онзи ден осъзна чудото при мухата, което се отнася и за мравката, и за комара, защото, както той отбеляза за себе си, в тези миниатюрни организми имаше храносмилателна система. Те можеха да всмукват и да се прочистват. Колкото и да е странно, никога досега не се беше замислял за това. А чудото от наличието на функциониращата система в миниатюрно тяло по необясним начин го приближи до Бога. Той Го беше помолил да премахне болката и колкото и да е странно, тя изчезна; или може би просто беше заспал. Не можеше да отговаря за мислите си през тия дни и понякога не можеше да се въздържи и ги споделяше, както сега, когато каза:

— Сигурно са взели Джо за бащата, татко.

— О, не, не. Той им е казал кой е.

— Не. Каза, че са се разхождали напред-назад заедно, всички тия чакащи да станат бащи. Не може да им е казал; сигурно са го взели за бащата. — Той обърна главата си изцяло на едната страна, погледна Даниъл в очите и каза: — И така трябваше да бъде, нали, татко?

— Глупости! Глупости. Откъде ти дойде това в главата? Ти си единственият мъж в живота на Анет; те двамата с Джо са като брат и сестра. Такива са отношенията им. Хайде, не ставай глупав! А сега мисля, че имаш нужда от почивка. Оставям те в ръцете на сестрата; тя знае как да се грижи за теб. — „Защо на човек му идват такива мисли?“ Той махна с ръка на сина си и каза: — Ще се отбия отново, преди да отида в болницата. Ако искаш, й напиши нещо.

— Да, да, ще й напиша…

След двайсет минути, когато Даниъл се канеше да излиза, Маги се втурна към него и каза:

— Мислих си: ако Фло няма да е тук в събота и няма да отиде при нея, по-добре да се обадиш в болницата, защото тя ще я очаква, при положение, че е единственият човек, когото иска да види.

— Да. Да, наистина, че трябва да се обадя. — Той й кимна. — Ти ще можеш ли да свършиш това? Сега трябва да тръгвам и от болницата се връщам тук, а после целият ден е пред мен.

— Да, ще се обадя. — После тя отвори вратата и възкликна: — Боже! Започва да вали и то по това време! Внимавай!

Той й се усмихна и каза:

— Заради теб ще внимавам.

Дълго време и двамата се гледаха в очите и той излезе. След като го изпрати и затвори вратата, тя вдигна слушалката, свърза се с болницата и попита дали може да говори със старшата сестра: интересува се за пациентка на име мисис Коулсън. Когато й казаха, че старшата сестра е на конференция, но сестра Прат от отделението на мисис Коулсън по една случайност е на рецепцията и дали желае да говори с нея, Маги отговори: „Да, да, разбира се“.

Щом чу гласа на сестрата, Маги каза:

— Исках само да ви съобщя, че мисис Джексън няма възможност да дойде при мисис Коулсън в събота. Причината е, че ще се жени.

— О, това е много хубаво. Ще кажа на мисис Коулсън. Това ще я заинтересува.

— А може ли много внимателно да й кажете, ако обичате, че е станала баба? Снаха й роди тази сутрин момиченце.

— Ама че новина! — каза гласът от другия край на слушалката. — Да, ще й кажа. И както казвате, много внимателно. Дочуване.

— Дочуване.

Маги постоя малко, загледана в телефона. Дали гласът на сестрата не прозвуча саркастично, когато повтори думата „внимателно“? Не, едва ли; гласът й беше доста приятен.

Тя тръгна към кухнята. Седмицата беше от ония, в които имаш чувството, че всички неща се случват наведнъж. Мъчно й беше, че Фло и Харви скоро напускаха страната. Ще й липсват посещенията им; те разведряваха атмосферата в къщата. И колко странно, че той беше цветнокож. Да можеше да се случи нещо, което да внесе светлина в нейния живот! Все пак можеше с лекота да изкачва стълбите нагоре. А нямаше ли да е еднакво лесно, ако му позволеше да слиза в нейната стая?

Да, мислеше си тя и знаеше, че няма да издържи още дълго така. Но бедата в къщата идваше от това, че те бяха заедно. Защо трябваше да се чувства така, че не можеше да си обясни, защото никога не беше харесвала Уинифред Коулсън, дори от първия ден, когато дойде в къщата, за да се грижи за Стивън. А имаше и моменти, когато тя беше злата господарка. И колко често трябваше да си държи езика зад зъбите, за да не каже на тази жена какво мислеше за нея. Тогава защо заставаше срещу Даниъл? Дали от съвест?

Тази дума я беше поизтощила малко през изминалите години. Къщата беше на католици — единствено тя не беше католичка — и изглежда съвестта беше привилегия на католиците. Но тя знаеше, че нейната съвест беше по-будна от тази на всички останали в дома. И все пак; на Даниъл му тежеше съвестта и то с основание. Но никога нямаше да го обвини за нещо, което е направил или ще направи. Толкова дълго го беше обичала и така безнадеждно, че сега тази връзка би трябвало да я изпълва със задоволство, но не беше така. Всичко беше тайно и тя не можеше да понесе мисълта, че другите ще научат за това. Но един ден и това трябва да стане. О, да, трябва… един ден.

 

 

Даниъл седеше до леглото на сина си. Беше по халат, както и Стивън, който лежеше на другото легло и четеше хумористична история в картинки, а от време на време вдигаше поглед и се усмихваше на баща си или на Дон.

Даниъл отговори на усмивката му и прошепна на Дон:

— Направо съм учуден колко много се е променил през последните няколко месеца. Не си ли забелязал?

— Да, забелязах. Като че ли започва да разсъждава като голям.

— Така е, от чувствата, които изпитва към теб и… — Той не довърши мисълта си със заминаването на майка му, защото в известен смисъл Стивън имаше нужда от това толкова, колкото и Дон, въпреки че, докато на единия тогава помогна, на другия… Той отпъди мислите от главата си и каза: — Знаеш ли, днес изглеждаш чудесно.

— Чувствам се чудесно. Да ти кажа ли нещо, татко? Дори успях дълбоко да поема въздух. — Той се усмихна и демонстрира това. Но после усмивката изчезна и той тихо каза: — Знаеш ли, има дни, когато се събуждам и си казвам: по-добре да не бях се събудил, но откакто вчера научих за бебето и че Анет е добре, пък и новините днес, че вече мърда и чурулика като канарче, както казва Джо, чувствам, че това ми въздейства по удивителен начин: почти целия ден не съм усетил болка. Взех само едно хапче, останалите няма да ги вземам. — Той посочи масичката, където имаше две малки бели хапчета, а до тях чашата с кафявата течност. — Ако продължа да се чувствам така, както сега, ще мога да заспивам спокойно и сутринта няма да ми тежи главата. Питам се дали е възможно болката да се контролира, защото, откакто научих за бебето и Анет, се почувствах по различен начин, както ти казах. Всъщност, ако болката се появи отново, мисля, че няма да посегна към хапчетата. Ако успея един ден да направя това, ще мога и по-нататък.

— О, ще си взимаш хапчетата, момчето ми. Работата е там, че колкото повече укрепваш, толкова по-малко ще усещаш болката.

Дон погледна баща си и повтори:

— Колкото повече укрепвам… и двамата се заблуждаваме, нали, татко? Днес това е само един несполучлив опит, утре отново ще бъде същото и мисълта, че болката може да се контролира, ще се изпари още сутринта.

— Не говори така; наистина стават чудеса.

— О, татко! — Дон нетърпеливо повдигна рамене. — Не се заблуждавай, за бога! Единственото чудо, което може да се случи, е да живея достатъчно дълго, за да видя детето ми да пълзи към леглото. Добре, добре, не се нервирай; само на вас двамата с Джо мога да кажа това. Между другото, защо го изпрати вместо теб? Мислех, че ще се зарадваш да видиш Фло омъжена.

— О, не знам. Няколко неща: исках да съм близо до теб и моята внучка — той се намръщи, — и не можех да си представя, че ще тръгна на път. Знам, че веднъж, след като пристигна, ще си счупя краката да бързам за в къщи. А Джо обича да пътува.

— Джо не обича толкова много да пътува, татко, а да върши неща за другите. Цяло щастие е, че имаме Джо. И ти го знаеш.

— Да, знам.

— И Маги също.

Даниъл усещаше, че синът му го гледа и си мислеше, о, не, не. После, когато Дон каза: „Маги е добра жена. Не мога да разбера защо остана при нас през цялото това време. А ти?“, той промълви почти на глас:

— О, господи!

За момент той не знаеше какво да каже, но после продължи:

— Тя няма собствено семейство; тя гледа на нас като на свое семейство. — Отново усети проницателния поглед на сина си. После бавно отмести главата си встрани, когато Дон каза:

— А сега знаеш ли какво ще направя? Ще се приспя с една книжка като този приятел там. — Той посочи Стивън, който извика:

— Искаш ли един от моите комикси, Дон?

— Не, не ти искам комиксите. Разкарай мързеливия си задник и ми подай третата книга на онази маса.

— Със синята корица ли, Дон?

— Да. Донеси я тук.

След като Стивън остави книгата на леглото, Даниъл се наведе над нея, погледна заглавието, после Дон и каза:

— Платон и Сократ? Не се ли задълбочаваш много? Защо ги четеш? Да, това би трябвало да те приспи.

— Трябва да я прочетеш, татко. Четох я последната година в училище. Тогава не я разбирах, но сега ми е ясно. Става въпрос за един човек, който ще умре.

— О, момчето ми, за бога! — Даниъл скочи, но ръката на Дон му попречи да се отдалечи от леглото.

— Въобще не е това, за което си мислиш; не е тъжно.

— Не е ли? Но защо я четеш тази книга?

— Беше между книгите ми горе и от време на време попрочитах по нещичко заради истините за човешката природа. Но неотдавна помолих Анет да я свали долу, защото знаех, че там пише нещо повече. И го открих: как да умреш с достойнство.

— О, всемогъщи боже, момчето ми!

— Не говори така, татко. Да не би да искаш да лежа тук и да се гърча пред настъпващия край? Трябва да прочетеш тази книга. Ще научиш много; поне ще престанеш да се страхуваш от другите. А аз се страхувах и то от малък, както знаеш. Всички бяха по-умни от мен, по-добре, по-високи, по-широкоплещести… особено Стивън. Стивън го обичах, но понякога го мразех. В книгата се разказва за един човек, който е грозен, не предразполага към себе си и въпреки това заслужава най-голямо уважение, дори и от враговете си. Страхът не е отрицание на харесването или любовта, или пък уважението; това е завист заради тези качества. О, татко, не ме гледай така. Виж, отдавна не съм бил толкова щастлив, колкото тази вечер, повярвай ми!

Когато Даниъл го погледна, си помисли, че наистина е така. Странно, но беше вярно. Колко се беше променил синът му, толкова млад, а да говори като възрастен.

— Сега отивам да пийна нещо горещо — каза той. — А ти, Стивън — той се обърна към ухиленото лице на другото легло, — няма да си лягаш, докато не се върна. Разбра ли?

— Няма да си лягам, татко. Никога не ми се доспива, когато съм с Дон. Нали, Дон?

— Да. Ти си добър пазач.

— Видя ли, татко, аз съм добър пазач. Татко, мислиш ли, че утре сутринта ще има достатъчно сняг, за да се бием със снежни топки?

— Съмнявам се. Но нищо чудно, доста е студено. Така, ако имаш нужда от мен, знаеш какво да направиш: натискаш звънеца. Ще постоя в кухнята малко…

Той очакваше да завари Маги, но явно тя си беше легнала вече, защото масата беше приготвена за закуска и огънят беше загасен. Взе един тиган, подържа го малко в ръката си, после го захвърли на масата встрани, излезе от стаята и тръгна по късия коридор. Първо почука на вратата на Маги и после тихо я отвори.

В стаята беше тъмно, въпреки че от вратата на спалнята в съседство проникваше светлина.

— Маги. — Той държеше дръжката на вратата, внимателно я натисна, докато вратата се отвори и тихо влезе в стаята.

Тя седеше изправена в леглото и шепнешком попита:

— Да не се е случило нещо? Имаш ли нужда от мен?

Той стоеше над нея, гледаше я в лицето и каза:

— Да, Маги, имам нужда от теб. Искаш ли да не говорим повече?

Той бързо свали халата и пижамата си, остави дрехите настрани, легна до нея и я взе в прегръдките си.