Кетрин Куксън
Годината на девствениците (11)

6

Беше последната седмица на март 1961 година. Едни казваха, че им намирисва на сняг, други се противопоставяха с „Не ставай смешен“; цялата работа беше там, че имаше две ужасно мразовити нощи.

Минаваше седем и къщата беше притихнала, когато се звънна на външната врата. Маги случайно минаваше през коридора и отваряйки вратата, каза:

— О, добър вечер, отче.

— Добър вечер, Маги. Ама че студ! Изобщо няма да се изненадам ако завали сняг; изобщо.

— За кой ли път го чувам това днес. Задава се април, нарцисите се показаха. По-добре ли сте, отче? Чух, че сте били зле.

Маги му помогна да си съблече палтото.

— Нали си чувала да казват: „Пускам лот“. Казват, че първоначално това бил някакъв уред за измерване; не им вярвай. За мен това значи „кръшкам от работа“. Всички се изметоха през последните две седмици и аз се радвам на спокойствие.

Той се изкашля дълбоко и раздиращо, а Маги му кимна и каза:

— Да, да, вярвам ви, отче. При тия звуци не мога да не повярвам. — Тя се засмя, взе палтото му и го метна върху облегалката на стола. — Другото, в което вярвам, е, че вие сте много странен човек, отче.

— Да, Маги, така е. И всеки, който би казал нещо друго, за мен е лъжец. Няма по-странен човек от мен. Къде са останалите?

— Пръснаха се наоколо, отче.

— Добре, предполагам, че ще ги намеря. — Той щеше да тръгва, но се обърна и попита: — Ще ми отделиш ли една минута, Маги?

Когато тя го погледна въпросително и тръгна към него, той каза:

— Великите пости са към своя край и трябва или да се откажем от нещо скъпо, или да направим нещо такова. И знаеш ли, Маги, има нещо, което цял живот съм мечтал да направя и то е да се покръстя. Нито веднъж през цялата си кариера не съм се покръствал. Не ти ли се иска да доставиш удоволствие на един стар човек и да прескочиш стената.

Тя се разсмя и каза:

— С вас съм, отче. Вие сте единственият човек, който е в състояние да ме накара да направя това; но никога няма да го направя, дори и заради всичкия чай на Китай.

— Упорита жена си, Маги. Винаги съм го знаел. — Усмивката му опроверга това, което беше казал. После той се наведе към нея и й прошепна: — Когато извадиш бутилката, донеси малко гореща вода и захар, а?

Тя също се смееше.

— Значи гореща вода и захар. Това било значи.

Докато той се отдалечаваше от Маги, видя Анет да идва от коридора и тя го поздрави:

— Здравейте, отче. Още ли сте на крак?

— Ами ако не съм, значи, че се разхождам насън с дрехите. А ти как си? — Той сложи ръка на рамото й. — Последният път, когато чух за теб, трябваше да лежиш известно време.

— Да, но сега съм добре.

— Сигурна ли си?

— Почти.

— Така ли трябва да се чувстваш?

— Така, отче.

— Трудно ли ти е?

— Не, наистина не; просто… ами — тя се усмихна — не съм свикнала.

Тя сложи ръката си върху корема и той, съвсем сериозен, каза:

— Знам, че не си, детето ми; но трябва да внимаваш, много е опасно. Прави каквото ти казва докторът. Онзи ден говорих с него, когато се опитваше да разбере какво ми има и не можа и накрая каза: „Ставай, защото повече няма да идвам“. След това ми каза, че си изморена. И не се учудвам. — Гласът му отново стана сериозен и той я погали по главата. — Бъди внимателна; той ще иска да види детето си. Знаеш, че е така. — Не продължи по-нататък със „Само това го крепи“.

Тя отговори:

— Да, отче, знам.

— А знаеш ли, че е твърде възможно отново да постъпи в болница?

— Да, и това го зная, отче.

— Значи всеки си знае хала, нали? — Гласът му се оживи. — Къде е господарят на къщата?

— Когато го видях за последен път, отиваше към кабинета си.

— Добре, ще се отбия да го видя, а после ще намина и при Дон.

— Той ще се зарадва да ви види, отче. Много му липсвахте през последните няколко седмици.

— Приятно ми е да го чуя. Хубаво е да липсваш на някого. Ще ти кажа нещо: познавам един човек, на който не липсвам. Той прекара живота си в този амвон, както разбирам. Знаеш кой е той.

— Да, знам, татко. Последните няколко недели в църквата беше доста топло.

Той прихна да се смее.

— Ха, ха, добре казано. Отвори още няколко пещи, нали? Аз да отивам там и да ги охладя. Запомни ли какво ти казах?

— Разбира се, отче.

Те се разделиха със смях и свещеникът, почуквайки на вратата на кабинета, извика:

— Аз съм! Може ли да вляза?

— О, да, влезте, отче — викна Даниъл и при влизането на свещеника в стаята, каза: — Не очаквах да ви видя; не знаех, че сте оздравели.

— Изглежда, че всички очакват да ме видят само на погребението ми. Много хора разочаровах, да знаеш. Както и да е, аз съм тук и дадох поръчка на Маги за гореща вода и захар. Добре ли съм постъпил?

Даниъл не отговори на въпроса, само каза:

— Седнете. Елате по-близо до огъня.

Свещеникът седна и се загледа в мигащия изкуствен огън.

— Силно грее; с малко въображение на човек може да му се прииска да разбърка огъня с ръжена. Някой ден и аз ще си взема такова нещо и ще го сложа в спалнята, защото ако щеш вярвай, тази стая е нищо в сравнение с Исландия. Оттам си го докарах. — Той се потупа по гърдите. — След всичко, което се случи, вече ще слагат парно. Твърдението, че студът действа добре на душата и потиска емоциите е вятър работа; повече от всякога хората спят заедно в студени стаи. Както и да е, ти как си?

— О, аз съм добре, отче. А вие как сте? Откога обикаляте насам-натам?

— О, от три-четири дни. Между другото, извинявай, че го казвам, но Анет не ми харесва. Изглежда поотслабнала и доста изморена. Разбира се, че е нормално в това състояние да се чувства изморена, но не изглежда добре.

— Тревожи се за Дон, както и всички ние.

Вратата се отвори и влезе Маги с поднос, на който имаше гарафа, кана с гореща вода, две чаши и купа с кафява захар. Свещеникът я поздрави с:

— А, ето я утехата за душата! Благодаря ти, Маги. Ако всички бяха като теб! Пак ли ще откажеш да влезеш?

Даниъл погледна въпросително първо единия, после другия, а свещеникът каза съвсем тържествено:

— Предложих й да присъства на покръстването ми, но тя отказа; право в лицето ми. Няма представа какво ще изпусне. Знаеш ли, като малък вярвах, поне майка ми така ме учеше, че ако поне веднъж през живота си се покръстиш, все едно имаш ключ за рая, независимо какво правиш след това, защото никой не може да ти го отнеме. Тогава мислих доста по този въпрос, защото разбрах, че след като имам ключа, мога да си отживея както аз си искам и да имам едно прекрасно бъдеще: къща с маса за билярд, разни други…

— Ужасен човек, нали? — Маги погледна Даниъл, който каза:

— Най-ужасният, който съм срещал. Благодаря. — Той кимна към подноса.

— Когато оправите всичко, обадете се да ви долея — каза Маги. Като чуха това, двамата мъже избухнаха в смях.

Щом останаха отново сами, свещеникът каза:

— Тази Маги е добра жена, а ти не си добър към нея. Знаеш ли това, Даниъл?

— Всичко зависи, отче, от това какво значи добър. Добър за какво? Добър за кого? Добри един за друг? Или пък не. Както знаеш, през целия си живот, не бяхме добри един към друг.

Докато Даниъл наливаше уискито, свещеникът го наблюдаваше, после взе чашата от ръката му и я помириса със задоволство, преди да отпие една голяма глътка. След това се отпусна в стола, загледан някъде за момент и каза:

— Днес следобед я видях.

— Така ли?

— Да; бях там и я видях.

— И как ти се стори?

Свещеникът въздъхна. После, като остави чашата на масата, каза:

— Мисля, че трябва да стане чудо, голямо чудо, което да я върне отново към нормалното състояние. Въпреки всичко, тя говори доста смислено или поне що се отнася — той потупа ръката си — до тази къща или всеки един от вас. Може би не трябваше да й го казвам, но го казах. Споменах й, че любимият й син скоро ще стане баща, а тя баба и колко хубаво ще бъде това.

— При което тя побесня.

— Не, не, не побесня. Седеше така и ме гледаше. Не можех да издържа да гледам дълго този поглед и как тялото й се вдървява, затова извиках сестрата и излязох. По пътя на връщане си мислех за нещата, които вършим в името на морала, когато убеждаваме някой да се придържа към общопризнати норми, да изпълнява серия задължения и си мислех, че ако не те бях накарал да останеш, а да постъпиш така, както ти искаше и да я напуснеш още първия път, нещата нямаше да стигнат до това положение днес.

— О, не си блъскайте главата с това, отче. Те отдавна щяха да стигнат до тук, защото не забравяйте, тя имаше син, който — аз не богохулствам, когато казвам това, отче — сигурен съм, че беше убедила, че е дошла на този свят чрез неизкусобрачното зачатие или нещо подобно. Причината не е само във факта, че друга жена отне сина й, че той самият се е омърсил — това са любимите й думи — с жена преди сватбата и че тая гнусотия, както често се изразява тя, е продължавала цяла година, на практика под носа й. Ето това я довърши. Разбира се, аз отдавна знам, че тя не може да ме понася, но в същото време не искаше да я напускам, защото нямаше да понесе мисълта, че е изоставена съпруга, нито пък скритото злорадство на приятелите й в църквата, когато я видят в това положение. И двамата знаем, отче, че в кръга, в който се движеше, не я обичаха, защото още от самото начало, когато започна да се прави на дама, не можа да се прикрие под лустрото. Още повече, че в характера й е да се налага, независимо дали ще бъде на Среща на майките, Децата на Мария или Ваканционен клуб за бедните деца. О, да, харесваше й да я възприемат като благодетел на благодетелите.

— Не ставай жесток, Даниъл, защото, Господ да й е на помощ, тя си плаща за това. И в известна степен тя го знае, а това е най-голямата й болка: тя не е луда, само е обезумяла от омраза, непримиримост и провал. Само един силен характер може да се изправи срещу провала и да излезе от битката без рани. Това, което искам да кажа, е: от сегашното състояние на нещата и от разговора ми със старшата сестра разбрах, че тя ще остане там дълго време, защото ако в това състояние я върнат в къщи, ще представлява опасност както за себе си, така и за всички останали.

— Не мога да кажа, че съжалявам, отче, за да не прозвучи лицемерно, но ако тя отново влезе в тази къща, аз ще трябва да се махна. Анет и Дон определено ще постъпят по същия начин. — Той погледна встрани и продължи: — Но както много добре знаете, отче, Дон може съвсем скоро да си замине. Така че за всички нас би било по-добре изобщо да не я пускат оттам.

Свещеникът нищо не каза за Дон и продължи с предположенията си:

— Да допуснем, че тя излезе и ти и Анет се махнете, какво ще стане с Джо и Стивън?

— Стивън ще дойде с мен; аз отговарям за него. И Маги ще дойде с мен, отче.

Без да сваля поглед от лицето на Даниъл, свещеникът попита:

— Ами Джо?

— О, Джо не би останал тук сам, нито пък би тръгнал с нас. Джо ще започне свой собствен живот, защото така или иначе, той винаги е имал отделен живот. Той гледа на мен като на свой баща и аз го имам за свой син, но това е само игра в края на краищата. Той е съвсем сам. Да ти кажа ли нещо? Съвсем наскоро разбрах, че търси истинските си родители; или поне се мъчи да открие майка си. Съвсем случайно се запознах с една сестра, която в продължение на години е работила в католическия пансион, откъдето го взехме. Пенсионирала се е миналата година, около седемдесетгодишна е, изключително любезна и каза, че осиновеният ми син е станал много добро момче. Нямах представа, че го познава. Каза, че преди известно време е разговаряла със старшата сестра, но без някакъв резултат. Можела да му каже това, което той искал да научи, но той не я бил попитал. Във всеки случай те трябвало да мълчат. Но тя не била съгласна с това; според нея тяхно право било да знаят.

— И ти попита ли я коя е майка му?

— Да.

— И какъв беше отговорът?

— Верният. Каза ми фамилното й име по съпруг и последния й адрес.

— Предприе ли нещо по-нататък?

— В известна степен, да. Отидох в къщата, но там живееше азиатско семейство от единайсет години. Бившият собственик, според тях, емигрирал в Австралия.

— Казал ли си му?

— Не.

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Раздвоен съм. Като нищо би тръгнал за Австралия да гони дивото. Как бихте постъпили вие, отче?

— Ще си трая и ще си гледам работата, защото според мен това е нещо съвсем обикновено. А ще ти кажа и друго, от десет души само един е доволен, че се е захванал с търсенето; повечето се срамуват от това, което са открили. Знаеш ли, много е странно това с извънбрачните, изпитват нужда да се хванат за нещо по-голямо от тях, защото обществото ги е лишило от самочувствие. Кого избират за баща, или майка, но в повечето случаи за свой баща? Той никога не е докер или шофьор на автобус, или чистач, или пък някой, който обслужва тоалетни. О, не, не. Обикновено започват от лекарите, като стигат до хирурзите; ако пък са от учителската професия, търсят някой от Оксфорд или Кеймбридж. Съвсем не им е чужда мисълта, че биха могли да са от кралско потекло. Може да се учудиш, но свещеникът представлява кошче за загубени идеали и идоли. Когато едно хубаво момиче с хубава работа и добри осиновители непременно реши да изясни произхода си, то обикновено търси майката и тогава разбира, че майка му е от голямо семейство и то не го иска. Защо? Защото в продължение на години е било на улицата. Не ти разкривам някакви тайни, защото това се случи на сестра ми и зет ми, които си осиновиха дете и даваха мило и драго за него. Момичето вече не беше същото. Остана ли при тези, които я осиновиха? Не; разби сърцата им, защото нейното беше разбито. Но ти ще кажеш, че човек като Джо ще погледне на тези неща по различен начин; той би могъл да понесе такъв удар и да го преживее. Не се заблуждавай. Мъжете са по-критични към майките си от която и да е жена, защото всеки мъж в дъното на душата си иска да знае, че майка му е добра жена. Съпругата може да е уличница, но никога майката. А той, като знае, че е незаконороден, до края на живота си носи това чувство за срам. Имам доказателства; това не са празни приказки. Така че, моят съвет е да не си търсиш белята в Австралия или в Тимбукту, или където и да е. Това е. — Той промени тона си и протегна ръка към топлината на изкуствения огън. — Толкова ми е удобно, че не ми се става. Но трябва да поговоря с Дон. Би ли ме завел?

Двамата се изправиха. Тогава свещеникът, след кратка пауза, по време на която погледна първо нагоре към тавана, после надолу към добре излъсканите си черни ботуши, каза:

— За последните церемонии. Нали ще ми кажеш, ако нещата рязко се изменят? Твърде рано е да се разпореждам отсега, защото, въпреки че в деветдесет и девет случая от сто настъпва успокоение, но представи си, че неговият случай не е от тях. Не искаме той да се лута, нали? Затова, когато прецениш, че е дошло времето, независимо по кое време на денонощието, ми се обади.

— Добре, отче. Не би трябвало да се тревожите, защото той е наясно с това. Нали ви казах, единственото нещо, което го крепи, е да види детето си.

 

 

По-късно същата вечер Даниъл стоеше в кухнята с лице срещу Маги.

— Какво значение има дали ще бъде тук или при теб?

— За мен има значение, Дан. Това все още е нейната къща. Истината е тази, че присъствието й още се чувства. А ти искаш да се кача при теб. Аз чувствам нещата по друг начин.

— Но това съвсем не е така. Току-що ти казах какво мисли свещеникът: тя няма да се върне скоро, ако изобщо се върне; защо тогава трябва да бъдем заедно само веднъж в седмицата? О, Маги — той я прегърна, — имам нужда от теб. За всичко имам нужда от теб. Понякога през деня, дори когато имам най-много работа, ми се иска да зарежа всичко, да отида до телефона и само да чуя гласа ти. Когато се прибирам вечер, искам да дойда право в кухнята и да те прегърна. Това, за което те искам, не е едно-единствено нещо: ти си всичко за мен, ти си събеседничка, приятелка, любовница. Да, любовница. Нощно време там горе — той вдигна главата си — се мятам в леглото и знам, че само едно стълбище и един коридор те делят от мен. Слушай, скъпа, ако ти не се качиш горе, ще ми позволиш ли да дойда в твоята стая?

Стоейки в прегръдките му, тя наведе глава, докато челото й докосна рамото му и промълви:

— Аз те искам много повече, отколкото ти мен, Дан, за всичко, защото и аз, докато лежа, си мисля за теб и копнея да изтичам нагоре по стълбите. Да, наистина. Но има нещо в мен, което ме възпира. Имам скрупули за това.

Той я освободи от прегръдките си и отстъпи назад, а на лицето му се появи тъжна усмивка и каза:

— По-рано Уинифред не ме пускаше в стаята си от страх да не би тялото ми да докосне нейното, а сега и ти не искаш да дойдеш в стаята ми поради същите причини.

— О, не е честно, Дан, и ти знаеш това. Изопачаваш нещата. Ще дойда в стаята ти на всяко друго място, но не и тук.

— Добре, не се качвай горе, но нека аз да дойда при теб. Виж, Маги, това може да продължава години; имам предвид тя да остане там, където е. Какво ще правим ние? Всеки да си живее живота ли, според теб? И да бъдем заедно само веднъж седмично? Да се любим като по план, за да не пропуснем възможността? Аз нямам нужда от теб по такъв начин. Както ти казах, нужна си ми за всичко: да си седя тихичко при теб, да се лежа спокойно до теб, дори само да знам, че си тук.

Докато стояха и се гледаха един друг в тишината, в хола звънна телефонът и Даниъл каза:

— Кой може да бъде по това време на нощта?

— Ще отида да видя.

Той я отмести встрани и каза:

— Не, не; аз ще отида. — После изтича в хола, вдигна слушалката и каза: — Ало?

— Даниъл, обажда се Фло.

— Фло! Какво се е случило?

— Нищо лошо дотук; всичко е наред. Имам новина за теб: Харви и аз ще се оженим.

Той замълча, преди да се разсмее:

— Въобще не съм изненадан.

— Може и да не си, но ще стане съвсем бързо. Следващата събота, бих искала да дойдеш.

— Следващата събота ли? Защо толкова бързо? Да не си…?

— Не, не съм бременна; но той има чудесно предложение. И точно навреме, в момент, в който тук няма много работа, поне за него. Предложението е за Канада и, естествено, той иска да го приеме.

— О, да, разбира се. Радвам се да го чуя, Фло. Но от друга страна ще те загубим. Много ще ми липсвате с Харви. Хареса ми този човек, нали знаеш.

— И на мен. Той, явно от няколко седмици знае за това, поне, че се очаква такова предложение, но не ми е казал, за да не би да се размине. И Даниъл…

— Да, Фло?

— Нали разбираш какво значи това за посещенията при Уини всяка седмица? Трябва да се направи нещо.

— Нищо не мога да направя. Отец Рамшоу се отби тази вечер. Видял я днес и това, което разбрах е, че дори моето име я изкарва от равновесие. Но не се тревожи за това; трябва да ти благодаря за всичко, което направи през изминалите седмици. Както и да е, ще дойда в събота. Ако аз не мога, Джо ще дойде.

— Не бихте ли могли и двамата да дойдете? О, не; сигурно искам твърде много. Разбирам. Ще се радвам да видя един от двама ви. Как е Анет?

— Страхувам се, че в момента не е много добре. Докторът й каза да лежи една седмица. Е, лежа двайсет и четири часа. Между нас казано, ще бъда изненадан, ако издържи, въпреки че се надявам. Между другото, колко време ще бъдете там? За постоянно ли отивате?

— Доколкото знам, да. Но, разбира се, първо ще трябва да видим как ще ни посрещнат. Разбираш ли?

— Да, да, разбирам. Веднъж, след като опознаят Харви, сигурен съм, че ще го приемат сърдечно.

— Ако можех и аз да съм толкова сигурна! Няма да бъдем в скъпите хотели, нали знаеш това? Нито пък в клубовете. Винаги съм мислила, че в това отношение постъпва съвсем умно, защото Гери Морли — нали си спомняш оня негов приятел, за когото говорихме — са го изгонили от работническия клуб. Да не повярва човек. А той въобще не прилича на Харви. Предизвикал някаква бъркотия и едва не попаднал в ръцете на полицията. Така че, по отношение на Канада ще трябва да изчакаме и да видим, нали?

— Ами, пожелавам и на двама ви късмет по света. Ще ми липсвате. На всички ще им липсвате, защото ще ти кажа съвсем честно, двамата с Харви внесохте малко светлина в тази къща през изминалите месеци. А страшно се нуждаехме от това.

— Благодаря ти, Даниъл. Значи до събота. По-добре да дойдеш в петък вечерта, защото в събота започваме от рано.

— Добре, Фло, добре. Лека нощ. Господ да ви благослови.

След като чу новината в кухнята, Маги каза:

— Това е чудесно за двамата. Въпреки всичко се съмнявам, че ще им бъде по-лесно, отколкото тук. Направо е ужасно като си помисля, защото това са двама от най-хубавите хора в света. Никога преди това не съм срещала човек като него, с такива обноски. Той е върхът на джентълмените, а го преследват заради цвета. Боже мой! Като си помислиш за боклука наоколо и то на много високо ниво, ти идва да ги заплюеш. Не е необходимо да ги търсиш надалеч, нали? Да вземем бащата на Анет. Той е единственият, който въобще не проговори на Харви. Но той не разговаря и със собствената си дъщеря. Вярно ли е, че иска да се отърве от работата си?

— Не, не; това е само слух. Прекалено е изгодно за него, за да напусне.

— Но е вярно, че се местят, нали?

— Да, доколкото разбирам, е вярно.

— Някой каза, че около Карлайл.

— Ако щат и в ада да се преместят, въобще не ме е грижа. Да се върнем на въпроса, Маги; какво решаваш?

Тя се отмести, тръгна към огъня, после се наведе и натисна регулатора на бойлера.

— Аз… аз ще помисля за това, Даниъл. Дай ми малко време, моля те.

Тя се обърна и го погледна и той се приближи, отново я прегърна и каза:

— Мисли бързо, Маги! Моля те, имаш съвсем малко време…