Реймънд Чандлър
Изнудвачите не стрелят (9)

10

Униформеният полицай, седнал зад бюро с пишеща машина, говореше по диктофона, после погледна към Малъри и посочи с палец към остъклена врата, на която пишеше: „Шеф на криминалния отдел. Личен кабинет.“

Малъри стана от твърдия стол вдървено, прекоси помещението, облегна се на стената, за да отвори остъклената врата, и влезе.

Озова се в стая с мръсен кафяв линолеум и с такава отвратителна мебелировка, каквато само градската община можеше да предостави. Каткарт, шефът на криминалния отдел, седеше сам насред помещението, между отрупано с боклуци бюро с извит сгъваем капак, което бе поне на двайсет години, и маса от орехово дърво, върху която спокойно можеше да се играе пинг-понг.

Каткарт беше едър занемарен ирландец с потно, захилено лице. Белите му мустаци бяха пожълтели по средата от никотин. По ръцете имаше множество брадавици.

Малъри бавно тръгна към него, опирайки се на здрав бастун с гумен накрайник. Чувстваше десния си крак подут и горещ. Превръзка от черна коприна, преметната през рамото, поддържаше лявата му ръка. Беше току-що обръснат. На бледото му лице очите изглеждаха черни като катран.

Седна до масата срещу Каткарт, остави бастуна върху огромния й плот, потупа цигара в дървото и я запали.

— Каква е присъдата, шефе? — попита той небрежно.

Каткарт се захили.

— Как се чувстваш, хлапе? На вид си като прегазен от камион.

— Не е чак толкова зле. Малко съм скован.

Каткарт кимна, прочисти гърло, разрови безцелно някакви документи пред себе си.

— Ти си на чисто. Беше на кантар, но си на чисто. От Чикаго ни изпратиха чисто досие — безупречно. Люгерът ти е повалил само Майк Корлис — абсолютен бандит. Ще запазя обаче пистолета ти за спомен. Нямаш нищо против, нали?

— Добре — кимна Малъри. — Ще си взема един двайсет и пет милиметров с медни куршуми. Страхотна оса. Никакъв откат, но се връзва по-добре с официални дрехи.

Каткарт се вгледа в него за миг.

— По лопарата са открити единствено отпечатъците на Майк. А Мардон е убит с лопарата. Никой не се е скъсал да плаче за това. Русият хлапак не е тежко ранен. Оставил е отпечатъците си по автоматичния пистолет, който намерихме на пода, и това ще го изкара от играта за известно време.

Малъри уморено потърка брадичка.

— Ами другите?

Каткарт вдигна сплъстените си вежди и го погледна глуповато.

— Доколкото знам, нищо не те свързва с другите. Нали?

— Нищичко — увери го Малъри. — Само питах.

— Не питай — сряза го Каткарт. — И не се впускай в догадки, ако някой реши да ти задава въпроси… Да вземем онази история в Болдуин Хилс. Доколкото можахме да установим, Макдоналд е загинал при изпълнение на служебния си дълг, като преди това е застрелял наркодилър на име Слипи Морган. Издирваме съпругата на Слипи, но не вярвам да й хванем дирите. Мак не се занимаваше с наркодилъри и онази нощ не е бил дежурен, но беше страхотен полицай, влюбен в работата си, така че това не би го спряло, ако е попаднал на нещо.

Малъри се усмихна изморено.

-Така ли е станало? — учтиво попита той.

— Да — увери го Каткарт. — В другия случай известен комарджия на име Ландри — който е и бизнес партньор на Мардон (малко странно съвпадение) — отишъл в Уестууд да вземе пари от тип, наречен Костело, който правел списъците на залаганията за конните състезания в Истърн Трекс. Джим Ралстън, един от нашите, отишъл с него. Не е бил длъжен, но твърде добре познавал Ландри. Възникнали разногласия за парите. Джим бил халосан с палка, а Ландри и някакъв дребен бандит се изпозастреляли един друг. Имало и някакъв тип там, но не успяхме да уточним самоличността му. Хванахме Костело, но той мълчи, а ние не обичаме да бием стари хора. Повдигнали сме обвинение срещу него за удара с палката. Но той сигурно ще пледира, че е невинен.

Малъри се отпусна в стола, докато опря тил на облегалката. Издиша дим към мръсния таван.

— Ами миналата нощ? Или това е било времето, когато колелото на ролетката е започнало да стреля и странна пура пробила дупка във вратата на гаража?

Шефът на криминалния отдел отривисто разтри влажните си бузи, после извади огромна носна кърпа и шумно се изсекна в нея.

— А, това ли? — небрежно каза той. — Нищо особено не е станало. Русият хлапак — Хенри Ансън или нещо такова — разправя, че било изцяло негова грешка. Бил телохранител на Мардон, но това не означава, че може да стреля по всеки, ако му хрумне. Само това му е достатъчно да го вкара на топло, но ние проявихме снизходителност, задето ни разказа всичко както си е било.

Каткарт замлъкна и се вторачи в Малъри. Малъри се хилеше.

— Разбира се, ако не ти харесва неговата история… — не довърши шефът на криминалния отдел.

— Още не съм я чул, но ще ми хареса, убеден съм.

— Добре — избоботи Каткарт успокоен. — Та този Ансън разправя, че Мардон го повикал в стаята, където разговарял с теб. Ти си вдигал скандал за нещо, май за някаква нагласена ролетка на долния етаж. На бюрото имало някакви пари и Ансън решил, че става въпрос за изнудване. Сторил си му се доста опасен и понеже не знаел, че си частен детектив, се изнервил. Пистолетът му изтрещял. Ти не си отговорил веднага на огъня, но нещастникът стрелял пак и те уцелил. И тогава вече си го пронизал в рамото, всеки би го направил, само че ако бях на твое място, щях да му надупча червата. После идва оня с лопарата и започва да гърми, без да пита, убива Мардон, ти също отнасяш малко олово. Отначало си помислихме, че може нарочно да е видял сметката на Мардон, но хлапакът каза, че се е спънал във вратата, като влизал… Хич не ни харесва цялата тая стрелба около теб — все пак си непознат и така нататък — но човек трябва да има право да се защити, когато незаконно вадят оръжие срещу него.

— А областният прокурор и съдията? — тихо попита Малъри. — Те на какво мнение са? Ще ми се да се върна със същата неопетнена репутация, с каквато дойдох.

Каткарт смръщено закова поглед в мръсния линолеум и си захапа палеца, сякаш му доставяше удоволствие да си причинява болка.

— Съдията не дава и пет пари за тези отрепки. Ако областният прокурор реши да се прави на интересен, ще му припомня няколко случая, в които прокуратурата не се представи особено добре.

Малъри взе бастуна от масата, бутна стола си назад, подпря се на бастуна и се изправи.

— Страхотен полицейски участък. Чудя се как изобщо има престъпления във вашия район — заяви той и се отправи към вратата.

— В Чикаго ли се връщаш? — попита Каткарт зад гърба му.

Малъри внимателно сви дясното си рамо — здравото.

— Може да поостана малко. Едно от студиата ми направи предложение. Да се занимавам със случаите на изнудване и такива работи.

Каткарт се захили чистосърдечно.

— Страхотно! „Еклипс филмс“ е чудесно студио. Винаги са се отнасяли с уважение към мен… С изнудвания — хубава, лесна работа. Не те напъхва в разни сериозни неприятности.

— Да, лека работа, и аз така мисля, шефе — кимна Малъри. — Почти женска, ако разбираш какво искам да кажа.

Излезе от кабинета, бавно измина коридора, взе асансьора и се озова на улицата. Хвана такси. В таксито беше горещо. Прилоша му, зави му се свят, но хотелът не беше далече.