Реймънд Чандлър
Златни рибки (1)

1

Този ден не вършех никаква работа, само наваксвах с клатенето на краката. През прозореца на кантората ми полъхваше топъл ветрец и саждите от котлите на отсрещния хотел „Маншън Хаус“, се търкаляха върху стъклото на бюрото ми на миниатюрни топчета, като цветен прашец върху празен терен.

Тъкмо се канех да отида да обядвам, когато влезе Кати Хорн.

Кати е висока занемарена блондинка с тъжни очи, която навремето работеше в полицията, но изгуби мястото си, защото се омъжи за един дребен фалшификатор на чекове на име Джони Хорн с цел да го превъзпита. Не го превъзпита, но сега го чакаше да излезе от затвора, за да опита пак. Междувременно работеше на щанда за цигари и пури в „Маншън Хаус“ и гледаше как дребните мошеници минават покрай нея, обвити в дим от десетцентови пури. От време на време даваше на заем на някой от тях десет долара, за да се измете от града. Такава си беше, мекушава.

Седна, отвори голямата си лъскава чанта, извади пакет цигари и сбърчи нос срещу него.

— Да си чувал за перлите на Лиандър? — попита. — Божичко, че лъщи тоя син шевиот. Като те гледа човек какви дрехи носиш, ще рече, че имаш пари в банката.

— „Не“ и на двата ти въпроса — рекох. — Никога не съм чувал за перлите на Лиандър и нямам пари в банката.

— Тогава може би ще искаш да участваш в подялбата на двайсет и пет бона.

Запалих една от нейните цигари. Тя стана и затвори прозореца с думите:

— Стига ми тая хотелска миризма, докато съм на работа.

Седна пак и продължи:

— Било е преди деветнайсет години. Държали са онзи тип в Левънуърт петнайсет години и го пуснали преди четири. Едър търговец на дървен материал от Северните щати на име Сол Лиандър ги бил купил за жена си — перлите де. Само две. Стрували двеста бона.

— Сигурно му е трябвала ръчна количка да ги превози — отбелязах.

— Виждам, че не разбираш много от перли — заяви Кати Хорн. — Работата не е само в размера. Все едно, днес те струват повече и наградата от двайсет и пет хилядарки, обявена от застрахователното дружество „Рилайънс“, още важи.

— Схващам — рекох. — Някой ги е чопнал.

— Най-после вдиша малко кислород. — Тя пусна цигарата си в пепелника и я остави да дими, както правят жените. Угасих я вместо нея.

— Тъкмо затова е лежал оня в Левънуърт, само че така и не доказали, че перлите са у него. Това било обир на пощенски вагон. Той успял по някакъв начин да се скрие във вагона, а в Уайоминг застрелял служителя, нарамил препоръчаните пощенски пратки и се изнизал. Стигнал чак до Британска Колумбия, преди да го спипат. Обаче от плячката вече нямало и следа — поне тогава. Пипнали само него. Получил доживотна.

— Ако историята ще е дълга, да пийнем нещо.

— Никога не пия преди залез слънце. Това е спасението да не станеш отрепка.

— Горките ескимоси — казах. — Поне през лятото.

Гледаше ме как вадя малката плоска бутилка. После продължи:

— Казвал се Сайп, Уоли Сайп. Свършил работата сам. И не обелил нито дума за плячката, гък не казал. После, след петнайсет дълги години, му предложили помилване, ако се разприказва за обира. И той си признал всичко освен за перлите.

— Къде ги е държал? — попитах. — В шапката си?

— Слушай, не съм дошла да си разменяме лафове. Знам нещо за тия камъчета.

Закрих устата си с ръка и придобих сериозен вид.

— Казал, че перлите никога не са били у него, и те трябва да са му повярвали донякъде, защото го пуснали под гаранция. Но перлите са били във вагона, препоръчана пратка, и оттогава никой не ги е видял.

Гърлото ми нещо взе да се схваща. Не казах нищо. Кати Хорн продължи:

— Веднъж в Левънуърт, само веднъж през всичките тези години, Уоли Сайп се лепнал за бидон с денатуриран спирт и се гипсирал. Съкилийникът му бил дребно човече, когото наричали Мардо Куката. Излежавал двайсет и седем месеца, задето цепел на две банкноти от двайсет долара. Сайп му казал, че заровил перлите някъде в Айдахо.

Наведох се леко напред.

— Май започна да включваш, а? — рече тя. — Сега чуй това. Мардо Куката ми е квартирант, смърка кокаин и говори на сън.

Отново се облегнах назад.

— Божичко — въздъхнах, — а аз вече харчех парите от наградата.

Тя ме измери със студен поглед. Сетне лицето й омекна.

— Добре де — отрони унило, — знам, че звучи налудничаво. Минали са толкова години, сума ти умни глави сигурно са работили по случая — от пощата, от частни детективски агенции и какви ли не още. И изведнъж някакъв наркоман да успее. Но той е симпатично дребосъче и някак си му вярвам. Знае къде е Сайп.

— Всичко това на сън ли ти го изприказва?

— Не, разбира се. Но ти ме познаваш. Старата полицейска хрътка има нюх. Може би бях любопитна, но се досетих, че е бил в затвора, и се безпокоях, че смърка толкова много. Той е единственият ми наемател сега, така че редовно заставах пред вратата му, уж минавам оттам, и слушах какво си говори. Така научих достатъчно, за да го подпитам. Сам ми разказа останалото. Има нужда от помощ, за да получи наградата. Отново се наведох напред.

— Къде е Сайп?

Кати Хорн се усмихна и поклати глава.

— Това е единственото, което не иска да каже. Името, под което се подвизава Сайп сега. Но мястото е някъде на Север, във или около Олимпия, щата Вашингтон. Куката го видял там, поразпитал за него и твърди, че Сайп не го е забелязал.

— Какво търси тук Куката? — попитах.

— Именно тук му лепнали присъдата за Левънуърт. Нали знаеш, старият мошеник винаги се връща, за да види тротоара, на който се е подхлъзнал. Но той вече няма приятели тук.

Запалих нова цигара и отпих още една глътка.

— Казваш, че Сайп е навън от четири години. Куката е лежал двайсет и седем месеца. Какво е правил през всичкото време оттогава?

Кати Хорн ококори съжалително порцелановосините си очи.

— Може би си мислиш, че на този свят има само един затвор за него?

— Добре — рекох. — Ще се съгласи ли да разговаря с мен? Предполагам, че има нужда от помощ, за да се оправи с хората от застрахователното, ако перлите наистина съществуват и Сайп ги положи в ръцете на Куката и така нататък. Това ли е?

Кати Хорн въздъхна.

— Да, ще говори с теб. Гори от желание. Уплашен е от нещо. Ще идеш ли сега, преди да се е подредил за тази вечер?

— Разбира се, щом искаш.

Тя извади от чантата си плосък ключ и написа един адрес в бележника ми. Бавно се изправи.

— Къщата е близнак. Моята част е с отделен вход. Има свързваща врата, отключва се откъм моята страна. Това ти го казвам, ако случайно не отвори.

— О’кей — рекох. Издухах дим към тавана и се втренчих в нея.

Тя тръгна към вратата, спря, върна се. Заби поглед в пода.

— Не играя кой знае каква роля в това — промълви. — Може би никаква. Но ако имах една-две хилядарки за Джони, когато излезе, току-виж…

— Току-виж си успяла да го удържиш в правия път — довърших. — Това са твоите мечти, Кати. Цялата работа е една празна мечта. Но ако не е, получаваш точно една трета.

Дъхът й секна и тя ме изгледа сърдито, за да не се разреве. Отиде до вратата, спря и пак се върна.

— Това не е всичко — рече. — Мисля си за онзи старец… Сайп. Излежал е петнайсет години. Платил си е. Скъпо е платил. Това не те ли кара да се чувстваш малко гаден?

Поклатих глава.

— Откраднал ги е, нали? Убил е човек. Как си изкарва хляба сега?

— Жена му има пари. Той просто се забавлява със златни рибки.

— Златни рибки ли? — попитах. — Да върви по дяволите!

Тя излезе.