Реймънд Чандлър
Изнудвачите не стрелят (6)

6

На фасадата на блока светеха само един-два прозореца. Малъри вдигна китката си пред очите и се взря в часовника, фосфоресциращите стрелки показваха три и половина.

— Дайте ми десет минути — каза той на седящите в колата. — После се качете. Аз ще се оправя с вратите.

Входът на жилищния блок откъм улицата бе заключен. Малъри действа с шперц и остави вратата отворена, фоайето бе слабо осветено — от един лампион и покрита с решетка крушка над комутаторното табло. На стол край таблото спеше съсухрен белокос старец, отворил уста, а дъхът му излизаше с продължително стенещо хъркане, наподобяващо звуците, издавани от страдащо животно.

Малъри се изкачи до втория етаж по покритите с килим стълби. Там натисна копчето на асансьора. Пристигна с тътен някъде отгоре, Малъри влезе и натисна бутона с надпис „7“. Прозя се. Очите му се затваряха от умора.

Асансьорът спря с подскок. Малъри се озова в ярко-осветен тих коридор. Спря пред тъмнозелена врата и опря ухо на дървото. После бавно пъхна шперца в ключалката, внимателно го завъртя и открехна вратата с няколко сантиметра. Отново се ослуша. Влезе.

Помещението се осветяваше от лампа с червен абажур до фотьойл. На фотьойла се бе проснал мъж и светлината се разливаше по лицето му. Китките и глезените му бяха овързани с ленти широка лепенка. Такава лента имаше и на устата.

Малъри освободи резето и затвори вратата. Прекоси стаята с бързи тихи стъпки. Мъжът във фотьойла беше Костело. Лицето над бялата лепенка, залепила устните му една за друга, беше посиняло. Гръдният му кош се повдигаше конвулсивно, а огромният му нос издаваше хъркащи звуци при всяко вдишване и издишване.

Малъри дръпна рязко лепенката от устата на Костело, сложи длан на брадичката на мъжа и със сила разтвори устата му. Ритъмът му на дишане леко се промени. Гърдите на Костело престанаха да подскачат, а лилавеникавият цвят на лицето му по-избледня. Той се размърда и изстена.

Малъри взе неотваряна бутилка уиски от мраморната лавица и разкъса металната лента около капачката със зъби. Бутна главата на Костело назад, изля малко уиски в отворената му уста и силно го плесна по лицето. Костело се задави и преглътна конвулсивно. Част от уискито изтече през носа му. Отвори очи, бавно фокусира поглед и объркан изломоти нещо.

Малъри мина през велурените завеси, които разделяха стаята от малък вестибюл. Първата врата вляво водеше в спалня с две еднакви легла. И тук светеше крушка, на всяко от леглата лежеше по един овързан мъж.

Джим, сивокосото ченге, спеше или още беше в безсъзнание. Едната страна на главата му бе покрита със засъхнала кръв. Кожата на лицето му беше мръсносива на цвят.

Рижият бе отворил широко очи, ярки като диаманти, гневни. Мърдаше с уста под лепенката — опитваше се да я прегризе. Беше се обърнал на една страна и малко оставаше да падне от леглото. Малъри го бутна отново към средата.

— Такава е играта, какво да се прави.

Върна се в хола и запали още лампи. Костело бе успял да се поизправи във фотьойла. Малъри извади джобно ножче и посегна с него към гърба му. Разряза лепенката около китките. Костело раздели рязко ръцете си, изстена и разтри там, където лепенката го бе оскубала. После се наведе и освободи глезените си.

— Това за малко да ме умори — дишам през устата — обясни той. Гласът му бе слаб, равен и нисък.

Стана, наля си три пръста уиски в чаша и го изпи на една глътка. Пак седна и отпусна глава на високата облегалка на фотьойла. Лицето му възвърна жизнеността си, в промитите му очи се появи блясък.

— Какви са новините? — попита той.

Малъри разрови водата в кофичка, в която преди е имало лед, намръщи се и реши да пие уискито неразредено. Внимателно опипа лявата страна на главата си с върха на пръстите и трепна от болка. После седна и запали цигара.

— Няколко са — отвърна той. — Ронда Фар си е у дома. Макдоналд и Слипи Морган са мъртви. Но това не е важно. Търся едни писма, с които си се опитвал да изнудваш Ронда Фар. Дай ми ги.

Костело вдигна глава и изпъшка.

— Не са у мен.

— Намери писмата, Костело. Веднага — настоя Малъри. Внимателно изтърси пепелта от цигарата си точно в средата на един от жълтозелените ромбове на килима.

Костело махна с ръка раздразнен.

— Не са у мен — повтори. — Никога не съм ги виждал.

Тъмносивите очи на Малъри го гледаха с леденостуден поглед.

— Нямаш представа какви ги вършат хората ти — да те ожали човек… Изморен съм, Костело. Не ми се водят дълги разговори. Ще изглеждаш ужасно, ако разплескам с пистолета тоя голям нос на едната страна на лицето ти.

Костело вдигна ръка и разтри зачервеното място около устата си там, където бе стояла лепенката. Хвърли поглед към другата част на стаята. Велурените завеси пред далечната врата леко се раздвижиха, сякаш ги бе духнал вятър. Но вятър нямаше. Малъри се бе втренчил в килима.

Костело бавно се изправи.

— Имам вграден сейф. Ще го отворя.

Отиде до стената, на която се намираше вратата към коридора, отмести картина и занаглася шифъра на малък вграден сейф с кръгла вратичка. Отвори я и пъхна ръка вътре.

— Стой така, Костело — заповяда му Малъри.

Прекоси мързеливо стаята и плъзна лявата си ръка върху ръката на Костело, пъхната в сейфа. Когато я извади, държеше малък автоматичен пистолет със седефена дръжка. Издаде съскащ звук с устни и прибра пистолетчето в джоба си.

— Няма да ти дойде умът в главата, а, Костело? — погледна го той уморено.

Костело сви рамене и се върна в другия край на стаята. Малъри пъхна ръце в сейфа и изсипа съдържанието му на пода. Застана на коляно. Имаше някакви дълги бели пликове, свитък изрезки, прикрепени с кламер, тясна дебела чекова книжка, малък фотоалбум, тефтер с адреси, документи, няколко жълти банкови извлечения с чек вътре. Малъри разтвори един от дългите пликове с небрежен жест и без особен интерес.

Завесите над далечната врата отново мръднаха. Костело стоеше неподвижно пред мраморната лавица. Между завесите се показа спокойна малка ръка с пистолет. След нея — стройно тяло, бяло лице с пламтящи очи — Ърно.

Малъри се изправи, вдигна празните си ръце на нивото на гърдите.

— По-високо, скъпи — изграчи Ърно. — Много по-високо!

Малъри вдигна ръцете малко по-нагоре. Така се бе смръщил, че челото му бе цялото в бръчки. Ърно пристъпи навътре в стаята. Лицето му лъщеше. Над веждата му висеше мазна черна къдрица. Зъбите му проблясваха, разкрити от скована усмивка.

— Май ще ти видим сметката още сега, измамнико.

В тона му имаше въпросителна интонация, сякаш очакваше Костело да потвърди.

Костело обаче мълчеше.

Малъри мръдна леко глава. Устата му бе ужасно пресъхнала. Наблюдаваше очите на Ърно — сториха му се напрегнати.

— Някой те е измамил, балък такъв, но не съм аз.

Усмивката на Ърно стана още по-озъбена и той отметна назад глава. Пръстът на спусъка побеля.Тогава пред входната врата се чу шум и някой я отвори.

Влезе Ландри. Затвори с рязко движение на рамото вратата и се облегна на нея с драматично изражение на лицето. Беше пъхнал и двете ръце в страничните джобове на тънкото си черно палто. Под меката черна шапка очите му искряха с лукави пламъчета. Изглеждаше доволен. Отърка брадичка в белия копринен шал, небрежно увит около врата. Красивото му бледо лице сякаш бе изсечено от стара слонова кост.

Ърно отмести леко пистолета и зачака.

— На бас на хилядарка, че ти ще паднеш първи! — весело предложи Ландри.

Устните на Ърно потрепнаха под лъскавите му тънки мустачки. Два пистолета изгърмяха едновременно. Ландри се олюля като дърво, блъснато от внезапен порив на вятъра; четирийсет и пет милиметровият му пистолет изтрещя отново, заглушен донякъде от плата и от близостта до тялото му.

Малъри се хвърли зад бюрото, претърколи се и след миг се изправи, стиснал своя люгер, готов за стрелба. Но лицето на Ърно вече бе загубило всякакво изражение. Той бавно се свлече на пода; лекото му тяло сякаш падаше, увлечено от тежестта на пистолета в дясната ръка. Коленете му се подгънаха, докато падаше, и се плъзнаха напред по пода. Гърбът му се изви веднъж, после се отпусна.

Ландри извади лявата ръка от джоба на палтото и разпери пръсти, сякаш да бутне нещо. Бавно и с усилие извади големия автоматичен пистолет от другия джоб и го вдигна като на забавен каданс — сантиметър по сантиметър, едновременно завъртайки се на пети към скованата фигура на Костело. И отново натисна спусъка. Над рамото на Костело отхвръкна част от мазилката.

— По дяволите! — тихо изруга Ландри и се усмихна вяло. После очите му се извъртяха нагоре, пистолетът изпадна от безчувствените му пръсти и тупна на килима. Ландри се свлече надолу плавно и грациозно, коленичи, олюля се за миг, килна се леко настрани и се просна на пода почти без звук. Малъри погледна към Костело.

— Ама че си късметлия! — процеди той ядно през зъби.

* * *

Зумерът бръмчеше настойчиво. Три светлинки сияеха в червено на комутаторното табло. Съсухреното побеляло старче затвори уста и ченетата му щракнаха. Отвори сънливо очи и с мъка се изправи.

Малъри мина покрай него, извърнал глава настрани, прекоси бързо фоайето, излезе от блока, слезе по трите облицовани с мрамор стъпала, прекрачи тротоара и премина от другата страна на улицата. Шофьорът на Ландри вече бе включил двигателя. Малъри влетя на седалката до него задъхан и тресна вратата.

— Давай, бързо! — рязко нареди той. — Не карай по булеварда. След пет минути ченгетата ще бъдат тук!

Шофьорът го погледна и попита:

— Къде е Ландри?… Чух стрелба.

Малъри вдигна красноречиво люгера и студено отсече.

— Карай, скъпи!

Шофьорът включи на първа, натисна газта, зави стремглаво на първата пресечка, без да изпуска пистолета от полезрението си.

— Ландри отнесе малко олово. Мъртъв е — обяви Малъри, после пъхна дулото на люгера си под носа на шофьора. — Но не от моя пистолет. Помириши, приятелю. Не е стреляно с него!

— Исусе! — възкликна шофьорът с треперещ глас и отново взе поредния завой с безумна скорост, едва избягвайки бордюра.

Разсъмваше се.

 

 

— Реклама, скъпи. Просто реклама. Каквато и да е реклама е по-добре от никаква. Не знам дали ще ми подновят договора и вероятно ще имам нужда от допълнителна подкрепа — каза Ронда Фар.

Седеше в дълбок фотьойл в голяма дълга стая. Погледна Малъри лениво и безразлично с лилавосините си очи, протегна ръка към запотена чаша с уиски и отпи.

Помещението беше огромно. Подът бе покрит с китайски килими в меки цветове. Имаше много тиково дърво и червен лак. Златни рамки блестяха високо по стените, а таванът беше висок, с неопределен цвят като здрач в горещ ден. От грамадно радио в резбована дървена кутия се чуваха приглушени и нереални напеви.

Малъри сбърчи нос и хем изглеждаше развеселен, хем навъсен.

— Ти си една гадна интригантка. Не ми харесваш.

— Напротив, скъпи, харесвам ти — възрази Ронда Фар. — Луд си по мен.

Тя се усмихна и пъхна цигара в нефритенозелено цигаре, което бе в тон с нефртенозелената й пижама. После протегна красивата си ръка и натисна бутона на звънец, вграден в ниска маса от тиково дърво с инкрустиран седеф. Влезе икономът — мълчалив японец в бяло сако — и забърка нова порция уиски със сода.

— Ти си хубавичък и умен младеж, нали, скъпи? — измърка Ронда Фар, след като икономът излезе. — И в джоба си носиш писма, за които си мислиш, че бих дала мило и драго да получа. Нищо подобно, господинчо, нищо подобно. — Отпи глъчица от новото си питие. — Писмата, които имаш, са фалшиви. Написани са преди месец. Никога не са били у Ландри. Той ми върна истинските много отдавна… Тези у теб са просто реквизит. — Тя сложи ръка на красивата си къдрава коса. Преживяното предишната вечер сякаш изобщо не й се бе отразило.

Малъри се вгледа внимателно в нея.

— Как ще го докажеш?

— С хартията — ако трябва да го доказвам. Има един дребен човечец на „Четвърто авеню“ и „Спринг“, който прави такива изследвания.

— А почеркът?

Ронда Фар се усмихна.

— Лесно може да се имитира нечий почерк, стига да разполагаш с много време. Или поне това съм чувала. Така твърдят във всеки случай.

Малъри кимна и отпи от своето уиски. Бръкна във вътрешния си джоб, извади тънък кафяв плик и го сложи на коляното си.

— Снощи четирима мъже се изпозастреляха заради тези фалшиви писма — обяви той нехайно.

Ронда Фар го изгледа кротко.

— Двама мошеници, корумпирано ченге — дотук са трима. Трябва ли да си загубя съня заради тези отрепки? За Ландри, разбира се, ми е мъчно.

— О, мъчно ти е за Ландри — много мило от твоя страна — учтиво отбеляза Малъри.

— Ландри — започна тя миролюбиво, — както ти казах и по-рано, беше доста симпатично момче преди няколко години, когато се опитваше да влезе във филмовата индустрия. Но после предпочете друга кариера, която рано или късно щеше да го изправи на пътя на куршумите.

Малъри потърка брадичка.

— Странно как не си спомняше да ти е връщал писмата. Много странно.

— Изобщо не му пука, скъпи. Той си беше такъв тип актьор — падаше си да играе ей така, за шоуто. Така си е придал важност. Умираше да се надува.

Малъри придаде на лицето си израз на студено отвращение.

— Работата ми се стори почтена. Не знаех много за Ландри, но се оказа познат на мой добър приятел в Чикаго. Той измисли как да се справим с момчетата, които те изнудваха, и аз играх по плана му. Случиха се някои неща, които улесниха работата, но я направиха много по-шумна.

Ронда Фар почука с малките си лъскави нокти по малките си лъскави зъбки.

— Какво работиш в своя роден град, скъпи? Да не си от ония хулигани, дето ги наричат частни детективи?

Малъри се засмя дрезгаво, направи неопределен жест и прокара пръсти през къдравата си черна коса.

— Хайде кажи си, кукло — тихо я подкани той. — Кажи си да ти олекне.

Ронда Фар го изгледа изненадано, после се засмя доста пискливо.

— Луда работа, нали? — изгука тя и продължи със сух глас: — Аткинсън ме изцежда от години, намира си всякакви начини. Аз написах писмата и ги оставих така, че да ги намери. И те изчезнаха. След няколко дни ми се обади мъж с един такъв груб глас и започна да ме шантажира. И аз яхнах вълната. Мислех, че ще успея някак си да лепна на Аткинсън обвинение в кражба и както сме известни и двамата, щеше да се вдигне голям шум, който нямаше твърде да ми навреди. Но нещата започнаха да се разрастват и аз се изплаших. Реших да помоля Ландри за помощ. Щеше да му хареса, убедена бях.

— Откровено, прямо дете си ти, нали? — отбеляза Малъри с груб глас. — Ама друг път!

— Ти май не си много наясно с холивудския рекет, а, скъпи? — усмихна се Ронда Фар. Наклони глава и затананика. В тихата стая се носеше приятна танцова музика. — Страхотна мелодия… Откраднали са я от соната на Вебер… В нашите среди популярността трябва малко да наранява. Иначе никой не хваща вяра.

Малъри вдигна кафявия плик от коляното си и стана. Направи крачка към Ронда Фар и пусна плика в скута й.

— Ето ти ги — струват ти пет хилядарки.

Ронда Фар се облегна назад и кръстоса нефритенозелените си крака. Зелена пантофка се изниза от голото й ходило и тупна на килима, кафявият плик падна до нея. Не се помръдна да вдигне нито едното, нито другото.

— Защо? — попита тя.

— Аз съм делови човек, кукло. Работата ми се заплаща. Ландри не ми плати. Цената беше пет хилядарки. Цената за него, а сега за теб.

Тя го погледна почти небрежно с кротки сини като метличина очи.

— Няма да стане… изнудвачо. Казах ти още в „Боливар“. Много ти благодаря, но парите си харча както аз намеря за добре.

— Може пък изведнъж да решиш, че ти предлагам доста целесъобразен начин да похарчиш част от тях — заяви Малъри.

Наведе се през нея, взе уискито й и отпи. Като върна чашата на мястото й, за миг побарабани по стъклото с два нокътя. Малка, стисната усмивка сбърчи ъглите на устните му. Запали цигара и хвърли клечката кибрит в саксия със зюмбюл.

— Шофьорът на Ландри се е разприказвал, разбира се — започна той бавно. — Приятелите на Ландри искат да се срещнат с мен. Искат да знаят как е бил очистен Ландри в Уестууд. Ченгетата също ще се доберат до мен скоро. Все някой ще им подскаже. Снощи присъствах на четири убийства и естествено няма да поема вината за тях. Така че вероятно ще изпея цялата история. Ченгетата ще ти осигурят страхотно присъствие в медиите, кукло. Приятелите на Ландри… знам ли какво ще ти направят. Нещо, от което доста ще те боли, предполагам.

Ронда Фар скочи, напипвайки с пръсти зелената пантофка, за да я нахлузи. Очите й се бяха разширили и гледаха уплашено.

— Ще ме… изтъргуваш? — дишаше тя учестено.

Малъри се изсмя. Очите му блестяха със студен пламък. Загледа се в светлото петно на пода под един от лампионите.

— Че от какъв зор да те защитавам? — запита той с отегчен глас. — Нищо не ти дължа. А ти си твърде стисната, за да ме наемеш. Не водя статистика, но сама знаеш колко си падат по такива като мен в съда. А за приятелите на Ландри съм просто гаден плевел, заради който е бил убит един добър човек. За Бога, защо да поемам риск за отрепка като теб?

Малъри гневно изпръхтя. Загорялата кожа на бузите му се покри с червени петна.

Ронда Фар остана неподвижна за миг, после бавно заклати глава.

— Няма да стане, изнудвачо… няма да стане. — Гласът й бе тих и уморен, но брадичката й бе вирната смело и упорито.

Малъри си взе шапката.

— Голяма работа си — захили се той. — Исусе! Оказа се трудно да се спогодиш с филмова актриса от Холивуд!

После внезапно се наведе, сложи лявата си ръка на тила й и я целуна силно по устата. Прокара върховете на пръстите си по бузата й.

— Готино хлапе си ти… в известен смисъл — отбеляза той. — И обещаваща лъжкиня. Само обещаваща. Не си фалшифицирала никакви писма, скъпа. Аткинсън никога не би се хванал на такъв номер.

Ронда Фар се наведе, грабна кафявия плик от пода, бръкна вътре и извади няколко ситно изписани сиви страници, с необрязани краища и неясни златни монограми. Втренчи се в тях с потрепващи ноздри.

— Ще ти изпратя парите — бавно процеди тя.

Малъри хвана брадичката й и бутна главата й назад.

— Майтапех те бе, кукло — призна той с нежен глас.

— Имам този лош навик. Но в тия писма има две странни неща. Първо, нямат пликове и по нищо не личи до кого са били написани — по нищичко. И второ, намерих ги в джоба на Ландри, след като го застреляха.

Кимна и се обърна да си върви.

— Чакай! — остро извика Ронда Фар. В гласа й изведнъж прозвуча ужас.

— Взе да се косиш, след като вече всичко свърши. Пийни да се успокоиш.

Тръгна към вратата, насред стаята обърна глава.

— Трябва да вървя. Имам среща с една голяма клечка… Изпрати ми цветя. Диви сини цветя, като очите ти.

Мина под арката. Отвори се врата и тежко се затвори. Ронда Фар дълго седя неподвижно.