Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (9)

8.

В продължение на няколко минути, след като сър Джеймс Мансън затвори телефона, Саймън Ендийн и Кат Шанън останаха вторачени един в друг. Шанън пръв отмести погледа си.

— Тъй като ще трябва да работим заедно — каза той, — нека си изясним нещата. Ако някой, който и да е той, научи за този проект, новината неминуемо ще стигне до тайните служби на една от Великите сили. Ако не до ЦРУ, ще стигне до британската или френската. А те здравата ще объркат работите. Ние с вас няма да сме в състояние да им попречим да опропастят операцията. Така че секретността трябва да бъде абсолютна.

— Вие внимавайте за себе си — сопна се Ендийн. — Моят залог в тази работа е доста по-голям от вашия.

— Добре. Първото нещо са парите. Утре ще отида в Брюксел и ще открия банкова сметка някъде в Белгия. Ще се върна най-късно утре вечер. Потърсете ме тогава и ще ви кажа в коя банка и на чие име съм открил сметката. Ще трябва да ми прехвърлите най-малко 10 000 лири. Утре вечер ще ви представя пълен списък на разходите. Парите ще отидат главно за заплатите на моите помощници, за депозити и т.н.

— Къде да ви търся? — попита Ендийн.

— Това е втората точка — каза Шанън. — Ще ми трябва постоянна база, където да получавам писма и да ме търсят по телефона. Какво ще кажете за този апартамент? Могат ли да ви открият по него?

Ендийн не беше мислил за това. Сега прехвърли вариантите в главата си.

— Наех го на мое име. Платих в брой за един месец — каза той.

— Възможно ли е името Харис да остане в договора за наема? — попита Шанън.

— Не.

— Тогава ще го прехвърля на мое име. Ще живея цял месец, без да плащам. Такова нещо не е за изпускане. После аз ще продължа да плащам наема. Имате ли ключ?

— Естествено. Нали с него влязох.

— Колко са ключовете?

Вместо отговор Ендийн бръкна в джоба си и извади една халка с четири ключа. Двата очевидно бяха за външната врата, а другите два за вратата на апартамента. Шанън ги пое от ръката му.

— Сега за връзката помежду ни — каза той. — Звънете ми в този апартамент по всяко време. Може да съм тук, може да ме няма. Може да съм в чужбина. Понеже предполагам, че не сте склонен да ми оставите вашия телефон, установете си адрес до поискване, който да е близо до дома или до службата ви. Проверявайте за телеграми два пъти дневно. Ако спешно имам нужда от вас, ще ви изпращам телеграми с телефонен номер и време за разговор. Разбрахте ли?

— Да. Утре вечер ще ви дам адреса. Нещо друго?

— Само това, че ще използвам името Кийт Браун по време на цялата операция. Ако някое съобщение носи подписа Кийт, значи е от мен. Когато звъните в хотел, търсете Кийт Браун. Ако ви отговоря „Обажда се мистър Браун“, значи нещо не е наред. Обяснете на централата, че сте набрали грешен номер или че търсите друг Браун, и затворете телефона. Това е всичко засега. Време е да се връщате в службата си. Позвънете ми в осем довечера и ще ви осведомя за хода на нещата.

След няколко минути Ендийн се озова на тротоара и тръгна да търси такси.

За щастие, Шанън не внесе петстотинте лири, които получи преди уикенда от Ендийн за изготвения проект. Оставаха му 450. Трябваше да уреди сметката си в „Найтсбридж“, но това можеше да стане и по-късно.

Той се обади в „Бритиш Еъруейз“ и си запази двупосочен билет за втора класа в сутрешния полет до Брюксел. Самолетът се връщаше в 16,00, което щеше да му позволи да се прибере в апартамента към шест. След това пусна четири телеграми в чужбина. Първата до Паарл, Кейп Провинс, Южна Африка, втората до Остенд, третата до Марсилия и четвъртата до Мюнхен. Текстът им беше един и същ:

„СПЕШНО ПОЗВЪНЕТЕ ЛОНДОН 507–0041 ПОЛУНОЩ СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ ДНИ ТОЧКА ШАНЪН.“

Накрая повика такси и поръча на шофьора да го откара до хотел „Лаундс“. Освободи стаята, плати сметката и излезе тъй, както беше дошъл — анонимно.

В осем часа позвъни Ендийн и Шанън му съобщи какво е свършил до момента. Уговориха се да се чуят отново в десет часа на другата вечер.

През следващите няколко часа Шанън проучи обстановката в блока и обходи околността. Забеляза няколко ресторантчета, някои от които се намираха съвсем наблизо по главната улица на Сейнт Джонс Ууд. Седна в едно от тях и хапна, без да бърза за никъде. Прибра се в апартамента към единайсет!

Преброи парите си (оставаха му над 400 лири), отдели 300 лири за билет и разходи на другия ден и се залови да прегледа вещите си. В дрехите му нямаше нищо забележително. Сред тях нямаше по-стари от три месеца, а повечето бяха купени през последните десет дни в Лондон. Нямаше пистолет, за който да се кахъри. За по-сигурно унищожи лентата, с която напечата докладите си, и я смени с една от резервните.

 

 

Макар че в Лондон се смрачи рано, в Кейп Провинс слънцето още властваше над топлата лятна привечер. Ян Дюпре профуча с колата си покрай Сийпойнт по посока към Кейптаун. И той караше шевролет, по-стар от този на Ендийн, но по-голям и по-лъскав. Купи го на старо с част от доларите, с които преди четири седмици се върна от Париж. Ян прекара целия ден на яхтата на един свой приятел и сега бързаше обратно към дома си в Паарл. Винаги обичаше да се прибира в Паарл след края на поредния договор, но много скоро му ставаше скучно. Именно заради скуката напусна градчето преди десет години.

Ян израсна в Паарлската долина. Предучилищните му години преминаха в гонитби из рехавите лозя, които бяха собственост на хора от чергата на неговите родители. Научи се да лови птици и да стреля. По цял ден скитаха с Питър, който беше в положението на цветнокожото другарче, с което белите момчета си играят, докато пораснат и започнат да разбират какво означава разликата в цвета.

Питър, дете с огромни кафяви очи, гъсти черни къдрици и махагонова кожа, беше с две години по-голям от него и по някакъв начин го покровителстваше. Всъщност двамата бяха равни на ръст, защото Ян се развиваше по-бързо. Той скоро пое тарторската роля. През летните дни преди двайсет години двете боси момчета хващаха автобуса до нос Агубас, където се събират Атлантическият и Индийският океан, и хвърляха въдици за екзотични африкански риби.

След като завърши мъжката гимназия в Паарл, Ян започна да създава купища проблеми. Беше прекалено едър, агресивен, неукротим. Често вкарваше в действие своите огромни, покосяващи юмруци и на два пъти се изправи пред съдията. Можеше да поеме фермата на родителите си, което означаваше да се грижи заедно с баща си за недораслите лозички, които даваха слабо вино. Тази перспектива го отблъскваше. Виждаше се стар и прегърбен в компанията на четири цветнокожи помощници насред малкото лозе, от което зависи прехраната му. На осемнайсет години се записа доброволец в армията. Изкара началното си обучение в Почефструм и се прехвърли при десантчиците в Бльомфонтайн. Именно тук, както и по време на специалната подготовка за потушаване на въстания в суровата пустош край Питърсбург, той откри истинското си призвание. Военните също го смятаха за добър боец, но не приемаха склонността му да води сражения в собствения си лагер. В една от многобройните юмручни схватки с негово участие ефрейтор Дюпре просна в безсъзнание един сержант и командирът на поделението го понижи в чин редник.

Дюпре се ядоса и дезертира. Хванаха го в един бар в източен Лондон. Преди да го усмирят, размаза физиономиите на двама военни полицаи. Прибраха го в затвора за шест месеца. Когато го освободиха, прочете във вечерните вестници една обява, която го отправи в някакво малко посредническо бюро в Дърбан. Два дни по-късно напусна Южна Африка и отлетя към базата „Камина“ в Катанга. Стана наемник на двайсет и две годишна възраст, тоест преди шест години.

Докато караше по криволичещия път през Франшок, си мислеше дали не се е получило съобщение за нов договор от Шанън или от момчетата. Но когато стигна в Паарл, се увери, че в пощата няма нищо за него. Над морето се струпваха облаци и във въздуха висеше предусещането на буря.

Тази вечер щеше да вали. Най-после щеше малко да се захлади. Ян погледна нагоре към Паарлската скала — това чудо на природата, което преди много години, когато дедите му се заселвали по тези места, бе дало името на града и на долината. Като малък той често изпадаше в унес пред скалата. Когато беше суха, тя имаше неутрално сив цвят, но след дъжд заблестяваше като огромна перла под лунната светлина. Тогава ставаше величествена, скъпоценна, гордо извисена над градчето в подножието й. Въпреки че градът на неговото детство не можеше да му предложи живота, който желаеше, той все пак си оставаше родното му място. Винаги когато видеше отблясъците на Паарлската скала, Ян знаеше, че отново си е у дома. Но сега му се щеше да бъде някъде другаде, там, където има война.

Той въобще не предполагаше, че телеграмата на Шанън, която го зовеше на война, щеше да го чака сутринта в Паарлската поща.

 

 

Малкия Марк Вламенк стоеше облегнат на бара и пресушаваше поредната халба с пенлива фламандска бира. От прозорците на заведението, което държеше неговата приятелка, се виждаха пустите улици на увеселителния квартал в Остенд. Откъм морето духаше студен вятър и летните туристи още не бяха започнали да се стичат. Марк вече умираше от скука.

През първия месец след завръщането си от тропиците се радваше на домашния уют. Наслаждаваше се на топлите вани и на разговорите с приятели, които се отбиваха да го видят. Дори местните журналисти проявиха интерес към него, но той им каза да се пръждосват. Най-малко имаше нужда от усложнения с властите, а беше сигурен, че ще го оставят на мира, ако се въздържа от действия или изявления, които биха го злепоставили пред африканските посолства в Брюксел.

Но след няколко седмици бездействието си каза думата. Нещо го жегна преди няколко вечери, когато му се наложи да поотупа един моряк, позволил си да погали Ана по задника (територия, която Марк смяташе за своя лична собственост). Споменът за тази сцена събуди една мисъл в главата му. От апартамента на горния етаж, в който живееха с Ана, се чуваше леко трополене. Тя очевидно вършеше някаква домакинска работа. Марк се надигна от високия стол пред бара, пресуши халбата и извика:

— Ако влезе някой клиент, поеми го ти.

После се заизкачва по задното стълбище. Тъкмо стъпваше на третото стъпало, когато на вратата се появи момчето, което разнасяше телеграмите.

 

 

Беше ясна пролетна вечер. Хладният въздух едва-едва щипеше, а водите на старото марсилско пристанище наподобяваха гладко стъкло. Точно през средата на тази повърхност, в която допреди малко се оглеждаха околните барчета и кафенета, един самотен траулер оставяше пенлива диря, която се разливаше из цялото пристанище и жизнерадостно се разбиваше в киловете на отдавна привързаните рибарски корабчета. Колите по улица „Каньобиер“ бяха здраво заключени, а от безбройните прозорци се разнасяше мирис на печена риба. Старците отпиваха от своята анисет^[1]. Продавачите на хероин се шляеха насам-натам в търсене на доходни сделки. Съвсем обикновена вечер.

В многонационалния, многоезичен, пълен с кипящи човешки съдби казан, който се наричаше „Льо Пание“, единствено присъствието на полицаите беше незаконно. Именно в този квартал, зад ъгловата маса на едно барче, седеше Жан-Баптист Лангароти и спокойно се наслаждаваше на чашата с изстуден коктейл.

Той не беше отегчен колкото Ян Дюпре и Марк Вламенк. Годините, прекарани в затвора, бяха възпитали у него способността да проявява интерес и към най-дребните житейски факти. Това му позволяваше да надмогва скуката през периодите на бездействие.

Освен това Лангароти успя да си намери работа и спестяванията му си стояха непокътнати. Той пестеше постоянно. Никой не знаеше, че влага парите си в една швейцарска банка. Един ден с тези пари щеше да си купи барчето в Калви, за което отдавна мечтаеше.

Преди месец един добър негов приятел още от войната в Алжир попадна в клопка, пренасяйки в куфара си дребен товар от дванайсет пистолета „Колт 45“. Жан-Баптист получи писмо от затвора „Ле Бомет“, в което приятелят му го молеше да „пази“ момичето, на чийто гръб бе живял, преди да го опандизят. Знаеше, че корсиканецът няма да го подведе. Тя беше добро момиче. Широкоплещеста мъжкарана на име Мари-Клер. В бара, в квартал „Тюбано“, където изпълняваше номера си, я знаеха като Лола. Тя си падна по Лангароти навярно заради ръста му и единственото й оплакване беше, че не я разтърсва като приятеля й затворник. Ниският ръст не му пречеше да играе ролята на „пазител“, защото юначагите от престъпния свят, които биха посегнали на Лола, добре познаваха възможностите на Лангароти.

И така, Лола се радваше, че е най-добре пазеното момиче в града, а Жан-Баптист беше доволен, че си е намерил занимание, докато чака следващия договор. Той поддържаше връзка с няколко души от наемническия бизнес, но се надяваше главно на вести от Шанън. Беше от хората, които чакат да ги потърсят.

Малко след като се завърна от Франция, с него се свърза Ру и му предложи да подпише безсрочен договор, срещу който пръв ще получава информация за всеки новопоявил се ангажимент. Ру говори надълго и нашироко за всичките десетина проекта, в които се печели в момента, но корсиканецът предпочете да не се обвързва. После провери тук-там и разбра, че Ру е въздухар, понеже не бе организирал нито един проект след завръщането си от Букаву през есента на 1967 година.

Лангароти погледна часовника си, въздъхна, довърши питието си и стана да си върви. Беше време да вземе Лола от апартамента й и да я заведе до бара. След това щеше да се отбие в денонощния пощенски клон да провери дали няма телеграма от Шанън с предложение за нова война.

 

 

В Мюнхен беше още по-студено, отколкото в Остенд и Курт Семлер с разредена през годините в Далечния изток, Алжир и Африка кръв вървеше към денонощния пощенски клон и трепереше в своето дълго до коленете черно кожено палто. Той редовно проверяваше на гишето всяка сутрин и вечер и все се надяваше да намери писмо или телеграма с някакви вести или с покана за среща, което би му отворило пътя към ангажимент като наемник.

Периодът след завръщането му от Африка носеше печата на безделието и скуката. Като повечето военни ветерани той ненавиждаше цивилния живот. Не знаеше какви дрехи да носи, презираше политиката и копнееше за някакъв строг режим, изпълнен с действие. Родният му град го разочарова. Навсякъде се мотаеха дългокоси младежи. Мърляви и недисциплинирани. Развяваха знамена и бълваха лозунги. Сякаш се бе загубило чувството за целеустременост, за дълг пред великия идеал на родината и нейния вожд, под чийто знак преминаха детството и младостта му. Липсваше му порядъкът, характерен за живота в армията.

Дори животът на бракониер в Средиземно море, макар и доста разюздан, предлагаше поне усещането за активност, мириса на опасността, чувството за планирана акция, която после се осъществява. Спускайки се към италианския бряг с два тона американски цигари на борда, той поне успяваше да си въобрази, че се намира край Меконг и влиза в бой с Легиона срещу бандите по течението на Хоа Бин.

Мюнхен не му даваше нищо. Изпи твърде много алкохол, изпуши твърде много цигари, отби се при няколко курви и изпадна в пълно униние.

И тази вечер в пощата нямаше нищо за него. На сутринта всичко щеше да е различно, защото телеграмата на Шанън пътуваше през нощна Европа.

 

 

В полунощ от Остенд се обади Марк Вламенк. Белгийската служба за телеграми беше отлична. Работеше до десет часа вечерта. Шанън му каза да го чака с кола на другата сутрин пред Брюкселското национално летище. Съобщи му номера на полета си.

 

 

От гледна точка на онези, които желаят да управляват дискретна, но легална банкова сметка, Белгия предлага далеч по-големи предимства от прехвалената швейцарска банкова система. Без да е въобще богата и мощна като Германия, нито пък неутрална като Швейцария, Белгия допуска неограничени парични суми да влизат и излизат от страната без предварителен контрол или намеса. Банките са също толкова дискретни, колкото и в Швейцария. Именно затова банките в Люксембург и Лихтенщайн постоянно увеличават обема на дейността си за сметка на швейцарските банки.

На другата сутрин Шанън каза на Вламенк да го закара до „Кредитбанк“, която се намираше в Брюге, на около седемдесет минути път с кола от летището.

Големият белгиец очевидно изгаряше от любопитство, но се стремеше да не го показва. Когато излязоха на пътя за Брюге, Шанън разказа накратко, че са му предложили договор, в който има работа за четирима помощници. Попита Вламенк дали е готов да участва.

Малкия Марк не остави никакво съмнение, че е готов. Шанън го предупреди, че не може да му каже нищо за операцията, освен че става дума не просто за бойна задача, а за проект, който трябва да се изпипа от самото начало. Спомена, че е готов да плаща по 1 250 долара месечно плюс всички ежедневни разходи през следващите три месеца. Накрая каза, че задачата, макар и да не изисква отсъствие от дома до края на третия месец, е свързана с определени рискове в границите на Европа. Това наистина не била чисто наемническа работа, но трябвало да се свърши. Марк изсумтя.

— Аз не обичам банки — каза той. — Не и срещу такива пари.

— Не става дума за нищо такова. Искам да качим малко оръжие на един кораб. Ще трябва да го направим сами. После, като отплаваме, ще държим курс само към Африка, където ни чака хубава битка.

Марк се ухили.

— Дълга кампания или светкавична операция?

— Атака — каза Шанън. — Имай предвид, че ако всичко мине добре, има възможности за по-продължителен договор. Не обещавам, но натам вървят нещата. При успех ще има и тлъсти премии.

— Добре. Навит съм — каза Марк точно когато навлизаха в централния площад на Брюге.

Централният офис на „Кредитбанк“ се намира на „Фламингщраат“ № 25. Това е тясна търговска улица с наредени от двете страни къщи в типичния стил на фламандската архитектура от осемнадесети век. Повечето от приземните етажи са превърнати в магазини, но нагоре фасадите наподобяват платната на старите майстори.

Шанън влезе в банката и се представи на началника на отдела за чуждестранни сметки мистър Гесенс. Показа паспорта си, за да удостовери самоличността си като Кийт Браун. След четиридесет минути вече беше открил текуща сметка с депозит до 100 лири стерлинги. Той уведоми мистър Гесенс, че в близките дни от Швейцария ще бъде преведена сума от 10 000 лири, и даде указания 5 000 лири от тази сума да се преведат незабавно на неговата сметка в Лондон. Остави няколко еталонни подписа на Кийт Браун и уточни метода за установяване на самоличността му по телефона чрез изброяване в обратен ред на дванайсетте цифри от банковата му сметка, последвани от вчерашната дата. По този начин щеше да е в състояние да дава устни указания за преводи и тегления, без да се налага да пътува до Брюге. Подписа формуляр за освобождаване от отговорност, който защитаваше банката от всякакви рискове, свързани с този метод на връзка с клиента. Накрая потвърди, че ще изписва с червено мастило точно под подписа си номера на банковата си сметка като доказателство за автентичността на всеки писмен документ до банката.

В дванайсет и половина приключи и излезе навън при Вламенк. Двамата хапнаха солидни порции месо, придружени от неизбежните картофки в „Кафе дез-Ар“ на централния площад срещу Градския съвет. Преди да се разделят, Шанън даде на фламандеца 50 лири в брой и му каза да вземе на другия ден ферибота от Остенд до Дувър и да се появи в Лондон точно в шест вечерта. След един час самолетът му излетя и Шанън се прибра в Лондон за следобедния чай.

 

 

И Саймън Ендийн имаше тежък ден. Той взе първия самолет до Цюрих и кацна на летище „Клотен“ малко след десет. Час по-късно вече се намираше в централния офис на цюрихската „Ханделсбанк“ на „Талщрасе“ № 58. Откри текуща сметка на свое име. И той остави няколко еталонни подписа и уточни с банковия служител метод за подписване на всички послания до банката, според който в долната част на писмото трябваше да присъства номерът на сметката, а под него денят от седмицата, в който е написано писмото. Денят щеше да се изписва със зелено мастило, а номерът на сметката задължително с черно. Ендийн депозира петстотинте лири, които имаше у себе си, и уведоми банката, че сумата от 100 000 лири ще бъде преведена на тази сметка до края на седмицата. После даде указания на „Юниън Банк“ веднага след получаването на сумата да прехвърлят 10 000 лири на една сметка в Белгия, за чийто номер щеше да ги уведоми писмено. Подписа дълъг договор, който освобождаваше банката от абсолютно всичко, включително и от отговорност при престъпна небрежност, и не оставяше на клиента никаква възможност за защита пред закона. На Ендийн му беше пределно ясно, че тъй или иначе не би имало смисъл да търси отговорност от швейцарска банка пред швейцарски съд.

Той взе такси от „Талщрасе“, остави един запечатан с восък плик на портала на банка „Цвингли“ и се отправи обратно към летището.

Писмото, което след трийсет минути попадна в ръцете на доктор Мартин Щайнхофер, беше от сър Джеймс Мансън. То носеше предварително уточнена система от подписи, която Мансън използваше в кореспонденцията си с цюрихската банка. Текстът съдържаше молба до доктор Щайнхофер да преведе 100 000 лири на сметката на мистър Саймън Ендийн в „Юниън Банк“. Последното изречение го уведомяваше, че сър Джеймс ще се отбие в кабинета му на другия ден, в сряда.

Саймън Ендийн кацна на лондонското летище малко преди шест часа.

 

 

Когато във вторник следобед Мартин Торп влезе в кабинета си, той се чувстваше съсипан от умора. През двата дни от уикенда и в понеделник той методично прехвърли всичките 4 500 картона в предоставения му от „Мудис“ регистър на компаниите, опериращи на Лондонската борса.

Опитваше се да намери подходяща „фиктивна“ компания. Прегледа всички дребни компании, като отделяше специално внимание на основаните преди много години, с рухнала материална база и нищожни авоари. Компании, които през последните три години са търгували на загуба и които или са се разорили, или са реализирали печалба под 10 000 лири. Интересуваха го също компании с пазарна стойност под 200 000 лири.

Мартин Торп извлече имената на две дузини компании, които отговаряха на изискванията. Показа този списък на сър Джеймс Мансън. Беше ги подредил условно от едно до двайсет и четири според първоначалната оценка на пригодността им.

Оставаше му още работа и към три часа той се озова в „Къмпаниз Хаус“ на улица „Сити Роуд“ 2.

Даде поръчка за първите осем компании и плати установената от закона такса за всяко име в списъка. Срещу тази такса имаше право, както и всеки друг гражданин, да прегледа пълната документация на съответната фирма. Докато чакаше обемистите папки да се появят в читалнята, Торп прехвърли последния официален борсов бюлетин и със задоволство констатира, че акциите на нито една от осемте не се котират над три шилинга.

Когато папките пристигнаха, той започна с първата компания в списъка си. Внимателно се взираше в данните. Опитваше се да установи три неща, които не присъстваха в сбитата информация на „Мудис“. Искаше да проучи разпределението на собствеността върху акциите, да се увери, че компанията не се контролира от Обединения съвет на директорите, и да се убеди, че не съществува крупен дял, който да е притежание на външно лице или на група съдружници. Последното би означавало, че и друг хищник от Сити е тръгнал да закусва.

До края на работното време на „Къмпаниз Хаус“ Торп успя да обработи седем от осемте папки. Останалите седемнайсет щеше да прегледа на другия ден. Но третата в списъка привлече вниманието му и събуди у него онова тънко усещане под лъжичката. На хартия всичко изглеждаше добре, от негова гледна точка, разбира се. Даже изглеждаше прекалено добре и именно там беше проблемът. Сделката изглеждаше толкова добра, че Торп се чудеше как никой не я е докопал досега. Навярно някъде нещо куцаше, но изобретателният ум на Мартин би могъл да заобиколи пречките. Ако това беше възможно… компанията беше идеална.

 

 

Саймън Ендийн позвъни в апартамента на Кат Шанън в десет часа вечерта. Шанън докладва какво е свършил, а Ендийн направи резюме на собствените си дела през деня. Каза на Шанън, че необходимите 100 000 лири е трябвало да постъпят в новата му банкова сметка в Швейцария същия следобед до края на работното време. Шанън пък съобщи на Ендийн, че трябва да прати първите 10 000 лири на името на Кийт Браун в „Кредитбанк“ в Брюге, Белгия.

Няколко минути след като затвори телефона, Ендийн написа писмо с указания до „Ханделсбанк“. Отбеляза, че първата част от преведената сума трябва да се изпрати веднага, но името на вложителя в Швейцария не биваше в никакъв случай да се разкрива пред белгийската банка. Преводът трябваше да мине по телекса и в него следваше да фигурира само номерът на сметката. Изпрати писмото с марка за експресна поща малко преди полунощ от денонощния клон на площад „Трафалгар“.

 

 

В 11,45 телефонът в апартамента на Шанън отново иззвъня. Обаждаше се Семлер от Мюнхен. Шанън му каза, че може да му предложи работа, но няма възможност да отиде в Мюнхен. Семлер трябваше да си купи еднопосочен билет за самолета до Лондон и да пристигне на другия ден към шест часа. Даде му адреса си и му обеща, че във всички случаи ще покрие всички негови разходи, а в случай че отхвърли предложението, ще му плати обратния билет до Мюнхен. Семлер се съгласи да дойде и Шанън затвори.

Следващият беше Лангароти от Марсилия. Сутринта той погледна в пощенската си кутия до поискване и намери телеграмата на Шанън. Уговориха се да пристигне в Лондон към шест и да се яви в апартамента.

Обаждането на Ян Дюпре дойде късно, някъде към дванайсет и половина. Той също се съгласи да си опакова багажа и да прелети 8 000 мили до Лондон. Само че щеше да пристигне едва след ден и половина. Уредиха си среща в петък вечерта в апартамента на Шанън.

Шанън приключи с този последен разговор, почете около час и загаси лампата. Дойде краят на Ден първи.

 

 

Сър Джеймс Мансън никога не летеше във втора класа. В сряда сутринта той закуси стабилно в специалния бизнесменски самолет „Трайдънт 3“ до Цюрих. Малко преди обед секретарката го въведе с подобаващо уважение в облицования с дърво кабинет на доктор Мартин Щайнхофер.

Двамата се познаваха от десет години и през това време банката „Цвингли“ на няколко пъти бе служила за прикритие на Мансън при покупки на акции, които биха утроили стойността си, ако се разчуеше, че неговото име стои зад операцията. Доктор Щайнхофер ценеше своя клиент. Той стана да се здрависа и настани английския джентълмен в едно удобно кресло.

Швейцарецът извади пура, а след малко дойде и кафето, придружено с малки чаши минерална вода. Едва когато секретарката излезе, сър Джеймс отвори дума за бизнес.

— През следващите няколко седмици ще се опитам да овладея контролния пакет от акциите на някоя дребна британска компания. В момента не мога да ви съобщя името й, понеже още не съм открил подходящ обект за моята операция. Но се надявам това да стане в най-скоро време.

Доктор Щайнхофер кимаше мълчаливо и отпиваше от кафето си.

— В началото операцията ще бъде незначителна, с относително малък обем на средствата. Но по-нататък, както, струва ми се, мога да предполагам, до борсата ще стигне една вест, която ще окаже твърде интересно въздействие върху стойността на акциите на тази компания — продължи Мансън.

Нямаше нужда да обяснява на швейцарския банкер правилата, които са валидни при сделките с акции на лондонската борса. Той достатъчно добре познаваше не само тях, но и правилата на всички борси и пазари по света.

Британското законодателство задължава всяко лице, което придобие десет или повече процента от акциите на едно акционерно дружество, да представи самоличността си пред директорите в двуседмичен срок. Целта на закона е да позволи на акционерите да знаят кой какъв дял от акциите притежава.

По тази причина всяка почтена лондонска борсова централа, когато купува акции от името на даден клиент, е длъжна да се съобрази със закона и да уведоми директорите за името на клиента, освен ако покупката не е по-малка от десет процента, в който случай купувачът може да остане анонимен.

Един магнат, който иска да спечели таен контрол върху дадена компания, може да заобиколи това правило, като си послужи с мними купувачи. Но и в този случай всяка почтена борсова фирма би забелязала, че купувачът на голям пакет от акции е всъщност едно лице, което действа под прикритие, и законът отново ще влезе в сила.

Но една швейцарска банка, която не е обвързана с британските закони, а се подчинява единствено на собствените си закони за тайната на влоговете, просто отказва да отговаря на всякакви въпроси за това кой стои зад имената на клиентите й. Швейцарските банкери не биха разкрили абсолютно нищо дори и да подозират, че имената служат за параван.

Двамата мъже в кабинета на доктор Щайнхофер си даваха ясна сметка за деликатните моменти на една такава операция.

— За да се осъществи необходимото придобиване на акции — продължи сър Джеймс, — аз влязох в съдружие с шестима партньори. Те ще закупят акциите от мое име. И шестимата се съгласиха да открият малки сметки в „Цвингли“ и биха искали да ви помолят да извършите покупките от тяхно име.

Доктор Щайнхофер остави чашката с кафе и кимна. Като всеки истински швейцарец той приемаше, че няма смисъл да се нарушават правилата, ако могат да се използват вратичките в тях, при условие, разбира се, че не се касаеше за швейцарски правила. Разбираше също и желанието да не се отпуска безконтролно спиралата на цените на акциите дори и при такава дребна операция. Всички богати хора бяха започнали с няколко спестени пфенинга, които усърдно умножаваха през целия си живот.

— Това няма да е проблем — каза той предпазливо. — Тези господа сами ли ще открият сметките си при нас?

Сър Джеймс изпусна кълбо ароматен дим.

— Много вероятно е да се окаже, че те са прекалено заети, за да ви посетят лично. Аз самият си назначих финансов помощник, който ще ме представя. Така се пести време, нали разбирате. Най-вероятно и другите шестима партньори ще пожелаят да се възползват от тази процедура. Вие имате ли някакви възражения?

— Не, разбира се — тихо каза доктор Щайнхофер. — А кой ще бъде този ваш финансов помощник?

— Мистър Мартин Торп.

Сър Джеймс Мансън извади от джоба си един продълговат плик и го подаде на банкера.

— Това е пълномощното, заверено съответно нотариално пред свидетели и подписано от мен. Вие, разбира се, разполагате с мои подписи за сравнение. В документа е записано пълното име на мистър Торп, както и номерът на паспорта, с който ще удостоверява самоличността си. Той ще дойде в Цюрих през следващата седмица за някои последни доуточнения. Оттам нататък мистър Торп ще се произнася по всички въпроси от мое име и подписът му изцяло ще замества моя. Възможно ли е това?

— Естествено, сър Джеймс. Няма никакви проблеми.

Мансън стана и загаси пурата си.

— В такъв случай се разделям с вас, доктор Щайнхофер, като оставям всички по-нататъшни контакти с вашата банка в ръцете на мистър Торп, който, разбира се, ще се съветва с мен, преди да предприеме някакъв ход.

Двамата си стиснаха ръцете и доктор Щайнхофер изпрати сър Джеймс чак до улицата. Когато масивната дъбова врата почти безшумно се затвори зад гърба му, Мансън вдигна яката си, за да се предпази от все още хладния въздух в този северен швейцарски град. После влезе в наетата лимузина и се отправи за обяд към ресторант „Бор о Лак“. „Тук има добри места за хранене“ — мислеше си той. Но иначе Цюрих беше доста скучен град. Нямаше и един сносен публичен дом.

 

 

Помощник-секретарят Сергей Голон не беше в добро настроение тази сутрин. Докато закусваше със семейството си, пристигна писмо от университета, в което се казваше, че синът му не е издържал приемния изпит. Последва семеен скандал. Това възобнови хроничния му гастрит, който явно нямаше да го остави на мира през целия ден. На всичко отгоре и секретарката му беше в отпуск по болест.

От прозореца на малкия му кабинет в западноафриканската секция на външното министерство се виждаше обрулен московски булевард, затрупан с купчини мръсен сняг, които уморено чакаха пролетта да ги разтопи.

— Лош ден — каза преди малко пазачът на паркинга — под сградата на министерството, където Голон остави своя москвич.

Помощник-секретарят измърмори нещо в знак на съгласие и взе асансьора до осмия етаж. Влезе в кабинета си и се залови за работа. Тъй като нямаше секретарка, той започна сам да сортира папките, които бяха пратени за разглеждане от различни части на сградата. В устата му се топеше таблетка антиацид.

Третата папка идваше от кабинета на секретаря. На лицевата страна вишестоящата чиновническа ръка беше написала: „Да се прегледа и да се предприемат необходимите действия.“ Голон мрачно прехвърли страниците. Забеляза, че досието е открито на базата на докладна записка от няколко отдела на външното разузнаване. Министерството след съответно обсъждане беше дало на посланик Доброволски определени указания, които според последната телеграма от Африка бяха изпълнени. Посланикът докладваше, че молбата е удовлетворена, и настояваше за бързи действия.

Голон изсумтя презрително. След като отхвърлиха кандидатурата му за посланически пост, той беше убеден, че дипломатите в чужбина са склонни да преувеличават значението на териториите, за които отговарят.

— Като че ли си нямаме друга работа — промърмори помощник-секретарят.

Погледът му премина към следващата папка. Той знаеше, че тя се отнася за Република Гвинея. Тамошният посланик заливаше министерството с телеграми, в които докладваше за нарастващото китайско влияние в Конакри. „Ето това вече е нещо съществено“ — мислеше си Голон. В сравнение с такъв сериозен въпрос той не можеше да проумее какво значение има дали находището във вътрешността на Зангаро съдържа индустриално количество калай.

Но тъй или иначе отгоре искаха да се действа и като изпълнителен служител той предприе необходимите мерки. Отклони от работа една машинописка и й продиктува писмо до ректора на Свердловския минно-геоложки институт, в което изискваше от него да състави малък екип от геолози за проучване на предполагаемо находище на полезни изкопаеми. Накрая го молеше да информира министерството своевременно, щом екипът е готов да отпътува с необходимото оборудване.

Каза си наум, че ще трябва да реши въпроса с транспортирането им до Западна Африка чрез съответното управление, но бързо отпрати тази мисъл в периферията на съзнанието си. Парещата болка вече заглъхваше и в един момент Голон забеляза, че машинописката има много красиви колене.

 

 

Кат Шанън прекара един спокоен ден. Стана късно и отиде до банката в Уест Енд. Изтегли голяма част от хилядата лири в сметката си. Беше уверен, че сумата ще се възстанови и дори ще се увеличи, когато пристигне преводът от Белгия.

След като се наобядва, позвъни на своя приятел журналиста, който като че ли остана изненадан от обаждането му.

— Мислех, че вече не си в града — каза писачът.

— Така ли? Защо? — попита Шанън.

— Ами малката Джули постоянно те търси. Явно си я омагьосал. Кари твърди, че само за теб говорела. Звъняла е в „Лаундс“ и са й казали, че си заминал, без да оставиш адрес.

Шанън обеща, че ще й се обади. Даде телефонния си номер, но не и адреса. След като свършиха с дребните теми, той поиска от приятеля си информацията, която му беше нужна.

— Мисля, че мога — малко неуверено каза журналистът. — Но да ти кажа честно, трябва първо да му звънна и да видя дали ще приеме.

— Добре — каза Шанън. — Кажи му кой съм. Дай му да разбере, че настоявам да го видя и съм готов да отида на място при него да поговорим някой друг час. Кажи му, че не бих го безпокоил, ако не мислех, че става дума за нещо важно.

Журналистът обеща да потърси Шанън отново, за да му съобщи адреса и телефона на човека, с когото искаше да говори, ако другият приемеше.

Следобед Шанън написа писмо до мистър Гесенс, с което го уведомяваше, че в бъдеще ще получава кореспонденция от някои свои бизнеспартньори на адреса на „Кредитбанк“ и затова периодично ще се обажда по телефона, за да проверява дали има поща за него. Освен това възнамеряваше да кореспондира с някои свои съдружници посредством „Кредитбанк“, като за целта щеше да изпраща на мистър Гесенс плик от мястото, където се намира в момента. Молбата му беше мистър Гесенс да извади съдържащия се вътре втори плик, адресиран, но без марки, и да го препраща от Брюге до местоназначението му. Накрая упълномощаваше мистър Гесенс да покрива всички пощенски и банкови такси от неговата сметка.

В пет часа Ендийн се обади в апартамента и Шанън го уведоми за хода на нещата, като пропусна да съобщи за разговора си с журналиста, за приятелството си с когото не беше споменавал пред Ендийн. Каза му обаче, че е избрал четирима помощници, трима от които ще пристигнат в Лондон същата вечер, за да бъдат инструктирани поотделно, а четвъртият ще се появи най-късно в петък вечерта.

 

 

Мартин Торп прекара пети поред изтощителен ден, но поне приключи с диренето. Той прегледа документите на следващите седемнайсет компании и състави втори секретен списък, в който влизаха пет дружества. На първо място фигурираше компанията, която привлече погледа му предишния ден. Той излезе от читалнята към три следобед и тъй като сър Джеймс Мансън не беше се върнал от Цюрих, реши да си почине. Сутринта щеше да докладва пред шефа си, а после щеше да се залови с щателно проучване на състоянието на избраната компания, за да разбере защо такава ябълка още виси на дървото. Малко преди смрачаване Торп се прибра в предградието Хемпстед Гардън и се зае да окоси ливадата пред къщата си.