Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (7)

6.

Двумоторният „Корвеър 440“, който летеше по линията до Кларънс, заби нос над залива и започна да се спуска към летището. Умишлено заел място отляво, Шанън наблюдаваше града, докато самолетът прелиташе над него. От триста метра височина се виждаше цялата столица на Зангаро, разположена на края на полуострова и оградена от три страни от очертаните с палми води на океана. От четвъртата страна я ограничаваше парчето суша, дълго едва осем мили, което се сливаше с основната брегова линия.

Полуостровът беше три мили широк в основата си, вместена между блатистите мангрови пояси край брега, и една миля широк на върха, където беше разположена столицата. Периферията на върха също бе обрасла с мангрови дървета, които едва към края отстъпваха пред няколко пясъчни плажа.

Градът заемаше напреки върха на полуострова от край до край и се простираше на около миля навътре по дължината му. През оставащите седем мили до основната суша минаваше един-единствен път, който пресичаше обработваемите земи.

Очевидно най-хубавите сгради се намираха откъм морето, където се усеща полъхът на вятъра. Отвисоко се виждаше, че към всяка сграда има прилежащ парцел с площ от пет декара. Районът откъм сушата бе явно най-бедният, тъй като там се побираха хиляди ламаринени бараки, насечени от тесни разкаляни улички. Шанън спря погледа си върху богатите квартали на Кларънс, обитавани преди от колонизаторите, понеже именно там бяха възловите здания, а от този ъгъл щеше да ги наблюдава само още няколко секунди.

На самия край на полуострова имаше малко пристанище, изградено на мястото, където без никаква геологическа логика в морето се врязваха две дълги извити пясъчни ивици, наподобяващи роговете на елен или щипките на рак. Пристанището беше разположено в дъгата на образувалия се залив. Шанън виждаше накъдрената от вятъра вода извън залива и идеално гладката повърхност вътре в него. Без съмнение именно този естествен пристан, прилепен към полуострова като закачка на природата, бе привлякъл първите мореплаватели.

В центъра на пристанището, точно срещу открито море, се виждаше един-единствен бетонен кей и някакъв склад. Към кея не беше привързан нито един кораб. Вляво от него очевидно се намираше рибарската зона. Пясъчна ивица, затрупана с дълги канута и прострени мрежи. Вдясно беше старото пристанище с няколко разнебитени дървени пристана.

Зад склада имаше около двеста метра избуяла трева, която стигаше до крайбрежния път, а оттатък пътя започваха сградите. Шанън зърна една бяла църква в колониален стил и бившата вероятно резиденция на губернатора, която беше оградена със стена. Във вътрешното пространство освен основните сгради имаше и голям двор, осеян с множество бараки, лепнати очевидно в по-късно време.

В този момент самолетът се изправи хоризонтално и градът се скри от погледа на Шанън. Наближаваше кацането.

Шанън за първи път се сблъска със зангарийската действителност, когато предния ден подаваше документи за туристическа виза. Консулът в столицата на съседната държава го прие с известно учудване, тъй като не беше свикнал с подобни молби. Трябваше да попълни формуляр от пет страници, в който се искаха първите имена на родителите му (понеже въобще не знаеше как се казват родителите на Кийт Браун, той си измисли имената) и всевъзможни други данни.

Шанън подаде паспорта си с една прилична банкнота, небрежно вмъкната между първа и втора страница. Тя попадна в джоба на консула. След това консулът огледа паспорта му от всички възможни ъгли, прочете всяка една страница, вдигна го към светлината, провери печатите на гърба. След пет минути Шанън започна да си мисли, че нещо не е наред. Дали пък във Форин Офис не са допуснали грешка точно в този паспорт? Накрая консулът го погледна и каза:

— Вие сте американец.

Шанън разбра с облекчение, че човекът срещу него е неграмотен. След още пет минути визата му беше готова. Но на летището в Кларънс майтапите свършиха.

Той имаше само ръчен багаж. Жегата в основния (и единствен) пасажерски терминал беше непоносима. Вътре гъмжеше от мухи. Десетина войници и още толкова полицаи се размотаваха наоколо. Очевидно бяха от различни племена. Полицаите бяха необщителни, почти не говореха дори помежду си. Стояха облегнати по стените. Погледът на Шанън се спря върху войниците. Той ги наблюдаваше с половин око, докато попълваше още един безкрайно дълъг формуляр (същия като онзи в консулството). После премина през медицински и паспортен контрол, обслужвани от лица, които, както и полицаите, бяха според него каджи.

Неприятностите започнаха, когато стигна до митницата. Там го очакваше цивилен служител, който с отсечен жест го отклони към една стая. Той влезе в нея заедно с багажа си и четирима войници се намъкнаха след него. Едва тогава в паметта му изникна познат образ.

Преди много години в Конго Шанън бе виждал същото изчистено изражение на заплаха в очите на африканец с почти праисторически манталитет. Въоръжен, поставен във властно положение, напълно непредвидим, с абсолютно нелогични реакции. Очи, които цъкат като бомба с часовников механизъм. Непосредствено преди най-жестоките кланета, устройвани от конгоанци върху жители от Катанга, от племето симба върху мисионери или от конгоанската армия върху племето симба. Шанън съзираше същото заплашително безразсъдство, същата неподвластна на разума сила, която внезапно и без видимо обяснение прерастваше в налудничава жажда за насилие. Войниците от племето винду на президента Кимба имаха това изражение.

Цивилният митничар нареди на Шанън да остави чантата си на паянтова маса и започна да я претърсва. Търсеше старателно, сякаш очакваше да намери скрито оръжие. Накрая забеляза електрическата самобръсначка, извади я от калъфката й, разгледа я, щракна ключа. Понеже беше „Ремингтън Електроник“ с нови батерии, тя забръмча неистово. Митничарят съвсем механично я постави в джоба си.

След като приключи с чантата, той подкани Шанън да изпразни джобовете си върху масата. Изскочиха ключовете му, носната му кърпичка, няколко монети, портфейлът и паспортът. Митничарят се захвана с портфейла. Измъкна пътническите чекове, погледна ги, изсумтя и ги върна обратно. Събра с шепа монетите и ги постави в джоба си. Банкнотите бяха две по 5 000 френско-африкански франка и няколко стотачки. Войниците се скупчиха край масата с нарастващо любопитство. Единственият звук, който издаваха, беше дишането им в нажежената атмосфера. Оръжията си държаха като тояги. Цивилният прибра двете банкноти по 5 000 франка, а един от войниците взе по-дребните.

Шанън погледна към митничаря. Той отвърна на погледа му. После вдигна фланелката си и показа затъкнатия в колана му деветмилиметров браунинг или може би пистолет модел „765“. Потупа го леко.

— Полиция — каза той, без да отмества погледа си.

Шанън го сърбяха юмруците да му размаже физиономията. Не спираше да повтаря наум: „Спокойно, моето момче, спокойно.“

Той вдигна бавно ръка към остатъка от личните си вещи и въпросително сви вежди. Цивилният кимна и Шанън започна да прибира нещата си. Усети как войниците зад гърба му се отдръпнаха, макар че продължаваха да стискат с две ръце пушките си, готови да удрят и да мушкат според моментното им настроение.

Мина цяла вечност, преди митничарят да кимне към вратата. Шанън излезе от стаята. По гърба му потта се стичаше на ручеи към колана на панталоните.

В пасажерския салон един католически свещеник посрещаше единствената освен Шанън бяла туристка в самолета — една американска девойка. С обстоятелствените си обяснения на местния диалект отецът си бе спестил някои усложнения. Той отмести очи и улови погледа на Шанън. Наемникът леко повдигна вежди. Отчето хвърли поглед зад гърба на Шанън към стаята, от която беше излязъл, и кимна едва забележимо.

Навън сред жегата на малкия площад пред летището нямаше никакъв транспорт. Шанън остана да чака. След пет минути чу зад себе си тих ирландско-американски глас:

— Искаш ли да те откарам до града, синко?

Тръгнаха с колата на свещеника, фолксваген костенурка, която той беше скрил на безопасно място в една палмова горичка край летището. Американката изразяваше яростта си на висок глас. Бяха претърсили дамската й чантичка. Шанън си мълчеше, защото знаеше, че съвсем малко оставаше да ги пребият. Отецът работеше в болницата на ООН. Съвместяваше длъжностите на свещеник, разпределител на помощи и лекар. Той погледна към Шанън с разбиране.

— Навярно са ти изтърсили всичко?

— Абсолютно всичко — каза Шанън.

Петнайсет лири не бяха от значение. Важното бе, че и двамата са забелязали настроението на военните.

— Тук човек трябва много да внимава — тихо каза свещеникът. — Имаш ли стая в хотела?

Шанън отговори, че няма, и отецът го закара до „Независимост“, единствения хотел, в който европейците имаха право да отсядат.

— Управителят се казва Гомес. Много хубав човек — каза свещеникът.

Обикновено, щом в някой африкански град се появи ново лице, другите европейци го канят да посети клуба, да се отбие в бунгалото им, да пийне нещо някъде, да се появи на някое парти още същата вечер. Свещеникът въпреки цялата си учтивост не спомена нищо такова. Шанън веднага схвана този аспект на живота в Зангаро. Настроението беше засегнало и белите. Предстоеше му да научи още много, най-вече от Гомес.

Още същата вечер се запозна с Жул Гомес, предишен собственик и настоящ управител на хотел „Независимост“. Гомес беше петдесетгодишен pied noir^[1], французин от Алжир. Преди десет години, през последните дни на френски Алжир, той продал своето процъфтяващо предприятие за земеделска техника. Сторил го малко преди тоталния срив, който направил немислим всякакви продажби. С парите се върнал във Франция, но след една години разбрал, че не може да живее в европейска среда, и започнал да търси къде да отиде. Установил се в Зангаро пет години преди обявяването на Независимостта, когато и дума не можело да става за нея. Със спестяванията си купил хотела и всяка година внасял подобрения.

След обявяването на Независимостта нещата се променили. Три години, преди да пристигне Шанън, Гомес бил грубо уведомен, че хотелът подлежи на национализация и ще получи за него местна валута. Така и не му платили, но местните пари и бездруго били безполезни хартийки. Той все пак останал като управител с безумната надежда, че някой ден нещата ще се оправят и с остатъците от собствеността си на тази планета ще осигури старините си. Като управител той отговаряше за рецепцията и за бара. Шанън го откри в бара.

Би могъл лесно да спечели приятелството на Гомес, като му разкаже за приятелите и познатите си от ОАС, от Легиона и от отряда на парашутистите, които се биха в Конго. Но така би свалил прикритието на обикновен английски турист, който, разполагайки с пет свободни дни и воден единствено от любопитството си, е дошъл от север, за да види затънтената република Зангаро. Шанън запази тази роля.

По-късно, когато барът затвори, той покани Гомес да пийнат по чашка в неговата стая. По необясними причини войниците не взеха бутилката уиски, която беше в багажа му. Очите на Гомес се оцъклиха, като я видя. Уискито спадаше към стоките, чийто внос страната не можеше да си позволи. Шанън внимаваше Гомес да пие повече от него. Когато спомена, че е дошъл в Зангаро от любопитство, Гомес изсумтя.

— Любопитство ли? Ха, тук има любопитни неща. Даже зловещи.

Макар че разговаряха на френски и бяха сами в стаята, Гомес сниши глас и се наведе напред. Шанън отново долови неестествения страх, който бе завладял всички, които срещна, с изключение на военните бабаити и цивилния полицай, който играеше ролята на митничар. Гомес пресуши половината бутилка и езикът му се поотпусна. Шанън започна деликатно да измъква информация. Събеседникът му потвърди голяма част от данните, които му даде човекът на име Уолтър Харис. Добави и свои анекдотични детайли, някои от които звучаха ужасяващо.

Той потвърди, че президентът се намира в града и че го напуска само в случаите, когато посещава родното си село отвъд реката в зоната на племето винду. Каза също, че Кимба живее в президентската резиденция — голямата, оградена сграда, която Шанън бе видял от въздуха.

Когато в два часа след полунощ Гомес каза довиждане и тръгна на зигзаг към своята стая, Шанън бе наредил доста кюлчета информация. Трите подразделения, известни като граждански отряди, жандармерията и митничарите носели пистолети, но както убедено заяви Гомес, нямали муниции. Тъй като били от племето каджа, те не се ползвали с доверието на Кимба, който в параноичния си страх от въстание не им позволявал да носят и един патрон. Той знаел, че те никога няма да се бият за него, и не им давал възможност да се бият срещу него. Пистолетите служели само за парлама.

Гомес го увери също, че властта в столицата е изцяло в ръцете на виндусите на Кимба. Страховитите полицаи от тайните служби носели цивилни дрехи и автоматични пистолети, войниците от армията имали карабини, каквито Шанън видя на летището, а личната преторианска гвардия на президента разполагала с автомати. Гвардейците пребивавали само на територията на резиденцията, били суперлоялни към Кимба и той не правел и стъпка без охраната на поне едно отделение.

На другата сутрин Шанън излезе да се поразходи. Само след секунда забеляза едно десет-единадесетгодишно момченце, което подтичваше край него. Беше го пратил Гомес. Едва после разбра защо. Отначало помисли, че момчето ще го развежда из града, и не виждаше никакъв смисъл, тъй като не можеше и дума да размени с него. Но истинската му задача беше друга. Става дума за услуга, която Гомес предлагаше на всички свои гости, без да чака да го помолят. Ако по някаква причина туристът попаднеше зад решетките, момчето бързо се връщаше в хотела да съобщи на Гомес. Той уведомяваше швейцарското или западногерманското посолство, за да може някой да започне да преговаря за освобождаването на туриста, преди да са го пребили от бой. Момчето се казваше Бонифас.

Шанън обикаля цяла сутрин. Изминаваше миля след миля, а момченцето припкаше по петите му. Никой не ги спря. Почти не се движеха превозни средства, а в жилищните райони улиците бяха съвсем пусти. Шанън взе от Гомес една малка карта на града, останала от колониално време, и с нейна помощ откри възловите сгради в Кларънс. Пред стъпалата на единствената банка, единствената поща, няколкото министерства, пристанището и болницата на ООН се разхождаха по пет-шест войници. Във фоайето на банката, където влезе да осребри един пътнически чек, Шанън забеляза походни легла, а в обедните часове на два пъти видя как един войник внася баки с храна. Той предположи, че охраната е разквартирувана в самите сгради. Вечерта Гомес потвърди това предположение.

Шанън забеляза по един постови пред всяко от шестте посолства. Трима от тях спяха в прахта. До обяд преброи общо стотина войници, пръснати из централната част на града. Отбеляза и с какво са въоръжени. Носеха 7,92-милиметрови маузери, повечето от които бяха ръждясали и зацапани. Униформата на войниците се състоеше от тънкозелени панталони, брезентови ботуши, колан от груб плат и кепе, което много приличаше на американска бейзболна шапка. Всички те без изключение бяха раздърпани, неизгладени, немити и непривлекателни. Шанън прецени, че по военна подготовка, учение да боравят с оръжието, организираност и боеспособност са на нулево равнище. Те представляваха сбирщина от недисциплинирани бабаити, които съумяваха да тероризират кротките каджи със своите оръжия и бруталност, но навярно не бяха стреляли истински, а и със сигурност по тях не бяха стреляли хора, които знаят как да го правят. Целта им очевидно беше да не допускат евентуални граждански размирици, но според Шанън при едно истинско сражение те биха се разбягали.

Най-интересно беше състоянието на сумките им за муниции. В тях нямаше пълнители. На всяка пушка беше поставен по един пълнител, но маузерите побират само пет патрона.

Следобед Шанън обиколи пристанището. От земята изглеждаше различно. Двете пясъчни ивици, които се врязваха във водата и образуваха естествения пристан, се издигаха на шест метра над водата при основата и на два метра при върха. Той мина и по двете до самия им край. Бяха покрити с високи до коленете и до кръста храсталаци, изпепелени в края на дългия сух сезон. Тази растителност не се виждаше от въздуха. И двете ивици бяха около четиридесет метра широки при върха и приблизително толкова при основата. От върховете и на двата рога се откриваше панорамна гледка към крайбрежието.

Бетонираният кей се намираше точно в центъра на залива. Зад него беше складът. На север от склада се крепяха старите дървени пристани. Подпорите им стърчаха от водата като счупени зъби. На юг се простираше пясъчният плаж с рибарските лодки. От върха на единия рог не се виждаше резиденцията на президента. Оставаше скрита зад склада. Но от другия ясно се различаваше последният етаж на голямата сграда. Шанън се върна на пристанището и огледа рибарския плаж. „Добро място за дебаркиране“, помисли си той между другото. Брегът плавно се спускаше към водата.

Зад склада бетонът свършваше и започваше стръмен склон, покрит с висок до кръста гъсталак и прорязан от множество пътеки. По него се изкачваше и макадамов път за камиони, който водеше към резиденцията. Шанън пое по пътя. Когато стигна до върха на склона, пред него се откри гледка към цялата фасада на старата колониална сграда. Беше на не повече от сто метра разстояние. Той повървя още петдесетина метра и видя пресечката, която следваше успоредно брега. На кръстовището пазеха четирима войници. По-изрядни и по-добре облечени от обикновената войска. Въоръжени с автомати „Калашников АК–47“. Следяха го мълчаливо, докато завиваше по пътя към хотела. Кимна им, но те просто продължиха да го гледат втренчено. Очевидно охраната на резиденцията.

Както вървеше, Шанън гледаше наляво и попиваше всички детайли по сградата на резиденцията. Широка около трийсет метра. Прозорците на приземния етаж бяха зазидани и боядисани със същата мръснобяла боя като останалата част от стените. На приземно равнище център на сградата беше висока, масивна, здраво залостена дървена врата най-вероятно добавена в по-ново време. Пред зазиданите прозорци излизаше тераса, която не можеше да се използва, тъй като до нея нямаше достъп. На първия етаж, от край до край по фасадата, бяха наредени седем прозореца — три отляво, три отдясно и един над главния вход. На последния етаж имаше десет много по-малки прозореца. Над тях започваха водосточната тръба и стръмният керемиден покрив.

Шанън забеляза още няколко войници, които се разтъпкваха пред входната врата. Видя също, че прозорците на първия етаж са със спуснати, навярно стоманени (беше твърде далеч, за да прецени) капаци. Очевидно само при официални посещения се допускаха хора отвъд кръстовището.

Той приключи деня си малко преди залез слънце с една обиколка на резиденцията от почтено разстояние. Видя, че от двете страни навътре към сушата се издигат високи около три и дълги около осемдесет метра стени. Отзад ги съединяваше четвърта стена. За негова изненада единственият вход към целия комплекс се намираше отпред. Стената беше висока три метра във всички участъци (Шанън я съпоставяше с ръста на стражите), а отгоре й бяха набити парчета стъкло. Той знаеше, че няма да му се удаде случай да надникне отвътре, но в съзнанието си пазеше образа от въздуха. Цялата гледка му се стори много смешна.

Той погледна към Бонифас и се ухили.

— Ех, момченце, този тъпанар си мисли, че е на сигурно място зад тази голяма стена. Оставил е само един вход и я е наблъскал със стъкло. Всъщност се е заклещил в един тухлен капан, в една огромна, затворена касапница.

Момчето пусна широка усмивка, без да е разбрало и дума, и посочи с ръка, че иска да се прибере у дома, защото е гладно. Шанън кимна и двамата се запътиха към хотела с натежали нозе.

Без да записва нищо, Шанън запечата всичко в главата си. Той върна картата на Гомес, а след вечеря отиде при французина в бара.

На една от задните маси двама китайци от посолството тихо си пиеха бирата. Освен това и прозорците бяха отворени. Така че европейците не можаха да си поговорят на воля. По-късно обаче Гомес, който бе зажаднял за компания, покани Шанън в своята стая на последния етаж. Двамата седнаха на балкона и се загледаха към спящия град, потънал в мрак поради поредната електрическа авария.

Шанън се колебаеше дали да не се довери на Гомес. Накрая реши да не го прави. Каза, че е открил банката и му е отнело доста време да осребри чек за петдесет лири.

— Нищо чудно — каза Гомес. — Тук отдавна не са виждали чужда валута, а още по-малко пътнически чекове.

— В банката не може да не са виждали.

— Много отдавна не са. Кимба държи цялата хазна на републиката в своята резиденция.

Това силно заинтригува Шанън. Нужни му бяха още два часа, за да научи малко по малко, че Кимба съхранява под ключ в бившата винарска изба на губернатора и военните арсенали на държавата. Националната радиостанция също била преместена в резиденцията, за да може президентът да излъчва за страната и за света от собственото си студио, без никой друг да е в състояние да го завладее. Националните радиостанции играят съществена роля при всички преврати. Шанън разбра също, че Кимба не разполага с бронирани коли и артилерия и че освен стоте войници, пръснати из столицата, има още сто извън града. Двайсет от тях се намирали в кварталите край пътя за летището, а останалите били разпределени по селата на племето каджа отвъд полуострова по посока на моста над река Зангаро. Тези двеста души представлявали половината от армията. Другата половина се намирала в казармите на около триста метра от резиденцията. Това не били истински казарми, а ниски ламаринени бараки, оградени с тръстиков плет. В тях преди се помещавала старата колониална полиция. Цялата армия се състояла от тези четиристотин войници, а личната охрана на президента наброявала между четиридесет и шестдесет души, които живеели в бараките насред двора на резиденцията.

На третия ден от престоя си в Зангаро Шанън разгледа бившия полицейски участък, в който живееха свободните от караул двеста войници. Както каза Гомес, мястото беше оградено с тръстиков плет, но при посещението си в близката църква Шанън успя да се промъкне незабелязано до камбанарията. Оттам хвърли един поглед към района. Виждаха се два реда бараки, украсени отпред със съхнещо пране. От единия край имаше няколко ниски тухлени пещи, над които вряха казани с чорба. Около четиридесет войници се разкарваха наоколо, в различна степен налегнати от скуката. Никой не носеше оръжие. Може би бяха оставили пушките си в помещенията, но Шанън реши, че те най-вероятно се намират в малкия каменен бункер встрани от бараките. Условията на лагера бяха изключително примитивни.

Същата вечер Шанън излезе без Бонифас и се сблъска с войника. Първо цял час обикаля из тъмните улици, които за щастие не познаваха благото на осветлението. Това улесняваше опитите му да се добере по-близо до резиденцията.

Той бе обходил задната и страничните стени и бе успял да се увери, че в тези участъци няма постове. Когато се приближи отпред, двама войници от охраната го спряха и грубо го отпратиха към къщи. Шанън обаче установи, че кръстовището, разположено по средата между върха на склона и входа на резиденцията, се охранява от трима души. И което е още по-важно, установи, че хоризонтът на войниците минаваше над върха на склона и се съединява с морето отвъд края на пясъчните рогове. А на петстотин метра освен при ярка луна не можеше да се различи даже и водата. Разбира се, ако там се появеше светлинка, стражите биха я забелязали.

В мрака край кръстовището Шанън не виждаше портала на резиденцията, който беше на стотина метра по-нататък, но предполагаше, че както обикновено го охраняват двама души. Той даде пакети цигари на войниците, които го доближиха, и си тръгна.

На връщане към хотела мина покрай няколко осветени с парафинови лампи кръчми и продължи по тъмния път. Около сто метра по-нататък го спря войникът. Той очевидно беше пиян и току-що се бе изпикал в канавката. Запъти се към Шанън, здраво стиснал маузера си за приклада и за цевта. В този момент се показа луната и Шанън видя ясно приближаващата се фигура. Войникът изръмжа нещо. Шанън не разбра и дума, но предположи, че става дума за пари.

На няколко пъти различи думата „бира“, последвана от други неразбираеми звуци. Изведнъж, преди да успее да бръкне за пари или да го заобиколи, войникът се озъби и го мушна с цевта на пушката си. Оттук нататък нещата се развиха бързо и безшумно: Шанън хвана цевта и я отстрани от корема си, след което с енергично движение извади войника от равновесие. Той явно бе изненадан от тази необичайна реакция. Щом се посъвзе, нададе яростен вой, обърна пушката, сграбчи я за цевта и замахна с нея като с тояга. Шанън пристъпи напред, блокира удара, като стисна войника за бицепсите и въведе в действие коляното си.

След това вече беше късно за отстъпление. Когато пушката падна, Шанън замахна с дясната си ръка, свита под прав ъгъл, с мускули, твърди като камък, и повдигна с юмрук челюстта на противника си. Вратът на войника изпращя, а по ръката и рамото на Шанън премина остра болка. После разбра, че е скъсал един от раменните си мускули. Зангариецът се стовари на земята като чувал с картофи.

Шанън се огледа и в двете посоки, но не видя никого. Претърколи тялото в канавката и разгледа пушката. Извади един по един патроните от пълнителя. След третия спряха да излизат. Цевта беше празна. Той извади затвора, насочи пушката към лунната светлина и погледна в цевта. Окото му се сблъска с прах, ръжда, песъчинки и всякакви мръсни частици. Той върна затвора на мястото му, постави обратно трите патрона, захвърли пушката върху трупа и се отправи към хотела.

— Много добър си станал — промълви той, докато се качваше по тъмните стълби към стаята си.

Беше почти сигурен, че няма да има полицейско разследване. Счупения врат щяха да отдадат на падането в канавката, а за отпечатъци от пръсти тук едва ли бяха чували.

Въпреки това на другия ден той заяви, че има главоболие, остана в хотела и прекара времето си в разговори с Гомес. На следващата сутрин отиде на летището и отлетя с двумоторния „Корвеър 440“ в северна посока. Докато седеше в самолета и гледаше как Зангаро се губи под дясното крило, в главата му упорито се въртеше едно изречение, което Гомес бе вметнал мимоходом.

„В Зангаро няма и никога не е имало рудодобив.“

Четиридесет часа по-късно Шанън пристигна в Лондон.

 

 

Посланик Леонид Доброволски винаги се чувстваше неловко при ежеседмичните си разговори с президента Кимба. Както и много други, които се бяха срещали с диктатора, той въобще не се съмняваше в лудостта му. За разлика от другите обаче той имаше заповед от началниците си в Москва да полага върховни усилия за установяване на приятелски отношения със своенравния африканец. Сега стоеше пред махагоновото бюро в президентския кабинет на първия етаж в резиденцията и очакваше реакцията на Кимба.

От близко разстояние президентът Кимба не беше нито толкова величествен, нито толкова красив, колкото го представяха по портретите. Зад огромното бюро той изглеждаше по-скоро като джудже, сгушено и напълно застинало в креслото си. Доброволски очакваше края на това неподвижно състояние. Знаеше, че то ще бъде прекъснато по един от два възможни начина. Първият мъж на Зангаро щеше или да заговори отмерено и ясно, като съвсем нормален човек, или почти кататоничното му вцепенение щеше да отстъпи пред буйна ярост, изпълнена с брътвежите на обладан от духове, за какъвто в крайна сметка се смяташе Кимба.

Президентът бавно кимна с глава.

— Продължете, моля ви — каза той.

Доброволски въздъхна с облекчение. Очевидно Кимба беше готов да го изслуша. Но знаеше, че лошата новина предстои, а тя би могла да промени ситуацията.

— Моето правителство ме уведоми, господин президент, че е получило информация за доклада на една британска компания по повод на геоложко проучване, проведено наскоро в Зангаро. Изглежда, докладът не е съвсем прецизен. Става дума за проучването, осъществено преди няколко седмици от лондонска фирма, наречена „Мансън Консолидейтид“.

Очите на президента, леко оцъклени, останаха вперени в посланика, без да изразят нещо конкретно. А от устата му не излезе и дума, която да подскаже, че си спомня въпроса, довел Доброволски в резиденцията.

Посланикът продължи да говори за геоложкото проучване, проведено от „МанКон“, и за доклада, предаден от министъра на природните ресурси от някой си Брайънт.

— Накратко казано, Ваше превъзходителство, аз съм упълномощен да ви уведомя, че моето правителство смята, че докладът не представя вярно истинските находки в проучваната област, а именно Кристалната планина.

Той замълча, тъй като нямаше какво повече да каже. Когато най-после Кимба проговори, тонът му беше спокоен и разумен. Едва тогава Доброволски си пое дъх отново.

— В какъв смисъл този доклад не е прецизен? — промълви президентът.

— Не сме сигурни за подробностите, Ваше превъзходителство, но имаме основания да предполагаме, че след като британската компания не е направила постъпки пред вас за рудодобивна концесия, в доклада навярно е било посочено, че в района няма минерални залежи, които си струва да бъдат разработени. Най-вероятно докладът не е прецизен именно в това отношение. С други думи, каквото и да е било съдържанието на пробите, то е било по-ценно, отколкото сочат данните в доклада на британците.

Настъпи нова дълга пауза, по време на която Доброволски очакваше изблик на ярост. Той не се състоя.

— Измамили са ме — тихо каза Кимба.

— Естествено, Ваше превъзходителство — веднага се намеси Доброволски, — можем да сме напълно сигурни в това само ако изпратим нов проучвателен екип, който да вземе проби от скалите и почвата в същия район. С тази именно цел съм упълномощен от моето правителство да помоля ваше превъзходителство да позволи на екип от Геологическия институт в Свердловск да посети Зангаро и да проучи района, в който е работил британският геолог.

Кимба внимателно обмисли предложението. Накрая кимна.

— Позволявам — каза той.

Доброволски се поклони. Стоящият до него Волков, официално секретар на посолството, но най-вероятно резидент на КГБ, го стрелна с поглед.

— Вторият въпрос се отнася до вашата лична безопасност — каза Доброволски.

Най-после изтръгна някаква реакция от страна на диктатора. Кимба се отнасяше особено сериозно към този въпрос. Той вдигна рязко глава и нервно се огледа във всички посоки. Тримата зангарийци от свитата му, които стояха зад руснаците, трепнаха.

— Моята безопасност ли? — каза Кимба с обичайния тих глас.

— Бихме си позволили отново да напомним мнението на съветското посолство, че е изключително важно именно Ваше превъзходителство да продължи да води Зангаро по пътя на прогреса и мира, който Ваше превъзходителство тъй уверено следва — каза Доброволски.

Морето от ласкателства не създаде нелепа ситуация. Кимба постоянно получаваше такава доза от подобни думи.

— За да се гарантира сигурността на безценната личност на Ваше превъзходителство и предвид на неотдавнашното твърде опасно предателство от страна на един от вашите военни ние отново бихме си позволили да предложим представител на нашето посолство да получи разрешение да пребивава на територията на резиденцията, за да бъде в помощ на вашата охрана.

Споменаването на „предателството“ на полковник Боби извади Кимба от неговия транс. Той се разтрепера неудържимо. Дали от страх или от ярост, руснаците така и не разбраха. После започна да говори, отначало бавно, с обичайния си шепот, а после все по-бързо. Гласът му се повиши, а очите му мятаха мълнии към зангарийците в другия край на стаята. След няколко изречения премина към диалекта на племето винду, който само зангарийците разбираха. Но руснаците бяха успели да схванат смисъла на словото му: увереността на Кимба, че постоянно е застрашен от предателство, предупрежденията на духовете за заговори от всички посоки, убедеността му, че знае кой не е лоялен и кой таи лоши помисли, намеренията му да очисти всички тези хора и описание на разправата му с тях. Тази реч продължи половин час. Едва тогава президентът се успокои и се върна към европейския език, който разбираха руснаците.

Когато излязоха на слънце и се качиха в колата на посолството, двамата мъже бяха облени в пот. Както поради жегата (климатичната инсталация в резиденцията отново бе развалена), така и заради обичайното въздействие, което им оказваха срещите с Кимба.

— Добре, че свърши — каза Волков по пътя към посолството. — Важното е, че получихме разрешение. Още утре ще внедря моя човек.

— А аз ще гледам геолозите да дойдат възможно най-скоро — каза Доброволски. — Да се надяваме, че в доклада на британците наистина има някаква измама. Ако не е така, не знам какво ще обяснявам на президента.

Волков изсумтя.

— Не бих искал да съм на твое място — каза той.

 

 

Шанън се настани в хотел „Лаундс“ близо до моста „Найтсбридж“, както се бяха уговорили с Уолтър Харис, преди да отпътува от Лондон. Според уговорката щеше да отсъства около десет дни, а Харис щеше да звъни в хотела всяка сутрин в девет часа и да търси Кийт Браун. Шанън пристигна по обяд и разбра, че са го търсили в девет часа сутринта. Това означаваше, че има цял ден на разположение.

След ваната се преоблече, обядва и се обади в детективската агенция. Шефът й помисли малко и се сети за името Кийт Браун. Шанън чуваше как рови из някакви папки. Накрая очевидно откри тази, която му трябва.

— Да, мистър Браун. Открих материала. Да ви го изпратя ли по пощата?

— По-добре недейте — каза Шанън. — Дълъг ли е?

— Около страница. Да ви го прочета ли по телефона?

— Да, моля ви.

Детективът се покашля и започна:

— На следващата сутрин след постъпването на молбата на клиента моят сътрудник е заел позиция до входа на подземния паркинг на „МанКон Хаус“. Имал е късмет, защото обектът, който предния ден се върнал с такси в тази сграда след разговора си на „Слоун Авеню“, сега дошъл с кола. Сътрудникът го видял съвсем ясно, когато завивал към входа на паркинга. Няма съмнение, че е бил същият обект. Карал е шевролет „Корвет“. Моят човек е записал номера на колата. След проверка чрез посредник в отдела за регистрация на МПС в Областния съвет е установено, че колата е регистрирана на името на Саймън Джон Ендийн, живеещ в Кенсигтън. — Детективът замълча за момент. — Искате ли адреса, мистър Браун?

— Не — каза Шанън. — Знаете ли каква е длъжността на този Саймън Ендийн?

— Да — каза шефът на агенцията. — Направих справка с един приятел журналист от Сити. Този човек е личен помощник и дясна ръка на сър Джеймс Мансън, председател и директор на „Мансън Консолидейтид“.

— Благодаря ви — каза Шанън и затвори телефона. — Става все по-любопитно — промълви той, след което излезе от хотела и се запъти към „Джърмин Стрийт“, за да осребри един чек и да си купи няколко ризи. Беше първи април, денят на лъжата, слънцето грееше, а тревата в „Хайд Парк“ беше осеяна с нарциси.

 

 

Саймън Ендийн не беше си губил времето през тези десет дни. Днес следобед той представи плодовете на усилията си пред сър Джеймс Мансън в кабинета на последния етаж.

— Полковник Боби — каза Ендийн още с влизането си.

Шефът му сбърчи чело.

— Кой?

— Полковник Боби. Бившият командващ армията на Зангаро. В момента изгнаник, прогонен завинаги от президента Жан Кимба, който между другото го е осъдил на смърт за държавна измяна с президентски указ. Искахте да знаете къде се намира.

Мансън отиде зад бюрото си и с кимане показа, че си спомня. Още не беше забравил за Кристалната планина.

— Добре, къде се намира?

— Живее в Дахомей — каза Ендийн. — Доста усилия ми костваше да го открия, без да привлека внимание върху себе си. Установил се е в столицата на Дахомей. Град Котону. Навярно не разполага с много пари, защото иначе би се настанил в кокетна малка вила край Женева като другите богати изгнаници. Държи под наем малка вила и живее съвсем скромно. Сигурно защото се плаши да не би правителството на Дахомей да го помоли да напусне страната. Говори се, че Кимба е поискал екстрадирането му, но нищо не е предприето по въпроса. А и сега е достатъчно далеч, за да не представлява заплаха за Кимба.

— А Шанън, наемникът? — попита Мансън.

— Трябва да се върне днес или утре. Направих му резервация в хотел „Лаундс“ с вчерашна дата. Тази сутрин в девет не беше пристигнал. Ще го потърся утре по същото време.

— Опитай сега — каза Мансън.

От хотела потвърдиха, че Мистър Браун е пристигнал, но в момента го нямало. Сър Джеймс Мансън слушаше на деривата.

— Остави съобщение, че ще му звъннеш довечера в седем — изръмжа той.

Ендийн остави съобщението, след което и двамата затвориха слушалките.

— Искам доклада му колкото е възможно по-скоро — каза Мансън. — Да е готов най-късно утре по обед. Първо ще се срещнеш с него и ще прочетеш доклада. Гледай да съдържа всички точки, които ме интересуват. После ще ми го донесеш. Задръж Шанън настрана за два дни, за да имам време да помисля над нещата.

Шанън получи съобщението на Ендийн малко след пет часа и се прибра в стаята си за разговора в седем. През останалото време между вечерята и съня се захвана да прегледа бележките си и колекцията, която бе донесъл от Зангаро — няколко свободни скици върху един бележник, който си купи на парижкото летище, докато чакаше полета си, няколко рисунки в мащаб, направени според разстоянията между определени точки в Кларънс, които бе измерил стъпка по стъпка, един местен туристически справочник от 1969 с някои „забележителности“, единствен интерес сред които представляваше „Резиденцията на Негово превъзходителство, губернатора на колонията“, и един официален, твърде изкуствен портрет на Кимба (една от малкото стоки на пазара в републиката).

На другия ден се спусна по „Найтсбридж“ тъкмо когато магазините отваряха, купи си пишеща машина и топче хартия и прекара утрото в писане на доклада си. Той се състоеше от три части: последователен разказ за посещението му, подробно описание на столицата, придружено от скици на всяко отделно здание, и също тъй подробно описание на военната ситуация. Упоменаваше се фактът, че няма признаци за съществуването на военновъздушни и военноморски сили, и се привеждаше твърдението на Гомес, че такива наистина няма. Шанън не разказа в доклада за разходката си из крайните квартали, в които бяха струпани бараките на бедните каджи, а отвъд тях копторите на хилядите работници пришълци, които бяха се преселили тук заедно със семействата си от много мили разстояние.

Завърши доклада си със следното обобщение:

 

„Проблемът по свалянето на президента Кимба е опростен от самия него. Във всички отношения основната част от територията на републиката, зоната на племето винду отвъд реката, няма никакво политическо и икономическо значение. Ако по някакъв начин Кимба загуби контрол над крайбрежната равнина, в която се намират почти всички производствени ресурси, той би загубил цялата страна. В този ред на мисли, ако президентът загуби полуострова, той няма да успее да удържи равнината, защото ще се изправи пред ненавистта на цялото племе каджа, което, макар и парализирано от страх, има своя потенциал. А въоръжените виндуси не могат да удържат полуострова, ако падне столицата Кларънс. А накрая, президентът няма да разполага със сили вътре в столицата, ако загуби резиденцията. Накратко, тоталната централизация е свела броя на целите, които трябва да се овладеят, за да се превземе държавата, до една-единствена — комплекса на резиденцията, в който се намират самият Кимба, охраната му, арсеналите, хазната и радиостанцията. Що се отнася до резиденцията и комплекса около нея, те представляват една цел, тъй като целият район е ограден със стена. Тя трябва да се щурмува. Главният портал може да се събори с много тежък камион или булдозер, управляван от човек, който е готов да жертва живота си. Не забелязах признаци на такава готовност нито сред населението, нито сред армията. Не видях и подходящ камион. Възможно е също стотици смелчаци да прехвърлят стената с помощта на стълби. Но едва ли ще се намерят такива доброволци. По-реалистичният и свързан с по-малко жертви план е резиденцията да се превземе след минометен обстрел. В този случай защитната стена ще се превърне в смъртен капан. Една изстреляна от базука ракета може да разпердушини портала. Не видях никакви подобни оръжия, нито пък човек, който би могъл да си служи с тях. Заключението, което се налага от гореказаното, е следното: Всяка групировка вътре в страната, която цели да свали Кимба и да завземе властта, трябва да унищожи него и преторианската му гвардия между стените на резиденцията. За тази операция местните военни не са технически подготвени и затова е нужна помощ, която трябва да пристигне, комплектована със съответното въоръжение, от чужбина. При тези условия Кимба може да бъде унищожен и свален само с едно сражение, което няма да продължи повече от час.“

 

 

— Шанън знае ли, че не съществува групировка в Зангаро, която да е изявила желание да свали Кимба? — попита сър Джеймс Мансън на следващата сутрин, след като прочете доклада.

— Не съм казвал подобно нещо — каза Ендийн. — При инструктажа се придържах към вашите указания. Казах му, че в страната има група военни заговорници и че заинтересованите бизнесмени, които представлявам, са готови да платят за една оценка на шансовете за успех на преврата. Но той не е глупак. Сигурно се е убедил на място, че там няма човек, способен да извърши такова нещо.

— Харесва ми стилът на този Шанън — каза Мансън, затваряйки доклада. — Явно е куражлия, щом така се е справил с онзи войник. Много добре пише. Кратко и ясно. Въпросът е дали сам ще може да свърши тази работа.

— Той спомена нещо много важно — сети се Ендийн. — Когато го попитах за числеността на зангарийската армия, ми каза, че тя е съвсем нищожна и външните подкрепления ще трябва да свършат на практика цялата работа, като след това предадат нещата в ръцете на новата власт.

— Така ли каза наистина? — Мансън се замисли. — Значи подозира, че пътуването му е свързано с някаква друга причина.

Той беше все още умислен, когато Ендийн се намеси:

— Може ли да задам един въпрос, сър Джеймс?

— Какъв въпрос? — попита Мансън.

— Само това: той за какво отиде в тази страна? Защо ви е нужен военен доклад за възможността Кимба да бъде свален и убит?

Сър Джеймс Мансън остана известно време загледан навън през прозореца. Накрая каза:

— Мартин Торп да се качи горе.

Докато търсеха Торп, Мансън се приближи до прозореца, насочи поглед към улицата, както правеше винаги, когато искаше да се съсредоточи.

Той съзнаваше, че сам е издигнал Ендийн и Торп до постове и заплати, които не отговаряха на годините им. Не го стори просто заради тяхната интелигентност, макар че от нея си имаха достатъчно. Направи го, защото съзря и у двамата онази характерна за самия него безскрупулност, онази готовност да се потъпкват тъй наречените морални принципи в името на единствената цел — успеха. Точно като Шанън, като него самия, те бяха наемници. Той ги направи свои момчета, свои черноработници, които получаваха пари от компанията, но служеха само на него. Въпросът беше дали може да им се довери при тази операция — най-голямата от всички. Когато Торп влезе в кабинета, Мансън реши, че трябва да го направи. Мислеше, че знае как да гарантира лоялността им.

Той каза и на двамата да седнат и обърнат с гръб към прозореца, им каза:

— Искам първо да помислите много внимателно и чак тогава да ми отговорите. Какво сте готови да направите, за да си осигурите личен влог в швейцарска банка в размер на пет милиона лири?

Десет етажа по-надолу потокът от коли жужеше като пчела и този звук подчертаваше тишината в стаята. Ендийн погледна шефа си в очите и бавно кимна с глава.

— Страшно много неща — каза той тихо.

Торп не отговори. Та нали затова бе дошъл в Сити, затова бе постъпил при Мансън, затова бе трупал енциклопедичните си познания в областта на бизнескомпаниите. За големия шлем, който се пада веднъж на десет години. Той кимна в знак на съгласие.

— Как? — промълви Ендийн.

Вместо отговор Мансън отиде при сейфа в стената и извади два доклада. Третият, този на Шанън, лежеше на бюрото му.

Мансън седна зад бюрото и говори непрекъснато в продължение на един час. Започна отначало и скоро стигна до шестте последни параграфа на доклада на доктор Чалмърс, които се отнасяха до пробите от Кристалната планина. Торп тихо подсвирна и промълви: „Боже мой!“

За да улови смисъла, на Ендийн му трябваше десетминутна лекция на тема платина. След края й той изпусна дълга въздишка.

После Мансън разказа как е изолирал Мълруни в Северна Кения и как е подкупил Чалмърс. Разказа също за второто посещение на Брайънт в Кларънс и за фалшивия доклад, предаден на министъра. Спря се на руското влияние върху Кимба и на неотдавнашното бягство на полковник Боби, който при определени обстоятелства би могъл да замести президента.

Прочете заради Торп голяма част от общия доклад на Ендийн и завърши със заключението от доклада на Шанън.

— За да се получи нещо, трябва да организираме две успоредни строго секретни операции — каза Мансън накрая. — При първата Шанън под режисурата на Саймън ще разработи проект за превземането на резиденцията и унищожаването на всички в нея, а после полковник Боби ще поеме властта на следващата сутрин и ще стане новият президент. При другата операция Мартин ще трябва да закупи някоя „фиктивна“ компания, без да разкрива кой я завладява и защо.

Ендийн сбърчи вежди.

— Първата операция ми е ясна, но не виждам защо ни е втората.

— Обясни му, Мартин — каза Мансън.

Торп се хилеше доволно, защото острият му ум беше уловил мисълта на Мансън.

— „Фиктивните“ компании, Саймън, обикновено са много стари и разполагат с незначителни авоари. На практика пласментът на продукцията им е преустановен, а акциите им са много евтини. Да речем, по един шилинг.

— Тогава защо ще купуваме такава компания?

— Да кажем, че сър Джеймс има контрол над една компания, закупена тайно чрез неизвестни посредници. Всичко се прикрива съвсем легално зад някоя швейцарска банка. Компанията има милион акции, оценени на по един шилинг. Без знанието на акционерите, на Съвета на директорите и на фондовата борса сър Джеймс посредством швейцарската банка става притежател на 600 000 от тези един милион акции. После полковник — извинявам се, — президентът Боби продава на компанията за срок от десет години изключителните права върху рудодобива в една област във вътрешността на Зангаро. Там отива нов проучвателен екип от високоуважавана компания и открива Кристалната планина. Какво става с акциите на компанията X, когато новината стигне до борсата?

Ендийн схвана за какво става дума.

— Скачат — ухили се той.

— При това рязко — каза Торп. — С малко помощ могат да се качат от един шилинг до над 100 лири за акция. Останалото е аритметика. Шестстотин хиляди акции по един шилинг се купуват за 30 000 лири. Продаваш 600 000 акции по сто лири всяка, като това ще е минималната им цена, и какво остава за теб? Чисти шестдесет милиона лири в швейцарска банка. Нали така, сър Джеймс?

— Точно така — кимна Мансън със сериозен глас. — Разбира се, ако продадеш половината от акциите на малки пакети на голям брой хора, контролът върху компанията, която притежава концесията, ще си остане в същите ръце. Но някоя по-крупна компания би могла да закупи наведнъж всичките 600 000 акции.

Торп кимна замислено.

— Да, контролът над подобна компания, завоюван срещу шестдесет милиона лири, би представлявал добра сделка. Но чие предложение за покупка бихте приели?

— Моето — каза Мансън.

Торп зяпна.

— Вашето ли?

— Предложението на „МанКон“ — ще бъде единствено приемливото. По този начин компанията ще остане твърдо британска, а „МанКон“ ще реализира добър актив.

— Но тези шестдесет милиона лири сам на себе си ли ще ги платите? — попита Ендийн.

— Не — тихо каза Торп. — Акционерите на „МанКон“ ще ги платят на сър Джеймс, без да подозират.

— Това как се нарича с финансови термини? — попита Ендийн.

— Има си някаква дума на фондовата борса.

Сър Джеймс Мансън им подаде по чаша уиски. После се пресегна и взе своята.

— Влизате ли в играта, господа? — попита той тихо.

Двамата млади мъже се спогледаха и кимнаха.

— Тогава да пием за Кристалната планина.

Всички опитаха от уискито.

— Утре се явете при мен точно в девет — каза Мансън и се надигна.

На вратата за задното стълбище Торп се обърна.

— Знаете ли, сър Джеймс, ще бъде адски рисковано. Ако излезе и една дума…

Сър Джеймс Мансън отново стоеше с гръб към прозореца. Залязващото слънце шареше килима до краката му. Той беше разкрачен, с юмруци на хълбоците.

— Превземането на банка или на камион с оръжия е просташка работа — каза той. — В превземането на една цяла република има, струва ми се, някакъв стил.