Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (19)

18.

— Според информацията, която имам, след 10 юни ще можете да натоварите базуките и минохвъргачките. Вчера се получи ново потвърждение по телекса — каза Алън Бейкър.

Шанън пристигна в Хамбург предния ден. Сега двамата обядваха в един ресторант, след като сутринта си уговориха среща по телефона.

— От кое пристанище? — попита Шанън.

— Плоче.

— Кое?

— Плоче. П-Л-О-Ч-Е. Това е малко пристанище почти по средата между Сплит и Дубровник.

Шанън се замисли. Той бе поръчал на Семлер да купи от Генуа необходимите морски карти на югославското крайбрежие, но тогава предполагаше, че ще товарят на някое от по-големите пристанища. Ако и Валденберг нямаше карта, на която да са отбелязани подстъпите към Плоче, можеха да набавят такава карта в Бриндизи.

— Колко малко е това пристанище?

— Съвсем малко и закътано. Пет-шест кейчета и два големи склада. Югославяните обикновено го използват за износ на оръжие. Последната пратка, която обработих, мина по въздуха, но тогава ми казаха, че най-добрият вариант по море е Плоче. Малките пристанища са за предпочитане. Кейовете обикновено са свободни, а и товаренето става по-бързо. Освен това митническото отделение ще е навярно съвсем малобройно. Шефът сигурно е някой дребен чиновник и ако му пробутаме малко подкупче, ще се погрижи товарът час по-скоро да мине по реда си.

— Добре тогава. Плоче. На 11 юни — каза Шанън.

Бейкър си записа датата.

— Доволен ли си от кораба? — попита той.

Бейкър още съжаляваше, че не успя да уреди сделката със „Сан Андреа“, кораба на приятеля му, но в същото време гледаше да държи под око „Тоскана“, защото беше сигурен, че след края на тази операция Шанън няма да има нужда от кораба. А на него му трябваше добър съд, с който да пренася незаконните си товари до никому неизвестни заливчета.

— Идеален е — каза Шанън. — Сега плава за едно италианско пристанище. Трябва да изпратя телекс или писмо и да съобщя на капитана новия курс. При тебе има ли някакви проблеми?

Бейкър стана малко нервен.

— Само един — каза той. — Цената.

— Какво й е на цената?

— Виж, тогава ти казах, че всичко възлиза на 14 400 долара. Но през последните шест месеца нещата в Югославия са се променили. За да оправя документацията навреме, се наложи да наема един югославски партньор. Или поне така се води, защото всъщност той е посредникът.

— И? — попита Шанън.

— Ами и той ще трябва да получи някакво възнаграждение за това, че е прокарал документите през белградската администрация. Прецених, че ще е добре да избегнем всякакви бюрократични спънки, за да сме сигурни, че товарът ще е готов навреме. Затова го наех. Той е баджанак на един от шефовете в Министерството на търговията. Нали знаеш, Балканите са си все същите. Само дето хората са позахитрели.

— Колко пари иска?

— Хиляда лири стерлинги.

— В динари или в долари?

— В долари.

Шанън размисли. Възможно беше всичко това да е истина, но не беше изключено Бейкър да се опитва да измъкне още пари за себе си. Ако казваше истината наемникът беше длъжен да му даде исканата сума, защото иначе търговецът щеше да е принуден да плати на югославския си партньор от дела си, а това би свело собственото му възнаграждение до минимум и той можеше да загуби интерес към сделката. Шанън щеше да има нужда от Бейкър чак до момента, когато белият корпус на „Тоскана“ излезе от пристанището на Плоче и се насочи към Испания.

— Добре — каза той. — Кой е този партньор?

— Казва се Зилжак. Сега е в Югославия и урежда транспортирането на товара до складовете в Плоче. Когато пристигне корабът, той ще прекара стоката през митницата.

— Мислех, че ти ще свършиш тази работа.

— Аз трябваше да я свърша, но се наложи да наема югославски партньор. Честно ти казвам, Кат, нямах друг изход.

— В такъв случай ще му платя лично. В пътнически чекове.

— Аз не бих постъпил така — каза Бейкър.

— Защо?

— Купувачите на тази стока по документи са от Того, нали? Значи са черни. И ето че се появява някакъв бял, който явно държи парите. Властите могат да надушат нещо. Можем заедно да отидем в Плоче, а мога да отида и сам. Но ако искаш да дойдеш с мен, ще трябва да те представя като мой помощник. Освен това, за да осребриш пътнически чек в югославска банка, е необходим паспорт. На югославяните в банката им задават много въпроси. Зилжак поиска да му се плати в брой.

— Добре. Ще осребря няколко чека тук, в Хамбург, и ще му платя в долари — каза Шанън. — Но ти ще си получиш парите в чекове. Не ми се ще да нося със себе си големи суми в брой. Не и в Югославия. Там са особено чувствителни към такива неща. Ще събудим интереса на специалните служби. Ще вземат да си помислят, че финансирам шпионска операция. Затова искам да влезем в Югославия като туристи с пътнически чекове.

— Нямам нищо против — каза Бейкър. — Кога мислиш да тръгнем?

Шанън си погледна часовника. На следващия ден беше първи юни.

— Вдругиден — каза той. — Първо ще вземем самолета до Дубровник и ще се попечем една седмица на плажа. И без това имам нужда от почивка. Всъщност ти можеш да дойдеш и после. Но не по-късно от осми или девети. Ще наема кола и на десети ще се спуснем до Плоче. „Тоскана“ ще пристигне същата вечер или рано сутринта на единадесети.

— Иди сам — каза Бейкър. — Аз трябва да уредя някои неща тук, в Хамбург. Ще дойда при теб на осми.

— Твърдо — каза Шанън. — Ако не се появиш, ще тръгна да те търся. И ще бъда страшно бесен.

— Няма да те подведа — каза Бейкър. — Но не забравяй, че ми дължиш още пари. Вече влязох вътре покрай тази сделка. Така че и аз съм заинтересован не по-малко от теб всичко да приключи успешно.

Тъкмо това искаше да чуе Шанън.

— Надявам се, че имаш с какво да ми платиш — допълни Бейкър и взе да прехвърля една бучка захар между пръстите си.

Шанън извади пачка доларови чекове и я размаха пред носа на търговеца. Той се усмихна.

Двамата станаха от масата и на излизане ирландецът се обади в една туристическа фирма, която организира летуването на хилядите немци, които почиват по Адриатическото крайбрежие. Попита за имената на трите най-добри хотела в югославския курорт и каза на Бейкър да го търси в един от тях под името Кийт Браун.

 

 

Йохан Шлинкер беше не по-малко уверен от Бейкър в успеха на своята сделка. Той въобще нямаше представа, че Шанън работи с Бейкър. Двамата търговци несъмнено бяха чували един за друг, дори се познаваха, но никога не обсъждаха делови въпроси помежду си.

— Пристанището ще бъде Валенсия, макар че още не е съвсем уточнено. Тъй или иначе, това пристанище избраха испанските власти — каза Шлинкер на ирландеца. — От Мадрид ми съобщиха, че очакват товаренето да стане между 16 и 20 юни.

— Предпочитам да е на 20-и — каза Шанън. — Добре ще е, ако „Тоскана“ пристигне през нощта на 19-и и приеме товара на сутринта.

— Чудесно! — каза Шлинкер. — Ще уведомя моя мадридски партньор. Той обикновено урежда транспортирането и товаренето. Работи с един първокласен спедитор във Валенсия, който е в много близки отношения с персонала на митницата. Така че не вярвам да има някакви проблеми.

— В никакъв случай не трябва да има проблеми — рязко отвърна Шанън. — Вече ни забавиха веднъж и ако не натоварим на 20-и, ще си просрочим договора.

Това не беше вярно, но Шлинкер едва ли би могъл да го знае.

— Искам и аз да присъствам на товаренето — каза наемникът.

Шлинкер сви устни.

— Не мога да ви спра, но ще трябва да гледате отдалеч — каза той. — По документи клиентът е арабско правителство и затова не можете да се представите като купувач на стоката.

— Освен това искам във Валенсия да се кача на борда — каза Шанън.

— Това ще е още по-трудно. Цялото пристанище е оградено с телена мрежа. Влиза се само с пропуск. За да се качите на кораба, ще трябва да минете през паспортен контрол. А тъй като на борда ще има муниции, пред стълбичката ще бъде поставен пост на „Гуардия Сивил“.

— Ако предположим, че капитанът има нужда от още един моряк? Не би ли могъл да си наеме човек от града?

Шлинкер се замисли.

— Мисля, че е възможно. Свързан ли сте с компанията собственичка на кораба?

— Не и по документи — каза Шанън.

— Ако след пристигането капитанът уведоми спедитора, че на предното пристанище е освободил един от членовете на екипажа, за да отиде на погребението на майка си, и очаква този моряк да се завърне на борда във Валенсия, мисля, че няма да има възражения. Но за целта ще трябва да си извадите моряшка карта, за да удостоверите, че сте моряк. При това на вашето име, мистър Браун.

Шанън помисли няколко минути.

— Добре. Ще го уредим — каза той.

Шлинкер погледна в дневника си.

— Значи аз ще бъда в Мадрид на 19-и и на 20-и. Имам още една сделка там. Можете да ме намерите в хотел „Минданао“. Щом датата на товаренето ще е 20-и, по всяка вероятност военният конвой ще потегли през нощта на 19-и и ще достави партидата на пристанището призори. Ако ще се качвате на кораба, най-добре е да го сторите, преди конвоят да е пристигнал.

— Аз ще отида в Мадрид на 19-и — каза Шанън. — Ще ви се обадя, за да разбера дали конвоят е потеглил навреме. Ако карам бързо до Валенсия, ще мога да изпреваря военните.

— Това си е ваша работа — каза Шлинкер. — Аз ще намеря хора, които да уредят транспортирането и товаренето за сутринта на 20 юни. Това са моите задължения. Не мога да отговарям за рисковете, които ще поемете при качването си на кораба. Вие сам ще си берете грижата за това. Мога само да ви предупредя, че корабите, които пренасят оръжие, са под строгото наблюдение както на армията, така и на митническите власти. Ако се случи така, че корабът бъде задържан заради вас, аз не нося никаква отговорност. И още нещо. След като един кораб поеме на борда си оръжие, той е длъжен да напусне испанското пристанище в рамките на шест часа и няма право да влиза отново в испански води, преди да е оставил товара. И накрая, митническата декларация трябва да бъде напълно изрядна.

 

 

Преди да тръгне от Тулон, Курт Семлер даде на Шанън да пусне едно писмо. То беше адресирано до спедитора в Генуа и го уведомяваше, че са настъпили някои изменения в първоначалния план и че вместо да се отправи директно от Тулон за Мароко, „Тоскана“ ще се отбие първо в Бриндизи, за да натовари нова партида. По-нататък Семлер съобщаваше, че е сключил изгодна сделка в Тулон и се отклонява от маршрута, понеже стоката трябва да се достави спешно, а партидата за Мароко може да почака. Тъй като наемникът беше директор на „Спинети Маритимо“, неговите думи имаха тежестта на заповед. Той изискваше от спедитора в Генуа да запази по телекса място на кея в Бриндизи за седми и осми юни, като освен това помоли пристанищната служба да задържи всички адресирани до „Тоскана“ писма.

Такова именно писмо Шанън написа и изпрати от Хамбург. Адресира го до синьор Курт Семлер, „Тоскана“, чрез пристанището в Бриндизи, Италия.

В това писмо разпореждаше на Семлер да се отправи към пристанището Плоче на югославското Адриатическо крайбрежие, като преди това си набави в Бриндизи необходимите карти, за да преодолее трудните проливи край остров Корчула. По-нататък му пишеше, че трябва да пристигне в Плоче на 10 юни вечерта и че за кораба ще има запазено място на кея. Нямаше нужда да съобщава на спедитора в Генуа за отклонението от Бриндизи до югославското пристанище.

Последното изискване на Шанън беше особено важно. Той искаше от бившия контрабандист да му намери моряшка карта на името на Кийт Браун, издадена и заверена от италианските власти. Другият необходим документ беше митническата декларация, в която да е отразено, че корабът не е спирал на нито едно пристанище между Бриндизи и Валенсия и че след като поеме товара във Валенсия, ще се отправи към сирийското пристанище Латакия. Семлер трябваше да използва старите си познати в Бриндизи, за да се сдобие с тези документи.

Преди да тръгне от Хамбург за Югославия, Шанън прати писмо и на Саймън Ендийн в Лондон. В него настояваше за среща в Рим на шести юни и молеше помощника на сър Джеймс да донесе със себе си съответния набор от морски карти.

По същото време корабът „Тоскана“ пореше вълните на пролива Бонифаций — тясната ивица кристално-бистра вода, която разделя южния връх на Корсика от северния край на Сардиния. Слънцето знойно приличаше, но от време на време подухваше слаб ветрец. Марк лежеше гол до кръста върху капака на главния трюм. Беше постлал под гърба си мокра хавлия и с това лъщящо под плажното масло тяло белгиецът изглеждаше като розов хипопотам. Дюпре, който на слънцето винаги почервеняваше като рак, се беше скрил под сенника и обръщаше десетата си бира от сутринта насам. Сиприани, матросът, боядисваше част от парапета при форпика, а първият помощник Норбиато хъркаше долу след края на нощната си вахта.

Също долу, сред жегата и изпаренията на машинното отделение, механикът Грубич смазваше някаква част, която имаше значение само за него, но без която „Тоскана“ не би поддържала своите постоянни осем възела през Средиземно море. В кабината при щурвала Семлер и Карл Валденберг си разказваха стари спомени.

Жан-Баптист Лангароти щеше да е много щастлив, ако беше на борда. Зад парапета, на няма и четири мили, се виждаше сивкавобелият изпружен под слънцето бряг на неговата родина. Но той беше на хиляди мили, в Западна Африка, където вече бе започнал сезонът на дъждовете и въпреки изпепеляващата жега небето беше оловносиво.

 

 

Алън Бейкър влезе в хотела на Шанън в Дубровник тъкмо когато наемникът се прибираше от плажа. Това беше на осми юни вечерта. Бейкър изглеждаше уморен и мръсен.

За разлика от него Кат Шанън имаше доста свеж вид. Той прекара тази седмица в югославския курорт като примерен турист. Печеше се на плажа и плуваше по няколко мили на ден. Изглеждаше отслабнал, но стегнат и загорял. Настроението му беше бодро.

След като се настани в хотела, ирландецът изпрати телеграма на Семлер, за да провери дали корабът е пристигнал в Бриндизи и дали се е получило неговото писмо от Хамбург. Тази сутрин дойде отговорът на германеца. „Тоскана“ бе пристигнала благополучно в италианското пристанище, а писмото също се беше получило и Семлер действаше по задачите. Накрая в телеграмата на Семлер пишеше, че ще тръгнат на девети сутринта, за да достигнат назначението на десети.

Докато седяха на чашка на терасата пред хотела, в който Шанън бе запазил стая и за Бейкър, наемникът съобщи на хамбургския търговец последните новини.

— Чудесно. Аз пък преди четиридесет и осем часа получих телеграма от Зилжак. Сандъците са пристигнали в Плоче и се намират в държавния склад на пристанището.

Двамата преспаха в Дубровник, а на сутринта взеха такси, което ги откара на сто километра по крайбрежието до Плоче. Колата им поразмърда кокалите. Имаха чувството, че се движат върху квадратни колела и чугунени ресори. Но гледката беше приятна. Нищо не нарушаваше девствения крайморски пейзаж. Някъде по средата на пътя спряха в градчето Плано да пийнат по чашка кафе и да се поразтъпчат.

Към обед се настаниха в хотела и изчакаха на терасата да стане четири часа, когато свършваше почивката на пристанищната администрация.

Пристанището бе разположено в дълбок залив, затворен откъм морето от един дълъг полуостров, наречен Пелиесач. Той започваше от бреговата линия южно от Плоче и вървеше на север почти успоредно на брега. Скалистият остров Хвар почти напълно затваряше входа между северния край на полуострова и брега. Корабите имаха достъп през една съвсем тясна водна ивица до лагуната, в която се гушеше Плоче. Тази дълга почти трийсет мили лагуна, заградена в девет десети от периметъра си със земя, представляваше рай за плувците, рибарите и ветроходците.

Шанън и Бейкър вече наближаваха сградата на пристанищната администрация, когато един малък разнебитен фолксваген спря на десетина метра от тях и нададе пронизителен вой с клаксона си. Шанън изстина. Инстинктивно на повърхността излязоха всичките му страхове. Представи си досадната грешка в документацията, забраната върху цялата сделка и продължителните разпити в местния полицейски участък.

Човекът, който излезе от колата и сърдечно им махна с ръка, би могъл да бъде и полицай. Само че уставът забраняваше на полицаите в тоталитарните страни, както на Изток, така и на Запад, да се усмихват. Шанън погледна към Бейкър и видя, че раменете му се отпускат.

— Зилжак — промълви търговецът през събрани устни и се запъти към югославянина.

Той беше масивен човек с рунтава глава. Приличаше на добронамерена чернокоса мечка. Бейкър попадна в здравата му прегръдка. Оказа се, че първото име на югославянина е Кемал, и Шанън различи някои турски черти във вида му. Това го зарадва. Той харесваше хората от този тип. В повечето случаи бяха добри бойци и се отнасяха с неприязън към бюрокрацията.

— Помощникът ми — представи Бейкър наемника.

Зилжак се здрависа с него и промърмори нещо на език, който според Шанън трябваше да е сърбохърватски. Бейкър и Зилжак си говореха на немски, от който повечето югославяни отбират по малко. Кемал не говореше английски. С негова помощ разбудиха началника на митницата и отидоха да огледат склада. Митничарят изстреля няколко думи към пазача на вратата и четиримата влязоха вътре. Сандъците се намираха в ъгъла. Бяха тринайсет на брой. В единия очевидно бяха двете базуки, а в други два имаше по една минохвъргачка заедно с подпорните плочи и мерниците. Останалите бяха пълни с муниции — четири от тях с по десет снаряда за базука, а другите шест с поръчаните триста мини. Сандъците бяха съвсем нови и по тях не се виждаха никакви надписи за съдържанието им. Отбелязани бяха само серийните номера и думата „Тоскана“.

Зилжак и митничарите започнаха да ломотят на техния си диалект, който, за щастие, се оказа общ защото в Югославия освен седемте езика съществуват още десетина диалекти.

Накрая Зилжак се обърна към Бейкър и му каза нещо на своя безподобен немски. Бейкър отговори и Зилжак преведе на митничаря. Той се здрависа с Бейкър и всички заедно излязоха навън. Слънцето ги блъсна като с чук по главите.

— За какво ставаше дума? — попита Шанън.

— Митничарят се интересуваше дали ще има някакво подаръче за него — обясни Бейкър. — Кемал му каза, че ще има, и то доста добро, ако цялата документация се оправи бързо и утре сутринта товарът отиде на кораба.

Шанън вече бе дал на Бейкър първата половина от възнаграждението на Зилжак. Търговецът придърпа югославянина настрана и пусна банкнотите в ръката му. Неговата добросърдечност стана още по-всеобемаща и тримата заедно се запътиха към хотела, за да отпразнуват случая с малко сливовица. Малко беше думата, която употреби Бейкър. Може би и Зилжак беше казал малко. Но намерението му беше точно обратното. Югославяните никога не пият по малко сливовица. С петстотин лири, затъкнати в колана, Зилжак не можеше да не поръча цяла бутилка от огнената течност. А после на масата взеха да идват чинийка след чинийка с бадеми и маслини. Когато слънцето залезе и адриатическата вечер обгърна в плаща си тихите улици, Кемал започна да съживява спомените си от войната. Говореше за годините, прекарани в планината с партизаните на Тито.

Бейкър едва успяваше да превежда, докато темпераментният Кемал разказваше за бойните акции оттатък Дубровник в Черна гора, в планината зад гърба им, по крайбрежието на Херцеговина и в по-прохладните, по-плодородни и залесени босненски области на север от Сплит. Мед му капеше на сърцето, като си помисли, че някога по тези места са го стреляли, а сега можеше да обикаля из тях като господар, защото неговият баджанак е в правителството. Шанън попита дали, след като е партизанин, сега е убеден комунист. Зилжак внимателно изслуша превода. Вместо „убеден“ Бейкър употреби думата „добър“. Югославянинът се потупа по гърдите.

— Guter Kommunist!^[1] — извика той с облещени очи.

После развали тази ефектна сцена, като смигна, отметна глава назад, пусна гръмогласния си смях и гаврътна поредната чашка сливовица. Сгънатите банкноти издуваха ризата му. Шанън също се засмя и си помисли, че никак няма да е лошо този глиган да дойде с тях в Зангаро. Човекът ставаше за такава работа.

И тримата пропуснаха вечерята, а към полунощ с не особено уверени стъпки се запътиха към кея да посрещнат „Тоскана“. Корабът тъкмо правеше маневра за влизане в пристанището и час по-късно пристана край единствения каменен кей. Семлер се показа на форпика и видя Шанън на слабата светлина на лампите край кея. Двамата си кимнаха. Валденберг стоеше горе при стълбичката и говореше с първия помощник. Той вече беше уведомен за разпореждането на Шанън всички преговори по пристанищата да се водят от Семлер.

След като Бейкър и Зилжак се отправиха към хотела, Шанън се покатери безшумно по стълбичката и влезе в малката каюта на капитана. Никой на кея не забеляза нищо. Семлер вкара Валденберг вътре и заключи вратата.

Бавно и внимателно Шанън обясни на Валденберг какъв товар ще поеме на борда си „Тоскана“ тук, в Плоче. Капитанът изслуша всичко спокойно. Лицето му остана безизразно. Когато Шанън свърши, Валденберг каза:

— Никога преди не съм пренасял оръжие. Казвате, че този товар е законен. В какъв смисъл законен?

— Ами напълно законен — отговори Шанън. — Стоката е купена в Белград, транспортирана е дотук с камиони и властите са наясно какво е съдържанието на сандъците. Иначе не биха издали разрешително за износ. Разрешителното не е подправено, нито пък е получено с подкупи. Според югославското законодателство това е напълно законна партида.

— А според законодателството на страната, за която е предназначена? — попита Валденберг.

— „Тоскана“ въобще няма да влиза във водите на страната, в която ще се използва оръжието — каза Шанън. — След Плоче ще се отбием в още две пристанища. И в двата случая ще качим нов товар. Знаете, че никога не се претърсва кораб, който влиза в едно пристанище само за да вземе още товар. Освен ако властите не са получили някакъв сигнал.

— Случва се и такива кораби да ги проверяват — каза Валденберг. — Ако претърсят „Тоскана“ и открият на борда тези сандъци, които не са записани в митническата декларация, ще конфискуват кораба, а аз ще вляза в затвора. Не сме се пазарили за оръжие. „Черният септември“ и ИРА стават все по-нагли и сега митничарите особено внимателно гледат за оръжие.

— Не и в пристанището, от което се взема нов товар — каза Шанън.

— Не сме се пазарили за оръжие — повтори Валденберг.

— Но сте се пазарили за прехвърляне на незаконни емигранти в Англия — изтъкна Шанън.

— Те стават незаконни едва когато стъпят на британска земя. А дотогава „Тоскана“ отдавна може да е извън териториални води. Емигрантите слизат на брега с лодки. Оръжието е друга работа. Щом не е вписано в декларацията, значи е незаконно. Всъщност защо не го впишем? Ще посочим, че това оръжие се транспортира законно от Плоче до Того. После никой не може да докаже, че сме се отклонили от курса.

— Защото, ако испанските власти разберат, че на борда има оръжие, няма да ни пуснат в пристанището на Валенсия, нито в което и да е друго испанско пристанище. Дори и транзитно. Камо ли да ни позволят да натоварим още оръжие. Затова не бива да упоменаваме сандъците в декларацията.

— И какво ще пишем? Откъде сме тръгнали за Испания?

— От Бриндизи — отговори Шанън. — Там сме чакали за товар, но не е пристигнал навреме. Собствениците са ви наредили да поемете курс към Испания за нов товар, предназначен за Латакия. Вие, разбира се, сте се подчинили.

— А ако испанската полиция претърси кораба?

— Няма защо да го правят — каза Шанън. — Но за всеки случай ще трябва да скрием сандъците долу под трюма.

— Ако все пак го открият там, сме загубени — отбеляза Валденберг. — Ще решат, че пренасяме оръжие за баските терористи. Никога няма да излезем от затвора.

Разговорът продължи до три часа след полунощ. Уговориха се за 5 000 лири, половината преди товаренето, другата половина след отплаването от Валенсия. За спирката в африканското пристанище не се предвиждаше допълнително заплащане. Там нямаше да има никакви рискове.

— Вие ли ще съобщите на екипажа? — попита Шанън.

— Аз ще им съобщя — уверено отговори Валденберг.

Шанън беше сигурен, че ще го направи.

Ирландецът се върна в хотела и плати на Бейкър 3 600 долара — третата четвъртина от цената на оръжието. После се опита да заспи, но сънят не идваше. Нощта беше гореща и потта се стичаше на ручеи по лицето му, а в главата му бе заседнал образът на „Тоскана“, която чака в пристанището на стотина метра от оръжието в склада на митницата. Молеше се всичко да мине гладко. Усещаше, че вече е съвсем близо до целта. Само три кратки церемонии го деляха от точката, в която никой не можеше да го спре с каквито и да било средства.

 

 

Товаренето започна в седем часа. Слънцето отдавна беше изгряло. Изкараха сандъците от склада с колички, съпровождани от един въоръжен с автомат митничар, и кранът на „Тоскана“ ги вдигна на борда. Те не бяха много големи и долу в трюма с лекота ги отместваха, преди да ги издърпат с въжета до дъното на помещението. В девет часа всичко беше свършило и капакът на трюма беше затворен.

Валденберг заповяда на механика да се готви за отплаване, а на него не му трябваше второ нареждане. По-късно Шанън научи, че сърбинът бил станал необичайно словоохотлив, когато му казали, че от Бриндизи корабът поема курс към родината му. Явно в Югославия полицията го търсеше. В Плоче той остана през цялото време скрит в машинното отделение и никой не го закачи.

Докато „Тоскана“ напускаше пристанището, Шанън пусна в ръката на Бейкър остатъка от 3 600 долара, а също и петстотинте лири за Зилжак. Преди това, докато кранът още вдигаше сандъците на борда, Вламенк изби капаците на пет от тях, избрани наслуки, и провери съдържанието им. После махна на Семлер, който стоеше на палубата, а германецът си издуха носа, като по този начин даде сигнал на Шанън. Нито Бейкър, нито Зилжак забелязаха тази операция, която имаше за цел да установи дали в сандъците няма старо желязо. В света на оръжието са се случвали и такива неща.

Бейкър плати уж от собствения си джоб петстотинте лири на Зилжак, а югославянинът се погрижи шефът на митницата да не остане без залък. После Алън Бейкър и неговият „помощник“ напуснаха града.

Това беше Ден шейсет й седми от календара на Шанън.

 

 

Веднага след като „Тоскана“ излезе в открито море, капитан Валденберг се зае да уреди нещата с екипажа. Един по един тримата моряци бяха привикани в капитанската каюта за кратък разговор. Никой от тях не подозираше, но ако бяха отказали да продължат да служат на борда на „Тоскана“, щяха да се случат доста неприятни инциденти. Едва ли другаде един човек може тъй лесно да изчезне, както на кораб, който плава в открито море през нощта. А Вламенк и Дюпре можеха да пратят всеки от членовете на екипажа да лети доста дълго, преди да се озове във водата. Може би именно тяхното присъствие реши въпроса. Тъй или иначе, нямаше никакви протести.

Валденберг раздаде хиляда от всичките две хиляди и петстотин лири, които бе получил в пътнически чекове от Шанън. Механикът, който беше щастлив, че пак се е махнал от родината си, взе своите 250 лири, пъхна ги в джоба си и се върна в машинното. Излезе, без да каже и една дума. Първият помощник Норбиато се поразпали, когато си представи испанския затвор, но прибра своите 600 лири и се захвана да изчислява колко още му трябват, за да може и той един ден да си купи кораб. Матросът Сиприани едва ли не се зарадва, когато разбра, че на кораба има контрабандна стока. Той взе своите 150 лири, въодушевено каза „Благодаря“ и излезе, мълвейки: „Това е то, животът.“ Той имаше слабо въображение и не знаеше нищо за испанските затвори.

Когато приключи тази церемония, отвориха сандъците, опаковаха оръжието в полиетилен и го складираха дълбоко под трюма в извивката на корпуса. Откованите дъски отново отидоха по местата си, а отгоре струпаха безобидни сандъци с дрехи, надуваеми лодки и извънбордови двигатели.

Накрая Семлер каза на Валденберг, че няма да е лошо да изместят варелите с „Кастрол“ към дъното на складовото помещение, и когато му съобщи каква е причината, сънародникът му най-после загуби самообладание. Загуби и добрия си тон и си послужи с няколко израза, които могат да се окачествят като непристойни.

Семлер го успокои и двамата седнаха над поредните бири, а „Тоскана“ пореше вълните на юг към канала Отранто и Йонийско море. Накрая Валденберг започна да се смее.

— Шмайзери — каза той. — Проклетите шмайзери. Mensch^[2], светът отдавна ги беше забравил.

— Сега пък ще си ги припомни — каза Семлер.

Валденберг изглеждаше замислен.

— Знаеш ли — каза той след доста дълга пауза. — Ще ми се и аз да сляза с вас на брега.