Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (20)

19.

Когато Шанън пристигна, Саймън Ендийн четеше вестник „Таймс“. Купи си го от Лондон, преди да отпътува за Рим. Фоайето на хотел „Екселсиор“ беше празно, понеже повечето от гостите пиеха своето късно утринно кафе на терасата, докато гледаха хаотичната върволица от автомобили и се опитваха да надвикат шума на двигателите.

Шанън избра този град за място на срещата, защото се намираше между Дубровник и Мадрид. За първи път идваше в Рим и недоумяваше защо туристическите справочници сипят толкова хвалебствия. В момента вървяха най-малко седем стачки, едната от които беше на боклукчиите. Целият град вонеше, а по улиците се подмятаха смачкани плодове и всякакви други отпадъци.

Наемникът се отпусна в креслото до помощника на сър Джеймс и се наслади на прохладата в това затворено помещение, след като прекара цял час в едно душно такси.

Ендийн го изгледа.

— Отдавна не сте се обаждали. Моите съдружници бяха започнали да си мислят, че сте избягали. Длъжен бяхте да се обадите.

— Нямаше смисъл да ви търся, защото нищо ново не беше се случило. Този кораб все пак не е самолет и му трябва време да стигне от Тулон до Югославия. А през този период нямаше какво да се докладва — каза Шанън. — Между другото, носите ли картите?

— Разбира се.

Ендийн посочи издутото дипломатическо куфарче до креслото си. След като получи писмото на Шанън, той обиколи в продължение на няколко дни трите най-известни картографски фирми на „Ледънхол Стрийт“ в Лондон и купи на части морски карти на цялото африканско крайбрежие от Казабланка до Кейптаун.

— Защо, по дяволите, са ви толкова много карти? — попита той раздразнено. — Една-две щяха да ви свършат работа.

— За сигурност! — отсече Шанън. — Ако ме спрат на митницата или ако претърсят кораба, една-единствена карта би издала крайната цел на пътуването. А така никой, дори и капитанът, няма да е в състояние да разбере коя част от крайбрежието ме интересува. Ще разкрия тайната едва в последния момент, когато ще е късно за всякакви гафове. Надявам се, че носите и диапозитивите.

— Да, разбира се.

Другата задача на Ендийн беше да направи диапозитиви на всички снимки, които Шанън бе донесъл от Зангаро, а също и на картите и скиците на Кларънс и останалата част от зангарийския бряг.

Самият Шанън купи един диапроектор от безмитния магазин на лондонското летище и го изпрати на „Тоскана“ още докато корабът беше в Тулон.

Наемникът даде на Ендийн пълен отчет за хода на подготовката. Отбеляза престоя си в Брюксел, товаренето на шмайзерите и другото оборудване в Тулон, спомена за разговорите си с Шлинкер и Бейкър в Хамбург и за югославската партида, качена на борда преди няколко дни в Плоче.

Ендийн слушаше мълчаливо и си водеше бележки, за да може да изготви собствения си доклад пред сър Джеймс Мансън.

— Къде се намира „Тоскана“ в момента? — попита той накрая.

— Трябва да е на югозапад от Сардиния на път за Валенсия.

По-нататък Шанън му разказа какъв е планът за следващите три дни — товарене на 400 000 броя 9-милиметрови патрони във Валенсия, а после отплаване към крайната цел. Наемникът пропусна факта, че един от неговите хора е вече в Африка.

— А сега имам един въпрос към вас — каза той на Ендийн. — Какво ще стане след щурма? Какво ще стане призори? Ние не можем да останем дълго и затова ще трябва новият режим бързо да поеме властта, да се установи в двореца и да излъчи съобщения за преврата.

— Всичко това е обмислено — спокойно каза Ендийн. — Всъщност новото правителство е целта на мероприятието.

Той извади от куфарчето си няколко листа машинописен формат, запълнени с плътно напечатан текст.

— Това са указанията за действията ви след момента, в който унищожите армията и охраната и завладеете двореца. Прочетете ги и ги запаметете, защото ще се наложи да изгорите листите още преди да сме се разделили. Трябва да задържите цялата информация в главата си.

Шанън прокара поглед по първата страница. Почти нищо не го изненада. Той отдавна подозираше, че човекът, когото Мансън готви за приемник на Кимба, е полковник Боби, и макар че тук новият президент бе назован „X“, наемникът въобще не се съмняваше, че именно Боби е въпросната личност. Планът беше съвсем прост, поне от негова гледна точка.

Той вдигна поглед към Ендийн.

— А вие къде ще бъдете?

— На сто мили северно от вас — отговори Ендийн.

Шанън знаеше, че помощникът на сър Джеймс има предвид столицата на съседната африканска република, която по крайбрежния път имаше пряка връзка с Кларънс.

— Сигурен ли сте, че ще можете да приемете радиограмата ми? — попита наемникът.

— Ще разполагам с портативна радиостанция, която има значителен обхват и мощност. „Браун“, най-добрата марка. В състояние е да приеме всеки сигнал в този обхват, стига излъчването да е на уточнената честота. Корабните радиостанции са достатъчно мощни и обикновено излъчват на двойно по-голямо разстояние.

Шанън кимна и продължи да чете. В един момент свърши и вдигна поглед към Ендийн.

— Всичко изглежда точно — каза той. — Но ще трябва да изясним още един въпрос. Значи аз ще предавам в уречените часове на тази честота от „Тоскана“, която ще лежи на дрейф на пет-шест мили от брега. Но ако не ме чуете, ако има прекалено силни смущения, отговорността за това няма да е моя. От вас зависи да ме чуете.

— А от вас зависи да предавате — каза Ендийн. — Тази честота е изпробвана многократно. При мощността на корабната радиостанция би следвало да мога да приема сигнала на сто мили разстояние. Може би не от първия път, но ако предавате в продължение на половин час, няма начин да не ви чуя.

— Добре — каза Шанън. — Едно последно уточнение. Новината за събитията в Кларънс няма да е стигнала до зангарийските гранични постове. Това значи, че границата ще се охранява от виндуси. Как ще минете през тях, си е ваш проблем. Освен това по пътя към Кларънс навярно ще срещнете групи виндуски войници, които, макар и да бягат към джунглата, могат да окажат някаква съпротива. Какво ще стане, ако не успеете да минете?

— Ще успеем — каза Ендийн. — Ще получим помощ.

Шанън правилно предположи, че тази помощ ще дойде от малкия отряд геолози, които работеха за Мансън в съседната африканска република. За един директор от ранга на Ендийн те бяха длъжни да осигурят камион или джип, а може би и няколко автоматични ловни пушки. За първи път наемникът си помисли, че низостта на Ендийн се крепи и на малко кураж.

Шанън запамети кодовете и честотата, а после заедно с Ендийн изгориха листите в мъжката тоалетна. Час по-късно се разделиха. Нямаше какво повече да си кажат.

 

 

Извисен пет етажа над мадридските улици, полковник Антонио Салазар, шефът на експортния отдел на испанското военно министерство, седеше зад бюрото си и прелистваше подредените върху него папки. Той беше човек с побеляла глава и простовато лице. Каузата, в която вярваше, беше ясна и неоспорима. Преди всичко стоеше предаността му към Испания, любимата му Испания, а за него истински испанските ценности намираха въплъщение в един човек — дребния, възрастен генералисимус, който обитаваше двореца „Прадо“. Антонио Салазар беше франкист и в червата.

Скоро навърши петдесет и осем години и само две години го деляха от пенсия. Едно време като млад той бил един от онези, които стъпили заедно с Франциско Франко на пясъчния бряг на Фуенгирола. Тогава бъдещият вожд на съвременна Испания бил още бунтовник и се връщал в нарушение на заповедта, за да обяви война на републиканското правителство. По онова време хората му били малко и до един осъдени на смърт от властите в Мадрид.

Сержант Салазар бил добър войник. Безпрекословно изпълнявал всички заповеди, между битките и екзекуциите ходел на църква и вярвал в Бог, Богородица, Испания и Франко.

В друга армия и по друго време той би се пенсионирал като старшина. Но в Испания след Гражданската война го произвели в чин капитан. Бил от здрав селски произход, а образование нямал никакво. Но принадлежал към най-крайните и най-приближените хора на Франко. Постепенно добутал до полковник и сега беше благодарен на властта. Антонио Салазар отговаряше за една от най-строго секретните дейности в Испания. Нито един обикновен испанец не подозира, че неговата страна продава оръжие почти безогледно, при това в огромни количества. Официално испанското правителство осъжда международната търговия с оръжия като неетична, тъй като чрез нея се подхранва напрежението в един раздиран от военни конфликти свят. Но тайно Испания прави дори пари от тази търговия. Работата на полковник Салазар беше да преглежда документацията и съответно да издава или да отказва разрешителни за износ.

Досието пред него се подмяташе в ръцете му от четири седмици. Отделни документи минаха през Министерството на отбраната, което потвърди, без да разбира защо го питат, че 9-милиметровите патрони не спадат към секретните производства; после Министерството на външните работи потвърди, без да знае защо, че продажбата на 9-милиметрови патрони за Република Ирак не е в разрез с външнополитическата линия на страната; накрая Министерството на финансите потвърди, че съответната сума в долари е приведена на сметка в „Банко Популар“.

Най-горният документ представляваше молба за заповед за придвижване на определен брой сандъци от Мадрид до Валенсия, където следваше да бъдат натоварени за износ на кораб с име „Тоскана“. Под този лист беше разрешителното за износ, скрепено със собствения му подпис.

Полковникът вдигна поглед към служителя, който стоеше пред него.

— Каква е тази промяна? — попита той.

— Господин полковник, просто всички места във Валенсия са заети за две седмици напред. Пристанището се пука по шевовете.

Антонио Салазар изсумтя. Обяснението звучеше правдоподобно. През летните месеци пристанището на Валенсия винаги беше претъпкано с кораби, които изнасяха портокалите от близката област Гансия. Но полковникът не обичаше промените. Той обичаше буквата на закона. А и тази поръчка не му харесваше. Твърде малка беше, твърде малка за цяла една национална полиция. Хиляда полицаи биха изстреляли тези патрони за един час само при обучението си по мишени. Не вярваше и на Шлинкер, когото познаваше добре и който заедно с тази поръчка пробута още десетина, включително и искане за над десет хиляди снаряда за Сирия.

Салазар взе отново да прехвърля документите. В този момент камбаната на близката църква удари един часа. Време за обяд. И все пак документите бяха съвсем редовни, включително и сертификатът за краен потребител. Всичко беше надлежно подпечатано. Щеше му се да намери някакъв кусур в сертификата или компанията собственичка на кораба. Но всичко беше чисто. Той взе окончателно решение, подписа се със замах под заповедта за придвижване и подаде папката на подчинения си.

— Така да бъде — изръмжа полковникът. — Кастелон.

 

 

— Наложи се да променим пристанището. Ще товарим в Кастелон, а не във Валенсия — каза Йохан Шлинкер два дни по-късно. — За да спазим датата 20-и, нямахме друг избор. Във Валенсия всичко беше заето за две седмици напред.

Кат Шанън седеше на леглото в стаята на търговеца в хотел „Минданао“.

— Къде се намира Кастелон? — попита наемникът.

— Четиридесет мили на север. Пристанището е малко. Много по-спокойно. Може би за вас е по-добро от Валенсия. По-бързо ще ви натоварят. Предупредил съм спедитора във Валенсия и той лично ще отиде в Кастелон, за да ръководи товаренето. Когато „Тоскана“ обяви пристигането си с радиограма до пристанищната администрация във Валенсия, капитанът ще получи информация за промяната на пристанището. Ако веднага смени курса, до Кастелон са не повече от два-три часа.

— А какво ще стане с моето качване на борда?

— Ами това си е ваш проблем — каза Шлинкер. — Аз обаче уведомих спедитора, че един моряк от „Тоскана“ е слязъл преди десет дни в Бриндизи и се очаква да се завърне. Дадох му и името Кийт Браун. Документите ви наред ли са?

— Наред са — отговори Шанън. — Имам паспорт и моряшка карта.

— Спедиторът ще ви чака пред митницата на 20-и сутринта, малко преди началото на работното време. Казва се сеньор Москар.

— А как се развиват нещата в Мадрид?

— Заповедта за придвижване постановява камионът да се натовари под надзора на военните между осем часа и полунощ на 19-и, тоест утре. Конвоят ще потегли в полунощ с разчет да пристигне на пристанището в Кастелон в шест часа сутринта. Ако „Тоскана“ се движи по график, трябва да пристигне някъде през нощта. Камионът е цивилен, от транспортната фирма, с която обикновено работя. Те са стабилни и опитни хора. Поръчах на директора да ми позвъни тук веднага щом конвоят потегли от склада.

Шанън кимна. Струваше му се, че всичко ще мине гладко.

— Значи довечера ще дойда отново — каза той и излезе.

Следобед нае почти нов мощен мерцедес от една световноизвестна фирма за коли под наем, която има бюро и в Мадрид.

В десет и половина на другата вечер отново се появи в хотел „Минданао“ и двамата с Шлинкер зачакаха телефонното обаждане. Бяха нервни като хора, които са оставили успеха или катастрофалния провал на един внимателно изработен план да зависи от действията на другите. Шлинкер се притесняваше не по-малко от Шанън, но по различни причини. Той знаеше, че ако нещо се обърка, ще последва цялостна проверка на сертификата за краен потребител, а този сертификат не би могъл да издържи такава проверка, която задължително предполагаше сведение от Министерството на вътрешните работи в Багдад. В случай че го спипат при тази сделка, щяха да се провалят други, далеч по-доходоносни договори с Мадрид. За кой ли път Шлинкер се заричаше никога вече да не приема такива поръчки, но като всеки алчен търговец на оръжие той не можеше да подминава шанса да спечели пари. Такива пропуски му причиняваха почти физическа болка.

Наближи полунощ, а никой не се обаждаше. После стана дванайсет и половина. Шанън крачеше из стаята и изливаше яда си върху дебелия търговец, който нервно пиеше уиски. В дванайсет и четиридесет телефонът иззвъня. Шлинкер скочи към него. Каза няколко думи на испански и замълча.

— Какво става? — троснато попита Шанън.

— Момент — отговори Шлинкер и му махна ръка да мълчи.

Последва нов разговор на испански, от който Шанън нищо не разбра. Накрая немецът се ухили и няколко пъти повтори: „Gracias“^[1].

— Тръгнал е — каза той, след като затвори телефона. — Конвоят е тръгнал от склада преди петнайсет минути.

Но Шанън вече беше излязъл.

Конвоят, разбира се, не можеше да се състезава с мерцедеса, макар че по правата магистрала от Мадрид за Валенсия камионът би могъл да развие и 100 километра в час. Шанън загуби четиридесет минути, докато се измъкне от безкрайните периферни квартали на Мадрид, а шофьорите на конвоя навярно бяха избрали по-кратък път. Но на магистралата ирландецът пришпори мерцедеса и залепи стрелката на 180 километра в час. Внимателно се взираше в камионите, които изпреварваше с тази бясна скорост. Малко след градчето Рекена, на около четиридесет мили западно от Валенсия, забеляза това, което търсеше.

Фаровете му уловиха военния джип, който спазваше постоянна дистанция след един покрит осемтонен камион. Докато го изпреварваше, наемникът видя надписа на фирмата, за която му говореше Шлинкер. Пред камиона се движеше още един военен автомобил, в който очевидно се намираше офицерът. Шанън натисна газта и мерцедесът отпраши към морето.

Когато стигна до Валенсия, Шанън пое по околовръстното шосе и се насочи до главния път Е–26 за Барселона. Пътят минаваше малко на север от Валенсия и мерцедесът трябваше да крета зад подранили трактори и камиони, пълни с портокали. Мина покрай римската цитадела Сугунто, която легионите бяха издълбали направо в скалата и която по-късно маврите бяха превърнали в крепост на исляма. Шанън влезе в Кастелон малко след четири часа и започна да следи табелите, на които пишеше „Puerto“^[2].

Кастелонското пристанище се намира на пет километра от града и до него се стига по един тесен, прав като струна път. Поеме ли веднъж човек по този път, не може да се обърка, защото той свършва на пристанището.

Както във всички средиземноморски пристанища, и тук има три отделни секции — една за търговските кораби, друга за яхти и туристически лодки и трета за рибарските съдове. В Кастелон търговската секция се пада вляво, когато гледаш към морето, и както във всяко испанско пристанище, тя е оградена с телена мрежа, а порталът й денонощно се охранява от въоръжен пост на „Гуардия Сивил“. В центъра се намира сградата на пристанищната администрация, а до нея се издига прекрасен яхтклуб с ресторант, който в едната посока гледа към търговското пристанище, а в другата към яхтите и рибарските кейове. Зад централната сграда на пристанището, малко към сушата, е разположена дълга редица складове.

Шанън зави наляво и спря встрани. Слезе от колата и продължи пеша. Някъде по средата на оградата забеляза портала. Пред него имаше малка будка, в която дремеше постовият. Порталът беше заключен. Малко по-нататък Шанън надникна през оградата. С въздишка на облекчение съзря „Тоскана“ в далечния край на кея. Подготви се да чака до шест часа.

В шест часа без петнайсет отново се появи пред портала. Усмихна се на постовия, който му отвърна с хладен поглед. Слънцето вече изгряваше и Шанън успя да различи двата военни автомобила и камиона, които бяха паркирани на стотина метра. Край тях обикаляха седем-осем войници. В шест и десет се появи една цивилна кола. Спря пред портала и свирна с клаксона. От нея слезе дребен, енергичен испанец. Шанън се приближи към него.

— Сеньор Москар?

— Si.^[3]

— Казвам се Браун. Аз съм морякът, който трябва да се качи на кораба.

Испанецът сбърчи вежди.

— Por favor? Que?^[4]

— Браун — повтори Шанън. — „Тоскана“.

Лицето на испанеца светна.

— Ah, si. El marinero.^[5] Елате, моля.

Порталът беше отворен. Москар си показа пропуска. После посочи Шанън и изломоти нещо на постовия и на митничаря, който стоеше до портала. Кат улови на няколко пъти думата „marinero“. Провериха му паспорта и моряшката карта. Москар тръгна към митницата и Шанън го последва. Час по-късно вече беше на борда на „Тоскана“.

Претърсването започна в девет часа. Без предупреждение. Поискаха митническата декларация и внимателно я разгледаха. Тя беше напълно изрядна. На кея точно пред кораба спряха мадридският камион и двата военни автомобила. Командирът на конвоя, кльощав и блед армейски капитан с мавърско лице и тънки устни, размени няколко думи с двама митничари. После митничарите се качиха на борда. Москар ги последва. Провериха товара, за да се уверят, че отговаря на вписаното в декларацията. Надникнаха във всички ъгълчета и нишички, но не и под дъските на главния трюм. Отвориха складовото помещение, огледаха заплетените вериги, варелите с масло, кутиите с боя и отново затвориха вратата. Основният въпрос, който ги интересуваше, беше защо капитан Валденберг е наел седем души за такъв малък кораб. Капитанът им обясни, че Дюпре и Вламенк са моряци, които са изпуснали кораба си в Бриндизи и сега пътуват с „Тоскана“ до Малта. Версията беше, че нямат моряшки карти, защото всичките им вещи са останали на борда на техния кораб. Когато го попитаха за име, Валденберг изтърси името на един кораб, който беше видял в пристанището на Бриндизи. Испанците се спогледаха. После настъпи мълчание. Единият, явно началникът, погледна надолу към капитана, сви рамене и слезе от кораба. Двайсет минути по-късно товаренето започна.

В дванайсет и половина по обед „Тоскана“ напусна кастелонското пристанище и се насочи на юг към нос Сан Антонио. Кат Шанън се почувства отмалял едва сега, когато всичко свърши. Беше сигурен, че оттук нататък вече нищо не може да го спре. Наемникът стоеше подпрян на парапета и гледаше към пищно зелените портокалови плантации южно от Кастелон, които все повече се смаляваха. Зад гърба му се появи Карл Валденберг.

— Това последната спирка ли беше? — попита той.

— Последната, при която трябваше да отваряме трюмовете — каза Шанън. — Остава да вземем няколко души от едно място по африканското крайбрежие, но няма да влизаме в пристанището. Хората ще дойдат от брега с лодки. Няколко хамали. Или поне така ще пише в документите им.

— Имам карти само до пролива Гибралтар — отбеляза Валденберг.

Шанън бръкна в джоба на якето си и извади цял сноп морски карти — половината от онези, които Ендийн му даде в Рим.

— С тези тук — каза той, подавайки ги на капитана, — ще стигнем до Фрийтаун, Сиера Леоне. — Там ще пуснем котва и ще качим новите хора на борда. Моля ви да направите така, че да пристигнем във Фрийтаун на втори юли. На тази дата ще ни чакат.

Когато капитанът се оттегли в каютата си, за да изчисли курса и скоростта, Шанън остана сам при парапета. Край кърмата кръжаха гларуси — преследваха огризките, които Сиприани изхвърляше от камбуза, докато приготвяше обеда. Гладните птици грачеха и се гмуркаха в бялата диря, за да уловят поредното парче хляб или зеленчук.

И най-глухият слушател би доловил сред писъците на чайките още един звук — нечия уста си подсвиркваше мелодията „Испански Харлем“.

 

 

Далеч на север един друг кораб вдигна котва и под напътствията на лоцмана се отправи към изхода на пристанището Архангелск. Моторният кораб „Комаров“ беше на десет години и поемаше малко над пет хиляди тона товар.

Атмосферата на мостика беше топла и уютна. Капитанът и лоцманът стояха един до друг и гледаха напред към открито море. И двамата държаха чашки с топло кафе. Рулевият следваше определения от лоцмана курс, а вляво от руля екранът на радара светваше и загасваше в безпределен ритъм. При всяко завъртане дългата му иридесцентна ръка хващаше осеяния с парчета лед океан и далеч отвъд стените на онези ледове, които никога не се размразяват. Дори и през лятото.

Двама души се бяха опрели на парапета при кърмата, точно под знамето със сърпа и чука, и гледаха към отдалечаващото се руско арктическо пристанище. Доктор Иванов лапна смачкания филтър на лютата си цигара и вдъхна щипещия солен морски въздух. И двамата бяха загърнати в топли дрехи, защото дори и през юни късите ръкави не са за препоръчване по тези ширини. Човекът до Иванов беше неговият помощник. Младеж, който се вълнуваше от първото си излизане зад граница.

— Другарю Иванов — обърна се той към шефа си.

Иванов извади угарката от устата си и я захвърли в пенливата диря.

— Виж какво, приятелю — каза той. — Сега сме вече на кораба и можеш да ме наричаш Михаил Михайлович.

— Но в института…

— Сега не сме в института. В близките месеци ще живеем съвсем близко един до друг в затвореното пространство на кораба или в джунглата.

— Разбирам — каза младежът, но ентусиазмът му не спадна. — Ходили ли сте в Зангаро?

— Не — каза началникът му.

— Но в Африка сте били.

— Да, в Гана.

— Какво представлява?

— Джунгли, блата, комари, змии и хора, които не разбират какво им говориш.

— Но те сигурно говорят английски — каза помощникът. — Ние с вас няма да имаме проблеми.

— Не, в Зангаро не говорят английски.

— Така ли?

Младежът бе прочел кратката статия за Зангаро в енциклопедията, която бе взел от библиотеката на института.

— Капитанът ми каза, че ако времето е хубаво, ще стигнем в Кларънс след двайсет и два дни. Точно за техния Празник на Независимостта.

— Какъв късмет — каза Иванов и се отдалечи.

 

 

Когато подмина нос Спартел и навлезе от Средиземно море в Атлантическия океан, „Тоскана“ изпрати до Гибралтар радиограма за препредаване в Лондон. Тя бе адресирана до мистър Уолтър Харис. В нея се казваше: „Щастлив обявява вашият брат напълно оздравя.“ Това означаваше, че „Тоскана“ е отплавала и се движи по график. Някои леки изменения в съобщението за здравето на брата на мистър Харис биха означавали, че корабът или е закъснял, или се е натъкнал на проблеми. Липсата на съобщение би означавала, че испанските власти не са позволили на „Тоскана“ да напусне пристанището.

Същия следобед в кабинета на сър Джеймс Мансън се състоя един разговор.

— Чудесно! — каза магнатът, когато Ендийн му съобщи новината. — След колко време ще стигнат до целта?

— След двадесет и два дни, сър Джеймс. Днес тече осемдесет и вторият ден от предвидените в проекта сто дни. Шанън възнамеряваше да тръгне от Европа на осемдесетия ден. В този случай би имал на разположение двайсет дни. Беше изчислил седемнайсет-осемнайсет дни за път със съответен резерв в случай на лошо време или авария. Така че дори и да беше потеглил според графика, щеше да има четири дни аванс.

— По-рано ли ще щурмува?

— Не, сър. Датата на щурма си остава непроменена. Ако се наложи, ще остави кораба на дрейф някъде в открито море.

Сър Джеймс Мансън се разхождаше напред-назад из кабинета.

— А как вървят нещата във вилата? — попита той.

— Всичко е уредено, сър Джеймс.

— Тогава не разбирам какво още правиш в Лондон. Бързо отивай в Париж, извади си виза за Котону и иди да намериш нашия нов служител полковник Боби. Вземи го със себе си в онази съседна на Зангаро република. Ако нещо се опъва, предложи му още пари. Като стигнеш в Африка, подготви камиона и ловните пушки и щом получиш от Шанън сигнала, че през нощта ще атакува, съобщи новината на Боби. Ще го накараш да се подпише под рудодобивната концесия като президента Боби. Ще сложиш дата с един месец напред и ще ми изпратиш трите екземпляра с препоръчана поща в три отделни плика. Докато Шанън ти подаде втори сигнал, че всичко е минало успешно, ще държиш Боби под ключ. В този момент ще се включиш в играта. Между другото този бодигард, когото мислиш да вземеш със себе си, готов ли е?

— Да, сър Джеймс. За тези пари е готов да тръгне във всеки момент.

— Що за птица е той?

— Мръсник и половина. Точно такъв, какъвто ми трябваше.

— Все пак внимавай. Не е изключено да се получат усложнения. Не забравяй, че всичките му хора ще бъдат с него. Може да ти създаде неприятности.

Ендийн се ухили.

— Хората на Шанън се подчиняват на Шанън — каза той. — А аз знам как да се оправя с него. Като всички наемници, и той си има цена. Просто ще му я предложа. Само че в Швейцария. Далеч от Зангаро.

Когато помощникът му излезе, сър Джеймс Мансън се загледа към гъмжащото Сити под себе си и се запита дали съществуват хора, които си нямат цена. Било в пари, било в страх. Той не беше срещал такъв човек.

— Всички можеш да ги купиш, а ако не можеш да ги купиш, можеш да ги разориш — му каза веднъж един от неговите ментори.

След толкова години в големия бизнес, наблюдавайки политици, генерали, журналисти, редактори, бизнесмени, министри, предприемачи и аристократи, работници и профсъюзни босове, черни и бели, той все още споделяше това мнение.

 

 

Преди много години един испански мореплавател погледнал към сушата и видял една планина, която, както била огряна от изгряващото слънце, му заприличала на лъвска глава. Той нарекъл тази земя Лъвската планина и отминал. Но името останало и страната станала известна като Сиера Леоне. По-късно друг чужденец видял същата планина в различна светлина или с различни очи и я нарекъл Монт Ореол. Това име също се запазило. Още по-късно някой бял човек, отдал се очевидно на причудливите си фантазии, назовал основания в сянката на планината град Фрийтаун. И до ден днешен градът носи това име. Малко след дванайсет по обед на втори юли, ден осемдесет и осми от личния календар на Шанън, „Тоскана“ хвърли котва на половин миля от Фрийтаун, Сиера Леоне.

По време на пътуването от Испания Шанън нареди товарът да остане по местата си, без въобще да се отваря. Направи го, за да се застрахова срещу евентуална проверка във Фрийтаун, която би била доста необичайна, тъй като корабът нямаше да акостира в пристанището. За всеки случай заличиха с шкурка надписите на сандъците с муниции и написаха с боя нови надписи, според които вътре се съдържаха резервни части за сонди, предназначени за петролните платформи по камерунското крайбрежие.

Командирът на наемниците разреши само една дейност по пътя на юг. Отделиха настрана сандъците с униформи и снаряжение. Отвориха само онези, в които бяха раниците и самарите. После в продължение на няколко дни Сиприани, Вламенк и Дюпре се занимаваха с прекрояването на самарите. Първо нарязаха плата на парчета, а след това с големи губерки и дебели конци превърнаха туристическите самари в огромни сумки, които се носят на гръб. Всяка от тях имаше по двайсет тесни, дълги джоба, в които влизаха снаряди за базука. Тези нови приспособления отидоха в складчето за бои, където стояха и мръсните парцали.

По-малките раници също не минаха без прекрояване. Първо изрязаха самите торби, така че да останат само презрамките и коланите през гърдите и през кръста. После за горния и долния край на всяка от двете презрамки вързаха кожени каишки. В така образувалата се рамка можеше да се постави цял сандък с мини. По този начин един човек щеше да носи двайсет мини на гърба си.

Когато приближи на шест мили от брега, „Тоскана“ изпрати радиограма до пристанищните власти и получи разрешение да влезе в пристанището и да пусне котва в залива. Тъй като нямаше нито да товари, нито да разтоварва, не се налагаше да заема място на знаменития кей „Кралица Елизабет II“. Корабът беше дошъл, за да попълни екипажа си с няколко хамали.

Фрийтаун е едно от пристанищата по западноафриканското крайбрежие, в които корабите спират да наемат тези яки мъжаги, обучени в изкуството на куките и въжетата. Най-често до услугите им прибягват шлеповете, които правят курсове между малките пристанища за дървесина. Качват ги във Фрийтаун, а после отново ги връщат там, но вече с пълни джобове. В хилядите заливчета по това крайбрежие, където пристанищните кранове са голяма рядкост, корабите са принудени да обработват товарите със собствените си кранове. Работата на хамалите е изнурителна в тази тропическа жега, а на белите моряци им плащат да бъдат моряци, а не хамали. И тъй като на място не винаги се намира опитна работна ръка, капитаните предпочитах да приемат на борда си тези здравеняци от Фрийтаун. Те спят на палубата и се хранят с това, което уловят зад кърмата. Така че поводът, по който „Тоскана“ пусна котва в залива, не изненада никого.

 

 

Когато корабната верига задрънча по пътя си към дъното, Шанън се загледа към брега, зает в по-голямата си част от бедните квартали на столицата.

Времето беше мрачно, но не валеше. Облаците образуваха парников похлупак. Наемникът усещаше прилепналата за гърба му мокра риза. Оттук нататък щеше да е така. Погледът му се отклони към централната част на града. Там се издигаше голям хотел, обърнат към залива. Някъде там би трябвало да е Лангароти. Може би още не беше пристигнал. Но корабът не можеше да остане тук прекалено дълго. В случай че корсиканецът не се появи до вечерта, щеше да се наложи да измислят някаква причина за удължаване на престоя им. Например повреда в хладилната инсталация. Един кораб не може да отплава с такава повреда. Шанън отмести поглед от хотела и се загледа към пристанищните катерчета, които се въртяха около привързания за кея огромен кораб на „Елдър Демпстър.“

Корсиканецът бе видял „Тоскана“ още преди да пусне котва, а сега тичаше обратно към града. Той прекара във Фрийтаун цяла седмица и събра хората, които искаше Шанън. Те не бяха от племето на местните жители, но това нямаше особено значение. Хамалите по принцип са от различни племена.

Малко след два часа към „Тоскана“ се приближи един катер. На кърмата му стоеше изправен един униформен служител. Оказа се, че това е началникът на митницата. Той се качи на борда със своите безупречно бели чорапи, шорти в цвят каки, прилежно изгладена куртка, лъскави пагони и твърда фуражка, която сочеше право напред. Извън бутафорията оставаха абаносовите колене и лъчезарното черно лице. Шанън го посрещна, заяви, че е представител на собственика, протегна ръка за крепко здрависване и покани митничаря в каютата на капитана.

Там вече чакаха три бутилки уиски и три картона цигари. Митничарят се настани под прохладния полъх на климатичната инсталация и надигна поднесената му бира. После хвърли бегъл поглед на митническата декларация, в която пишеше, че „Тоскана“ пренася резервни части за петролните сонди на компанията АГИП, които са разположени в шелфа на Камерун. Нямаше и дума за Испания или Югославия. Изброяваха се и няколко други артикула от товара — лодки (надуваеми), двигатели (извънбордови) и тропически дрехи, предназначени за работниците на платформите. На връщане корабът щеше да натовари какао и кафе от Сан Педро, Бряг на слоновата кост, а оттам щеше да се отправи обратно към Европа. Митничарят навлажни печата с дъха си и постави знака на одобрението си. Час по-късно си тръгна с подаръците в торбата.

Малко след шест часа, когато се позахлади, Шанън различи една лодка, която идваше откъм брега. По средата гребяха двамата местни жители, които редовно прекарваха хора до закотвените в залива кораби. Зад тях седяха други седем африканци, които държаха вързопи пред коленете си. На носа се виждаше фигурата на единствения бял в групата. Лодката сръчно се долепи до корпуса на „Тоскана“ и Жан-Баптист Лангароти чевръсто се покатери по спуснатата въжена стълба.

Един по един вързопите минаха от люлеещата се лодка на борда на кораба, а след тях се качиха и седмината африканци. Макар че беше малко неразумно да го правят на такова малко разстояние от сушата, Вламенк, Дюпре и Семлер се спуснаха към негрите и взеха да ги потупват по гърбовете и да се здрависват с тях. Африканците бяха ухилени до ушите и изглеждаха не по-малко радостни от наемниците. Валденберг и първият помощник наблюдаваха сцената с изумление. Шанън даде знак на капитана да подготви кораба за отплаване.

След смрачаване, докато всички седяха на групички на палубата и се наслаждаваха на прохладния морски бриз, Шанън представи на Валденберг новите хора. Те бяха стари познати на наемниците. Шестима от африканците бяха съвсем млади. Казваха се Джони, Патрик, Джинджа (по прякор Джинджър), Сънди, Бартоломю и Тимъти.

Всички те се бяха сражавали заедно с наемниците и бяха обучавани от тях. Калени в не една битка, те не биха трепнали и в най-тежкия бой. И шестимата бяха верни на своя вожд. Седмият беше по-възрастен. Той се усмихваше по-малко и се държеше с достойнство. Шанън го наричаше „доктора“. Той също беше верен на своя вожд и на своя народ.

— Как са нещата у вас? — попита го Шанън.

Доктор Окойе тъжно поклати глава.

— Зле — каза той.

— Утре започваме работа — каза му Шанън. — Утре започваме да се готвим.