Фредерик Форсайт
Кучетата на войната (4)

3.

Мартин Торп чакаше в приемната пред кабинета на шефа си. Сър Джеймс се появи в девет без пет и веднага го покани вътре.

— Какво научи? — попита сър Джеймс Мансън, докато сваляше палтото си от вълна на викуня^[1] и го закачаше във вградения гардероб.

Торп разтвори един бележник, който извади от джоба си, и започна да излага резултатите от среднощното разследване.

— Преди година сме имали екип в републиката, която се намира на североизток от Зангаро. Към него е била прикрепена група за наблюдения от въздуха. Наели я от една френска фирма. Зоната за проучването била разположена до самата граница със Зангаро. За съжаление топографските карти на тази територия са малко, а въздушни карти въобще няма. Без да разполага с километраж или някакъв друг индикатор, пилотът използвал скоростта и времето при определяне на разстоянието. Един ден вятърът в попътна посока бил по-силен от прогнозирания. Летецът кръстосал надлъж и нашир цялото пространство над зоната за проучване и доволен се завърнал в базата. Той не знаел, че с помощта на вятъра е преминал границата и е навлязъл четиридесет мили навътре в Зангаро. Когато проявили филма с въздушните снимки, се видяло че полетът е излязъл далеч извън зоната за проучване.

— Кой го е установил пръв? Френската компания ли? — попита Мансън.

— Не, сър. Те проявили филма и ни го предали. Такава била клаузата в договора. Хората от нашия отдел за проучвания от въздуха трябвало да определят разположението на зоните, представени на снимките. Те установили, че на края на всеки отрязък е заснета територия извън зоната за проучване. Отделили тези снимки и ги оставили настрана. На тях се появявала планинска верига, която не можела да бъде в нашата зона, защото в тази й част нямало планини. После някой се сетил да хвърли още един поглед на излишните снимки и забелязал, че част от планинската зона, малко на изток от основната верига, се отличава с различна по гъстота и вид растителност. Подобна разлика не може да се установи на земята, но на една въздушна снимка от височина три мили тя си личи като върху билярдна маса.

— Това ми е ясно — изръмжа сър Джеймс. — Давай нататък.

— Съжалявам, сър. На мен не ми беше ясно. Сега го научих. Но както и да е. Значи пет-шест снимки били предадени на човек от отдела по фотогеология и той след съответното увеличение потвърдил, че растителността е различна върху съвсем малка територия на един висок около 1 000 метра масив с почти конусовидна форма. Двата отдела подготвили доклад, който отишъл при началника на топографския отдел. Той установил, че веригата е Кристалната планина, а масивът навярно е онзи, който е дал, името си на цялата верига. После материалите попаднали в „Задгранични договори“ и Уилоуби, началникът на отдела, изпратил Брайънт в Африка да получи разрешение за проучване.

— Не ме е уведомявал за това — каза Мансън, разположен вече зад бюрото си.

— Изпратил е докладна записка, сър. Ето я тук. По това време сте били в Канада и се е очаквало да отсъствате цял месец. Уилоуби пояснява, че проучването на тази зона е съвсем непредвидено, но тъй като сме имали шанса да проведем безплатно въздушно наблюдение и понеже фотогеолозите считат, че трябва да има някаква причина за разликата в растителността, разходите може би са оправдани. Освен това решил, че ще е добре този Брайънт да понатрупа малко опит в една самостоятелна мисия. До тогава винаги придружавал Уилоуби.

— Това ли е всичко?

— Почти. Брайънт си извадил виза и отишъл на онова място преди шест месеца. Сдобил се с разрешение и се върнал след три седмици. Преди четири седмици отдел „Сондажи“ се съгласил да отдели от работата му в Гана един нискоквалифициран търсач на име Джек Мълруни и да го изпрати в Кристалната планина при положение, че разходите няма да са високи. Те се оказали ниски. Той се завърнал преди три седмици с тон и половина проби, които все още се намират в лабораторията на Уотфорд.

— Много добре — каза сър Джеймс Мансън след известна пауза. — Така, а това стигнало ли е до Съвета?

— Не, сър — убедено каза Торп. — Биха сметнали въпроса за незначителен. Прегледах протоколите от всички заседания на Съвета през последните дванайсет месеца, както и всички внесени документи. Включително всички докладни записки и писма, изпратени до членове на Съвета през същия период. Никъде нищо не се споменава. Бюджетът на цялата операция тъй или иначе би потънал сред дребните разходи. А и нещата не са тръгнали от отдел „Проекти“, понеже въздушните снимки са ни били подарени от френската фирма и от немарливия пилот. Всичко е било съвсем ad hoc^[2] и въобще не е стигнало до равнището на Съвета.

Джеймс Мансън кимаше с очевидно задоволство.

— Така. А сега Мълруни. Сече ли му пипето?

Вместо отговор Торп подаде досието от отдел „Кадри“.

— Не е квалифициран, но има голям практически опит, сър. Стара кримка. От добрите търсачи в Африка.

Мансън прехвърли досието. Спря поглед на биографичните данни и на трудовата биография на Мълруни от постъпването му в компанията.

— Наистина има опит — изръмжа Мансън. — Не трябва да се подценяват старите търсачи в Африка. И аз съм започнал от рудниците „Ранд“. Мълруни просто не се е качил по-нагоре. Така че не се подигравай, момчето ми. Такива хора са много полезни. А понякога са и наблюдателни.

Той освободи Мартин Торп и си каза полугласно:

— Да видим сега колко наблюдателен е мистър Мълруни.

Освободи бутона на секретарската уредба и се обърна към мис Кук:

— Мистър Мълруни там ли е още, мис Кук?

— Да, сър Джеймс. Тук е и чака.

— Поканете го да влезе, ако обичате.

Мансън вече беше тръгнал към вратата, когато неговият служител се появи. Посрещна го сърдечно и го отведе при креслата, където предната вечер настани Брайънт. Преди да излезе, мис Кук получи молба да направи кафе за двамата. Пристрастеността на Мълруни към кафето фигурираше в досието му.

В този кабинет на последния етаж на една бизнес-сграда в Лондон Джек Мълруни изглеждаше също тъй неадекватно, както Мартин Торп би изглеждал сред гъсталаците на джунглата. Ръцете му се подаваха целите от ръкавите на палтото и той очевидно не знаеше какво да прави с тях. Бялата му коса беше пригладена с много вода, а при бръсненето се беше порязал. За първи път се срещаше с човека, когото наричаше „дядката“. Сър Джеймс положи всички възможни усилия, за да го предразположи.

Когато мис Кук влезе с един поднос, на който имаше порцеланови чашки, каничка за кафе, каничка за сметана, захарница и обилно количество бисквити „Фортнъм и Мейсън“, тя чу работодателя си да казва на ирландеца:

— … точно там е работата, драги. Вие имате това, на което нито аз, нито някой друг може да научи младоците. Двайсет и пет години с пот на челото сте вадили рудата от земята и сте я пълнили в кофите. Това е опит.

Хората винаги се радват, когато оценяват труда им. Джек Мълруни не правеше изключение. Той кимаше със светнало лице. След като мис Кук излезе, сър Джеймс Мансън посочи чашките.

— Погледнете тези мижави чашчици. Едно време си пиех кафето в онези големи чаши. Сега ми го сервират в напръстници. Помня, че в края на трийсетте рудниците „Ранд“… Ама това трябва да е било преди вашето време…

Мълруни остана цял час. На излизане той си мислеше, че „дядката“ е страшно хубав човек въпреки всичко, което се говореше за него. Сър Джеймс Мансън мислеше, че Мълруни е страшно хубав човек — или поне добър в работата си, а тя беше и винаги щеше да бъде свързана със събирането на скални отломъци по планините, без да се задават въпроси.

Малко преди да излезе, Мълруни за пореден път изложи становището си.

— Там има калай, сър Джеймс. Живота си залагам. Работата е дали ще може да се извлича на приемлива цена.

Сър Джеймс го потупа по рамото.

— Не се притеснявайте за това. Ще разберем, когато получим доклада от Уотфорд. И не се безпокойте. Ако мога да закарам и една унция до брега под пазарната й стойност, ще разработим находището. А сега ми кажете какво мислите да правите. Какво е следващото ви приключение.

— Не знам, сър. Остават ми още три дни отпуск, а после ще се явя в кантората.

— Искате ли пак да отидете в чужбина? — усмихнат попита сър Джеймс.

— Да, сър. Честно казано, не мога да понасям този град. Заради климата и куп други неща.

— Ще ви се пак да се попечете на слънце, а? Чух, че обичате дивите места.

— Да, така е. Там човек може да разполага със себе си.

— Наистина може — усмихна се Мансън. — Наистина. Почти ви завиждам. Не, по дяволите, аз наистина ви завиждам. Добре, ще видим какво може да се направи.

След две минути Джек Мълруни излезе. Мансън поръча на мис Кук да занесе досието му в отдел „Кадри“, звънна на счетоводството и им нареди да отпуснат на Мълруни премия в размер на 1 000 лири, като направят всичко възможно да я получи преди идния понеделник. После се обади на началника на отдел „Земни проучвания“.

— Какви проучвания предстои да започнат в близките няколко дни? — попита той без въведения.

Имаше три проекта, единият от които в някакво забутано кътче в най-северната част на Кения, близо до границата със Сомалия. На това място обедното слънце изпържва мозъка ти като джумерка, а през нощта костният ти мозък изстива като камък. Да не говорим за разбойниците, които дебнат наоколо. Командировката щеше да бъде дълга. Почти цяла година. Двама души без малко да си подадат оставките, когато се опита да ги изпрати там за толкова време.

— Пратете Мълруни! — каза сър Джеймс и затвори телефона.

Погледна часовника. Беше единайсет. Взе кадровата справка за доктор Гордън Чалмърс, която Ендийн остави на бюрото му предната вечер.

Чалмърс беше завършил с отличие Лондонския минногеоложки институт, който е навярно най-доброто учебно заведение от този род в света, макар че „Уитуотърсранд“^[3] би оспорил подобно твърдение. Получил диплом за геолог, после специализирал химия, а на двайсет и четири-пет години започнал да работи върху докторат. След петгодишна научна работа постъпил в изследователската секция на „Рио Калай Цинк“. Преди шест години „МанКон“ го бяха откраднали с по-добро възнаграждение. През последните четири години оглавяваше научния отдел на компанията, разположен в покрайнините на Уотфорд, област Хертфордшър. Паспортната снимка в досието изобразяваше човек, който клони към четиридесетте. Очите му се блещеха срещу обектива малко над червеникавата гъста брада. Вълнено сако и морава риза. Вратовръзката му беше плетена и висеше накриво.

В 11,35 иззвъня прекият телефон и сър Джеймс Мансън чу равномерното пиукане на уличен автомат. После монетата издрънча в процепа и се появи гласът на Ендийн. Обаждаше се от гарата в Уотфорд и говори не повече от две минути. Когато приключи, Мансън изсумтя доволно.

— Това е полезна информация — каза той. — Връщай се сега в Лондон. Имам още една задача за теб. Искам да ми изготвиш пълна справка за Република Зангаро. Искам да знам всичко. Да, Зангаро.

Мансън повтори името буква по буква.

— Започни с времето, когато е била открита, и карай до наши дни. Нужни са ми данни за историята, географията, релефа, икономиката, селскостопанското производство, полезните изкопаеми (ако има такива), политическата ситуация и степента на развитие. Съсредоточи вниманието си върху десетте години, предшестващи Независимостта, и най-вече върху периода оттогава насам. Искам да знам всичко, което е известно за президента, за кабинета му, за парламента (ако има такъв), за администрацията, за съдебната система и политическите партии. Три пункта са по-важни от всичко останало. Първо, въпросът за руско или китайско присъствие и влияние, а също данни за местно комунистическо влияние над президента. Второ, никой, който има макар и далечна връзка със страната, не бива да разбере за твоите въпроси. Затова недей сам да ходиш там. И, трето, при никакви обстоятелства не заявявай, че си служител на „МанКон“. Така че използвай чуждо име. Ясно ли е? Добре, ще ми докладваш веднага щом станеш готов. Но не по-късно от двайсет дни. Пари от счетоводството ще теглиш единствено срещу моя подпис. Действай дискретно. Що се отнася до присъствената книга, смятай се в отпуск. После ще уредим нещата.

Мансън затвори и повика Торп, за да му даде понататъшни нареждания. След три минути Торп се качи на десетия етаж и остави на бюрото листа хартия, който шефът му бе поискал. Беше направено с индиго копие на някакво писмо.

Десет етажа по-надолу доктор Гордън Чалмърс слезе от таксито на ъгъла на булевард „Муъргейт“ и плати на шофьора. Чувстваше се неловко в това палто и този тъмен костюм, но Пеги му каза, че е необходимо да се облече така за един разговор и обяд с председателя на Съвета.

Докато изминаваше последните метри към стълбите на „МанКон Хаус“, погледът му се спря на едно заглавие, което бе залепено върху стъклото на будката за вестници.

Продаваха се „Ивнинг Нюз“ и „Ивнинг Стандарт“. Заглавието го накара да свие устни в горчива усмивка, но все пак си купи и двата вестника. Материалът беше поместен на една от вътрешните страници. Заглавието гласеше:

„Аферата с таледомида — родителите искат решение“.

Статията развиваше заглавието в по-големи подробности, макар че не беше дълга. В нея се казваше, че след нови продължителни преговори между представители на родителите на повече от 400 деца, които преди десет години са получили увреждания вследствие употребата на препарата таледомид, и представители на компанията производителка отново се е стигнало до задънена улица. Преговорите били отложени „за неопределено време“.

Мислите на Гордън Чалмърс се върнаха към къщата в покрайнините на Уотфорд, от която излезе сутринта, към съпругата му Пеги, която скоро навърши трийсет, а изглеждаше на четиридесет. И накрая към Маргарет — детето без два крака и една ръка, което щеше да навърши девет години и което се нуждаеше от специални протези и от специално построена къща. Най-после живееха в такава къща, но ипотеката му струваше цяло състояние.

— За неопределено време — сопна се той, без да има на кого, и напъха вестниците в едно кошче.

Чалмърс въобще рядко четеше вечерните вестници. Предпочиташе „Гардиън“, „Прайвит Ай“ и левия „Трибюн“. След като почти десет години следеше как група безпарични родители се опитваха да получат обезщетение от гигантската фармацевтична компания, в главата му се загнездиха лоши мисли за крупните капиталисти. Десет минути по-късно се изправи пред един от най-крупните.

Сър Джеймс Мансън не успя да предразположи Чалмърс, както това му се отдаде с Брайънт и Мълруни. Ученият здраво стискаше чашата с бира и го гледаше право в очите. Мансън бързо овладя положението и след като мис Кук му подаде уискито и се оттегли, той пристъпи към темата:

— Предполагам, че се досещате защо съм ви повикал, доктор Чалмърс.

— Досещам се, сър Джеймс. Доклада за Кристалната планина.

— Точно така. Между другото, постъпили сте много добре, като сте го изпратил лично на мен в запечатан плик. Съвсем правилно.

Чалмърс сви рамене. Той постъпи така, защото му беше ясно, че правилата в компанията изискват всички съществени резултати от анализите да попадат директно при председателя. Съвсем обичайно решение, като се има предвид, че беше установил какво се съдържа в пробите.

— Ще ви задам два въпроса и очаквам конкретни отговори — каза сър Джеймс. — Напълно ли сте сигурен в тези резултати? Възможно ли е да има друго обяснение за тях?

Чалмърс нито се изненада, нито се обиди. Той знаеше, че лаиците рядко възприемат труда на учения като нещо различно от света на черната магия. Отдавна се беше отказал да обяснява точността на своя занаят.

— Напълно съм сигурен. Първо, съществуват няколко различни теста за установяване наличието на платина и тези проби показаха едни и същи резултати във всички случаи. Освен това аз не само приложих всички известни тестове върху всяка една от пробите, но и повторих цялата процедура. Теоретически е възможно някой да е бърникал алувиалните проби, но той не би стигнал до вътрешната структура на самата скала. Докладът ми е научно издържан и не подлежи на съмнение.

Сър Джеймс Мансън изслуша лекцията, чинно навел глава. Накрая кимна в знак на възхищение.

— Вторият ми въпрос е, колко още хора от вашата лаборатория знаят за резултатите от анализа на пробите?

— Никой не знае — твърдо заяви Чалмърс.

— Никой ли? — веднага реагира Мансън. — Ех, все някой от асистентите ви…

Чалмърс отпи от бирата си и поклати глава.

— Сър Джеймс, когато пробите дойдоха, както обикновено ги сложихме в сандъци и ги оставихме на склад. Съпътстващият доклад на Мълруни предполагаше наличие на калай в неизвестни количества. Тъй като ставаше дума за незначително проучване, аз го поверих на един младши асистент. Съвсем неопитен, той тръгнал от допускането „калай или нищо“ и направил съответните тестове. Не стигнал до положителен резултат. Повика ме и ме уведоми за това. Аз предложих да му покажа как се процедира и отново се получи отрицателен резултат. Тогава му изнесох лекция за това как не бива да се хипнотизираме пред мнението на геолога и заедно направихме още няколко теста. Те също излязоха отрицателни. Затвориха лабораторията, но аз останах. Така че когато се появиха първите положителни резултати, бях съвсем сам. Към полунощ вече знаех, че пясъчната проба от коритото на потока, от която използвах по-малко от 250 грама, съдържа малки количества платина. След това се заключих и останах цяла нощ. На другия ден снех младши асистента от тази задача и му поверих друга. Сам се захванах с работата. Още 600 торби с пясък и 750 килограма камъни — над 300 отделни скални отломъка от различни места в планината. Снимките на Мълруни ми дадоха представа за този масив. Разсеяното отлагане присъства във всички части на формацията. Така и посочих в доклада си.

Той пресуши бирата си с леко пренебрежение.

Сър Джеймс Мансън продължаваше да кима. Гледаше учения с добре симулирано благоговение.

— Това е невероятно — каза той накрая. — Знам, че вие, учените, предпочитате да оставате безпристрастни, но мисля, че вие също сте се развълнували. Може би тук става дума за нов световен източник на платина. Знаете ли на колко години се случва това с редките метали? Веднъж на десетилетие, а понякога и веднъж за цял един човешки живот…

Чалмърс наистина се развълнува от откритието си и работи до късно през нощта в продължение на три седмици, но не му се щеше да го признае. Той само повдигна рамене и каза:

— Това със сигурност ще донесе големи печалби на „МанКон“.

— Не е съвсем ясно — тихо каза Джеймс Мансън.

С тази фраза за пръв път разтърси Чалмърс.

— Не е ли? — попита химикът. — Но това е цяло състояние!

— Да, състояние, заровено в земята — каза сър Джеймс, който се изправи и отиде до прозореца. — Зависи кой ще се добере до него и дали въобще някой ще успее. Разбирате ли, има опасност находището да остане неразработено с години или добивите да бъдат складирани. Нека ви въведа в ситуацията, скъпи мой докторе…

През следващите трийсет минути той въведе доктор Чалмърс в ситуацията. Говореше за политика и финанси, които не бяха силните области на химика.

— Ето това е — завърши сър Джеймс. — Съществува опасност руското правителство да получи находището на тепсия, ако незабавно разгласим новината.

Доктор Чалмърс, който нямаше нищо против руското правителство, леко сви рамене.

— Аз не мога да променя фактите, сър Джеймс.

Веждите на Мансън ужасено подскочиха нагоре.

— Боже мой, докторе. Разбира се, че не можете. — Той изненадано погледна часовника си. — Наближава един. Вие навярно сте гладен. Съдя по себе си. Хайде да отидем да хапнем някъде.

Отначало беше решил да вземе ролс-ройса, но след като Ендийн се обади от Уотфорд с информация от местното разпространение на печата, че докторът е абониран за „Трибюн“, сър Джеймс се спря на варианта с обикновено такси.

„Хапването“ се оказа pate^[4], омлет с трюфели, задушен заек в сос от червено вино и плодова салата с бишкоти и крем. Както се очакваше, Чалмърс не одобри това чревоугодничество, но в същото време се хранеше с добър апетит. А дори и той не бе в състояние да преобърне простите естествени закони, според които добрата храна поражда чувство на задоволеност и блаженство. После предизвиква еуфория и сваля моралните задръжки. Мансън беше предвидил също, че си има работа с пияч на бира, несвикнал със силните червени вина, и две бутилки „Кот дю Рон“ предразположиха Чалмърс да се отприщи на теми, които интересуваха шефа му — работата, семейството, мирогледа.

В момента, когато започна да говори за семейството си и за новата къща, сър Джеймс Мансън с подобаващо угрижено изражение вметна, че преди година е гледал по телевизията заснето на улицата интервю с Чалмърс.

— Моля ви да ми простите — каза той. — Преди това не знаех… Искам да кажа… не знаех за дъщеричката ви… Каква трагедия!

Чалмърс кимаше, забил поглед в покривката. Отначало бавно, а после с все по-голяма увереност започна да разказва на началника си за Маргарет.

— Вие няма да го разберете — каза той в един момент.

— Ще се опитам — тихо отговори сър Джеймс. — И аз имам дъщеря. По-голяма, разбира се.

След десет минути в разговора настъпи пауза. Сър Джеймс Мансън извади от вътрешния си джоб един сгънат лист хартия.

— Не знам точно как да се изразя…, — каза той, леко притеснен. — Значи, на мен ми е пределно ясно колко време и усилия ви коства работата в компанията. Знам, че работите страшно много, а тази лична драма също ви се отразява доста тежко. Както и на мисис Чалмърс, без съмнение. Затова сутринта издадох това платежно нареждане до банката, в която държа капиталите си.

Той подаде на Чалмърс копието от писмото. Текстът беше кратък и ясен. Задължаваше управителя на банката „Котс“ на всяко първо число от месеца да превежда с препоръчан запис на домашния адрес на доктор Гордън Чалмърс по петнайсет банкноти с единична стойност 10 лири. Сумите щяха да се превеждат за срок от десет години при положение, че не се получат нови разпореждания.

Чалмърс вдигна поглед от листа. Лицето на работодателя му изразяваше загриженост, примесена с притеснение.

— Благодаря ви — тихо каза Чалмърс.

Сър Джеймс го хвана малко под лакътя и разтърси ръката му.

— Хайде стига по този въпрос. Пийнете едно бренди.

В таксито на връщане Мансън предложи да остави Чалмърс на гарата, откъдето би могъл да вземе влака за Уотфорд.

— Аз трябва да се върна в кабинета си, за да се заема със Зангаро и с вашия доклад — каза той.

Чалмърс гледаше навън колите, които излизаха от Лондон през този петъчен следобед.

— Какво смятате да правите с него? — попита той.

— Всъщност не знам. Разбира се, ще ми се да не го изпращам. Би било жалко всичко това да попадне в чужди ръце, а именно това ще се случи, ако докладът ви стигне до Зангаро. Но рано или късно ще трябва да им изпратя нещо.

Настъпи нова дълга пауза, когато таксито зави към площада пред гарата.

— Аз мога ли нещо да помогна? — попита ученият.

Сър Джеймс изпусна продължителна въздишка.

— Да — каза той с добре премерена интонация. — Изхвърлете пробите на Мълруни, както бихте постъпили с някакви други камъни или торби с пясък. Унищожете записките си от анализа. Изгответе точно копие на доклада с една-единствена разлика — посочете, че тестовете доказват недвусмислено наличието на минимални количества нискокачествен калай, който не може да се извлече на икономически разумна цена. Изгорете вашето копие от оригиналния доклад. А после пред никого не казвайте и дума по въпроса.

Таксито спря и понеже никой от пътниците не помръдна, шофьорът надникна през преградата в задното отделение.

— Стигнахме, господа.

— Обещавам ви съвсем официално — промълви сър Джеймс. — Рано или късно политическата ситуация навярно ще се измени и тогава „МанКон“ ще внесе нужната сума за придобиване на концесия в пълно съответствие с правилата на нормалния бизнес.

Доктор Чалмърс слезе от таксито и загледа през рамо работодателя си.

— Не съм сигурен, че ще мога да го направя — каза той. — Трябва да си помисля.

Мансън кимна.

— Разбира се, че ще си помислите. Знам, че искам прекалено много. Вижте, защо не се посъветвате с жена си. Сигурен съм, че тя ще разбере.

После придърпа вратата и каза на шофьора да го откара до Сити.

 

 

Същата вечер сър Джеймс вечеря с един служител на Форин Офис^[5]. Заведе го в своя клуб. Той не беше сред най-елитните в Лондон, защото Мансън нямаше намерение да кандидатства в някой от бастионите на старите традиции, за да не се окаже отритнат. Освен това не му оставаше време да се катери по йерархичната стълбица, а и трудно понасяше префърцунените идиоти, с които човек се сблъсква на върха. Беше оставил обществените изяви в ръцете на жена си. Кавалерската титла беше полезна и това му стигаше.

Той презираше Ейдриън Гул, когото смяташе за педантичен глупак. Именно затова го покани на вечеря. Покани го и заради службата му в отдела по икономическо разузнаване на Форин Офис.

Преди години, когато дейността на компанията му в Гана и Нигерия стигна до определено равнище, Мансън прие да участва в затворения кръг на основания в Сити Западноафрикански комитет (ЗАК). Този орган беше и все още е нещо като профсъюз на всички големи лондонски фирми, които имат инвестиции в Западна Африка. Отделяйки далеч по-голямо внимание на търговията и следователно на парите в сравнение, да речем, с източноафриканския комитет, ЗАК периодично разглеждаше търговската и политическата ситуация в Западна Африка (двата аспекта в крайна сметка се оказваха взаимно свързани) и препоръчваше на Форин Офис онези действия, които биха оформили една изгодна за британските интереси политическа линия.

Сър Джеймс би го формулирал по различен начин. Той би казал, че комитетът съществува, за да внушава на правителството какво да прави за повишаване на печалбите в тази част на света. И щеше да е съвсем прав. Той участваше в комитета по време на гражданската война в Нигерия и чу как представители на различни банки, рудници, петролни и търговски фирми се произнасят за бързо приключване на войната, което явно означаваше ускорена победа за правителствените сили.

Естествено комитетът посъветва британските власти да подкрепят войските на правителството при положение, че те могат да докажат способността си да победят бързо, и ако това се потвърди от сведенията на местни британски източници. После членовете на комитета се отдръпнаха и гледаха отстрани как правителството забърква по съвет на Форин Офис поредната африканска каша. Вместо шест войната продължи трийсет месеца. А Харолд Уилсън, обвързал се веднъж с определена политика, бе по-скоро готов да се качи на луната, отколкото да признае, че любимите му съветници са сбъркали.

Мансън загуби големи суми от прекъснатия рудодобив и поради невъзможността да транспортира рудата до крайбрежието по нередовните военновременни железници. Но Макфаздийн от „Шел“ загуби още повече от проваленото производство на петрол.

Почти през цялото време Ейдриън Гул беше пълномощник на Форин Офис в комитета. Сега той седеше в сепарето срещу Джеймс Мансън с маншети, които се показваха от ръкавите на сакото на приетите три сантиметра и нещо, и с лице, което изразяваше неподправена съсредоточеност.

Мансън му каза част от истината, не се спомена и дума за платината. Придържаше се към историята с калая, но този път завиши количествата. Рудодобивът щял да бъде възможен, но той бил сериозно обезпокоен от пряката обвързаност на президента с руските съветници. Участието в печалбата би могло да осигури на зангарийското правителство една солидна сума, която би го направила по-влиятелно. И понеже президентът бил марионетка в ръцете на руснаците, възниквал въпросът кой би имал интерес да увеличи богатството и силата на републиката. Гул внимателно изслуша всичко. На лицето си бе надянал официалната маска на искрена съпричастност.

— Адски труден проблем — каза той със загрижен тон. — Аз наистина се възхищавам на политическия ви усет. В момента Зангаро е разорена и изостанала държава. Но ако забогатее… да, имате право. Същинска дилема. Кога трябва да изпратите доклада за проучването и резултатите от анализа?

— Рано или късно — каза Мансън. — Въпросът е как да постъпя. Ако покажат доклада в руското посолство, търговският експерт със сигурност ще разбере, че находището може да се разработи. Тогава ще предложат концесията на пазара. Ще я спечели някой, който тъй или иначе ще помогне на диктатора да забогатее, а после въобще не се знае какви проблеми за Запада може да предизвика този човек. И се връщаме в изходно положение.

Гул се замисли.

— Реших, че ще е по-добре да уведомя вашето министерство — каза Мансън.

— Да, да, благодаря ви. — Гул беше потънал в мислите си. — Кажете ми — проговори той накрая, — какво би станало, ако съкратите цифрите от доклада наполовина?

— Наполовина ли?

— Да. Ако намалите наполовина цифрите, които отразяват съдържанието на калай на тон скална маса.

— Ами наличното количество калай би направило находището нерентабилно.

— А възможно ли е пробите да са били взети от друго място? Да речем, на миля встрани.

— Да, мисля, че е възможно. Но моят проучвател е открил най-богатите проби.

— Но в случай че не беше го направил… — продължи Гул. — Ако беше взел пробите си на миля разстояние от мястото, където действително е работил. Съдържанието би ли могло да се окаже с петдесет процента по-малко?

— Възможно е. Навярно би било даже още по-малко. — Но той е работил именно на това място.

— Под нечий надзор ли?

— Не. Сам.

— И не съществуват някакви следи от работата му?

— Не — отговори Мансън. — Няколко одялани скали, които отдавна са обраснали. Освен това там никой не се качва. Мястото е отдалечено.

Той направи пауза, за да запали пурата си.

— Знаете ли, Гул, вие сте страшно умно момче. Келнер, още едно бренди, ако обичате.

Разделиха се с приповдигнато настроение на стъпалата пред клуба. Портиерът повика за Гул такси, което щеше да го отведе в „Холанд Парк“ при мисис Гул.

— И още нещо — каза служителят на Форин Офис, отваряйки вратата на таксито. — Пред никого нито дума по този въпрос. Аз ще трябва да го заведа в секретната картотека на отдела. Но всичко си остава между вас и Форин Офис.

— Разбира се — каза Мансън.

— Много съм ви благодарен, че сметнахте за необходимо да ме уведомите. Навярно не си представяте колко се улеснява работата ни на икономическия фронт, когато сме в течение на нещата. Аз ще наглеждам Зангаро и ако настъпи някаква промяна на политическата сцена, вие пръв ще узнаете за нея. Лека нощ.

Сър Джеймс Мансън изгледа отдалечаващото се такси и направи знак на ролс-ройса, паркиран малко по-нагоре.

— Вие пръв ще узнаете за нея — изимитира той събеседника си. — Няма начин да не узная, момчето ми. Та нали аз ще задвижа нещата.

Показа си главата през дясното прозорче. На волана беше Крадък, неговият шофьор.

— Ако такива нещастни недоносчета трябваше да изграждат империята, Крадък, досега навярно щяхме да сме завладели само остров Уайт.

— Напълно сте прав, сър Джеймс — каза Крадък.

Работодателят му се качи отзад и той плъзна прозорчето на преградата.

— Към Глостършър ли да карам, сър?

— Към Глостършър, Крадък.

Отново започваше да вали. Лъскавата лимузина се спусна по „Пикадили“, а после пое по „Парк Лейн“ и се насочи към шосето А–40, което щеше да отведе сър Джеймс Мансън в къщата с десет спални, купена за него преди десет години от една благодарна компания срещу 250 000 лири. В тази къща живееха съпругата му и деветнайсетгодишната му дъщеря. Само че тях двете си ги беше спечелил сам.

 

 

Един час по-късно Гордън Чалмърс лежеше до жена си, изтощен и ядосан от кавгата, която се разрази между тях през последните два часа. Пеги Чалмърс лежеше по гръб и се взираше в тавана.

— Не мога да го направя — заяви Чалмърс за хиляден път. — Не мога просто ей така да фалшифицирам един доклад, за да помогна на Джеймс Гад Мансън да натрупа още парички.

Последва дълго мълчание. Повтаряха все същите неща, откакто Пеги прочете писмото на Мансън до банкера и научи от съпруга си какво е условието за тяхната бъдеща финансова осигуреност.

— Какво значение има? — обади се тя с тих глас от мрака до него. — Какво значение има всичко това в крайна сметка? Дали той ще получи концесията, дали ще я получат руснаците, или пък никой друг няма да я получи? Дали цената ще се вдигне, или ще падне? Какво значение има? Става дума за някакви камъни и късчета метал.

Пеги Чалмърс се обърна върху тялото на мъжа си и се вторачи в неясния контур на лицето му. Навън нощният вятър друсаше клоните на стария бряст, до който построиха новата къща, снабдена със специални удобства за сакатата им дъщеричка.

Когато Пеги Чалмърс проговори отново, в гласа й звучеше необуздано вълнение:

— Но Маргарет не е камък, а аз не съм късче метал. Имаме нужда от тези пари, Гордън. Имаме нужда от тях точно сега. Ще ни трябват и през следващите десет години. Моля те, скъпи. Моля те, поне за малко забрави за това писмо до „Трибюн“ или „Прайвит Ай“. Направи каквото иска от теб.

Гордън Чалмърс продължаваше да се взира в цепката между пердетата. През полупритворения прозорец проникваше глътка въздух.

— Добре — каза той накрая.

— Ще го направиш ли? — попита тя.

— Да, ще го направя, по дяволите.

— Заклеваш ли се, скъпи? Ще ми дадеш ли честна дума?

Настъпи продължителна пауза.

— Давам ти честна дума — обади се тихият глас, който излезе от лицето под нея.

Тя зарови глава сред космите на гърдите му.

— Благодаря ти, скъпи. Само не се притеснявай. След месец всичко ще си забравил. Ще видиш.

След десет минути вече беше заспала, изтощена от къпането и приспиването на Маргарет и от обичайната свада със съпруга си. Гордън Чалмърс продължаваше да се взира в мрака.

— Винаги те побеждават — промълви той с горчивина. — Гадни копелета! Винаги те.

На другия ден, в събота, той отиде в лабораторията и написа съвсем нов доклад за Република Зангаро. Изгори записките си и оригиналния доклад. После стовари пробите върху купчината за боклук, от която щеше да ги вземе някой местен строител, за да ги вложи в бетона на нечии градски алеи. Пусна новия доклад с препоръчано писмо, адресирано лично до сър Джеймс Мансън, прибра се вкъщи и се опита да забрави случилото се.

В понеделник докладът се получи в Лондон и писмото до банкера тръгна по пощата. Докладът бе изпратен в отдел „Задгранични договори“ за сведение на Уилоуби и Брайънт. Последният получи нареждане да замине на другия ден, за да предаде доклада на министъра на природните ресурси в Кларънс. Приложено беше писмо от компанията, в което се изразяваше съответното съжаление.

 

 

Във вторник вечерта Ричард Брайънт се озова в първия терминал на лондонското летище „Хийтроу“. Той чакаше полета на „Бритиш Еъруейз“ до Париж. Оттам щеше да си извади нужната виза и да продължи със самолет на „Ер Африк“. На около триста метра по-нататък, в трети терминал, Джек Мълруни бързаше да се провре през паспортния контрол, за да хване нощния „Джъмбо“ на „Бритиш Оувърсийз“ до Найроби. Не се чувстваше нещастен. Беше му писнало от Лондон. Очакваха го Кения, слънцето, джунглата и рисковани срещи с лъвовете.

 

 

В края на седмицата само двама души пазеха в главите си информацията за истинското съдържание в недрата на Кристалната планина. Единият беше дал обет пред жена си да остане безмълвен завинаги, а другият обмисляше следващия си ход.