Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

10.

Писмото на Саймън Ендийн, изпратено във вторник вечер, пристигна в цюрихската „Ханделсбанк“ към десет часа в четвъртък сутринта. Според указанията в него те преведоха 10 000 лири на сметката на мистър Кийт Браун в белгийската „Кредитбанк“.

Към обяд мистър Гесенс прочете телекса и прехвърли 5 000 лири на сметката на мистър Браун в лондонския Уест Енд. Малко преди четири следобед Шанън се обади в лондонската банка и разбра, че сумата е пристигнала. Той помоли лично управителя да му осигури възможност да изтегли до 3 500 лири на другата сутрин. Получи уверенията на банкера, че парите ще бъдат в наличност към единайсет и половина.

 

 

Малко след девет часа сутринта Мартин Торп се яви в кабинета на сър Джеймс Мансън. Носеше папката с материалите, които бе събрал от събота насам.

Двамата прегледаха заедно краткия списък и внимателно проучиха фотокопията на документите от картотеката на „Къмпъниз Хаус“. След като свършиха, Мансън се облегна назад и се загледа в тавана.

— Няма съмнение, че си прав за „Бормак“, Мартин — каза той. — Но защо никой досега не е купил контролния пакет акции?

От два дена насам Мартин Торп си задаваше същия въпрос.

„Бормак Трейдинг Лимитид“ била основана през 1904 година. Занимавала се с преработка на добива от създадените в края на миналия век големи каучукови плантации, в които при робски условия се трудели китайски работници.

Основателят на тези плантации бил предприемчив и безскрупулен шотландец на име Йън Макалистър, който през 1921 година получил титлата „сър“. Плантациите се намирали в Борнео. Оттук и името на компанията.

По-скоро строител, отколкото бизнесмен, Макалистър приел през 1903 да влезе в съдружие с група лондонски бизнесмени и през следващата година била основана „Бормак“ с една емисия от половин милион обикновени акции. Макалистър, който предната година се бил оженил за седемнайсетгодишно момиче, получил 150 000 акции, място в Съвета на директорите и пожизнената длъжност управител на плантациите.

През първите десет години след основаването на компанията лондонските бизнесмени сключили редица изгодни договори с фирми, които снабдявали по време на войната британската армия с каучук. В резултат на това цената на една акция скочила от четири шилинга на две лири. Военнопромишленият бум продължил до 1918. След края на Първата световна война компанията била сполетяна от рязък срив. Когато обаче през двадесетте автомобилната мания повишила търсенето на гуми, акциите отново се вдигнали. Била пусната още една емисия и общият брой на акциите нараснал на един милион, а пакетът на сър Йън стигнал цифрата 300 000. Това била последната емисия на акции.

После дошла депресията и цените на акциите отново паднали. Започнали да се покачват едва към 1937. През същата година нервите на един от китайските работници не издържали и с помощта на огромен нож той извършил скверно деяние върху тялото на сър Йън. По ирония на съдбата благородникът умрял от отравяне на кръвта. Ръководството на плантациите поел заместник-управителят, но той нямал таланта на мъртвия господар. Производството тръгнало стремително надолу. Втората световна война можела да оправи положението на компанията, но след японското нашествие през 1941 търговската дейност секнала.

Смъртоносен удар на „Бормак“ нанесло индонезийското националистическо движение, което през 1948 си извоювало контрол над холандските колонии Индонезия и Борнео. Когато накрая била прекарана границата между индонезийската част на Борнео и британското Северно Борнео, плантациите се оказали на индонезийска територия и били национализирани без никаква компенсация.

През следващите повече от двайсет години компанията продължавала да крета, опитвайки се да си възвърне поне част от фондовете чрез нескончаеми дела с режима на президента Сукарно, които поглъщали цялата печалба. Цените на акциите непрекъснато спадали. Когато Мартин Торп се заинтересува от документите на компанията, акциите струваха един шилинг, а най-високата им стойност през изминалата година беше шилинг и три пенса.

Съветът се състоеше от петима директори. Според правилника на компанията двама от тях съставляваха кворум за вземане на решения. Оказа се, че „Бормак“ се помещава в сградата на стара адвокатска фирма с добри традиции в Сити, един от съдружниците на която изпълняваше длъжността секретар на компанията и също беше член на Съвета. Стария си офис бяха напуснали отдавна поради непосилно високия наем. Съветът се събираше рядко и заседаваше обикновено в присъствието на председателя — възрастен господин, който живееше в Съсекс. Той беше брат на бившия заместник-управител на плантациите, който бе умрял още при японците по време на войната. Заседателният кворум се допълваше от секретаря на компанията, а понякога присъстваше и някой от останалите трима директори, които живееха далеч от Лондон. Въпросите за обсъждане не бяха много, тъй като основните приходи на компанията зависеха от нередовните компенсационни суми, които сега изплащаше индонезийското правителство на генерал Сухарто.

Заедно петимата директори притежаваха не повече от осемнайсет процента от всичките един милион акции. Петдесет и два процента бяха разпределени между 6 500 акционери, пръснати из цялата страна. Сред тях преобладаваха омъжени жени и вдовици. Със сигурност по банки и адвокатски кантори залежаваха кожени папки с отдавна забравени акции.

Но не това интересуваше Торп и Мансън. Ако тръгнеха да придобиват контролен пакет с явни покупки на пазара, това, първо, би им отнело няколко години и, второ — всички в Сити щяха да разберат, че някой се е захванал с „Бормак“. Погледите им бяха насочени към компактния блок от 300 000 акции, които принадлежаха на лейди Макалистър.

Оставаше обаче загадката защо никой досега не бе купил тези акции от нея, за да овладее прикритието на процъфтяващата в миналото каучукова компания. Тя бе идеална за целта във всяко едно отношение. Документът на учредяването и предвиждаше широк предмет на дейност и позволяваше на компанията да експлоатира природните ресурси на която и да е страна извън Обединеното кралство.

— Сега е някъде на осемдесет и пет години — каза Торп. — Живее в един запуснат стар блок в Кенсигтън заедно с отколешната си компаньонка или… не знам как точно се нарича.

— Не може да не е получавала предложения — размишляваше сър Джеймс. — Защо ги стиска тези акции?

— Може просто да не иска да продава — каза Торп. — Или пък не е харесала никой от кандидат-купувачите. Понякога старите хора имат странни разбирания.

Не само старите хора се държат странно, когато купуват или продават акции. Не един борсов агент е имал срещи с клиенти, които отхвърлят разумни и изгодни предложения само защото не им харесва този, който ги прави.

Сър Джеймс Мансън се попремести напред върху стола и заби лакти върху бюрото.

— Мартин, заеми се с тази старица. Разбери коя е, какво мисли, какво обича и какво мрази, какви са вкусовете й и най-вече — кое е слабото й място. Онова дребничко нещо, което би я изкушило да продаде дела си. Може да не са парите. Сигурно не са, защото пари вече са й предлагали. Но не може да няма слабо място. Открий го.

Торп стана. Мансън го повика при себе си. Извади от чекмеджето шест еднакви формуляра за откриване на сметка в цюрихската банка „Цвингли“. Обясни му накратко какво иска от него. Торп кимна.

— Вземи си билет за сутрешния полет. До вечерта ще можеш да се върнеш — каза Мансън, преди помощникът му да си тръгне.

 

 

Саймън Ендийн позвъни в апартамента на Шанън малко след два часа и получи информация за последните ходове, предприети от наемника. Помощникът на Мансън остана доволен от точността на доклада. Той си водеше записки в един бележник, за да може после да състави собствения си доклад пред сър Джеймс.

Шанън приключи и изложи новите си изисквания.

— Най-късно до понеделник преведете по телекса 5 000 лири от вашата швейцарска банка в моята сметка на името на Кийт Браун в „Банк дьо Люксамбур“ в Люксембург. Освен това искам да преведете до сряда още 5 000 лири на моята сметка в хамбургската „Ландесбанк“.

Обясни накратко, че по-голямата част от петте хиляди лири, които е прехвърлил в Лондон, вече са разпределени по предназначение, а останалите 5 000 остават в Брюге като резерв. Двете еднакви суми в Люксембург и Хамбург му трябваха, за да удостоверява с чек платежоспособността си при предстоящите сделки. По-късно почти всички пари щяха да се върнат в Брюге, а балансът щеше да се отчете надлежно.

— Мога веднага да ви изготвя пълен отчет за направените и за предстоящите разходи — каза Шанън, — но трябва да ми оставите адрес, на който да пратя писмото.

Ендийн му даде номера на една пощенска кутия, която сутринта запази на името на Уолтър Харис, и обеща да се обади незабавно в Цюрих да преведат двете суми от по 5 000 лири на името на Кийт Браун в Люксембург и Хамбург.

 

 

Големия Джони Дюпре се обади от лондонското летище в пет часа. Неговият преход беше най-дълъг. Предния ден летя от Кейптаун до Йоханесбург, където преспа в хотел „Холидей Ин“. После взе дългия полет на Южноафриканските авиолинии през Луанда в португалска Ангола със спирка на остров Ила до Сол. Този маршрут избягваше въздушното пространство над всички черни африкански държави. Шанън му нареди да вземе такси до апартамента.

После се обади на останалите трима наемници и също им заповяда да дойдат там.

В шест часа групата се събра за втори път. Прегърнаха се с южноафриканеца и изслушаха мълчаливо същата информация, която Шанън им даде предната вечер. Когато разбра какви са условията, Джони разцъфна.

— Значи пак ще се бием. Пиши ме вътре, Кат.

— Юнак. Виж сега какво искам от теб. Оставаш тук в Лондон и си намираш малък едностаен апартамент. Утре заедно ще потърсим. Ще прегледаме „Ивнинг Стандарт“ и до вечерта ще ти уредим някое местенце. Ти ще купиш дрехите. Трябват ни петдесет фланелки, петдесет чифта долни гащета, петдесет чифта леки найлонови чорапи. Плюс по един резервен чифт за всеки, значи всичко сто. После ще ти дам целия списък. Освен това петдесет чифта бойни панталони. За горнища петдесет бойни якета с цип отпред и със същия маскировъчен цвят като панталоните. Можеш да ги купиш съвсем свободно от някой туристически, спортен магазин или от магазин за военна екипировка. Сега вече и хипитата се разкарват из града с маскировъчни униформи. Да не говорим за ловците в провинцията. Фланелките, чорапите и долните гащета можеш да вземеш от едно и също място, но панталоните и якетата ще купиш от различни магазини. Ще ни трябват също петдесет зелени барети и петдесет чифта ботуши. Панталоните да са размер „L“. Ако трябва, после ще ги скъсим. Половината якета да са размер „L“, другата половина „М“. Ботушите ще купиш от някой магазин за туристически стоки. Не искам да са от тежките армейски ботуши. Трябват ми непромокаеми зелени брезентови с връзки отпред. А сега снаряжението. Ще вземеш петдесет колана, сумки за муниции, раници и туристически самари — от онези с леката тръбна конструкция. Те могат да се пригодят за снарядите на базуките. И накрая петдесет леки найлонови спални чувала. Ясно ли е? После ще ти дам всичко написано.

Дюпре кимна.

— Ясно. Колко ще струва всичко това?

— Около хиляда лири. Сега чуй как точно ще купиш нещата. Ще вземеш телефонния указател „Жълтите страници“ и от раздела „Държавни магазини“ ще си извадиш няколко адреса. Ще купиш якетата, панталоните, коланите, баретите, раниците, самарите и ботушите от различни магазини. Плащаш в брой и веднага прибираш закупената стока. Не давай истинското си име — в случай че някой въобще те попита — и не оставяй истинския си адрес. Когато свършиш с покупките, остави нещата в някой обикновен склад, опаковай ги в сандъци за експедиция и се свържи с четири различни спедиторски фирми, които да работят с пратки по море. Плати им да изпратят товара на четири отделни партиди до един спедитор в Марсилия. Получател Жан-Баптист Лангароти.

— Как се казва спедиторът в Марсилия? — попита Дюпре.

— Още не знам — каза Шанън и се обърна към корсиканеца: — Жан, щом намериш човек, който да превози лодките и двигателите, ще изпратиш в Лондон две съобщения с пълното му име и адрес. Едното до мен тук в апартамента, а другото до Джони Дюпре в пощенския клон на площад „Трафалгар“ до поискване. Разбра ли?

Лангароти си записа адреса, докато Шанън превеждаше на Дюпре последните си думи.

— Значи, Джони, в близките дни ще отидеш на „Трафалгар“ и ще си уредиш нещата с пощата до поискване. После ще се отбиваш там веднъж седмично, докато пристигне писмото на Жан. Като го получиш, ще кажеш на лондонските спедитори да изпратят сандъците на спедитора в Марсилия за транспортиране през митница по море от Марсилия. Като собственик на товара ще бъде записан Лангароти. А сега по въпроса с парите. Преди малко научих, че преводът от Брюксел е пристигнал.

Дюпре подаде на Шанън самолетния си билет, а тримата европейци извадиха от джобовете си малки бележчици. Шанън взе от бюрото си четири писма до мистър Гесенс от „Кредитбанк“. И четирите имаха почти едно и също съдържание. Даваха указания на „Кредитбанк“ да преведе определена парична сума в долари от сметката на мистър Кийт Браун на сметката на мистър X.

В празните пространства Шанън попълни сумата, равна на цената на двупосочен самолетен билет от Лондон съответно до Остенд, Марсилия, Мюнхен и Кейптаун. Освен това писмата задължаваха мистър Гесенс да преведе по 1 250 долара на всеки от посочените господа в посочените банки в деня на получаване на писмото, а после отново на 5 май и на 5 юни. Един по един наемниците продиктуваха имената на банките си, в повечето случаи швейцарски, и Шанън ги напечата в празните пространства.

После всички прочетоха писмата си, Шанън ги подписа на бюрото, постави ги в отделни пликове и раздаде пликовете на четиримата си колеги.

Накрая им даде по петдесет лири в брой, които покриваха двудневния им престой в Лондон, и им каза да го чакат пред входа на неговата лондонска банка в единайсет часа на другия ден.

Когато всички си отидоха, Шанън седна и написа дълго писмо на един човек в Африка. Позвъни на журналиста, който му даде адреса на африканеца, след като бе проверил по телефона дали в това няма нещо нередно. Още същата вечер Шанън пусна писмото с експресна поща и отиде да хапне без никаква компания.

 

 

Мартин Торп получи час при доктор Щайнхофер малко преди обяд. Представен вече като помощник на сър Джеймс Мансън, той бе посрещнат в банка „Цвингли“ със същите почести.

Торп предаде на банкера шест попълнени според изискванията и подписани молби за откриване на банкова сметка. На отделни картончета фигурираха по два еталонни подписа на вносителите, а именно господата Адамс, Бол, Картър, Дейвис, Едуърдс и Форст.

Към всеки формуляр бяха прикрепени по два документа. Единият от тях беше пълномощно, с което господата Адамс, Бол, Картър, Дейвис, Едуърдс и Форст упълномощаваха мистър Мартин Торп да управлява сметките им от тяхно име. Другият документ беше подписано от сър Джеймс Мансън писмо, с което той молеше доктор Щайнхофер да прехвърли от собствената му сметка на сметките на неговите съдружници по 50 000 лири.

Доктор Щайнхофер не бе нито лековерен, нито пък новак в банковото дело, за да не се усъмни в забележителното съвпадение, че имената на шестимата „съдружници“ започват с първите шест букви на латинската азбука. Но той беше в състояние да си внуши, че вероятната фиктивност на шестимата вносители въобще не го засяга. Щом един мастит лондонски бизнесмен бе решил да заобиколи някои норми на британското законодателство, това си беше негова работа. Доктор Щайнхофер знаеше за много бизнесмени от Сити доста любопитни неща, които биха подхранили лондонското Министерство на търговията с материали за разследвания поне до края на века.

Съществуваше и още една причина, поради която бе длъжен да протегне ръка и да поеме формулярите от Торп. Ако акциите на компанията, която сър Джеймс искаше да купи тайно, достигнеха астрономически стойности — а какъв бе иначе смисълът на подобна операция, — нищо не пречеше на швейцарския банкер да купи известен брой акции за себе си.

— Компанията, която имаме предвид, се нарича „Бормак Трейдинг Къмпани“ — тихо каза Торп.

Той очерта състоянието на компанията и изтъкна факта, че лейди Макалистър притежава 300 000 акции, тоест трийсет процента от общия брой.

— Имаме основание да вярваме, че някои хора вече са правили опити да убедят старата дама да продаде своя дял — продължи той. — Очевидно не са успели. Ние също ще опитаме. В случай че не успеем, ще продължим да търсим друга компания-параван.

Доктор Щайнхофер пушеше пура и слушаше мълчаливо.

— Както знаете, доктор Щайнхофер, ако един купувач придобие тези акции, той ще е задължен да декларира самоличността си. Затова се спряхме на четирима купувачи, мистър Адамс, мистър Бол, мистър Картър й мистър Дейвис, всеки от които ще получи седем процента и половина от компанията. Бихме искали вие да действате от името и на четиримата.

Доктор Щайнхофер кимна. Това беше стандартна процедура.

— Разбира се, мистър Торп.

— Аз ще се опитам да убедя старата дама да подпише сертификата за прехвърлянето на акциите без името на купувача. Просто защото някои хора в Англия, особено възрастните жени, смятат швейцарските банки за… как да се изразя… доста потайни организации.

— Сигурен съм, че искахте да кажете зловещи — реагира доктор Щайнхофер. — Напълно ви разбирам. Засега ще оставим нещата така. След като разговаряте с тази дама, ще решим какво точно ще предприемем. Но кажете на сър Джеймс да не се страхува. Покупката ще бъде извършена от четирима купувачи и в пълно съгласие със Закона за компаниите.

Както бе предвидил сър Джеймс Мансън, Торп се върна в Лондон преди смрачаване и се настрои за почивка през уикенда.

 

 

Четиримата наемници чакаха Шанън на тротоара пред банката. Той излезе малко преди дванайсет. В ръцете си държеше четири кафяви плика.

— Това е за теб, Марк. Вътре има 500 лири. Понеже ще си живееш вкъщи, твоите разходи ще бъдат най-малки. Така че с тези пари ще трябва да купиш една камионетка и гараж. Има и още няколко неща за купуване. Списъкът е в плика. Открий човека, който продава шмайзерите, и ми уговори среща с него. След десет дни ще те потърся по телефона в твоя бар.

Огромният белгиец кимна и спря едно такси. То щеше да ги откара до гара „Виктория“. Оттам щеше да хване влака, който правеше връзка с ферибота до Остенд.

— Курт, това е твоят плик. В него има 1 000 лири, защото те чака доста път. Трябва да намериш кораб в рамките на четиридесет дни. Поддържай връзка с мен по телефона и с телеграми, но подбирай внимателно думите си. В писмата си до апартамента можеш да пишеш всичко. Ако почнат да следят пощата ми, вече и бездруго ще сме загазили. Жан-Баптист, ето ти 500 лири. Трябва да ти стигнат за четиридесет дни. Като намериш лодките и двигателите, ще ми пишеш. Открий си банкова сметка и ми дай името на банката. Когато ми харесат моделът и цената, ще ти преведа парите. И не забравяй за спедитора. Гледай всичко да е чисто и законно.

Французинът и немецът изслушаха наставленията на Шанън, взеха си парите и хванаха заедно такси до лондонското летище. Оттам Семлер щеше да поеме към Неапол, а Лангароти — към Марсилия.

Шанън хвана Дюпре под мишница и двамата се запътиха към „Пикадили“. В един момент ирландецът подаде плика на колегата си.

— Тук има 1 500 лири, Джони. С хиляда ще покриеш покупките, складирането, опаковането и транспортните разходи до Марсилия. Ще остане и нещо отгоре. С останалите 500 ще живееш през следващия месец или шест седмици. Искам още в понеделник сутринта да се заловиш с покупките. През уикенда ще вземеш „Жълтите страници“ и една карта и ще си направиш списък на магазините и складовете. Трябва да свършиш най-късно след месец, защото след четиридесет и пет дни искам товара в Марсилия.

Шанън спря и купи един вечерен вестник. Отвори го на страницата с обяви за апартаменти под наем и го подаде на Дюпре.

— До довечера трябва да си намериш някой малък апартамент. Утре ще ми кажеш адреса.

Двамата се разделиха малко преди „Хайд Парк“.

 

 

Вечерта Шанън написа пълен отчет на Ендийн. Посочи, че досегашните разходи са погълнали основната част от петте хиляди лири, преведени от Брюге. Отбеляза, че остатъкът от неколкостотин ще държи в лондонската сметка като резерв.

Накрая изтъкна, че още не е получил нищо от възнаграждението си, и предложи на Ендийн или да преведе сумата от 10 000 лири направо от швейцарската си сметка на швейцарската сметка на Шанън, или да насочи парите към белгийската банка на името на Кийт Браун.

Пусна писмото още същата вечер.

 

 

Тъй като уикендът остана свободен, Шанън се обади на Джули Мансън и я покани да излязат на вечеря. Тя тъкмо се канеше да замине за провинциална къща на родителите си, но им звънна и отмени посещението. Понеже стана доста късно, докато се приготви, Джули дойде да вземе Шанън с колата. Имаше вид на нахакано и разглезено момиченце зад волана на яркочервения си мерцедес.

— Запазил ли си маса някъде?

— Да. Защо?

— Хайде да те заведа в един от любимите ми ресторанти. Така ще можеш да се запознаеш с приятелите ми.

Шанън поклати глава.

— Няма да стане — каза той. — Имам опит с такива компании. Не искам цяла вечер да ме гледат като рядък екземпляр и да ми задават тъпашки въпроси от сорта колко хора съм убил. Гадна история.

Тя се нацупи.

— Моля те, Кат.

— Не.

— Слушай, на никого няма да казвам кой си и с какво се занимаваш. Ще го запазим в тайна. Хайде. Никой няма да те познае по лицето.

Шанън омекна.

— При едно условие — каза той. — Името ми е Кийт Браун. Разбра ли? Кийт Браун. Това е всичко. Нито дума повече за мен. Нито пък за работата ми. Ясно ли е?

Тя се изкиска.

— Страхотно! Жестока идея! Загадъчният принц. Хайде да тръгваме, мистър Кийт Браун.

Заведе го в „Трампс“, където всички очевидно я познаваха. Джони Голд стана от масата си до вратата и лигаво я разцелува по двете бузи. Тя му представи Шанън и двамата се здрависаха.

— Радвам се, че се запознахме, Кийт. Приятно прекарване.

Вечеряха на една от масите, разположени в дълга редица покрай бара. Започнаха с коктейл от раци, сервиран в издълбан ананас. Седнал с лице към салона, Шанън имаше възможност да огледа посетителите. Повечето, ако се съди по дългите коси и небрежното облекло, гравитираха в периферията на шоубизнеса. Имаше и бизнесмени от младото поколение, които се опитваха да изглеждат шик и гледаха да свалят някоя манекенка или актриса. Сред тях Шанън забеляза един човек, когото познаваше. Той седеше в другия край на залата, извън погледа на Джули.

След раците наемникът си поръча печено, после се извини и стана. Измъкна се през вратата и тръгна през фоайето по посока на мъжката тоалетна. Само след секунда усети на рамото си нечия ръка и се извърна. Срещу него беше Саймън Ендийн.

— Да не сте полудели? — изсъска преуспяващото момче от Сити.

Шанън го изгледа с престорено учудване, ококорен като младенец.

— Не, не мисля. Защо? — попита той.

Ендийн беше готов да му отговори, но се овладя навреме. Целият позеленя от яд. Той познаваше добре шефа си, за да му е ясно колко безумно обича Мансън своето уж невинно малко момиченце. Представяше си реакцията му, ако разбере, че Шанън ходи с нея и дори прескача в леглото й.

Но Ендийн беше в матово положение. Той вярваше, че Шанън все още не знае истинското му име и не се досеща за съществуването на Мансън. Ако му се беше скарал за това, че е излязъл на вечеря с момиче на име Джули Мансън, щеше да излезе наяве името на Мансън и ролята му на работодател на ирландеца. Нито пък можеше да му каже да я остави на мира, защото се страхуваше, че Шанън ще говори с момичето и тя ще му разкрие самоличността на Ендийн. Той потисна яда си и някак неуверено попита:

— Какво правите тук?

— Вечерям — каза Шанън, придавайки си смутен вид. — Вижте, Харис, моя работа си е кога и къде ще вечерям. Нямам работа през уикенда. Чакам да стане понеделник, за да отлетя за Люксембург.

Това още повече вбеси Ендийн. Не можеше да обясни, че не нарушението на дисциплината го интересува.

— Кое е това момиче? — попита той.

Шанън сви рамене.

— Казва се Джули. Запознахме се в едно кафене преди два дни.

— Свалихте ли я? — ужасено попита Ендийн.

— Да, може да се каже. Защо?

— А, нищо. Но по принцип внимавайте с жените. По-добре ще е да ги забравите за известно време.

— Харис, не се безпокойте за секретността. От мен няма да излезе информация дори и в леглото. Казал съм й, че името ми е Кийт Браун. За нея съм в петролния бизнес и си карам отпуската в Лондон.

Вместо отговор Ендийн се извъртя, каза троснато на Паоло да съобщи на приятелите му, че са го повикали, и се запъти към изхода, преди Джули Мансън да го е видяла. Шанън го проследи с поглед.

— Сър Гад Джеймс Мансън май здраво ще те скастри — тихо каза той.

Отвън на тротоара Ендийн изпсува през зъби. Оставаше му да се моли Шанън наистина да се е представил като Кийт Браун, а момичето да не разкаже на баща си за новия си приятел.

 

 

Шанън и Джули танцуваха докъм три след полунощ. Скараха се още по пътя за неговия апартамент. Той й каза, че ще е най-добре да не говори пред баща си, че ходи с наемник. Предупреди я въобще да не споменава името му.

— От нещата, които ми разказа за него, става ясно, че много държи на теб. Може да те прати някъде или да те вземе официално под своя опека.

След тези думи тя започна да го дразни. С напълно сериозно изражение отговори, че знае как да се оправи с баща си и че животът под негова опека, ако не друго, поне ще й отвори място във всички вестници. Накрая добави, че Шанън би могъл да нападне дома на баща й, да я грабне и да избяга с нея.

Шанън не знаеше докъде свършва шегата в случая и за момент си помисли, че може би е попрекалил с предизвикателствата си към Ендийн, макар че срещата помежду им се състоя, без въобще да я е планирал. Все още се караха, когато влязоха във всекидневната на апартамента.

— Във всеки случай никой не може да ми заповядва какво да правя и какво да не правя — каза момичето, докато оставяше палтото си върху креслото.

— Аз мога — изръмжа Шанън. — Да не си посмяла и дума да обелиш за мен пред баща си. И без повече приказки.

Джули му се изплези.

— Ще правя какво си искам — сопна се тя и за да подсили думите си, тропна с крак.

Шанън я грабна, извъртя я, отмъкна я до креслото, седна и я придърпа върху коленете си. През следващите пет минути в стаята властваха два звука — писъците на момичето и плясъци на шамари. Когато я пусна, тя се завтече с рев към спалнята и тръшна вратата.

Шанън повдигна рамене. Заровете бяха хвърлени и нищо не можеше да се промени. Той отиде в кухнята, направи си кафе и седна да го пие до прозореца. Гледаше гърбовете на тъмните къщи отсреща. Порядъчните жители на „Сейнт Джоунс Ууд“ спяха отдавна.

След малко влезе в спалнята. Вътре беше тъмно. В далечния ъгъл на двойното легло се виждаше малка издутина, от която не излизаше даже и дъх. Кракът му се оплете в захвърлената на пода рокля, а след още две стъпки срита една от обувките на Джули. Той седна на ръба на леглото и когато зениците му свикнаха с мрака, пред погледа му изникна лицето й върху възглавницата. Очите й гледаха към него.

— Много си гаден — промълви тя.

Шанън се наведе към нея и пусна ръка към врата й. Започна бавно и упорито да я гали.

— Никой досега не ме е удрял.

— Затова си станала такава.

— Каква?

— Една малка глезла.

— Не съм. — Последва пауза. — Всъщност такава съм.

Той продължаваше да я гали.

— Кат.

— Кажи.

— Ти наистина ли си помисли, че татко може да ме отнеме от теб, ако му кажа?

— И сега мисля така.

— А мислиш ли, че бих могла да му кажа?

— Стори ми се възможно.

— Затова ли се ядоса?

— Да.

— Значи ме наплеска, защото ме обичаш, така ли?

— Сигурно.

Тя извърна глава и Шанън усети усърдния й език върху дланта си.

— Скачай в леглото, Кат. Толкова съм възбудена, че направо ще се побъркам.

Без да го изчака да се съблече напълно, тя отметна чаршафите, коленичи върху матрака и взе да го гали по гърдите. Между целувките мълвеше: „По-бързо, по-бързо.“

„Ти си един долен мошеник, Шанън“ — мислеше си наемникът, докато лежеше по гръб под страстните ласки на това обезумяло младо момиче.

Два часа по-късно двамата лежаха отпуснати и гледаха как от изток над Камдън Таун се спуска сивкава виделина. На Шанън му се припуши. Джули се гушеше в свивката на ръката му. Гладът й бе уталожен за момента.

— Искам да те питам нещо — каза тя.

— Какво е то?

— Защо живееш по този начин? Защо ти е да бъдеш наемник и да правиш тези войни?

— Аз не правя войни. Светът, в който живеем, прави войни. Замислят ги и ги ръководят хора с претенции за морал и почтеност. Повечето от тях са корумпирани и тарикати. Правят войни, за да увеличат печалбите и властта си. Аз само се бия в тези войни, защото ми харесва този начин на живот.

— Но защо го правиш за пари? Наемниците се бият за пари, нали?

— Не само. Отрепките се бият само за пари, но когато стане напечено, те винаги се разбягват. Истинските наемници се бият главно защото, както вече ти казах, обичат това ежедневие — трудностите, битките.

— Но защо въобще трябва да има войни? Защо тези хора не живеят в мир?

Той се попремести и както гледаше към тавана, се намръщи.

— Защото на този свят има само два вида хора: хищници и тревопасни. Хищниците винаги се изкачват на върха, защото са готови да се бият и да потъпкват хора и ценности, които се изпречват на пътя им към целта. На останалите им липсва решителност, кураж, алчност, а също безскрупулност. Така че светът се управлява от хищниците, които се превръщат във властници. А властниците никога не се задоволяват. Те изпитват нужда постоянно да трупат валута, която боготворят. В комунистическия свят — въобще не се заблуждавай, че комунистическите лидери са миролюбци — валутата е властта. Власт, власт и пак власт, независимо колко хора ще погинат. В капиталистическия свят валутата са парите. Още и още пари. Петрол, злато, ценни книжа, акции. Все повече и повече. Ето това е целта. Можеш да лъжеш, да крадеш, да подкупваш, да мамиш, за да я постигнеш. Така хората правят пари, а с парите се купува власт. Ето че пак се върнахме при жаждата за власт. Ако хищниците решат, че някъде може с война да се пипне прилична порция власт, войната е готова. Останалото, тъй наречените идеали, са празни приказки.

— Но някои хора се бият за идеалите си. Южновиетнамските партизани например. Чела съм във вестниците.

— Да, някои хора наистина се бият за идеалите си, но в деветдесет и девет на сто от случаите те остават измамени. Както и онези, които викат по площадите в подкрепа на войните. Все ние сме добрите, а другите лошите. Така е във Вашингтон и Пекин, в Лондон и Москва. Пълна измама. Да не мислиш, че американчетата във Виетнам загинаха в името на живота, свободата и щастието? Загинаха за индекса Дау Джоунс на „Уолстрийт“. Винаги е било така. А британските войници, които загинаха в Кения, в Кипър, в Аден? Да не мислиш, че са влизали в бой за Бога, краля и отечеството? Били са по онези земи по заповед на полковника, а той е получил заповед от Министерството на войната, което пък на свой ред се подчинява на кабинета. Целта беше да се запази британският контрол върху икономиката на тези държави. И какво стана накрая? Те извоюваха Независимостта си. Някой сети ли се за труповете на британските войници? Всичко е една голяма измама, Джули Мансън, голяма измама. Разликата в моя случай е, че на мен никой не ми казва кога, къде и на чия страна да се бия. Затова политиците и въобще институциите мразят наемниците. Не защото сме по-кръвожадни от тях (всъщност ние сме много по-милостиви), а защото не могат да ни контролират. Ние не изпълняваме техните заповеди. Не стреляме по техните врагове, не започваме и не спираме, когато те ни кажат. Ние сме извън закона. Бием се по договори, които сами си намираме.

Джули се надигна и прокара пръсти по твърдите мускули на гърдите и раменете му. Тя бе израснала в нормална семейна среда и като много други младежи от нейното поколение въобще не разбираше какво става в света наоколо.

— А войните, които са справедливи? — попита момичето. — Войната срещу Хитлер например. Тя беше справедлива, нали?

Шанън въздъхна и кимна.

— Да, справедлива беше. Той си беше гад. Само че до самото избухване на войната западните магнати му продаваха стомана, а после натрупаха още по-големи състояния от производството на стомана, която трябваше да разбие стоманата на Хитлер. Комунистите също не бяха стока. Сталин подписа с него пакт за ненападение и изчака капитализмът и нацизмът да се унищожат взаимно. Едва когато Хитлер удари Русия, идеалистите комунисти се сетиха, че нацизмът е опасен. Освен това убийството на Хитлер костваше трийсет милиона живота. Някой наемник щеше да го убие само с един куршум, който струва по-малко от шилинг.

— Но все пак победихме, нали? Справедливостта беше на наша страна и победихме.

— Победихме, моето момиче, защото руснаците, британците и американците имаха повече оръдия, танкове, самолети и кораби от Адолф. Това е единствената причина. Ако той имаше повече, победата щеше да е негова. А в историята щеше да пише, че Хитлер е бил прав, а ние сме били криви. Победителите винаги имат право. Веднъж чух една много хубава поговорка: „Бог е на страната на големите батальони.“ Това е библията на богатите и на силните, на циниците и на наивниците. Политиците вярват в нея, а тъй наречените авторитетни вестници я проповядват. Истината е, че Властта е на страната на големите батальони, защото именно тя ги е създала и въоръжила. Читателите на тази бълвоч сякаш въобще не се сещат, че Бог, ако има такъв, трябва да се свързва с истината, справедливостта и състраданието, а не с животинската сила. Даже за миг не им хрумва, че истината и справедливостта може би са на страната на малките взводове. Не че това има значение. Големите батальони винаги ще побеждават, „сериозната“ преса ще ги хвали, а тревопасните винаги ще вярват.

— Ти си бунтовник, Кат — промълви тя.

— Разбира се. Винаги съм бил. Не, не винаги. Станах такъв, след като зарових шестима мои другари в Кипър. Тогава започнах да се съмнявам в мъдростта и в почтеността на нашите лидери.

— Но ти не само убиваш хора, а можеш и сам да загинеш. Можеш да си загубиш живота в една от тези безсмислени войни.

— Да, всъщност защо да не живея като пиле в клетка в един от тези безсмислени градове. Да попълвам безсмислени формуляри, да плащам безсмислени данъци, с които безсмислени администратори и политици ще си печелят изборите. Бих могъл да получавам безсмислена заплата в някоя безсмислена кантора и да пътувам безсмислено с метрото, всяка сутрин и вечер, докато стигна до една безсмислена пенсия. Предпочитам да живея и да умра, както аз си знам.

— Мислиш ли някога за смъртта?

— Разбира се. Често. Ти не мислиш ли?

— Мисля. Но не искам да умирам. Не искам и ти да умираш.

— Смъртта не е толкова лошо нещо. Човек свиква с идеята за смъртта, когато много пъти се размине с нея съвсем наблизо. Сетих се нещо. Онзи ден разчиствах чекмеджетата. Едното беше застлано със стар вестник. Видях една статийка и започнах да я чета. Ставаше дума за един старец. Живеел сам в някакъв сутерен. Един ден по-миналата зима го намерили мъртъв. Седмица и нещо, след като починал. Свидетелите казали на следователя, че никой не идвал при него, а и той самият рядко излизал. Според заключението на съдебния лекар старецът не бил се хранил пълноценно поне от една година. Знаеш ли какво са открили в гърлото му? Късчета картон. От глад човекът започнал да гризе някакъв кашон. Ей това не е за мен. Аз ще си тръгна, както си знам. Предпочитам да си отида с куршум в гърдите, с кръв на уста и с пушка в ръцете. Искам накрая да извикам „Майната ви!“, а не да изтлея в някакво мокро мазе със запушена с картон уста. А сега заспивай, мила, че вече съмна.