Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dogs of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 1999

Преводач: Любомир Терзиев, 1993

Художник: Борис Драголов, 1999

 

Dansbrook Production Ltd. 1974

История

  1. — Добавяне

21.

Осемте бойци пресякоха плажа ниско приведени, изкачиха се по обраслия с храсталаци склон и излязоха горе на равното. Минаваше три и половина. Всички прозорци на двореца бяха тъмни. Шанън знаеше, че по средата между ръба на платото и двореца, който се намираше на двеста метра разстояние, ще стигнат до крайбрежния път, а там, на кръстовището, задължително щеше да има поне двама постови от охраната на двореца. Той се опасяваше, че няма да успеят безшумно да се оправят и с двамата и че след първия изстрел ще се наложи да пропълзят оставащите метри до стената на двореца. Опасенията му се оказаха основателни.

На другия край на залива Джони Дюпре очакваше да чуе първия изстрел, за да пусне в действие смъртоносното си оръжие. Според заповедта първият изстрел, независимо от коя страна е произведен и от колко други е последван, щеше да бъде сигнал за него. Той клечеше до ракетните установки и беше готов всеки момент да освети небето. В дясната си ръка държеше първата мина.

Шанън и Лангароти изпревариха останалите шестима и първи излязоха на кръстовището. И двамата бяха плувнали в пот. По лицата им, намазани със сепия[1], се стичаха мръсни струйки. Дупката в облаците се беше уголемила. Отгоре надничаха повече звезди и макар че луната все още оставаше скрита, откритото пространство пред двореца беше относително добре осветено. На сто метра от двореца Шанън различи силуета на покрива, но постовия, който беше под носа му, забеляза едва когато се спъна в него. Зангариецът седеше на земята и сладко спеше.

Шанън не задейства достатъчно бързо и сръчно ножа в дясната си ръка. След като се спъна, той почти веднага се изправи, но виндуският войник също тъй пъргаво скочи на крака и нададе учуден вик. Това събуди другаря му, който също спеше на няколко метра встрани сред избуялата трева. Вторият постови се надигна, но не успя и да гъкне, защото ножът на корсиканеца преряза гърлото му от сънната артерия до югуларните вени. Нещастникът се строполи обратно на земята в предсмъртна агония. Ножът на Шанън обаче попадна в рамото на неговия противник. Зангариецът изкрещя и отново побягна.

От портала на двореца, до който оставаха още сто метра, долетя друг вик и се чу прещракване на затвор. Така и не стана ясно кой стреля пръв. Зле прицеленият изстрел откъм двореца се сля с поразяващия кратък откос на Шанън, който съсече бягащата фигура. В този момент над главите им се разнесе силно свистене и след по-малко от две секунди ослепителна бяла светлина озари небето. Шанън съзря за миг двореца, видя двете фигури пред портала и по-скоро почувства присъствието на другарите си, които се бяха разгънали вляво и вдясно от него. После осмината се хвърлиха на тревата и запълзяха напред.

Джони Дюпре отстъпи от ракетната установка веднага щом изтегли връвта на първата ракета и докато тя още пищеше във въздуха, се върна при минохвъргачката и я зареди. Грохотът на мината, която се отправи по своята траектория към двореца, се смеси с трясъка при експлозията на магнезиевата ракета някъде върху сушата, близо до точката, където би трябвало да са неговите колеги. Той взе втора мина и изчака да види къде ще падне първата. Беше предвидил четири пробни изстрела, изчислявайки по петнайсет секунди полет за всяка мина. После трябваше да поддържа ритъм от една мина на всеки две секунди и беше сигурен, че ще успее, стига Сънди да му подава мунициите достатъчно бързо и ритмично.

Първата пробна мина улучи предния десен корниз на покрива на двореца. Експлодира достатъчно високо, за да може Дюпре да види попадението. Не проникна вътре, но събори керемидите точно над водосточната тръба. Южноафриканецът се наведе, премести мерника с няколко милиметра и изстреля втората мина, докато новата ракета, която междувременно бе успял да пусне от другата ракетна установка, още свистеше във въздуха. Втората ракета се възпламени над двореца, а след по-малко от четири секунди експлодира мината. Този път удари точно в центъра, но не й достигна малко дължина. Попадна върху керемидите над входната врата.

Дюпре също беше потънал в пот. С лепкавите си пръсти той наклони цевта на минохвъргачката съвсем малко към земята, като по този начин намали вертикалния ъгъл, за да постигне по-голяма далекобойност. За разлика от оръдията минохвъргачките стрелят по-надалеч, когато се наведат надолу. Третата мина пое по траекторията си, преди още ракетата да е изгаснала, и той имаше петнайсет секунди, през които успя да пусне третата ракета, после да притича до сирената и да я задейства й накрая да се върне, за да проследи експлозията на мината. Тя прехвърли покрива на двореца и падна някъде в задния двор. Дюпре видя за миг как се възпламени. Сега беше сигурен, че точно е определил направлението и разстоянието. Нямаше да има къси попадения, които да застрашат живота на другарите му пред стените на двореца.

Шанън и бойците около него бяха залегнали плътно в тревата, докато над главите им прелитаха трите ракети и пробните мини на Дюпре. Никой не посмя да шавне.

Шанън все пак надигна глава между втората и третата експлозия. Той знаеше, че разполага с петнайсет секунди, преди следващата мина да се извиси във въздуха. Видя осветения от третата ракета дворец. Две от стаите на последния етаж светеха. След като отшумя тътенът на втората мина, Шанън дочу откъм крепостта пронизителни викове и писъци. Това бяха първите и последните звуци, които защитниците успяха да произведат, преди следващата серия от експлозии да е изпепелила всичко наоколо.

След не повече от пет секунди започна да вие сирената. Воят и прехвърляше пристанището и сякаш изпълваше африканската нощ с хиляди вещаещи смърт духове. Тътенът на мината, която попадна в двора на двореца, почти не се чу, а виковете потънаха вдън земя. Когато отново надигна глава, Шанън видя, че по двореца няма нови щети, и реши, че Дюпре е пратил мината отвъд сградата. Бяха се уговорили, след като налучка точното разстояние, да прекрати пробните изстрели и да премине към ускорения ритъм. В този момент мините започнаха да тътнат откъм морето. Отекваха непрестанно, равномерно като пулса на човешко сърце. Допълваше ги басовият монотонен вой на сирената, която беше заредена с газ за седемдесет секунди.

За да изстреля четиридесет мини, на Дюпре му трябваха осемдесет секунди. Предварително се уточниха, че ако някъде по средата допусне пауза, по-дълга от десет секунди, ще прекрати стрелбата, за да не се случи другарите му да се впуснат напред и да бъдат застигнати от някоя закъсняла мина. Шанън въобще не се съмняваше, че Дюпре ще изпълни всичко, както се полага.

Когато започна голямата канонада, пред осмината бойци, които бяха залегнали в тревата, се разкри великолепна гледка. Вече нямаше нужда от сигнални ракети. Трещящите мини попадаха в каменния двор оттатък двореца и червени пламъци озаряваха сградата на всеки две секунди. Работа имаше само Малкия Марк Вламенк.

Той беше на левия фланг на редицата и се намираше почти фронтално срещу портала. Застанал с лице към двореца, той внимателно се прицели и изстреля първия си снаряд. Отзад се показа шестметров огнен език и голямото колкото ананас олово се устреми към портала. Взриви се в горния десен ъгъл, откъсна една панта и проби огромна дупка в дървото на двукрилата врата.

Патрик беше коленичил до Марк. Той вземаше снаряди от прострения на земята самар и ги подаваше нагоре в ръцете на стрелеца. Вторият снаряд се извиси във въздуха и експлодира в каменната арка над портала. Третият удари точно в центъра, където са бравите. Двете врати сякаш изригнаха под напора на метала, а после се отпуснаха върху изметналите си панти и се сгромолясаха навътре.

Дюпре вече преполовяваше своята канонада и пламъците зад покрива на двореца въобще не угасваха. В двора нещо гореше. Шанън предположи, че са се запалили бараките на охраната. Порталът вече не закриваше гледката и бойците виждаха червеното зарево през сводестия проход, който очевидно водеше към задния двор. При вратата се появиха две фигури, които се опитаха да излязат от двора, но бяха покосени, преди да са прекрачили навън.

Марк изпрати още четири снаряда право през отворения портал в огнения пъкъл зад прохода. Шанън за пръв път видя какво се крие зад портала.

Командирът на наемниците извика на Марк да прекрати стрелбата, защото вече бяха отишли седем от дванайсетте снаряда, а Шанън се опасяваше въпреки твърдението на Гомес, че някъде в града може да има бронирана машина. Но белгиецът се забавляваше. Той изстреля още четири снаряда по фасадата на двореца на нивото на първия етаж, а после въодушевено размаха базуката и последния си снаряд, сочейки радостно към съборения портал. Мините на Дюпре продължаваха да се сипят над главата му.

В този момент воят на сирената отслабна и постепенно заглъхна. Без да обръща внимание на Вламенк, Шанън поведе останалите в атака. Първи тръгнаха той, Семлер и Лангароти. Придвижваха се на прибежки с насочени напред автомати. Предпазителите бяха спуснати, а пръстите чакаха на спусъка. Последваха ги Джони, Джинджа, Бартоломю и Патрик, който, след като се освободи от товара си, грабна шмайзера и се присъедини към останалите.

След двайсет метра Шанън спря и изчака да паднат последните мини на Дюпре. Вече им беше загубил бройката и не знаеше още колко остават, но внезапната тишина след последната бомба беше ясно доказателство, че канонадата е свършила. В продължение на няколко секунди самата тишина беше оглушителна. След воя на сирената, след тътена на мините, след грохота на базуката в отсъствието на всякакъв звук наистина имаше нещо свръхестествено. Никой не си даваше сметка, че от началото на стрелбата са изминали само пет минути.

Шанън се замисли за момент дали Тимъти е изстрелял своите мини по казармите и дали войниците са се разпръснали, както се очакваше, и се попита какво ли са преживели мирните жители на града. От размислите му го извадиха следващите две ракети, които експлодираха една след друга. Без повече да чака, той скочи на крака, извика „След мен!“ и тичешком взе оставащите двайсет метра до тлеещия портал.

Откри огън още щом стъпи в двора. Вляво от себе си по-скоро усещаше, отколкото виждаше фигурата на Жан-Баптист Лангароти. Семлер покриваше десния му фланг. Пред гледката в двора всеки би се стъписал. Сводестият проход минаваше през средата на сградата и излизаше в задния двор. Ракетите още осветяваха небето на двореца и студеното им сияние придаваше на цялата сцена пъклени измерения.

Пробните мини бяха заварили войниците от охраната на Кимба по бели гащи. След първите две експлозии те бяха наизскачали от бараките си и се бяха скупчили в центъра на задния двор. Именно там ги беше намерила третата мина и последвалата серия от четиридесет. На една от оградните стени имаше желязна стълба. На стъпалата висяха четири обезобразени тела, улучени в гърба, докато са се опитвали да се прехвърлят отвън. Останалите бяха получили полагаемата им се порция смъртоносни метални шрапнели.

Целият двор беше осеян с трупове. Някои още мърдаха, но повечето бяха мъртви отдавна. Два военни камиона и няколко цивилни автомобила, между които и мерцедесът на президента, стояха напълно разпердушинени до задната оградна стена. Няколко души от прислугата на двореца, опитвайки се да избягат от ужаса в задния двор, очевидно се бяха скупчили край портала и базуката на Вламенк ги беше помела.

Вляво и вдясно се виждаха сводести входове, които водеха към стълбищата за горните етажи. Без да чакат заповед, Семлер и Лангароти поеха съответно лявото и дясното крило. Скоро и от двете страни се чуха автоматни откоси. Двамата наемници прочистваха втория етаж.

Точно зад стълбищата имаше две врати, които водеха към помещенията на приземния етаж. Шанън надвика стоновете на ранените виндуси и автоматните откоси на Семлер и заповяда на четиримата африканци да се заемат с приземния етаж. Те не чакаха второ нареждане. Кипяха от желание да изпълнят задачата. Очите им светеха, а гърдите им се повдигаха от вълнение.

Бавно и внимателно Шанън прекоси сводестия проход и се приближи до задния двор. Ако виндусите се бяха приготвили да окажат някаква съпротива, тя трябваше да се очаква от тази страна. Наемникът тъкмо стъпи навън и отляво изскочи някакъв крещящ човек с пушка в ръце. Може би беше обезумял от паника африкански войник, който търсеше спасение. Но време за мислене нямаше. Шанън се извъртя и натисна спусъка. Другият се преви и от устата му рукна пенлива кръв, която опръска бойното яке на Шанън. Целият дворец миришеше на кръв и на страх, на пот и на смърт, а над всичко се носеше най-опияняващата за наемниците миризма — острата миризма на кордит.

Със седмото си чувство Шанън усети тътрене на стъпки зад гърба си и рязко се обърна. От една от страничните врати, през която преди малко мина негърът Джони, за да започне прочистването на останалите живи виндуси, се появи някакъв човек. По-късно Шанън си спомни като калейдоскоп от преливащи образи онова, което се случи, когато непознатият се приближи към средата на покрития проход. Той съзря Шанън и в същия миг стреля с пистолета, който стискаше в дясната си ръка ниско при хълбока.

Ирландецът усети как куршумът одраска бузата му. Той натисна спусъка след по-малко от секунда, но нападателят беше чевръст. След първия си изстрел непознатият се хвърли на земята, претърколи се и отново застана в позиция за стрелба. Междувременно автоматът на Шанън изстреля пет куршума, които минаха над тялото на противника му и попаднаха в каменните плочи. В този момент пълнителят свърши. Преди непознатият да успее да стреля отново, Шанън отстъпи встрани и се скри зад една колона. Там смени пълнителя, а после изскочи и откри огън. Но другия вече го нямаше.

Едва тогава Шанън осъзна, че голият до кръста човек, който стреля по него, не е африканец. Дори и на слабото осветление в покрития проход кожата му изглеждаше бяла, а косата му беше тъмна и права.

Шанън изпсува и се завтече към портала. Пристигна твърде късно.

Когато непознатият стрелец изскочи от порутения дворец, Малкия Марк Вламенк вървеше към сводестия проход за задния двор. Беше гушнал базуката пред гърдите си, а последният снаряд се намираше в цевта. Непознатият въобще не спря. Продължавайки да тича навън към портала, той изстреля последните си два куршума. По-късно намериха пистолета му в тревата. Беше 9-милиметров „Макаров“. Пълнителят му беше празен.

Двата куршума попаднаха в гърдите на белгиеца. Единият прониза дробовете му. Непознатият го подмина и отцепи направо през тревата, за да избяга от светлината на ракетите, които Дюпре продължаваше да праща във въздуха. Шанън видя как Вламенк бавно се обръща. После белгиецът вдигна базуката, положи я на дясното си рамо, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Не се случва всеки ден снаряд с размерите на тези, с които стреля югославската РПГ–7, да улучи човек точно в тила. После откриха в тревата само няколко парчета от панталоните на непознатия нападател.

При изстрела на базуката Шанън се хвърли на земята, за да не го изпепели реактивният пламък. Още не беше станал, когато Малкия Марк изпусна оръжието си, политна напред с протегнати ръце, и се строполи върху твърдите каменни плочи при портала.

В този момент излетя последната сигнална ракета.

 

 

След като изстреля последната от десетте магнезиеви ракети, Големия Джони Дюпре се изправи и изкрещя: „Сънди!“

Наложи се да извика три пъти, преди африканецът, който беше на десет метра от него, да го чуе. Минохвъргачките и сирената бяха проглушили ушите и на тримата. Дюпре нареди на Сънди да остане да наглежда минохвъргачките и лодката. После даде знак на Тимъти да го последва и започна да препуска през тревата и храсталаците по посока на града. Макар че Дюпре изсипа повече жупел, отколкото четиримата други наемници, взети заедно, той не искаше да се лиши от боя лице в лице с врага.

Освен това задачата му беше да се оправи с казармите, а той си спомняше разположението им на картата, която видя на борда на „Тоскана“. Двамата тичаха в продължение на десет минути, преди да излязат на пътя, който пресича напреки полуострова. Вместо да свият надясно към двореца, Дюпре пое наляво към казармите. Тук спряха да тичат и тръгнаха от двете страни на пътя с насочени напред шмайзери, готови да стрелят в момента, в който се появи някаква опасност.

Опасността се появи още след първия завой. Преди двайсет минути канонадата на Тимъти бе заставила всичките двеста войници от армията на Кимба да изскочат от помещенията и да се разбягат в нощта. Но дванайсет от тях се бяха събрали отново и сега стояха край пътя и нещо си шушукаха. Ако не бяха с проглушени уши, Дюпре и Тимъти щяха да ги чуят. Но в това състояние те забелязаха групата едва когато различиха тъмните силуети под сянката на палмите. Десет от войниците бяха голи. Явно канонадата ги бе заварила в леглата. Другите двама, които очевидно са били на пост, бяха облечени и въоръжени.

Изсипалият се предната нощ проливен дъжд бе разкалял земята и мините на Тимъти бяха потънали в меката почва, без да постигнат напълно разрушителния си ефект. В очите на виндуските войници, които стояха край пътя, имаше някаква доза самообладание. А един от тях имаше ръчна граната.

Когато видяха бялото лице на Дюпре, от което потта отдавна беше измила боята, виндусите внезапно се раздвижиха и това предизвика южноафриканеца. Той изкрещя „Огън!“ и натисна спусъка. Четирима бяха посечени на място от откоса на шмайзера. Останалите осем тръгнаха да бягат. Огънят на Дюпре повали още двама между дърветата. Както тичаше, един от виндусите се обърна и хвърли предмета, който държеше в ръката си. Той не знаеше как се борави с този предмет, но беше горд, че го притежава, и отдавна мечтаеше да дойде денят, в който ще го използва.

Гранатата се издигна високо във въздуха и при падането си удари Тимъти право в гърдите. Ветеранът хвана предмета, седна на земята, разгледа го и разбра какво представлява. Забеляза също, че глупакът, който беше хвърлил тази граната, бе забравил да свали предпазителя. Тимъти бе виждал веднъж как един наемник улавя граната и я хвърля обратно по врага. Той се изправи, махна предпазителя на гранатата и я запрати към оттеглящите се виндуски войници.

Тя за втори път се вдигна във въздуха, но този път улучи едно дърво. Чу се тъп звук и гранатата падна, преди да е достигнала целта си. В този момент Дюпре смени пълнителя на шмайзера си и се спусна да преследва виндусите. Тимъти извика да го спре, но южноафриканецът явно помисли, че помощникът му вика от радост. Наемникът притича осем крачки напред между дърветата, стреляйки от хълбок, и се озова на два метра от гранатата, когато тя експлодира.

Оттам насетне не помнеше почти нищо. Спомняше си само усещането, че нещо го грабва и го мята като парцалена кукла. После явно беше припаднал. Когато отново дойде в съзнание, видя, че лежи на пътя, а някой е коленичил до него и държи главата му. В гърлото му се разливаше приятна топлина, която го приспиваше. Чуваше някакъв глас, който настойчиво повтаряше нещо, но думите „Съжалявам, Джони, много съжалявам…“ не стигнаха до съзнанието му.

Разбра само собственото си име. Този език беше различен, не беше неговият език, а някакъв друг. Той извърна очи към човека, който го придържаше, и различи едно черно лице под сянката на дърветата. Усмихна се и съвсем ясно каза на южноафрикански диалект: „Здравей, Питър.“

После се загледа към небето, което прозираше през листата на дърветата. В един момент облаците се отдръпнаха и разкриха луната. Тя изглеждаше огромна, както винаги изглежда в Африка, и светеше ослепително ярко. Дюпре вдишваше влажния мирис на палмите и се взираше в луната, която блестеше като гигантска перла, също като Паарлската скала след дъжд. „Хубаво е да си бъдеш у дома“ — мислеше си той. Джони Дюпре беше щастлив в момента, когато отново затвори очи и умря.

 

 

Към пет и половина започна да просветлява и бойците в двореца загасиха фенерчетата си. На дневна светлина обстановката в двора изглеждаше не по-малко зловеща. Но задачата беше изпълнена.

Още преди зазоряване пренесоха вътре тялото на Марк Вламенк и го поставиха в една от страничните стаи на приземния етаж. До него лежеше Дюпре, чийто труп трима от африканците донесоха от крайбрежния път. Негърът Джони също беше мъртъв. Изненадал го беше явно белият бодигард, който секунди по-късно изчезна под снаряда на Вламенк. И той лежеше до двамата си другари.

По едно време Семлер извика Шанън в голямата спалня на първия етаж и на светлината на фенерчето си му показа трупа на човека, когото беше застрелял при опит за бягство през прозореца.

— Той е — каза Шанън.

Бяха оцелели шестима души от прислугата на президента. Откриха ги в едно от помещенията на подземието, където не съвсем рационално се бяха укрили от оловния порой. Тези слуги се заеха с почистването на двореца. Те прегледаха всички стаи, събраха разпилените из цялото здание трупове на хората на Кимба и ги изхвърлиха в задния двор. Вратата не можеше да се поправи и затова взеха един килим от официалната приемна и го провесиха на входа, за да затворят гледката към двора.

В пет часа Семлер отиде на „Тоскана“ с една от лодките, теглейки другите две зад кърмата си. Преди да тръгне, той се свърза с кораба по радиостанцията, за да предаде кодовата дума, която означаваше, че всичко е наред.

Върна се в шест и половина заедно с африканския доктор и отново с другите две лодки зад кърмата, само че този път натоварени с боеприпаси — останалите мини, осемдесет шмайзера и почти един тон 9-милиметрови патрони.

Точно в шест, изпълнявайки указанията в писмото, което му бе изпратил Шанън, капитан Валденберг започна да излъчва три думи на уточнената с Ендийн честота. А именно думите „По-по“, „Касава“ и „Манго“, които съответно означаваха: операцията мина според плана, успехът е пълен, Кимба е мъртъв.

Когато африканският доктор видя касапницата в двора на двореца, той въздъхна и каза:

— Ще ми се да вярвам, че това не можеше да се избегне.

— Не можеше — потвърди Шанън и помоли доктора да се заеме със задачата, за която е дошъл.

Към девет часа всичко в града беше спокойно, а разчистването беше приключило. Погребението на виндусите можеше и да почака. Две от лодките потънаха обратно в трюма на „Тоскана“, а третата скриха в едно заливче недалеч от пристанището. После заличиха всички следи от стрелбата на минохвъргачките. Самите минохвъргачки и подпорните плочи внесоха в двореца, а ракетните установки и сандъците изхвърлиха в морето. Никой и нищо не остана извън стените на двореца, който, макар и доста порутен отвътре, отвън изглеждаше съвсем прилично. Само строшените керемиди край корниза, три счупени прозореца отпред и разбитият портал показваха, че сградата е била обстрелвана.

В десет часа Семлер и Лангароти влязоха в трапезарията при Шанън. Ирландецът тъкмо закусваше с хляб и конфитюр, които намери в кухнята на президента. Двамата доложиха за своите находки. Семлер каза на Шанън, че помещението на националната радиостанция не е засегнато. Имало няколко дупки от куршуми по стените, но предавателят бил в пълна изправност. Вратата на личния бункер на Кимба се предала пред аргументите на няколко пълнителя. Националната хазна се намирала в един сейф в дъното на помещението, а арсеналите били струпани покрай стените. Имало достатъчно оръжие и муниции за армия от двеста-триста души.

— И сега какво ще правим? — попита Семлер, след като Шанън го изслуша.

— Ами ще чакаме — каза Шанън.

— Какво ще чакаме?

Шанън си чистеше зъбите с една изгоряла кибритена клечка. Мислеше си за Дюпре и Малкия Марк, които лежаха безжизнени на долния етаж, а също и за негъра Джони, който вече нямаше да освобождава козите от стопаните им, за да си осигури вечерята. Лангароти методично си точеше ножа върху увитата около левия юмрук каишка.

— Ще чакаме новото правителство — каза Шанън.

 

 

Еднотонният камион американско производство, който караше Саймън Ендийн към Кларънс, пристигна малко след един часа. Шофьорът беше европеец, а Ендийн седеше до него и държеше в скута си голяма ловна пушка.

Шанън чу ръмженето на двигателя, когато камионът стигна до кръстовището и се насочи към портала, на който безжизнено висеше масивният килим. Шанън наблюдаваше действията на Ендийн от един прозорец на първия етаж. Помощникът на сър Джеймс слезе недоверчиво, огледа килима и другите рани по фасадата на двореца, а накрая се спря пред осмината черни войници, които стояха мирно до портала.

Пътуването на Ендийн не мина без инциденти. След като сутринта чу радиограмата на „Тоскана“, той загуби цели два часа, докато убеди полковник Боби, че ще пристигнат в Зангаро няколко часа след успешния край на преврата. Негърът очевидно не беше станал полковник заради храбростта си. А самият Ендийн имаше много сериозен мотив да прояви мъжество, защото щеше да получи цяла торба с жълтици, когато след два-три месеца геолозите „открият“ богато находище на платина в Кристалната планина.

Тръгнаха от столицата на съседната република в девет и половина. До Кларънс ги чакаха сто мили път. В Европа това разстояние може да се вземе за два часа. В Африка за значително повече. Пристигнаха на границата към единайсет часа и започнаха с подкупи да си пробиват път през зангарийските граничари, които още не бяха чули за преврата в столицата. Полковник Боби, скрит зад чифт големи и много тъмни очила, надянал широка роба, която приличаше по-скоро на нощница, минаваше за личен прислужник на Ендийн. В Африка граничните власти не се интересуваха от документите на прислугата. Документите на Ендийн бяха редовни. Нямаше проблеми с документите и човекът, когото Ендийн водеше със себе си — огромен здравеняк от лондонския Ийст Енд. Беше му препоръчан като един от най-страховитите биячи в Уайтчапъл и една от основните фигури в бандата на Крей. Ърни Лок получи доста тлъст хонорар, за да се грижи за живота и здравето на Ендийн. Бодигардът носеше под ризата си пистолет, който помощникът на сър Джеймс издейства от геоложкото предприятие на „МанКон“ в съседната република. Изкушен от добрите пари, Ърни Лок бе допуснал една основна грешка. Той мислеше също като Ендийн, че щом си бабаит в Ийст Енд, задължително ще бъдеш бабаит и в Африка.

След като прекосиха границата, камионът продължи със сравнително добра скорост, но на десет мили преди Кларънс спука гума. Ендийн застана да пази отпред с пушката, а Лок смени гумата. През това време полковник Боби се скатаваше под брезентовото покривало на каросерията. Когато потеглиха, отново се натъкнаха на проблеми. Няколко виндуски войници, които бягаха от столицата, ги забелязаха и изстреляха десетина куршуми. Те попаднаха далеч от целта с изключение на един, който улучи гумата, която Лок тъкмо беше сменил. Наложи се да влязат в Кларънс на първа скорост и със спукана гума.

Шанън се наведе през прозореца и подвикна на Ендийн. Помощникът на сър Джеймс погледна нагоре.

— Всичко наред ли е? — извика той.

— Естествено — отговори Шанън. — Само че по-бързо влизайте вътре. Още никой не се е разшавал, но сигурно скоро ще започнат да слухтят и да надничат.

Ендийн, полковник Боби и Лок минаха през завесата и се качиха на първия етаж, където ги чакаше Шанън. Когато се настаниха в президентската трапезария, Ендийн поиска пълен доклад за снощната битка. Шанън изложи всички подробности.

— А охраната на Кимба? — попита Ендийн.

Вместо отговор Шанън го заведе при един от задните прозорци, отвори дървения капак и посочи към двора, в който яростно бръмчаха рояци мухи. Ендийн погледна и веднага се отдръпна.

— Всичките ли? — попита той.

— Всичките — каза Шанън. — Очистихме ги.

— А армията?

— Двайсет убити, останалите се разпръснаха. Почти всички се разбягаха без оръжието си. Взети са само десетина маузери. Цялото въоръжение прибрахме в двореца.

— А националните арсенали?

— Те са в подземието. Под наш контрол.

— Националната радиостанция?

— Долу, на приземния етаж. Не е засегната. Още не сме изпробвали електрическата инсталация, но радиото разполага със собствен дизелов генератор.

Ендийн кимна в знак на задоволство.

— В такъв случай остава само новият президент да обяви успеха на преврата, да състави новото правителство и да поеме властта в свои ръце.

— Трябва да помислим за сигурността — предупреди Шанън. — Армията е разпръсната и ще мине доста време, докато се събере отново. А и не се знае дали всички виндуси ще бъдат готови да служат за новия президент.

Ендийн се ухили.

— Ще се съберат веднага щом се разнесе мълвата, че на власт е нов човек, и ще му служат, защото той ще е шеф. В това няма никакво съмнение. Междувременно тази група, която сте набрали, ще свърши работа. Важното е, че са черни. Европейските дипломати трудно правят разлика между две черни лица.

— А вие правите ли? — попита Шанън.

Ендийн повдигна рамене.

— Не — каза той. — Но това няма значение. Между другото, да ви представя новия президент на Зангаро.

Той посочи към зангарийския полковник, който беше ухилен до уши и оглеждаше стаята, която твърде добре познаваше.

— Бивш главнокомандващ на зангарийската армия, организатор на успешен преврат или поне така ще пише в световната преса, и нов президент на Зангаро. Полковник Антоан Боби.

Шанън се изправи, приближи се до полковника и се поклони. Боби се ухили още по-широко.

— Може би президентът ще пожелае да види новия си кабинет — каза наемникът.

Ендийн преведе. Боби кимна и тромаво се понесе към вратата. Мина през нея. Тя се затвори зад гърба му. Пет секунди по-късно отвътре се чу един-единствен изстрел.

Когато Шанън се появи отново, Ендийн се вторачи в него.

— Какво беше това? — попита той неуместно.

— Изстрел — каза Шанън.

Ендийн скочи на крака, бързо пресече стаята и застана пред отворената врата на кабинета. После се обърна. Лицето му беше восъчнобяло. Думите му се губеха.

— Застрелял си го — прошепна той. — Толкова усилия ни костваше, а ти си го застрелял.

В гласа му се набраха яростни нотки.

— Ти въобще разбираш ли какво си направил? Тъп, смотан маниак, скапан наемник… нещастник такъв!

Шанън седеше удобно облегнат в креслото зад масата и наблюдаваше Ендийн, без да проявява особен интерес към думите му. С периферното си зрение забеляза, че бодигардът прокарва ръка под широката си риза. Последвалият втори изстрел проглуши ушите на Ендийн, защото дойде по-отблизо. Ърни Лок се катурна заедно със стола и се просна върху плочките, допълвайки шарките на старата колониална мозайка с тънка ивичка кръв, която извираше от диафрагмата му. Шанън измъкна ръката си изпод дъбовата маса и постави 9-милиметровия „Макаров“ върху плота. От цевта се виеше синкав дим.

Ендийн някак се смали в раменете. Сякаш съзнанието за това, че е загубил богатството, обещано му от сър Джеймс Мансън, след като Боби поеме властта, изведнъж се беше примесило с осенението, че Шанън е най-опасният човек, когото е срещал. Това прозрение обаче идваше твърде късно.

 

 

Семлер се появи на вратата на кабинета зад гърба на Шанън, а след малко и Лангароти безшумно се вмъкна в трапезарията от коридора. Шмайзерите и на двамата бяха насочени към Ендийн. Предпазителите им бяха спуснати. Шанън стана.

— Хайде — каза той. — Ще ви откарам обратно до границата. Оттам нататък можете да продължите и пеш.

Единствената здрава гума от двата зангарийски камиона бе поставена на камиона, с който пристигна Ендийн. Брезентовото покривало бе свалено и в каросерията седнаха трима африкански войници, въоръжени с автомати. Други двайсет, униформени и въоръжени, напуснаха под строй двора на двореца.

Близо до портала срещнаха доктора. Беше с цивилни дрехи. Шанън му кимна и размени няколко думи с него.

— Всичко наред ли е, докторе?

— Да. Поне засега. Петдесет доброволци от моя народ ще дойдат да разчистят двореца. Други петдесет ще бъдат тук днес следобед, за да получат униформи и оръжие. Вече влязох във връзка със седем от видните личности на Зангаро. Всички приеха да работят за нас. Ще имат събрание довечера.

— Чудесно. Няма да е лошо да изготвите първия бюлетин на новото правителство. Трябва да го излъчим в най-скоро време. Помолете мистър Семлер да задейства предавателя. Ако не успее, ще използваме радиостанцията на кораба. Нещо друго?

— Да, има още нещо — каза докторът. — Мистър Семлер твърди, че корабът в шелфа е руски. Казва се „Комаров“ и от няколко часа постоянно излъчва молби за разрешение да влезе в пристанището.

Шанън помисли малко.

— Помолете мистър Семлер да изпрати на „Комаров“ радиограма със следния текст: МОЛБА ОТКАЗАНА ТОЧКА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ ТОЧКА — каза наемникът.

После се разделиха и Шанън отведе Ендийн при камиона. Ирландецът седна зад волана и насочи возилото по пътя към границата.

— Кой беше този? — мрачно попита Ендийн, докато камионът минаваше покрай бараките на черните пришълци, които работеха в Зангаро.

Навсякъде в този район цареше бурно оживление. Ендийн с учудване забеляза, че на всички кръстовища са разположени въоръжени постове.

— Човекът при портала ли? — попита Шанън.

— Да.

— Това беше доктор Окойе.

— Доктор по окултните науки, предполагам.

— Е, има докторат от Оксфорд.

— Приятел ли ти е?

— Да.

Разговорът се поднови едва когато излязоха на пътя, който води на север.

— Така — наруши мълчанието Ендийн. — Аз знам точно какво направи преди малко. Ти провали един от най-крупните и най-скъпите преврати от години насам. Ти естествено не го разбираш. Прекалено си тъп. Но това, което искам да разбера, е, защо? Защо, за Бога?

Шанън се замисли, като едновременно внимаваше да следи неравния път.

— Ти направи две грешки, Ендийн — спокойно каза Шанън.

Ендийн трепна при произнасянето на истинското му име.

— Ти прие, че щом съм наемник, задължително съм и глупак. И за миг не ти мина през ум, че и двамата с теб сме наемници. Наемник е и сър Джеймс Мансън, както и повечето хора на този свят, които разполагат с власт. Втората ти грешка беше, че прие всички черни хора за еднакви само защото на теб ти изглеждат еднакви.

— Не те разбирам.

— Ти направи задълбочено проучване на Зангаро. Дори установи, че тук живеят десетки хиляди пришълци, които вършат цялата работа в страната. Но въобще не ти мина през ум, че тези хора са оформили своя общност. Те са трето племе. Най-интелигентното и най-трудолюбивото племе в тази страна. Ако им се даде шанс, те могат да играят роля в политическия живот на Зангаро. Освен това ти не проумя, че сред тези хора ще се набира бъдещата зангарийска армия, а следователно тяхна ще бъде и властта. Войниците, които видя, не бяха нито виндуси, нито каджи. Сега бяха петдесет, а довечера ще се увеличат с още толкова. Тоест в Кларънс ще има сто нови униформени и въоръжени войници. Необучени, разбира се, но достатъчно авторитетни, за да поддържат реда и закона. Отсега нататък те ще упражняват реалната власт в тази страна. Снощи наистина се състоя преврат, само че той не беше извършен заради полковник Боби.

— А заради кого?

— Заради генерала.

— Кой генерал?

Шанън съобщи името му. Ендийн остана с отворена уста.

— Не може да бъде. Нали му разбиха армията? Нали беше в изгнание?

— Да, засега ще управлява той. Не завинаги, разбира се. Тези пришълци са неговият народ. Наричат ги евреите на Африка. Наброяват милион и половина души и са пръснати из целия континент. На повечето места те вършат цялата работа и имат най-много ум в главите си. Тук, в Зангаро, живеят в бараките край Кларънс.

— Този тъп идеалист… Това смотано копеле…

— Внимавай! — предупреди го Шанън.

— Защо?

Шанън погледна назад към каросерията.

— Те също са войници на генерала.

Ендийн се обърна и се взря в безстрастните лица на дулата над шмайзерите.

— Не се оправят много с английския, нали?

— Този по средата — спокойно отговори Шанън — преди е бил химик. После е станал военен. Жена му и четирите му деца са били премазани от една бронирана кола „Саладин“. Нали знаеш, че ги правят в Ковънтри? Фирмата „Алвис“. Той никак не обича народа, който стои зад убийството на семейството му.

През следващите няколко мили Ендийн въобще не продума. В един момент попита:

— Какво точно става сега в столицата?

— Комитетът за национално помирение поема властта — каза Шанън. — Изграден е от четирима виндуси, трима каджи и двама представители на третата общност. Но армията ще се набира от племето на хората, които са зад нас. Тази страна ще се използва като база и щаб. Оттук един ден ще тръгнат нови обучени бойци, които ще се върнат да отмъстят за злините, които са сторени на народа им. Може би генералът сам ще се установи в Кларънс, за да управлява лично страната.

— И очакваш ли да измъкнеш нещо от цялата тази работа?

— Вие очаквахте да измъкнете големия пай, като наложите на власт онази тромава маймуна Боби. Новото правителство поне ще е доста по-сносно. Всъщност аз отдавна знам, че в Кристалната планина има платина. Един ден новото правителство със сигурност ще го открие и ще го разработи. Само че ако го искате, ще трябва да си платите. Ще го купите на реална, пазарна цена. Кажи го на сър Джеймс, като се прибереш.

Пред камиона се показа граничният пункт. Макар и да няма телефони, в Африка новините се разпространяват бързо. Виндуските граничари бяха напуснали поста си. Шанън спря камиона и посочи пътя напред.

— Вече можеш да продължиш и пеша — каза той.

Ендийн слезе. Обърна се към Шанън и го изгледа с неподправена омраза.

— Така и не ми обясни защо — каза той. — Обясни ми какво и как, но не и защо.

Шанън се загледа напред.

— В продължение на две години — каза той замислено — наблюдавах как между половин и един милион дечица измират заради хора като теб и Мансън. За да могат да извличат все по-големи печалби, хората от твоето тесто поставяха на власт жестоки и корумпирани диктатори. И при това всичко се правеше в името на реда и закона, в името на Конституцията. Аз може да съм боец, може да съм убиец, но в никакъв случай не съм садист. Опитах се да изясня как и защо се прави всичко това и кой стои зад цялата тази игра. Отпред са наредени шайка политици и контета от Форин Офис. Но те са само позиращи маймуни, които се интересуват единствено от ежбите между разните отдели и гледат как да бъдат преизбрани. Зад тях обаче стоят невидимите пирати от рода на скъпия Джеймс Мансън. Затова го направих. Кажи го на Мансън, като се прибереш. Държа да го знае. Предай му го лично. От мен. А сега тръгвай!

След десет метра Ендийн се обърна.

— Гледай да не стъпваш повече в Лондон, Шанън — извика той. — Ние знаем как да се оправяме с хора като теб.

— Няма да идвам — извика в отговор Шанън и тихичко добави на себе си: — Няма и да се наложи.

После обърна камиона обратно и се отправи към Кларънс.

Бележки

[1] Вид тъмна боя. — Б.пр.