Сюзън Джонсън
Чист грях (5)

Глава пета

Пикникът беше едно от онези съвършенства, които могат да се случат само няколко пъти в живота на човек. Времето беше топло и слънчево, така че лисицата беше изкарала от леговището малките си, за да поиграят навън, в резултат на което малката групичка, пристигнала от ранчото на Адам, наблюдава в продължение на почти един час веселата им игра. Екскурзиантите бяха застанали срещу вятъра и достатъчно далече, за да могат да разговарят шепнешком, без да бъдат чути. Люси се въздържаше от всякакви възклицания. Дори мисис Маклауд, която никой не наричаше в лицето „Клауди“ беше чута един-два пъти да произнася сдържано: „Какъв райски ден!“, когато лисичетата се свиваха като пухени топки и се търкаляха надолу по хълма.

Мисис Маклауд беше изминала успешно пътя до тук върху гърба на Чарли, но успя да слезе от седлото с помощта на двама мъже. След това поотупа от прахта черната си вълнена пола и попита:

— Къде е столът ми?

Сега стоеше удобно разположена в сгъваемия си стол като някой ориенталски владетел. На главата си имаше боне, двойната й брадичка потрепваше, докато ръководеше пикника като роден генерал.

— Графе — рече със специфичното дори за дамите, завършили училище в Единбург шотландско произношение, — сетихте ли се да донесете далекогледа. Виждам някакво животно ей там.

— Люси, предложи на граф Холдейн от целувките.

— Лейди Флора, настанете се на одеялото и си вземете от сандвичите с пушена сьомга.

Адам й подаде далекогледа почти веднага и за известно време потокът от нареждания беше прекъснат, толкова погълната беше гувернантката от гледката.

— Липсваше ми — тихо каза на Флора младият мъж, след като се върна върху карираното одеяло, постлано на земята и се протегна да вземе шишенцето с коняк от дъното на кошницата с хранителни продукти.

Младата жена почервеня, смутена от интимния му тон и се огледа, за да види дали някой не беше забелязал. Люси и баща й обаче извършваха довършителните работи върху лодчицата, която графът беше издълбал от парче дърво, докато бяха наблюдавали лисичетата, а мисис Маклауд за момента беше погълната от съзерцаването на околния пейзаж.

— Никой не ни гледа — прошепна той и отвори сребърното шишенце. — Аз съм самата дискретност. Искаш ли малко? — предложи той, като надигна бутилката към нея.

Младата жена нервно поклати глава — от всички, които познаваше, Адам имаше най-малко нещо общо с дискретността.

— Това ще ти помогне да се отпуснеш — рече с топла усмивка той, като отново й подаде коняка. — Нервна си.

— Нервността ми е от щастие.

Флора учтиво отпи една глътка. Беше в прекрасно настроение, напълно отпочинала след утринния сън, омаяна от присъствието на Адам и от вниманието и грижите му. Тя погледна към Клауди.

— Тя ми напомня за гувернантката, която така и не издържа повече от седмица у нас. Нерви, свързани с детството.

— Клауди е безобидна.

— В какъв смисъл?

Тази жена изглеждаше като охранен сержант, обучаващ на строева подготовка войниците си.

— Не обръща внимание на дребните ми прегрешения и обича искрено Люси.

— Което е достатъчно.

— Предостатъчно. Само обичта й към Люси би била достатъчна.

Флора внезапно си даде сметка, че под външния си дързък и леко непочтителен вид той криеше собственото си нещастие.

— Много си щастлив, че имаш Люси — каза тя.

— Знам. Дори и с цената майка й да е Изолда.

Флора не си спомняше майка си, защото беше умряла в ранното й детство, така че животът с двама родители й беше напълно непознат. Но да имаш жива майка, която не се интересува от теб, трябваше наистина да е много болезнено.

— Но сега, стига тя да не реши да се върне — продължи с усмивка Адам, — както се пее в песента „Животът ще бъде истински хубав“.

— Къде я намери?

Лицето му замръзна за момент, а на слепоочието му потрепна едно мускулче — толкова неприятни бяха спомените, нахлули в съзнанието му.

— Имах предвид мисис Маклауд — побърза да уточни младата жена, притеснена от изписаната на лицето му мъка.

Магията изчезна в миг и той като че отново дишаше свободно.

— Намерих мисис Маклауд във Форт Бентън, застанала на кея, след като беше слязла от последния за сезона кораб, в девет и половина сутринта на осемнайсети октомври преди четири години.

— Изключително точни спомени наистина.

— Тя спаси живота ми — произнесе тържествено той. — Помня всичко до минутата.

И това наистина беше така. Същата тази сутрин той точно беше излязъл от бара на Карсън, където беше прекарал нощта в пиене, хазартни игри и от време на време — в качване на горния етаж с някоя от дамите. Беше нещастно обвързан, нещастно женен за Изолда. Беше дошъл тук, за да посрещне бавачката, която трябваше да е потеглила от Сейнт Луис и която трябваше да се грижи за детето, което очакваха, но тя не беше пристигнала. Друг кораб не се очакваше по Мисури до пролетта и мисълта, че Изолда ще докосва детето му, му беше кошмарна. Не че тя щеше да прояви особен ентусиазъм при тази възможност, но той все пак щеше да се чувства по-спокоен, ако имаше още някой — и то за предпочитане някой мощен и със заплашителен вид — който да се заеме с детската стая.

Единственото, което Изолда беше правила през кратките месеци на брака им, беше да се оплаква: от жегата, от студа, от праха, от вятъра, от липсата на хора с изтънчени маниери наблизо, от предразположението на Адам към алкохола — склонност, появила се след сватбата им, от неудобствата, причинени от бременността й. На последната младият мъж гледаше като на още по-голяма неприятност, тъй като беше принуден да се съгласи на този брак заради предсмъртното желание на баща си.

Не че не чувстваше отговорност към това дете, но обстоятелствата около неговото зачеване му бяха неприятни.

— И оттогава не сте се разделяли — отбеляза учтиво Флора, тъй като мълчанието се беше проточило много.

Върнат към по-приятното настояще от звука на гласа й, Адам каза:

— Клауди се оказа безупречна. Работодателят, който трябвало да я наеме, така и не се появи на пристанището, така че тя стана „нашата Клауди“ по случайност.

— Напомня за английската кралица.

— Само че в доста по-обемен вариант — съгласи се с усмивка Адам. — Трябва да бъда изключително дипломатичен, защото тя ме бие по килограми.

— Ти и дипломатичност? Мислех, че имаш склонност по-скоро към деспотизъм.

Думите бяха произнесени с очарователна усмивка, която стопли сърцето на младия мъж.

— И това ти харесва — каза той, като я гледаше с безсрамно страстен поглед.

— Не, не ми харесва.

Бузите й обаче пламнаха и тя усети познатото пулсиране в долната част на корема си. Беше достатъчно да я погледне по този начин и тя се разтваряше за него.

— Тогава ще трябва да помисля за нещо различно за тази нощ, нещо, което ти харесва.

Зърната на гърдите й се втвърдиха при тези произнесени с тих, леко дрезгав глас слова, при обещанието за очакващите я удоволствия, при спомена за страстната им игра в плевника.

— Трябва да престанеш…

— Иска ми се да легна отгоре ти веднага, ей там, зад онова възвишение. Няма да можеш дори да въздъхнеш, иначе ще те чуят — ще трябва да ме оставиш да проникна в теб, без да издадеш нито звук. Няма да можеш дори да дишаш тежко или те ще се запитат какво правим, а когато дойде върховният момент, ще поема вика ти в устата си. А после, като се връщаме при другите, ще усещаш как спермата ми потича надолу по бедрата ти и аз ще знам, че тя ще бъде в теб и после, докато пиеш лимонадата си и ядеш от сандвичите със сьомга…

Беше застанал така, че да я прикрива от останалите. Всички те бяха погълнати от конструирането на лодката, но Адам не искаше, ако някой случайно вдигне поглед, да забележи червенината по бузите на младата жена или учестеното й дишане, или пък настръхналите й зърна, напиращи под финия плат на бялата й ленена блуза.

— Бих предпочел да не играем дълго билярд тази вечер, ако нямаш нищо против — прошепна той, като докосна едното от зърната с връхчето на пръста си. — Иска ми се да ти покажа леглото си.

— Аз съм обсебена от теб — произнесе едва чуто Флора, стиснала длани в скута си, за да възпре треперенето на ръцете си.

— Тогава след една игра ще кажа „лека нощ“… и ще те чакам горе.

* * *

По време на вечерята същата вечер, точно когато сервираха рибата, една от слугините подаде някаква бележка на Адам.

— Извинете ме — каза лаконично той, след като прегледа бележката, стана от масата и излезе от стаята.

Върна се само след няколко минути заедно с някакъв гост — висок млад метис, който имаше толкова общи черти с Адам, че роднинската им връзка не подлежеше на съмнение.

— Приятно ми е да ви представя братовчед си — съобщи домакинът. — Лейди Флора Бонам, лорд Холдейн, Джеймс дю Гар.

— Простете, че се натрапих — каза с почти незабележим френски акцент мъжът и се поклони, — извинете и вида ми, но Адам настоя да вляза.

Беше облечен по типичния за граничните райони начин: комбинация от кожа и плат, панталони с ресни и мокасини, и риза-туника и сако.

— Непременно трябва да се присъедините към нас — отвърна Джордж Бонам. — Ние не държим на официалностите. По всичко личи, че яздите отдалеч.

— Идва от Вирджиния Сити — обясни Адам. — Сядай тук, Есх-ка-ка-мах-ху — продължи той, наричайки го с индианското му име, което на езика абсароки означаваше „Изправеното копие“.

След това домакинът издърпа един стол и даде знак на един от слугите.

— Вино ли ще пиеш или бърбън? Или кафе?

Знаеше, че братовчед му е изморени след часовете, прекарани на седлото.

— Кафе.

— Джеймс ми каза, че Мар бил упълномощен официално от генерал Шерман да ръководи милицията му. Сега, след като вече действащият губернатор може да издава държавни квитанции на местните търговци, гражданската му армия ще излезе от кръчмите.

— Това ще окаже ли някакво влияние върху вашия клан, който е толкова по на север? — заинтересува се графът, който знаеше много добре какво голямо предимство можеше да има разстоянието в пустошта.

— След неотдавнашното убийство на Боузман и неприятностите, които им причиниха индианците Дакота на запад, чак до Мъсълшел, Мар ще разполага с достатъчно извинения, за да поведе доброволците си, където пожелае. И за нещастие, сега вече той разполага и с гаранции, с които да финансира операциите си.

— Обещал на хората си, освен заплати, и плячкосване — допълни братовчедът. — Имат разрешение да задържат „всичко, което успеят да пленят от индианците“. Това точно бяха думите на Мар.

— Каква ще бъде опасността от тях за твоята долина? — попита Флора.

— Можем да се защитим — отвърна спокойно Адам. — Те не ни притесняват. — Въпреки мекия му тон в думите му се долавяше заплаха. — Джеймс ме уверява, че документите ми за собственост над земята са в ред и аз му имам пълно доверие. Той е моят адвокат.

— Вместо това по-добре благодари на баща си, че предвидливо е осигурил всичко чрез Конгреса.

— Татко разбираше прекрасно стойността на земята — каза с мрачна усмивка Адам. — „Семейните имоти могат да се увеличат благодарение на брака и да се запазят с отговорно отношение към финансите“ — повтаряше често той.

— Колко жалко, че Изолда притежаваше лозята, които искаше той — рече с усмивка братовчед му.

— Колко жалко, че здравето му беше толкова разклатено — измърмори Адам. — И че ти още не беше свършил учението си в Сорбоната. Може би щеше да изнамериш някой не чак толкова обвързващ начин, по който да получа тези земи.

— Забравяш за подчертания му интерес към херцогската титла на семейството й.

— Да, но татко беше избрал да се ожени по любов. Кажи ми сега какво знаеш за телеграмата от генерал Шерман — попита домакинът. Темата за личния му живот очевидно не му беше особено приятна. — Както и за слуховете за преназначаването му. Определена ли е датата за новите избори?

До края на вечерята се обсъждаха предимно политически теми. Два форта, единият на разклона за Мъсълшел, а другият в близост до големия завой край Йелоустоун, в най-скоро време трябвало според плановете да попълнят гражданската армия на Мар. Губернаторът Смит бил все още във Вашингтон, за да брани интересите на областта от заплашващите я удобства на цивилизацията, докато в момента действащият губернатор Томас Мар се беше захванал да защитава репутацията си на бивш генерал от гражданската война на Ирландската бригада.

Когато сервираха десерта, Адам се извини и отиде да каже лека нощ на Люси. Тя се беше оттеглила в детската стая по-рано, уморена от деня, прекаран в планината.

— Отдавна ли сте тук? — попита Джеймс, тъй като беше забелязал размяната на погледи между братовчед му и ослепителната лейди Флора, които го навеждаха на мисълта, че близостта помежду им е по-голяма, отколкото между домакин и гост.

— От три дни — отвърна графът. — Дойдохме, за да купим някои от чистокръвните коне на Адам.

— И татко е безкрайно доволен от покупката си — допълни с усмивка Флора. — Кажи му, татко, за колко време измина една миля тази сутрин Алепо.

— Виждам, че сега, след като разбра колко бърз е този кон, съжаляваш задето двамата с Адам изпуснахте гледката.

— И колко беше времето? — попита Джеймс.

Беше забелязал внезапната червенина по бузите на Флора, освен това знаеше за интереса на братовчед си към красивите жени. Внезапно си припомни клюката, която беше чул от Аврора Паркман и други във Вирджиния Сити за временното изчезване на Адам и Флора по време на приема, даден от съпруга й.

— Проклет да съм, ако не може да измине една миля за 1:46 минути. Не съм виждал толкова издръжливо животно след Аргонавт, който спечели през 1860 година в Аскот.

— В Англия ли ще го превозвате?

— Така мисля.

— Дълго ли възнамерявате да останете по тия места?

— Не знам точно — отвърна графът, като даде знак на слугата, че не иска от салатата. — Зависи от времето, което ще ми трябва за събирането на нужните материали.

— И от това как абсароките ще посрещнат татко — добави с грациозна усмивка дъщеря му. — Заел се е с изучаването на тяхната култура. Освен това обеща да попълни колекциите от растения и животни в Гьотинген и на професор Причард в Лондон.

— А вие помагате на баща си, така ли?

— По-скоро е обратното — заяви гордо графът. — Флора е най-младият учен, представил свои изследвания пред Кралското общество.

— Моите поздравления, лейди Флора — каза учтиво Джеймс. — В такъв случай ще ни изучавате известно време.

— Само татко. Тази есен ще трябва да бъда в Юкатан. Ще правим експедиция за изучаване на тамошните обитатели.

„Трябваше да се досетя“ — помисли си младият мъж. Адам се забавляваше само с жени, за които беше сигурен, че няма да предявяват обвързващи изисквания към него.

— Вие ме учудвате, лейди Флора. Повечето английски дами не биха рискували да стъпят извън Мейфеър.

— Флора не е като „повечето английски дами“ — отвърна с очевидна гордост баща й. — Тя може да язди и да стреля вероятно не по-зле от вас, и при нужда да се защити от някой пустинен шейх или татарин.

— Татко, караш ме да се чувствам неудобно. Аз съм най-обикновена — просто обичам да пътувам.

„Най-обикновена“ не беше думата, която би използвал, за да опише Флора Бонам, размишляваше Джеймс. Тя му напомняше за много от картините, на които беше изобразена Венера — от нея се излъчваше същата поразителна чувственост. Във виолетовите й очи се долавяше особена страстност. Тежката маса коси, в които проблясваха златисти светлинки, сякаш мамеха да бъдат погалени. Дълбокото деколте разкриваше част от пищната й плът, а устните й бяха пухкави, предизвикателни и пълни с обещания.

Надяваше се, че тя ще тръгне по-скоро за Юкатан, защото при настоящото неясно положение на нещата, през следващите месеци той щеше да се нуждае от цялото внимание на Адам.

* * *

Джеймс сподели тези си мисли с братовчед си по-късно същата вечер, когато двамата се отделиха в библиотеката след играта на билярд и се настаниха край прозорците, гледащи към планината. Звездите блестяха ярко в нощното небе, сребърната луна висеше над скалистите върхове.

— Изглежда си сериозно влюбен — каза Джеймс. — Оставил си се да те победи.

Адам вдигна рамене.

— Почти не съм се оставил да ме победи. Тя е дяволски добра. Видя ли редицата от седем изстрела? Последният път, когато видях нещо подобно, беше преди няколко години в Париж, когато Дювал победи Франсоа. Флора е наистина майстор.

— И то и в други области, съдейки по страстните погледи, които разменяхте тази вечер.

Адам се усмихна.

— Тя е удивителна.

— Кога си тръгва? — В гласа на Джеймс прозвучаха строги нотки.

— След ден-два.

— И тогава ще мога да разчитам на цялото ти внимание?

— Винаги си го имал, Есх-ка-ка-мах-ху — отвърна Адам.

— Ще я оставиш ли тази нощ?

— Ако трябва. Изпитваш ли ме?

— Трябва да съставим план как да избегнем доброволците на Мар или при нужда да се защитим, както и да се споразумеем с племето Дакота, което скоро ще започне да търси съюзници. А аз ще трябва да тръгна рано сутринта към летния лагер.

— Ще дойда да те видя, преди да тръгнеш.

— След като тя заспи ли?

Адам кимна.

— Тя те чака, така че върви — каза Джеймс. — Мога да намеря стаята си и без теб.