Сюзън Джонсън
Чист грях (11)

Глава единадесета

В осветения от лампите апартамент цареше тишина. Джеймс беше излязъл преди доста време. Все още облечен в официалните си дрехи, Адам се беше полуизлегнал на тапицирания стол и очакваше пристигането на Флора, затворил очи. Но в действителност не спеше. Напротив — беше изпълнен с безкрайна енергия, в мислите му се въртеше единствено образът на чаканата жена… и свързаните с нея спомени и очаквания. Колко време беше изминало, откакто беше я докосвал за последен път? Две седмици? Три? Повече, реши той, връщайки лентата на изминалите събития. Повече от месец… доста дълго време. Пръстите му се впиха в украсената с дърворезба странична облегалка, кокалчетата на ръцете му побеляха от натиска. След това обаче си наложи да се отпусне — тя щеше да бъде тук скоро. Той погледна към часовника над камината — два и половина.

Малко след три Адам чу почукване. Той се изправи с гъвкаво движение и се отправи към вратата.

Преди да успее да достигне до нея, ударите се повториха, настойчиво и нервно. Щом отвори вратата, Флора припряно се шмугна в стаята.

— Знаеш ли колко много хора все още се разхождат по коридорите в три сутринта? — прошепна тя и пусна брезентовия си куфар на пода пред краката му. — Дяволски много — отговори си сама тя, като въздъхна облекчено, че никой не я беше забелязал.

Едва тогава младата жена се усмихна на домакина си, като че внезапно си беше спомнила за добрите маниери.

— Трябваше да те накарам да измислиш плана за изчезването ми — рече тя със същата топла усмивка, която беше виждал безброй пъти в съзнанието си, откакто я беше изоставил спяща преди няколко седмици.

— Ти очевидно вече си го направила — отвърна Адам и вдигна от земята куфара й.

— Само по една случайност, а не благодарение на теб — отвърна тя, въпреки че гласът й звучеше развеселено, а не недоволно. — Видях Джеймс във фоайето, когато двамата с татко се върнахме от приема у семейство Фиск.

— Той тръгва към лагера.

— Официалната версия е, че и аз съм тръгнала с него. Той прие охотно да ми сътрудничи в набързо изготвения план. Папа не зададе излишни въпроси. С него ще се срещнем след няколко дни в лагера на Четиримата вождове. Джеймс дори дойде в апартамента ни и изчака, докато приготвя багажа си. Много е мил.

— Докато не стане „страшно мил“.

Флора се усмихна, виолетовите й очи гледаха дяволито.

— Обичам, когато си ревнив.

— Заблуждаваш се — прошепна развеселен Адам.

— Може би все още мога да догоня Джеймс — предложи със сладък глас тя.

Младият мъж скочи невероятно бързо, ритна куфара, взе я в обятията си, притисна я и произнесе много тихо:

— Опитай само…

— Ммм… ще направиш ли така, че да си заслужава оставането ми тук?

— Определено.

— Такава сигурност, милорд.

— Не си излизала от мислите ми… откакто напуснах ранчото. А тази вечер те чаках в продължение на — той хвърли поглед към часовника, — час и седемнайсет минути…

— Оползотвори ли добре това време?

— Така мисля.

Изкусителната му усмивка беше прекалено близо.

— Проявявал си се винаги превъзходно и без предварително планиране — каза тя, а дъхът й затопляше брадичката му, — така че потрепервам при мисълта какво би станало, щом предварително старателно си обмислил всичко.

— И то изключително старателно — отвърна Адам, като се наведе да целуне връхчето на носа й, — за всеки един от четиридесет и осемте часа.

— Четиридесет и осем часа — прошепна тя. — Истинско блаженство. Никога досега не сме били заедно повече от една нощ без прекъсване. Невероятно щастлива съм, че не спечелих залога.

— Не толкова щастлива, колкото съм щастлив аз — прошепна той, а черните му очи я изгаряха. — А сега нека да махнем тези дрехи по теб. Язденето, което те очаква тук, не изисква никакво облекло.

Той я поведе към спалнята, настани я на края на леглото и започна да разкопчава блузата, която носеше с черната си пола за езда. След третото копче корсажът се разтвори и разкри пищните й гърди, показващи се иззад тюркоазната коприна.

— Джеймс те е видял в този вид? — рече тихо Адам. — Без долна риза или корсет?

В гласа му се долавяха недоволни нотки.

— Съжалявам — опита се да го успокои тя, усещайки предизвикателството в думите му. — Бързах. А докато свалях балната си рокля махането на всички катове фусти и долни дрехи ми отне толкова много време, че се облякох по възможно най-семплия начин.

— Човек може да види зърната ти под блузата.

Той притисна финия плат към гърдите й. Зърната й действително се очертаваха ясно.

— Не съм искала да изглеждам предизвикателно — прошепна Флора.

Лекият натиск по зърната й предизвика тръпки, които се разпространиха надолу по гръбнака й.

— Сигурна съм… — Тя си пое дъх, тъй като топлата вълна достигна до бедрата й. — … че никой не забеляза.

— Може би — измърмори със смръщен и недоволен вид Адам, докато продължаваше да я разкопчава. — Стой тук — нареди той и постави ръце върху раменете й, за да даде по-голяма яснота на командата. — А когато седна ей там — кимна той по посока на прозорците, — стани и тръгни към мен.

Той я пусна, прекоси стаята и се настани в украсения с дърворезба и скъпа тапицерия стол. Тъмните му очи се присвиха, докато я оглеждаше критично.

Флора седеше на края на голямото легло с четири колони, краката й не достигаха пода. Беше се подпряла с длани върху кадифената кувертюра и усещаше леко безпокойство, тъй като не знаеше как да се държи, когато Адам я критикуваше, а съзнанието й беше замъглено от желание. Възбудата беше боядисала в розово бузите й и оцветила бялата й шия, след което се беше спуснала надолу и гореше в кръвта й.

Дори когато беше облечена само с пола и блуза без каквато и да е украса по тях, от нея се излъчваше невероятна чувственост, мислеше недоволно Адам, борейки се с неуправляемата си ревност. Дори когато седеше така неподвижно, зрелите й форми като че всеки момент щяха да пръснат ограничаващите ги дрехи. Приличаше на пищен символ на плодородието. Още по-смущаващо въздействие оказваха върху осъждащото настроение, в което беше изпаднал, червенината на бузите й — цветът на гуляйджиите и разпътния живот — и вечната й готовност, недискретна и същевременно очарователна, както вече добре знаеше. Дявол да я вземе, тя се възбуждаше толкова лесно. Можеше ли да я кори за недоволството си, за подозренията и съмненията, които го измъчваха? Можеше ли да я осъжда за пищната й женственост? А дали щеше да успее да обуздае собствените си диви импулси и нуждата си да я усмири?

Измина секунда, после — две и тогава Адам вдигна ръце и махна към нея:

— Ела — каза той.

Той самият не можеше.

Тя се смъкна от леглото, като се подчини на лаконичната му заповед, факт, който можеше да се обясни с дългата им раздяла, с крещящата мъжественост на Адам Сер и със собственото й сладострастие. Когато обаче тръгна към него, дължината на стаята й се стори безкрайна под изпитателния му поглед. Усещаше как при всяка крачка гърдите й се потъркват в меката коприна. Напрежението нарастваше с всяко полюляване.

— Вижда се ясно, че си гола под тази блуза. — Гласът му звучеше пресипнало и недоволно.

— Не съм го направила нарочно.

Тя спря на няколко крачки от него, като се стараеше да прецени докъде се простираше лошото му настроение.

— На Джеймс трябва да му е станало приятно.

— Дори не забеляза. — Тонът й го приканваше към повечко разум.

Младият мъж като че не я чу. Той съблече сакото си и извади от джоба му четирите двойки, преди да го захвърли върху близката масичка. После се облегна и като повдигна флегматично между показалеца и средния си пръст картите по посока на Флора, каза:

— Играла ли си и преди на тази игра — да залагаш себе си на масата за покер? Доколкото те познавам, този въпрос ми се струва доста наивен.

— Така и не успях да разбера чувството ти за собственост.

Не й се искаше да му достави удоволствието от истината. Миналото й не му принадлежеше. Фактът, че той беше единственият, получил подобен залог, не беше негова работа.

Адам захвърли картите върху масичката и въздъхна:

— Всъщност това се отнася и за двамата. Прости избухването ми. Не знам как става така — повдигна смутено рамене той, — но ти предизвикваш някакъв особен варваризъм в поведението ми. — Той се усмихна внезапно, изкусителна усмивка с огромен чар и сексапил. — Но щом си тук…

Той се облегна удобно в тапицирания със зелено кадифе стол, протегна напред крака и я погледна изпод тежката завеса на миглите си.

— Защо не се съблечеш заради мен.

Тя отвърна на възбуждащата му усмивка с дяволито повдигане на веждите.

— Ако обещаеш да не се мръщиш.

— Дадено — отвърна развеселен той. — Така по-добре ли е?

— Несравнимо — отговори тя.

На нейната усмивка също трудно можеше да се устои.

— А сега внимавайте, господин графе — измърмори дрезгаво тя и посегна към горното копче на блузата си.

Адам се разсмя.

— Като че ли някой мъж, чието сърце все още бие, би могъл да гледа в друга посока.

— Приемам го като комплимент.

Тонът й беше игрив, а пръстите й бавно разкопчаваха второто копче.

— Без сянка на съмнение. Споменавал ли съм, че намирам прямите жени с кестеняви коси и интереси, насочени към културата на абсароките за особено възбуждащи?

— Това е добре — отвърна весело тя, като разкопча още едно копче, — защото ти винаги си ми бил най-големият любимец.

Още не довършила изречението си, Флора си даде сметка, след като видя внезапно клюмналата му физиономия, че последното й изказване можеше да породи нов спор. Затова тя се усмихна кокетно и бързо добави:

— Обеща да не се мръщиш.

Той се попривдигна леко в стола си. Очите му я гледаха дръзко, поглъщаха я с привидно безгрижен вид. Адам бавно кръстоса крака.

— Абсолютно права си — отвърна тихо той. — Трябва да се представя в най-добра светлина.

— Ще можеш ли?

Той се усмихна на двусмислицата.

— Поне ще се опитам. Ще можеш да ме оцениш — добави безсрамно той, — в края на четиридесет и осемте часа…

— А ти обикновено получаваш добри оценки, предполагам — отвърна с не по-малка арогантност тя, докато откопчаваше последното копче. — Какъв късмет имам…

Тя измъкна блузата от полата и бавно я смъкна първо от раменете, а след това и от ръцете си. Когато тюркоазната коприна се плъзна по пръстите й и падна върху килима, тя попита тихо:

— Харесваш ли това, което виждаш?

Беше гола до кръста. Гърдите й бяха големи, предизвикателни. Като бяла Богиня на земята, даряваща всички мъже. Но тази нощ тя беше само негова, мислеше си със странно ожесточение Адам, както и на другия и по-другия ден и през следващата нощ. Той сви ръката си в юмрук — изкушението да прокара пръсти по големите й меки гърди беше голямо.

— Докосни зърната си — каза небрежно той.

Гласът му звучеше авторитетно, въпреки мекия му тон.

По тялото й премина тръпка при тази безстрастна команда, която приличаше на нетърпяща възражение заповед. Зърната й вече бяха настръхнали, цялата изгаряше от желание да я докосне, ултимативният му тон я възбуждаше още повече. Щом докосна гърдите си, очите й се затвориха под въздействие на преминалия през нея огън.

— Погледни ме. — Гласът му беше дрезгав, той като че излизаше дълбоко от гърлото му. — Хайде.

Трябваше й малко време, за да се подчини и да се върне към по-хладната действителност.

Когато трескавият й поглед се сля с неговия секунди по-късно, Адам прошепна:

— Добре дошла обратно при мен. Ако си спомняш, според договора аз съм твоят компаньон през следващите четиридесет и осем часа. И бих искал да направиш още нещо, за да ме забавляваш.