Сюзън Джонсън
Чист грях (23)

Глава двадесет и трета

Когато Флора се събуди на следващата сутрин, чувстваше особено неразположение, като че беше яла нещо развалено. По време на закуска продължи да се бори с желанието си да повърне и се опитваше да се съсредоточи върху въпросите на Люси. Не й се искаше да тревожи Адам. Той веднага щеше да си помисли, че това е холера, а тя беше сигурна, че неприятните усещания, които имаше в стомаха си бяха доста по-слаби от симптомите, които беше видяла във влака.

Когато след закуска Адам излезе да нагледа конете, които щяха да яздят по-късно през деня, двете с Люси останаха в прохладния вигвам, за да упражняват някои от последните изречения на езика на абсароките, които графът бе записал предишната нощ.

Не след дълго урокът им беше прекъснат от пристигането на Пролетна Лилия и децата й.

— Нямат търпение да си поиграят с Люси — обясни гостенката, застанала до входа. — Може ли да влезем?

— Заповядайте — отвърна учтиво младата жена.

Страховете, породени от ревността й, бяха изчезнали предишната нощ. А и беше обещала на Адам да се държи любезно с нея.

Децата веднага изтичаха заедно навън, а Пролетна Лилия влезе във вигвама, подаде на Флора изплетено от върбови клонки панерче, пълно с дребни сладки, направени от ягоди, малини, лешници и сироп.

— Предложение за мир — каза с усмивка тя.

— Нима показвах толкова ясно емоциите си — изчерви се леко Флора, като пое панерчето. — Извинявай. Адам ми обясни колко много значите за него ти и твоето семейство.

Тя взе една от дребните сладки и я сложи в устата си.

— Той обича само теб — каза стройната чернокоса жена. — Всички разбраха това, толкова е очевидно. Радвам се, че той най-после намери някой, който да го направи щастлив. Неговата съпруга съсипа живота му, а сега на всичкото отгоре отново е тук — кой знае какви неприятности замисля пак.

Флора се задави със сладката, шокирана от неочакваната новина. Изолда в Монтана! В мислите й настъпи истински хаос. В отговор на това стомахът й като че се сви и тя внезапно усети, че закуската започва да се качва към гърлото й. Тя затисна с длан уста, избърбори едно „Извинявай“ и изскочи от вигвама.

Малко по-късно Пролетна Лилия я завари коленичила под едно сливово дърво, пребледняла и с покрито с дребни капчици пот лице, а съдържанието на стомаха й лежеше на земята пред нея.

Тя подаде на Флора една влажна кърпа, помогна й да се изправи и я поведе към колибата. Там настоя младата жена да си легне.

— Вече съм добре — каза слабо Флора, отпусната върху ложето от натрупани една върху друга бизонови кожи.

Доколкото можеше да се чувства добре, при положение че съпругата на Адам отново се беше върнала в Монтана.

— Новината за Изолда беше… — Тя преглътна с усилие, за да се освободи от набралата се в устата й слюнка. — Беше истинска изненада — прошепна тя, усещайки, че всеки момент ще повърне отново.

— Стомахът ти нещо не е ли наред тази сутрин? — попита гостенката й, без да обръща внимание на коментара по повод на Изолда, тъй като отдавна беше я обявила в мислите си за безполезна.

Много повече я интересуваше здравословното състояние на Флора.

— Малко.

— Напоследък спиш ли повече? Чувстваш ли се уморена?

— Наистина се чувствам уморена, но пътуването от Саратога беше изтощително, като се има предвид боледуването на Люси и Адам. — И тя предпазливо пое дълбока глътка свеж въздух. — Сигурна съм, че като си починем няколко дни, няма да съм толкова уморена.

— Гърдите ти болезнени ли са?

Разговорът внезапно беше се отклонил в друга посока. Последният въпрос на Пролетна Лилия определено беше от личен характер. Или поне стомахът й го прие така. След като преодоля смайването си, тя попита предпазливо:

— Какво искаш да кажеш?

— Извинявай, ако се меся — отговори любезно младата жена, — но видът ти е блед, а така изглеждат обикновено жените в началото на бременността си. На Адам ще му бъде много приятно, сигурна съм. Той обожава децата.

— Това е невъзможно. — Но още докато произнасяше тази дума, тя усети, че отново започва да й се гади и направи всичко възможно, за да се пребори с това усещане.

— Ще ти направя чай. Помага много.

— Струва ми се, че се лъжеш — прошепна Флора, като се опитваше да диша бавно, с надеждата, че това ще й помогне.

— Все пак опитай. Винаги първите три месеца от бременността си сутрин не можех да хапна нищо, ако първо не изпиех чаша чай.

— Искам да кажа — лъжеш се, че съм бременна — измърмори Флора, като се надигна, подпря се на лакти и притвори очи. — Надявам се, че не се разболявам от холера.

Беше отчаяна.

— Не съм виждала болни от холера — отбеляза Пролетна Лилия, — но съм виждала подобно на твоето неразположение у много бременни жени. А за Изолда няма защо да се тревожиш — Адам ще се оправи с нея. Чух го като казваше на Джеймс, че ще намери начин да я накара да си отиде най-късно до един месец.

При споменаване на името на Изолда стомахът й отново се присви и младата жена изохка.

— Не мърдай — рече припряно Пролетна Лилия. — Няма да кажа нито дума повече, преди да ти направя чай и тогава ще видиш колко по-добре ще се почувстваш.

Разбираше доколко травмиращо можеше да бъде дори само споменаването на съпругата на Адам.

И така, докато Флора лежеше неподвижно, опитвайки се да се пребори с желанието си да повърне, Пролетна Лилия прибяга да вземе една торбичка с билки от вигвама си. След като се върна стопли вода и направи по чаша чай и за двете. Очевидно всичко в колибата на Адам й беше добре познато.

— Обичам чая слаб и с много захар — каза тя и подкрепи думите си с действия. — Ето, опитай — продължи да говори тя, като помогна на Флора да седне и вдигна чашата до устните й.

Промяната, която настъпи, беше истинско чудо. Само след минути младата жена се почувства несравнимо по-добре, спазмите бяха преминали, вече можеше да мисли и за друго, освен за повръщане и дори забеляза, че децата отново играеха на гоненица в малката поляна между вигвама и реката.

— Е, сега не ти ли е по-добре? — Пролетна лилия се усмихваше топло.

Флора чак сега си даде сметка за безупречния овал на лицето й.

— Безкрайно по-добре — въздъхна с благодарност тя. — Много ти благодаря.

— Трябва да кажеш на Адам. Ще бъде страшно щастлив.

— Страхувам се, че не ме разбра — отвърна едва чуто Флора. — Аз не мога да имам деца заради една болест, която прекарах преди години. Няколко лекари потвърдиха диагнозата.

— Според мен те са сбъркали.

Думите й звучаха толкова уверено, че Флора за първи път в живота си помисли, че тази вероятност може би все пак съществува. Тази надежда обаче беше незабавно отхвърлена. Десетина лекари не можеше да грешат, каквито и да бяха заключенията на Пролетна Лилия.

— Иска ми се да си права, но… — И младата жена бавно поклати глава.

— Е, поне чаят излекува стомаха ти — отговори любезно събеседницата й.

„Жената на Адам скоро ще се убеди сама, когато коремът й започне да расте“ — помисли си тя. Не беше нужно да се опитва да убеди в това непременно днес.

— Кажи ми, когато се почувстваш по-добре — искам да те запозная и с други от роднините на Адам. Всички те изгарят от нетърпение. Той най-после е отново щастлив и цялото му семейство е доволно, че те е намерил.

„Или може би е намерил нас“ — помисли зашеметена Флора, която въпреки всичко не можеше да не се надява.

* * *

Тя обаче не спомена пред Адам за проблемите, които беше имала със стомаха си, защото знаеше, че той ще се разтревожи сериозно. Освен това с множество рационални доводи обяви за несъстоятелни копнежите си. Единственото, което каза на Адам, беше, че Пролетна Лилия я беше посетила. И го попита за Изолда.

— Не е нужно да ми спестяваш неприятните теми — каза тя, докато той си почиваше върху бизоновите кожи. — Предпочитам да знам.

— Не виждах защо да развалям приятното ни прекарване тук. Аз сам го научих неотдавна от Джеймс, пък и засега не можем да сторим нищо по този въпрос.

Той докосна обиците си — несъзнателен жест, с който като че се опитваше да прогони злото.

— Ще ти бъде нужно нещо повече от талисмана, за да се отървеш от нея — усмихна се топло Флора, очарована от присъщата му вяра в силите на отвъдното.

Сега, след като Люси вече се чувстваше добре, обиците му стояха отново на мястото си и той изглеждаше като типичен воин от племето на абсароките, така както носеше само панталони от кожа на лос и мокасини, а гърдите му бяха напълно голи.

— Имаме време да се тревожим заради нея по-късно — отвърна спокойно той. — Това, което ме интересува най-вече в момента, е възможността да поплувам. Водата ми се струва дяволски примамлива в тази жега. Ела да вземем Люси.

Прекараха приятен спокоен ден в семейна обстановка като плуваха в реката, пекоха се на слънце, а по-късно, когато горещината понамаля, пояздиха по съседните хълмове. А през нощта, след като Люси заспа, те седяха навън под осеяното със звезди небе и слушаха барабаните, под чиито звуци танцуваха част от представителите на племето. Пулсиращият ритъм пронизваше мрака и стигаше до закътаното им местенце край речния бряг.

После, като че засегнати от някаква специална магия, се любиха бавно, а величественото нощно небе беше надвиснало като вълшебен балдахин над тях. Звездите над главите им като че изписваха думата „блаженство“. Това беше лятото на тяхната любов. И те лежаха в обятията си, докато луната започна да отстъпва мястото си на кехлибареножълтата зора.

* * *

Много рано на другата сутрин Флора повърна пак. Този път Адам беше този, който поддържаше главата й, а после избърса лицето й и я отведе обратно във вигвама.

— Точно от това се опасявах — каза той, като я сложи да си легне отново. — Разболяването ти от холера беше само въпрос на време. За щастие все още имаме от лекарството на доктор Потс, а аз ще се грижа за теб, докато се почувстваш по-добре.

„Нед Сторхъм щеше да почака“ — помисли си той, като вече наум променяше плановете си.

— Това не е холера — рече обезсилена Флора. Стомахът й все още я измъчваше. — Вчера сутринта пак повърнах, но Пролетна Лилия ми направи чай и това ме оправи. След това през целия ден ми нямаше нищо. Ако това беше холера, скъпи — отбеляза тя, — щеше да ми е непрекъснато зле. Би ли ми сварил по-слаб чай?

Малко по-късно, когато й донесе пълната чаша, от която се вдигаше пара, тя се надигна, подпря се на лакът и започна да отпива от чая, докато той мълчаливо я наблюдаваше. Абсолютната му неподвижност и съсредоточеност издаваше опита му като разузнавач.

— Страшно е ефикасен — измърмори с благодарност Флора, сложи встрани чашата и се изправи в седнало положение. — Пролетна Лилия каза, че ключът за това са двете пълни лъжици захар. Убедих се в това от собствен опит, тъй като вече втора сутрин това ме спасява от непрекъснатото усещане, че ми се повдига.

— От какво мислиш, че е това? — попита тихо той.

После погледна към спокойно спящата на мекото си легло Люси, като си припомни сутрешните пристъпи, придружени с повръщане на Изолда.

Флора вдигна рамене.

— Не знам, но съм сигурна, че не е холера. Виж, кожата ми е розова и изобщо не е суха, гласът ми е наред и повръщам само сутрин. Трябваше да не се съглася и със заключението на Пролетна Лилия.

— Какво заключение? — Погледът му беше напрегнат.

— Това, което очевидно се прави при такъв род неразположения. Тя обаче не беше запозната с моя случай. След като й казах, тя разбра.

— За това, че не можеш да имаш деца ли? — Гласът му беше тих, унил.

— Имаш ли нещо против, че й казах? Чувствам се така, като че те предавам заради това, че не мога да нося твоите деца. Може би не трябваше да споменавам това пред нея.

Адам поклати глава.

— Не, постъпила си добре. Не виждам причина да крием. Тя съгласи ли се с теб?

— Отпърво не се съгласи, но мисля, че промени мнението си, щом й обясних.

— Вече изглеждаш по-добре — каза нежно той. — Не си толкова бледа. Как се чувстваш?

— Много добре. От теб би станала прекрасна медицинска сестра. Мисля, че ще те задържа.

— Не би могла да се отървеш от мен, дори и да искаше, биа — отвърна с топла усмивка той. — Дойдох при теб и ще остана.

* * *

Същия ден, когато Флора полегна, за да прави компания на Люси в следобедния й сън и заспа веднага, Адам отиде да търси Пролетна Лилия.

Намери я заедно с други млади майки, които наглеждаха играещите си деца. Когато каза, че иска да поговори с нея, събеседничките й започнаха да хихикат. Из въздуха се понесе думата бабару-сабиш, а в погледите им се четеше възхищение.

— Мислеха си, че отново ще минеш в обръщение, когато жена ти те напусна. И все още продължават да се надяват — рече със закачлива усмивка Пролетна Лилия, когато се отдалечиха от групичката жени. — Не им казах, че пак се е върнала.

— Не за дълго — отвърна лаконично Адам. — Въпреки че май няма да успеем да уредим толкова бързо заминаването й. Флора изглежда се разболява.

— Тази сутрин пак повърна, нали. — Това беше по-скоро твърдение, а не въпрос.

— Да се разхождаме ли искаш, или ще влезем в моя вигвам.

— Предпочитам да не ходим.

Очевидно той нямаше да дойде да я търси, ако нямаше сериозна причина за това, така че щяха да бъдат по-спокойни в колибата й.

— По-добре ли се чувства сега Флора?

Пролетна Лилия заобиколи групичка играещи на обръч деца.

Адам кимна.

— Направих й чай според твоите указания. Флора ми каза, че си имала някакви предположения във връзка с причината за неразположението й.

— Но тя не ми повярва.

Когато стигнаха до входа на вигвама й, младата жена го покани да влезе с жест на ръката си.

Вътре беше прохладно — колибата беше засенчена от голямо дърво. Адам се настани удобно и предложи предпазливо:

— Кажи ми какво мислиш.

— Жената е бременна.

— Откъде си толкова сигурна? Флора ми беше казала, че прекарана преди болест е отнела възможността й да има деца.

— Искаш да кажеш, че лекарите са й казали това. Вярваш ли им?

Той постоя безмълвен за миг, изумен от подобна възможност.

— Някои от тях са добри — отвърна най-после той. — Лекарката, която ни лекува от холера, беше наистина много опитна.

— Но лекарите не са видели Флора сега, нали? А признаците са очевидни. Гърдите й станали ли са по-чувствителни и леко уголемени? Чувства ли се непрекъснато уморена? Лошо ли й е всяка сутрин? — Младата жена се усмихна дяволито. — Станала ли е по-страстна?

Очите му блеснаха за момент при последния й въпрос.

— Флора не би одобрила, че ти казвам това — отговори тихо той.

Но той наистина беше забелязал, че любвеобилността й е нараснала — нещо, което само допреди няколко дни мислеше за невъзможно.

— Не е нужно да вярваш на думите ми, Тсе-дитсира-тси. Почакай няколко седмици и сам ще се убедиш.

— Надявам се, че си права — каза много, много тихо младият мъж.

— Вече трябваше да има няколко деца — рече Пролетна Лилия. — Но новата ти жена е здрава и млада — ще може да те дари с много бебета.

Усмивката преобрази суровите черти на лицето му.

— Не знам дали наистина вярвам в това — бавно произнесе той, като че се опитваше да проумее новата идея. — Много скоро е — малко повече от три седмици.

— Бебето в нея е здраво и силно — то иска ти да разбереш за него.

— Тя не взима никакви предпазни мерки против забременяване — отбеляза спокойно Адам. — Каза ми, че никога не й се е налагало. Да не би все пак това да е холера или някаква друга болест? — Практичната му природа изискваше по-убедителни аргументи.

— Тя повръща само сутрин — припомни му Пролетна Лилия.

— Хм… — Гласът му звучеше нерешително. — И преди е имала любовници… но никога не е забременявала. — Той поклати глава. — След като може да има деца, защо това не се е случило досега? Тя е на двайсет и шест.

Младата жена повдигна рамене — едва забележимо движение, което обаче отричаше казаното от него. В усмивката й обаче се четеше разбиране за наивността му.

— Истински новак си по тези въпроси, Тсе-дитсира-тси. Спомняш ли си за жената на Белия лос? Беше безплодна през първите три години на брака им. А когато осиновиха сина на брат му, тя забременя. Или пък Хубава жена, която изля едно море сълзи, защото не можеше да има деца, но през лятото, когато победихме дакотите, откри, че е бременна. Познавам още много жени, които са родили децата си след години на безплоден брак. Да продължавам ли да ти ги изброявам?

Той я погледна, леко усмихнат.

— Правилно ли долавям известно задоволство в гласа ти? — попита закачливо Адам.

— Разпознавам със сигурност онзи особен зеленикав нюанс, характерен за бременните — каза Пролетна Лилия. — Виждам го и по лицето на Флора.

— Кажи, че е истина…

Немият упрек, който изразяваха вдигнатите й вежди го накара да спре насред изречението си.

— Тази мисъл ми харесва — поправи се той.

Въздействието, което тя оказваше върху него, се отразяваше в очите му. В тях светеше надежда. После въздъхна, защото не можеше да си позволи да се отдава на такива безоблачни мечти, при положение че Нед Сторхъм заплашваше живота му. Щеше да има предостатъчно време за блажени фантазии, след като го разгроми.

— Ще се наложи да тръгна оттук доста скоро — въздъхна със съжаление Адам — суровата действителност го сграбчи отново. — Изглежда Нед Сторхъм и Изолда са се обединили срещу мен. Ще се погрижиш ли Флора да се чувства добре и ще поемеш ли грижите за Люси, когато на Флора й е лошо? Знам, че мога да те помоля за това.

— Обещавам, Тсе-дитсира-тси. Семейството ти ще бъде в безопасност под грижите ми. Но дали тя ще те остави да заминеш?

* * *

Въпросната тема за разговор се оказа наистина много деликатна, когато излезе на дневен ред седмица по-късно.

Адам беше отложил тръгването си колкото може повече, но на следващата сутрин трябваше да потегли без никакво отлагане повече. До ушите му беше достигнала вестта, че Нед Сторхъм беше пребродил околностите надлъж и нашир в търсене на хора, готови да рискуват живота си за злато. Наемниците му трябвало да се съберат в Елена в средата на месеца.

Още седем утрини, придружени с повръщане, най-после бяха убедили Флора в щастливия факт, че наистина е бременна и въпреки че все още не можеше да си обясни как и защо беше станало това, тя вече започваше да се чувства отговорна за зараждащия се в нея живот. Затова тя силно се възпротиви срещу всякакви планове, които можеха да изложат на риск живота на Адам.

— Искам това дете да има баща, когато се роди — обяви възбудено тя. Слабият огън в средата на вигвама осветяваше ядосаното й лице. — Изпрати другите.

— Не мога да искам от приятелите си да се бият заради мен. — Гласът му звучеше неутрално — не искаше да се разделят скарани. — Един мъж трябва да има достатъчно смелост да защити семейството и земите си.

— Наеми хора, както прави Сторхъм. Нека те да се бият вместо теб. — Очите й бяха потъмнели от гняв.

— На тях не може да се разчита.

Той беше обучен воин и знаеше много добре какви последствия щеше да има подобна постъпка, нещо, което тя не можеше да си представи.

— Какво ще кажеш за правосъдието? То няма да позволи да отнемат незаконно земите ти.

Всекидневно тези, които имаха по-добро оръжие или влияние, или и двете, си присвояваха нечии земи.

— Съдебната система няма да успее да опази земите ми от Нед Сторхъм — рече тихо младият мъж.

— Не можеш да тръгнеш! Мислиш ли, че искам да те загубя точно сега?! — извика тя. — Не те ли интересува това дете? А аз не те ли интересувам? Трябваше да се досетя — добави все така възбудено Флора, — когато снощи остави Люси при Пролетна Лилия. Знаеше, че ще тръгваш.

— Няма кой друг, освен мен да се бие заради моите интереси — отвърна нежно Адам. — Нито един съд няма да накара Нед Сторхъм да се върне там, откъдето е дошъл, нито пък аристократичните привилегии биха могли да ме защитят. Аз единствен мога да сторя това. Но няма да рискувам, обещавам.

— Това няма да означава нищо, по дяволите — отговори разгорещено тя, — когато се изправиш срещу цяла армия от наети главорези, предвождани от човек, който убива всеки, който се изпречи на пътя му. Защо трябваше да застрелваш брат му?

„Откъде е разбрала?“ — учуди се той. Той самият не й беше казвал за това. Изненадата му явно се беше изписала по лицето му, защото Флора добави раздразнено:

— Татко спомена по погрешка. Не успява да бъде в крак с всичко, което пазиш в тайна от невинните ми уши. Дявол да го вземе, не трябваше да убиваш Франк Сторхъм.

— Опитах се първия път, но ако в крайна сметка не бях го убил, никой от нас нямаше да е в безопасност.

— Така че ти просто го застреля, така ли?

Тя не се държеше разумно, просто беше ядосана и майчински настроена.

— Не можеш да разбереш — отговори той, като сдържаше гнева си. — Това не е „Мейфеър“ или „Пал Мал“, а район, в който оцеляваш само при условие, че можеш добре да се защитиш. Няма кой друг, освен мен, да защитава земите ми. По-силният си присвоява собствеността на по-слабия. Знаеш ли колко много хладнокръвно застреляни или обесени хора съм виждал? Това не е някой цивилизован район с цивилизовани закони и скъпоплатени адвокати, които ще водят в съда безкръвни битки от твое име. Те искат да ме убият, не разбираш ли? — каза тихо той. — И ще успеят да го сторят, ако не ги изпреваря. Съжалявам, че си разстроена. Иска ми се да мога да те успокоя. Иска ми се да не трябва да защитавам постоянно земите си. Иска ми се да умра на преклонна възраст в леглото си и ти да бъдеш до мен — изреждаше бавно той. — Но за да може да стане това, трябва да убия Нед Сторхъм, а вероятно след това и някой друг — през следващата година, месец или може би дори ден. Земите ми наистина са безценни — едни от най-хубавите в щата. И аз възнамерявам да ги запазя.

— Мразя, когато ми говориш по този начин, мразя военния ви кодекс! — възкликна Флора, с треперещ от вълнение глас. — Не искам да умираш!

— Аз и не мисля да го правя — отговори твърдо Адам. — Ще се върна при теб и Люси, и — той се усмихна — нашето дете.

— Обещано?

Едва доловим, тревожен шепот. Победена от собствената си логика, тя трябваше да се примири с неизбежното. Нед Сторхъм нямаше да изчезне от живота им по собствено желание.

— Обещано — рече тихо той и протегна ръце, за да я вземе в обятията си.

— Кога? — Тъй като беше притиснала буза до гърдите му, думите й звучаха задушени.

— Не знам. — „Когато Нед Сторхъм е на път към ада, а Изолда — към Европа“ — помисли той. — Много скоро, надявам се. А сега ме целуни и ми разкажи за бебето. Искам да говорим за по-приятни неща. Момче ли искаш или момиче? — попита тихо той, като я притискаше нежно към себе си. — Мислиш ли, че Клауди ще ни остави да го подържим — или пък Люси? Толкова щастлива ли си, колкото съм и аз, че ще имаме бебе? — Той погали с любов косите й.

— Толкова съм щастлива, че не може да се сравни с нищо. И ако не ме оставяше…

— Няма да бъде за дълго — прошепна той.

— Наистина ли?

Страхът й я караше да се чувства като малко дете, а това усещане беше доста странно за нея, след всички предизвикателства, с които се бе справяла в живота си.

— Честна дума.

 

 

Само няколко часа след заминаването на Адам, Флора вече мислеше, че би могла да му бъде от полза по много начини. Разбираше чудесно защо любимият й трябваше да се изправи срещу Нед Сторхъм, както и това, че присъствието й само щеше да усложни задачата му. Но същевременно беше сигурна, че може да му помогне — все пак се справяше прекрасно с оръжието.

Не беше ли длъжна да го подкрепи в името на тяхното дете и на Люси, размишляваше тя. Не беше ли длъжна да стори всичко възможно, за да увеличи шансовете на страната на мъжа, когото обича? Защо и тя да не вземе участие, за да защити общото им бъдеще?

Тя влезе във вигвама на баща си, където мъжете пакетираха дрехи на абсароките, за да ги изпратят в музея в Готинген, и заяви, като че между другото:

— Мисля си — защо да не последваме Адам и Джеймс? Искаш ли да дойдеш с мен?

Графът вдигна очи, погледна дъщеря си и остави кошницата.

— Знам какво чувстваш, но Адам няма да одобри това — каза той. — Той се тревожи за твоята безопасност.

— А моите тревоги за неговата безопасност нищо ли не значат? — В гласа й звучеше безпокойство.

— Нямам намерение да споря по този въпрос, скъпа — рече с успокояващ тон баща й. — Просто казвам, че Адам би предпочел да останеш в лагера.

— Е, аз пък няма да остана. Искаш ли да дойдеш с мен?

Хенри спря да сгъва украсената с мъниста индианска блуза и погледна към графа. Алън и Дъглас също не сваляха очи от работодателя си.

— Разбира се. Знаеш, че ще дойда.

Ако графът нямаше вкус към опасностите и приключенията, той щеше да си стои в Йоркшир. На него му беше не по-малко трудно, отколкото на Флора, да остане тук.

— Ами Люси? — поинтересува се той. — Няма ли да се притесни, ако и ние тръгнем?

— Защо да не я попитам — предложи Флора, доволна, че отново контролира живота си.

Облечена като всички останали в селото, Люси по нищо не се различаваше от своите братовчеди и приятели. На младата жена не й беше лесно да я отдели от интересната игра.

Тя коленичи до нея и попита:

— Би ли имала нещо против, ако отида с групата на баща ти и на Джеймс?

Люси с усилие откъсна поглед от играещите край тях деца и го насочи за миг към Флора.

— Самичка ли ще отиваш? — попита момиченцето, привикнало вече към бойните походи на Адам. — Татко никога не отива сам.

— Не, Джорджи, Алън, Дъглас и Хенри също ще дойдат с мен. Няма да съм сама, а Пролетна Лилия ще се грижи за теб, докато аз се върна.

— Веднага се връщам! — извика към приятелите си тя, преди отново да насочи вниманието си към Флора. — Вече мога ли да отивам да си играя? — попита учтиво тя. — Играем си на надбягвания с коне и аз печеля.

Травмата беше избегната.

Люси беше отраснала сред голямото семейство на абсароките, беше сигурна в любовта на баща си, а бавачката й беше способна да я защити, дори ако от земните недра се появяха демони. „И то доста успешно“ — помисли с усмивка младата жена.

Люси действително се чувстваше щастлива и сигурна във всички тези, толкова различни светове.