Сюзън Джонсън
Чист грях (15)

Глава петнадесета

Всички хотели бяха пълни: гигантският „Юниън“, не по-малкият „Конгрес Хол“, изключително красивият „Кларъндън“, където Адам беше настанил цялата си свита, както и всички останали, та дори и най-невзрачните пансиони, които бяха доста далеч от модните изисквания. Спокойният ход на обществените развлечения си беше все един и същ: закуска между седем и девет, разходка до някой от минералните извори и пиене на водата му, утринен концерт, лек обяд, който в големите хотели се сервираше едновременно на хиляда посетители от обслужващ персонал, наброяващ около двеста и петдесет сервитьори. Нова разходка за наместване на храната, отсядане на някоя от дългите веранди покрай местата за разходка на висшето общество, следобеден концерт, при това с възможност за избор, тъй като всеки хотел наемаше собствени музиканти. А в четири — главното събитие на деня — процесията с каляски до близките езера.

Програмата беше свободна, посветена на ядене, пиене, спане, разговори, разходки, четене, яздене, леки развлечения — всичко беше предназначено да доставя удоволствие. Дамите трябваше да сменят тоалетите си поне пет пъти дневно, така че всички да видят великолепните им гардероби и бижута. А за тези, които се интересуваха от надбягванията, хиподрумът беше отворен от девет сутринта до четири следобед. Жени с леко поведение, прекрасно облечени и фризирани — тъй като в Саратога все още се спазваше традицията, противопоставяща се на греха — стояха изложени, подобно на красиви цветя в каляските си. Защото къде беше най-вероятно да срещнат богати мъже, ако не на конните надбягвания.

В девет се откриваха балове, за които говореха като за вечеринки, докато мъжете с други интереси можеха да залагат богатствата си в дискретни частни клубове, в които не се допускаха жени.

За разлика от Нюпорт, другият летен курорт за богаташи, който приютяваше жителите си зад бариерите на струващите милиони долари вили, Саратога приемаше и тези, които можеха да си позволят една хотелска стая. Така че финансови титани от източните щати, преуспяващи бизнесмени от западните райони, магнати в областта на транспортните средства, политически величия, светски личности, не упражняващи никакви професии и представители на аристокрацията, влюбени в конните надбягвания се разминаваха със средната класа на Америка по верандите, край изворите, по време на храна в огромните трапезарии, при залаганията на хиподрума и по сенчестите места за разходка. И този пъстър човешки парад, това типично за Америка смесване на различни култури, където всеки предприемчив и находчив човек имаше възможност да натрупа богатство, се събираше в Саратога всяка година, предлагайки забележителна картина — тази на демократизацията на елегантността.

Флора пристигна в дома на леля си в разгара на сезона, по време на най-големия наплив на посетители, леко притеснена поради причината за идването си, уморена от осемдневното пътуване и благодарна на баща си, че беше настоял да изпрати слугата си с нея.

Хенри, дребен корнуолец с дарба за езиците и неизчерпаема енергия, я беше придружавал по време на пътуването й из Америка като че без да почувства умора, учудвайки я непрестанно с организаторския си талант. Багажът й беше пристигнал преди тях, както и втората и третата телеграма от баща й, така че Сара я очакваше с разтворени обятия и гостоприемна усмивка.

— Скъпа, колко хубаво, че дойде — провикна се леля й и я прегърна. — Не съм те виждала от цяла вечност. Влизай и ми разкажи всичко — добави бодро тя, като хвана Флора за ръката и я поведе към прохладата, която предлагаше къщата на площад „Франклин“. — Сигурно си гладна.

— Хенри се погрижи никога да не оставам гладна — отвърна с усмивка племенницата й. — Както впрочем се погрижи и за всичко останало.

— Което обяснява защо баща ти му плаща толкова добре. Той е истинско бижу. Дори майка ти го харесваше, а тя не понасяше да дели баща ти с когото и да било. Нека да поседнем в градината, там е много прохладно — продължи тя и задърпа Флора през малката гостна към френските прозорци, от които се стигаше до потъналата в зеленина и цветя беседка.

След като се настаниха и слугинята, която сервира чая се оттегли, Сара започна:

— Татко ти ми изпрати телеграма, но нали знаеш колко лаконични са тези послания. Какво те води в Саратога?

Беше дипломатична, тъй като изпратените от Джордж Бонам телеграми бяха доста подробни, въпреки че от дискретност в тях не се споменаваха никакви имена.

— Татко ме убеди да дойда — отвърна с лека въздишка Флора. — Осемте дни на пътуването ми дадоха достатъчно време, през което да съжалявам, че съм предприела тази стъпка. Татко обаче мисли, че Адам Сер може да ми даде известно успокоение.

— А ти нуждаеш ли се от успокоение? — попита с привидно спокойствие Сара Гибън, защото Адам Сер й се струваше последният човек на земята, който можеше да донесе успокоение на една жена.

— Не съм напълно наясно какво точно искам. Ако ми беше задала същия въпрос преди няколко месеца, мъжко име никога не би било отговорът на неустановените ми чувства. Работата ми винаги е стояла на първо място. Тя беше най-голямото ми удоволствие.

— Докато сега удоволствието, наречено Адам Сер, нахлу в този частен резерват.

Флора повдигна рамене и взе един от сладкишите.

— Ядеш ли повече, когато си разстроена? — попита тя, след като отхапа от гарнираната с целувка сладка. — Слава богу, че Хенри беше до мен, така че не ми липсваха сладки неща.

И тя се усмихна ведро, изпълнена със снизхождение към дребните си недостатъци.

— Понякога един-два бонбона ми помагат да се преборя с неразположението си — съгласи се леля й. — Какво обаче възнамеряваш да правиш, щом вече си дошла тук — настоя Сара, тъй като искаше да чуе мнението на племенницата си по повод описаните в телеграмите на зет й събития.

— Да накарам Адам Сер да плати за дяволското ми неразположение — отвърна с усмивка младата жена, — както и за килограмите, които сигурно натрупах, благодарение на лошото си настроение.

— Изглеждаш великолепно, скъпа. Не е нужно да го караш да плаща за това, но никога не е зле човек да си отмъсти малко за това типично мъжко безгрижие, което те започват да култивират у себе си още от люлката — добави спокойно Сара, повдигнала дяволито едната си вежда.

— Страхувам се, че плановете ми бяха насочени най-вече в тази посока — заяви ведро Флора, — въпреки проявите от време на време на съвестта ми, която ме призоваваше към миролюбиви средства. След осемте дни, прекарани в разсъждения и търсене на различни философски доводи, съм убедена, че дойдох, за да разбия живота му и да го прелъстя.

— Последното не е никак трудна задача, щом става въпрос за Адам Сер.

— Но в този случай може да се окаже много трудна мисия. Когато се разделихме последния път, той каза само: „Съжалявам“.

— Характерно поведение за него, в това не се и съмнявам. Както и за тебе — напомни на племенницата си Сара. — Доколкото си спомням и ти си се отнесла по подобен начин с не един и двама влюбени младежи.

— И сега плащам за лошите си постъпки — отвърна Флора, като се усмихна леко. — Струва ми се, че съм оглупяла и влюбена както никога досега, затова дойдох, за да открия дали не ми липсва толкова много, само защото си отиде така внезапно.

— А когато разбереш истината, какво ще правиш?

— Тогава ще се окажа наистина в задънена улица — отговори откровено младата жена, тъй като една постоянна приятелска връзка не се побираше в рамките на настоящия й начин на живот.

Тази възможност винаги беше отлагана за някакво неопределено бъдеще с някакъв безименен мъж, а причините според нея щяха да й се изяснят дотогава.

— Това, което би ми доставило удоволствие в момента, е да му кажа „здравей“ и да наблюдавам реакцията му. Малък тест на способностите ми като прелъстителка. Сигурно звуча като някоя безскрупулна, злонамерена личност.

— Скъпа, всяка една от младите жени е дошла тук, за да прелъстява. Някои от интерес, други — от любов, трети — единствено заради удоволствието. Ти не си изключение, повярвай ми. А и честно казано, скъпа моя, отдавна някой трябваше да плати на Адам Сер за всичките му любовни похождения. Винаги досега се е измъквал невредим от многобройните си любовни афери. А аз звуча ли като безскрупулна личност?

Флора се разсмя.

— Сигурно имаме достатъчно развита съвест, щом си поставяме въпроси от морално естество.

— Изглежда доста успокоително — отвърна с усмивка леля й, — защото това е градът на незаконната любов и на лицемерните позьори. Но ние трябва да спазваме поне привидно приличие. Така, засега достатъчно за безполезното съжаление — заяви тя, практична по сърце жена, която управляваше успешно своята корабна фирма, както и тази на починалия си съпруг и ценните си книжа. — Това, от което се нуждаем на първо време, е подходящ за прелъстяване гардероб. Тази вечер трябва да дойдеш с мен на бала у Белингтънови.

— Малко вероятно е Адам да отиде на бал. По-вероятно е да го намеря на хиподрума или в игралната зала.

— Знам от сигурно място, че Колдуел Кинг тази вечер ще води хората си у семейство Белингтън, а Адам всяка вечер играе с Колдуел. Донесла ли си нещо наистина смайващо? Ще извикаме шивачката още утре сутринта, но дотогава ще трябва да се оправим с това, с което разполагаме.

— Имам тук една рокля от копринен шифон, за чиято направа Уърт отдели цял месец.

— Какъв цвят?

— Пармсковиолетово.

— Прекрасно — заяви възбудено Сара. — С диаманти, естествено — добави с леко дрезгав контраалт тя.

— Разбира се — отвърна с хитро намигане Флора.

* * *

След успешния ден на конните надбягвания и ранната вечеря с Люси, Адам беше в стаята си, където слагаше фрака и бялата си папионка. Люси присъстваше, както обикновено на тази церемония, седнала на един стол до голямото огледало, като люлееше обутите си в зелени кожени обувки крачета и го подлагаше на истински разпит.

— Къде ще ходиш първо?

— В „Морисей клуб“ на улица „Матилда“.

— Малката червена тухлена къща ли?

— Точно татко.

— Ще загубиш ли пари?

— Надявам се, че не.

— Можеш ли да ме заведеш там някой път?

— Само в салона, където сервират вечерята, скъпа. Правилата забраняват дамите да ходят в игралните зали.

— Това е глупаво.

— Права си.

Той се усмихна на дъщеря си. Все още беше облечен в поръбен със зелено муселин, за да бъде в тон с цветовете, с които конете му се явяваха на надбягванията.

— Какво ще стане, ако вляза? Та нали винаги виждам картите ти, когато двамата играем на покер?

— Правилно, съгласен съм с теб — това е много странно.

— След като там няма дами, защо се обличаш официално?

Адам вдигна рамене.

— Още едно правило.

— Мразя правилата.

Младият мъж се усмихна, докато нагласяваше бялата си папионка пред огледалото — разбиранията на дъщеря му за ограниченията съвпадаха напълно с неговите.

— Има ги обаче колкото искаш — рече той. — В къщи си е по-добре.

— Но нашите коне бягат наистина много добре, нали, татко, така че си заслужаваше дългото пътуване. А Магнус спечели всички надбягвания, в които се яви.

— До едно. Вече не мога да печеля от залаганията — добави с широка усмивка той. — Истинско удоволствие е обаче да го наблюдаваш — продължи той и се присегна за сакото си. — Следващият сезон ще го представим за Гран При.

— Аз ще дойда и тогава с теб.

— Непременно.

Прекрасно скроената дреха прилепна на широките му рамене.

— Вече съм достатъчно голяма, за да не се нуждая непрекъснато от присъствието на Клауди.

— Разбира се, че си голяма, миличка — каза Адам и погали тъмните й къдрици. Нейното присъствие беше от първостепенно значение за него. — Париж ще ти хареса.

— Мама ще бъде ли там?

— Не съм сигурен, скъпа. Тя не обича конните състезания така, както ние с теб — отвърна той, избягвайки по-важните причини, поради които те най-вероятно нямаше да я видят.

— Тази вечер ще се виждаш ли с чичо Колди?

— Той ще дойде да ме вземе.

— Може ли да остана, докато дойде? Той винаги ми носи сладкиши и се смее наистина гръмогласно. А това ме разсмива.

— Той кара всички да се смеят и да, можеш да останеш.

— Толкова си добър, татко.

Той погледна надолу към дъщеря си през гъстите си мигли, искрено развеселен.

— Наистина ли?

— Винаги ме оставяш да правя това, което искам.

Адам се усмихна широко.

— Трябва ли да казвам по-често „не“?

Люси вдигна поглед към него. Очите й бяха същия цвят като неговите, гледаше го открито и безхитростно.

— Обичам да правя това, което искам.

— Точно така си мислех и аз — отвърна мило Адам. — А сега ме целуни, защото Колдуел ще пристигне скоро и няма да те видя до утре сутринта.

Той клекна до стола й, прегърна я, а тя го възнагради с влажна целувка и сияеща усмивка.

— Ще целуваш ли някоя дама тази нощ? — попита тя, когато баща й се изправи отново.

Той се поколеба за момент.

— Не мисля.

— Роузи казва, че целуваш много дамите, а Флоси казва, че иска да целуваш и нея.

За миг очите му се разшириха и той каза предпазливо:

— Сигурно не си разбрала нещо.

— А-ха. Те говорят това толкова често. Приказват си за теб непрекъснато и въздишат, и се кискат. Мисля, че те харесват, татко.

— Защо да не слезем долу и да изчакаме чичо Колди във вестибюла — предложи внезапно младият мъж, за да отклони по типичния за родителите начин вниманието й. — Можеш да се спуснеш по перилата.

— Юпи-и! — извика Люси и скочи от стола с вечната си неизчерпаема енергия. — Ти си най-добрият татко в целия свят — възкликна тя.

Вече беше успяла да пресече стаята.

Може би беше по-добре да изпрати Роузи и Флоси обратно в Монтана, размишляваше в това време Адам, докато прекарваше златната верижка на часовника през пояса си. Последното, от което се нуждаеше, бяха проблеми с младите бавачки на Люси.