Сюзън Джонсън
Чист грях (27)

Глава двадесет и седма

Адам дойде в съзнание същата нощ край високите брегове на река Елк Ривър. Луната се бе скрила за известно време зад висок връх от пясъчник, но небето беше осеяно с безброй звезди, които блестяха като безупречни диаманти. Когато обърна глава, за да види луната, появила се отново иззад скалите, младият мъж видя вървящата до носилката му Флора.

Той се усмихна.

— Усетих уханието ти и разбрах, че съм жив.

— Благодарение на истинско чудо и то само заради проклетите ти разбирания за кавалерство.

Знаеше защо не беше нападнал Нед Сторхъм с пушката си и в часовете, последвали смъртта на Нед, настроението й варираше от гняв до облекчение.

— Раните ми винаги минават бързо.

— Значи и преди си постъпвал глупаво — смъмри го тя.

— Особено през една нощ — отвърна с усмивка той, — когато заведох една дама до постройката за файтоните в дома на съдия Паркман.

— Тогава поне нямаше опасност да те застрелят — измърмори тя.

— Не бях съвсем сигурен в това.

Младата жена се усмихна.

— Ти си непоправим.

— И дяволски щастлив, че те имам. — Той протегна ръка. — Докосни ме, за да съм сигурен, че това е истина. Че действително си тук. Небето е толкова красиво, че това би могло да бъде и сън.

Малката й ръка се мушна в неговата и двамата усетиха същото необяснимо привличане, което ги беше поразило още през онази нощ във Вирджиния Сити.

— Не трябваше да се приближавам на повече от един изстрел разстояние от Нед — каза тихо Флора. — Би могъл да отвърнеш: „Аз ти казах да не го правиш“.

Беше я предупредил, че присъствието й щеше да изложи него и цялото мероприятие на опасност.

— Постъпи много смело, като ми се притече на помощ, биа. Държа се като истински воин. А човек никога не знае как точно трябва да действа в битката. Все още не съм се научил.

— Трябва да ми покажеш.

— Надявам се, вместо да правим това, да можем най-после да се порадваме на малко мир и спокойствие — отговори дипломатично той. — Предпочитам да отглеждам коне.

— В това наистина мога да ти помагам.

— А аз мога да ти помогна в тълкуването на нашата култура на абсароките. Договаряме ли се?

— Това би ми се понравило много — прошепна младата жена.

Обхвана ги такова чувство на задоволство, като че можеха да сторят всичко, стига само да бъдат заедно, като че можеха да видят неща, незабележими за другите, като че тази нощ луната блестеше единствено за тях.

— Не трябваше да ходиш пеш — каза Адам. — Ще кажа на някой да доведе кон за теб.

— Движим се толкова бавно, че се чувствам прекрасно. Пък и повръщам само сутрин. Освен това Пролетна Лилия каза, че движението е много полезно за бебето.

— Но тя сигурно не е имала предвид ужасното напрежение, което преживя днес — отвърна сухо той. — Ако тя ще се превръща в най-неоспоримият авторитет за теб, ще трябва да поговоря с нея.

— Тя няма да те послуша. Казва, че мъжете не знаят нищо за бебетата.

— Аз обаче имам намерение да науча колкото може повече по този въпрос — стисна нежно пръстите й Адам. — Не искам да оставам встрани…

— … този път ли?

— Ако нямаш нищо против — отговори благо той. — Мисълта, че носиш моето бебе…

Той спря да говори, защото гласът му му изневери. Измъченото му тяло, чувствата му — изведнъж не можеше да ги контролира. Образът на Нед Сторхъм, който за малко не отне живота му, беше жив в съзнанието му. Налегнаха го и неприятни спомени за бременността на Изолда.

— Смазан съм от емоции — прошепна той. — И много щастлив.

— Знам — отвърна тихо Флора, не по-малко щастлива от него. — Това е заради бебето, което ми казваха, че няма да мога да имам.

— Ах-бадт-дадт-деах ни дари с него.

— Ти ме дари с него — промълви тя. Нямаше миг през деня, в който да не мислеше с радост за растящото в нея бебе. — Брат или сестра на Люси.

— Мога ли да й кажа? — Очите му блеснаха на лунната светлина — приличаше на възбудено момченце.

— Доколкото познавам Люси, тя най-вероятно вече е подочула нещичко от разговорите на тази тема. Да, кажи й. Кажи на всички, на целия свят.

— Да не би лейди Флора да е също възбудена? — пошегува се той.

— Това е истинско чудо, скъпи, или поне според лекарите е такова, така че не само съм много впечатлена от твоята мъжественост, ами се чувствам на седмото небе от щастие.

— Още щом мога отново да мърдам, без да крещя от болка, ще се погрижа да добавя още нещо към определението ти за върховно щастие — усмихна се младият мъж.

— Дори не смей да мислиш за каквото и да е движение през следващите седмици. Знаеш ли, че малко оставаше кръвта ти да изтече, а ако Хенри не беше извадил куршума от рамото ти, най-вероятно щеше да умреш от инфекцията. В никакъв случай не трябва да мърдаш в продължение на доста дълго време.

— Да, скъпа.

Той нямаше намерение да чака седмици. Усмивката му обаче я успокои, а когато отвърна: „Както кажеш“, тя трябваше да бъде нащрек — подобно разкаяние и покорност не бяха типични за Адам Сер.

* * *

Те останаха в лагера на Четиримата вождове докато раните на Адам зараснаха. Тъй като традицията на абсароките даваше право на един воин да има повече от една съпруга, малко след пристигането си двамата с Флора се ожениха. На скромната церемония присъстваха всички обитатели на селцето. Тя бе отпразнувана с двудневни веселби и танци. През първата им брачна нощ Флора първоначално се противопостави, когато Адам пожела да изпълни съпружеските си задължения. Той обаче беше много настоятелен и не след дълго нейната съпротива и неговата болка бяха забравени благодарение на удоволствието, които си доставяха един на друг.

След двуседмично лечение Адам вече не можеше да си намери място, неговата отстъпчивост и покорност като пациент бяха се изчерпали. Една сутрин в края на септември, след като мълча мрачно по време на закуската, и след като Люси изхвръкна навън, за да играе, той рязко се изправи от мястото си край огъня, чиито пламъци бе наблюдавал, и каза:

— Днес се връщаме в долината Аспен.

— Не трябва да яздиш още — възпротиви се Флора. — Разстоянието е доста голямо. — Тя прекъсна работата си — оправяше леглото — и го погледна. — Главата ти все още не е минала. Рамото те боли при най-малкото движение. Не, няма да тръгвам.

— Ще тръгнеш. — Той я гледаше втренчено.

— Не понасям заповеди — отвърна язвително тя.

— Добре. Двамата с Люси тръгваме. Ела по-късно. Ох, по дяволите — въздъхна дълбоко той, — извинявай, но не мога да остана така дори само още един ден. Направих всичко, което се очакваше от мен, ядох само полезни и хранителни неща, взимах лекарствата си, почивах, докато станах деликатен като жена. Чувствам, че ще полудея. Не съм виждал нито конете си, нито ранчото от месеци. Моля те, ела. Ако искаш, ще се движим на малки преходи. Просто искам да се прибера вкъщи.

Той произнесе последните думи с такъв копнеж, че Флора разбра колко усилия бе положил, за да не я разочарова, но и колко нетърпелив бе да види отново своята долина.

— Ако обещаеш, че ще вървим бавно.

Той се усмихна утешен — беше му олекнало.

— Всичко, което желаеш.

— Желая да остарея заедно с теб, а не да гледам как умираш от раните си.

— Ще пътуваме цяла седмица. Това достатъчно бавно ли е?

От смъртта на баща си не беше обсъждал с никого личните си проблеми и решения — той сам, без ничия намеса, ръководеше живота си. Фактът, че се съобразяваше с нечие друго желание или мнение показваше какво значение бе придобила за него любовта му.

В крайна сметка се споразумяха за пет дни. Пътуваха бавно, като че бяха тръгнали на екскурзия, и се наслаждаваха на прекрасния есенен пейзаж. Дърветата и храстите бяха се пременили в златни и огненочервени одежди, а въздухът беше толкова кристалночист, че се виждаше ясно мили напред. Тъй като графът и хората му бяха останали в лагера, за да продължат работата си, те за първи път бяха съвсем сами, само тяхното малко семейство. Когато преминаха дефилето, което водеше към долината Аспен, спряха конете си на хребета, от който се разкриваше чудесна гледка към плодородната долина, а Адам се протегна и хвана ръката на Флора.

— Добре дошла в къщи, мисис Сер — каза тихо той.

— Благодаря, мистър Сер.

Докато произнасяше тези думи, усети, че я залива всепоглъщащо чувство за притежание и сладко усещане, че тя самата принадлежи.

— Защо се навлажниха очите ти? — попита с очарователна нетактичност Люси, като се надвеси на коня си, за да може да види по-добре Флора, яздеща от другата страна на Адам.

— Защото съм щастлива — отвърна тихо младата жена.

— Пролетна Лилия каза, че сега, когато очакваш бебе, може би ще плачеш повече. Защото си щастлива заради бебето ли? Искам момче, знаеш ли, защото то няма да иска да играе с куклата Дий-Дий. А и куклата Дий-Дий също иска момче.

Говореше с типичната за малките деца наивност, сигурна, че желанията й са от първостепенно значение за целия свят.

— Не сме сигурни, че бебето ще бъде момче. Това ще реши Ах-бадт-дадт-деах — обади се Адам.

— Надявам се да реши да бъде момче — заяви натъртено Люси, като намести по-удобно куклата Дий-Дий в ръцете си. — Нали и ти искаш това, Дий-Дий? — попита тя, заслуша се за момент и след това рече. — Тя ще се моли на Ах-бадт-дадт-деах.

— Какво ще кажеш? — прошепна младият мъж, забелязал, че Флора едва се сдържа да не се разсмее от наивните предпочитания на дъщеря му.

— Ако е момиче бихме могли да го наречем Арчибалд.

— Не съм сигурен, че това ще бъде достатъчно за куклата Дий-Дий. Може би през следващите месеци ще трябва да се отдадеш изключително на типично мъжки занимания, за да повлияеш на крайния резултат в желаната посока.

— Ако първия път не успеем, нищо не пречи втория път да имаме момче.

Той вдигна вежди и се усмихна.

— Това се казва идея.

— Предполагах, че ще одобриш.

— „Одобрение“ не е най-подходящата дума, за която се сещам в този момент — отвърна дяволито Адам.

— Нещо по-изкусително ли?

— Определено.

— Защо да не се срещнем в спалнята ти след около час?

— В нашата спалня — поправи я той. — А защо след толкова дълго време?

— Защото прислугата ще иска да те приветства с добре дошъл, пък и Люси ще се нуждае от вниманието ти.

— Поздравленията с прислугата не са чак толкова продължителна процедура, скъпа — отговори той, — а ние с теб ще минем на втори план, когато Люси и Клауди се съберат. Да речем — в нашата спалня след двайсет минути.

— Двеста долара, че ще можем да отидем там след един час.

— Този път ще загубиш, сладка и наивна моя. Гледай и се учи.

И като смушка грациозния си жребец, Адам поведе надолу по хълма към ранчото.