Сюзън Джонсън
Чист грях (17)

Глава седемнадесета

Тази вечер в „Морисей“ Адам беше толкова разсеян, че двама от партньорите му на карти го попитаха дали е напълно трезвен.

— Да, за нещастие — отвърна така лаконично той, че никой повече не отвори дума за очевидната му липса на внимание.

Когато обаче той погледна часовника си малко след десет, хвърли картите си на масата и обяви: „Аз тръгвам“ насред игра за доста голям залог, който сам той беше предложил, всички дадоха израз на удивлението си с шумни възклицания.

— Ще се върна по-късно — обясни кратко той, бутна назад стола си и се изправи.

— Кога по-късно? — попита с нормалния си провлечен тон Колдуел. — Да пазим ли стола ти?

Адам се поколеба за момент.

— Не, ще си намеря място, когато се върна.

И без повече обяснения той се запъти с широка крачка към изхода от игралната зала, разположена на втория етаж в „Морисей клуб“.

— Това е онази червенокосата от Монтана — изсумтя Колдуел, като обърна картите на Адам и ги показа, така че флошът да бъде видян от всички. — Трябва да е дяволски страстна, щом заради нея се отказа от такива карти.

— Тя е лондончанка — обади се някой.

— От Йоркшир — поправи го друг, — но непрекъснато кръстосва целия свят. Баща й е онзи граф, който изкопа древните бронзови предмети по време на едно от китайските въстания. Този случай се появи на първата страница на лондонския „Таймс“. После подарил находките си на Британския музей.

— Тя с него ли е била? — попита с известно любопитство Колдуел.

— Така твърдяха вестниците. Застреляла сама няколко бандити.

— Дявол да го вземе! Надявам се, че няма да направи дупка в главата на Адам. Тази вечер той не изглежда в настроение да изтърпи един отказ — каза толкова тихо Колдуел, че всички се обърнаха да видят този феномен.

* * *

Сънародниците на Адам и партньорите му в играта щяха да бъдат още по-изненадани, ако го бяха видели сред това семейно тържество в тесен кръг, посветено на една млада дама, която той изобщо не познаваше. Вечерята беше почти към своя край, когато той пристигна, но все пак се наложи да остане за десерта, по време на който така и не обърна никакво внимание на въпросната дама, с която, както повеляваше етикетът, трябваше поне малко да поговори. С изключение на лаконичните банални отговори, с които пресече опитите й да поведе разговор, той посвети цялото си внимание на Флора Бонам и нейния събеседник лорд Робърт Рандъл.

По времето, когато чиниите бяха прибрани, а дамите напуснаха помещението и портвайнът — донесен, граф дьо Шастлю вече не можеше да си намери място. Все пак той разговаря сравнително любезно с господата, като сипеше комплименти за конете им и качествата им на бегачи, но определено пи доста повече, отколкото му се полагаше. Този факт не остана незабелязан от домакина, който беше получил от съпругата си нареждания мъжете да се появят в дневната най-късно след час — и най-вече граф дьо Шастлю, и то като се движат без чужда помощ. Мистър Брустър не знаеше, нито пък искаше да знае какви планове кроеше Шарлот. Тя просто му беше дала да разбере, че не трябва да отделя прекалено много време за портвайна и пурите, ако искаше в дома му да цари спокойствие.

След подобно предупреждение Изикиъл Брустър не сваляше очи от часовника и от количеството портвайн, което поглъщаше графът, тъй като не можеше да забрави единствения случай, в който се беше изправил срещу гнева на жена си и не искаше отново да преживее нещо подобно.

Десет минути преди изтичането на отпуснатия час мъжете влязоха в дневната.

— Съвсем навреме — възкликна със сияеща усмивка на лицето Шарлот. — Идвате точно за шарадата.

Адам изохка наум. Тази вечер очевидно щеше да постави на голямо изпитание добрите му маниери. Дори не можеше да се приближи до Флора, защото тя беше наобиколена отвсякъде от жени — едни от тях бяха насядали до нея на дивана, а други — на съседните столове.

Той се настани край вратата с чаша слаб чай в ръка и изтърпя един рунд от тази глупава пантомима. След като втората шарада продължи със запъвания повече от двайсет минути, той внезапно заяви: „Задръж или режи тетивата, «Сън в лятна нощ», първо действие“ с единствената цел да прекрати това мъчение. Това като че беше знак за домакинята, защото Шарлот веднага предложи нещо друго — внучката й да изсвири част от репертоара си за пиано. Когато гостите се преместиха към тази част на стаята, където се намираше роялът, Адам си проправи път през тълпата, хвана Флора за ръката и я издърпа към един отдалечен ъгъл на дневната, където нареди кратко:

— Седни, ако обичаш. — След това се отпусна до нея на малкото канапе и измърмори: — Истинско мъчение.

— Прекалено голяма възбуда ли? — осведоми се с усмивка младата жена.

Той направи гримаса.

— Ще се наложи да присъствам на доста рецитали, когато Люси започне да се проявява по-добре на пианото.

— Вероятно ти би могъл да й помогнеш при избора на музиката. А и изпълнението на Люси със сигурност ще бъде изпълнено с повече чувство, отколкото това на внучката на Шарлот. Не е ли прекалено сладникаво това младо момиче?

— Кое?

— Това на пианото, скъпи. Бъди по-внимателен.

— Все още съм затъпял след четиридесетте минути, прекарани в онази ужасна игра на отгатване. — Предпочитам да те наблюдавам. Тази вечер изглеждаш прекалено невъзмутима без фустите си.

— Забеляза ли?

— Всички мъже го забелязаха, биа. — Той се отпусна в по-удобно положение и кръстоса крака в глезените си. — Особено когато излезе от трапезарията. Новият ти ухажор лорд Рандъл не можеше да отдели поглед от теб.

Сега, когато Флора най-после беше до него, Адам се чувстваше отново спокоен и дори се усмихваше.

— Ще трябва ли да го извикам на дуел?

— И да ме обезчестиш ли? — попита кокетно тя и се усмихна. — Ти си женен мъж.

— Също така обаче съм и ревнив мъж. — Погледът му се премести върху въпросния лорд и очите му се присвиха. — Трябва да го предупредя — изръмжа той.

— Надявам се, че не говориш сериозно, Адам, но ако е така, тогава — казвам „не“. Освен това си тръгвам след няколко дни — добави тя.

— Носят се слухове, че си търсел богата съпруга откакто баща му пропилял на игри семейните богатства.

— Остава и аз да проявя интерес към някакъв благородник, който не може да се похвали с нищо друго, освен с външния си вид и с усмивките си — отвърна иронично Флора. — Страхувам се обаче, че не след дълго ще се отегча до смърт. Той говореше почти само за себе си. Знам вече кой е шивачът му и кои са любимите му клубове, запозната съм с ловкостта му при лов и при игра на крикет, и ако не го бях спряла, щях да имам и пълния списък на аристократичните дами, с които е спал.

Адам се ухили.

— Значи не си се влюбила в прекрасния му вид и златните коси. Олекна ми.

— Затова пък се оказа, че съм се влюбила в един метис, женен за друга — каза тихо тя.

Усмивката изчезна от лицето му и за момент младата жена помисли, че го е загубила поради наивността си.

Той огледа стаята, като че внезапно се беше озовал на някакво непознато място, след което се обърна към нея и прошепна:

— Аз пък се питам колко ли много трябва да значиш за мен, че да дойда в къщата на абсолютно непознати за мен хора с единствената надежда да поговоря с теб. — Очите му бяха сериозни, гласът му — нисък, сдържан. — Не зная какво да сторя.

— Нито пък аз — прошепна Флора.

— Не мога дори да те помоля да излезем оттук, без да предизвикам скандал.

— Дори и да го направиш, аз не бих могла — това са приятели на майка ми и леля ми.

Той се усмихна едва забележимо, като че намираше нещо забавно в страданията си.

— За два дни два пъти пих чай. Истински рекорд в безпътния ми живот. Това любов ли е?

— За мене е.

Острият му поглед като че я прободе.

— Кога го разбра? — Гласът му едва се чуваше.

— Вчера, днес… не съм сигурна, Адам… може би в този момент. Не желая всичко това, също както и ти — прошепна пламенно тя. — Опитвам се да се преборя с това чувство. Наистина се опитвам.

— Защо?

Възможно най-тихият звук.

— Защо ли? Боже мой, Адам — възкликна младата жена. — Причините са очевидни. Защото вече си женен. Защото съм себелюбива. Защото не бих те делила с никоя. Защото не знаеш какво е това любов — завърши почти гневно тя.

Останалите гости започнаха да поглеждат подозрително към тях. Бурният отговор на Флора резонираше из стаята, макар и да не се разбираше какво говори.

Леденият поглед, с който Адам посрещна любопитството на другите, ги принуди да сведат глава и с неохота да насочат вниманието си отново към пианистката.

— Може би знам какво е това любов — отвърна тихо той, като се наведе отново към нея. Очите му бяха меланхолични и неподвижни. — Може би това означава да пожертвам истински флош, за да пристигна преди края на вечерята. Може би това е да мисля, че тази вечер изглеждаш като ангел в семплата си рокля и с панделките в косите — добави с внезапно появила се нежност в гласа му. — Или може би това е способността ми да си повтарям, че не трябва да те докосвам, когато това е единственото, което бих искал да правя във всеки миг — завърши с напрежение в гласа той.

— А може би това е просто резултат от нежеланото въздържание и от факта, че тия дяволски студени бани не помагат ни най-малко — добави разгорещено сред кратка пауза Адам. — Може би се дължи на невъзможността да те чукам.

Очите й се напълниха със сълзи заради борбата, която трябваше да води той и заради неукротимата му сила, заради страстното му желание и силното му негодувание. Заради факта, че се беше появил тук тази вечер.

— Господи, Флора, не плачи — каза умолително младият мъж и изправи гръбнак, внезапно разкаял се.

Затърси с поглед място, откъдето биха могли да се измъкнат, но видя, че за да стигнат до единствения изход трябваше да пресекат цялата изпълнена с гости зала.

— Кажи какво искаш да сторя — прошепна той, като взе двете й ръце в своите, — и аз ще го направя.

— Не знам — измърмори младата жена, чувствайки се едновременно щастлива, тъжна, нерешителна.

— Ще дойда да те взема утре сутринта — заяви ненадейно той. — Ще отидем да поговорим някъде. Тук има прекалено много хора, музиката е невероятно слаба и едва се сдържам да не ударя с юмрук по стената.

Усмивката й му подейства успокояващо. Винаги се чувстваше неловко при вида на сълзите.

— А ти ще трябва да изхарчиш печалбите си в „Тифани“ — добави той. Ще те заведа да закусиш в ресторанта на Кръм. Заради мен той ще отвори колкото и рано да отидем. Неговата пъстърва и пържени картофки са най-вкусните в цял свят.

Усмивката на Флора стана по-широка.

— Свърши ли сериозната дискусия?

Адам направи гримаса.

— Дяволски много се надявам да е така. Не ми харесва да те гледам как плачеш. А сега разрешаваш ли да напусна — попита той като някое малко момченце, опитващо се да умилостиви гувернантката си, за да го пусне да играе навън.

— Стига да можеш да се измъкнеш — отвърна младата жена и огледа с недоверие събраната около рояла публика. — Намерението ти като че е неосъществимо.

Лицето на Адам се озари от широка усмивка.

— Ти само гледай. Много съм добър в тази работа. — И той пусна ръцете й и ги потупа лекичко. — А сега си лягай да спиш по-рано, биа, защото ще дойда да те взема в осем.

След това се изправи, намигна й и се отправи към домакинята. Спря до стола на Шарлот, наведе се към нея и заговори нещо в ухото й. Тя се усмихна, кимна, усмихна се отново и когато Адам се наведе към ръката й и целуна връхчетата на пръстите й за довиждане, възрастната дама видимо сияеше.

Всички погледи жадно следяха граф дьо Шастлю докато излезе от стаята. Веднага след това всички заприказваха един през друг, общият шепот като че заплашваше да заглуши инвенцията от Бах, която звучеше в момента. Този път погледите се насочиха към Флора, в някои от тях се четеше любопитство, в други — завист, а трети като че искаха да кажат: „Разкажи ни всичко в подробности…“.

Тя усети, че порозовява от неудобство, а може би руменината беше причинена от щастието, което я изпълваше. Адам не беше казал, че я обича, но явно искаше да й достави удоволствие. Въздържание… беше произнесъл тази дума с меланхолично-недоволен тон, но все пак я беше произнесъл. Тази мисъл не излизаше от съзнанието й. Беше се обрекъл на това въздържание заради нея. А когато ставаше въпрос за Адам Сер, това беше равносилно на обяснение в любов.

* * *

Тази вечер, по време на краткия им път до дома й, Сара разпитваше племенницата си. Единственото обаче, което успя да изкопчи от нея, беше, че й е било много приятно, че Адам беше дошъл.

— Вие като че разменихте по някоя друга гневна приказка — продължаваше да настоява Сара.

— Не беше точно така — отвърна неопределено Флора. Чувстваше се прекалено развълнувана, за да разкрива чувствата си или възможността наистина да обича Адам. — Каза, че изглеждам като ангел в тази рокля.

Нощният мрак скри усмивката на леля й. Първата схватка беше завършила с победа за нейния лагер, мислеше тържествуващо тя.

— Как ти се стори Боби Рандъл? — попита тя, за да провери доколко ефикасен се беше оказал планът й. — Изглежда красив очарователен младеж.

— Страшно отегчителен е. Адам ще ме вземе за закуска утре сутринта.

— Колко мило — отвърна леля й, като че двете изречения разкриваха един и същ приятен факт. — Утрините са толкова прохладни, прекрасни са за разходка.

Очевидно вечерта беше протекла успешно по всички фронтове, мислеше доволно тя.

— В такъв случай много добре, че се прибираме рано. Така въпреки ранното ставане ще да успееш да спиш минимума часове, необходими за поддържането на красотата — добави със спокоен тон тя.

* * *

От своя страна Адам доброволно се лишаваше от съня си, тъй като се върна в „Морисей клуб“ и отново зае мястото си пред масата за покер. Беше в еуфорично настроение, въпреки многобройните проблеми в личния си живот. Флора беше казала, че го обича. Това беше достатъчно, това беше всичко за него. Играеше още по-безразсъдно от обикновено и въпреки това печелеше.

— Проклет да си, Адам, как по дяволите успяваш при всяко раздаване да получаваш такива карти? Не по-малко от десетина пъти подред — изсумтя Колдуел. — Нищо чудно, че се усмихваш, въпреки че сияеше още когато пристигна. Дамата приятелски ли беше настроена?

— Достатъчно приятелски — отвърна радостно младият мъж. — Поговорихме си.

— Точно така, колкото аз съм учител в неделното училище.

— Ти никога ли не разговаряш с дамите, Колди? — попита арогантно Адам и погледна приятеля си изпод черните мигли.

— Само когато са дяволски непривлекателни, Сер, а доколкото си спомням красавицата с огнените коси, която ти така усърдно ухажваш, е доста далеч от това определение.

— Слушахме изпълнение на пиано — съобщи с лека усмивка младият мъж.

Това заявление привлече всеобщото внимание.

— Сериозно ли говориш? — попита един от приятелите му, а веждите му се вдигнаха от изумление чак до косите му.

— Не е зле всички вие да се погрижите малко за културата си — отбеляза развеселен Адам.

Димът от пурите беше толкова гъст, че би могъл да се разреже, масата беше покрита с пълни с алкохол чаши.

— Не би трябвало да прекарвате цялото си време в „Морисей“ — добави той.

— Не го и правим — обади се лаконично един от играчите. — Ходим и на надбягванията.

— Представи си, че спечелиш и там, Сер — промърмори Колдуел и хвърли жетоните си в центъра на масата. — Вдигам залога.

— Утре конете ми ще почиват — отвърна любезно Адам. — Както и аз.

Той прие новия залог и го вдигна с още петстотин долара.

И така играта си продължаваше, както всяка нощ, в достъпния само за избраници салон, докато бутилките се изпразваха и залозите се вдигаха. Малко след един след полунощ обаче, спокойствието бе нарушено, тъй като някакъв много пиян джентълмен разтвори с трясък вратата и застана на входа. Той се подпря с ръце на стената, за да запази равновесие и заоглежда наредените около масата за покер мъже.

— Къде е… онова червенокожо копеле? — попита той, като залитна напред.

— Някое точно определено червенокожо копеле ли ти трябва? — попита любезно Адам, без да сваля поглед от по-малкия брат на Нед Сторхъм.

— Аха! — възкликна пияният, като че беше актьор в слаба мелодрама. Кокалчетата на пръстите му, с които се беше вкопчил във вратата, за да не падне, побеляха. — Намерих те.

— За нещастие — отвърна спокойно Адам. — А сега трябва да отидеш да се наспиш, Франк.

— Не искам да спя. Искам да те убия.

Адам въздъхна и наведе поглед към картите си.

— Може би някой друг път, Франк. Сега играя.

— Ще те застрелям — заяви натъртено пияният, борейки се с джоба на сакото си.

Адам спокойно остави картите и се изправи.

— Искаш ли пистолета ми? — попита невъзмутимо Колдуел, без да отделя поглед от натрапника.

Адам поклати глава, бутна назад стола си и, като заобиколи масата, се запъти към клатушкащия се мъж, който все още се опитваше да измъкне нещо от джоба си.

— Това е неразумно, Франк. Прекалено пиян си — каза Адам, докато вървеше безшумно по дебелия килим.

— Ела да ме целунеш по задника — измърмори Франк, а на лицето му се появи усмивка, тъй като най-после пръстите му бяха успели да обхванат пистолета. — Проклет да съм, ако те оставя да се върнеш в твоите пасища.

И той измъкна оръжието с конвулсивно движение и го насочи право срещу Адам.

— Брат ти ще се ядоса наистина, ако докараш работата дотам, че да те убия — прошепна Адам. Погледът му се премести от треперещия в ръцете на пияния револвер към сърдитото му лице. — Остави пистолета. Някой може да пострада.

Франк се изсмя.

— Да пострада ли? Ще бъдеш убит, индианецо. Започвай да пееш посмъртната си песен.

В мига, в който Франк залитайки пристъпи крачка напред, Адам стисна със зашеметяваща бързина дулото на оръжието и с въртеливо движение на китката си го измъкна от ръката на съперника си. После подхвърли револвера на Колдуел, хвана объркания мъж за раменете и го завъртя на сто и осемдесет градуса.

— А сега защо не се върнеш в хотелската си стая, Франк — каза тихо Адам. — Утре главата ще те спука от болка.

След това го избута извън игралната зала и извика някой от прислугата на „Морисей“.

Притича широкоплещест бивш борец.

— Очевидно е препил, Фин. Ще се погрижиш ли да се добере до хотела си?

И Адам подаде пет златни монети на един от телохранителите на клуба.

— Да, сър, мистър Сер. Незабавно.

Тази сцена помрачи леко доброто настроение на Адам. Присъствието на Франк Сторхъм в Саратога означаваше, че ще трябва да бъде нащрек. По-големият му брат беше забогатял благодарение на отглеждане на едър добитък не само защото работеше много, а и защото нямаше нищо против да вземе и това, което не му принадлежеше, както и да плаща на разни главорези, за да се бият на негова страна. Франк обаче пиеше прекалено, а от характерните за представителите на рода Сторхъм гневливост и хитрост беше наследил само първото качество.

— Добре ли си, Адам? — попита Колдуел, когато младият мъж се появи отново в стаята.

— Благодаря, чувствам се чудесно — отвърна Адам, зае отново мястото си и взе в ръце картите.

— Някой от враговете ти в Монтана ли беше това? — попита един от играчите.

— Брат му е хвърлил око на земите ми.

— Имаш ли достатъчно хора, за да ги защитиш? — заинтересува се Колдуел, привикнал на честите престрелки в родния си Тексас.

— Засега. Господи, започва да ми се доспива. Това е последната ми игра.

— Добре. Тогава най-после и другите ще имат някакъв шанс да спечелят — каза с широка усмивка на лице Колдуел.

След като излезе от „Морисей“ обаче, Адам не се отправи към хотела си. Откри, че краката му сами го носеха към площад „Франклин“ и няколко минути по-късно вече стоеше пред класическата фасада на дома на Сара Гибън, с втренчен в светещия прозорец на втория етаж поглед.