Сюзън Джонсън
Чист грях (3)

Глава трета

Той я понесе нагоре по стълбището за прислугата, за да избегне вероятността да се срещнат с баща й. Шумоленето на кринолина и полите й, опиращи се в перваза на тесните стълби, слабата светлина, очертаваше релефно решителните черти на лицето му. Кръвта и на двамата кипеше от силното желание. Преди да стигне първия остър завой Адам я намести в обятията си с едно свиване на железните си мускули. Усмивката му вече беше съвсем близо до лицето й, уханието на косите му я опияняваше. Той спря да я целуне на втората площадка — унищожителна, гореща, омайваща целувка, от която и двамата останаха бездиханни.

— Побързай — прошепна Флора, като си пое дълбоко въздух. — Моля ти се…

Той я погледна, тъмните му очи изглеждаха кадифени в полумрака, нетърпението й беше в синхрон с неговото.

— Почакай. — В тази дума имаше толкова обещания. — Почти стигнахме.

Той ускори крачка, вземайки по две стъпала.

Когато стигна втория етаж, той огледа осветения от лампи коридор, търсейки най-близката свободна стая.

Само след секунди вече бяха в нея, вратата беше затворена с крак и в мрака той търсеше пътя към леглото. След това я постави върху копринената кувертюра и се отпусна до нея. Тя сама вдигна полите си, толкова лудо го желаеше, докато той развърза панталоните си и само миг по-късно вече беше проникнал в нея. Страстта, стаявана в продължение на две седмици, ги изгаряше така, че първите моменти от тази нощ се губеха от паметта им. По-късно, когато дойдоха на себе си, и двамата се питаха как беше възможно да изпитат такова удоволствие.

— Моите… извинения — прошепна едва чуто Адам, легнал отгоре й, а сърцето му биеше като барабан.

— Няма нужда… — отвърна задъхано Флора. — Вярвай ми…

Той се опита да се усмихне в отговор, но не намери нужната за това енергия. Малко по-късно, когато кръвта му поохладня и в главата му вече не се въртеше само една-единствена мисъл, той запали лампата край леглото. Двамата легнаха един до друг върху измачканата синя кувертюра.

— Излъжи ме ако греша — каза с усмивка младият мъж, повдигнат на лакът до нея, все още напълно облечен, като бавно прокарваше пръст по ключиците й, — но не е ли тази комбинация — ти и аз — добави той, като че имаше нужда от това обяснение, — по-необикновена, по-силна от, да речем, другите… които сме преживели?

Чувстваше, че думите му бяха много слаби в сравнение с това, което изпитваше.

— Защо трябва да лъжа? — отвърна със закачлива усмивка Флора, полите на роклята и фустите й бяха вдигнати нагоре в пълен безпорядък, голите й бедра над копринените чорапи бяха порозовели, в тон с руменината на лицето й.

— Вземам назад думите си.

Пръстът му се плъзна надолу към издутината на гърдите й.

— Кажи ми — прошепна той.

— Да — отвърна едва чуто тя, като премести ръката му леко настрани, така че пръстите му докоснаха зърното на едната й гърда през копринената й дреха. — Да, ммм… определено — да.

— Една нощ тръгнах към Вирджиния Сити, за да те видя — промърмори Адам, като бавно движеше в кръг пръстите си около втвърдяващото се зърно.

— Иска ми се да беше дошъл.

— Исках да усетя отново краката ти около тялото си…

— Но това не си заслужаваше десетчасова езда. — Усмивката й беше дяволита.

— Оказа се, че стигаше само за тричасова езда — отвърна той. — Успях да сложа под контрол желанията си край форт Пайн Крийк.

— Какъв срам — театрално се нацупи Флора. — А аз вече берях душа.

— Поради липсата на секс ли?

— Поради липсата на секс с теб.

Ръката му стисна гърдата й.

— С кого си спала?

— Ти ревнуваш.

— Никога не ревнувам — отвърна той.

Натискът на пръстите му отслабна. Познатото провлачено произношение се върна.

— Кой беше?

— Това не е твоя работа. А ти с кого си разтушавал плътските си желания през изминалите две седмици?

— Това конкурс ли е? — Младият мъж издърпа ръката си и я изгледа. В очите му се беше появил някакъв непознат за нея цинизъм. — Не с мен тия.

Тъмните й вежди се извиха като дъги.

— Съдиш според твоята съпруга.

— А ти по-различна ли си?

— Дори не съм целунала мъж през последните две седмици, защото желаех само теб. Ясно ли е вече? Не ме бива в хитруването.

— Прости ми, тъй като не мога да повярвам на думите ти, след очарователното ни запознаване на приема у съдия Паркман.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не, но тази вечер възнамерявам да те чукам до смърт — прошепна тихо тя, — защото двуседмичното чакане ми се стори много дълго.

Той се усмихна внезапно.

— Харесвам прямите жени.

— Стига обаче да говорят за секс, нали?

Усмивката му стана по-широка.

— Стига да говорят за секс с мен.

— А аз бих те обожавала, Адам Сер, дори по-силно, отколкото сега, ако замениш приказките с действия.

— Нетърпелива развратница.

Флора се търкулна отгоре му и го целуна леко.

— И то много нетърпелива — прошепна тя, подпря се с длани на гърдите му и го възседна. — А и като виждам как си… хм, готов, — тя задъхано завъртя с действащо възбуждащо движение на бедрата и дупето си многобройните фусти, за да не й пречат, — питам се защо да не… — Тя застана на колене и се намести върху възбудения му член, като в същото време довърши изречението си: — … да не развратничим заедно…

Адам затвори очи докато членът му потъваше в нея с усещането, че сърцето му ще спре да бие всеки миг, а след това прошепна или по-скоро изръмжа:

— Може би първо аз ще те чукам до смърт…

— Като започнеш веднага, надявам се, господин графе.

Ръцете му бавно се повдигнаха и обхванаха здраво и собственически кръста й. В погледа му проблеснаха гневни искрици.

— Обичаш да даваш заповеди.

Ръцете му се впиха още по-силно.

— Понякога. Имаш ли нещо против?

Виолетовите й очи гледаха предизвикателно, дланите й лежаха все така леко върху раменете му.

Той помръдна рамене, така че Флора усети раздвижването на мускулите му.

— Зависи — отвърна предпазливо той.

— От?

Тя раздвижи леко бедра и двамата незабавно усетиха ефекта от това движение.

— От самите заповеди — отговори с изкусителна усмивка младият мъж, плътските наслади бяха разсеяли гнева му.

— Значи си много сговорчив — прошепна тя.

Силните му мускули се свиваха под дланите й.

Той я повдигна, като че беше перушинка и отново я отпусна върху твърдия си член.

— До известна степен — измърмори Адам, погълнат от силните си усещания.

— Ще може ли да разбера… когато достигнем тази степен? — попита дрезгаво тя, възбудена от движенията нагоре-надолу.

— Ще разбереш.

И той изви гръб, така че проникна дълбоко в нея. Флора изскимтя от удоволствие. Когато повдигна отново клепачи и светът отново нахлу през тях, той произнесе нежно:

— Здравей…

Тогава се усмихна доволен от себе си, самоуверен, мъж, владеещ изкуството да доставя удоволствие на жените.

— А сега трябва да си съблечеш роклята, сладка биа — прошепна той и плъзна пръсти по копринената дреха. — Това пък е моето изискване.

— Само роклята ли?

Това беше типичен глас на куртизанка, горещ и нисък, а виолетовите й очи го изгаряха, впити предизвикателно в неговите.

Безсрамната й чувственост му действаше възбуждащо.

— Ще започнем с нея — отвърна нежно той, — а после ще продължим. Имаме достатъчно време. Нощта е дълга…

* * *

Трапезарията се къпеше в слънчева светлина, звънкото гласче на Люси напомняше чуруликането на птичките навън през прекрасния пролетен ден. Малката маса беше отрупана с китайски порцелан и бляскаво сребро. Какво ли нямаше за ядене там: кифлички, овесена каша, бекон, шунка, яйца на очи, препечени филийки с масло, разноцветни конфитюри. Букетче от светлолилави перуники в ниска сиво-зелена ваза, така че да не пречи на разговора, украсяваше центъра на кръглата маса. Адам и Флора, седнали един срещу друг от двете й страни, разменяха дискретни усмивки над деликатните цветове. Не бяха спали повече от час. Бяха обхванати от приятна умора след страстната нощ. Близостта им им действаше възбуждащо.

— Може ли да пояздим до леговището на малките лисичета? — попита Люси и пусна лъжичка сметана в топлото си какао така рязко, че то се разплиска от чашата.

— След уроците ти — отвърна Адам, без да обръща внимание на уголемяващите се петна от какао по ленената покривка, като държеше сребърна лъжичка, пълна със сметана в ръка. — Искаш ли още?

— След сутрешните ми часове ли? — попита момиченцето, като спря да разбърква какаото от вълнение.

— Веднага след тях — отвърна баща й.

Приемайки липсата на отговор на въпроса му за „не“, той сложи сметаната в собствената си чаша.

— Кажи на мис Маклауд, че може да дойде с нас, ако желае.

— Клауди не обича да язди.

— Но обича малките лисичета. Тя сама ми го каза.

Младият мъж се присегна и започна да реже шунката в чинията на дъщеря си.

— Може би ще успее да язди стария Чарли?

— Чарли големият дорест кон ли е? — попита Флора, докато мислеше, че беше несправедливо някой да изглежда така добре след една почти безсънна нощ.

Изглеждаше свеж, жив, косата му беше все още мокра от банята, бялата ленена риза беше безупречно изгладена, разкопчана на врата, тъмното му сако беше ушито от първокачествен ирландски вълнен плат. От джобчето за часовника му висеше златна верижка — елегантна подробност, като че беше облечен от умел лакей.

Къдриците на Люси трепнаха в знак на съгласие.

— Да — отвърна тя, докато дъвчеше шунката си. — Чарли е онзи, който обича ябълки.

Очите й срещнаха тези на Адам над главата на детето, двамата размениха бърз, таен поглед, пълен с жарки спомени.

— Кажи на мис Маклауд, че може да вземе мекото монголско седло — каза той, вниманието му беше насочено отново към дъщеря му, а неутралният му тон нямаше нищо общо с характера на натрапчивите мисли, които го бяха обсебили.

— Клауди е прекалено дебела — обясни на Флора и на графа малкото момиченце, — така че обикновено пътува с файтона, но лисичето леговище е нагоре по хълмовете. Малките животинки обаче са толкова мили и пухкави, че сега Клауди сигурно ще промени навиците си и ще опита да язди стария Чарли.

Адам си позволи да наблюдава младата жена, докато Люси й говореше, тъй като това не можеше да възбуди подозрения. Беше очарователна дори в семплата светлокафява копринена блуза и веревна пола. Както и без нищо, напомни му вътрешният му глас под влияние на приятните спомени. Беше невероятно красива с опънатите си назад в кок бакърени коси, въпреки че ярката утринна светлина подчертаваше леките сини сенки под очите й, което го накара да се почувства леко виновен. Трябваше да я остави да поспи малко повече тази нощ.

— Татко, можеш ли да сложиш две монголски седла на Чарли?

Струваше му известни усилия да върне мислите си към въпроса, чакащ отговора му.

— Ще поговоря с Монтоя. Той знае какво харесва Чарли. А сега искаш ли ягодов конфитюр върху кифличката си? — попита той, прозаичната рутина на закуската беше наистина в пълен контраст с похотливите му мисли.

— Можем ли да си направим и пикник?

Той се усмихна.

— Защо не?

Люси плесна с ръце на опасна близост от чашата с какаото, но баща й дори не трепна.

— Искам лимонов пай и захарни курабийки и от ония малки бели пухкави неща, които се топят в устата.

— Може би трябва да попитаме какво искат и другите — напомни младият мъж, тъй като не беше сигурен, че любимите лакомства на дъщеря му бяха по вкуса на всички. — Защо не се уговориш с лейди Флора и с лорд Холдейн — предложи той, като за миг погледът му се спря върху нея, без да се налага да го крие.

Тя веднага отклони очи, изпепелена от огъня в неговите. Чувстваше се така, като че беше я докоснал нежно или целунал пред всички, толкова неконтролируемо беше усещането. Трябваше й цяла секунда, за да възвърне гласа си.

— Какво ще кажеш, татко? — попита тя — беше й нужно време, за да обуздае емоциите си. — Имаш ли някакви предпочитания?

— Ако вземете и шишенце бренди за мен, аз съм доволен — отвърна любезно Джордж Бонам. — А онези малки бели пухкави неща изглеждат много интригуващи — добави той, като се усмихна на Люси. — Наистина ли са хубави?

Бронзовата кожа на Адам беше в контраст със сребърното ножче, с което мажеше конфитюра върху кифлата на дъщеря си. Флора не можеше да откъсне поглед от силните му ръце, от гъвкавите мускули и ритъма на движението им. Гласът на баща й преминаваше край ушите й, беше погълната в съзерцанието и в спомените от изминалата нощ.

— Топят се в устата, Джорджи — отвърна Люси.

След двата дена, прекарани заедно, тя вече се обръщаше фамилиарно към графа.

— Вкусът им е едновременно като на бонбони и на курабийки. Ще ти харесат страшно много — продължи тя, — но гледай да си вземеш няколко, преди Клауди да стигне до тях, защото тя ги обича толкова, че може да изяде стотици.

— Ще се надбягваме с коне за кошницата със сладките.

Графът се облегна назад, като държеше чашката кафе в ръка и се усмихваше на седящото от другата страна на масата момиченце. Напомняше му за Флора на нейната възраст — тя притежаваше същото очарование, на което никой не можеше да устои и същото светло възприемане на света. Чиста, истинска, неподправена.

— Ти ще спечелиш, Джорджи, защото тя изобщо не може да язди. А аз ще яздя с теб, ако Клауди не ме мъмри, че не се държа като дама. Татко, трябва ли да се държа като дама на пикник?

Адам точно се чудеше дали ще може да остане някъде насаме с Флора през деня, защото само като я гледаше, започваше да разбира какво означава изразът „опустошителна страст“.

Флора усещаше как зърната й настръхват под финия лен на долната й риза и как между краката й се появява познатото пулсиране. И това само защото Адам Сер беше на опасно малко разстояние от нея, като бонбон, до който можеше да стигне само ако се протегне. Тя се въртеше неспокойно на мекия си синьо-бял стол. Как щеше да издържи до падането на нощта, за да го усети отново в себе си? Не по-малко самоуверена от него, тя не се съмняваше в привлекателността на външността си.

— Татко! Слушай!

— Всичко, което пожелаеш, кукличке — отвърна неопределено Адам, погълнат от плътските си мисли, като се надяваше, че не е дал съгласието си за нещо нередно.

— Йохуу! Благодаря, татко. Сега отивам да кажа на Клауди, че не трябва да ме мъмри, защото ти си ми позволил. — И тя се плъзна от стола си. — Ще трябва да дойдеш до класната стая, татко, и да съобщиш на Клауди за Чарли. Тя няма да ми повярва.

— Ще го направя, когато дойда да те взема.

— Ще си направим чудесен пикник! Флора и Джорджи, ще видите, че ще ви хареса много!

Възрастните хора се спогледаха усмихнати, когато Люси изприпка от стаята.

— Гарантирам, че експедицията няма да разочарова очакванията — заяви с усмивка домакинът.

— Тя е невероятно жизнена — каза младата жена. „Като баща си“ — помисли в същото време, спомняйки си удоволствията от предишната нощ. — И е истински ценител на разходките навън.

— За щастие — отвърна с чувство Адам. — Ако приличаше на майка си, нямаше да ги обича особено.

— Това диво място би се сторило доста отдалечено и затънтено и на много от моите приятелки — отбеляза Флора, чувствайки, че дължи известно снизхождение към непознатата жена, след като цяла нощ се беше любила така необуздано със съпруга й.

Адам поклати глава.

— Изолда никога не е оставала дълго тук. Прекарваше сезона в Париж и обикновено гостуваше на приятел в Лондон през английския сезон. Виждахме я само за кратко време през годината.

Той бутна напред чинията си и се облегна назад, като че ли самото споменаване на съпругата му беше пресякло апетита му.

— Струва ми се, че съм я срещал на едно парти — намеси се графът, на тази възраст вече добре запознат с човешките слабости и с типичните за светското общество бракове. — Нали по баща е Довил Обигон?

Адам кимна.

— А семейството на майка й се родее с херцогската си кръв и с лозята в Леовил.

— Да, спомням си. Тя наистина говори за тези лозя. Не мисля, че беше там, Флора. Това беше по времето, когато ти гостуваше на Адел в Италия.

На младата жена внезапно й се прииска да е била на този прием с баща си, за да се е запознала с онази, за която се беше оженил Адам. Като че това щеше да й помогне да го опознае по-добре или може би по по-друг начин, или пък по-пълно. Освен това беше любопитна да види на живо красивата блондинка от картината над камината в облицования с розова коприна будоар. Как говореше, как се смееше, как се движеше? Дали беше толкова изкусителна, колкото и съпругът й? Дали се държеше хладно? Дали носеше често диаманти? А и, но вече на доста по-лишено от доброжелателност ниво, тя усещаше един доста примитивен, загадъчен и в същото време непреодолим импулс — може би й се искаше да триумфира над тази жена, чийто съпруг я беше държал будна цяла нощ.

— Може да се срещнем някой друг път — каза тя, избирайки безопасността на любезността.

— Малко е вероятно — отвърна рязко Адам, — освен ако не омръзне на барон Лакретел. Няма да спечелиш особено от срещата си с нея — с Изолда трудно се излиза на глава — добави с явно неудоволствие той.

Тъй като чувствителността й се беше изострила доста поради постоянната възбуда, в която се намираше през последните дни, Флора отвърна по-рязко от нормалното:

— Мога да изляза на глава с който и да било.

— Аз също — отвърна студено той. В присъдата му се усещаше типична мъжка арогантност. — Но и познавам добре Изолда.

— Може да се лъжеш. Бихме могли да станем и приятелки — отговори с привидно спокойствие младата жена, глупаво подразнена както от увереността му, така и от — като се има предвид краткотрайното им запознанство — от съпружеския тон на събеседника си.

— Не си подходяща да бъдеш нейна приятелка.

Рязкото му, не търпящо възражение твърдение я вбеси. Флора не понасяше мъже с авторитарно поведение. След години на сериозни проучвания тя се беше утвърдила като уважаван учен в своята област. Първото признание беше получила още на седемнадесетгодишна възраст, когато нейните изследвания върху една цивилизация, чието съществуване все още не беше доказано със сигурност, бяха прочетени пред Кралското дружество. Така че Адам Сер можеше да се движи из долината си като местно божество, но нямаше контрол над нея.

— В такъв случай — отвърна с леко раздразнение в гласа тя, — прости ми, ако поставям под съмнение факта, че познаваш добре съпругата си.

— Не ставай смешна. — Той я изгледа изпод вежди.

— Всички ли трябва да се съгласяват с теб? — Остроумен, типичен женски отговор.

— Това е глупаво — отвърна не особено любезно Адам.

Разговорът беше станал опасно личен.

— Мога ли да предложа да сключите примирие — намеси се със сърдечен тон Джордж Бонам. — Приличате ми на препиращи се брат и сестра.

Адам се усмихна незабавно, от смръщения му вид нямаше и следа.

— Извинявайте — рече помирително той, — простете гнева ми. — Устата му потрепна в усмивка. — Ефектът, който Изолда оказва върху мен, винаги е бил един и същ.

„Колко безупречен е само — помисли си Флора. — Колко неприятно безупречен.“

— Е — продължи елегантно той, — защо не отидем в конюшнята, за да си изберете коне.

Предложението му звучеше любезно, гласът му отново беше спокоен и равен.

Искаше й се да го нарани, да заличи тази благоприлична усмивка от лицето му. И да наруши ненакърнимото му спокойствие. С необясним гняв тя искаше също така той да плати заради присъствието на Изолда в живота си.