Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Loved Tom Gordon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

НАЧАЛО НА СЕДМИ ИНИНГ

Когато полумракът се сгъсти и премина в истински мрак, Триша стигна до едно открито каменисто място, от което се откриваше гледка към малка, потънала в сенки, долина. Тя нетърпеливо я обходи с поглед, надявайки се да открие някакви светлинки, но такива нямаше. Един гмурец изкряка и врана се обади в отговор. Това бе всичко.

Огледа се и видя няколко ниски скални издатъци с купчини от борови иглички, които лежаха между тях като малки хълмчета. Триша остави раницата и от най-близкостоящите борове отчупи достатъчно клони, за да си направи матрак. Е, нямаше да бъде от марката „Серта пърфект слийпър“, но ставаше за спане. Настъпващият мрак донесе познатите вече чувства на самота и тъжна носталгия по дома, но най-лошото от ужаса й си бе отишло. Усещането, че е наблюдавана, изчезна. Ако имаше нещо в гората наистина, то се беше отдалечило и я оставило.

Триша се върна при потока, коленичи и пи малко вода. През целия ден имаше леки стомашни спазми, но мислеше, че тялото й се приспособи към водата. Въпреки всичко.

— Няма проблеми и с жълъдите и боровинките — каза и се усмихна. — Освен за някои и други лоши сънища.

Отиде обратно при раницата и самоделното си легло, извади уокмена и сложи слушалките. Лек ветрец премина край нея, достатъчно студен, за да потрепери кожата й. Изрови останките от дъждобрана и разпъна мръсната синя материя върху себе си като одеяло. Не че толкова топлеше, но (това бе от изразите на майка й) — за идеята.

Тя натисна копчето на уокмена и въпреки че не бе променяла станцията, не улови нищо друго освен шумове. Беше изгубила УКАС.

Триша започна да търси в обхвата FM. Улови слаба класическа музика около 95 и проповядващ библията, който призоваваше на висок глас за спасение, на 99. Триша се интересуваше от спасението, но не от вида, за който говореше човекът по радиото; единствената помощ от Господ, която тя искаше в момента, беше хеликоптер, пълен с хора, които й махат приятелски с ръка. Продължи да търси, хвана Селин Дион силно и чисто на 104, поколеба се за миг, след това продължи да върти копчето на станциите. Искаше да слуша „Ред Сокс“ — Джо и Трууп, а не Селин, която пееше за това, как сърцето й щяло да продължава и да продължава да бие.

Нямаше бейзбол в обхвата на FM, всъщност нямаше изобщо нищо. Триша превключи на АМ и потърси около 850, честотата на която излъчваше ВЕЕИ в Бостън. ВЕЕИ беше станцията флагман на „Ред Сокс“. Триша не очакваше перфектно приемане, но се надяваше; човек можеше да хване много станции по АМ през нощта, а ВЕЕИ имаха силен сигнал. Той навярно щеше ту да се усилва, ту да отслабва, но тя можеше да се примири с това. Нямаше кой знае какво друго да прави тази вечер, нито среща или каквото и да е там.

Приемането на ВЕЕИ беше добро — ясно като камбанен звън — но Джо и Трууп ги нямаше. На тяхно място бе един от онези, които баща й наричаше „коментатори-идиоти“. Този бе спортен коментатор-идиот. Възможно ли е да вали в Бостън? Играта да е отложена, трибуните празни, полето покрито? Триша погледна със съмнение своето късче небе, където сега звездите блестяха като пайети върху тъмносиньо кадифе. Не след дълго щяха да бъдат милион на брой; тя не можеше да види дори един-единствен облак. Разбира се, бе на сто и петдесет мили от Бостън, а може би и на повече, но все пак…

Коментаторът-идиот се бе свързал с Уолт от Фрамингъм. Уолт говореше от телефона в колата си. Когато коментаторът-идиот го попита къде е сега, Уолт от Фрамингъм каза:

— Някъде в Денвърс, Майк — произнасяйки името на града, както правеха хората от Масачусетс — „Денвиз“, все едно, че той не бе град, а нещо, което се пиеше за разстройство на стомаха. „Изгубили сте се в гората? Пили сте направо от потока и в резултат на това едва не си издрискахте мозъка? Супена лъжица от Денвиз и много скоро ще се почувствате по-добре!“

Уолт от Фрамингъм искаше да знае защо Том Гордън винаги посочваше към небето, когато постигнеше „сейф“ („Нали знаеш, Майк, онова негово посочване нагоре“, както Уолт се изрази), а Майк, коментаторът-идиот, обясни, че това беше начинът, по който Номер 36 благодарял на бога.

— Би трябвало да посочва Джо Керигън, а не нагоре — каза Уолт от Фрамингъм. — Идеята — да го направи клоузър, бе на Керигън. Като стартър[1] той не струваше нищо, нали така?

— Може би бог е дал идеята на Керигън, не си ли мислил за това, Уолт? — попита коментаторът-идиот. — Джо Керигън е треньор на „Ред Сокс“, за тези от вас, които не знаят.

— Аз зная, тъпънарчо — нетърпеливо промърмори Триша.

— Говорим все за „Сокс“ тази вечер, докато „Ред Сокс“ се наслаждават на една от редките си вечери без мач — каза Майк, коментаторът-идиот. — Те започват утре една поредица от три мача с Оуклънд — да, тук е Западният бряг и вие ще проследите пряко цялото действие по ВЕЕИ — но днес е ден без мачове.

Ден без мачове, това обясняваше всичко. Триша почувства как едно абсурдно разочарование се стовари върху плещите й, а в очите й се появиха „селзи“ (сигурно така щеше да прозвучи по денвизки). Вече се разплакваше съвсем лесно, сега можеше да плаче за каквото и да е. Но тя бе очаквала играта, по дяволите; искаше гласовете на Джо Кастиглън и Джери Трупиано тази вечер, но нямаше да ги слуша.

— Имаме няколко открити телефонни линии — каза коментаторът-идиот, — използвайте ги и се обадете. Мислите ли, че Мо Вон трябва да престане да се държи като дете и да се подпише на празното място срещу името си в договора? Колко още Мо-вече пари му трябват на този човек, във всеки случай? Добър въпрос, нали?

— Глупав въпрос, Ел Допо — обидено каза Триша. — Ако можеше да удряш като Мо, ти също щеше да искаш много пари.

— Искате ли да поговорим за чудесния Педро Мартинес? За Дарън Люис? За пълната с изненади съблекалня на „Сокс“? Хубава изненада от „Ред Сокс“, можете ли да повярвате? Обадете ми се, кажете какво мислите. Продължаваме след малко.

Един щастлив глас започна да пее познатия рекламен напев:

— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи?

— 1-800-54-Гигант — каза Триша и премести станцията. Може би щеше да намери някой друг мач. Дори омразните „Янки“ щяха да й свършат работа. Но преди да открие какъвто и да е бейзбол, тя бе стъписана да чуе произнесено собственото си име.

— …е все по-слаба за деветгодишната Патриша Макфарлънд, изчезнала от събота сутринта.

Гласът на говорителя на новините бе слаб, неясен и заглушаван от смущенията. Триша се приведе напред, пръстите й отидоха към ушите и натиснаха по-навътре малките черни наконечници.

— Службите по сигурността в Кънектикът, действайки по телефонно обаждане в щатската полиция в Мейн, днес арестуваха Франсис Реймънд Мезъроу, строителен работник, ангажиран понастоящем в изграждането на мост в Хартфорд, който два пъти досега е бил осъждан за блудство с деца и има висящо дело за екстрадиция в Мейн по настоящо обвинение в сексуално насилие и гавра с деца там. Сега обаче, изглежда, че той не знае нищо по случая Патриша Макфарлънд. Източник, близък до разследването, каза, че Мезъроу твърди, че е бил в Хартфорд през миналия уикенд и много свидетели могат да го потвърдят…

Звукът заглъхна. Триша изключи уокмена и свали слушалките от ушите си. Дали все още продължаваха да я търсят? Навярно да, но тя бе склонна да мисли, че вместо това те бяха пропилели целия днешен ден, за да се занимават с този Мезъроу.

— Каква тълпа от Ел Доповци — каза отчаяно и прибра уокмена в раницата. Легна назад върху боровите клони, разгъна дъждобрана върху себе си, после се размърда, докато се намести почти удобно. Лек ветрец премина край нея и тя се зарадва, че е в ниското между скалните издатъци. Хладна вечер и вероятно студена нощ, докато се покажеше слънцето.

Над нея в тъмното имаше милион звезди, само като предположение. Точно един билион. Те щяха да избледнеят, когато изгрееше луната, но засега бяха достатъчно ярки, за да осветят мръсните бузи на Триша със студена светлина. Както винаги, се почуди дали някои от тези ярки точици топлеха други живи същества. Имаше ли там джунгли, населени от легендарни извънземни животни? А пирамиди? Крале и великани? Някаква версия на бейзбола?

— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — тихо пееше Триша. — 1-800-54…

Тя спря, поемайки бързо дъх над долната си устна, както при болка. Бял огън издраска тъмното небе, когато падна една от звездите. Светлата следа се спусна донякъде в черното и после изчезна. Не че беше звезда, разбира се, не и истинска звезда, просто метеор.

Последва я още една, след това друга. Триша се надигна и седна, като скъсаните парцали на дъждобрана се свлякоха в скута й, а очите й бяха широко отворени. Последва четвърта и пета, тези две паднаха в друга посока. Това не бяха само метеори, беше метеоритен дъжд.

Като че ли нещо там само бе чакало д проумее това и небето се освети от безмълвна буря от ярки светкавици. Триша гледаше втренчено, с килната назад глава, с широко отворени очи, кръстосала ръце пред гърдите си, като пръстите й с изпочупени нокти нервно се впиваха в раменете. Никога не бе виждала подобно нещо, никога не си беше представяла, че такова нещо може да съществува.

— О, Том — прошепна тя с треперещ глас. — О, Том, погледни това. Виждаш ли?

Повечето бяха моментни бели просветвания, тънки и прави, и така бързо изчезваха, че сигурно щяха да изглеждат като халюцинации, ако не бяха толкова много. Няколко обаче — пет, може би осем — осветиха небето като безмълвни фойерверки, брилянтни ленти, които като че ли горяха в оранжево по ръбовете. Това оранжево можеше да бъде просто визуална измама, но Триша не мислеше така.

Накрая метеоритният дъжд започна да отслабва. Тя легна назад и намества известно време различни болезнени части на своето тяло, докато отново се почувства удобно… толкова удобно, колкото предполагаше, че може да бъде. Продължи да наблюдава случайните вече проблясвания, докато парчета скали, далеч от мястото, до което изобщо някога би могла да стигне, попадаха в земната гравитация, превръщайки се — първо в червено в сгъстената атмосфера, после умираха, гаснейки с кратко припламване. Все още ги наблюдаваше, когато заспа.

Сънищата дойдоха ярки, но накъсани: нещо като метеоритен дъжд от мисли. Единственият, който си спомняше ясно, бе този, сънуван точно преди да се събуди в полунощ с кашлица, измръзнала, заспала настрани, свита с коленете чак до брадичката; цялата трепереше.

В този сън тя и Том Гордън бяха на една изоставена ливада, която се простираше до храсти и млади дървета, предимно брези. Том стоеше до един полуизгнил стълб, който стигаше някъде на височината на бедрата му. В горния му край имаше стара, ръждивочервена халка. Том я премяташе напред-назад с пръстите си. Беше облякъл яке върху екипа си. Сивият екип на гостуващ отбор. Той щеше да бъде в Оуклънд довечера. Попита Том за „това негово посочване нагоре“. Нещата й бяха ясни, разбира се, но тя все пак попита. Вероятно защото Уолт от Фрамингъм бе искал да знае и един Ел Допо като Уолт, който говореше по клетъчен телефон, не би повярвал на някакво малко момиче, изгубено в гората. Уолт искаше да го чуе направо от устата на клоузъра.

— Посочвам, защото е божа работа да спечелиш в края на деветия ининг — каза Том. Той премяташе халката в горния край на стълба напред-назад между пръстите си. Напред-назад, напред-назад. На кого звъниш, когато халката се счупи? Обади се на 1-800-54-Халки, разбира се. — Особено, когато базите са пълни и само един играч е аут.

Нещо в гората изтрака при тези думи, като че ли в присмех. Тракането ставаше все по-силно и по-силно, докато Триша не отвори очите си в тъмното и осъзна, че това бе звукът от собствените й зъби.

Тя се изправи бавно, потрепервайки, като че ли всяка част от тялото й протестираше. Краката й бяха най-зле, плътно следвани от гърба. Блъсна я порив на вятър — и почти щеше да я събори. Зачуди се, колко ли беше отслабнала на тегло? „Още една такава седмица и ми вържете въженце, за да стана хвърчило!“ Разсмя се на шегата, но смехът премина в нов пристъп на кашлица. Стоеше с поставени върху краката ръце, точно над коленете, навела глава надолу и кашляше. Кашлицата започваше дълбоко от гърдите й и излизаше от устата на раздиращи хрипове. Страхотно. Направо страхотно. Тя допря вътрешната страна на китката си до челото, но не успя да разбере дали имаше температура, или не.

Вървейки бавно с леко разкрачени крака — протърканото болното място отдолу я болеше — Триша се върна при боровете и накърши още клони, като този път възнамеряваше да ги сложи върху себе си като одеяло. Тя отнесе един наръч обратно при своето легло, взе втори, но по средата на пътя между боровете и покритата с борови иглички вдлъбнатина между скалите, която бе избрала за място за спане, внезапно спря. Превъртането й настъпи в четири часа сутринта.

— Защо не ме оставиш на мира? — изкрещя тя и се задави в нов пристъп на кашлица.

Успокоена, го каза отново, но с по-тих глас:

— Не можеш ли да се откажеш? Не можеш ли просто да ми дадеш малко почивка, да ме оставиш?

Нищо. Нито звук освен стенанието на вятъра през боровете… последвано от едно изсумтяване. Ниско и тихо, без следа от нещо човешко. Остана на място, обвила ръце около наръча благоухаещи, сочни клони. Цялата й кожа настръхна. От къде дойде това изсумтяване? От тази страна на потока? От другата? Откъм боровете? Ужаси се, почти бе сигурна, че дойде откъм боровете. Докато събираше клони, за да се покрие, лицето му може би е било на по-малко от три фута от нейното; неговите нокти, онези, които бяха оставили резките по дърветата и разкъсали две сърнета, сигурно са надвиснали на инчове от собствените й ръце, докато огъваше клоните, за да ги пречупи.

Закашля се и това я накара да се размърда. Хвърли клоните както и да е и се пъхна под тях, без какъвто и да е опит за ред в разбъркания им хаос. Лежеше неподвижно. Усещаше, че то се приближава, провира се през боровете и най-после идва. Идваше за нея. Онова специално нещо на пакостливата сладурана, Богът на изгубените според свещеника от оси. Можеш да го наречеш както желаеш — господаря на тъмното, императора на мазето, най-лошия кошмар на всяко дете. Каквото и да беше, то вече приключваше с дразненето; приключваше напълно с игричките. С един замах щеше да пръсне клоните, под които се бе свряла, и да я изяде жива.

Като кашляше и трепереше, без каквото и да е чувство за реалност и рационалност, временно загубила разсъдъка си, Триша сложи ръцете си отзад върху главата и зачака да бъде разкъсана от ноктите на онова нещо, за да бъде натъпкана в зъбатата му уста. Заспа така, а когато се събуди в ранната светлина на утринта в сряда, двете й ръце и врата й бяха изтръпнали като гипсирани.

„Предполагам, не е необходимо да питам която и да е от бабите ми какво е да си стар — мислеше докато клякаше да пикае. — Вече знам.“

Когато вървеше обратно към купчината клони, под които бе спала (като някоя катерица в дупката си, с изкривена глава), видя, че едно от хълмчетата с борови иглички — това, което бе най-близо до нейното — изглеждаше разрушено. Игличките му бяха пръснати наоколо, а на едно място — издълбани чак до плитката, черна почва. Все пак, може би не бе изгубила разсъдъка си в малките часове на нощта? Или поне не напълно. Защото по-късно, когато бе заспала, нещото бе дошло. То е стояло съвсем до нея, наблюдавало я е в съня й. Сигурно се е чудило дали да я вземе сега, но накрая бе решило да почака, да я остави да узрее поне още един ден. Да я остави да стане по-сладка, като боровинка.

Триша се завъртя в кръг със смътното усещане за нещо познато, но не си спомняше, че направи съвсем същия кръг на почти съвсем същото място само преди няколко часа. Спря, като стигна там, откъдето беше започнала, като нервно кашляше. Кашлицата й причиняваше болка, една малка, тъпа болка някъде дълбоко в гърдите. Не се изплаши — болката поне беше топла, а всички други части на тялото й тази сутрин зъзнеха.

— То си е отишло, Том — каза тя. — Каквото и да е било, то отново си е отишло. За известно време, във всеки случай.

„Да — каза Том, — но рано или късно то ще се върне. И рано или късно ти ще трябва да се справиш с него.“

— Да оставим злото да спи под камък — каза Триша. Затова бе един от изразите на баба Макфарлънд. Триша не знаеше точно какво означава, но мислеше, че някак си го разбираше и й се струваше, че подхожда за случая.

Тя седна на една скала встрани от своето хълмче и си приготви три големи шепи боровинки и букови жълъди, като си каза, че са деликатес. Боровинките не бяха така вкусни тази сутрин — леко горчиви всъщност — и предполагаше, че ще станат по-горчиви, когато дойдеше времето за обяд. Въпреки това се насили да изяде и трите шепи, после отиде при потока и пи вода. В него видя още една от онези малки пъстърви и макар че всички те бяха колкото корюшка[2] или голяма сардина, изведнъж реши да опита да хване някоя. Схванатият й врат започна да я отпуска, денят се затопляше с издигането на слънцето и тя се почувства по-добре. Може би също щастлива. Дори кашлицата бе поотслабнала.

Триша се върна при леглото от клони, измъкна дрипите на нещастния си дъждобран и го простря върху една от оголените скали. Тръгна да търси камък с остри ръбове и намери един, който щеше да й свърши работа, близо до мястото, където потокът течеше по заобления край на скалата и се спускаше надолу към долината. Този склон бе почти толкова стръмен, колкото онзи, по който се бе претърколила в деня, когато се изгуби (струваше й се, че бе преди пет години), но си помисли, че спускането тук щеше да бъде доста по-лесно. Имаше много дървета, за които можеше да се хване.

Триша занесе импровизирания нож при дъждобрана (прострян на скалата дъждобранът приличаше на голяма кукла от синя хартия) и започна да реже качулката под раменния шев. Съмняваше се, че може да хване рибка с качулката, но беше забавно да опита. Тя тихо си тананикаше под носа, докато работеше, първо песента на „Бойз то дъ макс“, която се въртеше в главата й, после „МММм-Боп“ на „Хансънс“, след това откъси от „Тейк ми то дъ болгейм“.

Предимно обаче рефрена: „На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи?“

Студеният нощен вятър бе прогонил най-лошата част от насекомите, но със затоплянето обичайният облак от дребните изпълнители във въздушното шоу се обединиха около главата й. Тя почти не ги забелязваше, само от време на време размахваше нетърпеливо ръка, за да ги пропъди.

Щом отдели качулката от дъждобрана, я вдигна пред себе си, преценявайки я с критично око. Капан? Твърде глупаво бе да мисли, че нещо ще се получи, но в същото време — някак си интересно.

— На кого звъниш, скъпа, на кого звъниш, когато проклетото нещо се счупи, о, йе — си тананикаше напевно и вървеше към потока. Избра два големи камъка, които стърчаха от водата, и стъпи на тях. Погледна между разтворените си крака към буйно течащата вода. Осеяното с камъни дъно на потока трептеше от движенията на водата, но иначе се виждаше ясно. Точно в момента нямаше никакви рибки, но какво от това? Ако искаш да бъдеш момиче-рибар, имай търпение…

— Сложи ръцете си около мен… щото вече ще те схрускам — изпя Триша и се засмя. Като държеше качулката здраво и стискаше парцаливия й край, тя се наведе и потопи капана си във водата.

Течението дръпна качулката назад, но тя стоеше отворена, така че всичко беше наред. Проблемът бе нейното положение — навела гръб, дупето й стърчеше нагоре, а главата й бе на нивото на кръста. Едва ли можеше да издържи дълго в тази поза, а опиташе ли да клекне, треперещите й крака щяха да я предадат — и цоп в потока. Едно намокряне щеше да й се отрази зле на кашлицата.

Когато слепоочията й запулсираха, Триша взе компромисно решение — сви леко коленете и повдигна малко тялото. Това премести зрителната й линия нагоре и тя видя три бързи сребристи проблясвания — рибки, без съмнение, които се стрелнаха към нея. Ако имаше време да реагира, със сигурност щеше да дръпне качулката, без да хване нито една. Но тя имаше време само за една-единствена мисъл

(като стрелкащи се подводни звезди),

след като сребристите блясъци прелетяха точно под нея. Една от тях пропусна качулката, но другите две — вътре!

— Боже! — извика Триша.

С този вик — повече радост, повече шок — се наведе и сграбчи долния край на качулката. При това тя загуби равновесие и, така или иначе, цопна в потока, но успя да остане права. Вдигна качулката, пълна с вода, която се плискаше, и стъпи на брега. Една от пъстървите изскокна, преметна се във въздуха и — пляс-пляс опашчице, дим да я няма!

— Проклятие! — изпищя Триша без малко да се напишка. — Спри, мойто момиче!

Когато стигна едно равно място, погледна в качулката, почти сигурна, че няма да види нищо вътре — изпуснала е и другата, изгубените момичета не хващат пъстърви-бебета в качулките на своите дъждобрани, но тя беше там. Плуваше подобно златна рибка в стъклена сфера.

— Господи, какво ще правя сега? — попита Триша.

Отговори й тялото, не духът. Беше гледала доста анимационни филмчета, където Уили Койота поглеждаше към Пътния бегач и го виждаше превърнат в обилна вечеря. Тя се смееше, Пийт също се смееше, дори майка й, ако се случеше да гледа, се смееше. Сега обаче Триша не се засмя. Боровинките и буковите жълъди с големината на слънчогледова семка бяха вкусни, но недостатъчни. Дори когато някой ги ядеше заедно и си казваше, че са деликатес, не бяха достатъчни. Реакцията на тялото й към четириинчовата пъстърва, която плуваше в синята качулка, бе съвсем различна — нещо като присвиване, нещо като спазъм, идващ отвсякъде неизречен вик —

(ДАЙ МИ ТОВА)

и този вик нямаше нищо общо с мозъка й. Това бе една рибка, просто една малка пъстърва, далеч под позволения размер за улов, но каквото и да виждаха очите й, тялото й виждаше ядене. Истинско ядене.

Бе изпълнена само с една ясна мисъл, студена мисъл, когато занесе качулката при проснатия дъждобран на скалата (синя хартиена кукла, сега без глава): „Ще го направя, но няма да кажа на никого. Ако ме намерят, ако ме спасят, ще им разкажа всичко с изключение на падането в собствените ми изпражнения… и за това.“

Тялото й бе изтикало мозъка встрани и взело превес. Триша изсипа съдържанието на качулката върху земята, гледайки как рибката пляска с опашка, задушавайки се във въздуха. Когато замря неподвижно, тя я взе, сложи я върху дъждобрана и разпори коремчето й с камъка, с който сряза качулката. Изтече малко слуз, прилична повече на струйка сополи, отколкото на кръв. Изтика с мръсния нокът на палеца си малкото червени вътрешности — под тях имаше кост, която изтръгна наполовина. Умът й само веднъж се опита да се наложи. „Не можеш да ядеш главата — каза той с прикрит ужас и отвращение. — Имам предвид… очите, Триша. Очите!“ Но тялото го изтласка отново, този път още по-грубо: „Ако имам нужда от мнението ти, ще почукам по пръчките на твоята клетка“ — както казваше Пепси.

Хвана изкормената рибка за опашката, занесе я до потока и я топна, за да измие нечистотиите. После отвори уста и отхапа предната половина. Малките костици изхрущяха под зъбите й; умът се опита да я откаже, но тялото го блокира отново, направо го нокаутира. Умът можеше да се върне, когато имаш нужда от ум; въображението — когато имаш нужда от въображение. Сега на ход беше тялото и тялото казваше: — Вечеря! Това беше вечеря, въпреки че бе сутрин. Вечеря! Прясна риба в менюто!

Горната половина на пъстървата се плъзна в гърлото й като голяма глътка олио с бучки в него. Вкусът бе ужасен и същевременно чудесен. Вкус на живот. Триша залюля долната половина на пъстървата, от която капеше вода, пред обърнатото си нагоре лице, и изрече:

— Наберете 1-800-54. ПРЯСНА РИБА.

Тя изяде остатъка от пъстървата заедно с опашката и всичко останало.

Когато тя вече беше в стомаха й, погледна към отсрещния бряг, като избърсваше с ръка устата си и се питаше дали ще повърне пак всичко. Бе яла сурова риба, не можеше да повярва. Стомахът й направи едно смешно, леко помръдване и Триша помисли: „Ето“. После се оригна и стомахът отново се успокои. Избърса ръце в дънките от рибешките люспи, натъпка дъждобрана и качулката (капан за млади, глупави рибки) в раницата и я метна на рамо. Чувстваше се силна, срамуваше се от себе си, гордееше се със себе си, усещаше, че има температура и беше леко замаяна.

„Просто няма да говоря за това. Не е нужно да говоря за това и няма да говоря. Дори ако се измъкна от тук.“

— А аз заслужавам да се измъкна — тихо каза Триша. — всеки, който може да изяде сурова риба, заслужава да се измъкне.

„Японците го правят непрекъснато“ — каза пакостливата сладурана, когато Триша наново тръгна по брега на потока.

— Тогава ще кажа на тях — изплези й се Триша. — Ако някога им отида на гости, ще кажа на тях.

Този път, изглежда, пакостливата сладурана нямаше какво да отговори и Триша беше доволна.

Тя внимателно се спускаше по склона към долината, където потокът течеше буйно сред смесената гора от ели и широколистни дървета. През по-голямата част от сутринта се чувстваше добре. Нямаше го усещането, че е наблюдавана, а изядената пъстърва съживи силите й. Представи си, че Том Гордън върви с нея и те водят дълъг и интересен разговор, предимно за Триша. Както изглеждаше, Том искаше да знае всичко за нея — за любимите й предмети в училище, защото мислеше, че г-н Хол бе подъл — даваше им домашно в петък; за онова, което правеше Дебра Гилхули, за да бъде такава кучка; за това как двете с Пепси решиха да се маскират като „Спайс гърлс“ миналия Хелуин, но майка й каза, че майката на Пепси може да й разреши всичко, но тя няма да позволи на едно деветгодишно момиче да излезе в къса поличка, високи токове и бюстие. Том симпатизираше напълно на Триша.

Тя му разказваше как двамата с Пийт бяха решили да купят за рождения ден на татко специален пъзел от фирмата във Върмънт, която ги произвеждаше (или, ако е твърде скъп, кутия пури), когато внезапно спря. Спря да се движи. Спря да бърбори.

Тя внимателно изучава потока в продължение на цяла минута, ъгълчетата на устните увиснаха, едната й ръка автоматично махаше по облака от мушици около главата. Храстите бяха пропълзели обратно сред дърветата; самите дървета станали по-ниски, а светлината — по-ярка. Щурците пееха.

— Не — каза Триша. — Не, хъ-ъх. Няма как. Не и отново.

Необичайната тишина на потока бе първото, което я откъсна от интересния разговор с Том Гордън (измислените хора винаги са отлични слушатели). Потокът вече не шумеше и не ромонеше. Беше така, защото скоростта на течението му бе намаляла. Коритото бе по-широко, отколкото горе, и се разширяваше още.

— Ако отново се превърне в блата, ще се самоубия, Том.

Час по-късно Триша отпаднало се влачеше през смесен гъсталак от тополи и брези. Тя вдигна ръка към челото, за да смачка един особено нахален комар, после просто остави ръката си там, на челото — поза на човек, който е изтощен и не знае какво да прави или накъде да върви.

Потокът вече преливаше ниските брегове и покриваше с вода една голяма открита площ, създавайки плитко мочурище, обрасло с тръстика и папур. Слънцето се отразяваше в застоялата вода с горещи, болезнени отблясъци. Пееха щурци; крякаха жаби; над главата й се виеха два ястреба с неподвижно застинали криле; някъде се смееше врана. Мочурището не изглеждаше така отвратително, както блатото с потопените мъртви дървета, през които бе газила, но се простираше поне на една миля (може би и две), преди да стигне до нисък хълм, покрит с борове.

А потокът, разбира се, бе изчезнал.

Триша седна на земята и започна да казва нещо на Том, но осъзна колко е глупаво да си представя разни неща, когато бе ясно — и с всеки изминат час ставаше все по-ясно — че ще умре. Без значение колко път щеше да извърви и колко рибки щеше да изяде сурови. Заплака. Положи лице върху ръцете си и ридаеше все по-силно и по-силно.

— Искам майка си! — изкрещя на безразличния ден. Ястребите си бяха отишли, но враната все още се смееше. — Искам майка си, искам брат си, искам куклата си, искам да си отида вкъщи!

Жабите крякаха, напомняйки й за прочетената от татко приказка, когато бе малка — една кола заседнала в калта и всички жаби закрякали: „Твърде дълбоко, твърде дълбоко“. Колко се бе уплашила!

Заплака още по-силно и по едно време сълзите й — всичките тези сълзи, всички тези проклети сълзи — я накараха да се ядоса. Тя погледна нагоре, мухите се виеха навсякъде, омразните сълзи се стичаха по мръсното й лице.

— Искам МАЙКА си! Искам БРАТ си! Искам да се махна оттука, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?

Ритна с крак ядосано, така силно, че една от маратонките й изхвръкна. Прихванаха я дяволите, за първи път, откакто беше на пет или шест години, я прихващаха дяволите, но не й пукаше. Хвърли се по гръб на земята, заудря с юмруци, заскуба тревата и започна да я мята във въздуха.

— ИСКАМ ДА СЕ МАХНА ОТ ТОВА ПРОКЛЕТО МЯСТО! Защо не ме намерите, глупави тъпанари такива? Защо не можете да ме намерите? ИСКАМ… ДА… СИ ОТИДА… ВКЪЩИ!

Дишайки тежко, лежеше и гледаше небето. Стомахът я присвиваше, гърлото я болеше от викането, но се чувстваше по-добре, все едно, че се бе отървала от нещо опасно. Задряма с ръка върху лицето си, подсмърчайки.

Когато се събуди, слънцето бе над хълма от далечната страна на мочурището. Отново беше следобед. „Кажи ми, Джони, какво имаме за нашите състезатели? Е, Боб, имаме още един следобед. Той не става много за награда, но предполагам, че е най-доброто, което глупаци като нас могат да направят.“

Главата на Триша беше замаяна, когато се надигна да седне; ескадрон от едри черни молци лениво прелитаха пред зрителното й поле. Завъртя й се свят, бе сигурна, че ще припадне. Усещането премина, гърлото я болеше, главата й пареше. „Не трябваше да заспивам на слънце“ — каза си, но слънцето не беше причината за това състояние. Причината беше, че се разболяваше.

Триша обу изританата маратонка, след което изпадна в глупаво раздразнение, после изяде шепа боровинки и пи от бутилката с вода от потока. Съзря грозд фидълхеди край мочурището и изяде и тях. Бяха увехнали, меки и не така вкусни, но се насили да ги преглътне. Приключила следобедната закуска, тя се изправи и отново погледна към другия край на мочурището, засенчила с ръка очите си. После бавно и уморено поклати глава — жест, присъщ на жена, а не на дете, и то на стара жена. Виждаше ясно хълма, сигурна, че там вече бе сухо, но се отчая от мисълта да бъхти през още едно блато с маратонки, преметнати през врата. Нямаше да го направи дори и за всички късно узрели фидълхеди на света. Защо не, след като нямаше вече поток, по чието течение да върви? Може би ще открие неочаквано помощ, спасение или друг поток в друга посока?

Разсъждавайки така, Триша се насочи право на север, като вървеше по източния бряг на мочурището, обхванало по-голямата част от долината. Бе взела доста правилни решения, откакто се бе изгубила — повече, отколкото изобщо можеше да предполага — но това бе най-погрешното след решението да напусне пътя, разбира се. Ако бе минала през мочурището и изкачила хълма, долу щеше да види Девлинското езеро, в покрайнините на Грийн Маунт, Ню Хампшър.

В събота или в неделя Триша почти със сигурност щеше да чуе бръмченето на моторните лодки там, с които излетниците теглеха децата си на водни ски; след четвърти юли тук щеше да има моторни лодки всеки ден, просто гъчканица, с опасност от сблъсквания. Сега обаче бе средата на седмицата, началото на юни, нямаше никого освен рибари с малки моторни лодки от по двадесет коня, които не чу по случайност. Вместо към езерото Девлин, тя се насочи към канадската граница и започна да навлиза все по-навътре в гората. На някакви четиристотин мили пред нея бе Монреал.

Между него и нея — почти нещо друго освен гора.

Бележки

[1] Стартър — питчер, който започва пръв. — Б.пр.

[2] Вид риба (Osmerus eperlanus). — Б.пр.