Стивън Кинг
Момичето, което обичаше Том Гордън (7)

ПЕТИ ИНИНГ

Когато на следващата сутрин Триша се събуди, вратът й така силно я болеше, че едва успяваше да завърти главата си, но тя не обърна внимание на това. Слънцето огряваше сърповидната полянка, обляна с ранна дневна светлина. Чувстваше се като преродена. Тя си спомняше, че през нощта се беше събуждала, цялата в сърбежи, да уринира; спомняше си как беше отишла до потока и бе наложила кал върху ужилените и изпохапаните места под погледа на луната; спомняше си, че беше заспала, докато Том Гордън стоеше да я пази, обяснявайки й някои от тайните в неговата игра. Тя си спомняше също така, че ужасно се беше изплашила от нещо в гората, но, разбира се, там нямаше нищо, което да я наблюдава — просто халюцинации в ужасната нощ. Това бе всичко.

Нещо дълбоко в ума й се опитваше да отрече всичко това, но Триша нямаше желание да го слуша. Нощта бе свършила. Тя не искаше да се връща повече към нея, нито към онзи скалист хълм и да си спомня своето падане до дървото с осите. Вече бе ден. Търсаческите екипи отдавна са тръгнали и тя щеше да бъде спасена. Знаеше това. Заслужаваше да бъде спасена след цялата ужасна нощ в гората.

Тя изпълзя изпод дървото, като буташе раницата пред себе си, изправи се на крака, сложи шапката си и накуцвайки, се отправи към потока. Изми калта от лицето и ръцете си, погледна към облака от мушици, който вече се бе оформил около главата й, и неохотно намаза пресен слой от лепкавата кал. Докато вършеше всичко това, си спомни как, като малки, двете с Пепси играха на козметичен салон. Кашата, направена от козметиката на госпожа Робичод, бе така ужасна, че им се разкрещя да се махат от къщи, просто да изчезват, докато не е загубила контрол над себе си и не ги е смачкала от бой. И двете бяха изхвърчали навън, както си бяха — целите в пудра и руж, с очни линии и зелени сенки на очите и страстно червено червило върху устните, изглеждайки като най-младите стрийптизьорки в света. Отидоха в къщата на Триша, където Куила отпърво зяпна, а после се смя до сълзи. Накрая ги хвана за ръката и ги заведе в банята, където им даде тоалетно мляко, за да се почистят.

— Разнесете нагоре внимателно, момичета — промърмори сега Триша. Когато лицето й беше готово, тя изплакна ръцете си в потока и изяде остатъка от сандвича с риба тон, а после и половината от стръковете целина. Зави хартиената торба — запасите й бяха до тук. Яйцето бе свършило, сандвичът с риба тон — свършил, картофеният чипс — свършил, бисквитите „Туикс“ — също бяха свършили. Оставаха й половин бутилка швепс (всъщност по-малко от половината), половин бутилка вода и няколко стръка целина.

— Няма значение — каза тя, като прибра празната торба и останалите стръка целина обратно в раницата. Напъха и парцаливия дъждобран. — Няма значение, защото търсаческите екипи отдавна са тръгнали. Един от тях ще ме намери. Най-много до обяд — и ще обядвам в някоя закусвалня. Хамбургер, пържене картофи, мляко с шоколад, ябълков пай. — Стомахът й изкъркори при тази мисъл.

След като прибра нещата си, Триша намаза с кал и ръцете си. Слънцето огряваше полянката — денят бе ясен, като обещаваше да бъде горещ — и тя се движеше малко по-леко. Протегна се, потича на едно място, за да се раздвижи, и завъртя главата си наляво и надясно, докато схванатостта във врата й понамаля. Известно време се ослушваше за гласове, за лай на кучета, за онова неравномерно „уоп-уоп-уоп“ на хеликоптерната перка. Нищо освен ударите на кълвач, който търсеше дневната си дажба.

„Всичко е наред, имам предостатъчно време. Юни е, най-дългите дни в годината. Ще следвам потока. Дори ако не ме намерят веднага търсаческите екипи, потокът ще ме изведе при хора.“

Но когато слънцето се издигна в зенита, потокът я отведе до гори и до още повече гори. Стана горещо. Малки вадички пот започнаха да очертават линии по нейната кална обвивка. По-големи петна — тъмни кръгове, се оформиха около мишниците на ризата й с надпис „36 Гордън“; едно друго петно, във формата да дърво, се появи между плешките. Косата й — кална, мръсна и тъмна, вместо руса, висеше около лицето й. Надеждата бавно гаснеше, а енергията, с която бе тръгнала от полянката в седем, свърши към десет. Около единадесет се случи нещо, което понижи духа й.

Бе стигнала билото на един склон — малко по-полегат, покрит с листа и борови иглички — и спря за почивка, когато чувството, че някой я наблюдава, я накара отново да настръхне. Нямаше смисъл да си казва, че не е вярно, защото бе точно така.

Триша бавно се завъртя в кръг. Не видя нищо, гората като че ли отново се бе смълчала — нямаше ги типичните северноамерикански катерици да шумят и да подскачат в листата и храсталаците, нямаше и обикновени катерици от другата страна на потока, не се обаждаха и сойките. Кълвачът все още чукаше, в далечината все още се чуваха враните, но тук бе само тя и жужащите комари.

— Кой е там? — извика.

Отговор, разбира се, нямаше. Триша заслиза надолу по склона, като се придържаше за храстите, защото земята под краката й бе хлъзгава. „Просто си въобразявам“ — мислеше тя… но съвсем не бе сигурна, че е така.

Потокът ставаше все по-тесен и това със сигурност не беше от въображението й. Докато го следваше надолу по дългия, посипан с иглички склон, а после през една трудна за преминаване горичка от широколистни дървета — твърде много храсти и твърде много от тях трънливи — потокът непрекъснато се свиваше, за да се превърне в ручейче, широко само осемнадесет инча^[1].

То се губеше в гъста група храсталаци. Триша си проби път през най-близко растящите до потока, вместо да заобикаля, защото се страхуваше да не го изгуби. Нещо в нея й казваше, че и да го изгуби, е без значение, защото той почти със сигурност нямаше да я отведе там, където искаше, а вероятно и не водеше изобщо до никъде. Истината бе, че връзка й с потока бе емоционална, бе се привързала към него, щеше да каже майка й — и нямаше сили да го изостави. Без него просто щеше да е дете, което се скита в гъсти гори без никакъв план. Самата мисъл караше гърлото й да се свива, а сърцето й да ускори пулса си.

Тя излезе от храсталака и потокът се появи отново. Триша го следваше със забита надолу глава и намръщено изражение, изцяло погълната, също като Шерлок Холмс, който върви по следите, оставени от Баскервилското куче. Тя не забеляза промяната в ниската растителност от храсти в папрати, нито факта, че много от дърветата, през които сега се виеше потокът, бяха изсъхнали, нито това, че почвата под краката й бе започнала да омеква. Цялото й внимание бе фокусирано върху потока. Следваше го с наведена надолу глава, напълно съсредоточена.

Потокът започна отново да се разширява и в продължение на около петнадесет минути (това беше към обяд) си помисли, че той, в края на краищата, нямаше изведнъж да изчезне. Осъзна, че ставаше все по-плитък; в действителност вече не беше нещо повече от поредица локви, затлачени с жабуняк, гъмжащи от подскачащи по повърхността мушици. След около десет минути маратонката й потъна в земята, превърната в измамна коричка мъх, запълнена с водниста кал. Калта преля над глезена й и Триша дръпна обратно крака си с кратък вик на отвращение. Бързото и силно дръпване събу наполовина маратонката от крака й. Триша издаде още един вик и се хвана за дънера на едно изсъхнало дърво.

Огледа и видя, че бе навлязла в нещо като призрачна гора, навярно някога тук бе преминал пожар. Пред нея (а вече и около нея) се простираше начупен лабиринт от отдавна мъртви дървета. Земята, върху която лежаха, беше блатиста и влажна. От неподвижните локви застояла вода се издигаха, подобно гърбове на костенурка, малки хълмчета, покрити с трева и избуяли плевели. Из въздуха жужаха комари и танцуваха водни кончета. Сега имаше много повече кълвачи, чието почукване отекваше в далечината, десетки според звука. Толкова много мъртви дървета, толкова малко време.

Потокът на Триша се губеше в това тресавище и изчезваше.

— Какво ще правя сега, хъ? — попита с отпаднал, уморен глас. — Ще бъде ли някой така добър да ми каже?

Имаше много места, където можеше да седне и да помисли; повалените дървета бяха навсякъде, някои все още носеха следи от огъня по овъглените си тела. Първото обаче, върху което се опита да седне, поддаде под тежестта й и тя се намери на влажната земя. Извика, влагата подмокри дъното на дънките й — господи, как мразеше мокро дъно на панталони — и скочи на крака. Отвътре дървото бе изгнило; по току-що счупените краища пълзяха буболечки. Триша ги гледаше, парализирана от отвращение. После отиде при друго паднало дърво — изглеждаше здраво, и тя се отпусна върху него с поглед, забит в мочурището. Какво да прави по-нататък?

Умът й не бе толкова свеж, колкото сутринта, но изглеждаше, че има само две възможности: да стои на едно място и да се надява, че спасението щеше да дойде, или да се движи и да се опита да го срещне. Предполагаше, че стоенето на едно място имаше някакъв смисъл: съхраняване на енергията и всичко там друго. Но накъде ще върви без потока? Сигурното бе, че нищо не беше сигурно. Можеше да върви към цивилизацията, както и в обратна посока на цивилизацията. Можеше дори да се окаже, че си движи в кръг.

От друга страна („Винаги има друга страна, сладурче“ — бе казал веднъж баща й.), тук нямаше какво да се яде, миришеше неприятно на кал и изгнили дървета, а и кой знае какви още гадости имаше тук. Идеята беше ужасна. Малката сърповидна полянка бе Дисниленд в сравнение с мочурището.

Стана и се взря в посоката, от която потокът бе намалявал постепенно, преди напълно да изчезне. Гледаше през лабиринт от стволове на сиви дървета, но си мислеше, че може да види нещо зелено отвъд тях. Да се издига нещо зелено. Може би някой хълм? С боровинкови храсти? Хей, защо не? Вече бе минала покрай няколко групи такива храсти, целите отрупани с боровинки. Трябваше да набере от тях, да ги сложи в раницата си, но се страхуваше да не изгуби потока. Сега обаче потокът беше изчезнал и тя отново изпитваше глад. Не остър (поне не още), но със сигурност беше гладна.

Триша направи две крачки напред, изпробва с крак меката почва и наблюдаваше с лошо предчувствие как водата извира около маратонката й. Дали не означаваше, че отиваше навътре? Къде?

— Може да има плаващи пясъци — промърмори тя.

„Точно така! — веднага се съгласи студеният глас. Той като че ли се забавляваше. — Плаващи пясъци! Алигатори! Да не говорим за малки сиви човечета от «Досиетата Х» със сонди за вземане на проби от твоята плът!“

Триша се върна назад по стъпките, които бе направила, и отново седна. Бе си прехапала долната устна без да съзнава. Да върви или да стои тук? Да стои тук или да върви?

Това, което я тласна да тръгне след около десет минути, бе една сляпа, най-невероятна надежда… мисълта за боровинките! По дяволите, тя беше готова сега да опита дори листата. Триша се видя как бере яркочервени боровинки на склона на един приятно зелен хълм, също като момичето от илюстрациите в нейния учебник (беше забравила калната маска върху лицето си и заплетените, мръсни висулки, в които се бе превърнала косата й). Тя видя как си проправя път към билото на хълма, като пълнеше раницата си с боровинки… накрая стигна върха, погледна надолу и видя…

„Път. Виждам един черен път с огради от двете страни… пасат коне… и постройка в далечината. Червена, с бял перваз.“

Луда! Напълно откачена!

Или? Ами ако седеше само на половин час път от спасението, все още изгубена, защото се страхуваше от малко лепкава кал?

— Добре — каза тя, като стана и нервно нагласи презрамките на раницата си. — Добре, боровинки, хайде. Но ако стане твърде гадно, ще се върна обратно.

За последно притегна презрамките и тръгна отново, като вървеше бавно по все по-мократа земя, изпробвайки я при всяка стъпка, като заобикаляше стоящите като скелети дървета и падналите безразборно изсъхнали стволове.

Накрая — може би половин час, след като бе тръгнала, може би четиридесет и пет минути — Триша откри това, което хиляди (може би дори милиони) мъже и жени бяха открили преди нея; когато станеше твърде гадно, твърде късно е да се върнеш назад. Тя направи крачка от подгизнала, но устойчива почва, към едно хълмче, което изобщо не беше хълмче, а само така изглеждаше. Кракът й пропадна в някакво студено, лепкаво вещество, твърде гъсто, за да бъде вода, и твърде рядко, за да е кал. Залитна, сграбчи един стърчащ изсъхнал клон, извика от уплаха и раздразнение, когато той се счупи в ръката й. Падна във високата трева, гъмжаща от насекоми. Успя да застане на коляно и издърпа крака си от тинята. Той излезе с мляскащо „пльоп“, но маратонката й остана някъде долу.

— Не! — изкрещя достатъчно силно, за да изплаши една голяма и бяла птица, която излитна, проточила дългите си крака зад себе си, като струна в небето. На друго място и по друго време Триша щеше да съзерцава това екзотично видение в екстаз, но сега птицата бе отбелязана бегло като факт. Тя се завъртя на коленете си, левият й крак беше покрит с блестяща черна кал чак до коляното, и пъхна ръка в запълнената с вода дупка, която временно беше погълнала маратонката й.

— Не можеш да ми я вземеш! — гневно извика тя. — Тя е моя и ти… не можеш… ДА Я ВЗЕМЕШ!

Заопипва в студената киша, като пръстите й късаха мембраната от корени или се провираха между тези, които бяха твърде дебели, за да бъдат разкъсани. Нещо живо се допря за кратко в дланта й, а после изчезна. Малко по-късно ръката й хвана маратонката и я издърпа навън. Триша я погледна — една обувка, покрита с черна кал, точно като за едно изцяло кално момиче, напълно нещастно, направо кучешки фъшкии, щеше да каже Пепси — и започна да плаче. Тя вдигна нагоре маратонката, наклони я и от нея се изля струя мътна течност. Това я накара да се разсмее. Около минута седя на хълмчето с кръстосани по турски крака и спасената маратонка в скута, като се смееше и плачеше в центъра на една черна, въртяща се вселена от мушици, докато дърветата стояха на стража около нея, а щурците свиреха.

Най-после плачът й премина в подсмърчане, а смехът — в сподавени и лишени от хумор хихикания. Тя откъсна трева от хълмчето и избърса, колкото можеше, маратонката отвън. После отвори раницата, разкъса празната торба от обяда и с парчетата изчисти гнусотията отвътре. Смачка на топка и с безразличие ги хвърли зад себе си. Ако някой искаше да я арестува за замърсяване на това противно, грозно, вонящо място, да заповяда.

Тя се изправи, като все още държеше маратонката в ръка, и погледна напред.

— О, мамка му — изруга Триша.

За първи път в живота си изругаваше на глас. (Пепси понякога го правеше, но Пепси си беше Пепси.) Вече виждаше по-ясно зеленото, което помисли за височина. Бяха малки хълмчета, това бе всичко, просто още малки хълмчета. Между тях имаше още повече застояла, блатиста вода и повече дървета, като преобладаващата част бяха мъртви, но някои имаха зеленина по върховете. Тя чуваше квакането на жабите. Никакъв висок хълм. От мочурище — в блато, от трън та на глог.

Тя се обърна и погледна назад, но вече не можеше да каже откъде беше влязла в тази, прилична на чистилище, зона. Ако се бе сетила да маркира мястото с нещо ярко — например парче от своя противен, изпокъсан дъждобран — щеше да може да се върне обратно. Но не се бе сетила и вече бе късно.

„Може да се върнеш назад и по друг път — знаеш горе-долу посоката.“

Може би, но тя, първо на първо, нямаше да слуша този глас, който я вкара в кашата.

Триша се обърна към хълмчетата и мътните отблясъци на слънцето върху застоялата, покрита с нечиста пяна, вода. Имаше достатъчно дървета, за които да се държи, а и блатото все някъде трябваше да свърши, нали така?

„Лудост е даже да си го помислиш.“

Разбира се. То си беше налудничава ситуация.

Триша постоя още малко, мислите й сега се насочиха към Том Гордън и тази особена негова неподвижност — това, как стоеше на гумата на питчъра и гледаше към един от кетчърите^[2] на „Ред Сокс“, Хетъбърг или Въритек, да подаде знака. Така неподвижен (точно както тя стоеше сега), като че ли цялата тази всеобхващаща неподвижност някак си се излъчваше от раменете му и витаеше около него. А после позицията за хвърляне и самото хвърляне.

„Той има ледена вода във вените си“, казваше баща й.

Тя искаше да се измъкне оттук, от това противно блато, а след това и от проклетата гора; искаше да се върне там, където имаше хора и магазини, и алеи, и телефони, и полицаи, които биха ти помогнали, ако се загубиш. И си мислеше, че може да го направи. Ако имаше само малко от старата ледена вода във вените си.

Нарушавайки собствената си неподвижност, Триша събу и другата си „Рийбок“ и върза връзките на двете маратонки заедно. После ги провеси на врата си като тежестите на стенен часовник с кукувичка, размисли за чорапите и реши да ги остави на краката си, нещо като компромис („като щит срещу тинята“ бе мисълта, която всъщност мина през главата й). Тя нави дънките си нагоре до коленете, след това пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — каза тя. Нагласи своята шапка „Сокс“ (този път с козирката назад, защото така бе страхотно) и започна отново да върви.

Триша прескачаше от хълмче на хълмче внимателно и предпазливо, като често вдигаше глава и хвърляше бързи погледи, за да си определи ориентир, а след това се движеше към него, също както бе правила вчера. „Само дето днес няма да изпадна в паника и да започна да бягам — мислеше си тя. — Днес имам ледена вода във вените си.“

Измина час, след това още един. Вместо да се втвърдява, земята ставаше все по-мочурлива. Накрая изобщо нямаше твърда почва с изключение на хълмчетата. Триша скачаше от едно на друго, като си помагаше с клоните и храстите, където можеше, или държеше ръцете си разперени за равновесие, като въжеиграч, който няма за какво да се държи. Накрая стигна до място, където нямаше никакво хълмче за скачане. Пое дъх, за да се успокои, после стъпи в застоялата вода, като стресна облак водни мушици и предизвика неприятна воня на изгнил торф. Водата стигаше малко под коленете й. Това в което потъваха краката й, беше като студено желе на бучки. Жълтеникави мехури излизаха на повърхността на размътената вода; в тях се въртяха черни частици от кой знае какво естество.

— Гадно — простена тя, като се отправи към най-близкото хълмче. — О, колко гадно. Гадно-гадно-гадно. Все едно да мачкаш червеи.

Тя вървеше приведена напред, с големи крачки, като всяка една от тях завършваше със силно дръпване, когато изваждаше навън крака си. Опита се да не мисли за това, което щеше да се случи, ако не успееше да го направи, ако залепнеше в тинята по дъното и започнеше да потъва.

— Гадно-гадно-гадно. — Бе й станало като напев. Потта се стичаше по лицето й на топли вадички и лютеше в очите й. Щурците като че ли бяха запънали на един висок, безкраен тон: риииииии… Напред пред нея, на хълмчето, което беше нейната следваща спирка, три жаби изскочиха от тревата и цопнаха във водата — плип-плип-пльоп.

— Дрън-дрън-пляс — отвърна и изнурено се усмихна.

Имаше попови лъжички, сигурно с хиляди, които плуваха в жълто-черната мътилка около нея. Като гледаше надолу към тях, единият от краката й попадна на нещо твърдо и покрито със слуз — дънер може би. Триша успя да се задържи на него, без да падне, и да прецапа до хълмчето. Като дишаше тежко, тя се измъкна от водата и с безпокойство огледа покритите си със слуз крака, почти сигурна, че ще ги види целите налепени с гърчещи се пиявици или нещо дори по-лошо. Нямаше нищо ужасяващо (доколкото можеше да види), но беше покрита с черна тиня чак до коленете. Тя смъкна чорапите си, станали черни, а бялата кожа под тях приличаше на чорапи повече, отколкото те самите. Това накара Триша безумно да се разсмее. Полегна назад на лакти и зарева към небето, отказвайки да се смее като

(лудите хора),

като пълна идиотка, която просто не може да спре. Когато най-после се овладя, изстиска чорапите, обу ги и се изправи. Застана права с ръка над очите си, избра едно дърво, на което голям клон в ниското се бе пречупил и краят му висеше във водата. Определи го за следващата си цел.

— Макфарлънд замахва, Макфарлънд хвърля — уморено каза и тръгна отново. Вече не мислеше за боровинки; всичко, което искаше, бе да се измъкне веднъж завинаги от това място.

Има етап, на който хората, принудени да разчитат само на собствените си сили, спират да живеят и започват просто да оцеляват. Тялото, при изразходване на всичките си настоящи източници на енергия, се насочва към запасите си от калории. Остротата на мислите започва да отслабва. Възприятията стават както по-ограничени, така и погрешно по-ярки. Нещата се виждат с размити контури. Триша Макфарлънд доближи тази граница между живота и оцеляването, когато вторият й следобед в гората клонеше към края си.

Това, че сега се движеше на запад, не я тревожеше особено. Тя считаше (навярно правилно), че да се движи постоянно в една посока бе може би най-доброто, което можеше да направи. Беше гладна. Трябваше да се движи точно по права линия. Ако се отклоняваше вляво или вдясно, можеше да не излезе от миризливата дупка до мръкване. Тази мисъл й бе непоносима. Веднъж пи вода от бутилката, около четири изпи и остатъка от швепса, без да го осъзнава.

Мъртвите дървета все по-малко приличаха на дървета и все повече на гигантски стражи, забили чепатите си крака в неподвижната черна вода. „Съвсем скоро ще оживеят“ — помисли си тя. Докато газеше покрай тях (никакви хълмчета почти на тридесет фута разстояние в която и да е посока), стъпи на затрупан от тинята корен, просна се по корем, цопна и ахна. Устата й глътна от тинестата вода, изплю я бързо и с вик. Ръцете й изглеждаха жълтеникаво лигави, сякаш изкиснати. Измъкна ги от водата и ги вдигна пред себе си.

— Добре съм. Да, аз съм добре.

Раницата й беше още суха, което бе важно, защото вътре беше уокменът, единствената й връзка със света.

Мръсна, цялата мокра отпред, Триша продължаваше пътя си. Новият ориентир бе едно мъртво дърво, което от средата нагоре се разкрояваше в буквата Y на фона на слизащото към хоризонта слънце. Тя се отправи към него. Стигна едно хълмче, хвърли му бърз поглед, но продължи през водата, вместо да стъпи на него. Какво толкова? Така беше по-бързо. Отвращението й от студеното изгнило желе на дъното беше изчезнало. Човек свиква с всичко, ако му се наложеше. Вече го знаеше.

След първото си падане във водата Триша започна да прекарва времето на деня с Том Гордън. Отначало това изглеждаше странно — дори неестествено — но докато дългите часове на късния следобед течаха, тя съвсем изгуби представа за себе си: бърбореше неестествено, като му казваше към кой ориентир да върви, обясняваше, че вероятно пожар бе причинил това блато, уверяваше го, че скоро ще се измъкнат от него, че това не може да продължава вечно. Вярваше, че „Ред Сокс“ ще спечелят двадесет точки в играта довечера, така че да не се притеснява там, в съблекалнята на стадиона. Внезапно вдигна глава.

— Чуваш ли нещо? — попита.

Том — едва ли, но тя чуваше: монотонния, пулсиращ звук от перките на хеликоптер. Далечен, но ясно доловим. Беше на едно хълмче, когато чу звука. Скочи на крака и се завъртя на триста и шестдесет градуса, заслонила очите си с ръка, взряна напрегнато в небето. Не видя нищо, звукът изчезна.

— Ядец — въздъхна печално. Но я търсеха! Плесна един комар на врата си и тръгна отново.

Десет минути по-късно тя стоеше върху подаващия се наполовина над водата корен в своите мръсни, полуразнищени чорапи, и гледаше пред себе си както учудена, така и объркана. Отвъд насечената линия от пречупени дървета, където беше сега, мочурището прерастваше в равно, застояло блата. От центъра му се издигаха други хълмчета, кафяви, и като че ли от счупени вейки и прегризани клони. Отгоре им стояха половин дузина лъскави животинчета и я гледаха втренчено.

Бръчките по смръщеното чело на Триша изчезнаха, когато разбра какво всъщност бяха те. Забрави, че е в блатото, че е мокра, кална и уморена, че се бе загубила.

— Том — прошепна, останала без дъх. — това са бобри! Бобри, които стоят върху боброви къщички или боброви могилки, или както там ги наричат. Те са, нали?

Стоеше на пръсти, държеше се за дънера на дървото за равновесие и ги гледаше очарована. Бобри, излегнали се върху своите къщички от пръчки! А дали те я виждаха? Сигурно — да, особено онзи, в средата, по-голям от другите. Струваше й се, че черните му очи изобщо не се отделяха от лицето й. Оказа се, че има мустаци, а кожата му е разкошно тъмнокафява, преливаща в кестеняво около пълничките му хълбоци. Напомни й илюстрациите от „Вятърът във върбите“.

Триша слезе от корена и тръгна към него, сянката й се проточваше все по-дълга. Неочаквано Главният бобър (така го кръсти) стана, заотстъпва назад, докато задницата му се потопи във водата, и елегантно плесна с опашката си. Звукът от плясъка бе невероятно силен в застиналия горещ въздух. След миг бобрите започнаха да се гмуркат, заскачаха във водата почти едновременно. Сякаш наблюдаваше отбор по синхронно плуване. Триша ги гледаше с притиснати ръце към гърдите си и широка усмивка. Беше най-удивителното нещо, което бе виждала през живота си, но тя не разбра и никога нямаше да си обясни защо Главният бобър й изглеждаше като учител или нещо такова.

— Том, гледай! — Тя посочи водата, като се смееше. — Те отидоха там! Да, моето момиче!

Половин дузина клинове се оформиха в мътната вода, отдалечавайки се в дъгообразен строй от бобровите къщи. След това изчезнаха и Триша тръгна отново. Следващият й ориентир бе едно извънредно голямо хълмче, по което растяха тъмнозелени папрати като разрошени коси. Запъти се към тях по една полегата дъга, вместо по права линия. Бобрите бяха страхотни — направо гето, в стила на Пепси — но нямаше никакво желание да я гризнат, докато джапаше из водата. От картинките знаеше, че дори малките бобърчета имаха големи зъби. Извикваше всеки път, когато трева или корен я докосваха, сигурна, че това е Главният бобър (или някой от неговите подчинени), които искаха да я прогонят.

Движеше се покрай владението на бобрите отдясно към извънредно голямото хълмче — и когато се приближи, изпълниха я надежда и въодушевление. Тези тъмнозелени папрати не бяха просто папрати, мислеше тя; беше ходила с майка си и баба си за фидълхеди^[3] три пролети поред и беше уверена, че това са именно фидълхеди. В Санфорд сезонът им бе приключил — поне преди месец — но майка й казваше, че във вътрешността на страната започва по-късно, не по-рано от юли в изключително мочурливите места. Трудно бе да повярва, че нещо добро можеше да се роди в това миризливо кътче от божието творение, но колкото повече приближаваше, увереността й нарастваше.

А фидълхедите не бяха просто добри; те бяха вкусни. Дори Пийт, който не харесваше никакъв зеленчук (освен замразения грах, претоплен на микровълнова печка), ядеше фидълхеди.

Каза си да не очаква кой знае колко, но пет минути след тази за първи път хрумнала й възможност, Триша бе сигурна. Това пред нея не бе просто хълмче; това беше остров Фидълхед! Обаче, мислеше си тя, когато наближи, газейки бавно през водата, която сега стигаше до бедрата й, щеше да му подхожда повече името Острова на мухите. Тук навсякъде имаше много мухи и под калната си обвивка тя почти бе забавила за тях. Въздухът над остров Фидълхед направо трептеше от тях, и то не само малки мушици. Имаше големи, зелени мухи. Когато приближи, чу приспивното им, някак си лъскаво бръмчене.

Беше на няколко крачки от първите китки засукани зелени класчета, когато спря, затънала в калния тор под водата. Зеленината, граничеща с този край на тревната туфа, беше намачкана и накъсана; тук-там по черната вода плуваха изкоренени папратови стебла. По-нагоре видя яркочервени петна върху зеленината.

— Това не ми харесва — промърмори и тръгна наляво вместо право напред. Фидълхедите бяха добри, но имаше нещо мъртво или лошо ранено там горе. Може би бобрите се биеха един друг заради женските, или нещо такова. Не бе достатъчно гладна, за да се осмели да срещне ранен бобър, докато събира ранната си вечеря. Щеше да е добър начин да загуби ръка или око.

На половината път от остров Фидълхед Триша внезапно спря. Вцепенена, просто не можеше да отмести погледа си.

— Хей, Том — каза с треперещ глас. — О, хей, лошо.

Гледаше откъснатата глава на малко сърне. Бе търкулната по склона на тревната туфа, оставяйки кървава следа, опръсквайки фидълхедовите папрати. Очите й потрепваха от пълзящите в тях гадини. Рояци мухи се виеха над кръвта. Бръмчаха като малък мотор.

— Виждам езика — каза тя; гласът й беше далечен, като ехо в безкраен коридор. Слънчевата пътека върху водата стана внезапно кървавочервена, почувства, че ще повърне или припадне.

— Не — прошепна. — Не, не позволявай това, не мога.

Гласът й, макар и глух, този път беше по-близо до нея. Светлината не бе толкова ярка. Да благодарим на Бога — помисли, докато стоеше почти до кръста в застоялата, тинеста вода. Никакви фидълхеди, но и никакво припадане. Нещата почти се балансираха.

Тя забърза напред, без да внимава къде точно стъпва при пренасянето на тежестта от единия крак върху другия. Вървеше свободно, като въртеше ханша си, а ръцете й се движеха напред-назад в ритмични дъги. Ако беше в трико, щеше да изглежда като госта за деня в „Гимнастика с Уенди“. Хайде, всички, днес да правим едно съвсем ново упражнение, наречено „Да се махнем по-надалече от откъснатата глава на сърнето“. Напомпайте бедрата, извийте ханша, раздвижете рамената!

Опитваше се да гледа само напред, но чуваше тежкото, самодоволно бръмчене на мухите. Кой го беше направил? Бобър? Изключено. Никой бобър не откъсва глава на сърна, въпреки острите си зъби.

„Ти знаеш кой — каза студеният глас. — Онова нещо. Онова специално нещо. Което те наблюдава сега.“

— Никой не ме наблюдава, това са глупости — задъха се тя. Рискува, хвърли поглед през рамо и с радост видя, че остров Фидълхед остава назад. Не достатъчно бързо обаче. Погледна за последен път мъртвата глава с жужащата черна огърлица около врата й.

— Това са глупости, нали, Том?

Но Том не отговори. Том не можеше да отговори. Том сега навярно беше на „Фенуей парк“, където се шегуваше със своите съотборници и обличаше своя бял екип на отбор-домакин. Този Том Гордън, който вървеше през блатото с нея — това безкрайно блато — бе само хомеопатично лекарство срещу самотата. Тя беше съвсем сама.

„Само че не си, сладурче. Ти изобщо не си сама.“

Страхуваше се обаче, че студеният глас, въпреки че не й бе приятел, казва истината. Чувството, че е наблюдавана, се върна, и то по-силно от всякога. Нерви! Разстроени нерви (тази откъсната глава). И тогава видя дървото с дузина диагонални резки по грапавата безжизнена кора. Нещо много голямо и в много лошо настроение го беше разкъсало, минавайки покрай него.

— О, боже мой — извика. — Това са следи от нокти.

„То е някъде пред теб, Триша. Пред теб и те чака, с ноктите си и всичко останало.“

Триша виждаше още застояла вода, още хълмчета, които изглеждаха като издигащи се могилки, но не видя никакъв звяр… И, разбира се, нямаше да го види, нали? Звярът прави това, което и другите зверове… как беше… имаше се специална дума, но Триша бе твърде изплашена и отчаяна, за да мисли за нея. Какво правят зверовете преди да нападнат?

„Те дебнат — каза студеният глас. — Това е, което правят, дебнат. Да, скъпа. Особено специалните като твоят нов приятел.“

— Дебнат — изграчи Триша. — Да, това беше думата. Благодаря ти.

А после започна отново да върви напред, защото бе твърде далече, за да се връща. Дори и нещо наистина да я чакаше отпред, за да я убие, беше твърде далече, за да се връща.

Този път това, което изглеждаше като твърда почва, се оказа наистина твърда почва. Триша дори не повярва, но когато се приближи, водата вече не прорязваше масата от зелени храсти и нискостеблени дървета. Беше станала по-плитка — само до средата на прасците й вместо до коленете или до бедрата. Имаше още фидълхеди, които растяха поне на две от хълмчетата — но не толкова много, както на остров Фидълхед, но тя набра шепа от тях и ги погълна. Бяха сладки, с леко тръпчив вкус. Зелен привкус и абсолютно добър. Щеше да набере още и да ги сложи в раницата, ако имаше, но нямаше. Наслаждаваше им се с детинско простодушие. Засега бяха достатъчно; за по-късно щеше да му мисли. С криволичене се отправи към твърдата почва, като похапваше от сочните зрънца и огризваше стъбълцата. Почти не съзнаваше, че газеше в блатото; отвращението й беше изчезнало.

Когато доближи последните фидълхеди на второто хълмче, ръката й замръзна на място. Отново чу приспивното жужене на мухите. Този път доста по-силно. Там, където тресавището свършваше, бе задръстено със сухи клони и потопени под водата храсти. Имаше само един проходим брод и трябваше да мине през него, ако не искаше да изгуби още два часа.

Дори там й се наложи да прескочи едно паднало дърво. Думата „паднало“ изобщо не бе точна. По него видя резки като ония… и макар че в долния край на стеблото му се криеше в гъстите храсти, мястото на пречупването бе свежо — сякаш някой преди миг не просто го бе съборил, а пречупил като клечка за зъби.

Жуженето ставаше все по-силно. Останалата част от сърнето — по скоро остатъците от него — лежаха на показ до фидълхедите, близо до мястото, където Триша най-после се изкачи, измъквайки се навън от блатото. Трупът бе разкъсан на две парчета, съединени с лъщящо от мухи кълбо черва. Единият крак бе откъснат и подпрян на дънера на близкото дърво като бастун.

Триша закри устата си с длан да не повърне и забърза напред, издавайки кратки звуци „ърк-ърк“. Опитваше се да не хълца. Нещото, убило сърнето, може би искаше тя да хълца? Здравата част в нейния разум (все още значителна) казваше не, а болната — че онова нещо нарочно е опръскало с кръв най-богатите находища с фидълхеди в блатото и разкъсало тялото на сърнето. И ако наистина бе така, може би иска да я накара да изхвърли навън и малкото храна, която беше успяла да отмъкне?

„Да. Така е. Ти просто си една страхливка. Забрави. И престани да хълцаш, за бога!“

Звуците „ърк-ърк“ — като големи, месести хълцукания — се разредиха, докато тя вървеше на запад (водеше се по слънцето), а и звукът от бръмченето на мухите отслабна. Когато напълно изчезна, Триша събу чорапите и нахлузи отново маратонките. Чорапите й! спомняше си как ги беше обула в спалнята в Санфорд, просто седеше на ръба на леглото в спалнята и ги обуваше, докато пееше „Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб“. Парче на „Бойз то дъ макс“; двете с Пепси считаха „Бойз то дъ макс“ за страхотни, особено Адъм. Спомняше си и слънчевото петно на пода. Спомняше си и плаката на „Титаник“ върху стената. Споменът — как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, беше ясен, но много далечен. Същото, както старите хора като баба й си спомняха неща, случили се в тяхното детство. Чорапите й, о, чорапите й сега! По-скоро — дупките, които се държаха на конци! Това я накара отново да се разплаче (може би защото самата се чувстваше като дупки, държащи се на конци), но се овладя. Нави чорапите и ги пъхна в раницата.

Точно закопчаваше катарамите на капака, когато отново чу звука „уъп-уъп-уъп“ от въртящите се перки на хеликоптер. Този път много по-близо. Триша скочи на крака и се завъртя в кръг, мокрите й дрехи шляпаха около нея. И там, далече на изток, чернеейки се на фона на небето, имаше две фигури. Заприличаха й на водните кончета от онова далечно Блато на мъртвото сърне. Нямаше смисъл да маха и да вика, бяха на стотици мили разстояние, но го направи, така или иначе — просто не можа да се въздържи. Накрая, когато гърлото й прегракна, се отказа.

— Гледай, Том — каза, като ги следваше с тъжен поглед отляво надясно… от север на юг. — Виж, те се опитват да ме намерят. Само да дойдат малко по-близо…

Но те не дойдоха. Невидими, те изчезнаха зад височината на гората. Триша стоеше на място, без да помръдне, докато звукът на мотора се стопи в монотонното пеене на щурците. Изпусна една дълбока въздишка и коленичи, за да завърже маратонките. Не усещаше вече, че нещо я наблюдава, това бе…

„О, лъжкиня такава — каза студеният глас — той се забавляваше. — Ти, малка лъжкиня такава.“

Не, тя не лъжеше, поне не нарочно. Бе толкова изморена и объркана, че изобщо не бе сигурна какво усещаше… освен, че все още е гладна и жадна. Сега, извън тинята и калта (и далече от разкъсаното тяло на сърнето), тя усети глада и жаждата осезателно. Мина й през ума да се върне и да набера още от фидълхедите въпреки всичко — можеше да заобиколи тялото на сърнето и най-окървавените места, разбира се.

Пепси губеше търпение, ако Триша си одраскаше коляното при карането на ролери, или паднеше, докато се катереха по някое дърво. Ако видеше сълзите в очите й, вероятно щеше да каже: „Не ми се прави на изнежена фръцла Макфарлънд.“ Бог знаеше, че тя не се правеше на изнежена фръцла относно едно мъртво сърне, не и в ситуация като тази, но…

…но тя се страхуваше, че онова нещо, което беше убило сърнето, можеше все още да е там. Все още да я наблюдава и да чака. Надяваше се, че ще се върне.

Колкото до това, да пиеше вода от блатото, работата ставаше сериозна. Мръсотията беше едно на ръка. Другото бяха мъртвите мушици и яйцата на комарите. Можеха ли комарите да се излюпят в стомаха на човек? Навярно не. Искаше ли да разбере със сигурност? Определено не.

— Вероятно ще намеря други фидълхеди. Нали така, Том? А също и боровинки.

Том не отвърна, но преди да я осенят нови мисли, тя тръгна отново.

Вървя на запад още три часа, в началото бавно, а после по-бързо, навлизайки в област с високи дървета. Краката я боляха, гърбът й пулсираше, но нито едно от болезнените места не я занимаваше. Дори гладът бе изтласкан от съзнанието й, когато светлината на деня премина от златно в червено, жаждата вече избухваше в мозъка на Триша. Гърлото й пулсираше; усещаше езика си като прашасал червей. Проклинаше се, че не пи вода от блатото, когато имаше тази възможност. Изведнъж извика: „По дяволите, връщам се“.

„По-добре недей, сладка моя — каза студеният глас. — Никога няма да намериш пътя обратно. Дори да имаш достатъчно късмет, дори перфектно да се ориентираш, ще бъде тъмно, преди да стигнеш там… и кой знае какво ще те чака?“

— Млъкни — каза отпаднала, — просто млъкни глупава, подла кучко такава.

Но, разбира се, глупавата и подла кучка бе права. Триша се обърна пак в посоката на слънцето — сега то бе оранжево. Жаждата й ставаше все по-нетърпима — ако бе така остра в осем часа, каква ли щеше да бъде в полунощ? Колко време можеше човек да живее без вода? Не можеше да си спомни, въпреки че бе попадала на този определено смешен факт — беше сигурна, че го е чела някъде. Във всеки случай, не толкова дълго, колкото можеше да издържи без храна. Какво ли щеше да е, ако умреш от жажда?

— Няма да умра от жажда в проклетата стара гора… нали, Том? — попита, но Том нищо не казва.

Истинският Том Гордън сигурно вече наблюдаваше играта. Тим Уейкфийлд, умелият питчър на Бостън, срещу Анди Петит, младия левак на „Янките“. Гърлото на Триша пулсираше. Бе й трудно да преглъща. Спомни си как беше валяло (както споменът как си обуваше чорапите, седнала на ръба на леглото в спалнята, и този спомен също така изглеждаше много далечен) и пожела отново да завали. Щеше да излезе изпод дърветата и да танцува с вдигната назад и нагоре глава, разперени ръце, с отворена уста; да танцува като Снупи върху своята кучешка къщичка.

Движеше се тежко между боровете и смърчовете, които растяха все по-нависоко и бяха по-добре разположени, тъй като тази част на гората ставаше все по-стара. Светлината на залязващото слънце се процеждаше косо през дърветата във все по-силни цветове. Щеше да мисли, че дърветата и оранжево-червената светлина бяха красиви, ако не беше жаждата… Една част от съзнанието й обаче отбеляза тази красота въпреки физическото й изтощение. Светлината беше прекалено ярка. Слепоочията й пулсираха от главоболие, а гърлото й бе свито като главичката на карфица.

В това състояние отпърво възприе звука на течаща вода като слухова халюцинация. Не можеше да бъде истинска вода; проклетото нещо обаче се чуваше твърде близо. Обърна се натам, като тръгна на югозапад, а не право на запад, промъкваше се под ниските клони и прескачаше падналите дънери като в хипнотичен транс. Когато звукът стана още по-силен — твърде силен, за да го сбърка с каквото и да е друго — Триша започна да тича. Подхлъзна се два пъти по килима от борови иглички и пресече направо през грозна долчинка с коприва, която изпоожули ръцете и китките й. Десет минути след чуването на слабия звук от течаща вода, стигна висок, стръмен склон с няколко сиви скални издатъци. Под тях кипеше и се пенеше буен поток, в сравнение с който нейният първи ручей изглеждаше не по-пълноводен от капките, които падат от края на маркуч, по който водата е спряна.

Триша тръгна по края на склона, въпреки че една погрешна стъпка щеше да я изпрати, премятайки се през глава надолу поне двадесет и пет фута, и това навярно щеше да я убие. Пет минути, след като вървя срещу течението на потока, стигна до нещо като груб жлеб, който слизаше в клисурата, където течеше потокът. Беше естествен улей, покрит с падали десетилетия наред листа и борови иглички.

Тя седна в горния край на улея, също като дете, което се кани да се спусне по пързалка. Плъзна се надолу, все още в седнало положение, кота забавяше движението с ръце и използваше краката си за спирачки. Някъде по средата започна да спира. Не толкова, за да се опита да спре — това много вероятно щеше де я изпрати отново с премятане във въздуха, и легна по гръб, постави ръцете си с преплетени пръсти под врата, затвори очи и се помоли за най-доброто.

Спускането до дъното бе кратко и разтърсващо. Триша блъсна един стърчащ камък с дясното си бедро, а друг удари преплетените й пръсти така силно, че те се вдървиха. Ако не беше сложила ръцете под главата, този втори камък можеше да й разцепи черепа или нещо още по-лошо. „Гледай да не си счупиш врата“ — казваха възрастните, а тази беше една от любимите приказки на баба Макфарлънд.

Тя удари дъното с тъп удар, от който костите й изхрущяха, и в същия миг маратонките й се напълниха с леденостудена вода. Измъкна ги, завъртя се обратно, легна по корем и започна да пие, докато не усети пробождане в челото, както когато гладна и запотена твърде бързо се нагълтваше със сладолед. Триша измъкна от леденото течение лицето си, от което капеше вода, а калта се беше размазала. Погледна смрачаващото се небе задъхана и блажено ухилена. Беше ли опитвала някога толкова вкусна вода? Не. Беше ли опитвала някога нещо толкова вкусно? Абсолютно не. Удоволствие от висша класа. Потопи пак лицето си и пи отново. Най-после стана, оригна се и се засмя нервно. Усещаше стомаха си подут, изпънат като тъпан. В момента дори не бе гладна.

Улеят бе твърде стръмен, за да се изкачи обратно; можеше да стигне до средата или дори по-нависоко, рискувайки ново търкаляне към дъното. От другата страна на потока обаче имаше доста стърчащи камъни, които можеше да използва като стъпала. Трябваше да върви, да върви, преди да се стъмни отново. Защо не? Утолила жаждата, отново се чувстваше силна, прекрасно силна. И уверена. Блатото остана назад, бе намерила нов поток. Добър поток.

„Да, но какво ще кажеш за онова нещо?“ — попита студеният глас.

Триша отново се разтрепери от този глас. Това, което той казваше, бе лошо; но че в нея откри едно тъмно момиче, бе още по-лошо.

„Забрави ли за онова специално нещо?“

— Ако изобщо има специално нещо, то вече си е отишло. Обратно при сърнето може би.

Беше вярно, или поне изглеждаше вярно. Усещането, че някой я наблюдава или дебне, изчезна. Студеният глас го знаеше и нищо не каза. Триша откри, че си представя неговия собственик — една пакостлива, малка сладурана, с изкривена в подигравателна гримаса уста, която приличаше леко, само по чиста случайност, на самата Триша (както при прилика с втора братовчедка). Вече крачеше гордо, раменете й — стегнати и изправени, юмруците — стиснати, самата дързост и непукизъм.

— Омитай се или си остани там! Ти не можеш да ме уплашиш! Мамка ти!

Ето че от устата й отново излезе онова, което Пепси наричаше „ужасната, безочлива дума“, но Триша изобщо не съжаляваше. Тя даже си представи как я казва на Пийт, ако Пийт отново започнеше всички ония свои глупости за Малдън, докато се прибираха вкъщи от училище. Малдън това и Малдън онова, татко това и татко онова, а какво щеше да стане, ако просто му кажеше: „Хей, Пийт, мамка ти“, как ти харесва това? Триша го виждаше опулен насреща й, зяпнал, с увиснало чене. Това я накара да захихика.

Тя се изправи, приближи се към водата, избра четири камъка, които щяха да я преведат през водата, и от един на друг, премина през коритото на потока. След като вече беше на другия бряг, внимателно се заспуска по склона.

Наклонът постепенно се увеличаваше, а потокът край нея ставаше все по-шумен, като се блъскаше и пенеше в скалистото си легло. Когато стигна едно открито място, където земята бе относително равна, реши да остане тук за през нощта. Въздухът бе станал плътен и сенчест; ако опиташе да продължи надолу по склона, рискуваше да падне. Тук всъщност съвсем не бе лошо; можеше поне да вижда небето.

— Мушиците обаче са ужасни — извика, пляскайки с ръка по комарите около лицето и по врата. Отиде при потока за кал, но — сори, ха-ха, малка шега, моето момиче — нямаше кал. Скали — колкото искаш, но кал никаква. Поседя няколко минути върху петите си, докато мушиците упражняваха лупинги пред очите й, размисли върху нещата и кимна с глава. Отстрани боровите иглички с ръка, загреба с шепи от меката пръст, поля я с вода от бутилката. Замесваше кал с пръстите си, като самият процес й доставяше огромно удоволствие (както баба й Андерсън месеше хляб в своята кухня през съботните сутрини). Щом получи отлична, добре размачкана лепкава смес, започна да я размазва по цялото си лице. Докато свърши, стана тъмно.

Триша се изправи, като все още търкаше кал по ръцете си, и се огледа. Наоколо нямаше паднало дърво, под което удобно да спи през нощта, но на около двадесет ярда от брега на потока, където стоеше, съзря купчина борови клони. Пренесе ги до една от високите ели, които растяха близо до потока, и ги облегна на дънера й под формата на обърнато надолу ветрило, през който можеше да пропълзи… в нещо като половин палатка. Ако не излезеше вятър да събори клоните, щеше да й бъде доста уютно.

Щом донесе последните два клона, усети спазъм в стомаха си и някакво потрепване в червата. Спря — с по един клон във всяка ръка — и зачака какво ще се случи, спазъмът, както и странното усещане за слабост ниско долу в нея преминаха, но нещо остана. Нещо като пърхане. „Пърхане на пеперуди“ бе изразът на баба Андерсън, само че тя го използваше, за да каже, че е изнервена, а Триша не се чувстваше точно изнервена. Беше друго.

„От водата е — каза студеният глас. — Нещо във водата. Ти си отровена, сладурче. Ще си мъртва до утре.“

— И така да е — каза Триша и прибави последните два клона към своя самоделен подслон. — Бях толкова жадна. Трябваше да пия.

Към това нямаше коментар. Вероятно дори студеният глас, макар и да беше предател, разбираше — тя бе трябвало да пие, на всяка цена.

Тя изхлузи раницата от гърба си, отвори я и с благоговение извади своя уокмен. Сложи слушалките и натисна бутона за включване. Станцията УКАС все още беше достатъчно силна, за да се чува, но сигналът не беше същия, като предишната вечер. Стори й се смешно, че извървя толкова разстояние, почти да излезе извън обхвата на радиостанцията, както когато човек загубва някоя станция при дълго пътуване с кола. Беше смешно, много смешно наистина. Толкова смешно, че чак го усещаше в стомаха.

— Добре — каза Джо Кастиглън. Гласът му бе слаб, все едно идваше от много далече. — Мо е заел позиция и ние сме готови за края на четвъртия ининг.

Неочаквано пърхането на пеперудите, както в гърлото й, така и в стомаха й, а и онези неприятни хълцания „ърк-ърк, ърк-ърк“ започнаха отново. Триша се изтърколи навън от подслона си, изправи се на колене и започна да повръща в сянката между две дървета, като се държеше за едното с лявата си ръка, а дясната бе притиснала към стомаха.

Тя стоеше, където си беше, като със задъхване си поемаше въздух и плюеше навън слюнки с вкус на почти несмлени фидълхеди — кисел и противен — докато Мо направи три хвърляния под възгласите на феновете. Трой О’Лиъри беше следващият.

— Е, „Ред Сокс“ нещо объркаха работата — отбеляза Трууп. — Вече губят със седем на едно в края на четвъртия ининг, а Анди Петит изпрати направо бисер.

— О, проклятие! — каза Триша и отново започна да драйфа. Не виждаше това, което излизаше от устата й, бе твърде тъмно, но усещаше, че бе нещо рядко, повече като супа, отколкото като повръщано. Някаква аналогия между тези две думи — супа и повръщано, моментално накара стомаха й пак да забълва. Тя отстъпи назад от дърветата, между които бе повръщала, все още на колене, и тогава отново усети спазъм в червата си, този път много по-силен.

— О, ПРОКЛЯТИЕ! — извика Триша, опитвайки да разкопчае копчето на дънките си. Беше сигурна, че няма да успее, абсолютно сигурна, но все пак успя да устиска достатъчно дълго, за да смъкне дънките и гащите си и да ги дръпне напред. Всичко отзад излезе под формата на гореща, неприятно воняща струя. Триша издаде вик и някаква птица в угасващата светлина на деня се обади в отговор, като че ли й се присмиваше. Когато най-накрая свърши и се опита да се изправи на крака, почувства внезапно замайване. Загуби равновесие и пльосна назад.

— Изгубена и пльосната в собствените си изпражнения — отбеляза. Започна да плаче, после — да се смее, като се сети колко смешно бе всичко това. „Изгубена и пльосната наистина в собствените се изпражнения“ — каза. Изправи се с мъка, продължавайки да плаче и да се смее, дънките и гащите й се мотаеха около глезените (дънките — скъсани и на двете колена, втвърдени от калта, но поне не-о-гов-не-ни). Събу ги и тръгна към потока, гола от кръста надолу и със своя уокмен в едната ръка. Трой О’Лиъри бе направил единичен по времето, когато загуби равновесие и пльосна в собствените си изпражнения; сега, когато стъпи с боси крака в леденостудената вода на потока, Джим Лийритс удари двоен. Страничните отпаднаха.

Наведена, като загребваше вода и я плискаше по дупето и задните си части, Триша каза:

— Това беше от водата, Том, от проклетата стара вода, но какво можех да направя? Просто да стоя и да гледам?

Краката й напълно се схванаха, когато излезе от потока; задните й части — също, но поне отново бе чиста. Облече гащите и дънките и точно щеше да закопчее копчето, когато стомахът отново я присви. С два скока се озова при дърветата, прегърна същото, както предния път, и пак задрайфа. Съвсем секс-шу-ално, все едно, че изхвърляш под налягане две чаши гореща вода. Отпусна глава и опря челото върху грапавата кора на бора. За миг си представи забита в него табела, като ония по входовете на къмпингите край езеро или край море, с надпис: „Място за повръщане на Триша“. Това я разсмя, но смехът й по-скоро беше горчив. А във въздуха между тези гори и светът, за който тя глупаво вярваше, че бе неин, звучеше безсмисленият рефрен, онзи, който казваше: „Набери 1-800-54-Гигант.“

Сега отново я присвиха червата.

— Не — каза Триша с чело все още опряно на дървото и със затворени очи. — Не, моля те, недей повече. Помогни ми, господи. Моля те, недей повече.

„Не си хаби силите — каза студеният глас. — Няма никакъв смисъл да се молиш на Подразбиращото се.“

Присвиването премина. Триша бавно се върна при своя заслон, като усещаше краката си слаби, като гумени. Гърбът я болеше от повръщането; мускулите на стомаха й бяха странно отпуснати. А кожата й беше гореща. Тя си мислеше, че вероятно има треска.

Дерек Лоу излезе да хвърля за „Ред Сокс“. Джордж Посейда го поздрави с един троен в десния ъгъл на полето. Триша пропълзя в своя заслон, като внимаваше да не докосне нито един от клоните с ръка или с хълбок. Ако това станеше, навярно цялото нещо щеше да се срути. Ако отново беше на зор (така го наричаше майка й; Пепси го наричаше „да имаш Хършиевите струи“ или „да играеш външната полка“), тя навярно, така и така, щеше да го срути. Междувременно обаче бе на закрито.

Чък Ноблоч удари това, което Трууп наричаше „шеметно висока топка“. Ларън Браг я хвана, но Посейда спечели. Осем на едно за „Янките“. Тя бе свита на кълбо тази вечер, на абсолютно кълбо.

— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — пееше под носа си, докато лежеше върху боровите иглички. — 1-800-54-Гиг…

Разтърси я внезапен спазъм вместо горещи вълни, тя чувстваше, че цялата изстива. Вкопчи калните си пръсти в калните си рамене и се сви, като се надяваше клоните, които толкова внимателно бе подредила, да не се срутят върху нея.

— Водата — промърмори тя. — Водата, проклетата стара вода, няма да пия вече от нея.

Но тя знаеше много добре и нямаше нужда студеният глас да й казва друго. Отново бе жадна, повръщането и останалият в устата й вкус на фидълхеди правеше тази жажда дори още по-силна и непоносима. Съвсем скоро щеше да посети потока отново.

Тя лежеше, слушайки „Ред Сокс“. Те се събудиха в осмия ининг, като спечелиха четири точки и отстраниха Петит. Докато батерът на „янките“ играеше срещу Денис Екерсли в началото на деветия („Ек“, както го наричаха Джо и Трууп), Триша се предаде — повече не издържа да слуша глухото бълбукане на потока. То се чуваше дори при усиления звук на уокмена и нейният език и гърло молеха за това, което чуваше. Внимателно се измъкна заднишком от заслона, отиде при потока и пи отново. Водата беше студена и приятна, с вкус не на отрова, а на божествен нектар. Пропълзя обратно под клоните, заливана ту от горещи, ту от студени вълни, потна и трепереща, и щом легна отново на земята, помисли: „Сигурно ще съм мъртва до сутринта. Мъртва или толкова болна, че ще искам да умра.“

„Ред Сокс“, които сега губеха с резултат осем на пет, натовариха базите само с един играч навън в края на деветия ининг. Номар Гарсиапара изпрати силна топка в центъра на полето. Ако тя беше излязла извън, „Сокс“ щяха да спечелят гейма с резултат девет на осем. Вместо това Бърни Уилямс направи показен подскок пред стената на съблекалните и улови топката, ударена от Гарсиапара. Една точка, отбелязана при пожертвувателно тичане, но това бе всичко. Излезе О’Лиъри и би аут срещу Мариано Ривера, слагайки по този начин край на една безлична вечер и на играта. Триша натисна бутона и изключи уокмена, за да пести батериите. После започна да плаче, отпаднало и отчаяно, с глава върху кръстосаните си ръце. Беше й лошо на стомаха и й се гадеше; „Сокс“ бяха загубили; Том Гордън изобщо не влезе в тази глупава игра. Животът бе кучешки фъшкии. Тя все още плачеше, когато заспа.

В Мейнското полицейско управление в Касъл Рок дойде кратко телефонно обаждане, точно когато Триша действаше срещу разумното си решение и пиеше от потока за втори път. Обаждащият се предаде своето съобщение на оператора и на магнетофонната лента, която записваше всички постъпили обаждания.

Начало на обаждането: 21:46 часа.

Обаждащ се: Момичето, което търсите, бе отвлечено от главната пътека от Франсиз Реймънд Мезърол, с М като микроскоп. Той е на тридесет и шест, носи очила, има къса коса, изрусена. Записахте ли?

Оператор: Господине, може ли да ви помоля да…

Обаждащ се: Млъкнете, млъкнете и слушайте. Мезърол кара син „Форд“-фургон, който, мисля, се казва „Еконолайн“. Стигнал е поне в Кънектикът. Той е долен мръсник. Прегледайте досието му и ще се убедите. Ще блудства с нея няколко дни, ако тя не му създава грижи, така че разполагате с няколко дни, после ще я убие. Правил го е и преди.

Оператор: Господине, бихте ли казали номера на шофьорската си книжка…

Обаждащ се: Дадох ви името му и какво кара. Дадох ви всичко, което ви е необходимо. Той е правил това и преди.

Оператор: Господине…

Обаждащ се: Надявам се, че ще го убиете.

Край на обаждането: 21:48 часа.

Проследяването на телефонното обаждане установи, че то бе направено от уличен телефон в Олд Очард Бийч. Никаква полза от това.

Около два часа на следващата сутрин — три часа след като полицията в Масачузетс, Кънектикът, Ню Йорк и Ню Джърси бе започнала да търси син „Форд“-фургон, каран от мъж с къса руса коса, който носеше очила — Триша се събуди с още по-силно гадене и спазми в корема. Събори подслона си, измъквайки се от него, смъкна дънките и гащите си надолу и изпразни дебелото си черво от това, което изглеждаше като огромно количество разредена киселина. Болеше я там, отдолу, болеше я със силен, парещ сърбеж — най-лошия случай на диария, който изобщо бе имала.

Когато дрискането приключи, тя пропълзя обратно до „Място за повръщане на Триша“ и се хвана здраво за същото дърво. Кожата й беше гореща, косата й — залепнала от пот; цялата трепереше и зъбите й тракаха.

„Не мога повече да повръщам. Моля те, господи, не мога повече да повръщам. Ще умра, ако продължа да повръщам.“

Тогава за първи път видя истинския Том Гордън. Той стоеше в гората на около петнадесет фута от нея, белият му екип като че ли грееше на лунната светлина, която падаше между дърветата. Носеше ръкавицата си. Дясната му ръка бе зад гърба и Триша знаеше, че в нея държи бейзболна топка. Щеше да я хване добре в дланта си, да я завърти между дългите си пръсти, чувствайки ръбовете по нея, и щеше да спре едва тогава, когато захващането бе както трябва.

— Том — прошепна тя. — Ти изобщо нямаше шанс тази вечер, нали?

Том не й обърна внимание. Той гледаше знака. Неговата неподвижност извираше от раменете му, обвивайки го целия. Стоеше там, на лунната светлина, ясен като раните по ръцете й, реален като гаденето в гърлото и корема й, тези пърхащи пеперуди. Той целият бе неподвижност, неподвижност, която чака знака. Не съвършена неподвижност — ръката му зад гърба нагласяваше топката по ръбовете, търсейки най-доброто захващане, а неподвижност — да, скъпа, неподвижност в очакването на знака. Триша се запита — не можеше ли сама да постигне неподвижността — просто да остави тръпките да преминат, както водата се стича по гърба на патицата, и да успокои бърканицата в себе се?

Хвана се за дървото и опита. Не се получи веднага (хубавите неща стават бавно, казваше баща й), но после наистина се получи; тишина в съществото й, благословената неподвижност. Стоя дълго време така. Дали батърът не мислеше да се откаже, защото тя твърде се бави между хвърлянията? Все едно. Беше й безразлично, така или иначе. Тя е самата неподвижност в очакване на знака и точното захващане на топката. Неподвижността идваше от раменете, извираше оттам и я обвиваше като сияние.

Тръпките отслабнаха, после напълно спряха. Осъзна, че стомахът й също се е успокоил. Червата й все още я присвиваха, но вече не така силно. Луната бе слязла надолу. Том Гордън си беше отишъл. Разбира се, той изобщо не бе идвал тук, и все пак той беше тук…

— Изглеждаше съвсем истински — програчи тя. — Истински като истински. Уау!

Изправи се и бавно отиде до дървото със съборения заслон. Въпреки че й се спеше адски, тя отново построи ветрилото от клони, после пропълзя под тях. Пет минути по-късно бе мъртва за света. Докато спеше, нещо дойде и започна да я наблюдава. То я наблюдаваше дълго време. Едва когато светлината очерта бледа линия на хоризонта от изток, то си отиде… но не отиде много надалече.