Стивън Кинг
Момичето, което обичаше Том Гордън (6)

КРАЙ НА ЧЕТВЪРТИ ИНИНГ

Те бяха зад малката къща в Малдън, само двамата, и седяха на градинските столове, прекалено ръждясали, и гледаха над прекалено високата трева. Градинските джуджета като че ли се бяха вторачели в нея, усмихнати тайнствено, с неприятни усмивки върху полузакритите им от плевелите лица. Тя плачеше, защото баща й се бе държал лошо с нея. Той винаги я прегръщаше и я целуваше точно по челото, наричаше я сладурче, но сега, сага се държеше лошо. И всичко това, защото не искаше да отвори капака под кухненския прозорец, който водеше към избата, да слезе четири стъпала надолу и вземе кутия бира от касата, която държеше там, на студено. Беше така разстроена, а лицето й — може би и изринато, тъй като цялото я сърбеше. Ръцете й — също.

— Бебето на татко, тати ще му купи нещо сладко — фъфлеше той и тя усещаше миризмата на дъха му. Не се нуждаеше от друга бира, вече беше пиян, въздухът, идващ от него, миришеше на мая и умрели мишки. — Защо си ми такава малка страхливка? Ти нямаш и капка ледена вода във вените си!

Плачейки, но решена да му докаже, че има ледена вода във вените си — макар и малко — тя стана от ръждясалия градински стол и отиде до още по-ръждясалия капак на избата. О, само дето я сърбеше навсякъде и се страхуваше да отвори този капак, защото там долу имаше нещо ужасно — дори градинските джуджета го знаеха, личеше по лукавите им усмивки. Тя обаче протегна ръка към дръжката, стисна я здраво с ръце, а зад нея баща й с чужд, подигравателен глас я подканяше да действа: хайде, бебето на татко, хайде, сладурче, хайде, направи го!

Вдигна капака и видя, че стълбите към избата бяха изчезнали. Дори отворът го нямаше. На негово място жужеше огромно, издуващо се гнездо с оси. Стотици оси, излитащи през една черна дупка, прилична на окото на внезапно умрял човек. Не стотици, хиляди дебели и тромави фабрики за отрова, които летяха право към нея. Нямаше време да избяга, щяха да я нажилят и тя щеше да умре, а осите ще пълзят по кожата й, ще пропълзят в очите, в устата й, напомпвайки целия й език с отрова, докато пропълзят в гърлото…

Триша изпищя, но когато удари главата си в дънера над нея, откъдето се посипаха парченца кора и мъх по потната й коса, се събуди: чу само слаби, подобни на котешко мяукане, звуци — това бе всичко, което заключеното й гърло издаде.

Надигна се в просъница, учудена защо леглото й е толкова твърдо и в какво се бе ударила… не бе ли паднала всъщност под леглото? А по цялата й кожа като че ли нещо буквално лазеше — господи, какъв кошмар!

Когато отново си блъсна главата в дървото, нещата си застанаха по местата. Не беше в легло, нито даже под него. Беше изгубена в гората. Спеше под паднало дърво, а по кожата й още пълзеше…

— Махайте се, гадини такива, махайте се! — извика с висок, изплашен глас и размаха ръце пред лицето си. Мушиците и комарите се вдигнаха като облак. Усещането за пълзене по кожата изчезна, но ужасният сърбеж остана. Нямаше оси, но така или иначе, беше изпохапана цялата. Сърбеше я навсякъде. И трябваше да се изпишка.

Триша изпълзя изпод ствола задъхана и трепереща. От падането по склона цялата беше натъртена, врата, лявото рамо, лявата ръка и левия крак, на които бе спала — изтръпнали. Вцепенена като дърво, би казала майка й. Възрастните (поне тези в нейното семейство) имаха поговорка за всяко нещо: вцепенен като дърво, безгрижен като птичка, бърз като заек, глух като пън, тъмно като в рог, мъртъв като…

Но тя не искаше да мисли за това сега.

Изправи се на крака и се отправи към малката сърповидна полянка с полупълзене, полукуцукане. Докато се движеше, част от способността й да усеща започна да се връща: чувстваше мравучене в ръката си и в крака, подобно боцкания на иглички.

— Мътните да го вземат — изруга, най-вече да чуе звука на собствения си глас. — Тук е тъмно като в рог.

Само че, когато спря край потока, осъзна че съвсем не беше така. Малката полянка бе изпълнена с лунна светлина, студена и ясна, но достатъчно силна, за да хвърля отчетлива сянка зад нея, водата в потока искреше в сребристо. Луната приличаше на леко безформен сребърен камък, към който тя вдигна своето подуто, сърбящо лице и отекли очи. Луната тази нощ бе толкова ярка, че затъмняваше всички звезди, правеше ги почти невидими. Нещо накара Триша да се почувства ужасно самотна. Предишната й вяра, че ще бъде спасена само защото Том Гордън бе отстранил трима играчи в края на деветия ининг, си беше отишла. Човек можеше да чука на дърво, да хвърля сол през рамото си или да се прекръства, когато стъпва в карето на батъра, както винаги правеше Номар Гарсиапара, но какво от това? Тук нямаше камери, нямаше моментално отиграване, нямаше подкрепящи фенове. Студеното лице на луната говореше на Триша, че може би Подразбиращото се е по-правдоподобно. Един Бог — Той или То, един-единствен Бог, който не се интересуваше от изгубени малки момиченца, който в действителност не се интересуваше от нищо. Един безгрижен Бог, чийто ум бе като виещ се облак мушици, а окото му беше далечната безучастна луна.

Триша се наведе над потока, за да наплиска пулсиращото си лице, и видя отражението си във водата. Ужиленото място над лявата скула се подаваше от калта, с която го бе нацапала, подобно повторно събуден вулкан, набъбнал в застиналата си лава. Бе разкривил формата но окото й, бе го направил уродливо и странно, като очите на малоумен, които те карат да потръпваш и извърнеш лице, ако се втренчат в теб на улицата. Цялото й лице бе в ужасно състояние — отекло, където беше ужилено, подуто, където стотици комари я изпохапаха, докато спеше. Водата край брега, на който клечеше, бе относително спокойна и в отражението й тя видя впит в ъгъла на дясното си око комар, твърде налят и схванат, за да измъкне хоботчето си. Както в поговорката на възрастните: твърде преял, за да скача.

Тя го плесна и той се пръсна, пръскайки в окото собствената й кръв. Защипа я, но не извика, от здраво стиснатите й устни се изтръгна трептящ звук на отвращение — ммммммхх! Погледна кръвта върху пръстите си невярваща. Как можеше да побере толкова кръв един комар! Никой не би повярвал!

Потопи шепи във водата и изми лицето си, без да пие обаче. Някой бе казал за горската вода, че може да те разболее. Но усещането върху горещата й и подпухнала кожа беше чудесно — като студен атлаз. Загреба още вода, като намокри врата и поля ръцете до лактите. Загреба и от калта и започна да я нанася по себе си — не само по ухапаните места, но навсякъде, от кръглата яка на ризата си с надпис 36 ГОРДЪН на гърба до корените на косата си. Докато вършеше това, се сети за епизод от филма „Обичам Луси“, който бе гледала в кино „Ник ат Найт“ — Луси и Етел във фризьорския салон, и двете със страховити кални маски от 50-те, и Дези, който влиза, поглежда ту едната, ту другата и казва:

— Хей, Луууси, коя от двете си ти?

И публиката се запревиваше от смях. Сигурно изглеждаше по същия начин, но не я интересуваше. Тук нямаше публика, нито пък кой да се смее. Хапането вече я ужасяваше. Щеш да полудее, ако това продължеше.

Тя налагаше кал в продължение на пет минути, завършвайки с няколко внимателни потупвания по клепачите, след това се наведе, за да се огледа. Това, което видя в относително спокойната вода, бе едно кално момиче от цирково представление на лунна светлина. Лицето й бе пепелносиво, като повърхността на ваза, извадена при археологически разкопки. Косата й — сплъстена на мръсни кичури. Очите й — бели, влажни и уплашени. Не изглеждаше смешна, като Луси и Етел, когато се разкрасяваха. Изглеждаше мъртва. Мъртва и все още непогребана, как беше точно?

Говорейки с отражението си във водата, Триша произнесе напевно:

— Тогава Литъл Блек Самбо каза: „Моля ви, тигри, не вземайте моите хубави нови дрехи“.

Но и това не бе смешно. Нацапа с кал и отеклите си, сърбящи ръце, след това реши да ги измие. Беше глупаво. Проклетите комари щяха да я нахапят и там.

Мравученето в ръката и крака й почти бяха изчезнали; бе в състояние да клекне и да пикае, без да падне. Можеше да се изправи и да върви, макар че изкривяваше от болка лице всеки път, когато завърташе главата си вдясно или вляво — също като госпожа Четуинд от квартала, която бе блъсната в колата си от някакъв възрастен мъж, докато чакала зелено. Мъжът изобщо не пострадал, но горката госпожа Четуинд стоя шест месеца с шина на врата. Може би и на нея ще й сложат такава шина, когато се измъкне от това. Може би щяха да я закарат до болницата с хеликоптер, който имаше червен кръст отдолу, като по филмите, и…

„Откажи се от това, Триша. Шина за твоя врат няма да има. Нито пък хеликоптер.“ Отново плашещият студен глас

— Млъквай — извика тя, но гласът продължи:

„Ти дори никога няма да бъдеш погребана, защото никога няма да те намерят. Ще умреш тук, просто ще се скиташ из тези гори, докато умреш, и животните ще изядат твоето разлагащо се тяло. Докато някой ден се появи ловец и открие твоите кости.“

В последното изречение имаше нещо зловещо правдоподобно — бе чувала подобни истории по телевизионните новини, и то няколко пъти — тя започна отново да плаче. И действително виждаше ловеца, мъж с яркочервен вълнен жакет и оранжева шапка, мъж, който имаше нужда от бръснене. Той търси място да легне в очакване да се появи някоя сърна или просто иска да си отдъхне. Вижда нещо бяло на земята и отпърво си мисли: „Просто камък“. Но когато се приближава, вижда, че камъкът има отвори за очи.

— Спри — прошепна тя, като се върна към падналото дърво и нагърчените остатъци от прострения дъждобран (мразеше го, като че ли той символизираше всичките й нещастия). — Спри, моля те.

Студеният глас обаче не спря. Студеният глас имаше да каже още нещо. Още едно нещо, най-малко.

„Или може би няма просто да умреш. Може би онова нещо там ще те убие и ще те изяде.“

Триша спря при падналото дърво — с едната си ръка се протегна и сграбчи един стърчащ, мъртъв клон — и нервно се огледа. От мига на събуждането си всичко, за което бе способна да мисли, бе колко я сърбеше навсякъде. Калта бе поуспокоила най-лошите сърбежи и пулсациите на ужилванията и тя отново осъзна къде се намира: сама в гората през нощта.

— Поне има луна — каза си, като стоеше до дървото и нервно оглеждаше своята малка сърповидна полянка. Сега тя изглеждаше дори по-малка, като че ли дърветата и храстите бяха пропълзели по-близо, докато бе спала. Пропълзели крадешком.

Лунната светлина обаче не й вдъхна спокойствие, както си мислеше. Тя осветяваше ярко полянката, вярно, но това бе измамна яркост, която правеше всичко да изглежда твърде реално и в същото време — съвсем нереално. Сенките бяха твърде черни и когато лекият вятър раздвижи дърветата, те заплашително и тревожно се раздвижиха.

Нещо простена в гората, като че ли се давеше, простена отново. После настъпи тишина.

Някъде далече се чу бухане на бухал.

Съвсем наблизо изпука съчка.

„Какво беше това?“ — вдигна глава Триша, обръщайки се в посоката, от която бе дошъл звукът. Пулсът й се ускоряваше като при бързо ходене при джогинг, после към тичане. След секунди пулсът й щеше да спринтира, тя — също, изпаднала отново в паника, обезумяла като сърна в бушуващ пожар.

— Нищо, там нямаше нищо — каза си с тих, хриплив глас… подобно на начина, по който говореше майка й, макар че съвсем не бе сигурна дали там наистина нямаше нещо. Не знаеше също, че в една мотелска стая, на тридесет мили от падналото дърво, при което сега стоеше, майка й се бе сепнала в неспокойния си сън, седнала в леглото, все още сънувайки с отворени очи, сигурна, че нещо ужасно се е случило с изгубената й дъщеря или бе на път да се случи.

„Това, което чуваш, е онова нещо, Триша“ — каза студеният глас. Външно тонът му бе тъжен, но в дълбочина — неизразимо ликуващ. — „То идва за теб. Подушило е миризмата ти.“

— Няма нищо — каза Триша с отчаян, шептящ глас, който напълно заглъхваше при всяко потреперване в по-горен регистър. — Хайде, дай ми малко почивка, там няма нищо.

Измамната лунна светлина промени формата на дърветата, превърна ги в призрачни лица с черни очи. Звукът от две триещи се клонки стана сподавен напев на чудовище. Триша вдигна калното си лице, въртейки очите си във всички посоки.

„Това е едно специално нещо, Триша — онова нещо, което дебне изгубените в гората. То ги оставя да се лутат, докато станат добри и уплашени — защото страхът ги прави по-вкусни, той подслажда плътта — и след това идва за тях. Ще го видиш. То ще излезе от дърветата всеки момент. Въпрос на секунди е. И когато го видиш, ще полудееш. Ако има някой наблизо да те чуе, ще си помисли, че пищиш. Но ти ще се смееш, нали така? Защото точно това правят лудите хора, когато животът им свършва, те се смеят… и се смеят… и се смеят.“

— Престани, там няма нищо, няма нищо в гората, престани ти казвам!

Тя прошепна това много бързо, а ръката, която държеше чепа на изсъхналия клон го стисна така, че той се счупи с трясък като от стартов пистолет. Звукът я накара да подскочи и да издаде кратък вик, но не от уплаха. Защото знаеше какво беше това, все пак — просто един клон, който тя бе счупила. Щом все още можеше да чупи клони, значи имаше някакъв контрол над света. Звуците си бяха просто звуци. Сенките бяха просто сенки. Тя можеше да се страхува, можеше да слуша този глупав, предателски глас, но нямаше никакво

(нещо, специално нещо)

в гората. Имаше диви животни и безспорно законът „убий или ще бъдеш убит“ се прилагаше някъде там, в самата тази секунда, но нямаше същество…

„Ето го.“

И наистина.

В този миг, без изобщо да мисли, спряла дишането си несъзнателно, Триша разбра безпощадно, че то наистина съществува. Нещо в нея се бе събудило, същност, която тя не разбираше, специален набор от нерви в покой, които спяха в света, където имаше къщи, телефони и електрически светлини, но се будеха тук, в гората. Нещо, което не виждаше и не можеше да мисли, но можеше да усеща. Тя го чувстваше.

— Хей? — извика към призрачните лица на дърветата. — Хей, има ли някой там?

В стаята на мотела „Касъл Вю“ Куила също го беше събудила. Лари Макфарлънд седна по пижама на ръба на едното от двете легла в стаята и преметна ръка върху рамото на бившата си съпруга. Макар че тя бе облечена само в една тънка, памучна нощница, и той бе сигурен, че под нея не носеше нищо, не изпита никакво желание. Не бе имал сексуални отношения повече от година (освен с лявата си ръка). Тя цялата трепереше. Струваше му се, че всеки мускул на гърба й беше на възел.

— Няма нищо — каза той. — Просто сън. Един кошмар, с който си се събудила, и той те е обсебил.

— Не — каза Куила, като завъртя глава така силно, че косата й леко го перна по бузата. — Тя е в опасност, чувствам го. Ужасна опасност. — И започна да плаче.

Триша не плачеше, не и тогава. В този момент бе твърде изплашена, за да плаче. Нещо я наблюдаваше. Нещо.

— Хей? — опита отново тя. Никакъв отговор… Но то беше там и се движеше, точно зад дърветата около полянката, движеше се отляво надясно. И когато премести поглед, следвайки лунната светлина и едно усещане, чу счупване на клон точно там, накъдето гледаше. Последва тихо дихание… или…? Не беше ли шум от раздвижването на вятъра?

„Ти знаеш по-добре“ — прошепна студеният глас и, разбира се, тя знаеше.

— Не ме наранявай — изплака Триша и сълзите й бликнаха. — Който и да си, моля те, не ме наранявай. Аз няма да ти причиня зло, моля те, не ме наранявай. Аз… съм просто едно дете.

Силата напусна краката й и Триша не падна, а се свлече на земята. Треперейки от ужас, тя се окопа обратно под падналото дърво подобно на малко и беззащитно зверче, в каквото наистина се бе превърнала. Продължаваше почти несъзнателно да се моли да не я нараняват. Сграбчи раницата и я избута пред лицето си като щит. Силни спазми разтърсваха тялото й и когато още един клон изпращя по-наблизо, изпищя. То не бе на полянката, все още не, но почти. Почти.

Дали беше в дърветата? Или в преплетените клони? Нещо с крила, като прилеп?

Тя надникна между горната част на раницата и извивката на дървото-убежище. Видя само протегнати клони на фона на осветеното от луната небе. Нямаше никакво същество между тях — поне не такова, каквото можеха да различат очите й — гората бе застинала в абсолютна тишина. Не се обаждаха птици, не бръмчаха насекоми.

То беше много близо, каквото и да бе то, и сега се колебаеше. Дали да дойде и да я разкъса, или да продължи. Не беше шега и не беше сън. Беше смърт и лудост, стоящи или клечащи, или навярно кацнали точно зад края на полянката. То се колебаеше дали да я вземе сега… или да я остави още известно време да узрее.

Триша лежеше, стиснала раницата и затаила дъх. След цяла вечност изпука друг клон, този път малко по-далече. Каквото и да беше, то се отдалечаваше.

Триша затвори очи. Сълзите й плъзнаха изпод намазаните с кал клепачи и се спуснаха надолу по също така калните бузи. Ъгълчетата на устата й потръпваха. За миг пожела да е мъртва — по-добре мъртва, отколкото ужасяващият страх, по-добре мъртва, отколкото изгубена в гората.

Още по-надалеч изпука друга съчка. Листата се разшумоляха още по-далеч от безветрието. То си отиваше, но знаеше — тя беше тук, в неговата гора. То щеше да се върне. Междувременно нощта се проточваше пред нея като безлюден път от хиляди мили.

„Никога няма да заспя. Никога.“

Когато Триша не можеше да заспи, майка й винаги казваше да си представи нещо. „Представи си нещо хубаво. Това е най-доброто, което можеш да направиш, когато сънчо закъснява, Триша.“

Да си представи, че е спасена? Не, само това щеше да я накара да се чувства по-зле… същото е, както да си представяш вода, когато си жаден.

Тя беше жадна, осъзна — беше жадна… гърлото й бе направо пресъхнало. Предположи, че жаждата идва, когато те напусне най-лошият страх. Извъртя раницата към себе си и с усилие разкопча катарамите. Щеше да е по-лесно, ако е в седнало положение. Но на света нямаше нищо, зарад което да изпълзи изпод дървото тази вечер, нищо в цялата вселена.

„Освен ако то не си върне — каза студеният глас. — Освен ако не се върне и не те извлече навън.“

Тя грабна бутилката с водата, отпи няколко глътки и я върна обратно в раницата. После се загледа продължително в закопчания с цип джоб с нейния уокмен. Страшно й се прииска да го извади и да послуша за малко, но трябваше да пести батериите.

Триша закопча капака на раницата, преди да се поддаде на желанието си, после отново обви ръце около нея. Е, когато вече не беше жадна, какво да си представи? Знаеше точно какво. Представи си, че Том Гордън беше с нея на полянката, че стоеше ей там, край потока, и я пази. Том Гордън в своя бял екип на отбор-домакин; толкова бял, че почти светеше на лунната светлина. Не че в действителност можеше да я пази, защото той просто беше измислен… но някак си я пазеше. Защо пък не?

„Какво беше това в гората?“ — попита го тя.

„Не зная“ — отвърна Том. Той изглеждаше безразличен. Разбира се, можеше да си позволи да изглежда безразличен, нали така? Истинският Том Гордън беше на двеста мили разстояние, в Бостън, и сигурно вече бе заспал зад заключена врата.

— Как го правиш? — попита отново. Как й се спеше, толкова й се спеше, че не съзнаваше, че говори на глас. — Каква е тайната?

„Тайната на какво?“

— На завършването на играта — каза Триша и очите й започнаха да се затварят.

Тя си помисли, че той ще каже — вярата в Бог. Нали винаги посочваше към небето, когато успееше? Или вярата в себе си. Или може би да се бориш с всички сили (мотото на треньора на Триша по футбол: „Бори се с всички сили ти, останалото забрави.“). Но Номер 36 не каза нищо такова, докато стоеше край малкия поток.

„Трябва да се опиташ да се наложиш на първия батър — каза той. — Трябва да го предизвикаш с това първо хвърляне, да изпратиш страйк, който той не може да удари. Той идва на площадката, като си мисли: аз съм по-добър от този човек. Трябва да избиеш тази мисъл от него и е по-добре да не се бавиш. Най-добре е веднага да го направиш. Това е тайната на завършването на играта.“

— Как… „обичаш да правиш първото хвърляне“ — попита Триша, и преди да изрече цялата фраза, заспа. В „Касъл Вю“ родителите й също спяха, този път заедно в тясното легло след един внезапно избухнал изблик за секс. „Ако някой ми бе казал…“, бе последната мисъл на Куила, преди да заспи. „Никога, и след милион години, нямаше да…“, бе тази на Лари.

От цялото семейство Пийт Макфарлънд спеше най-неспокойно в малките часове на тази нощ от късната пролет — пъшкаше и се омотаваше в завивките си, докато неуморно се обръщаше от една страна на друга. В неговия сън той и майка му се караха, вървяха по горския път и се караха, и в един момент той се обърна назад — Триша я нямаше. В тази точка сънят му запъваше; по-точно — засядаше в ума му като кост в гърлото. Той се мяташе в леглото, опитваше се да я изтика. Късната луна се взираше през прозореца, потта върху челото и слепоочията му блестяха.

Той се обърна, а нея я нямаше. Обърна се и я нямаше. Обърна се и я нямаше. Там беше само празният път.

— Не — мърмореше Пийт в съня си, като въртеше глава от една страна на друга, опитвайки се да отблъсне съня, да се освободи от него, преди да го задуши. Не успяваше. Обръщаше се и нея я нямаше. Зад него беше само празният път.

Като че ли изобщо никога не бе имал сестра.