Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Loved Tom Gordon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
meduza (2008)
Корекция
maskara (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Момичето, което обичаше Том Гордън

ИК „Пан“, София, 2000

Превод от английски: Николина Николова, 2000

Корица: Николай Коев, 2000

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

НАЧАЛО НА ЧЕТВЪРТИ ИНИНГ

Майка й размества мебелите — това бе първата се върнала мисъл на Триша. Втората — че баща й я е завел на пистата за ролкови кънки в Лин и че това, което чува, е звукът от пързалящите се по старата наклонена рампа деца. В този миг нещо студено капна върху носа й и тя отвори очи. Още една студена капка падна между веждите й. Ярка светкавица разсече небето и тя трепна стреснато с клепачи. Последва я втора гръмотевица, от която Триша се обърна встрани. Инстинктивно се сви в ембрионална поза, издавайки кратък дрезгав вик. И тогава небето се отвори.

Надигна се и седна, грабна и си сложи бейзболната си шапка, която неизвестно кога бе паднала. Задъха се като внезапно хвърлена в студено езеро (точно така се чувстваше). С олюляване се изправи на крака. Чу отново гръм и светкавица разтвори пурпурен шев във въздуха. Дъждът се стичаше от носа й, косата бе залепнала за страните й, един висок, полуизсъхнал смърч в долината под нея експлодира и се разцепи на две горящи парчета. Миг по-късно дъждовната пелена стана така плътна, че долината потъна в призрачни очертания, обвита в сива мъгла.

Тя се върна назад под прикритието на гората. Коленичи, отвори раницата и извади синия дъждобран. Облече го (по-добре късно, отколкото никога, казваше баща й) и седна върху едно повалено дърво. Главата й все още беше замаяна, а очите й — подути и сърбящи. Дърветата над нея спираха дъжда, но не изцяло; пороят бе твърде силен. Триша сложи качулката на дъждобрана и се заслуша в капките, които барабаняха като по покрива на кола. Видя и постоянния облак мушици, които танцуваха пред очите й и махна безсилно с ръка. „Нищо не може да ги прогони, вечно са гладни. Храниха се от мен, докато бях припаднала, и ще се хранят от мъртвото ми тяло“ — помисли и отново започна да плаче, тихо и отчаяно. Продължаваше да пъди с ръка мушиците, свивайки се всеки път, когато трясваше гръмотевица.

Без часовник и без слънце времето за нея не съществуваше. Всичко, което знаеше, бе, че седи тук, една малка фигура в син дъждобран, сгушена върху паднало дърво, докато бурята бавно заглъхваше на изток като разярен бик. Дъждът продължаваше да се стича по нея. Комарите бръмчаха, един бе попаднал между качулката и главата й. Натисна с ръка от външната страна и бръмченето рязко спря.

— Ето, така ти се пада. Вече си на пихтия.

Надигна се да стане и стомахът й изкъркори. Преди не бе чувствала глад, но сега бе гладна. Мисълта, че е изгубена от дълго време, за да огладнее, я ужасяваше. Запита се още колко ужасни неща я чакаха и се зарадва, че не може да си отговори. „Може би нито едно — каза си. — Хей, момиче, я по-весело. Може би ужасните неща са вече зад теб.“

Триша съблече дъждобрана. Преди да отвори раницата, се погледна — беше мокра от глава до пети и цялата в борови иглички след първия в живота й припадък. Трябваше да разкаже на Пепси, ако, разбира се, изобщо видеше Пепси отново.

— Не започвай пак — измърмори и разкопча раницата. Извади нещата за ядене и за пиене, които беше донесла, и ги подреди в права линия пред себе си. При вида на хартиената торба с обяда вътре стомахът й закъркори още по-силно. Колко ли беше часът? Някъде дълбоко вътрешният часовник, свързан с метаболизма й, казваше, че може би е около три следобед — осем часа, откакто бе седяла на кухненската маса, и пет, откакто бе тръгнала по този безкраен, идиотски и пряк път. Три часа. Или четири?

В торбата й с обяда имаше едно сварено яйце, сандвич с риба тон и няколко стръка целина. Отделно — пакетче чипс (от малките), бутилка вода (доста голяма), бутилка швепс (от големите, по двадесет унции[1], Триша обичаше швепс) и бисквитките „Туикс“.

Като гледаше бутилката швепс, Триша изведнъж се почувства повече жадна, отколкото гладна… и луда за нещо сладко. Тя отвъртя капачката, вдигна бутилката и спря. Жадна или не, не е разумно да я изпразня наполовина, мислеше тя. Тук можеше да прекара още дълго време. Опита се да отхвърли тази мисъл, просто това е нелепо, но Триша не повярва. Тя можеше да разсъждава като дете, когато излезеше от гората, на засега трябваше да мисли като възрастен.

„Ти видя какво е тук — една голяма долина, в която няма нищо друго освен дървета. Нито пътища, нито дим. Трябва да играеш разумно. Трябва да пестиш запасите си от храна. Мама щеше да ти каже същото, както и татко.“

Позволи три големи глътки швепс, отдели бутилката от устните си, оригна се и отпи набързо още две по-малки. После завъртя капачката и се насочи към другата страна на запасите си.

Реши да започне с яйцето. Обели го, като внимателно слагаше черупките обратно в торбичката, и го посоли. Това я накара пак да се разплаче за кратко, тъй като видя себе си в кухнята в Санфорд миналата вечер как слага сол в парче хартия и след това я завива, както й бе показала майка й. Виждаше сенките, които главата и ръцете й хвърляха върху кухненския плот от светлината; чуваше звука от телевизора в дневната; скърцането от ходенето на брат й горе в стаята. Споменът имаше яснотата на халюцинация, която го правеше да изглежда почти като видение. Чувстваше се като удавник, който си спомня какво е да си в лодката в безопасност.

Беше обаче само на девет години, почти на десет, и по-висока за възрастта си. Гладът е по-силен както от спомените, така и от страха. Поръси отново яйцето със сол и бързо го изяде, все още подсмърчайки. Беше вкусно. Можеше да изяде още едно, даже две. Майка й наричаше яйцата „холестеролни бомби“, но сега майка й не беше тук. А холестеролът е без значение, когато си загубен в гората, целия в драскотини, а клепачите ти са така подути от ухапванията на комарите, че ги усещаш тежки, намазани като че ли с лепило.

Триша видя бисквитите, отвори пакета и лапна една.

— Секс-шуу-ално — възкликна (един от любимите комплименти на Пепси). Отпи глътка вода. После, действайки бързо, преди някоя от ръцете й предателски да пъхне нещо друго в устата й, върна останалата храна в хартиената торба, провери отново дали бутилката швепс е добре затворена и хвърли всичко в раницата. Внезапно пръстите й усетиха подутина в страничната стена — и това повдигна духа й.

Уокменът! Тя бе взела със себе си своя уокмен! Да, скъпа!

Разкопча ципа на вътрешния джоб и го извади с такова благоговение, с каквото нито един свещеник не бе държал в ръцете си своето причастие. Кабелът на слушалките беше навит около тялото на уокмена, а малките слушалки елегантно бяха закачени отстрани на черното пластмасово тяло.

Любимата им касета с Пепси („Тъбтъмпър“ на Чубаума) бе вътре, но на Триша не й бе до музика точно сега. Разви кабела, сложи слушалките на ушите си, премести от TAPE на RADIO и натисна бутона за включване.

Отпърво нямаше нищо освен тихо бръмчене от атмосферните смущения, защото тя бе на вълните на УМГХ, радиостанция в Портланд. Но малко по-нататък, в обхвата FM, откри УОКСО в Норуей, а когато обърна на другата страна, намери УКАС, малка радиостанция в Касъл Рок, град, през който бяха минали с колата на идване към Пътеката на Апалачите. Тя почти чуваше брат си да казва с глас, пропит с тийнейджърски сарказъм: „УКАС! Днес — Хиксвил, утре — светът!“ И това бе станция в Хиксвил, без съмнение, Кънтри певци, като Марк Чеснът и Трейс Аткинс, прекъсвани от водещата, която приемаше обаждания от хора, които искаха да продадат перални, сушилни, буици и ловни пушки. Човешки контакт, гласове в тази дива пустош! Прикована, Триша седна върху падналото дърво, като разсеяно размахваше шапката си срещу постоянния облак мушици. Съобщиха и часът: три и девет минути.

В три и половина водещата прекрати телефонните обяви, за да се прочетат местните новини. Хората в Касъл Рок бяха подели кампания срещу бар, в който в петък и събота танцуваха девойки по монокини, имаше пожар в местна частна болница (пострадали нямаше), а пистата за автомобилни състезания планираше да открие новия сезон на четвърти юли с нови павилиони и впечатляващи фойерверки. Дъждовно — този следобед, изясняване — довечера, утре — слънчево със слабо повишаване на температурата. Това бе всичко. Никакво изчезнало малко момиче. Триша не знаеше дали да се чувства облекчена, или да се притеснява.

Пресегна се да изключи уокмена, за да пести батериите, но спря, когато говорителката добави:

— Не забравяйте, Бостънският „Ред Сокс“ играе с досадните Нюйоркски „Янки“ довечера в седем часа; можете да проследите цялото развитие на действието тук, по УКАС, откъдето директно ще предаваме мача. А сега да се върнем към…

„Сега да се върнем към най-гадния ден, преживян от едно малко момиче“ — помисли си Триша, като изключи радиото и отново нави кабела около малката пластмасова кутия. Все пак истината бе, че за първи път се чувстваше почти добре, откакто противната малка рибка бе започнала да плува между стомаха и гръдния й кош. Дължеше се отчасти на факта, че все пак бе хапнала нещо, но подозираше, че причината за това бе радиото. Гласове, истински човешки гласове, които звучаха толкова близо.

Върху двете й бедра се бяха струпали комари, които се опитваха да пробият през плата на дънките й. Благодари на бога, че не беше с къси панталони — досега да беше изпохапана цялата.

Бръсна с ръка комарите и стана. А сега? Какво трябва да знаеш, ако се изгубиш в гората? Е, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад; това бе почти всичко. Веднъж някой бе казал, че мъхът расте по северната или по южната страна на дърветата, но по коя точно, не можеше да си спомни. Може би най-добре е просто да стои тук, да си направи нещо като убежище (повече срещу мухите, отколкото срещу дъжда; комарите в качулката на дъждобрана я влудяваха) и да чака някой да дойде. Ако имаше кибрит, можеше да запали огън — и някой щеше да види пушека. Разбира се, ако прасетата имаха криле, беконът щеше да лети, както казваше баща й.

— Чакай малко — прошепна. — Какво друго имаше?

Имаше нещо за водата. Да се ориентираш в гората по водата. Какво беше обаче…?

Сети се и изпита нов прилив на въодушевление. Бе толкова силен, че почти я зашемети; тя действително се залюля на краката си като при звука на ритмична музика.

Трябваше да намери поток. Не само майка й го бе казвала, бе го чела в една от книжките си преди много време, може би когато беше на седем. Трябва да намериш поток и да го следваш. Рано или късно той ще те изведе извън гората или до по-голям поток. Ако станеше второто, трябва да тръгнеш по по-големия поток, докато той те изведе на открито или до още по-голям поток. Но накрая течащата вода със сигурност щеше да те изведе извън гората, защото тя винаги се влива в морето, където няма гори, а само скали и пясък, и някой друг морски фар. А как щеше да намери течаща вода? Като върви покрай пропастта, разбира се. Същата, в която насмалко не падна, каквато глупачка беше. Рано или късно ръба на пропастта ще я изведе до някой ручей. Горите са пълни с ручеи.

Тя преметна отново раницата на гърба (този път, както си беше с дъждобрана) и внимателно тръгна към пропастта и падналото ясеново дърво. Сега гледаше назад към своя панически бяг през гората със същата смесица от снизхождение и смущение, с която възрастните си спомнят най-лошите постъпки от своето детство. Ако погледнеше в пропастта, можеше да й прилошее, да припадне или… да повърне. Да повръща, когато имаше толкова малко за ядене, беше лоша идея.

Обърна се и тръгна наляво, като стръмния рид оставаше на около двадесет фута надясно от нея. От време на време се приближаваше, за да се увери, че не се е отклонила — че пропастта със своя широк изглед все още си бе там. Тя се ослушваше за гласове, но почти без надежда; пътят вече бе кой знае къде, да попадне на него, щеше да е луд късмет. Единственият й шанс бе шум на течаща вода — и най-после го чу.

„Благодаря ти, Господи“ — въздъхна и приближи достатъчно до ръба, за да се увери, че е истина. Просто да се предпази от разочарование.

Дърветата тук се бяха отдръпнали и пространството между края на гората и ръба на скалата бе обрасло с храсти. След четири или пет седмици отново щяха да са покрити със сини боровинки. Сега обаче боровинките бяха просто зелени, негодни за ядене. Беше сезонът на червените и можеше да си похапне, ако се наложеше.

Земята между храстите бе камениста, покрита с дребни, приплъзващи се камъчета, които хрущяха под маратонките й, звукът им й напомняше за счупени чинии. Тя вървеше бавно по този сипей и на около десет фута от ръба на пропастта коленичи и започна да пълзи. „Аз съм в безопасност, съвършено в безопасност, няма защо да се притеснявам“, сърцето й обаче биеше силно в гърдите. Когато стигна до ръба, издаде кратък, хриплив смях, тъй като пропастта вече изобщо я нямаше.

Гледката към долината все още беше просторна, но скоро щеше съвсем да изчезне — теренът от тази страна се спускаше (напомни си да пази бистра главата си и да не изпада в паника). Продължи още малко напред, като премина и през последните храсти, които препречваха погледа й, и вдигна глава.

Сега височината бе само около двадесет фута, а скалното лице — превърнато в стръмен, каменист склон. В подножието — нискостеблени дървета, безплодни боровинкови храсти, гъсталак от къпини. И пръснати навсякъде купчини от натрошени скали. Пороят бе спрял, гръмотевичната буря отглъхваше с редки, злобни тътени, но продължаваше да ръми. Купчини камъни бяха лигави, подобни на шлака от някоя мина.

Триша продължи да си проправя път в посока на звука от течащата вода. Започна да изпитва умора, краката я боляха, но не така силно, както преди. Щяха да я открият. Загубените в гората хора винаги ги откриваха. Изпращаха хеликоптери, екипи с обучени кучета, които търсеха трескаво и накрая ги намираха.

„А може би ще се спася сама по някакъв начин? Ще открия някоя хижа в гората, ще счупя прозореца, ако вратата е заключена и няма никой, ще позвъня по телефона…“

Триша почти се виждаше в ловджийската хижа, в която попаднаха миналата есен; с избелелите мебели, мечата кожа върху дървения под и миризмата на прах и сажди. Усещането бе толкова ярко, че дори помирисваше аромат от отдавна изпито кафе. Там нямаше никой, но телефонът работеше. Беше от старомодните, слушалката — толкова тежка, че трябваше да я държи с двете ръце. Чуваше се как казва: „Ало, мамо? Триша се обажда. Не зная къде точно се намирам, но съм доб…“

Бе така погълната от въображаемата хижа и въображаемото телефонно обаждане, че почти щеше да падне в един малък поток, който изникна от гората. Течеше буйно надолу.

Триша се вкопчи в клоните на една елша и застина с вперен в потока поглед. Усмихна се. Денят бе лош, но накрая, изглежда, късметът й се усмихваше и това заслужаваше едно голямо „уау“. Беше стигнала подножието на хълма. Потокът се спускаше стремглаво надолу, като се пенеше между камъните, удряйки се тук-там в някоя по-голяма скала и вдигайки пръски, които пречупваха светлината в многоцветни дъги. Склонът и от двете страни на водата изглеждаше хлъзгав и коварен — пак тези ронливи и мокри камъни. Но имаше и храсти. Ако започнеше да се хлъзга, щеше да се хване за някой от тях, както се бе хванала за елшата.

— Водата ще ме отведе до хората — помисли и започна да слиза надолу по хълма.

Движеше встрани, на малки стъпки, отдясно на потока. В началото бе лесно, въпреки че хълмът се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше. Каменистата земя се приплъзваше под маратонките й всеки път, когато стъпеше. Започна да усеща раницата си като голямо, неспокойно бебе — като в онези торби, в които индианките носеха децата си. Всеки път, когато раницата й се извърташе, Триша размахваше ръце, за да запази равновесие. И все пак беше добре, дяволски добре, защото, когато спря на средата на хълма, с изнесен напред десен крак, буквално заровен в рохкавата камениста основа, тя осъзна, че вече не може да се изкачи обратно нагоре, дори да искаше. Така или иначе, беше обречена да се спусне към долината.

Внезапно едно насекомо — доста голямо — се изпречи пред лицето й. Беше оса. Извиквайки, Триша я перна с ръка, за да я прогони. Раницата рязко политна, десният й крак се подхлъзна и тя загуби равновесие. Падна, удари си рамото в скалистия хълм с тъп звук, като тракане на зъби, и започна да се плъзга надолу.

— О, проклятие — изплака и се опита да се залови за земята. Няколко камъка се плъзнаха с нея, усети остра болка, когато един кварцов отломък поряза дланта й. Сграбчи един храст, но той се изтръгна с глупавите си, плитки корени. Търкаляше се стремглаво надолу — удари си стъпалото, десният й крак се сви в болезнен ъгъл и внезапно се озова във въздуха: светът се завъртя като в салто.

Падането надолу продължаваше — с разтворени крака, размахвайки ръце, пищейки от болка, ужас и изненада. Дъждобрана и ризата й се вееха; острите камъни прорязваха гърба й до кръв. Левият й крак се удари в стърчаща оголена шиста, това я завъртя надясно. Търкаляше се по корем, после по гръб, после отново по корем, като раницата се забиваше в гърба й при всяко нейно обръщане. Небето отиваше надолу, омразният сипей — отгоре, после си сменяха местата — като в шеметен танц, в който партньорите танцуват ту с гръб, ту с лице един към друг.

Триша измина последните десет ярда почти в несвяст, усещайки остра, пронизваща болка малко над лявата си скула. Изпищя и рязко се изправи на коленете, нещо я беше ужилило жестоко. И когато отново усети ужилването, ги видя — оси, стотици жълто-кафяви оси, тромави и дебели фабрики за отрова.

Беше се блъснала в едно изсъхнало дърво край ромолящия поток. Дървото се разклоняваше на два големи клона и точно там, на височината на очите на едно малко момиче, което беше на девет години, но по-високо за възрастта си, имаше пепелявосиво гнездо, цялото покрито с ядосани оси, които влизаха и излизаха от него.

Нова болка прободе Триша от дясната страна на врата й, точно под козирката на шапката. Друго ужилване парна дясната й ръка над лакътя. Изпаднала в паника, тя скочи, изпищявайки. Ужилванията продължаваха по кръста, над колана на дънките (ризата й се бе измъкнала), а пластмасовият дъждобран висеше на парцали.

Бягаше към потока без мисъл, план или намерение; просто там теренът беше открит. Провираше се, заобикаляйки храсталаците, а когато ниската растителност започна да се сгъстява, преминаваше право през нея. Спя задъхана на брега на потока, обръщайки се през сълзи (и страх) назад. Осите ги нямаше. Лявото й око бе почти затворено.

„Ако съм алергична към ужилвания, ще умра“ — помисли, но след изживяната паника това изглеждаше без значение. Седеше край малкия поток, плачеше и подсмърчаше. Щом усети, че се съвзема, свали раницата. Разтресоха я жестоки тръпки, всяка от тях изопваше тялото й като струна и изтръгваше от местата на ужилванията огненочервени стрели от болка. Обгърна с ръце раницата си, залюля я като кукла и се разплака още по-силно. И си спомни за Мона, която лежеше на задната седалка в колата, добрата стара Моани Балонга с нейните големи сини очи. Беше имало моменти, когато родителите й се канеха да се развеждат, и после, когато наистина го направиха, беше чувствала Мона като единствената си утеха; имаше моменти, когато дори Пепси не можеше да я разбере. Сега разводът на родителите й изглеждаше като нещо съвсем дребно. Тук имаше много по-големи проблеми, имаше оси например, но Триша си мислеше, че би дала всичко на света да види Мона отново.

А може би вече умираше от ужилванията? Веднъж бе чула майка си и г-жа Томас, която живееше в отсрещната къща, да говорят за някой, който бил алергичен към ужилвания, и г-жа Томас бе казала:

— Десет секунди след ужилванията бедния стар Франк се издул като балон. Ако е нямал със себе си торбичката си със серум, предполагам, че е щял да умре от задушаване.

Тя не се задушаваше, но ужилените места пулсираха ужасно и наистина се бяха подули като балони. Това до окото й набъбна като малък горещ вулкан от кожа, който фактически тя можеше да наблюдава. Когато нежно го докосна с пръст, болезнен спазъм проряза главата й.

Бавно и внимателно, Триша започна да изследва раните си. Откри поне половин дузина ужилвания (мястото на лявата й страна, точно над хълбока, с две или дори три ужилвания бе най-зле от всички). Гърбът й бе изподран, а лявата й ръка представляваше кървава мрежа от китката до лакътя. Бузата й, одраскана от клона, отново кървеше.

„Не е честно — каза си тя. — Не е чес…“

Тогава й хрумна ужасяваща мисъл… не просто мисъл, а убеденост. Уокменът й е счупен, разбит на милион парченца в малкия страничен джоб. Сигурно е така. Нямаше как да е оцелял след такова падане.

Опита се да разкопчае катарамите с треперещи ръце и най-после успя. Извади електронната си игра и тя наистина бе счупена. Нищо не бе останало от прозорчето за електронните фигурки освен няколко парчета жълто стъкло. Пакетчето с чипса се беше разкъсало и бялата кутия на играта бе покрита с мазни трохи.

И двете пластмасови бутилки — с водата и швепса, бяха смачкани, но цели. Хартиената торба с обяда бе сплескана като катастрофирала кола (и покрита с още картофен чипс). „Моят уокмен“ — хлипаше тя, докато разкопчаваше ципа на вътрешния джоб. „Горкият ми, беден уокмен.“ Да бъде откъсната от гласовете на човешкия свят бе по-ужасно от преживяното досега.

Бръкна и извади навън чудо: уокменът, непокътнат. Кабелът, слушалките, тялото, всичко бе здраво. Тя го държеше в ръка и гледаше невярващо ту него, ту електронната игра, която лежеше разбита на земята. Как беше възможно — едното цяло, другото не?

„Не е възможно — информира я студеният и омразен глас в главата. — Изглежда здрав, но вътре е счупен.“

Триша оправи кабела, постави слушалките и докосна бутона за включване. Бе забравила ужилванията, ухапванията, раните и драскотините. Затвори подутите си, тежки клепачи.

— Моля те, Господи — прошепна, — не позволявай уокменът ми да е счупен.

И натисна бутона.

— Току що получено съобщение — каза говорителката (може би предаваше от мозъка на Триша). — Една жена от Санфорд, на излет с двете си деца по Пътеката на Апалачите в района на окръг Касъл, съобщава, че дъщеря й, деветгодишната Патриша Макфарлънд, е изчезнала и вероятно се е изгубила в гората източно от район TR-90 и град Мотън.

Очите на Триша се разшириха от учудване; тя слушаше в продължение на още десет минути дълго след като станция УКАС се бе върнала към кънтри музиката и съобщенията за продажби на старо. Патриша Макфарлънд се бе изгубила в гората. Официално съобщение. Скоро щяха да влязат в действие хората, предполагаше тя, с хеликоптерите, готови за излитане, с кучетата — готови да душат по следите. Майка й сигурно е уплашена до смърт… Въпреки това Триша изпита странен гъдел на задоволство при тази вероятност.

„Никой не ме наглеждаше — помисли си не без самодоволство. — Аз съм едно малко момиче, което не бе наглеждано както трябва. Ако започне да ми се кара, ще кажа: «Вие не спирахте да се карате и аз просто не издържах».“ На Пепси това ще й хареса; то е точно в стила Ви Си Андрюс.

Изключи уокмена, нави кабела, несъзнателно погали черната пластмасова кутия и с нежност го прибра обратно в страничния джоб. Забеляза смачканата торба с обяда и реши, че няма сили да провери в какво състояние са сандвичът с риба тон и останалата бисквита от „Туикс“-а. Добре, че изяде яйцето, преди да се превърнеше в пихтия. Ако по-рано това можеше да я разсмее, сега — не. Кладенецът на остроумията бе пресъхнал.

Триша седеше на брега на потока, широк не повече от три фута, и печално ядеше картофен чипс, първо от скъсаното пакетче, а след това — от посипалите се върху торбата с обяда, накрая събра и най-малките парченца от дъното на раницата. Едно насекомо бръмна край носа й и тя се сви, като извика и вдигна ръка, за да предпази лицето си, беше обаче конска муха.

Най-сетне, движейки се като шестдесетгодишна жена след тежък работен ден (наистина се чувстваше така), Триша прибра всички неща в раницата си — дори и строшената електронна игра — и се изправи. Преди да закопчае капака на раницата, свали дъждобрана и го погледна. Тази дрипа изобщо не бе й послужила за зашита при плъзгането надолу по хълма. Сега се ветрееше по начин, който би счела за смешен при други обстоятелства — изглеждаше почти като синя пластмасова пола за хула-хула[2] — но реши, че е по-добре да го задържи. Ако не друго, поне да я предпазва от мухите, които бяха обсадили злополучната й глава. Комарите, по-дебели от всякога, подушваха кръвта по ръцете й.

— Хей — извика Триша, като сбърчи нос и размаха шапката си срещу облака насекоми, — отвратителни сте!

Да благодари, че не си беше счупила ръката и нямаше фрактура на черепа, че не беше алергична към ужилвания, като онзи приятел на госпожа Томас? Доста трудно е да изпиташ благодарност, когато си уплашен, изподран, отекъл и целия натъртен.

Когато обличаше отново парцаливия дъждобран — после щеше да сложи и раницата — погледна към потока и видя колко кални бяха бреговете. Коленичи, потрепервайки от болка, когато коланът на дънките й се допря до ужилените места, и загреба с пръст от лепкавата сиво-кафява маса. Да опита или не?

— Е, какво толкова ще ми стане? — попита с лека въздишка и разплеска калта върху отока на хълбока си. Усети благодатна прохлада, сърбящата болка изчезна почти мигновено. Внимателно наплеска с кал всички отоци, които можеше да достигне, включително и този, който беше избил до окото й. После избърса ръцете си в дънките (в значително по-лошо състояние отпреди шест часа), намъкна скъсания дъждобран и напъха рамене в презрамките на раницата. След пет минути край потока отново навлезе в гората.

Следваше движението на водата четири часа, без да чуе нищо освен гласовете на птиците и бръмченето на мухите. Ръмеше почти през цялото време. Когато дъждът се засили, се скри под най-голямото дърво, което можа да намери. Този път нямаше гръмотевици и светкавици.

Никога досега не се беше чувствала толкова градско момиче, като в този окаян, ужасен ден, който угасваше. Струваше й се, че гората се сгъстява. Вървеше през величествени стари борове, както в рисуваните анимационни филмчета на „Дисниленд“. Тогава изникваха гори с преплетени клони, които сякаш се пресягаха към ръцете и очите й — с единствената цел като че ли да й препречат пътя към хората. Когато умората премина в изтощение, Триша започна да им приписва истински разум, хитро и съзнателно действие срещу натрапницата в парцаливия син дъждобран. Започна да й се струва, че желаят да я одраскат, да й извадят някое око, а всъщност — да я отклонят от потока, от пътя към другите хора, от шанса й да излезе от тази проклета гора.

Тя разбираше тази невидима сила, но не можеше да я назове. Имаше нещо общо с всички онези неща, за които нямаше имена. Някои познаваше, защото ги бе научила от майка си: брезите, буковите дървета, елшите, смърчовете и боровете; глухите почуквания на кълвача и дрезгавите грачения на враните; скърцащия звук на щурците с настъпването на нощта… но какво беше всичко останало? Ако майка й го бе казала, вече не си го спомняше. А може би никой не й го е казал? Майка й просто беше едно градско момиче от Масачузетс, известно време живяло в Мейн, което обичаше да се разхожда в гората и прочела няколко книги за природата. Какво обаче бяха гъстите храсти с лъскавите зелени листа (моля те, боже, само не отровен дъб)? Или малките безплодни дървета с пепелявосивите стволове? Или онези с тесните висящи листа? Горите около Санфорд, горите, които нейната майка познаваше и из които се разхождаше — понякога заедно с Триша, понякога сама — бяха детински гори. Тези тук бяха истински.

Триша се опита да си представи стотиците хора, които я търсеха, как се стичат към нея. Въображението й се разпалваше. Видя големи жълти автобуси, като тези, които караха децата на училище, с надпис „Специализирана група за издирване“, да спират в паркингите по протежение на цялата западна Пътеката на Апалачите. Вратите се отваряха и навън изскачаха мъже в кафяви униформи, някои водеха вързани на синджир кучета, други с радиостанции, закачени на коланите им, захранвани с батерии високоговорители; те щяха да бъдат първите, чиито усилени богоподобни гласове тя щеше да чуе: „Патриша Макфарлънд, къде си? Ако ме чуваш, тръгни в посока на гласа ми!“

Но когато сенките в гората се уголемиха и се преплетоха, там беше единствено звука на потока — нито по-широк, нито по-тесен от мястото, където се бе свлякла от склона, и звукът от собственото й дишане. Впечатляващата картина на мъжете в униформи постепенно избледняваше.

„Не мога да стоя тук цяла нощ — мислеше си тя, — никой не би очаквал, че ще стоя тук цяла нощ…“

Почувства как паниката отново се опитваше да я завладее — тя ускоряваше пулса й, караше устата й да пресъхва, а очите й да пулсират в гнездата си. Беше изгубена в гората, оградена от дървета, на които не знаеше имената, сама в едно място, където речникът й на градско момиче бе безполезен, и следователно разполагаше с тесен обхват от познания и възможности за действие. С един замах, от градско момиче — в пещерно момиче.

Тя се страхуваше от тъмното дори когато си беше вкъщи, в своята стая, при падащата през прозореца светлина от уличната лампа на ъгъла. Мислеше, че ако трябва да прекара нощта тук, би умряла от ужас.

Една част от нея искаше да бяга. Независимо каква бе вероятността течащата вода да я изведе при хора, а може би всичко това бе една глупост от „Малка къща в прерията“. Беше изминала по течението няколко мили и всичко, до което я беше довел потокът, бяха още повече мушици. Искаше да започне да бяга, да избяга в каквато и да е посока, да избяга и да намери хора, преди да се е стъмнило. Идеята бе налудничава, но не й помогна особено: не прекрати пулсирането в очите й и не отслаби бакърения вкус на страх в устата й.

Проби си път през група дървета — гъсти и преплетени, и излезе на малка полянка с форма на полукръг, оформен от потока, който правеше сърповиден завой наляво. Полянката, оградена от всички страни с храсти и гъста гора, изглеждаше на Триша като кътче от райската градина. Там имаше дори паднало дърво за пейка.

Тя отиде при него и седна, затвори очи и се опита да се помоли за спасението си. Когато молеше Бог да не позволи уокменът й да е счупен, беше лесно, защото изобщо не се замисляше. Сега обаче й бе трудно. Ни един от родителите й не бе религиозен; майка й — отклонила се от правия път католичка, а баща й, доколкото Триша знаеше, нямаше от какво да се отклонява. Откри, че й липсват божиите думи. Каза „Отче наш“ и молитвата прозвуча от устата й бездушно и монотонно. Ползата от нея щеше да е колкото ползата от електрическа отварачка за консерви тук. Отвори очи и огледа малката полянка, като отбеляза колко сив ставаше въздухът. И сключи нервно издрасканите си ръце за молитва.

Преди месец беше попитала баща си дали вярва в бог. Бяха в задния двор на малката му къща в Малдън и ядяха сладолед във фунийки от човека „Слънчева почерпка“, който все още минаваше покрай тях в своя сребристобял камион (споменът накара Триша почти отново да се разплаче). Пийт беше отишъл „долу в парка“, както казваха в Малдън, да се види със старите си приятели.

— Бог — беше казал баща й, като че ли вкусвайки думата като някакъв нов вид сладолед „Ванилия с бог“ вместо „Ванилия с глазура“. — Откъде се сети за това, миличка?

Тя поклати глава. Не знаеше. Но тук, седнала на падналото дърво, в тази пълна с мушици юнска привечер, в главата й се яви плашеща мисъл: ами ако бе знаела? Ако имаше нужда от един малък бог, който да я спаси, и той й бе изпратил знак?

— Бог — беше казал Лари Макфарлънд, като ближеше сладоледа си. — Бог, ами…

Той помисли още малко. Триша седеше тихо откъм своята страна на градинската маса, като гледаше малкия двор (имаше нужда от косене), давайки на баща си време да помисли. Най-после той проговори:

— Ще ти кажа в какво вярвам. Аз вярвам в Подразбиращото се.

— В какво? — Тя го беше погледнала, като се чудеше дали се шегува.

— Подразбиращото се. Спомняш ли си, когато живеехме на улица „Фор“?

Разбира се, че си спомняше къщата на улица „Фор“. Три пресечки от мястото, където бяха сега, близо до пътя за град Лин. По-голяма къща от тази, с по-голям заден двор, който баща й винаги поддържаше добре окосен. Тогава, когато Санфорд беше само за гостуване при дядо и баба и за летните ваканции, а Пепси Робичод беше приятелка само за през лятото и пърденето с онези джаджи беше най-прекрасното нещо във вселената… с изключение, разбира се, на истинското пърдене. На улица „Фор“ кухнята не миришеше на бира, както кухнята в тази къща. Тя кимна утвърдително, много добре си спомняше.

— В тази къща имаше електрическо отопление. Спомняш ли си как радиаторите бръмчаха, дори когато не нагряваха? Дори през лятото?

Триша бе поклатила отрицателно глава. Баща й пък бе кимнал, като че ли беше очаквал такъв отговор.

— Това е така, защото си била свикнала с него — каза той. — Но повярвай ми, Триша, този звук винаги беше там. Дори в къщите, където няма електрически радиатори, има звуци. Хладилникът включва и изключва. Тръбите бучат. Подът скърца. Движението на колите отвън. Ние чуваме тези неща през цялото време, толкова свикваме с тях, че започваме изобщо да не ги чуваме. Те стават…

Той я бе подканил с жест да довърши, както бе правил още когато тя беше много малка, седеше на коляното му и се учеше да чете. Този негов мил жест.

— Подразбиращо се — каза тя не защото разбираше какво означаваше думата, а защото бе толкова ясно какво иска от нея.

— Точно така — каза той, жестикулирайки още веднъж със сладоледа си. Няколко капки ванилов крем паднаха върху единия крачол на каки панталоните му и тя откри, че се пита колко бири вече беше изпил този ден.

— Точно така, миличка, Подразбиращото се. Аз не вярвам в някакъв действителен бог, който отбелязва смъртта на всяка птица в Австралия или на всяка муха в Индия, бог, който записва всички наши грехове в голяма златна книга и ни съди, когато умрем — не искам да вярвам в бог, който нарочно би създал лоши хора и след това нарочно би ги изпратил да горят в един ад, който той е създал — но вярвам, че трябва да има нещо.

Той беше огледал двора с неговата твърде висока, твърде неравномерна трева, малкото съоръжение за люлеене и пързаляне, което бе направил за сина и дъщеря си (Пийт вече бе твърде голям за него, а в действителност Триша — също, въпреки че все още се люлееше или би се спуснала няколко пъти, когато му гостуваше само за да му достави удоволствие), двете градински джуджета (едното почти скрито сред екстравагантните пролетни плевели), оградата в самия край на двора, която се нуждаеше от боядисване. В този момент й се бе сторил стар. Малко объркан. Малко изплашен. („Малко изгубен в гората“ — мислеше си тя сега, докато седеше върху падналото дърво с раница между маратонките си.) След това той беше кимнал и отново бе погледнал към нея.

— Да, нещо. Някаква неодушевена сила на доброто. Неодушевена, разбираш ли какво искам да кажа?

Тя беше кимнала, не разбирайки съвсем точно, но не желаейки той да спира, за да обяснява. Тя не искаше той да я поучава, не и днес; днес тя искаше само да научи нещо от него.

— Мисля, че има сила, която пази пияните тийнейджъри — да не се блъснат с колите си, когато се прибират вкъщи от някое парти, или техния първи голям рок концерт. Това пази планетите да не сблъскат, дори когато нещо се обърка. Не всички, но повечето. Хей, фактът, че от 1945 година никой не е използвал ядрени оръжие върху хора, говори, че трябва да има нещо на наша страна. Рано или късно, някой ще го направи, разбира се, но повече от половин век… това е много време.

Той беше спрял, като гледаше към градинските джуджета с техните бездушни, засмени лица.

— Има нещо, което пази повечето от нас да не умрем в съня си. Не един съвършен, добър, всевиждащ бог, не мисля, че доказателствата подкрепят това, а някаква сила.

— Подразбиращото се.

— Ето, разбра го.

Тя го беше разбрала, но не й бе харесало. То много приличаше на това, да получиш писмо, за което си мислил, че ще бъде интересно и важно, само че, когато го отвориш, се оказва, че е адресирано до скъпия наемател.

— Вярваш ли в нещо друго, татко?

— О, да, в обичайното. В смъртта и данъците, и в това, че ти си най-красивото момиче на света.

— Та-атко — засмя се и се заизвива, когато той я прегърна и я целуна по челото. Харесваше й неговото докосване и целувката му, но не и миризмата на бира в дъха му.

Той я пусна и се изправи.

— Вярвам също, че е бирено време. Искаш ли изстуден чай?

— Не, благодаря — каза тя.

И навярно нещо, което наистина е знаело предварително хода на нещата, беше в действие, защото в момента, в който той щеше да тръгне, тя попита:

— Вярваш ли в нещо друго? Сериозно.

Усмивката му се бе стопила и лицето му стана сериозно. Той стоеше там и мислеше (спомни си, че беше много поласкана, че той така усилено мислеше в нейна чест), когато сладоледът му започна вече да се стича по ръката. После вдигна поглед и пак се усмихна.

— Вярвам, че твоят любимец Том Гордън може да спечели четиридесет игри тази година — каза. — Вярвам, че в момента той е най-добрият клоузър в главната лига, че ако е здрав и „Сокс“ продължат да печелят, той може да е питчър[3] в Световните серии идущия октомври. Това достатъчно ли ти е?

— Даааааа! — беше извикала, смеейки се, сериозността й бе отлетяла… защото Том Гордън наистина беше нейният любимец и на нея й харесваше това, че баща й го знаеше и се държеше мило, вместо да й се подиграва. Тя беше изтичала до него и силно го бе прегърнала, изцапвайки ризата си със сладолед, без да обръща внимание. Беше малка „Слънчева почерпка“ между приятели

А тук, сред все по-сгъстяващата се мрачина, вслушвайки се в шума от капките дъжд, наблюдавайки дърветата, които скоро щяха да станат страховити, без гласове от високоговорители („Тръгни в посока на гласа ми!“) или далечно лаене на кучета, тя си мислеше: „Не мога да се моля на Подразбиращото се. Просто не мога.“ Тя не можеше да се моли също и на Том Гордън — щеше да бъде смешно — но навярно можеше да слуша как играе… срещу отбора на „Янките“, да. УКАС щяха да излъчват пряко мача; тя също можеше да го слуша. Трябваше да пести батериите, знаеше това, но можеше да послуша поне малко? А и кой можеше да каже? Възможно бе да чуе тези гласове от високоговорителите и лая на кучетата, още преди играта да бе свършила.

Триша отвори раницата си, с благоговение извади уокмена от вътрешния джоб и сложи слушалките. Поколеба се за миг, внезапно изплашена, че радиото вече не работи, че някаква жизненоважна жичка се е скъсала при нейното падане надолу по склона, че този път щеше да има само тишина, когато включеше бутона. Беше глупава мисъл може би, но в един ден, когато толкова много неща се бяха объркали, тя изглеждаше също така ужасно вероятна.

„Хайде, хайде, не бъди страхопъзла!“

Натисна бутона и като по чудо главата й се изпълни със звука от гласа на Джери Трупиано… и което беше по-важно, със звуците на стадиона „Фенуей парк“. Тя седеше там, в смрачаващата се, мокра гора, изгубена и сама, но можеше да чува гласовете на тридесет хиляди души. Това беше наистина чудо.

— … идва до линията — коментираше Трууп. — Той замахва. Той стреля. И… отсъден е трети страйк[4], Мартинес го завари неподготвен! О, това беше една плъзгаща се топка, направо красота! Тя попадна във вътрешния ъгъл и Бърни Уилямс просто остана като смразен! Боже мой! И в края на втория и половина ининг резултатът е все още два на нула за „Янките“ срещу Бостънския „Ред Сокс“.

Един пеещ глас инструктира Триша да се обади на 1-800-54-Гигант за някакъв вид авторемонти, но тя не го чу. Вече бяха изиграни два и половина ининга, което означаваше, че сигурно беше осем часа. Отначало това й се стори удивително, но все пак при угасващата светлина на деня — не чак толкова трудно за вярване. Беше вървяла сама около десет часа. Това изглеждаше като цяла вечност; изглеждаше също, че времето не съществуваше.

Триша пропъди с ръка мушиците (този й жест вече бе станал толкова автоматизиран, че изобщо не го съзнаваше) и после се съсредоточи върху торбата с обяда. Сандвичът с риба тон не беше чак в толкова лошо състояние, както се бе опасявала, смачкан и раздробен, но все още приличен на сандвич. Хартиената торба някак си го беше запазила цял. Останалата бисквита „Туикс“ обаче се бе превърнала в това, което Пепси Робичод навярно би нарекла „тотална каша“.

Триша седеше, като слушаше играта, и бавно изяде половината от своя сандвич с риба тон. Той възбуди апетита й и лесно би могла да погълне и останалото, но тя го прибра обратно в торбата и вместо това изяде смачканата бисквита, като изгреба с пръст влажните остатъци и гадния на вкус бял пълнеж (това нещо винаги беше сметана и никога — крем, размишляваше Триша). Когато събра всичко, което можеше да докопа с пръста си, тя обърна опаковката навън и я облиза. „Наречете ме просто госпожа Циция“ — помисли си тя и сложи опаковката от бисквитите обратно в торбата от обяда. Позволи си още три големи глътки швепс, след което издири още парченца от картофения чипс с върха на изцапаните си пръсти, докато „Ред Сокс“ и „Янките“ изиграха остатъка от третия ининг и завършиха четвъртия.

До средата на петия ининг резултатът беше четири на едно за „Янките“, като Мартинез беше излязъл в полза на Джим Корси. Лари Макфарлънд се отнасяше към Корси с дълбоко недоверие. Веднъж, докато говореше с Триша за бейзбол по телефона, бе казал:

— Помни ми думите, мое сладурче, Джим Корси не е приятел на „Ред Сокс“.

Триша бе започнала да се смее, просто не можеше да се въздържи. Той звучеше толкова сериозно. А след малко и баща й също се бе засмял. Това им стана любима фраза, нещо, което си беше само тяхно, като парола: „Помни ми думите, Джим Корси не е приятел на «Ред Сокс».“

Корси бе приятел на „Ред Сокс“ до края на шестия ининг, когато спечели за „Янките“ цели три страйка. Триша знаеше, че трябва да загаси радиото, за да не хаби батериите. Том Гордън нямаше да излезе да хвърля в игра, когато „Ред Сокс“ са с три точки назад, но не можеше да понесе мисълта да прекъсне връзката с „Фенуей парк“. Слушаше шумовия фон от публиката, приличащ на бученето на морето в раковина, дори по-жадно от гласовете на спортните коментатори Джери Трупиано и Джо Кастинглън. Тези хора бяха там, действително бяха там, ядяха хот-дог и пиеха бира, или се редяха да си купят сувенири и размекнат сладоледен крем от павилиона на „Лигал сийфут“; те гледаха как Дарън Луис — Дий Лу, както понякога го наричаше коментаторът — стъпва в кутията на батъра[5], как силната светлина от прожекторите хвърля сянка зад него, също като светещото над главата ти слънце. Тя не можеше да понесе мисълта да замени тези тридесет хиляди живи гласове с тихото жужене на комарите (по-ненаситни от всякога с настъпването на нощта), капещата дъждовна вода от листата на дърветата, ръждивото „рик-рик“ на щурците… и всичко, което можеше да представляват другите звуци тук.

Точно другите звуци я плашеха най-много.

Другите звуци в тъмното.

Дий Лу се отправи сам надясно, а излезлият по-късно Мо Вон хвана една плъзгаща се топка, която не се плъзна.

— Назад, назад, обра-а-атно! — проехтя гласът на Трууп. — Това е в полза на „Ред Сокс“! Някой — мисля, че беше Рич Гарсес — хвана топката в полет. Хоум рън[6], Мо Вон! Това му е дванадесетото за годината и авансът на „Янките“ е стопен до едно.

Както седеше на падналото дърво, Триша се засмя и плесна с ръце, след това нагласи своята подписана от Том Гордън шапка по-здраво на главата си. Вече беше пълен мрак.

В края на осмия ининг Номар Гарсиапара хвърли удар за две точки в екрана над Зеленото чудовище. „Ред Сокс“ поведоха пет на четири и Том Гордън излезе да хвърля в края на деветия ининг.

Триша се изхлузи по дървото на земята. Кората ожули ужилените места по хълбока й, но тя почти не усети. Комарите моментално се впиха в оголения й гръб, където ризата и висящите парцали от дъждобрана се бяха набрали нагоре, но тя не ги усети. Беше вперила поглед в последните проблясъци светлина по повърхността на потока — изтичащо сребро, което преминаваше в катраненочерно — и седеше на влажната земя, обхванала с ръце лицето си. Изведнъж стана изключително важно Том Гордън да запази аванса от една точка, да осигури тази победа над могъщите „янки“, които бяха загубили мач с „Анъхайм“ в началото на сезона, но оттогава нямаха загуба.

— Давай, Том — прошепна тя.

В една стая на хотел „Касъл вю“ майка й бе изпаднала в агония от ужас; баща й летеше с полет на „Делта“ от Бостън за Портланд, за да се присъедини към Куила и сина си; в полицейските казарми на окръг Касъл, които бяха обозначени „Точка на ралито: Патриша“, се връщаха, след първата си безплодна акция, екипите за издирване, твърде прилични на онези, които си беше представяло изгубеното момиче; отвън пред казармите бяха паркирани колите на три телевизионни станции от Портланд и две от Портсмаут; три дузини опитни горски водачи (а някои бяха наистина придружени от кучета) останаха в горите на Мотън и трите отделни района, които се простираха до Ню Хампшър: зона TR-90, зона TR-100 и зона TR-110. Убеждението на тези, които останаха в горите, беше, че Патриша Макфарлънд трябва да е все още в района на Мотън или на зона TR-90. Тя беше малко момиченце, все пак, и вероятно не се бе отдалечила много от мястото, където беше видяна за последен път. Тези опитни водачи, охранители и служители на горското управление щяха да бъдат стъписани, ако знаеха, че тази Патриша бе стигнала почти на девет мили западно от територията, на която търсачите отделяха най-голямо внимание.

— Давай, Том — прошепна тя. — Хайде, Том, един, два, три страйка — сега. Знаеш как да го направиш.

Но не и тази вечер. Гордън откри началото на деветия ининг, като разходи симпатичния и все пак зъл шортстоп[7] на „Янките“, Дерек Джетър, и Триша си спомни нещо, което й бе казал веднъж баща й: когато един отбор спечели водеща точка, шансът им за спечелване на още точки нараства на седемдесет процента.

„Ако спечелим, ако Том успее да постигне «сейф»[8], и аз ще бъда спасена.“ Тази мисъл й хрумна внезапно — тя бе като фойерверк, който избухна в главата й.

Беше абсурдно, разбира се, толкова глупаво, колкото почукването на баща й на дърво преди второто от трите хвърляния (което той правеше всеки път), но когато тъмнината стана почти непрогледна и потокът изгуби и последния си сребрист отблясък, абсурдното изглеждаше почти безспорно, както две и две — четири: ако Том Гордън постигнеше „сейф“, тя щеше да бъде спасена.

В играта влезе Пол О’Нийл. Един бе изпратен в аут. На негово място влезе Бърни Уилямс.

— Един винаги е опасен играч — отбеляза Джо Кастинглън. Уилямс моментално удари топката в центъра и така изпрати Джетър на трета база.

— Защо го каза, Джо? — промърмори Триша. — О, господи, защо ти трябваше да казваш това?

Рънърите[9] — на първа и трета база, само един аут. Тълпата на „Фенуей“ се ободри, обнадежди. Триша си ги представяше как се повдигат от седалките.

— Хайде, Том, хайде, Том — прошепна тя. Облакът от мушици все още беше около нея, но тя вече не го забелязваше. Едно чувство на отчаяние, студено и силно, докосна сърцето й — беше като омразният глас вътре в главата й. „Янките“ бяха твърде добри. Един базов удар щеше да е достатъчен, една дълга топка щеше да излезе извън обсег, а този ужасен, ужасен Тино Мартинес бе на терена с най-опасния хвърляч от всички точно зад себе си; Сламеният човек[10] сега сигурно стоеше в трапа, размахваше бухалката и наблюдаваше.

Гордън докара броенето на Мартинез до две и две, след това хвърли своята крива топка.

— Изкара го в аут! — изкрещя Джо Кастиглън. Звучеше като че ли не можеше да повярва. — А, човече, това беше красота! Мартинес пропусна сигурно с един фут!

— Два фута — услужливо добави Трууп.

— Всичко зависи от Том — каза Джо, а зад гласа му Триша чуваше как се надигаха и другите гласове, гласовете на привържениците. Започна ритмичното пляскане с ръце. Вярващите на „Фенуей“ ставаха на крака като в църква при пеенето на химна. — Двама вътре, двама аут, „Ред Сокс“ държат здраво една точка напред, Том Гордън на гумата на питчъра и…

— Не го казвай — прошепна Триша, притиснала с ръце двете страни на устните си, — не смей да го кажеш!

Но той го каза.

— И винаги опасният Дарил Строубъри идва на площадката.

Това беше; играта свърши; великият сатана Джо Кастиглън си бе отворил устата и бе донесъл нещастието. Защо просто не беше съобщил името Строубъри? Защо му трябваше да започва с това дяволско „винаги опасният“, когато всеки глупак знаеше, че точно то го прави опасен?

— Добре, приятели, затегнете коланите — каза Джо. — Стоубъри вдига бухалката. Джетър танцува около трета база, стараейки се да привлече хвърляне или поне вниманието на Гордън. Не успява в нито едно от двете. Гордън е съсредоточен. Въритек подава знака. Гордън заема позиция за хвърляне. Гордън хвърля… Строубъри замахва и пропуска, първи страйк. Строубъри клати глава, като че ли е възмутен…

— Не би трябвало да е възмутен, това беше едно доста добро хвърляне — отбелязва Трууп, а Триша, седейки в тъмното, изпълнено с мушици, усамотено място, мислеше: „Млъкни, Трууп, просто замълчи за минутка.“

— Стоу излиза извън кутията… потропва с бутоните си… сега пак е вътре. Гордън с поглед право към Уилямс… заема позиция… той хвърля. Извън страйковата зона и много ниско.

Триша простена. Върховете на пръстите й така дълбоко притискаха бузите, че устните й се разтеглиха в странна, безумна усмивка. Сърцето й блъскаше в гърдите, буквално да се пръсне.

— Ето ни отново — каза Джо. — Гордън е готов. Той стреля, Строубъри замахва и това е една дълга, висока топка към дясната част на полето, ако падне вътре, свършено е, но тя се отклонява… отклонява се… отклонява…

Триша чакаше, затаила дъх.

— Фал — каза най-после Джо и тя отново задиша. — Но това беше твъ-ъ-ърде близо. Строубъри просто пропусна един хоум рън. Топката се отклони извън фал-линиите с не повече от шест или осем фута.

— Аз бих казал четири фута — услужливо добави Трууп.

— Аз бих казала, че имаш миризливи крака[11] — прошепна Триша. — Хайде, Том, хайде, моля те.

Но той нямаше да успее; знаеше това със сигурност. Беше толкова близко до победата, но…

Все пак, можеше да го види. Не така висок и наперен като Ранди Джонсън, не така нисък и набит като Рич Гарсес. Среден на ръст, слаб… и хубав. Много хубав, особено с шапката си, която хвърляше сянка върху очите му… само дето баща й казваше, че почти всички бейзболисти са хубави.

— Генетично е — казваше й, а после добавяше: — Разбира се, много от тях нямат нищо в главата, така че всичко се балансира.

Но с Том Гордън нещата не стояха така. Онази неподвижност, преди да хвърля, привлече първа вниманието й и бе причина за нейното възхищение. Той не се разхождаше горделиво около гумата на питчъра, както правеха някои, нито се навеждаше да си оправя обувките, нито вдигаше торбичката с колофона и я пускаше, за да бухне сред облак бял прах. Не, Номер 36 просто чакаше батера да свърши с всичките си приготовления. Беше така неподвижен в своя яркобял екип, докато чакаше батъра да се подготви. А след това, разбира се, онова нещо, което винаги правеше, ако успееше да постигне „сейф“. Този жест, когато напускаше гумата. Тя харесваше всичко това.

— Гордън замахва и стреля… и топката е в праха! Въритек я блокира с тялото си и така спасява точка. Изравняващата точка.

— Направо га закова! — отбеляза Трууп.

Джо дори не го удостои с внимание.

— Гордън поема дълбоко въздух на гумата. Строубъри стои вътре в кутията. Гордън замахва… хвърля… високо.

Надигащата се буря от гласове заглуши ушите на Триша като бурен вятър.

— Тридесет хиляди по трибуните не са съгласни с това, Джо — отбеляза Трууп.

— Така е, но Лари Барнет зад площадката има крайната дума и Барнет казва, че беше високо. Резултатът е пълен за Дарил Строубъри. Три и две.

Отзад ритмичното пляскане на привържениците се усили. Гласовете изпълниха въздуха, изпълниха главата й. Тя почука с пръст върху дънера на дървото, без да съзнава, че го прави.

— Публиката е на крака — каза Джо Кастиглън, — всичките тридесет хиляди от тях, защото никой не си е тръгнал от стадиона тази вечер.

— Може би само един или двама — каза Трууп. Триша не му обърна внимание. Нито пък Джо.

— Гордън на линията.

Тя можеше да види това също: левият крак да се връща към носещия десен, докато ръцете — едната с ръкавицата, другата, държаща топката — да се вдигат на височина на гръдната кост; тя дори можеше да види Бърни Уилямс, свършил със своето хвърляне, драпайки за следващо, но Том Гордън не му обръща внимание, дори и в движението неговата същностна неподвижност оставаше, с поглед върху ръкавицата на Джейсън Въритек, спусната ниско зад площадката, леко към външния ъгъл.

— Гордън прави второто… от трите… хвърляния… и-и-и…

Публиката й каза, внезапното радостно гръмване на публиката.

— Страйк трети отсъден! — почти крещеше Джо. — О, господи, той хвърли майсторска топка при второто от трите хвърляния и смрази Строубъри! „Ред Сокс“ печелят с пет на четири срещу „Янките“, а Том Гордън постига своя осемнадесети „сейф“! — Гласът му премина в по-нормален регистър. — Съотборниците на Гордън се насочват към гумата на питчера с Мо Вон, вдигнал юмрук във въздуха, начело на групата, но преди Вон да стигне до там, Гордън прави своя бърз жест, този, който феновете му познават отлично, откакто е клоузър на „Сокс“.

Триша избухна в сълзи. Тя натисна копчето на уокмена и просто остана там, върху влажната земя, облегнала гръб на дънера, разперила крака, а синият дъждобран висеше между тях на ресни като пола за хула-хула. Тя плака по-силно от всеки друг път досега, откакто със сигурност разбра, че се беше загубила, но този път плака с облекчение. Беше се изгубила, но щяха да я намерят. Вярваше, че ще я намерят. Том Гордън беше постигнал „сейф“-а, така че и тя щеше да бъде спасена.

Все още плачейки, тя съблече дъждобрана, простря го на земята толкова навътре, колкото мислеше, че може да се вмъкне под дървото, и легна на лявата си страна върху пластмасовата материя. Извърши всичко това почти несъзнателно. По-голямата част от нея все още беше на „Фенуей парк“ и виждаше как съдията вика Строубъри, виждаше Мо Вон, който бе тръгнал към гумата на питчъра, за да поздрави Том Гордън; можеше да види как Номар Гарсиапара подтичваше от шорта, Джон Валентин — от трета база, Марк Лемке — от втора, за да направи същото. Но преди да стигнат до него, Гордън направи това, което винаги правеше, ако постигнеше „сейф“: посочи с пръст към небето. Само едно бързо посочване с пръста.

Триша прибра уокмена обратно в раницата, но преди да положи глава върху ръката си, бързо посочи към небето, както правеше Гордън. И защо не? Все пак, нещо я бе спасявало през този ден, колкото и да беше ужасен. И когато посочиш, това нещо се чувства като бог. В края на краищата, не можеш да сочиш към проклетия късмет или към Подразбиращото се.

Това я накара да се чувства едновременно по-добре и по-зле — по-добре, защото то имаше много по-голям ефект на молитва, отколкото самите думи, по-зле, защото то я накара наистина да се почувства за първи път сама този ден, посочвайки като Том Гордън небето. Да се почувства изгубена по един неподозиран досега начин. Гласовете от слушалките на уокмена, които бяха изпълнили главата й, сега изглеждаха като сън, гласове на духове. Тя потрепера при тази мисъл. Не желаеше да мисли за духове тук, не и в гората, не и когато бе свита под едно паднало дърво в тъмното. Липсваше й майка й. Още по-силно копнееше за баща си. Той щеше да я изведе оттук, щеше да я хване за ръка и да я изведе оттук. И ако тя се умореше да ходи, той щеше да я носи. Той имаше големи мускули. Когато тя и Пийт прекарваха уикендите с него, той все още я вдигаше в края на съботната вечер и я отнасяше на ръце в нейната малка спалня. Правеше го, въпреки че вече беше деветгодишна (и по-висока за възрастта си). Това бе любимата част от уикендите им в Малдън.

Триша откри с учудване, че дори чувстваше липсата на своя намръщен, вечно мърморещ брат.

Като плачеше и се свиваше от силните пориви на вятъра, Триша заспа. Комарите се виеха около нея в тъмното, приближавайки се все повече. Накрая започнаха да кацат по оголените части от кожата й и да се хранят с кръвта и потта й.

В тъмнината премина лек полъх на вятър, разшумоля листата и свали от тях последните капки дъжд. Въздухът в гората застина. След секунди нещо там се размърда; в тишината прозвуча чупене на клони. Кратка пауза, последвана от остър, стържещ звук. Тревожно изграка врана. И пак затишие, след което отново звуците, приближаващи се към мястото, където спеше Триша.

Бележки

[1] Една унция е равна на 28,3 г. — Б.пр.

[2] Хула-хула — танц, при който танцьорките са облечени в поли на ресни. — Б.пр.

[3] Питчър — играчът, който хвърля топката срещу играча с бухалката. — Б.пр.

[4] Страйк — успешен удар за отбора на питчъра. — Б.пр.

[5] Батър — играч-нападател, който се опитва да удари топката с бухалката. — Б.пр.

[6] Хоум рън — батерът удря топката с бухалката и напредва по целия път до хоума (изходната си точка). — Б.пр.

[7] Шортстоп — играч, който стои на шорта (позиция в бейзболното поле). — Б.пр.

[8] Сейф — буквално спасен; когато играч-нападател достигне до база, преди топката да е попаднала там. — Б.пр.

[9] Рънър — играч-нападател, който се опитва да напредне по базите. — Б.пр.

[10] От името на играча Строубъри — straw (англ.) — слама. — Б.пр.

[11] Фут (foot) — (от англ). Крак. — Б.пр.