Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Loved Tom Gordon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

ТРЕТИ ИНИНГ

Тя вика за помощ в продължение почти на петнадесет минути, като слагаше от време на време двете си ръце като фуния около устата си и обръщаше глава в посоката, където си представяше, че трябва да е главният път, но повечето време просто стоеше там, край папратите, и крещеше. Когато издаде един последен вик — без думи, просто висок, птичи зов, събрал в себе си гняв и страх — толкова силен, че я заболя гърлото, седна край раницата, скри лице в ръцете си и заплака. Плака силно може би около пет минути (часовникът й беше вкъщи и лежеше на масичката до леглото, още един „блестящ“ ход на Великата Триша). Щом спря да плаче, се почувства малко по-добре… с изключение на мухите. Те бяха навсякъде — пълзящи, свирещи и жужащи, жадни да пият кръвта й, да поглъщат потта й. Мухите я влудяваха. Триша стана отново на крака, размахвайки своята шапка „Ред Сокс“, като си напомняше да не пляска по тях, знаейки, че това ще се случи, и то скоро, ако нещата не се променяха. Нямаше да се въздържи.

Да стои на едно място, или да върви? Не знаеше кое щеше да е по-добре; бе твърде изплашена, за да мисли рационално. Краката й решиха вместо нея, започна отново да върви, като уплашено се оглеждаше и бършеше подутите си очи с ръкав. Втория път, когато вдигна ръка към лицето си, видя половин дузина комари върху нея и рязко плесна с другата си ръка, размазвайки три. Бяха пълни с кръв до пръсване. Видът на собствената й кръв обикновено не я разстройваше, но този път краката й се подкосиха и тя се свлече върху килима от иглички под група стари борове. Плака още. Болеше я главата, в стомаха й се гадеше. „А само преди час бях в колата — отново и отново си казваше тя. — Просто седях в колата, на задната седалка, и ги слушах как се заяждат един с друг.“ Спомни си и сърдития глас на брат си, стигнал до нея през дърветата: „… не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!“ Хрумна й, че това може да са последните думи, които изобщо бе чула от Пийт. При тази мисъл цялата се разтрепери, като че ли бе видяла някакъв зловещ силует в сянката.

Сълзите й пресъхнаха по-бързо, този път и плачът й не беше така силен. Като се изправи на крака (размахвайки шапка около главата си, почти без да го съзнава), тя се почувства спокойна. Двамата със сигурност са разбрали, че е изчезнала. Майка й щеше да си помисли, че й е писнало да ги слуша и се е върнала при колата. Щяха да я викат, да се върнат назад, да разпитват хората, които срещат по пътя — не са виждали момиче с шапка „Ред Сокс“ („тя е на девет, но е по-висока за възрастта си и изглежда по-голяма“, Триша почти чуваше как майка й казва това) и когато се върнеха при колата и откриеха, че я няма, щяха сериозно да се притеснят. Майка й щеше да се паникьоса. Триша почувства вина, примесена със страха. Щеше да се вдигне голям шум, щяха да алармират полицията и горската служба, и то само по нейна вина. Тя беше напуснала пътя.

Това нагнети ново безпокойство в нейния вече объркан ум. Започна да върви бързо, надявайки се да се върне на главния път, преди всичките тези хора да тръгнат да я търсят, преди да се превърне в „зрелище“, както казваше майка й. Тя вървеше, забравила педантичната грижа да се движи от точка до точка по права линия, отклонявайки се все повече на запад, без да го съзнава, отклонявайки се от Пътеката на Апалачите и повечето от нейните разклонения, отклонявайки се в посока, където имаше гъсти гори, задръстени с ниска растителност, непроходими клисури и много по-труден терен. Тя ту викаше, ту се ослушваше, ослушваше се и викаше. Щеше да се изуми, ако знаеше, че майка й и брат й, увлечени в спора, все още не бяха разбрали, че Триша е изчезнала.

Тя вървеше все по-бързо, размахвайки ръка срещу виещите се облаци мушици. Вече не се опитваше да заобикаля храсталаците, а просто минаваше през тях. Ослушваше се и викаше за помощ, викаше и се ослушваше, само дето не бе в състояние да чуе нищо. Не усещаше вече и комарите, струпани на врата й, подредени на самата линия, от която започваше косата, също като пияници на празник, наливайки се до пръсване. Не усещаше и мушиците, залепнали и гърчещи се във влажните линии по лицето й, където сълзите още не бяха изсъхнали.

Изпадането й в паника не беше внезапно, както при докосването на змията, а странно, постепенно отдръпване от света, едно откъсване от външните сетива. Вървеше все по-бързо, без да вижда пътя; викаше за помощ, без да чува собствения си глас, ослушваше се с уши, които можеха и да не чуят ответен вик иззад най-близкото дърво. И тогава започна да тича, без да го осъзнава. „Трябва да съм спокойна“ — мислеше, докато обутите й в маратонки крака преминаваха в лек бяг. „Аз просто бях в колата“ — мислеше, когато този бяг се обърна в спринт. „Аз не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки“ — мислеше, като се отдръпна — едва в последния миг — от един клон, който почти щеше да й влезе в окото. Вместо това драсна тънка кървава драскотина върху лявата й буза.

Вятърът — докато тичаше през храстите с пращене — беше хладен и предизвикваше странно въодушевление. Тя изкачи едно възвишение, тичайки с все сили, шапката й — на една страна, косата й — развяваща се след нея, ластичето, стягащо косата й на опашка, отдавна се бе загубило. Прескачайки малките дървета, съборени при последната буря, стигна върха на един хълм… Изведнъж пред нея се ширна просторна синьо-сива долина с бронзовите си гранитни скали, на мили от мястото, където беше Триша. А точно пред нея — нищо освен сивото трептене на ранния летен въздух, в който щеше да падне в смъртта си, преобръщайки се многократно, докато летеше надолу и викаше майка си.

Умът й отново се замъгли, изгубен в онази бяла, блокираща мозъка, вълна на ужас, но тялото й разбра, че бе невъзможно да спре навреме, за да избегне падането от ръба на скалата. Онова, което можеше да направи, бе да промени посоката на движението си, преди да е твърде късно. Триша зави наляво и в същия миг десният й крак ритна във въздуха над пропастта. Тя чуваше камъчетата, откъртени, как се сипят надолу по древната скална стена като малък поток.

Тичаше по ивицата, където покритият с иглички горски килим отстъпваше на голия камък, маркиращ края на скалата. Главата й бучеше. Щеше да се случи като в сцена от някакъв научнофантастичен филм, където главният герой беше примамил свиреп динозавър да падне от една скала и да се убие.

Отпред на пътя й имаше паднало ясеново дърво, чийто последни двадесет фута[1] стърчаха извън скалата като носа на кораб. Триша го обхвана с двете си ръце, прегърна го, притискайки одрасканата си, кървяща буза към гладкия ствол. Дишаше шумно, на пресекулки, преминаващи в хрипове. Стоя дълго така, цялата трепереща, прегърнала дървото. Най-после отвори очи. Отдолу бе пропастта.

Скалната стена тук бе висока само петдесет фута и завършваше с камара отломени в ледниковия период камъни, сред които растяха яркозелени храсти. Имаше купчина гниещи дървета и клони — мъртва гора, изметена през ръба на скалата по време на някоя отдавна бушувала буря. Тогава в съзнанието й изплува образ, един образ, чиято яснота бе ужасяваща. Тя видя себе си как пада, как пищи и размахва ръце, докато лети надолу; видя как един изсъхнал клон я промуши под брадичката, премина между зъбите й, залепвайки езика й нагоре към небцето като червена бележчица, после проби мозъка й и я уби.

— Не! — изкрещя, потресена от образа и ужасена от неговата правдоподобност. Опита се да успокои дишането си.

— Аз съм добре — каза с хриплив, тих глас.

Драскотините по ръцете й и ожулванията по бузите пулсираха и пареха от потта — чак сега започна да усеща тези малки наранявания.

— Аз съм добре. Добре съм. Да, скъпа.

Тя се пусна от ясеновото дърво, опита се да стъпи на краката си, после отново се вкопчи в дървото, когато паниката я обхвана. Една безумна част от съзнанието й очакваше земята да се наклони и да я изсипе през ръба.

— Добре съм — каза тя все още тихо и бързо. Облиза долната си устна и усети вкус на сол.

— Аз съм добре. Аз съм добре.

Тя повтаряше това отново и отново, но едва след три минути успя да накара ръцете си за втори път да охлабят смъртната си хватка около ствола на ясена. Когато най-после успя да го направи, отстъпи назад, по-далече от края на скалата. Постави отново шапката си (обръщайки я с козирката назад, без изобщо да помисли за това) и погледна напред към долината. Видя небето, натежало от дъждовни облаци, видя приблизително шест трилиона дървета, но не видя никакъв признак за човешки живот — нито дори пушек от един-единствен лагерен огън.

— Аз съм добре, добре съм.

Тя направи още една крачка назад от ръба на скалата и нададе кратък писък, когато нещо

(змии, змии)

леко докосна краката й отзад. Просто храсти, разбира се. Още боровинкови храсти, гората бе пълна с тях. А мухите отново я намериха, обвиха я в тъмния си облак, стотици черни точици, танцуващи пред очите й, разтварящи се подобно разцъфтяващи се черни рози. В съзнанието й блесна: „Припадам, това е припадък“. После се свлече по гръб в храстите, очите й се обърнаха с бялото нагоре, а мухите надвиснаха като трептящ облак над малкото й бледо лице. След няколко мига първият комар кацна на клепача й и започна да смуче.

Бележки

[1] Един фут е равен на 30,48 см. — Б.пр.