Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Loved Tom Gordon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

КРАЙ НА ДЕВЕТИ ИНИНГ: ПОЛОЖЕНИЕ „СЕЙФ“

То изникна измежду дърветата от лявата страна на пътя и първата мисъл на Триша бе: „Това ли е всичко? Това ли е всичко, което изобщо бе то?“ Всеки възрастен би се обърнал и би побягнал от тази Ursus americanus, която тромаво излезе иззад последния параван от храсти. Беше напълно развита северноамериканска черна мечка, тежаща навярно четиристотин фунта, а Триша се бе подготвила за някаква ужасяваща страхотия, излязла от дълбините на нощта.

По лъскавата й козина бяха полепнали листа и репеи. В едната си ръка — да, тя имаше ръка, поне зачатък на такава, завършваща с дълги нокти — стискаше клон, кората на който беше обелена. Държеше го като горски жезъл или скиптър. Стигна до средата на пътя, като се клатушкаше от едната на другата страна. За миг остана на четири крака, а после, с кратко изсумтяване, се вдигна и застана на задните си крака. Тогава Триша видя, че това изобщо не беше никаква черна мечка. Беше познала от първия път. Това, което изглеждаше като мечка, в действителност бе Богът на изгубените. И той беше дошъл за нея.

Очите, вторачени в нея, не бяха черни очи, а кухини. С жълтеникавокафявата си муцуна душеше въздуха, после вдигна счупения клон, който стискаше към устата си. Муцуната се нагърчи назад, откривайки два реда големи, зеленясали зъби. То засмука края на своя клон, напомняйки на Триша бебе с биберон. После много внимателно зъбите го захапаха и го прегризаха. Гората бе стихнала и тя много ясно чу звука, който издадоха зъбите, бе като трошене на кости. Звукът, който щеше да издаде и ръката й, когато забиеше зъбите си в нея. Когато забиеше зъбите си в нея.

То протегна врата си напред, потрепвайки с уши, и Триша видя, че се движеше в своя собствена, тъмна галактика от мухи и мушици, също като нея. Неговата сянка, дълга в светлината на утрото, стигаше почти до протритите маратонки на Триша. Те стояха на не повече то шестдесет фута един от друг.

То беше дошло за нея.

„Бягай — зовеше Богът на изгубените. — Бягай от мен, състезавай се с мен до пътя. Моето мечешко тяло е бавно, все още неподсилено с летен фураж; пролетната беритба беше оскъдна. Бягай. Може да те оставя жива.“

„Да, бягай!“ — помисли тя. Но тогава моментално се обади студеният глас на пакостливата сладурана: „Ти не можеш да бягаш. Ти едва стоиш на краката си, скъпа.“

Това нещо, което не беше мечка, стоеше и я гледаше. Ушите му потрепваха от мухите, които заобикаляха голямата му триъгълна глава. По страните й лъскаше здрава козина. То стискаше остатъка от пръчката в едната, завършваща с нокти, лапа. Челюстите му се движеха сякаш с премислена бавност, а между зъбите се подаваха надробени тресчици — някои падаха, други се полепваха по муцуната. Очите му бяха кухини, оградени с дребен, бръмчащ живот — личинки и пълзящи мухи-бебета, ларви на комари и бог знае още какво, една жива супа, която й напомни за блатото, през което бе газила.

„Аз убих сърнето. Аз те наблюдавах и очертах моя кръг около теб. Бягай от мен. Преклони се пред мен чрез своя бяг на краката си и може да те оставя жива.“

Гората бе стихнала напълно, дъхайки настойчиво с киселия си мирис на зелено. Дъхът на Триша скриптеше навън и навътре през болното й гърло. Онова нещо, което приличаше на мечка, я гледаше от своите седем фута височина. Главата му беше в небето, а ноктите му държаха света. Триша погледна нагоре към него и разбра какво трябваше да направи.

Тя трябваше да завърши играта.

„Божа работа е да спечелиш в края на деветия ининг“ — бе казал Том. И каква бе тайната на завършването на играта? Да се установи кой е по-добият. Ти можеш да бъдеш победен… но не трябва сам да се побеждаваш.

Първо обаче, постигни онази неподвижност. Онази неподвижност, която се излъчва от раменете и обвива тялото ти, докато то стане пашкул от увереност. Може да те победят, но не трябва сам да се побеждаваш. Устои на едно силно хвърляне и не се опитвай да бягаш.

— Ледена вода — каза тя. Онова нещо, което стоеше по средата на черния път, наклони глава и заприлича на огромно, ослушващо се куче. То наостри уши. Триша вдигна ръка, завъртя шапката си, както трябваше да бъде, и дръпна извитата козирка ниско над очите си — по същия начин, както правеше Том Гордън. После изви тялото си, обърнато към дясната страна на пътя, и направи крачка напред, за да раздалечи краката си, като левият сочеше нещото-мечка. Докато правеше крачката, фиксира погледа си върху очните кухини, гледайки през танцуващия облак мушици. „Най-важното е — казваше Джо Кастиглън, — всички да затегнат колони.“

— Хайде, идвай, ако ще идваш — извика Триша.

Триша дръпна уокмена от колана на дънките, изскубна кабела и пусна слушалките на земята. Уокменът отиде зад гърба й и тя започна да го върти в ръката си, търсейки най-добрия захват.

— Във вените ми тече ледена вода. Дано замръзнеш при първата хапка. Хайде, мръсно чудовище! Проклет, гаден батър!

Нещото-мечка пусна пръчката, а след това се спусна пак на четири крака. То заудря с лапа по твърдата повърхност на пътя като разярен бик, издълбавайки буци пръст с ноктите си, а после, клатушкайки се, тръгна към нея с учудващо измамна бърза скорост. Докато приближаваше, прилепи ушите си плътно към черепа. Муцуната му се нагърчи назад и от гърлото му излезе бръмчащ звук, който тя разпозна веднага — това не бяха пчели, а оси! То беше приело външната форма на мечка, но отвътре бе истинско: беше пълно с оси! Точно така! И черната роба край потока бе неговият пророк!

„Бягай“ — казваше то, докато идваше към нея. Големите му задни бутове се полюшваха насам-натам странно грациозно, оставяйки отпечатъци от нокти и разпръсната тор по утъпканата земя. „Бягай, това е последният ти шанс.“

Само че последният й шанс бе неподвижността.

Неподвижността и може би една много добра за хвърляне топка.

Триша събра ръцете си заедно и зае позиция. Уокменът вече не беше уокмен; той беше бейзболна топка. Тук нямаше поддръжници от „Фенуей“, които ставаха на крака в Бостънската църква на бейзбола; нямаше ритмични ръкопляскания; нямаше съдия и нямаше батър. Само тя и зелената тишина, и топлото утринно слънце, и нещото, което отвън изглеждаше мечка, а отвътре бе пълно с оси. Само тя и неподвижността. Разбра как се чувстваше Том Гордън, когато стоеше в позиция за хвърляне в тишината на силиконовата сърцевина, където всички напрежения бяха сведени до нула, всички звуци — изключени. Всичко си свеждаше до едно: затегнете коланите.

Тя стоеше в позиция за хвърляне и остави неподвижността да се вие около нея, да се излъчва от раменете й. То можеше да я изяде; то можеше да я победи. То можеше да направи и двете. Но тя нямаше сама да победи себе си.

„И няма да бягам.“

То спря, проточи врат и приближи лицето си към нейното като че ли за целувка. Нямаше очи, а само два кръга, червясали вселени, пълни с плодящи се насекоми. Те бръмчаха и се гърчеха, блъскаха се една с друга за място в тунелите, които водеха към неразгадаемия мозък на бога. Устата му се отвори — и там, в гърлото му, бръмчаха стотици оси, дебели и тромави фабрики за отрова, пълзяха по езика с остатъци от сдъвканата пръчка и възрозовите вътрешности на сърнето. Дъхът му бе калната воня на блатото.

Тя видя тези неща, отбелязвайки ги набързо, после погледна отвъд него. Въритек даде знак. Тя трябваше да направи своето хвърляне, своето последно хвърляне. Но се бавеше… Тя беше самата неподвижност. Нека батърът чака, нека гадае, да изгуби търпение; нека се чуди, да мисли, че предугаждането му за траекторията на топката е погрешно.

Съществото-мечка подуши внимателно цялото й лице. Насекоми пълзяха навътре и навън от ноздрите му. Две големи мухи пърхаха с криле между двете доближени лица. Мушици се стрелкаха срещу широко отворените, немигащи очи на Триша. Зачатъкът на лице на нещото се местеше и променяше, непрекъснато се местеше и променяше — то беше лицето на учители и приятели; то беше лицето на родители и братя; то беше лицето на мъжа, който може да дойде и да ти предложи разходка с колата, когато се връщаш вкъщи от училище. Опасният непознат, така ги учеха в първи клас: опасният непознат. То вонеше на смърт и на болест, и на всичко гадно; бръмченето на неговите отровни фабрики, мислеше тя, истинското Подразбиращо се.

То отново се вдигна на задните си крака, полюшвайки се, като че слушаше някаква музика за зверове, която единствено то можеше да чуе, и после замахна към нея… все още на игра, само на игра все още, пропускайки лицето й само с няколко инча. Движението на косматата лапа с ужасните нокти развя косата от челото й. Косата падна обратно, леко, като пух на глухарче. Триша не мърдаше. Стоеше в позиция за хвърляне и гледаше в долната част на корема му едно петно във формата на светкавица.

„Погледни ме.“

„Няма.“

„Погледни ме!“

Като че ли невидими ръце я хванаха под брадичката. Бавно, безсилна да се противопостави, Триша вдигна главата. Тя погледна нагоре. Погледна в празните очи на нещото-мечка и разбра, че то ще я убие, независимо от всичко. Куражът не беше достатъчен. Малкото кураж, който бе й останал, не беше достатъчен. Но какво друго можеше да направи? Можеше да завърши играта.

Без да мисли абсолютно за друго, Триша върна левия крак назад към десния и започна своето движение — не това, на което я бе учил баща й в задния двор, а онова, което бе научила от телевизията, гледайки Том Гордън. Когато стъпи отново напред и вдигна дясната си ръка до дясното ухо, и след това още по-назад — замахвайки мощно, защото това нямаше да е лигавене, а един-единствен съкрушителен удар — нещото-мечка залитна и направи тромава стъпка назад. Дали гърчещата се паст в мозъка му регистрира бейзболната топка в ръката й като оръжие? Или заплашителното движение го стресна — вдигнатата ръка, стъпването напред, а би трябвало да отстъпи назад и побегне? Нямаше никакво значение. Нещото изсумтя, което можеше да се сметне като объркване. Облак оси излетя през устата му като леден дъжд. То размаха един от косматите си предни крака, за да запази равновесие. И в този миг проехтя изстрел.

Мъжът в гората тази сутрин, първото човешко същество, видяло Патриша Макфарлънд след девет дни, беше твърде потресен, за да излъже пред полицията защо беше излязъл в гората със заредена автоматична пушка; той беше в бизнеса със сърни извън ловния сезон. Неговото име бе Травис Хърик и предпочиташе да не харчи пари за храна, ако това не се налагаше. Имаше твърде други приятни неща, за които да се харчат парите — лотарийни билети и бира например. Във всеки случай, не бе съден за нищо до сега, дори не беше глобяван. И не той уби съществото, което видя да стои лице в лице с малкото момиче, така неподвижно и така смело на вид.

— Ако се бе мръднала, когато дойде до нея, то щеше да я разкъса — каза Хърик. — Направо си е истинско чудо, че не я разкъса. Тя сигурно го бе хипнотизирала, също като Тарзан в ония стари филми за джунглата. Идвам до края на гората и гледам — те двамата, може да съм стоял ошашавен поне двадесет секунди. Може и минута, губиш всякаква представа за времето в ситуация като тази, но не можех да стрелям. Бяха много близо един до друг. Страхувах се да не убия момичето. После тя се раздвижи. Имаше нещо в ръката си и тръгна да го хвърля по него, също като че ли хвърляше бейзболна топка. Това, нейното движение, го стресна. То отстъпи назад и някак си загуби равновесие. В същия миг осъзнах, че това е единственият шанс за момичето, така че вдигнах пушката и стрелях.

Никакъв процес, никаква глоба. Това, което Травис Хърик получи, бе собствена платформа в парада на Графтън Нотч за Четвърти юли през 1998 година. Да, скъпа.

Триша чу изстрела и разбра отлично какво означава това: видя как едното ухо на нещото-мечка внезапно отхвърча настрани, като къс отрязана хартия. Видя и моментните проблясъци на синьото небе през разкъсаните, висящи парчета; видя също и червените пръски, не по-големи от боровинки, как летят дъговидно във въздуха. Мечката си беше просто мечка, с големи и влажни очи, почти комично изненадани. Или е била мечка през цялото време.

Но съвсем не беше така. Знаеше го.

Тя продължи своето движение, хвърляйки бейзболната топка. Удари мечката право между очите и — уау, хей, кой говори за халюцинации — видя как двете батерии (двойно А, марка „Енъргайзър“) изхвърчаха от уокмена с трясък.

— Трети страйк отсъден! — извика, и при звука на дрезгавия й, триумфиращ, пресеклив глас ранената мечка се обърна и побягна, като се движеше тромаво на четирите си крака и бързо набираше скорост, а от разкъсаното й ухо запръска кръв. И направо го обърна на бяг, като се клатушкаше смешно. Последва още един изплющяваш изстрел и Триша почувства как куршумът блъсна въздуха, преминавайки на не повече от един фут от лявата й страна. Той вдигна облаче прах доста зад мечката, която се насочи наляво и потъна обратно в гората. За миг тя видя блясъка на лъскавата й черна козина, а после — как малките дървета потрепериха, когато премина край тях, накрая изчезна.

Триша се обърна и видя дребен мъж в панталони на зелени петна, зелени гумени ботуши и стара, развяваща се тениска, да тича към нея. Отгоре главата му бе гола, но дългата коса се вееше на всички страни и висеше по раменете му; малки очила без рамка проблясваха на слънцето. Той носеше пушка високо над главата си, като препускащ индианец в старите филми. Тя изобщо не бе изненадана да види, че върху ризата си имаше емблемата на „Ред Сокс“. Изглежда, че всеки човек в Нова Англия имаше поне една риза „Сокс“.

— Хей, момиченце! — извика той. — Хей, момиченце, господи, добре ли си? Мили боже, това беше една дяволска МЕЧКА. Добре ли си?

Триша залитна към него.

— Трети страйк отсъден — извика, но думите й не стигнаха по-далеч от собствената й уста. Беше изразходвала почти всички сили, които бе имала, при този последен вик. Всичко, което й бе останало, нещо като кървящ шепот. — Трети страйк отсъден, аз направо го смразих!

— Какво? — Той спря пред нея. — Не мога да те разбера, миличка, кажи го пак.

— Видя ли? — попита тя, имайки предвид хвърлянето, което беше направила — тази невероятна топка, която не бе просто сломяваща, беше като изплющяване на камшик. — Видя ли това?

— Да… видях…

Но истината беше, че той не знаеше какво бе видял. Имаше само няколко секунди в застиналото време, когато момичето и мечката стояха лице в лице, през които не бе сигурен, че това е мечка, но никога не го каза на когото и да било. Хората знаеха, че си попийва; щяха да го помислят за луд. А всичко, което сега виждаше, бе едно малко момиче, което не бе на себе си, и от което не бе останало нищо освен кожа и кости, покрити с мръсни и парцаливи дрехи. Той не можеше да си спомни името й, но знаеше коя бе тя; за нея говореха и по радиото, и по телевизията. И нямаше представа как бе възможно да стигне толкова далеч на север и на запад, но знаеше, че е точно тя.

Триша се олюля и щеше да падне, ако Хърик не я хвана. При това движение неговата пушка — 350-милиметрова „Краг“, гордостта на живота му — гръмна отново, близо до ухото на Триша, почти оглушавайки я, но тя не реагира. Всичко изглеждаше нормално.

— Видя ли? — попита отново, неспособна да чуе собствения си глас, несигурна дали изобщо говореше. Дребният мъж изглеждаше смутен и уплашен, и не особено умен, но изглеждаше добър. — Направо го стъписах с тази топка, смразих го на място, видя ли това?

Устните му се движеха, но тя не разбираше какво говореше той. Остави пушката си на земята и това бе облекчение за нея. Вдигна я и така бързо я завъртя, че й се зави свят — навярно щеше да повърне, ако изобщо бе останало нещо в стомаха й. Започна да кашля. Дори кашлицата си не чуваше, не и при това жестоко звънтене в ушите.

Тя искаше да му каже, че се радваше да я носят, радваше се да я спасят, но също искаше да му каже, че нещото-мечка бе отстъпило назад още преди той да стреля. Беше видяла объркването, изписано на лицето на нещото, беше видяла неговия страх, когато премина от позиция за хвърляне към самото хвърляне. Тя искаше да каже на този мъж, който сега тичаше с нея на ръце, едно нещо, едно много важно нещо, но той така я тръскаше и тя кашляше, и главата й звънтеше, и не можеше да каже дали всъщност му говореше или не.

И все още се опитваше да изрече: „Аз го постигнах, аз постигнах «сейф», когато загуби съзнание.“