Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Girl Who Loved Tom Gordon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 69 гласа)

НАЧАЛО НА ДЕВЕТИ ИНИНГ

Триша вървя през целия този съботен ден под снишеното, натежало от мараня небе, което я потискаше. От мокрите дървета излизаше пара, но до ранния следобед отново изсъхнаха. Горещината бе непоносима. Радваше се, че бе намерила път, но сега копнееше за сянка. Изглежда, че пак имаше температура и бе не само уморена, но направо изтощена. Онова нещо я наблюдаваше неотстъпно, вървеше редом с нея през гората и я наблюдаваше. Усещането не я напускаше, защото онова нещо не я оставяше. Стори й се, че действително го вижда, но навярно бе слънцето, движещо се през клоните на дърветата. Тя не искаше да го види; беше видяла всичко, което искаше в блясъка на онази единствена светкавица предната нощ. Козината му, огромните щръкнали уши, силуетът му.

Очите също. Тези черни очи, големи и нечовешки. Изцъклени, но виждащи. Виждащи нея.

„То няма да ме остави на мира, докато не се увери, че не мога да изляза от гората — отпаднало мислеше тя. — То няма да позволи това да стане. То няма да позволи да се измъкна.“

Скоро след като следобедът настъпи, тя видя, че локвите в коловозите на пътя започнаха да изсъхват и попълни запасите си от вода, докато все още имаше тази възможност. Водата прецеди през шапката в качулката на дъждобрана, а после я наля в пластмасовите бутилки — беше мътна и мръсна на вид, но тези неща вече не я тревожеха. Ако горската вода можеше да я убие, щеше да умре още първия път, когато й стана лошо. Притесняваше я единствено липсата на храна. Изяде всичко с изключение на няколко жълъди и боровинки — до закуската утре щеше да изстърже дъното на раницата, както изстърга последните парченца от картофения чипс. Може би щеше да намери нещо за ядене покрай пътя?

Пътят продължаваше и продължаваше — ту изчезващ за малко, ту твърде ясен в разстояние на няколкостотин ярда. На едно място между коловозите растяха храсти. Помисли, че са боровинкови храсти — изглеждаха като онези, от които двете с майка й бяха брали пълни шепи с пресни, сладки боровинки в детинските гори на Санфорд, но бе рано поне с месец за черните боровинки. Откри също и гъби, но им нямаше доверие — те не попадаха в майчиното поле на познания, нито пък ги изучаваха в училище. В училището бяха учили за орехи, лешници, фъстъци и разни други смахнати неща, а също и да не се качват в колите на непознати (защото някои непознати бяха смахнати), но не и за гъби. Единственото, в което бе сигурна, беше, че можеше да умре — и то в ужасни мъки, ако изядеше отровна гъба. Гъбите не бяха чак толкова голяма жертва — днес нямаше апетит, а и гърлото я болеше.

Около четири часа следобед тя се спъна в един пън, опита се да стане и откри, че не можеше. Краката й трепереха, чувстваше невероятна слабост. Понечи да свали раницата (това продължи доста дълго) и най-сетне се освободи от нея. Изяде всичко с изключение на два или три букови жълъда, като почти се задави с последния, който лапна. Тя се бори с него и победи, като протегна врата си подобно новоизлюпено птиче и неколкократно преглътна. Натъпка го в стомаха (поне засега) с глътка топла, песъчлива вода.

— Време е за „Ред Сокс“ — промърмори и измъкна уокмена. Съмняваше се, че можеше да ги хване, но защо да не опита? На Западния бряг сигурно бе около един часа, ден за игра, която точно започваше.

В обхвата FM нямаше нищо, дори слаб шепот на музика. В АМ откри мъж, който говореше бързо на френски (кискаше се, което бе обезпокояващо), а после, близо до 1600, в самия край на скалата — чудо: слаб, но доловим гласът на Джо Кастиглън.

— И така, Валентин се отдалечава от втора база — каза той. — Първото от трите хвърляния… и Гарсиапара удря дълга висока топка дълбоко в центъра на полето! ИЗЛИЗЕ! „Ред Сокс“ водят с два на нула!

— Браво, Норман, ти си страхотен — извика с дрезгав, пресеклив глас, който едва разпозна като свой, и вдигна отмаляло юмрука си към небето. О’Лиъри удари топката извън полето и инингът свърши.

— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — запя гласът от един толкова далечен свят, където навсякъде имаше пътища, а боговете действаха зад сцената.

— 1–800 — започна Триша. — 54…

Тя затихна, без да довърши. Щом дрямката я нападна, се плъзна към дясната си страна като кашляше от време на време. По време на петия ининг нещо дойде до края на гората край пътя и погледна към нея. Мухи и мушици образуваха облак около неговия зачатък на лице. В кухия блясък на очите му се отразяваше цялата история на нищото. То стоя там дълго време. Накрая посочи към нея с ръката си с остри като бръснач нокти — „тя е моя, тя е моя собственост“ — и пак потъна в гората.