Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (9)

9.

След като се върна от „пренасянето“, Ан Хоторн беше мълчалива и потисната. Това беше лош знак: Барни се досещаше, че тя има същите предчувствия като него. Но не каза нищо, само отиде в стаята му, за да си вземе костюма.

— Трябва да се върна във „Флекс Бек Спит“ — обясни тя. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам вашия макет.

Колонистите стояха наоколо и я наблюдаваха докато се обличаше.

— Извинявай, Барни — каза тя и наведе глава. — Не беше учтиво да те зарежа така.

Той я изпрати до землянката й. Двамата вървяха безмълвно в нощта през пясъчната равнина и внимателно се оглеждаха, защото ги бяха предупредили за местния хищник, наподобяващ чакал и притежаващ телепатични способности. Но не забелязаха нищо тревожно.

— Е, как беше? — попита той най-накрая.

— Имаш предвид какво е усещането да бъдеш малка безсрамна русокоса кукла с всичките й проклети парцали и нейното гадже, и колата й… — Ан потрепери. — Ужасно. Всъщност не. Просто безсмислено. Не намерих нищо там. Беше като да се върнеш обратно в юношеските си години.

— Да — съгласи се той. Дотук с Пърки Пат.

— Барни — каза тя тихо, — трябва да намеря нещо друго, и то скоро. Можеш ли да ми помогнеш? Изглеждаш умен, зрял и опитен. „Пренасянето“ няма да ми помогне… Чю-Зет не може да е по-добър, защото нещо в мен се бунтува и не мога да го опитам… разбираш ли? Да, разбираш, усещам го. По дяволите, ти не опита наркотика дори веднъж, така че трябва да ме разбираш. — Тя стисна ръката му и се притисна плътно до него в тъмнината. — Знам и нещо друго, Барни. На тях също им е омръзнало. Единственото, което правеха, докато бяха в тези кукли — докато бяхме в тези кукли, — беше да се карат. Не изпитаха никакво удоволствие, нито за миг.

— Боже мой! — възкликна той.

Тя освети с фенера пътя пред тях и каза:

— Това е срамно. Иска ми се да не бяха постъпили така. Беше ме срам повече за тях, отколкото за…

Ан млъкна. Вървяха известно време в тишина, после изведнъж тя отново се обади:

— Промених се, Барни. Усещам го. Иска ми се да седна тук — където и да сме. Ти и аз в тъмнината. А после… знаеш какво. Не е нужно да го казвам, нали?

— Не — съгласи се той. — Но това е нещо, за което после може да съжаляваш. А също и аз — заради твоята реакция.

— Може би ще се помоля — каза Ан. — Не е лесно да се молиш — трябва да знаеш как да го направиш. Не се молиш за себе си, а за другите — ние наричаме това застъпническа молитва. И се молиш не на Бог, Който е някъде там горе, в небесата… а на Светия Дух, той е нещо друго, той е Закрилникът… Чел ли си някога свети Павел?

— Кой Павел?

— От Новия завет. Например посланията му до коринтяните или до римляните… знаеш. Павел казва, че нашият враг е смъртта. Последният ни враг, затова, предполагам, и главният. Както казва Павел, всички ние сме отровени, не само телата ни, но и душите ни. И телата, и душите ни трябва да умрат и тогава можем да се родим отново, в нови тела — не от плът, но неунищожими. Разбираш ли? Знаеш ли, когато бях Пърки Пат, преди съвсем малко… Имах странното усещане, че бях… Глупаво е да говоря за това или да го вярвам, но аз…

— Ти усети нещо подобно — довърши изречението вместо нея Барни. — Но ти го очакваше. Ти знаеше за приликата, спомена го на кораба.

„Много други също са забелязали това“ — помисли си той.

— Да — съгласи се Ан. — Но не си давах сметка, че…

Тя се обърна към него. Той едва различаваше очертанията й в тъмнината.

— „Пренасянето“ е само намек за това, което ни чака отвъд смъртта. Значи е изкушение. Ако не беше тази ужасна кукла, тази Пърки Пат…

— Чю-Зет — обади се Барни.

— Точно за това си мислех. Ако е вярно това, което казва свети Павел — че смъртният човек получава безсмъртна душа… Аз не бих могла да се удържа, Барни. Трябва да опитам Чю-Зет. Не мога да чакам до края на живота си… Могат да минат петдесет години живот тук, на Марс — половин век! — Тя се разтрепери. — Защо да чакам, ако мога да получа това сега?

— Последният човек, с когото говорих на Земята — каза Барни, — беше опитал Чю-Зет и каза, че това е било най-ужасното му преживяване.

Тя се сепна.

— Защо?

— Оказал се във властта на някого или нещо, в което разпознал абсолютното зло, и то го ужасило. Той осъзнаваше, че е имал невероятен късмет задето е успял да се измъкне.

— Барни, защо си на Марс? — попита тя. — Само не ми казвай, че е заради повиквателната. Умен човек като теб би могъл да отиде на психиатър…

— На Марс съм, защото направих грешка — отвърна той.

„По твоята терминология — помисли си той — може да се каже, че извърших грях. А също и по моята терминология.“

— Наранил си някого, така ли? — попита тя.

Той сви рамене.

— И сега ще си тук до края на живота си — каза Ан. — Барни, можеш ли да ми намериш Чю-Зет?

— Съвсем скоро. — Той беше сигурен, че в много близко бъдеще ще попадне на някой от дилърите на Елдрич. Сложи ръка на рамото й и каза: — Но и ти ще можеш да го намериш сама също толкова лесно.

Тя се притисна към него, докато вървяха, и той я прегърна. Тя не се отдръпна, даже въздъхна с облекчение.

— Барни, искам да ти покажа нещо. Брошура, която ми даде един човек от моята землянка. Каза, че онзи ден са им хвърлили отгоре пяла пачка. Хората от „Чю-Зет“.

Тя се порови из джобовете на костюма си и скоро той видя в светлината на фенера сгънат лист хартия.

— Прочети го. Ще разбереш защо се чувствам така във връзка с Чю-Зет… И защо за мен това е религиозен проблем.

Той поднесе хартията към светлината и прочете първия ред. С големи черни букви беше написано:

БОГ ОБЕЩАВА ВЕЧЕН ЖИВОТ,

НИЕ ГО ДОСТАВЯМЕ.

— Разбираш ли? — попита Ан.

— Разбирам. — Той дори не си направи труда да чете останалия текст на листа. Сгъна хартията на две и я върна на Ан. Почувства тежест в гърдите. — Хубав лозунг.

— Това е истина.

— Не е голяма лъжа — отвърна Барни, — но замества голямата истина.

„Кое е по-лошото? — запита се той. — Трудно е да се каже.“

В идеалния случай Палмър Елдрич би трябвало да се просне мъртъв заради богохулството в брошурата, но очевидно на това не можеше да се разчита.

„Злото, въплътено в някакъв пришълец от системата Проксима, ни предлага нещо, за което се молим от две хиляди години — продължи размислите си Барни. — А защо сме толкова сигурни, че това е толкова лошо? Трудно е да се каже защо, но безспорно е така. Тъй като то означава да станеш роб на Елдрич, както се случи с Лео. Елдрич ще остане завинаги с нас, ще проникне в живота ни. А Този, който се грижеше за нас в миналото, просто ще седи безучастен.

Всеки път, когато се «пренасяме», ние ще виждаме не Бог, а Палмър Елдрич“.

— А ако Чю-Зет не оправдае очакванията ти? — попита на глас той.

— Не казвай това.

— Ако Палмър Елдрич не оправдае очакванията ти, тогава може би… — Той млъкна. Защото бяха стигнали до „Флекс Бек Спит“. Лампата на входа светеше слабо в марсианския мрак. — Вече си вкъщи.

Не му се искаше да я пуска. Притисна момичето към себе си, сложил ръка на рамото й, и си помисли за това, което беше казал на съжителите си за нея.

— Върни се с мен в „Чикън Покс Проспектс“ — каза той. — Там ще можем да се оженим законно.

Ан го погледна недоверчиво и започна да се смее.

— Това „не“ ли означава? — попита той с безжизнен глас.

— Какво означава „Чикън Покс Проспектс“? — попита тя. — А, разбирам. Това е кодовото наименование на твоята землянка. Извинявай, Барни, не исках да ти се надсмивам. Обаче отговорът ми, разбира се, е „не“.

Тя се отдръпна от него и отвори вратата на землянката. После остави фенера си на земята, пристъпи към него и протегна ръце.

— Искам да ме любиш — каза тя.

— Не тук. Прекалено близо е до входа. — Той изглеждаше уплашен.

— Където искаш. Отведи ме където искаш. — Тя го прегърна през врата. — Веднага. Не чакай.

Той я послуша.

Вдигна я на ръце и я понесе по-надалече от землянката.

— Господи! — възкликна тя, когато той я положи върху пясъка. После изохка, вероятно от неочаквания студ, който се нахвърли върху тях след събличането на костюмите им. Но тези костюми всъщност бяха пречката за истинската топлина.

„Един от законите на термодинамиката — помисли си Барни. — Обменът на топлина. Молекулите, които преминават от мен към нея и обратно, смесват се… ентропия? Не съвсем.“

— О, Господи — каза тя в тъмнината.

— Причинявам ли ти болка?

— Не. Извинявай. Продължавай.

Гърбът му се вдърви от студ. Струваше му се, че този студ се излъчва от черното небе. Барни се опитваше да не му обръща внимание, но постоянно си мислеше за одеяло, дебело вълнено одеяло… странно, да мислиш такива неща в подобен момент. Той мечтаеше за мекотата на одеялото и за драскането на влакната по гърба, за тежестта му. Искаше всичко това вместо студения, разреден въздух, заради който дишаше тежко, сякаш актът вече бе свършил.

— Хей, умираш ли? — попита Ан.

— Просто не мога да дишам. Този въздух…

— Горкичкият. Горкичкият… О, Боже! Забравих името ти.

— По дяволите, направо чудесно!

— Барни!

Той я стисна здраво.

— Не! Не спирай! — Тя изви гърба си. Зъбите й изтракаха.

— Нямах намерение да спирам.

— Ооо!

Той се засмя.

— Моля те, не ми се смей.

— Нямах предвид нищо лошо.

Настъпи дълга тишина.

— Уф! — възкликна Ан най-накрая и подскочи, сякаш й бяха направили електрошок. Лежеше бледа, гола и тържествуваща, цялата беше негова. У него се появи асоциацията за нервната система на жаба, възбудена с електрически импулси. Жертва на обстоятелствата, която не се съпротивлява по никакъв начин. Похотлива и готова на всичко. Очаквала това от много отдавна.

— Всичко ли е наред?

— Да — отвърна тя. — Да, Барни. Определено се чувствам много добре. Да!

 

 

По-късно, когато крачеше самотен към землянката си, той си помисли: „Може би върша работата на Палмър Елдрич. Пречупвам я, деморализирам я… като че ли вече не е деморализирана. Като че ли с всички нас не е така.“

Изведнъж някой му препречи пътя.

Барни се спря и напипа в джоба си оръжието, което му бяха дали. Освен страховития чакал с телепатични способности тук можеха да се срещнат — особено нощем — и други зли същества, които жилят и хапят. Той включи внимателно фенера, очаквайки нещо странно и многоръко със слузеста кожа. Вместо това видя паркиран кораб — малък, лек и бърз. Дюзите му още димяха, така че очевидно току-що се беше приземил. И явно бе кацнал с изгасени двигатели, защото Барни не беше чул никакъв шум.

От кораба се показа някакъв човек, включи фенера си, видя Барни Майерсън и се изкашля:

— Аз съм Алън Фейн. Търсих ви навсякъде. Лео иска да поддържа връзка с вас чрез мен. Ще ви изпращам кодирана информация по време на моите предавания. Ето кодовата ви книга. — Фейн подаде на Барни малко томче. — Знаете кой съм аз, нали?

— Радиоводещ — отвърна Барни. Нощната среща насред марсианската равнина с човека от сателита на „П. П. Макети“ му изглеждаше нереална. — Благодаря — добави той, вземайки кодовата книга. — И какво да правя — да записвам какво говорите и после да се крия някъде, за да го декодирам?

— Ще имате собствен телевизор в стаята си в землянката. Уредихме това на основание, че сте новак на Марс и се нуждаете…

— Добре — кимна Барни.

— Значи вече си имате момиче? — попита Фейн. — Моля да ме извините, че използвах инфрачервен прожектор, но…

— Не сте извинен.

— Ще се убедите, че на Марс е трудно подобни неща да останат тайна. Тук е като малък град и всички колонисти копнеят за новини, особено скандални. Аз от своя страна трябва да знам всичко, защото такава ми е работата — постоянно да предавам новините… Естествено, има много неща, които не мога да казвам. Кое е момичето?

— Не знам — каза Барни саркастично. — Беше тъмно, не можах да я видя добре.

Той понечи да заобиколи кораба, за да си тръгне.

— Почакайте. Трябва да научите още нещо. В този район вече работи дилър на Чю-Зет и по нашите изчисления ще се появи във вашата землянка възможно най-рано утре сутринта. Бъдете готов. Погрижете се да купите стоката в присъствието на свидетели. Те трябва да видят как извършвате сделката, а също така да свидетелстват после, че сте взели именно Чю-Зет. Разбрахте ли? И опитайте да вземете от дилъра гаранция, че препаратът не е вреден. Устна гаранция, разбира се. Постарайте се сам да ви предложи продукта си. Не го питайте вие. Разбрахте ли?

— А какво ще получа в замяна на това? — попита Барни.

— Моля?

— Лео не си направи труда да ми обясни…

— А, да. Ще ви кажа — прошепна Фран. — Ще ви измъкнем от Марс. Това ще бъде нашето заплащане.

Барни помълча малко и попита:

— Наистина ли?

— Разбира се, няма да бъде по законен път. Само ООН може да ви върне законно на Тера, но това няма да се случи. Някоя нощ просто ще ви вземем и ще ви откараме в „Хралупата на Мечо Пух“.

— И ще си остана там.

— Поне докато хирурзите на Лео не променят лицето ви, пръстовите отпечатъци на ръцете и краката и структурата на мозъчните вълни. Когато бъде създадена новата ви самоличност, вероятно ще се върнете на старата си работа в „П. П. Макети“. Доколкото знам, вие бяхте техният човек в Ню-Йорк. След две-две и половина години отново ще бъдете там. Така че не губете надежда.

— А може би не искам това — каза Барни.

— Какво? Разбира се, че го искате. Всеки колонист иска…

— Ще го обмисля и ще ви уведомя — каза Барни. — Но е възможно да поискам нещо друго.

Мислеше си за Ан. Да се върне на Тера и отново да върши старата си работа, може би дори заедно с Рони Фюгейт… Някъде дълбоко в себе си той чувстваше, че тази перспектива съвсем не е толкова привлекателна, колкото изглежда. Марс или чувствата му към Ан Хоторн го бяха променили. Чудеше се точно кое от двете му е повлияло. „Вероятно и двете — помисли си той. — Освен това аз дойдох тук доброволно. Никога няма да си позволя да забравя това.“

— Някои от обстоятелствата са ми известни, мистър Майерсън — каза Алън Фейн. — Правите това, за да изкупите вината си, нали?

— И вие също ли? — попита учудено Барни. Изглежда, религиозните наклонности тук се бяха разпространили навсякъде.

— Може и да не ви харесва думата — каза Фейн, — но тя е най-подходяща. Чуйте, Майерсън, преди да дойде време да ви вземем в „Хралупата на Мечо Пух“, ще сте изкупили вината си. Има нещо, което още не знаете. Вижте това.

Без да бърза, той извади от джоба си малка пластмасова ампула.

Барни застина.

— Какво е това? — попита той.

— Вашата болест. Лео е убеден, от съветите на юристите, че не е достатъчно просто да кажете пред съда, че сте били увреден. Те ще искат да ви изследват задълбочено.

— Кажете ми какво точно е това нещо.

— Епилепсия, Майерсън. Кю-формата, чийто произход никой не е способен да определи със сигурност. Водят се спорове дали е свързана с психични нарушения или се дължи на органични увреждания на мозъка, които не могат да се открият на ЕЕГ-тата.

— А какви са симптомите?

— Ужасно неприятни — каза Фейн и добави: — Съжалявам.

— Разбирам — промърмори Барни. — И колко дълго ще боледувам?

— Ще можем да ви дадем противоотрова след края на процеса, но не по-рано. Най-много година. Сега разбирате какво имам предвид, като казвам, че напълно ще сте изкупили вината си пред Лео. Ако кажете, че тази болест е страничен ефект от употребата на Чю-Зет, ние ще можем…

— Разбира се — каза Барни. — Епилепсията е една от най-плашещите думи. Както ракът навремето. Хората изпитват ирационален страх от нея, защото знаят, че могат да се разболеят във всеки момент, без нищо да подсказва какво ще се случи.

— Особено най-новата кю-форма. По дяволите, дори не съществува теория, която да обяснява появата й. Най-важното е, че кю-мутацията не предизвиква органични промени в мозъка, значи ще можем да ви излекуваме. Вземете ампулата, тя съдържа токсин с действие, подобно на това на метразола. Но за разлика от метразола той предизвиква периодични пристъпи, по време на които се променя ЕЕГ-то. Това ще продължи, докато не го неутрализираме, което смятаме да направим, както вече ви казах.

— Анализът на кръвта няма ли да го открие?

— Ще открие присъствието на някакъв токсин, а ние искаме точно това. Защото ще представим документите с резултатите от вашите неотдавнашни медицински и психиатрични прегледи. И ще докажем, че когато сте дошли на Марс, не сте имали кю-формата на епилепсията, нито пък токсини в кръвта. И по такъв начин Лео — с ваша помощ — ще може да твърди, че присъствието на токсина в кръвта е страничен ефект от употребата на Чю-Зет.

— И дори да загубя делото… — каза Барни.

— …Продажбите на Чю-Зет страшно ще намалеят. Въпреки всичко повечето колонисти се страхуват, че „пренасящите“ наркотици са вредни за здравето при продължителна употреба. Токсинът в тази ампула се среща относително рядко. Лео го е придобил по тясно специализирани канали. Мисля, че произлиза от Йо. Един известен лекар…

— Вили Денкмал — прекъсна го Барни.

Фейн сви рамене.

— Възможно е. Така или иначе ампулата е в ръцете ви. Глътнете токсина веднага щом опитате Чю-Зет. Постарайте се първият припадък да бъде в присъствието на останалите. Гледайте да не сте сам навън, докато работите по градината или копаете с автоматичната земекопачка. Веднага щом получите първия пристъп, се обадете по видеофона и поискайте медицинска помощ от ООН. Нека ви изследват незаинтересовани доктори, не търсете личния си лекар.

— Вероятно няма да е лошо, ако лекарите от ООН ми направят ЕЕГ по време на някой от пристъпите — каза Барни.

— Абсолютно. Затова се опитайте да попаднете в някоя от болниците на ООН — те са само три на Марс. Ще можете да представите добри причини за това, защото… — Фейн се поколеба. — Честно казано, пристъпите, предизвикани от този токсин, ще бъдат съпроводени от стремеж към разрушение, насочен както към останалите, така и към самия вас. Технически всичко ще започва с истерия с различни степени на агресия и ще приключва с частична или пълна загуба на съзнанието. От самото начало ще е ясно какво става с вас, защото — поне така ми казаха — ще го има и типичният стадий на конвулсии на мускулите, а после — ритмични гърчове, последвани от отпускане на мускулите. А накрая — кома.

— С други думи — класическата форма на епилепсия с гърчове.

— Плаши ли ви това?

— Не знам дали отговорът на този въпрос има някакво значение. Аз дължа нещо на Лео, той знае това, вие — също. Колкото и да не ми харесва думата „изкупление“, мисля, че тя е най-подходящата за случая.

Зачуди се как ли тази изкуствено предизвикана болест ще повлияе на връзката му с Ан. Вероятно това щеше да е краят. Така че той наистина жертваше много заради Лео Бълеро. Но и Лео щеше да направи много за него — прибирането му от Марс не беше маловажен фактор.

— Смятаме, че е много вероятно да се опитат да ви убият, когато поискате адвокат — каза Фейн. — Всъщност те ще…

— А сега бих искал да се върна в землянката си — каза Барни, готвейки се да тръгне. — Става ли?

— Чудесно. Свиквайте с местните условия. Но позволете ми да ви дам един съвет относно онова момиче. Законът на Доберман — помните ли, той беше първият, който се ожени и разведе на Марс — гласи, че колкото по-голяма е емоционалната привързаност между двама души на тази проклета планета, толкова повече се влошава връзката им. Давам ви най-много две седмици, и то не защото ще се разболеете, а защото това е стандартният срок. ООН окуражава подобно развитие на нещата, защото то води до повече деца и до увеличаването на населението на колонията. Схващате ли?

— ООН може и да не одобри връзката ми с нея — отвърна Барни, — защото тя се основава на малко по-различни принципи от тези, които описахте.

— Не е така — каза спокойно Фейн. — Може да ви се струва, че е, но аз наблюдавам планетата ден и нощ. Просто констатирам факта, не ви критикувам. Честно казано, вие сте ми симпатичен.

— Благодаря — каза Барни и продължи към землянката си, осветявайки пътя си с фенера. Висящият на врата му сигнализатор, който го предупреждаваше, когато се приближава — и което бе още по-важно, когато не се приближава — към землянката, зазвуча по-силно. Звукът наподобяваше квакането на жаби в езеро.

„Ще изгълтам токсина — помисли си той. — И ще съдя тези мръсници заради Лео. Защото съм му длъжен. Но няма да се върна на Земята. Ако не успея да се справя тук, няма да успея никъде. Надявам се, че ще мога да живея с Ан Хоторн или с някоя друга по закона на Доберман, както предсказа Фейн. Във всеки случай «обетованата земя» е тук, на тази мизерна планета.

Утре ще започна да чистя пясъка от мястото, където ще бъде зеленчуковата ми градина. Това ще бъде първата крачка.“