Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (6)

6.

Глюкът се вкопчи в глезена му и се опита да забие в кожата му своите мънички пипалца. Лео Бълеро изкрещя — и в този момент пред него внезапно се появи Палмър Елдрич.

— Грешиш — каза той. — Не намерих Бог в системата на Проксима, но намерих нещо по-добро.

Той сръга с някаква пръчка глюка, който неохотно прибра пипалцата си, отдели се от Лео и се скри в тревата, докато Елдрич продължаваше да го мушка с пръчката.

— Бог обещава вечен живот — продължи той. — Аз мога да направя нещо по-добро. Аз мога да дам вечен живот.

— По какъв начин?

Треперейки и усещайки слабост, Лео седна на тревистата почва. Дишаше тежко.

— Чрез лишея, който продаваме под името Чю-Зет — отвърна Елдрич. — Той има много малко сходство с твоя собствен продукт, Лео. Кен-Ди е остарял, какво може да направи той? Да осигури кратък момент на бягство от действителността, нищо повече от фантазия. Кому е нужно това? На кого му е изтрябвало, щом може да получи от мен нещо истинско? Можеш сам да се убедиш в момента.

— Така и предполагах. Ако смяташ, че хората ще си дават кожите за такива преживявания… — Лео посочи глюка, който все още се спотайваше наблизо, наблюдавайки двамата. — Ти не само си напуснал тялото си, но си забравил и разума си там.

— Ситуацията е особена. Исках да ти докажа, че това е истина. Няма по-подходящо нещо за целта от болката и страха. Глюковете ти доказаха абсолютно несъмнено, че това не е фантазия. Те дори можеха да те убият. Ако умреш тук — умираш наистина. Не е като при Кен-Ди, нали? — Елдрич явно се забавляваше от ситуацията. — Когато открих този лишей в системата на Проксима, не можах да повярвам. Преживях сто години, Лео, взимайки лишея под наблюдението на тамошните лекари. Дъвчех го, инжектирах си го венозно, изгарях го и вдишвах дима, правех воден разтвор от него, слагах го да ври и вдишвах изпаренията… Опитах го по всички възможни начини и не ми причини никаква вреда. Ефектът, който оказва на проксимианците, е много слаб, няма нищо общо с въздействието му върху нас. За тях това е по-слаб стимулатор от най-добрите им сортове тютюн. Искаш ли да чуеш още?

— Не горя от желание.

Елдрич седна до Лео, сложи изкуствената си ръка върху свитите си колене и започна замислено да размахва пръчката, наблюдавайки глюка, който все още не си беше тръгнал.

— Когато се върнем в бившите си тела — не случайно казвам „бившите“, термин, който не можеш да използваш при употребата на Кен-Ди по понятни причини — ще установиш, че не е изминало никакво време. Можем да си седим тук петдесет години и всичко ще си бъде същото. Ще се озовем отново в имението ми на Луната и ще установим, че нищо не се е променило, а ако някой ни наблюдава, няма да забележи, че губим съзнание, както става при употребата на Кен-Ди. Никакъв транс, никакъв унес. Може би само трепване на клепачите за части от секундата, признавам.

— От какво се определя продължителността на престоя ни тук? — попита Лео.

— От нашето желание. Не от големината на дозата, която сме взели. Можем да се върнем когато си пожелаем. Така че количеството на наркотика няма нужда да…

— Това не е истина. Защото аз от известно време искам да се измъкна оттук.

— Но ти не си създал тази… среда — каза Елдрич. — Създадох я аз и тя е моя. Аз създадох глюковете, този пейзаж… — Той направи жест с пръчката. — Всяко проклето нещо, което виждаш, включително и твоето тяло.

— Моето тяло?

Лео огледа тялото си. Беше неговото, добре познато тяло, известно му до най-интимните подробности. Беше неговото, не на Елдрич.

— Аз пожелах да се появиш тук точно такъв, какъвто си в нашата вселена — каза Елдрич. — Разбираш ли, точно това убеди Хепбърн-Гилбърт, който, разбира се, е будист. Можеш да се превъплътиш във всяка форма, която пожелаеш, или в каквато пожелаят вместо теб, както е в случая.

— Ето защо ООН лапна въдицата — каза Лео. Това обясняваше много неща.

— С помощта на Чю-Зет човек може да живее живот след живот, да бъде буболечка, учител по физика, ястреб, плесен, парижка проститутка от 1904 година или…

— Или глюк — рече Лео. — Кой от нас е глюкът тук?

— Казах ти — аз го създадох от част от себе си. Ти също би могъл да създадеш нещо. Давай смело — проектирай фрагмент от собственото си „аз“. Той сам ще приеме материалната си форма. Това, което ти му осигуряваш, е логос. Запомни ли?

— Запомних — отвърна Лео.

Той се концентрира и скоро наблизо се материализира сложна конструкция от кабели и решетки.

— Какво е това, по дяволите?

— Капан за глюкове.

Елдрич отметна глава назад и се разсмя.

— Много добре. Но моля те, не прави капан за Палмър Елдрич. Има още неща, които искам да ти кажа.

Двамата с Лео наблюдаваха как глюкът недоверчиво наближава капана и започва да го души. Най-накрая влезе вътре и капанът шумно изщрака. Глюкът беше хванат и устройството се зае с ликвидирането му. Че се кратко пращене, вдигна се малко облаче дим и създанието изчезна.

Въздухът пред Лео затрептя и се появи някаква книга с черна подвързия. Той я взе, прелисти я и с доволна физиономия я сложи в скута си.

— Какво е това? — попита Елдрич.

— Библията на крал Джеймс. Мисля, че ще ми помогне да се защитя.

— Не и тук — каза Елдрич. — Това е моето кралство.

Той махна с ръка и Библията изчезна.

— Но можеш да имаш свое собствено кралство и да го напълниш с Библии. И всеки друг също може. Веднага щом започнем да развиваме дейността си. Смятаме да произвеждаме и макети, разбира се, но това ще стане по-късно, когато започнем да действаме на Тера. Между другото това е само формалност, ритуал, който да улесни пренасянето. Кен-Ди и Чю-Зет ще се продават при равни условия и ще се конкурират открито. Няма да претендираме, че Чю-Зет е нещо повече от вашия продукт. Не искаме да плашим хората, нито пък да засягаме религиозните чувства на някого. Ще е достатъчно те да го пробват само по няколко пъти и ще се убедят в две неща: че не се губи време, и, което е още по-важно, че това не е фантазия, а наистина се отива в нова вселена.

— Много хора изпитват същото и след Кен-Ди — отбеляза Лео. — Те вярват, че наистина са се пренесли на Земята.

— Фанатици — каза Елдрич с отвращение. — Очевидно това е илюзия, защото не съществуват нито Пърки Пат, нито Уолт Есекс, а техният свят е ограничен от артефактите, от които се състои макетът им. Те не могат да използват машина за миене на съдовете в кухнята, освен ако в макета им не е сложена предварително такава. А човек, който не участва в сеанса, а наблюдава отстрани, може да види, че двете кукли не се местят никъде, никой не се превъплътява в тях. Това лесно може да бъде демонстрирано…

— Но няма да ти е лесно да убедиш тези хора — каза Лео. — Те ще останат верни на Кен-Ди. Няма някой, който да е недоволен от Пърки Пат. Защо трябва да се отказват…

— Ще ти кажа — прекъсна го Елдрич. — Колкото и да е чудесно да са Пърки Пат или Уолт за кратко, в края на краищата те се връщат в своите землянки. Представяш ли си какво изпитват в този момент, Лео? Пробвай го някой път. Събуди се в землянка на Ганимед след като двайсет-трийсет минути си бил на свобода. Никога няма да забравиш какво е усещането.

— Хм…

— Има и още нещо — и ти много добре знаеш какво е то. Когато малкият период на бягство свърши и колонистът се върне… Той не е в състояние да възобнови нормалния, всекидневен начин на живот. Той е деморализиран. Но ако вместо Кен-Ди дъвче…

Той млъкна. Лео не го слушаше — той беше зает със сътворяването на нов артефакт във въздуха пред него.

Появи се стълбище, водещо към светещ обръч. Далечният край на стълбището не можеше да се види.

— Накъде води това нещо? — попита Елдрич ядосано.

— Към Ню Йорк — отвърна Лео. — Ще се изкача и ще се върна обратно в „П. П. Макети“.

Той се изправи и тръгна към стълбището.

— Имам чувството, че нещо не е съвсем наред с този Чю-Зет, Елдрич. Но ще открием какво точно е то прекалено късно.

Той започна да се изкачва по стъпалата и тогава си спомни за момичето, Моника. Зачуди се дали тя се чувства добре тук, в света на Палмър Елдрич.

— А какво стана с детето? — Той се спря насред стълбите. Далече долу Палмър Елдрич продължаваше да седи на тревата с пръчка в ръка. — Глюковете не са я хванали, нали?

— Аз бях малкото момиченце — отвърна Елдрич. — Точно това се опитвах да ти обясня. Ето защо казах, че Чю-Зет означава истинско превъплътяване, триумф над смъртта.

Лео примигна и каза:

— Ето защо тя ми се стори толкова позната…

Той млъкна и отново погледна надолу.

Елдрич вече го нямаше. Вместо него на тревата стоеше детето, Моника, с куфара с доктор Смайл в ръка. Сега всичко беше ясно.

Той беше казал… тя беше казала… те бяха казали истината!

Лео тръгна бавно надолу по стълбите, към поляната.

 

 

— Радвам се, че не си тръгнахте, мистър Бълеро — каза Моника. — Много ми е приятно да си говоря с толкова умен и еволюирал човек като вас.

Тя потупа куфарчето, което беше оставила на тревата до себе си.

— Върнах се и го взех. Той беше ужасѐн от глюковете. Виждам, че сте измислили начин да се справите с тях. — Моника кимна към неговия капан за глюкове, който сега беше празен и очакваше следващата си жертва. — Много изобретателно. Изобщо не се сетих за това — просто офейках оттам. Инстинктивна паническа реакция.

— Ти си Палмър Елдрич, нали? — попита Лео неуверено. — Имам предвид там, под повърхността. Нали?

— Да вземем средновековната доктрина за формата и съдържанието — каза детето учтиво. — Моята форма е това дете, но съдържанието ми, както е при виното и нафората при превъплътяването…

— Добре — каза Лео. — Ти си Елдрич, вярвам ти. Но аз продължавам да не харесвам това място. Онези глюкове…

— Не обвинявай за това Чю-Зет — каза детето. — Вината е моя. Те са творение на моя разум, а не на лишея. Трябва ли всяка новосъздадена вселена да бъде приятна? Аз харесвам глюковете — нещо в тях ме привлича.

— Да допуснем, че искам да създам своя собствена вселена — каза Лео. — Може би в мен има нещо зло, някакъв аспект на моята личност, за който не знам. Това може да ме накара да сътворя още по-отвратителни създания от твоите.

С макетите Пърки Пат човек поне се ограничаваше със сложените предварително вътре неща, както беше посочил Елдрич. И поради това те изглеждаха по-безопасни.

— Каквото и да създадеш, можеш да го унищожиш, ако установиш, че не ти харесва — каза момичето нехайно. — А ако ти хареса… — Тя сви рамене. — Тогава го запази. Защо не? На кого му пука? Ти си сам в своя…

Внезапно тя млъкна, закривайки устата си с ръка.

— Сам — каза Лео. — Искаш да кажеш, че всеки човек отива в различен субективен свят? Тогава това не е като при макетите, защото всеки в групата, който вземе Кен-Ди отива в макета, мъжете — в Уолт, жените — в Пърки Пат. Но това означава, че ти не си тук.

„Или аз не съм тук — помисли си той. — Но в такъв случай…“

Момичето го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да прецени реакцията му.

— Ние не сме взимали Чю-Зет — каза Лео спокойно. — Всичко това е резултат на хипноза. Абсолютно изкуствено създадена псевдосреда. Не сме отишли никъде, все още сме в твоето имение на Луната. Чю-Зет не създава никакви нови вселени и ти добре го знаеш. Не предизвиква никакво превъплътяване. Това е просто една голяма заблуда.

Момичето мълчеше и не откъсваше поглед от него. Очите й бяха пламтящи и студени, и изобщо не мигаха.

— Е, Палмър — каза Лео, — какво всъщност прави Чю-Зет?

— Вече ти казах — отговори грубо детето.

— Това дори не е толкова реално, колкото светът на Пърки Пат след употребата на нашия наркотик. А отговорът на въпроса кое е по-добро — сложността на халюцинацията или реалността на преживяването — е очевиден. Определено второто.

— Не е така — каза детето. — И по-добре ми повярвай, защото иначе няма да се измъкнеш от този свят жив.

— Човек не може да умре в халюцинация — отвърна Лео. — Както и не може да се роди отново. Връщам се в „П. П. Макети“.

Той още веднъж започна да се изкачва по стълбите.

— Добре, продължавай да се изкачваш — каза детето зад гърба му. — Знаеш ли колко ми пука? Върви и ще видиш докъде ще стигнеш.

Лео се изкачи по стълбите и премина през светещия обръч.

Удари го свиреп поток от ослепителна, изгаряща слънчева светлина. Той се забърза към най-близкия вход, за да се скрие.

Откъм покрива на близките небостъргачи към него се спусна реактивно такси, което очевидно го беше забелязало.

— Да ви закарам, сър? По-добре влезте вътре. Вече е почти пладне.

Дишайки тежко, почти неспособен да си поеме дъх, Лео каза:

— Да, благодаря. Закарай ме в „П. П. Макети“.

Той влезе с усилие в таксито и се облегна удобно в седалката, наслаждавайки се на прохладата, осигурена от термозащитата на колата.

Таксито излетя и след малко се приземи на паркинга на централната сграда на компанията.

Веднага щом стигна до приемната си, Лео каза на мис Глийсън:

— Свържи се с Майерсън и изясни защо не е направил нищо, за да ме спаси.

— Да ви спаси? — попита изплашено мис Глийсън. — Какво е станало, мистър Бълеро?

Тя го последва в кабинета му.

— Къде бяхте и по какъв начин…

— Просто повикай Майерсън.

Лео седна с облекчение пред добре познатото си бюро. „По дяволите Палмър Елдрич!“ — помисли си той, докато отваряше чекмеджето, за да вземе любимата си английска лула и половинфунтовата кутия със „Сейл“ — подсладен с меласа датски тютюн.

Докато палеше лулата, вратата се отвори и в кабинета влезе Барни Майерсън. Изглеждаше уморен и притеснен.

— Е? — попита Лео, пухтейки енергично с лулата си.

— Аз… — започна Барни и се обърна към мис Фюгейт, която влезе след него. Той направи жест с ръка, обърна се отново към Лео и продължи: — Така или иначе вие се върнахте.

— Разбира се, че се върнах. Построих си стълби дотук. Не искаш ли да ми разкажеш как стана така, че ти не направи абсолютно нищо? Предполагам, че не. Но както ти самият каза, справих се и без теб. Сега имам идея какво представлява този нов препарат Чю-Зет. Определено не е на нивото на Кен-Ди. Мога да го кажа категорично, без никакви колебания. Несъмнено това е халюциногенно преживяване. А сега да се залавяме за работа. Елдрич е продал Чю-Зет на ООН, обяснявайки им, че с негова помощ се осъществява истинско превъплътяване, което съответства на религиозните убеждения на повечето от половината членове на Генералната асамблея, включително и на онзи индийски скункс Хепбърн-Гилбърт. Това е измама, защото Чю-Зет не притежава подобни свойства. Но най-големият недостатък на Чю-Зет е солипсизмът. Под въздействието му човек не може да има действителни междуличности отношения, така че останалите в неговата землянка… — Той млъкна раздразнено. — Какво има, мис Фюгейт? Какво гледате?

— Извинявайте, мистър Бълеро — промълви Рони Фюгейт, — но под бюрото ви има някакво създание.

Лео се наведе и погледна под бюрото си.

Между пода и долната част на бюрото изпълзя някакво същество и го погледна с немигащите си зелени очи.

— Махай се оттук! — извика Лео, после се обърна към Барни и каза: — Намери някаква пръчка или метла, нещо, с което да го изгоним.

Барни излезе от кабинета.

— По дяволите, мис Фюгейт — каза Лео, дърпайки си бързо от лулата. — Дори не искам да мисля какво е това нещо тук. И какво означава присъствието му.

Защото то можеше да означава, че Елдрич — вътре в малкото момиченце Моника — е бил прав, когато бе казал: Знаеш ли колко ми пука? Върви и ще видиш докъде ще стигнеш.

Съществото се измъкна изпод бюрото и побягна към вратата. Пропълзя под нея и изчезна.

Беше дори по-отвратително от глюковете. Това беше ясно от пръв поглед.

— Е, това е всичко — каза Лео. — Съжалявам, мис Фюгейт, но можете да се върнете в кабинета си. Няма смисъл да обсъждаме какви действия трябва да се предприемат във връзка с неизбежната поява на Чю-Зет на пазара. Защото всъщност аз не говоря с никого. Просто седя тук и дрънкам празни приказки на самия себе си.

Чувстваше се потиснат. Елдрич го държеше в ръцете си и му беше демонстрирал реалността, или поне привидната реалност на преживяванията под въздействието на Чю-Зет. Лео беше объркал преживяването с реалността. Едва когато видя кошмарното същество, създадено преднамерено от Палмър Елдрич, осъзна истината.

„Ако не беше тази случка — осъзна той, — можех да си остана тук завинаги. И да прекарам целия си живот, както каза Елдрич, в тази ерзац вселена. Господи, той ме победи!“

— Мис Фюгейт — каза Лео, — моля ви, не стойте така. Върнете се в кабинета си.

Той стана, отиде до изстудителя за вода и си наля минерална вода в картонена чашка. „Нереалното ми тяло пие нереална вода — помисли си. — Пред очите на нереална сътрудничка на компанията.“

— Мис Фюгейт — попита той, — наистина ли сте любовница на мистър Майерсън?

— Да, мистър Бълеро — кимна мис Фюгейт. — Както ви казах.

— И не искате да бъдете моя? — Той поклати глава. — Защото съм твърде стар и прекалено еволюирал. Нали знаете — или по-скоро не знаете, — че имам някакви възможности в тази вселена. Мога да променя тялото си, да стана по-млад.

„Или да направя теб по-стара — помисли си той. — Как ще ти се хареса това?“

Изпи водата и хвърли чашката в шахтата за боклук. Без да поглежда към мис Фюгейт, си помисли: „Ти си на моята възраст, мис Фюгейт. Всъщност си още по-стара от мен. Нека да видим… Сега си на около деветдесет и две. Поне тук, в този свят. Ти си остаряла… Времето ти е отминало, защото ми отказа, а аз не обичам да ми отказват. Всъщност ти си на повече от сто години — повяхнала, сбръчкана, беззъба и сляпа. Едно нищо.“

Зад гърба му се чу хриплив звук като от поемане на въздух. Някакъв треперещ, писклив глас, подобен на писъка на уплашена птица, каза:

— О, мистър Бълеро…

„Промених си решението — помисли си Лео. — Ти си същата като преди, връщам ти всичко, става ли?“

Той се обърна и видя Рони Фюгейт или поне нещо, застанало на мястото, където бе стояла тя. Паяжина от сиви, сплъстени кичури, спускащи се надолу по треперещото, крехко тяло… Лице с хлътнали бузи и очи, наподобяващи две петна от лепкава слуз, от които бавно течаха гъсти сълзи. Очите се опитваха да гледат умоляващо, но не успяваха, защото не можеха да видят къде се намира той.

— Ти отново си същата, каквато беше — изрече рязко Лео и затвори очи. — Кажи ми, когато стане.

Чуха се стъпки. Мъжки. Барни се връщаше в кабинета.

— Господи — каза той, спирайки на място.

Все още със затворени очи, Лео попита:

— Тя още ли не изглежда по начина, по който изглеждаше преди?

— Тя? Къде е Рони? Какво е това?

Лео отвори очи.

Това не беше Рони Фюгейт, не беше дори стогодишното й подобие, а локва, но не от вода. Локвата беше жива, и в нея плуваха ръбести сиви парченца.

Гъстата, лепкава течност се разливаше бавно във всички посоки, после потрепери и се прибра обратно. Сивите ръбести парчета се събраха в центъра на локвата и се съединиха в кръгъл предмет със зелени сплъстени кичури коса отгоре. Появиха се неясните очертания на празни очни вдлъбнатини, оформи се черепът на нещо, на което му предстоеше да се превърне в живо същество. Подсъзнателното желание на Лео момичето да изпита усещането от процеса на еволюцията в най-ужасните му аспекти беше призовало това чудовищно нещо към живот.

Челюстите изщракаха, отвориха се и се затвориха, сякаш управлявани от невидимите нишки на зловещ кукловод. Черепът заплува из локвата и изрече с грачещ глас:

— Видяхте ли, мистър Бълеро, тя не живя толкова дълго. Не бяхте помислили за това.

Макар и променен, гласът му беше познат. Не беше на Рони Фюгейт, а на Моника, и звучеше сякаш долита някъде отдалече.

— Накарахте я да прехвърли стотака, но тя ще живее само до седемдесет. Така че тя е мъртва от трийсет години, а вие я съживихте, или поне такова беше намерението ви. И което е още по-лошо… — Беззъбите челюсти изщракаха, а празните дупки на мястото на очите сякаш го гледаха втренчено. — Тя еволюира не докато беше жива, а под земята.

Черепът млъкна, после бавно се разпадна. Съставните му части продължиха да плуват хаотично из локвата.

След малко Барни каза:

— Измъкни ни оттук, Лео.

— Хей, Палмър — обади се Лео. Не можеше да контролира треперещия си от страх глас. — Хей, знаеш ли какво? Предавам се. Наистина.

Килимът в кабинета започна да гние под краката му, стана на каша, а после от него поникнаха и израснаха зелени влакна. Лео видя, че се превръщат в трева. Стените и таванът се срутиха и се разпаднаха на прах, заваля безшумен дъжд от пепел. Над главата на Лео се появи безразлично и спокойно синьо небе.

Моника седеше на тревата с пръчка в ръка. До нея беше куфарчето с доктор Смайл.

— Искахте ли мистър Майерсън да остане? — попита момичето. — Аз реших, че няма нужда. Позволих му да си отиде заедно с останалото, което бяхте създали. Всичко ли е наред?

Тя му се усмихна.

— Да — отговори той сподавено.

Огледа се — сега виждаше около себе си само зелена равнина. Дори прахта, на която се бяха разпаднали сградата на „П. П. Макети“ и хората в нея, вече беше изчезнала, само по ръцете и по сакото му беше останал тънък слой от нея. Той го изтупа машинално.

— От прах си създаден ти, човече — каза Моника, — и в прах ще се…

— Добре! — каза той на висок глас. — Разбрах всичко, можеш да спреш да ми го набиваш в главата. И така, това беше нереално. И какво? Ти доказа проклетите си твърдения, Елдрич. Можеш да направиш всичко, каквото поискаш, а аз не мога да направя нищо, аз съм само фантом.

Почувства дълбока омраза към Палмър Елдрич и си помисли: „Ако някога успея да се измъкна оттук, да избягам от теб, тогава ще видиш ти, мерзавецо…“

— Хайде сега… — каза момиченцето, а очите му искряха. — Няма да използвате подобен език тук, няма да ви позволя. Дори няма да казвам какво ще направя, ако продължите, но вие ме разбирате, нали, мистър Бълеро?

— Да — отвърна Лео.

Той отстъпи няколко крачки, извади носната си кърпичка и избърса потта от горната си устна, врата и вдлъбнатината под адамовата си ябълка, която винаги му беше толкова трудно да избръсне сутрин. „Господи — помисли си той, — помогни ми. Ще ми помогнеш ли? Ако ми помогнеш, ако можеш да достигнеш до този свят, ще направя всичко, каквото поискаш. Аз не съм просто изплашен, аз съм болен. Това ще убие тялото ми, макар и то да е само тяло-фантом.“

Той се преви на две и повърна върху тревата. Това продължи дълго време, или поне така му се стори. После се почувства по-добре. Успя да се обърне и да тръгне бавно обратно към седналото момиченце и куфарчето.

— Условията — каза детето решително. — Ще изработим точни правила за бизнес отношенията между моята и твоята фирма. Нуждаем се от прекрасната ти мрежа от рекламни сателити, от транспортната ти система от междупланетни кораби от най-нов модел, както и от твоите многобройни плантации на Венера. Искаме всичко, Бълеро. Ще отглеждаме лишея там, където ти сега отглеждаш Кен-Ди, ще го превозваме с твоите кораби, ще го продаваме на колонистите чрез същите добре обучени, опитни пласьори, които ти използваш, ще го рекламираме чрез професионалисти като Алън и Шарлота Фейн. Кен-Ди и Чю-Зет няма да се конкурират, защото ще има само един продукт — Чю-Зет. Скоро ще обявиш, че се оттегляш. Разбра ли ме, Лео?

— Естествено — каза Лео. — Чух те.

— Ще направиш ли всичко това?

— Добре — каза Лео. И се хвърли върху детето. Сграбчи я за гърлото и я стисна. Тя гледаше в лицето му твърдо, устните й се сбръчкаха, но не казваше нито дума, дори не се опитваше да се бори, да го драска или да се измъкне. Той я души толкова дълго, че започна да му се струва, че ръцете му са се сраснали завинаги с нея, като изкривените корени на някакво старо и болно, но все още живо растение.

Когато я пусна, тя вече беше мъртва. Тялото й се наведе напред, после се преви и падна настрани върху тревата. Нямаше кръв. Нямаше дори следи от борба, освен тъмночервените петна върху шията й.

Той се изправи, мислейки: „Наистина ли го направих? Ако той — или тя, или каквото и да беше то — е умряло тук, струва ли си да се притеснявам?“

Но измисленият свят продължаваше да съществува. А Лео бе очаквал, че всичко наоколо ще изчезне с настъпването на смъртта на Елдрич.

Озадачен, той стоеше, без да помръдва, душейки въздуха и заслушан в далечния шум на вятъра. Нищо не се беше променило, освен, че момичето беше мъртво. Защо? Какво не бе наред в разсъжденията, въз основа на които беше действал? Колкото и да бе невероятно, той грешеше.

Наведе се и включи доктор Смайл.

— Обясни ми какво става — каза той.

— Той е мъртъв тук, мистър Бълеро — обясни послушно доктор Смайл. — Но в имението си на Луната…

— Добре — прекъсна го Лео грубо. — Добре, кажи ми как да се измъкна от това място. Как да се върна на Луната, в… — Той сви рамене. — Знаеш какво имам предвид. В реалността.

— В този момент — обясни доктор Смайл — Палмър Елдрич, въпреки че е доста разтревожен и ядосан, ви инжектира венозно препарат, който да спре действието на приетия по-рано Чю-Зет. Скоро ще се върнете там.

След малко куфарчето добави:

— Естествено, понятието „скоро“ се отнася за протичането на времето в истинския свят. А тук… — куфарчето се изкиска. — Тук може да изглежда по-дълго.

— Колко дълго?

— О, може да минат и години — отвърна доктор Смайл. — Но е напълно възможно да продължи и по-кратко. Дни? Месеци? Усещането за време е субективно, така че нека да видим как ще бъде при вас. Не сте ли съгласен?

Лео седна уморено до трупа на детето, въздъхна, наведе глава така, че допря с брадичка гърдите си, и се приготви да чака.

— Аз ще ви правя компания — каза доктор Смайл. — Но се страхувам, че без вдъхващото живот присъствие на мистър Елдрич…

Лео усети, че гласът на куфарчето отслабва и става все по-бавен.

— Нищо не може да съхрани този свят — каза то тихо, — освен мистър Елдрич. Така че се страхувам, че…

Гласът млъкна.

Настана пълна тишина. Дори далечният вятър вече не се чуваше.

„Колко ще продължи това?“ — запита се Лео. И се зачуди дали ще успее да създаде нещо, както по-рано.

Жестикулирайки като вдъхновен диригент под звуците на симфония, той се опита да сътвори във въздуха пред себе си реактивно такси.

Неясните очертания на колата най-накрая се появиха, но те си оставаха нематериални, безцветни, почти прозрачни. Лео стана, приближи се до таксито и се опита да го материализира още веднъж, с всички сили. За миг то сякаш придоби цвят и форма, но после внезапно се разпадна като празна хитинова черупка. Частите му, в най-добрия случай двуизмерни, се разлетяха във всички посоки. Лео се обърна и възмутено се отдалечи. „Каква бъркотия!“ — помисли си той мрачно.

Продължаваше да върви без никаква цел. В един момент забеляза нещо в тревата, някакво мъртво същество. Приближи се предпазливо и си помисли: „Ето го последното доказателство за това, което направих.“

Подритна глюка с върха на обувката си. Обувката му влезе цялата в съществото и Лео с отвращение дръпна крака си.

Продължи да крачи нататък, пъхнал ръце в джобовете, със затворени очи. Помоли се още веднъж, но този път по различен начин. Първоначално у него се появи неясно желание, което после се избистри. „Аз ще се добера до него в реалния свят — помисли си той. — Не само както направих тук, но и там, и вестниците ще пишат за това. Не заради мен самия, не за да спася «П. П. Макети» и продажбите на Кен-Ди. Но за…“ Знаеше заради какво ще го направи. „Заради всички в Слънчевата система. Защото Палмър Елдрич е нашественик и в противен случай ние всички ще свършим по този начин, в равнината с мъртви твари, които не са нищо повече от случайни фрагменти. Това е «превъплътяването», което е обещал на Хепбърн-Гилбърт.“

Известно време той броди наоколо и постепенно се насочи отново към мястото, където беше оставил куфарчето с доктор Смайл.

Някой се беше навел над куфарчето. Човек или нещо, подобно на човек.

Когато видя Лео, съществото веднага се изправи. Плешивата му глава проблесна, докато то изненадано гледаше към него. После създанието подскочи и хукна да бяга.

Проксимианец.

Докато наблюдаваше как съществото се отдалечава, Лео си помисли, че този факт слага всичко на мястото му. Палмър Елдрич беше населил своя свят с тези създания. Той все още беше здраво свързан с тях, дори когато се бе върнал в родната си система. Това, което се бе появило сега, позволяваше да се погледне в най-дълбоките кътчета на човешкото съзнание. Възможно беше дори самият Палмър Елдрич да не знае, че е населил своя свят-халюцинация с проксимианци и този факт можеше да се окаже голяма изненада и за него.

Освен ако, разбира се, това не беше системата на Проксима.

Може би беше добра идея да последва този проксимианец.

Лео тръгна подире му. Стори му се, че са изминали цели часове, но не виждаше нищо — само тревата под краката си и линията на хоризонта. Най-накрая забеляза нещо пред себе си. Пое нататък и след малко се озова пред паркиран космически кораб. Спря се и го огледа смаяно. Очевидно не беше нито земен, нито проксимиански кораб.

Просто не беше от нито една от двете системи.

Както и двете същества, които лежаха наблизо, не бяха нито проксимианци, нито теранци — Лео никога досега не беше виждал подобна форма на живот. Високи, слаби, с подобни на тръстика крайници и гротескни яйцевидни глави, които дори от такова разстояние изглеждаха странно крехки. „Силно еволюирала раса — реши Лео, — и то сходна с теранците. Приликата им с нас е по-голяма, отколкото с проксимианците.“

Той тръгна към тях, вдигнал ръка за поздрав.

Едното от двете същества се обърна към него, видя го, зяпна и бутна с лакът спътника си. Двамата се опулиха и тогава първият от тях каза:

— Господи, Алек, това е една от древните форми. Сещаш се, получовек.

— Да — съгласи се другото създание.

— Чакайте — каза Лео Бълеро. — Вие говорите езика на Тера, английски от двайсет и първи век, така че трябва да сте виждали теранец и преди.

— Теранец? — попита съществото, което бяха нарекли Алек. — Ние сме теранци. А какво, по дяволите, си ти? Изкопаемо, изчезнало преди векове, ето какво си. Е, може би не чак векове, но все пак много отдавна.

— На тази луна може все още да съществува техен анклав — каза първият. Той се обърна към Лео и попита: — Колко още прачовеци има тук освен теб? Хайде, ела, няма да ти направим нищо лошо. Има ли някакви жени? Можете ли да се размножавате?

Той се обърна към спътника си и каза:

— Само ти се струва, че са изминали векове. Не забравяй, че за кратко време ние сме отишли сто хиляди години напред в еволюционното си развитие. Ако не е бил Денкмал, тези прачовеци все още…

— Денкмал — повтори Лео. Значи това беше крайният резултат от Е-терапията на Денкмал. От тях го отделяше съвсем малко време, може би само десетилетия, обаче и той чувстваше бездна от милион години. И въпреки че това беше само илюзия, самият той, след като приключеше с терапията, може би щеше да прилича на тях. Само дето те нямаха хитинов външен слой на кожата, която беше един от основните признаци на еволюиралите хора.

— Аз ходя в клиниката му — каза той на двамата си събеседници. — Веднъж седмично. В Мюнхен. Еволюирам — терапията има резултат при мен.

Той се доближи до тях и ги огледа внимателно.

— А къде е хитиновата ви обвивка? — попита. — За да ви предпазва от слънцето?

— А, периодът на мнимо затопляне свърши — каза Алек и направи подигравателен жест. — Това го направиха проксимианците в сътрудничество с Ренегата. Нали го знаеш. А може и да не го знаеш.

— Палмър Елдрич — каза Лео.

— Да — кимна Алек. — Но ние се добрахме до него. Именно тук, на тази луна. Сега тя е свято място — не за нас, но за проксимианците. Те идват тук на поклонение. Виждал ли си някой от тях? Ние сме длъжни да арестуваме всеки, когото видим. Това е територия от Слънчевата система, собственост на ООН.

— Тази луна на коя планета е спътник? — попита Лео.

Двамата еволюирали теранци се усмихнаха.

— На Тера — отвърна Алек. — Тя е изкуствена. Казвала се е „Сигма 14-Б“, но преди много години. Не е ли съществувала по твое време? Трябва да е съществувала. Тя е много стара.

— Мисля, че я имаше — каза Лео. — Значи можете да ме вземете на Земята?

— Разбира се. — Двамата еволюирали теранци кимнаха в знак на съгласие. — Всъщност излитаме след половин час. Ще те вземем — теб и останалите от твоето племе. Само ни кажи къде са.

— Аз съм единственият — каза Лео раздразнено. — И не съм от никакво племе. Не съм от праисторически времена.

Чудеше се как се е озовал тук, в бъдещето. Или това също беше илюзия, създадена от майстора на халюцинациите Палмър Елдрич? Защо трябваше да смята тези двамата за по-реални от малката Моника или от глюковете, или от изкуствената сграда на „П. П. Макети“, която бе посетил и бе видял да се разпада? Палмър Елдрич беше този, който измисляше бъдещето. Тези същества бяха създания на неговия брилянтен, творчески ум, а в същото време Лео чакаше в имението му на Луната да отмине ефекта от венозната инжекция Чю-Зет. Това беше истината.

Всъщност, дори докато стоеше там, той можеше да види неясната линия на хоризонта през паркирания кораб, който беше малко прозрачен, не съвсем материален. И очертанията на двамата еволюирали теранци бяха леко, но съвсем забележимо изкривени. Това му напомняше за дните, когато страдаше от астигматизъм, преди да му присадят две напълно здрави очи. Двамата не изглеждаха съвсем на място тук.

Лео се пресегна към единия от теранците.

— Бих искал да ви стисна ръката — каза той.

Теранецът Алек също се пресегна и се усмихна.

Ръката на Лео премина през ръката му, като през въздух.

— Хей — каза Алек, намръщи се и рязко я отдръпна. — Какво става?

Той се обърна към спътника си и каза:

— Този тип не е истински. Трябваше да очакваме това. Той е… как ги наричаха? Онези, които дъвчат дяволския наркотик, донесен от Елдрич от системата на Проксима. Чюзър. Точно така. Той е фантом.

Алек отново погледна Лео.

— Наистина ли? — попита апатично Лео и в този момент осъзна, че Алек е прав. Истинското му тяло беше останало на Луната. Той не беше тук реално.

Но в такъв случай какви бяха тези двама еволюирали теранци? Може би те не бяха творения на мисълта на Елдрич. Може би бяха истински?

Междувременно Алек внимателно го оглеждаше.

— Знаеш ли — каза той на спътника си, — този чюзър ми изглежда познат. Виждал съм негови снимки във вестниците. Сигурен съм.

Обърна към Лео и попита:

— Как се казваш, чюзър?

Погледът му беше напрегнат и враждебен.

— Лео Бълеро — отвърна Лео.

Двамата еволюирали теранци подскочиха от учудване.

— Хей — възкликна Алек, — нищо чудно, че ми се стори познат. Това е онзи тип, който е убил Палмър Елдрич!

Той се обърна към Лео и каза:

— Ти си герой, приятелче. Обзалагам се, че не знаеш това, защото си просто един чюзър, нали? И си се върнал тук, да посетиш това място, защото то е историческо, тук…

— Той не се е върнал — прекъсна го спътникът му. — Той е от миналото.

— Въпреки това може да се е върнал — каза Алек. — Това е второто му идване тук след неговото собствено време… Добре, може ли да продължа да говоря?

Той отново се обърна към Лео.

— Ти си се върнал тук, на това място, защото то е свързано със смъртта на Палмър Елдрич.

Извърна се и се затича към паркирания кораб.

— Трябва да кажа това на репортерите — извика той. — Може би ще те снимат „Призракът от «Сигма 14-Б»“. — Размаха ръце развълнувано. — Сега тук наистина ще се напълни с туристи. Но внимавай, може би призракът на Елдрич, неговият чюзър, също ще се появи тук. За да ти отмъсти.

Не изглеждаше особено зарадван от тази мисъл.

— Елдрич вече се появи — каза Лео.

Алек се спря, после бавно се върна обратно.

— Появил се е? — Той се огледа нервно. — Къде е той? Наблизо ли е?

— Той е мъртъв — отвърна Лео. — Аз го убих. Удуших го.

Не чувстваше никакви емоции заради това, само изтощение. Как би могъл някой да се въодушеви от убийството на живо същество, особено на дете?

— Те вероятно ще повтарят това цяла вечност — каза Алек, впечатлен и опулил очи. Поклати голямата си яйцевидна глава.

— Нищо не съм повтарял — каза Лео. — Това беше първият път.

„И не беше реално — помисли си той. — Значи предстои да го извърша.“

— Искаш да кажеш — изрече Алек бавно, — че…

— Тепърва ми предстои да го извърша — каза Лео през стиснатите си зъби. — Но един от моите модни консултанти твърди, че няма да се наложи да чакам дълго.

Само че не беше неизбежно и той в нито един момент не забравяше този факт. Елдрич също го знаеше и това обясняваше усилията, които полагаше. По такъв начин предотвратяваше — или се надяваше, че предотвратява — собствената си смърт.

— Хайде — каза Алек на Лео, — ела да ти покажа паметника в чест на това събитие.

Той и спътникът му тръгнаха. Лео неохотно ги последва.

— Проксимианците — подхвърли Алек през рамо — постоянно се опитват… сещаш се. Да го обезчестят.

— Да го осквернят — поправи го спътникът му.

— Да — кимна Алек. — Както и да е, ето го.

Той се спря.

Пред тях се издигаше внушителна на вид имитация на гранитна колона. Към нея, на височината на очите, здраво беше завинтена месингова паметна плоча. Въпреки нежеланието си, Лео прочете надписа на паметната плоча.

В ПАМЕТ НА ГЕРОЯ НА НАШИТЕ ДЕВЕТ ПЛАНЕТИ, ЛЕО БЪЛЕРО ОТ ТЕРА, КОЙТО ПРЕЗ 2016 ГОДИНА СЛЕД ХРИСТА БЛИЗО ДО ТОВА МЯСТО УБИ В ЧЕСТЕН ДВУБОЙ ВРАГА НА СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА ПАЛМЪР ЕЛДРИЧ.

— Охо! — възкликна Лео, впечатлен от себе си. Прочете го пак. И още веднъж. Каза едва чуто: — Чудя се дали Палмър е видял това.

— Ако е чюзър, вероятно го е видял — отвърна Алек. — Оригиналната форма на Чю-Зет предизвиква ефект, който създателят му — самият Елдрич — нарича „времево ехо“. Ето защо ти си тук, много години след момента на смъртта ти. Във всеки случай предполагам, че вече си починал.

Той се обърна към спътника си:

— Лео Бълеро вече не е жив, нали?

— Разбира се, по дяволите — отговори събеседникът му. — Вече от няколко десетилетия.

— Всъщност мисля, че четох… — започна Алек и млъкна, загледан някъде зад гърба на Лео. Побутна с лакът спътника си. Лео се обърна, за да види какво става.

Към тях се приближаваше рошаво, мършаво и тромаво бяло куче.

— Твое ли е? — попита Алек.

— Не — отвърна Лео.

— Изглежда като куче-_чюзър_ — каза Алек. — Виж, полупрозрачно е.

И тримата наблюдаваха как кучето приближава, минава покрай тях и се насочва към паметника.

Алек вдигна един камък и го запрати по кучето. Камъкът мина през животното и падна в тревата зад него. Това наистина беше куче-_чюзър_.

Пред погледа на тримата кучето се спря пред паметника, гледа известно време месинговата плоча, а после…

— Омърсяване! — извика Алек с пламнало от ярост лице. Той се затича към кучето, размахвайки ръце и се опита да го ритне, после посегна към лазерния пистолет на колана си, но от вълнение не можа да уцели дръжката му.

— Оскверняване — поправи го спътникът му.

— Това е Палмър Елдрич — каза Лео.

Елдрич демонстрираше презрението си към паметника и отсъствието на страх за бъдещето си. Никога нямаше да има такъв паметник.

Кучето се отдалечи невъзмутимо, съпроводено от яростните проклятия на двамата еволюирали теранци.

— Сигурен ли си, че това не е твоето куче? — попита Алек с подозрение. — Доколкото знам, ти си единственият чюзър наоколо.

Той изгледа Лео.

Лео понечи да отговори, да им обясни какво се бе случило. Беше важно те да разберат. Тогава, без никакви признаци, че това ще стане, двамата еволюирали теранци внезапно изчезнаха. Тревистата равнина, паметникът, отдалечаващото се куче — цялата панорама изчезна, сякаш някой беше изключил устройството, което ги беше създало и ги поддържаше. Той видя само празно бяло пространство, фокусирана светлина, като от холографски прожектор, в който не е заредено изображение. „Тази светлина — помисли си той — се крие зад феномена, наричан от нас «реалност»“.

В този момент установи, че седи в празната стая в имението на Палмър Елдрич на Луната, срещу масата с електронното устройство.

Устройството, или апаратът, или каквото и да беше, каза:

— Да, видях паметника. Съществува в четирийсет и пет процента от възможните развития на бъдещето. Това са по-малко от половината възможности, така че не съм особено обезпокоен. Вземи си пура.

Машината протегна още веднъж запалена пура към Лео.

— Не — отвърна Лео.

— Смятам да те пусна — каза механизмът — за известно време, да речем двайсет и четири часа. Можеш да се върнеш в малкия си кабинет в своята мизерна компания на Тера, а когато се озовеш там, искам да обмислиш ситуацията. Ти вече видя каква е силата на Чю-Зет. Осъзна факта, че твоят допотопен продукт Кен-Ди дори не може да се сравнява с него. Освен това…

— Глупости — каза Лео. — Кен-Ди е много по-добър.

— Е, помисли си пак — отговори уверено електронното устройство.

— Добре — каза Лео.

Той се изправи с усилие. Наистина ли беше посетил изкуствения земен сателит „Сигма 14-Б“? Установяването на този факт беше работа на Феликс Блау и неговите експерти. Засега Лео нямаше защо да се безпокои за това, в момента пред него стояха други проблеми. Все още не се бе измъкнал от контрола на Палмър Елдрич.

Щеше да се освободи само когато — и ако — Елдрич реши да го пусне. Такава беше реалността, колкото и да му бе трудно да я приеме.

— Искам да отбележа — каза устройството, — че проявих милост към тебе, Лео. Бих могъл… нека се изразя така: да сложа точка на изречението, в което се съдържа твоят доста кратък живот. Можех да го направя във всеки един момент. Затова се надявам — и настоявам — да обмислиш много сериозно предложението ми.

— Вече казах, че ще го обмисля — отвърна Лео. Чувстваше се напрегнат, сякаш бе изпил прекалено много чаши кафе, и му се искаше да си тръгне колкото се може по-скоро. Отвори вратата на стаята и излезе в коридора.

Когато се обърна да затвори, електронното устройство каза:

— Ако решиш да не се присъединяваш към мен, Лео, не смятам да чакам. Смятам да те убия. Ще ми се наложи да го направя, за да спася себе си. Разбра ли ме?

— Разбрах — каза Лео и затвори вратата.

„Аз също съм длъжен да го направя — помисли си той. — Да те убия… Или не може ли и двамата да го кажем по не толкова директен начин, а така, както казват за животните: «Ще те приспя».

И ще се наложи да направя това не само за да спася себе си, но и цялата Слънчева система. На това се осланям. Например, заради онези двама еволюирали терански войници, с които отидох при паметника. За да има какво да защитават.“

Той вървеше бавно по коридора. В другия му край чакаха група вестникарски репортери. Те още не си бяха тръгнали, дори не бяха взели интервюто си — значи не бе изминало почти никакво време. Така че поне в това отношение Палмър беше прав.

След като се присъедини към репортерите, Лео се отпусна и се почувства значително по-добре. Може би сега щеше да успее да се измъкне. Може би Палмър Елдрич всъщност смяташе да го пусне. И той щеше да живее, да диша, да вижда и да пие отново в истинския свят.

Обаче някъде вътре в себе си той знаеше, че не е така. Елдрич никога нямаше да му позволи да си тръгне. Не и преди единият от тях да бъде унищожен.

Лео се надяваше да не бъде той. Обаче имаше лошото предчувствие, че може и да е той, въпреки паметника.