Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (4)

4.

В приемната на Болницата за ветерани „Джеймс Ридъл“ на База III на Ганимед Лео Бълеро наведе своето скъпо, ръчно изработено бомбе към момичето с официална бяла униформа и каза:

— Тук съм, за да се видя с един пациент, мистър Елдън Трент.

— Съжалявам, сър… — започна момичето, но той я прекъсна:

— Кажете му, че Лео Бълеро е тук. Разбрахте ли? Лео Бълеро.

Погледна към регистъра до ръката й и видя номера на стаята на Елдрич. Когато момичето се обърна към комуникационния пулт, той тръгна по коридора, в посока на същата тази стая. „По дяволите чакането — помисли си той. — Изминах милиони мили и смятам да видя този мъж или това нещо, каквото и да е.“

На вратата го спря войник с униформата на ООН, въоръжен с пушка. Беше много млад мъж с ясни, студени очи като на момичето в приемната. Очи, които категорично казваха „не“, дори на него.

— Добре — промърмори Лео. — Всичко ми е ясно. Но ако той знаеше кой е тук, щеше да нареди да ме пуснете в стаята.

Зад гърба му се разнесе рязък женски глас, и когато го чу, Лео потрепна.

— Как разбрахте, че баща ми е тук, мистър Бълеро?

Той се обърна и видя набита жена на около трийсет и пет години. Тя го разглеждаше внимателно и той си помисли: „Това е Зоя Елдрич. Трябваше да се досетя. Доста често се появява в светските хроники на домашните вестници.“

Към тях се приближи служител на ООН.

— Мис Елдрич, ако желаете, можем да изгоним мистър Бълеро от сградата. От вас зависи.

Той се усмихна любезно и Лео веднага го позна — това беше Франк Сантина, ръководителят на Юридическия отдел на ООН и началник на Нед Ларк. Черноокият, напрегнат и енергичен Сантина бързо премести поглед от Лео към Зоя Елдрич, очаквайки отговор.

— Не — отвърна Зоя Елдрич най-накрая. — Или поне не сега. Не и докато не разбера как е открил, че татко е тук. Не е можел да го знае. Нали, мистър Бълеро?

— Вероятно се е възползвал от услугите на някой от своите прогнозиращи модата ясновидци — промърмори Сантина. — Така ли е, мистър Бълеро?

Лео кимна неохотно.

— Разбирате ли, мис Елдрич — обясни Сантина, — човек като Бълеро може да си купи всичко, каквото пожелае, включително и хора със способности от всякакъв вид. Така че ние го очаквахме. — Той посочи двамата униформени охранители пред стаята на Палмър Елдрич. — Ето защо тук денонощно има двама от нашите хора. Това се опитах да ви обясня.

— Има ли някакъв начин да поговоря с Елдрич по работа? — попита Лео. — Ето защо дойдох тук — нямам предвид нищо незаконно. Мисля, че всички вие сте се побъркали или се опитвате да скриете нещо. Може би съвестта ви не е чиста?

Той ги изгледа, но те не реагираха по никакъв начин на думите му.

— Наистина ли вътре е Палмър Елдрич? — попита той. — Обзалагам се, че не е.

Отново не получи отговор. Никой от тях не се хвана на въдицата.

— Уморен съм — каза той. — Пътувах дълго, за да дойда тук. По дяволите, искам да хапна нещо, после да отида в стаята си в хотела, да спя десет часа и да забравя за всичко това.

Той се обърна и си тръгна с наперена походка.

Нито Сантина, нито мис Елдрич се опитаха да го спрат. Разочарован, той продължи да върви, опитвайки се да потисне възмущението си.

Очевидно щеше да се наложи да се добере до Палмър Елдрич чрез някой посредник. „Може би Феликс Блау и частната му полиция ще успеят да проникнат тук? — помисли си той. — Струва си да опитам.“

Обаче се чувстваше толкова потиснат, че за него вече всичко бе изгубило смисъл. Запита се защо да не постъпи както беше казал — да хапне, после да си отпочине и засега да забрави за Палмър Елдрич? „Да ги вземат дяволите всичките — помисли си, докато излизаше от болницата и тръгна по тротоара, за да си спре такси. — Тази негова дъщеря! Изглежда яка, а и с тази къса подстрижка и без грим, прилича на лесбийка. Пфу!“

Намери си такси и скоро летеше, потънал в размисли.

След малко използва видеофона на колата и се свърза с Феликс на Земята.

— Радвам се, че ми се обади — каза Феликс Блау веднага след като видя кой го търси. — В Бостън при странни обстоятелства се е появила някаква организация. Сякаш се е изградила изцяло само за една нощ, включително…

— С какво се занимават?

— Подготвят се да изкарат нещо на пазара. Вече са задействали цялата рекламна машина, включително три рекламни сателита, подобни на твоите — един около Марс, друг около Йо и трети около Титан. Говори се, че възнамеряват да пуснат на пазара стока, която ще се конкурира пряко с твоите Пърки Пат-макети. Ще се казва „Кони-къщички“. — Той леко се усмихна. — Хитро, нали?

— А чува ли се нещо за… знаеш какво — попита Лео. — Допълнение.

— Няма информация за това. Ако допуснем, че съществува такова допълнение, то вероятно се разпространява извън законните търговски канали. Има ли някаква полза от макетите без… „допълнение“?

— Не.

— Това дава отговор на въпроса ти.

— Обадих ти се, за да науча дали можеш да уредиш да се видя с Палмър Елдрич — каза Лео. — Намерих го тук, в База III на Ганимед.

— Нали си спомняш доклада ми, че Елдрич е донесъл лишей, подобен на онзи, който се използва за производството на Кен-Ди? Не ти ли хрумна, че тази нова фирма в Бостън може да е негова собственост? Макар че изглежда е твърде рано за това, той би могъл да поддържа радиовръзка с дъщеря си от години.

— Трябва да се срещна с него — каза Лео.

— Предполагам, че става въпрос за болница „Джеймс Ридъл“. Подозирахме, че може и да е там. Между другото, чувал ли си някога за мъж на име Ричард Хнат?

— Никога.

— Представител на тази нова фирма от Бостън го е срещнал и е сключил някакъв договор с него. Този представител, Ичолц…

— Каква бъркотия — прекъсна го Лео. — А аз дори не мога да се добера до Елдрич. Сантина дежури пред вратата му заедно с дъщерята на Елдрич.

„Никой не може да премине през тези двамата, като стена са“ — помисли си той. Даде на Феликс Блау адреса на хотела в База III, в който беше оставил багажа си, и прекъсна връзката.

„Обзалагам се, че той е прав — помисли си Лео. — Палмър Елдрич е моят конкурент. Такъв ми е бил късметът — занимавам се със същото, с което е решил да се захване Палмър Елдрич по пътя си на връщане от Проксима. Защо не правех системи за управление на ракети? Тогава щях да се конкурирам само с «Дженерал Електроникс» и «Дженерал Динамикс»…“

Сега вече се запита сериозно какъв ли лишей е донесъл със себе си Елдрич. Вероятно усъвършенстван вид на онзи, от който се произвежда Кен-Ди. По-евтино производство, по-силен и с по-продължително действие. Господи!

Докато размишляваше, му хрумна странна идея. Спомни си за организацията, появила се в Обединената арабска република, която обучаваше наемни убийци. Те биха имали големи шансове против Палмър Елдрич… Някой от тях, щом веднъж се захване с тази работа…

Но оставаше и предсказанието на Рондинела Фюгейт, че в бъдеще Лео ще бъде обвинен за убийството на Палмър Елдрич.

Очевидно щеше да намери начин да заобиколи препятствията.

Той носеше със себе си оръжие — толкова малко, толкова незабележимо, че не би могло да бъде намерено дори при най-внимателно претърсване. Преди известно време един хирург във Вашингтон, окръг Колумбия, беше зашил в езика му самонасочваща се стреличка с бързодействаща отрова. Стреличката беше изработена по модел, използван от съветските тайни служби, но бе значително усъвършенствана — след като поразеше жертвата си, тя се самоунищожаваше, без да остави никакви следи. Отровата също бе необичайна — не засягаше дихателната или сърдечната дейност, всъщност това не беше отрова, а вирус, който се размножава в кръвта на жертвата, предизвиквайки смъртта й за четирийсет и осем часа. Вирусът беше канцерогенен, открит на една от луните на Уран и все още съвсем неизвестен. Беше му струвал цяло състояние. Сега беше достатъчно да застане на една ръка разстояние от желаната жертва и да стисне с пръсти основата на езика си, след като се е изплезил в посока на мишената. Така че, ако можеше да се види с Елдрич…

„И най-добре ще е да го направя — осъзна той, — преди тази нова компания от Бостън да започне производството си. Преди да стане способна да функционира и без помощта на Елдрич. Като плевел — или го изтръгваш веднага, или няма смисъл да го изтръгваш изобщо.“

Когато се добра до стаята си в хотела, той се свърза с офиса на „П. П. Макети“, за да види дали не са му оставили някое важно съобщение или не се е случило нещо, което да заслужава вниманието му.

— Да — отвърна мис Глийсън веднага щом го позна. — Мис Импейшънс Уайт иска да говори с вас спешно, ако съм записала правилно името й. Ето номерът й. Тя е на Марс.

Тя поднесе бележника си към видеоекрана.

Отначало Лео не можа да си спомни нито една жена на име Уайт. После се сети и изтръпна от страх. Защо го търсеше тя?

— Благодаря — промърмори той и веднага прекъсна връзката. Господи, ако Юридическият отдел на ООН подслушваше разговора… Защото Импи Уайт, действаща на Марс, беше един от най-големите пласьори на Кен-Ди.

Той набра номера с голяма неохота.

На екрана на видеофона се появи Импи Уайт — почти красива жена с дребно лице и остър поглед. Беше си я представял по-мускулеста, но тя и така изглеждаше доста войнствена, макар и в леката категория.

— Мистър Бълеро, исках да ви го кажа възможно най-скоро…

— Нямаше ли друг начин? Други канали?

Съществуваше начин, чрез който Конър Фрийман, ръководителят на операцията на Венера, можеше да се свърже с него по всяко време. Мис Уайт би трябвало да се свърже с него чрез Фрийман, нейния пряк началник.

— Тази сутрин посетих с пратка една землянка в южната част на Марс. Колонистите отказаха да купят стоката. Казаха, че са похарчили всичките си кожи за нов продукт. От същия тип като продукта, който ние продаваме. Чю-Зет. И…

Лео Бълеро прекъсна връзката. Продължи да седи объркан и да размишлява.

„Не бива да се стряскам — каза си той. — В края на краищата аз съм усъвършенстван вид човешко същество. Значи така — това е новият продукт на фирмата от Бостън. Най-вероятно се произвежда от лишея на Елдрич. Той лежи тук, в тази болница, на не повече от миля от мен и дава заповеди, несъмнено чрез Зоя, а аз не мога да направя нищо, за да му попреча. Операцията е задействана и се осъществява. Вече е твърде късно. Сега дори тази стреличка в езика ми е безполезна.

Но аз знам, че ще измисля нещо. Както обикновено.

Това определено не е краят на «П. П. Макети».“

Само че какво би могъл да направи? Изобщо не знаеше и това никак не намаляваше тревогата му.

„Ела при мен, родена от изкуствено развитата кора на мозъка ми, идея — помоли се той. — Господи, помогни ми да се справя с тези копелета, враговете ми. Може би, ако се възползвам от услугите на своите прогнозиращи модата ясновидци, Рони Фюгейт и Барни… може би те ще измислят нещо? Особено старият Барни — той още не е замесен в цялата тази история.“

Той отново се обади по видеофона до офиса на „П. П. Макети“ на Тера. Този път поиска да го свържат с отдела на Барни.

И тогава Лео си спомни за проблема на Барни с повиквателната и опитите му да развие неспособност да издържа на стрес, за да не завърши живота си в землянка на Марс.

„Гадно — помисли си Лео Бълеро. — Ще му помогна. За него опасността да го изпратят на Марс вече е отминала.“

 

 

Когато Бълеро позвъни от Ганимед, Барни Майерсън седеше сам в кабинета си.

Разговорът не продължи дълго. Когато свърши, Барни погледна часовника си и се учуди. Пет минути, а му се беше сторило цяла вечност.

Стана, натисна бутона на интеркома и каза:

— Не пускайте никого тук за известно време. Дори… и най-вече мис Фюгейт.

Приближи се до прозореца и впери поглед в горещата, обляна в слънчева светлина празна улица.

Лео беше стоварил целия проблем върху неговата глава. Това беше първия път, в който Барни виждаше шефа си отчаян. „Виж ти — помисли си той. — Лео Бълеро — разстроен още при първия си сблъсък с конкуренцията.“ Лео просто не беше свикнал с това. Появата на новата компания от Бостън го беше объркала напълно. Мъжът се бе превърнал в дете.

„В края на краищата, Лео ще се съвземе от шока, но междувременно… как ще се отрази тази история на мен? — запита се Барни Майерсън и за момента не можеше да види никакъв отговор на въпроса си. — Аз мога да помогна на Лео… но какво точно може да направи Лео за мен?“ Това беше много по-важният въпрос за него. Всъщност той трябваше да разглежда проблема от тази му страна. На това го бе научил самият Лео с течение на годините. Неговият работодател не би подходил по друг начин.

Той размишлява още известно време и после, както го бе инструктирал Лео, насочи вниманието си към бъдещето. Опита се да надникне още веднъж в ситуацията, свързана с повиквателната му, за да види по-ясно как ще се разреши проблемът.

Но тази тема беше твърде незначителна, за да се появи в средствата за масова информация. Нямаше смисъл да преглежда заглавията на домашните вестници и да слуша новинарските емисии. В случая с Лео обаче ситуацията беше коренно различна. Той видя многобройни водещи статии във вестниците, отнасящи се за него и Палмър Елдрич. Разбира се, всичко беше неясно и различните версии се смесваха в абсолютен хаос. Лео се е срещнал с Елдрич. Лео не се е срещнал с Елдрич. Или — Барни се съсредоточи върху съответната статия — Лео е обвинен в убийството на Палмър Елдрич. Господи, какво искаха да кажат с това?

След като прегледа статията внимателно, той осъзна, че са искали да кажат точно каквото са казали. А ако арестуваха Лео и го осъдеха, това означаваше край на „П. П. Макети“ като източник на доходи. А също така край на кариерата, заради която той беше пожертвал всичко останало в живота си — брака си и жената, който все още обичаше!

Очевидно щеше да е в негова полза да предупреди Лео. Всъщност това беше неизбежно. А информацията дори можеше да обърне нещата в негова полза.

Той се обади на Лео.

— Имам новини за вас.

— Добре — усмихна се радостно Лео. На руменото му, издължено и разширено в горната си част лице се изписа облекчение. — Продължавай, Барни.

— Скоро ще възникне ситуация, която можете да използвате — каза Майерсън. — Ще успеете да се срещнете с Палмър Елдрич — не в болницата, а на друго място. Ще го вземат от Ганимед по негово собствено нареждане. — Той продължи внимателно, стараейки се да не издаде твърде много от информацията, която бе научил. — Ще започнат недоразумения между него и ООН. Сега, когато не може да се защити сам, използва тях. Но когато се почувства по-добре…

— Подробностите — каза Лео незабавно и наведе голямата си глава заинтригувано.

— Бих искал нещо в замяна.

— За какво? — намръщи се Лео.

— За да ви съобщя точната дата и място, където ще се срещнете с Палмър Елдрич — отвърна Барни.

— Какво искаш? — попита недоволно Лео. Той гледаше Барни разтревожен. Е-терапията не носеше спокойствие.

— Четвърт процент от вашите доходи. От „П. П. Макети“… не включвам печалбата ви от други дейности.

Имаше предвид мрежата от плантации на Венера, откъдето се добиваше Кен-Ди.

— Божичко! — възкликна Лео и рязко си пое дъх.

— Това не е всичко.

— Какво още? Та ти ще забогатееш!

— Искам реорганизация в отдела на модните консултанти. Всеки ще остане на поста си и привидно ще върши работата, която върши в момента, но с едно изключение. Всички техни решения ще бъдат проверявани от мен, преди да бъдат приети. Аз ще имам решаващата дума. Така че вече няма да представям никой отделен регион. Ще можете да прехвърлите Ню Йорк на Рони веднага щом…

— Жажда за власт — обади се Лео със скърцащ глас.

Барни сви рамене. Кого го е грижа как ще бъде наречено това? То беше кулминацията на неговата кариера — ето какво беше от значение. И всички трябваше да го разберат, включително и Лео. Най-вече той.

— Добре — кимна шефът му. — Можеш да командваш всички останали модни консултанти, това няма никакво значение за мен. А сега ми кажи как, кога и къде…

— Можете да се срещнете с Палмър Елдрич след три дни. Един от неговите кораби, без опознавателни знаци, ще го откара вдругиден от Ганимед в неговото имение на Луната. Там той ще продължи да се възстановява, но вече не на територията на ООН. При тези обстоятелства Франк Сантина вече няма да има никаква власт, така че можете да забравите за него. На двайсет и трети Елдрич ще посрещне репортерите в имението си и ще им съобщи своята версия за случилото се по време на полета. Ще бъде в добро настроение — или поне така ще напишат те. Видимо здрав, щастлив, че се е върнал, постепенно възстановяващ се… Ще разкаже дълга история за…

— Кажи само как да попадна там. Нали той има собствена охрана?

— Четири пъти годишно „П. П. Макети“ издава свое собствено списание, „Професионално миниатюризиране“. Това е една от най-маловажните дейности на компанията, така че вероятно дори не сте чували за съществуването му.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида там като репортер на нашето списание? — зяпна го възмутено Лео. — И да проникна в имението му на това основание? По дяволите! Не трябваше да се съгласявам на условията ти за толкова безполезна информация. Сигурно ще съобщят за това след ден-два… Имам предвид, че щом репортерите ще бъдат там, те трябва да бъдат уведомени публично.

Барни сви рамене. Не си направи труда да отговаря.

— Май ме изработи — каза Лео. — Бях прекалено нетърпелив. Е, добре — добави той философски, — може би ще ми кажеш какво възнамерява да разкаже на репортерите той? Какво е намерил в системата на Проксима? Споменава ли нещо за лишеите, които е донесъл?

— Споменава. Ще каже, че те са безвредна форма на живот, одобрена от Агенцията за борба с наркотиците на ООН, която ще замени… — той се поколеба — някои опасни, широко използвани препарати, от които човек изпада в зависимост. И…

— …И ще обяви създаването на компания, която ще разпространява тази ненаркотична стока — завърши студено мисълта му Лео.

— Да — отвърна Барни. — Ще се казва „Чю-Зет“. С девиз: „Бъди благоразумен. Дъвчи Чю-Зет.“

— Ама че гадост!

— Всичко е уговорено по междузвездна лазерна радиовръзка много отдавна чрез дъщеря му, с одобрението на Сантина и Ларк от ООН, всъщност и на самия Хепбърн-Гилбърт. Те виждат в това начин да сложат край на търговията с Кен-Ди.

Настана тишина.

— Добре — каза пресипнало Лео след малко. — Срамно е, че не си предвидил тази ситуация преди няколко години, но, по дяволите… Ти си служител, и никой не ти е дал такова нареждане.

Барни сви рамене.

Лео се навъси и прекъсна връзката.

„Та така… — помисли си Барни. — Наруших правило номер едно на кариеристите: никога не казвай на началника си нещо, което не желае да чуе. Интересно, какви ли ще бъдат последствията?“

Видеофонът звънна отново. На екрана пак се появи неясното изображение на Лео Бълеро.

— Слушай, Барни. Току-що ми хрумна нещо. Едва ли ще ти стане приятно, така че се подготви.

— Готов съм — отвърна Барни.

— Забравих, а не биваше, че преди да говоря с теб, имах разговор с мис Фюгейт и тя знае за… някои събития в бъдещето, засягащи мен и Палмър Елдрич. Ако се почувства обезпокоена — а мис Фюгейт със сигурност ще се обезпокои от назначаването ти за неин началник, — тя може да отиде при властите и да ни създаде много неприятности. Всъщност започвам да си мисля, че е възможно всеки от моите модни консултанти да се сдобие с тази информация, така че идеята да те назначавам за ръководител на всички тях…

— Тези „събития“ — прекъсна го Барни — трябва да са свързани с обвинението ви в убийство от първа степен на Палмър Елдрич, нали?

Лео изсумтя, въздъхна и се вторачи навъсено в Барни. Най-накрая кимна неохотно.

— Нямам намерение да ви освобождавам от споразумението, което постигнахме току-що — отвърна Барни. — Обещахте ми някои неща и очаквам…

— Но онова глупаво момиче… — възрази отчаяно Лео. — Тя е непредсказуема! Може да отиде при ченгетата на ООН. Барни, тя ме държи в ръцете си!

— Аз също — отвърна спокойно Майерсън.

— Да, но двамата с теб се познаваме от много години. — Лео явно мислеше трескаво, оценявайки ситуацията със своя, както се изразяваше той, „усъвършенстван мозък, следващ етап в развитието на Homo Sapiens“. — Приятели сме. Не можеш да постъпиш по същия начин като нея. Във всеки случай, все още съм съгласен на процента печалба, който поиска. Какво ще кажеш?

Той гледаше Барни неспокойно, но твърдо — вече бе взел решението си.

— Можем ли да сключим сделка при новите условия?

— Ние вече я сключихме.

— По дяволите, нали ти казах, че забравих за…

— Ако не сте съгласен — каза Барни, — аз ще напусна. И ще отида на друго място, където мога да използвам способностите си.

Беше работил прекалено много години, за да направи отстъпка по тази точка.

— Така ли? — възкликна Лео изненадано. — Разбирам, ти не само ще отидеш да говориш с полицията на ООН. Смяташ и да смениш отбора и да се присъединиш към Палмър Елдрич!

Барни не отговори.

— Проклет предател — каза Лео. — Значи така става, когато се опитваш винаги да се задържиш над водата? Но слушай, не съм много сигурен, че Палмър ще те приеме. Вероятно той вече си има своя група от модни консултанти. И ако вече знае, че аз… — Той млъкна за момент. — Добре, ще поема риска. Мисля, че у теб го има този грях, който древните гърци са наричали… Как беше? Хюбрис? Високомерие, сатанинско високомерие. Ти отиде прекалено далеч. Така че продължавай, Барни. Всъщност, прави каквото искаш — за мен няма значение. Желая ти успех, приятелче. Можеш да ми изпратиш някое писъмце и да кажеш как вървят работите, а следващия път, когато се опиташ да шантажираш някого…

Барни прекъсна връзката. Екранът посивя. „Сив — помисли си той, — като светът вътре в мен и около мен, като реалността.“ Изправи се и закрачи нервно напред-назад из стаята, пъхнал ръце в джобовете.

„Най-добрата възможност за мен в този момент — реши той — е да се обединя с Рони Фюгейт. Защото Лео се страхува от нея, и то основателно. Трябва да има цяла галактика от неща, която тя умее да прави, а аз — не. И той добре знае това.“

Седна отново в креслото си и повика Рони Фюгейт по интеркома. След известно време тя дойде в кабинета му.

— Здрасти — каза му весело. Носеше шарена копринена рокля с дълбоко деколте, каквито бяха на мода в Пекин. — Какво става? Опитах се да се свържа с теб преди минута, но…

— Ти винаги, ама винаги си почти без дрехи — отбеляза той. — Затвори вратата.

Тя затвори.

— Обаче — добави Барни — не мога да не призная, че снощи беше много добра в леглото.

— Благодаря. — Нейното младежко, невинно лице грейна.

— Наистина ли видя ясно, че нашият работодател ще убие Палмър Елдрич? Или имаш някакви съмнения?

Рони преглътна, наведе глава и промърмори:

— Ти просто пращиш от талант. — Тя седна и кръстоса голите си крака. — Разбира се, че имам съмнения. На първо място това би било безумие от страна на мистър Бълеро, защото, естествено, ще означава край на кариерата му. Вестниците не съобщават — по-точно няма да съобщят — мотивите му, така че не мога да ги знам. Би могло да е заради нещо чудовищно и ужасно, не мислиш ли?

— Краят на неговата кариера — повтори Барни. — А също на моята и на твоята.

— Не — каза Рони. — Не мисля така, скъпи. Нека да поразсъждаваме за момент. Мистър Палмър Елдрич е на път да го измести от пазара — не е ли това вероятният мотив на мистър Бълеро? И нима това не ни говори нищо за настъпващите икономически реалности? Дори и мистър Елдрич да загине, може да се окаже, че неговата организация…

— Значи преминаваме към Елдрич? Просто така?

Рони смръщи чело, съсредоточавайки се, и каза замислено:

— Нямах предвид точно това. Но ние трябва да внимаваме да не загубим заедно с мистър Бълеро. Нали не искаме да ни увлече след себе си към дъното? Пред мен има още дълги години, в които ще мога да работя, почти толкова ти предстоят и на теб.

— Благодаря — отвърна кисело Барни.

— Сега трябва да планираме внимателно всичко. А ако ясновидците не са в състояние да планират бъдещето си, то…

— Доставих на Лео информация, благодарение на която той ще се срещне с Елдрич. Не ти ли хрумна, че двамата могат да се съюзят?

Той я наблюдаваше внимателно.

— Не… Не виждам нищо такова. Във вестникарските статии няма да пише подобно нещо.

— Господи! — изрече той с досада. — Това не е нещо, за което ще пишат във вестниците!

— О! — изрече тя и кимна смирено: — Май си прав.

— А ако това се случи — продължи той, — няма да постигнем нищо, ако напуснем Лео и се опитаме да се присъединим към Елдрич. Той просто ще ни получи обратно, и то при свои собствени условия. По-добре изобщо да се откажем от бизнеса с прогнозирането на модата. — Това беше очевидно за Барни и по изражението на лицето на Рони Фюгейт си личеше, че е очевидно и за нея. — Ако се обърнем към Палмър Елдрич…

— „Ако“? Длъжни сме да го направим.

— Не, не сме — отвърна Барни. — Можем да продължим някак и по начина, по който карахме досега.

„Като служители на Лео Бълеро, независимо дали ще потъне, ще се измъкне или напълно ще изчезне“ — помисли си той и отново се обърна към нея:

— Ще ти кажа и какво друго можем да направим. Можем да предложим на всички останали модни консултанти, които работят в „П. П. Макети“, да направим свой собствен синдикат. — Това беше идея, която Барни обмисляше от много години. — Така да се каже, гилдия, която държи монопола. Тогава ще можем да налагаме условията си и на Лео, и на Елдрич.

— Само че Елдрич със сигурност вече има свои модни консултанти — усмихна се Рони. — Ти нямаш ясна идея какво трябва да направиш, нали, Барни? Виждам, че е така. Колко жалко! След толкова години работа…

Тя тъжно поклати глава.

— Сега разбирам защо Лео не смее да ти застане на пътя — каза Барни.

— Защото говоря истината? — Тя вдигна вежди. — Да, може би е така. Всеки се бои от истината. Ти, например… Ти не искаш да погледнеш истината в очите и да си признаеш, че каза „не“ на този нещастен продавач на грънци само за да си върнеш на жената, която…

— Млъкни! — изрече той яростно.

— Знаеш ли къде най-вероятно се намира този продавач на грънци в момента? Подписва договор с Палмър Елдрич. Ти му направи услуга — на него и на бившата ти жена. Защото ако беше казал „да“, щеше да го обвържеш със западаща компания, и да лишиш и двамата от шанса… — Тя млъкна и след кратка пауза добави: — Причинявам ти болка, нали?

Той махна с ръка и каза:

— Това няма никаква връзка с нещата, заради които те повиках.

Тя кимна.

— Вярно е. Ти ме повика, за да помислим заедно как да предадем Лео Бълеро.

— Чуй ме… — започна объркано Барни, но тя го прекъсна:

— Но това е вярно. Ти не можеш да се справиш сам, нуждаеш се от мен. Успокой се, не съм казала „не“. Но не мисля, че това е подходящото място и време, за да обсъждаме този въпрос. Нека да изчакаме, докато се приберем вкъщи, в кооперацията. Става ли?

Тя го дари с лъчезарна, страшно топла усмивка.

— Добре — съгласи се той. Рони беше права.

— Няма ли да е тъжно — продължи тя, — ако този твой кабинет се подслушва? Може би скоро мистър Бълеро ще разполага със запис на всичко, което сме си казали?

Усмивката й не изчезна, а стана дори още по-широка. Барни беше смаян. Изведнъж осъзна, че това момиче не се бои от никого и нищо на Земята и в цялата Слънчева система.

И той искаше да се чувства по същия начин. Защото имаше един проблем, който го измъчваше и за който не беше говорил дори с Лео или с нея, макар че несъмнено същият проблем измъчваше и Бълеро… и би трябвало да измъчва и Рони, ако тя наистина беше толкова разумна, колкото изглеждаше.

Трябваше да се изясни дали онова, което се бе върнало от Проксима и бе претърпяло катастрофа на Плутон, наистина беше Палмър Елдрич.