Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (10)

10.

На следващия ден Норм Шайн и Тод Морис прекараха ранните утринни часове с Барни, учейки го да работи с булдозера, земекопачката и останалите машини, които бяха в различни стадии на разпадане. По-голямата част от машините, подобно на старите котараци, можеха да бъдат накарани да направят още едно усилие. Обаче резултатите не бяха особено задоволителни — те прекалено дълго не бяха използвани.

Към обяд Барни вече беше доста уморен. Затова реши да прекъсне за малко и докато си почиваше в сянката на огромния ръждясал трактор, изяде студения обяд и изпи чаша топличък чай от термоса, който Фран Шайн беше така любезна да му донесе.

Долу, в землянката, останалите колонисти се занимаваха с обичайните си дела, които изобщо не го интересуваха.

Барни виждаше навсякъде около себе си техните изоставени, залинели градини и се зачуди дали скоро и той няма да забрави за своята. Може би всеки нов колонист започваше по този начин, с всички сили, а после апатията и безсилието го завладяваха? Но толкова безнадеждно ли беше всичко? Всъщност не.

„Въпросът е в отношението — реши той. — И ние — всички ние, които сме работили за «П. П. Макети» — съдействахме охотно за това. Ние им давахме изход — лесен и безболезнен. А сега се появи Палмър Елдрич, за да сложи край на този процес. Ние самите му постлахме пътя, включително и аз, и сега какво? Има ли някакъв начин да изкупя вината си, както се изрази Фейн?“

Към него се приближи Хелън Морис и попита бодро:

— Как върви работата? — Тя седна и отвори дебел каталог за семена с големия символ на ООН върху корицата. — Виж, те доставят безплатно всички семена, които могат да виреят тук, включително и ряпа. Но тук живее малко, подобно на мишка зверче, което късно през нощта излиза на повърхността. То изяжда всичко. Ще ти се наложи да заложиш самоходни капани.

— Добре — съгласи се Барни.

— Преследването на марсианска мишка от такъв капан из пустинята е впечатляващо зрелище. Господи, толкова са бързи. И мишките, и капаните. За да е по-интересно, можеш да участваш в залагания. Аз обикновено залагам на капаните. Възхищавам им се.

— Мисля, че сигурно и аз ще залагам на капаните.

„Аз изпитвам голямо уважение към капаните — помисли си той. — Или иначе казано, ситуациите, в които никоя от вратите не е изход. Без значение какво е написано на тях.“

— ООН също така ще ти представи безплатно и два робота. За срок от шест месеца. Така че по-добре планирай предварително как ще ги използваш. Най-добре е да прокопаеш с тяхна помощ напоителни канали. Нашите вече не стават за нищо. Понякога каналите трябва да бъдат дълги двеста мили, че и повече. Или можеш да сключиш сделка…

— Никакви сделки — отсече Барни.

— Но това са наистина добри сделки. Можеш да намериш някой от обитателите на най-близките землянки, който е започнал да копае напоителен канал и го е изоставил. Купуваш го и го довършваш. Онова момиче от „Флекс Бек Спит“ ще дойде ли да живее тук с теб? — Тя го погледна с любопитство.

Барни не отговори. Гледаше в черното марсианско небе, осеяно със звезди дори денем. Над тях кръжеше кораб. Дилърът на Чю-Зет? Значи беше дошъл моментът, в който щеше да му се наложи да отрови себе си, за да спаси монопола на разрастващата се междупланетна империя, от която сега не получаваше никаква облага.

„Учудващо е колко силен може да бъде стремежът ни към самоунищожение“ — помисли си той.

Хелън Морис видя кораба и каза:

— Имаме си гости. Но това не е кораб на ООН. — Тя веднага тръгна към землянката. — Отивам да им кажа.

Барни пъхна ръка в левия джоб на палтото си и докосна скритата дълбоко във вътрешността капсула. „Мога ли наистина да направя това? — запита се той. Изглеждаше невъзможно. Нищо в неговото минало не можеше да обясни подобна постъпка. — Може би от отчаяние, че загубих всичко.“

Но не го мислеше наистина. Причината беше в нещо друго.

Докато корабът се приземяваше върху пясъчната равнина наблизо, Барни разсъждаваше: „Може би по този начин искам да предупредя Ан за опасността от Чю-Зет. Въпреки че прибягвам до измама. Защото ако погълна токсина, тя няма да опита Чю-Зет.“ Предчувстваше, че е прав. И това му беше достатъчно.

От кораба излезе Палмър Елдрич.

Всеки би го познал — след катастрофата му на Плутон всички домашни вестници постоянно публикуваха негови фотографии. Естествено, снимките бяха отпреди десет години, но Елдрич си беше почти същият. Прошарен и отслабнал, висок над шест фута, той крачеше необичайно бързо, размахвайки ръце. И това беше опустошено и мършаво лице. „Като че ли всичките му мазнини са изсмукани“ — помисли си Барни. Сякаш Елдрич в своята ненаситност сам изяждаше енергийните ресурси на тялото си. Имаше огромни стоманени зъби, които му бяха имплантирани преди заминаването му за Проксима от чешки зъбен хирург. Тези зъби бяха съединени с челюстта и щяха да му служат до края на живота му. Дясната му ръка беше изкуствена. Беше загубил истинската си преди двайсет години, при ловен инцидент на Калисто. Новата ръка, естествено, беше по-добра, защото позволяваше да се използват различни видове изкуствени китки. В момента Елдрич използваше петопръста хуманоидна ръка. Ако не беше металният й блясък, би могла да мине за истинска.

Освен това той беше сляп. Или поне щеше да бъде, ако не носеше протези, за които беше платил цена, която само той можеше и беше поискал да плати. Бяха направени от бразилски очни лекари точно преди отпътуването му за Проксима. Изработката беше великолепна. Протезите, поставени в очните кухини, нямаха зеници и бяха неподвижни. Панорамният обзор се осигуряваше от две хоризонтално разположени широкоъгълни лещи. Елдрич не беше загубил очите си при нещастен случай. В Чикаго някакви неизвестни хора бяха залели лицето му с киселина по неизвестни причини… Или поне неизвестни за широката публика. Елдрич със сигурност знаеше за какво става въпрос. Но нищо не каза, на никого не се оплака, вместо това веднага отиде при онзи екип от бразилски очни лекари. Хоризонтално разположените изкуствени очи изглежда му харесваха — почти веднага след операцията той се появи на тържеството по случай откриването на новата опера „Сейнт Джордж“ в щата Юта и без никакво притеснение се смеси с подобните на него. Дори сега, десет години по-късно, тези операции бяха рядкост и Барни за пръв път виждаше широкоъгълните очи на Дженсън. Те и изкуствената ръка го впечатлиха повече, отколкото бе очаквал… Или може би нещо друго около Елдрич го караше да се чувства така?

— Мистър Майерсън — каза Палмър Елдрич и се усмихна. Стоманените му зъби блеснаха под студената, бледа светлина на марсианското слънце. Той протегна ръка и Барни машинално направи същото.

„Гласът ти… — помисли си Барни. — Идва от друго място, а не от…“ Той примигна. Фигурата на Палмър Елдрич се оказа нематериална, прозрачна. Барни можеше да види пейзажа зад нея. Това бе някакъв вид изкуствено предизвикана илюзия. Барни осъзна иронията на случващото се: този човек и без това беше в голяма степен изкуствен, а сега се беше лишил и от тялото си от плът и кръв. „Нима именно това се е върнало от Проксима? — запита се Барни. — Ако е така, то Хепбърн-Гилбърт е бил заблуден — то не е човешко същество. Както и да го погледнеш.“

— Аз съм все още в кораба — каза Палмър Елдрич. Гласът му се носеше от високоговорител, монтиран на обвивката на кораба. — Обикновена предпазливост, тъй като сте служител на Лео Бълеро.

Призрачната ръка докосна Барни и той почувства как го обхваща пронизващ студ — чисто психологическа реакция, тъй като нямаше нито една причина за подобно усещане.

— Бивш служител — каза Барни.

Зад гърба му от землянката излязоха останалите — семействата Шайн, Морис и Риган. Те се струпаха като изплашени деца, тъй като до един бяха разпознали прозрачния мъж, застанал срещу Барни.

— Какво става? — попита неспокойно Норм Шайн. — Това е видение. Тази работа не ми харесва.

Той се спря до Барни и добави:

— Ние живеем в пустинята, Майерсън. Постоянно виждаме миражи — кораби, посетители и свръхестествени форми на живот. Това е един от тях — този тип не е тук, нито пък корабът му.

— Те вероятно са на шестстотин мили оттук — добави Тод Морис. — Това е оптичен феномен. Ще свикнеш.

— Но вие ме чувате — отбеляза Палмър Елдрич. Високоговорителят звучеше гръмогласно, думите ехтяха в далечината. — Наистина съм тук и имам да върша работа с вас. Кой е главният в тази землянка?

— Аз — каза Норм Шайн.

— Ето визитката ми. — Елдрич протегна малка бяла картичка и Норм Шайн машинално понечи да я вземе. Картичката премина през пръстите му и падна върху пясъка. Елдрич се усмихна. Усмивката му беше студена и празна и сякаш всичко наоколо се отдръпна от мъжа, дори разреденият въздух. — Погледнете я.

Норм се наведе и изучи визитката.

— Точно така — каза Елдрич. — Дойдох, за да подпиша договор с вашата група. За доставянето на…

— Спестете си речта за това, че доставяте онова, което Бог само обещава — прекъсна го Норм Шайн. — Кажете ни само каква е цената.

— Около една десета от стойността на продукцията на конкуренцията. И има много по-голяма ефективност — няма да се нуждаете дори от макети.

Елдрич като че ли говореше предимно на Барни, но заради изкуствените му очи не беше възможно да се определи накъде гледа.

— Как ви се струва Марс, мистър Майерсън?

— Страшно весело е тук — отвърна Барни.

— Снощи, когато Алън Фейн долетя от глупавия си сателит, за да се види с вас… за какво си говорихте? — попита Елдрич.

— По работа — отвърна Барни рязко.

Той се опитваше да мисли бързо, но явно не успяваше. От високоговорителя вече долиташе следващия въпрос:

— Така че вие все още работите за Лео. Всъщност, идването ви тук е организирано специално, и то точно преди да започнем да разпространяваме Чю-Зет. Защо? Имате някаква идея как да ни спрете? Във вашия багаж нямаше никакви пропагандни материали, никакви брошури, само обикновени книги. Може би се готвите да пускате слухове? Устна пропаганда. Какво представлява Чю-Зет, мистър Майерсън? Опасен ли е при редовна употреба?

— Не знам. Чакам момента, в който ще го опитам. И ще разбера.

— Ние всички чакаме този момент — каза Фран Шайн. Тя държеше купчина трюфелови кожи, готова да плати незабавно. — Можете ли да ни продадете Чю-Зет още сега, или ще трябва да чакаме още?

— Мога да ви продам Чю-Зет още сега — каза Елдрич.

Люкът на кораба се отвори с трясък. От него изскочи самоходна количка, която се понесе бързо към тях. Тя спря на около ярд и от нея в краката им изпадна кашон, опакован в познатата кафява хартия. Норм Шайн се наведе и го вдигна. Това не беше фантом и той внимателно го разопакова.

— Чю-Зет — възкликна Мери Риган слисано. — О, колко е много! Колко струва, мистър Елдрич?

— Общо пет кожи — отвърна Елдрич.

От автомата излезе малко чекмедже, с размер точно колкото да побере кожите.

След кратка препирня колонистите достигнаха до съгласие. Петте кожи бяха сложени в чекмеджето, което веднага се затвори. Автоматът се обърна и веднага се прибра обратно в кораба. Палмър Елдрич — безтелесен, белокос и огромен, остана на мястото си. „Изглежда всичко това го забавлява — помисли си Барни. — Елдрич не се вълнува от тайните планове на Лео Бълеро. Смята се за неуязвим.“

Тези мисли го потиснаха и той тръгна самотен към малкото парче изчистена земя, където евентуално щеше да бъде градината му. Обърна гръб на колонистите и Елдрич и включи автоматичната земекопачка, която започна да бръмчи и трещи, поглъщайки пясъка с голяма трудност. Барни се зачуди докога ли ще работи машината. И по какъв начин могат да се намерят резервни части тук, на Марс. Може би нямаше резервни части и колонистите се отказваха да се занимават с повредените автомати?

Зад гърба му се чу гласът на Палмър Елдрич:

— А сега, мистър Майерсън, можете да си дъвчете до края на живота ви.

Барни неволно се обърна, защото това вече не беше фантом. Палмър Елдрич най-накрая беше излязъл от кораба.

— Точно така — отвърна Барни. — И нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие.

Той продължи да се опитва да поправи земекопачката. След малко се обърна и попита Елдрич:

— Къде трябва да се отиде на Марс, за да ти поправят техниката? ООН грижат ли се за тези неща?

— Откъде да знам? — отвърна Елдрич.

Една част от автоматичната земекопачка се откъсна и остана в ръцете на Барни. Той я подържа, преценявайки теглото й. Частта приличаше на метална отливка и беше тежка. Барни си помисли: „Бих могъл да го убия с това. Точно тук, в този момент. Дали това ще е задоволителен изход от ситуацията? Никакъв токсин, предизвикващ тежка форма на епилепсия, никакви съдебни процеси… Но ще последва отплата. Ще надживея Елдрич само с няколко часа.

Но не си ли струва въпреки това?“

Той се обърна. И тогава събитията се развиха толкова бързо, че той дори не беше сигурен дали е видял какво точно се е случило. От паркирания кораб излетя лазерен лъч и Барни усети силен тласък, тъй като лъчът бе уцелил металната част в ръцете му. В същия момент Палмър Елдрич отскочи ловко назад с наподобяващо на танц движение, политайки нагоре като балон при слабата марсианска гравитация. Барни не повярва на очите си — Елдрич летеше, оголил стоманените си зъби и размахващ изкуствената си ръка, а тялото му бавно се въртеше. После се понесе към кораба, сякаш го теглеха с невидима нишка, и изчезна вътре. Чу се звукът от затварящия се люк и той вече беше вътре — на сигурно място.

— Защо той направи това? — попита Норм Шайн, изпълнен с любопитство. — Какво се случи, за Бога?

Барни не отговори. Треперещите му ръце изпуснаха останките от парчето метал на земята. Щом докоснаха почвата, те се разпаднаха на прах.

— Елдрич и Майерсън имаха някакъв спор — каза Тод Морис. — И явно не можаха да се разберат.

— Във всеки случай си имаме Чю-Зет — каза Норм. — Майерсън, в бъдеще по-добре стой далече от Палмър Елдрич. Нека аз да уреждам сделките. Ако знаех, че това е защото си служител на Лео Бълеро…

— Бивш служител — прекъсна го Барни машинално и се върна при повредената земекопачка. Първият му опит да убие Палмър Елдрич се оказа неуспешен. Дали някога щеше да има нов шанс?

Всъщност беше ли имал някакъв шанс сега?

Реши, че отговорът и на двата въпроса е „не“.

 

 

По-късно същия следобед колонистите от „Чикън Покс Проспектс“ се събраха, за да пробват Чю-Зет заедно. Обстановката беше напрегната и тържествена. Никой не каза нито дума, докато разопаковаха наркотика и си го разпределяха.

— Пфу! — възкликна Фран Шайн с кисела физиономия. — Вкусът му е отвратителен.

— Вкусът, голяма работа! — изрече Норм нетърпеливо и сложи парчето в устата си. — Определено си права. Има вкус на изгнили гъби.

Той преглътна храбро и продължи да дъвче. В следващия миг издаде гърлен звук — явно му се повдигаше.

— Да правим това без макет… — каза Хелън Морис. — Къде ли ще се озовем? Просто където и да е? Страх ме е… Заедно ли ще бъдем? Сигурен ли си, Норм?

— Кого го е грижа? — попита Сам Риган, дъвчейки.

— Погледнете ме — каза Барни Майерсън.

Те го погледнаха с любопитство. Нещо в тона му ги накара да го послушат.

— Слагам Чю-Зет в устата си — изрече Барни и направи точно каквото беше казал. — Видяхте как го направих, нали?

Започна да дъвче.

— Сега го дъвча.

Сърцето му биеше учестено. „Господи — помисли си той, — ще успея ли да се измъкна от тази история невредим?“

— Да, виждаме те — кимна Тод Морис. — И какво от това? Смяташ да избухнеш, да полетиш нагоре като Елдрич или какво?

Той също беше започнал да дъвче своя дял. Барни видя, че всички дъвчеха, и седмината. Той затвори очи.

Когато ги отвори, видя навеждаща се над него жена.

— Попитах те искаш ли още един „Манхатън“ или не — каза тя. — Защото ако искаш, трябва да взема от охладителя още лед.

— Емили — каза той.

— Да, скъпи — изрече тя язвително. — Всеки път, когато произнесеш името ми по този начин знам, че възнамеряваш да ми прочетеш още една от своите лекции.

Емили седна на страничната облегалка на дивана срещу Барни и поглади ярката си, ръчно изработена мексиканска пола със синьо-бели ивици, която й беше подарил за Коледа.

— Готова съм — каза тя.

— Никакви лекции — отвърна Барни.

„Наистина ли правя това? — запита се той. — Постоянно изнасям тиради?“ Изправи се замаяно на крака. Виеше му се свят и се хвана за нощната лампа, за да не падне.

Емили го изгледа и каза:

— Как си се нафиркал!

Нафиркал. Не беше чувал тази дума от времето на колежа. Отдавна беше излязла от употреба, но Емили, естествено, я използваше.

— Сега се казва „отрязал си се“ — каза той, колкото се може по-членоразделно. — Можеш ли да го запомниш? Отрязал си се.

Той тръгна, залитайки, към кухненския шкаф, където държаха алкохола.

— Отрязал си се — повтори Емили и въздъхна. Изглеждаше тъжна. Той забеляза това и се зачуди каква ли е причината.

— Барни — каза тя, — не пий толкова много, а? Както искаш го наречи — нафиркал, отрязал, едно и също е. Мисля, че аз съм виновна. Пиеш толкова много, защото съм неподходяща за теб.

Тя потърка за момент дясното си око с кокалчето на пръста си — добре познат, досаден тик.

— Въпросът не е в това, че си неподходяща — каза той. — Просто имам високи критерии.

„Научили са ме да очаквам прекалено много от останалите — помисли си той. — Да очаквам, че те ще са толкова почтени и решителни, колкото съм и аз, а няма да са немарливи и да се ръководят от емоциите си, неспособни на самоконтрол.

Но пък тя е художник. Или поне за такава се води. Бохем. Този начин на живот й е по-близък. Артистичният начин на живот на творците без талант.“

Той се зае да си приготви следващата напитка, този път бърбън със сода, без лед. Приготви я направо в бутилката, игнорирайки чашите.

— Когато си правиш напитката по този начин — каза Емили, — знам, че си ядосан и ще започне скандал. Мразя това.

— Тогава се махни оттук — каза той.

— Да те вземат дяволите! — извика Емили. — Не искам да се махам оттук! Не можеш ли просто — тя направи безпомощен жест — да бъдеш малко по-мил и по-великодушен? Да се научиш да не обръщаш внимание на… — Гласът й заглъхна и тя добави едва чуто: — …Моите слабости?

— Но аз не мога да не ги забелязвам, колкото и да ми се иска — отвърна той. — Мислиш ли, че искам да живея с човек, който не довежда нито едно от започнатите неща до края? Например, когато… О, по дяволите!

Каква беше ползата от този разговор? Емили така или иначе нямаше да се промени, тя беше чисто и просто неудачница. Нейната представа за добре прекаран ден се свеждаше до излежаване, размотаване, занимания с маслени бои, напомнящи по цвят екскременти, или ровене по цели часове в голямо парче мазна сива глина. А междувременно…

Времето им изтичаше. И целият свят, включително и служителите на мистър Бълеро, особено неговите модни консултанти, израстваха и се развиваха, достигайки разцвета на възможностите си. „Никога няма да стана моден консултант в Ню Йорк — помисли си той. — Винаги ще си остана забутан тук, в Детройт, където не се случва нищо, абсолютно нищо ново.

Ако можех да заема длъжността моден консултант в Ню Йорк… Животът ми щеше да придобие някакъв смисъл. Щях да бъда щастлив, защото щях да се занимавам с работа, при която да използвам напълно способностите си. Какво друго бих могъл да желая, по дяволите? Нищо, това е всичко, което искам.“

— Излизам — каза той на Емили, остави чашата, отиде до шкафа и си взе палтото.

— Ще се върнеш ли преди да си легна? — Тя го изпрати с тъжен вид до вратата на апартамента им в кооперация 11139584 — смятано според отдалечеността от центъра на Ню Йорк — където те живееха вече две години.

— Ще видим — каза той и отвори вратата.

Пред апартамента стоеше някаква фигура — висок белокос мъж с издадени напред стоманени зъби, неподвижни очи без зеници и блещукаща изкуствена ръка, подаваща се от десния ръкав на дрехата му.

— Здрасти, Майерсън — кажа мъжът и се усмихна. Стоманените му зъби проблеснаха.

— Това е Палмър Елдрич — каза Барни на Емили. — Виждала си снимките му в домашните вестници. Онзи изключително известен едър индустриалец.

Естествено, веднага бе разпознал Елдрич.

— Искахте да ме видите, така ли? — попита неуверено Барни. Всичко беше много странно, сякаш вече се беше случвало, но по друг начин.

— Може ли да поговоря за малко със съпруга ви? — обърна се Елдрич към Емили с необичайно мек глас. Той направи жест с ръка и Барни излезе от апартамента. Вратата изщрака зад гърба му — Емили послушно я беше затворила. Сега Елдрич имаше мрачен вид. Когато заговори, вече не се усмихваше, нито пък тонът му беше мек:

— Майерсън, вие не използвате времето си рационално. Не правите нищо, само повтаряте миналото. Каква е ползата, че ви продавам Чю-Зет? Вие сте извратен. Никога не съм виждал подобно нещо. Давам ви още десет минути, а после ще ви върна обратно в „Чикън Покс Проспектс“, където ви е мястото. Така че е най-добре да решите страшно бързо какво искате, ако изобщо разбирате нещо.

— Какво, по дяволите, е Чю-Зет? — попита Барни.

Палмър Елдрич вдигна изкуствената си ръка и го бутна със страшна сила. Барни залитна.

— Хей — извика слабо той, опитвайки се да се противопостави на чудовищния натиск. — Какво…

Изведнъж усети, че лежи по гръб. Главата го болеше и кънтеше. Той с усилие отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху околната обстановка. Постепенно дойде на себе си и установи, че е облечен с пижама, но не неговата — никога по-рано не я беше виждал. Дали не беше в нечие чуждо жилище, облечен в чужди дрехи? На някой друг човек?

Изпаднал в паника, той огледа леглото и завивките. До него…

Видя непозната девойка, която спеше и дишаше леко през устата си — имаше разрошена и бяла като памук коса и голи, гладки рамене.

— Закъснявам — каза той с дрезгав, почти неузнаваем глас.

— Не, не закъсняваш — промърмори момичето, без да отваря очи. — Отпусни се. Можем да стигнем оттук до работата за… — Тя се прозина и отвори очи. — Петнайсет минути.

Усмихна се на Барни. Неговото безпокойство я развесели.

— Винаги казваш това, всяка сутрин. Отиди да направиш кафе. Пие ми се кафе.

— Разбира се — каза той и се измъкна изпод завивките.

— Мистър Заек — каза момичето подигравателно. — Толкова си изплашен. Притесняваш се за мен, за работата си… и винаги бързаш за някъде.

— Господи — каза той. — Аз се отказах от всичко.

— От всичко?

— От Емили. — Той погледна към момичето, Рони еди коя си, и към спалнята й. — И сега нямам нищо.

— Ами чудесно — подхвърли тя саркастично. — Може би сега ще ти кажа нещо приятно и ще се почувстваш по-добре.

— И аз направих това именно сега, а не преди години — продължи Барни. — Точно преди Палмър Елдрич да дойде.

— Как би могъл Палмър Елдрич „да дойде“? Той е на легло в болница някъде около Юпитер или Сатурн. ООН го изпрати там веднага щом го извадиха от останките на разбития кораб.

Говореше надменно, но в гласа й се усещаше любопитство.

— Палмър Елдрич току-що беше при мен — каза Барни упорито.

„Трябва да се върна при Емили“ — помисли си той. Изправи се, събра дрехите си и препъвайки се, отиде в банята. Затвори вратата след себе си и бързо се обръсна и се облече. После излезе от банята и каза на момичето, което все още беше в леглото:

— Трябва да тръгвам. Не ми се сърди, длъжен съм да го направя.

Излезе без да закусва и се спусна до приземния етаж, излезе от сградата, застана под термозащитния навес и започна да се оглежда за такси.

Таксито — красив, блестящ нов модел — го закара почти мигновено до кооперацията на Емили. Той плати машинално, влезе бързо вътре и след няколко секунди вече се качваше нагоре. Струваше му се, че времето е спряло, всичко е застинало и го очаква, а той е единственият движещ се обект в един свят на неподвижни предмети.

Стигна до вратата на Емили и натисна звънеца.

Вратата се отвори и се появи някакъв мъж.

— Да?

Човекът беше тъмнокос, сравнително добре изглеждащ, с гъсти вежди и старателно сресана, леко къдрава коса. В ръцете си държеше сутрешния вестник. Зад гърба му се виждаше маса с чиниите от закуската.

— Вие сте… Ричард Хнат — каза Барни.

— Да. — Озадачен, Хнат го оглеждаше внимателно. — Познаваме ли се?

Появи се и Емили. Беше облечена със сив пуловер и зацапани дънки.

— Боже мой, това е Барни — възкликна тя. — Бившият ми мъж. Влизай!

Тя отвори широко вратата и Барни влезе. Емили явно се радваше да го види.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Хнат с равнодушен тон. Понечи да протегне ръка, но се отказа. — Кафе?

— Благодаря — отвърна Барни и седна на един от столовете, пред който нямаше прибори. — Слушай — каза той на Емили. Не можеше да чака, трябваше да й го каже още сега, нищо, че Хнат присъстваше. — Сгреших, че се разведох с теб. Бих искал да се оженим пак и да живея както преди.

Емили се засмя доволно по начина, който му беше добре познат. Не отговори нищо, а излезе, за да му донесе чаша и чинийка. Барни се зачуди дали изобщо ще му отговори. Тъй като беше мързелива по природа, за нея беше по-лесно просто да се засмее. „Господи“ — помисли си той и впери поглед право пред себе си.

Хнат седна срещу него и каза:

— Ние сме женени. Нима мислите, че само живеем заедно?

Лицето му беше помрачняло, но изглежда все още запазваше самообладание.

— Бракът може да се разтрогне — отвърна Барни, обръщайки се не към Хнат, а към Емили. — Ще се омъжиш ли отново за мен?

Той се изправи и колебливо направи няколко крачки към нея. В този момент тя се обърна и му подаде спокойно чашата и чинийката.

— О, не — каза тя, продължавайки да се усмихва. Гледаше го със съчувствие. Разбираше как се чувства той, знаеше, че не действа импулсивно. Но отговорът си оставаше отрицателен и той знаеше, че винаги ще бъде така. И то не защото тя го беше решила, а защото за нея изобщо не съществуваше реалността, в която живееше той. „Някога я зачеркнах — помисли си Барни. — Зачеркнах я от живота си, прекрасно съзнавайки какво върша — и ето го резултатът. Виждам, че, както се казва, хлябът, хвърлен във водата, се връща обратно, за да ме задуши. Напоеният с вода хляб, който ще заседне в гърлото ми така, че няма да мога нито да го преглътна, нито да го изкарам. И точно това съм заслужил. Аз създадох тази ситуация.“

Той се върна при масата и седна вдървено. Докато тя му сипваше кафе, той гледаше в ръцете й. „Някога те бяха на моята жена — помисли си Барни. — И аз се отказах от тях. Стремеж към саморазрушение. Желаел съм собствената си смърт. Това е единственото възможно задоволително обяснение. Или просто съм бил страшно глупав? Не, глупостта не може да обясни нещо толкова чудовищно, напълно съзнателно…“

— Как вървят нещата при теб, Барни?

— О, просто чудесно, по дяволите!

Гласът му трепереше.

— Чух, че живееш с много симпатично червенокосо момиче — каза Емили. Тя седна на мястото си и продължи да закусва.

— Това е вече минало — отвърна Барни. — Забравено е.

— Тогава с коя? — попита Емили небрежно.

„Тя си бъбри с мен като че ли съм някой стар приятел или съсед от друг апартамент в кооперацията — помисли си той. — Това е лудост! Как може тя… как може… да ме чувства по такъв начин? Невъзможно е. Това е само поза, опитва се да скрие нещо дълбоко в нея.“

— Страхуваш се, че ако се свържеш отново с мен, аз… пак ще те отблъсна — каза той на глас. — Парен каша духа. Но аз няма да го направя. Никога не бих направил отново подобно нещо.

— Съжалявам, че се чувстваш толкова зле, Барни — каза тя със същия небрежен тон. — Консултира ли се с психоаналитик? Някой ми каза, че те е видял да носиш куфар с психиатър навсякъде със себе си.

— Доктор Смайл — каза той, като си спомни. Вероятно го беше оставил в апартамента на Рони Фюгейт. — Нуждая се от помощ — каза той на Емили. — Има ли някакъв начин…

Барни млъкна. „Може ли да се промени миналото? — запита се той. — Очевидно не. Причините и следствията действат само в една посока и всичко случило се е необратимо. Така че каквото било — било, мога спокойно да си тръгна оттук.“

Барни се изправи на крака.

— Трябва да съм откачил — каза той на Емили и Ричард Хнат. — Съжалявам, още не съм се събудил напълно — тази сутрин съм много дезориентиран. Започна от момента на събуждането ми.

— Защо не изпиете едно кафе? — предложи Хнат. — А може би и нещо по-силно?

Лицето му вече не беше мрачно. И той, както и Емили, беше спокоен и равнодушен.

— Не разбирам — изрече Барни. — Палмър Елдрич ми каза да дойда тук.

А дали наистина беше така? Да, имаше нещо такова, той беше сигурен.

— Това трябваше да ми помогне, така си мислех — каза Барни безпомощно.

Хнат и Емили се спогледаха.

— Елдрич е в болница — подзе Емили. — Някъде…

— Нещо не е наред — каза Барни. — Елдрич трябва да е изгубил контрол над ситуацията. По-добре да го намеря, той ще ми обясни всичко.

Усети, че го обзема остър пристъп на паника.

— Довиждане — успя да каже и тръгна към вратата, опитвайки се да се измъкне колкото се може по-бързо.

— Почакайте — каза Ричард Хнат зад гърба му. Барни се обърна. Емили продължаваше да седи на масата с лека, застинала усмивка върху лицето си, и да пие кафе. От другата страна на масата седеше Хнат, вперил поглед към Барни. Едната ръка на Хнат — тази, с която държеше вилицата — беше изкуствена, и когато той поднесе към устата си парче яйце, Барни видя огромни, издадени напред стоманени зъби. Освен това Хнат беше белокос, с хлътнали бузи и с мъртви очи, и изглеждаше много по-голям, отколкото преди малко. Сякаш изпълваше цялата стая с присъствието си. Но това все още беше Хнат.

„Не разбирам“ — помисли си Барни и се спря на прага, без да излиза, нито да се връща в апартамента. Правеше точно това, което Хнат беше предложил — чакаше. „Не прилича ли на Палмър Елдрич? — запита се той. — От снимките…“ Да, той имаше изкуствена ръка, стоманени зъби и Дженсънови очи, но не беше Елдрич.

— Няма да е честно, ако не ви кажа — започна да говори Хнат, — че Емили държи на вас много повече, отколкото си личи по думите й. Знам, защото тя ми го е казвала. Много пъти.

Той погледна към Емили.

— Ти си човек с много силно чувство за дълг. Смяташ, че си длъжна да потискаш чувствата, които изпитваш към Барни и го правиш постоянно. Но забрави за дълга си. Не можеш да градиш един брак на такава основа. В него трябва да има повече непринуденост. Дори и ако смяташ, че не е морално… — Той направи неясен жест с ръка… — Е, да го кажем така: да ме отблъснеш… Дори и в такъв случай трябва да се изправиш смело лице в лице с чувствата си и да не ги прикриваш със самопожертвователна фасада. Именно по този начин си постъпила с Барни — позволила си му да те напусне, защото си смятала, че е твой дълг да не пречиш на кариерата му. И сега се държиш по същия начин, и отново грешиш. Бъди честна към себе си.

И в този момент, съвсем неочаквано, той се усмихна на Барни и намигна с едното от мъртвите си очи, като със сигнална лампичка.

Сега това беше Палмър Елдрич. Изцяло.

Обаче Емили, изглежда, не забелязваше това. Усмивката й беше посърнала, изглеждаше смутена, разстроена и ядосана, и гневът й нарастваше с всяка изминала секунда.

— Направо ме вбесяваш — каза тя на съпруга си. — Казах как се чувствам и не съм лицемерка. И не обичам да ме изкарват такава.

Мъжът, който седеше срещу нея, отвърна:

— Имаш само един живот. И ако искаш да го изживееш с Барни, вместо с мен…

— Не искам. — Тя го изгледа свирепо.

— Тръгвам си — каза Барни и отвори вратата на апартамента. Работата беше безнадеждна.

— Почакайте — каза Палмър Елдрич. Той стана и тръгна след него. — Ще ви изпратя до долу.

Двамата излязоха в коридора и тръгнаха към стълбището.

— Не се предавайте — каза Палмър Елдрич. — Не забравяйте, че това е първият път, в който взимате Чю-Зет. Ще имате и други шансове. В края на краищата, ще се получи.

— Какво, по дяволите, е Чю-Зет? — попита Барни.

 

 

Някъде близо до него познат женски глас повтаряше:

— Барни Майерсън. Ела на себе си.

Някой го разтърсваше. Той примижа и се огледа. До него беше клекнала Ан Хоторн, ръката й лежеше върху рамото му.

— Е, как беше? Дойдох тук и отначало не можах да намеря никого, после попаднах на вас — всички седяхте в кръг, напълно безчувствени. Ами ако бях инспектор на ООН?

— Ти ме събуди — каза той на Ан, осъзнавайки какво е направила. Изпитваше огромно съжаление и разочарование. Така или иначе „пренасянето“ беше свършило и нищо не можеше да се направи. Но той изпитваше непреодолимо желание да опита отново, колкото се може по-бързо. Всичко останало беше несъществено, дори момичето, приведено над него и неподвижните му съжители, налягали по пода.

— Наистина ли беше толкова хубаво? — попита Ан и съучастнически докосна джоба на палтото си. — Той беше и при нашата землянка. Онзи белокос, огромен мъж със странните зъби и очи.

— Елдрич. Или негово изображение.

Ставите го боляха, сякаш с часове беше стоял в неудобна поза. Но когато видя часовника си, установи, че са изминали няколко секунди, най-много минута.

— Елдрич е навсякъде — каза той на Ан. — Дай ми своя Чю-Зет.

— Не.

Той сви рамене, опитвайки се да скрие разочарованието си, острото, почти физическо усещане за загуба. Е, Палмър Елдрич щеше да се върне. Той със сигурност знаеше какъв е ефектът от действието на неговия препарат. Вероятно щеше да се върне още същия ден.

— Разкажи ми — помоли Ан.

— Това е илюзорен свят, в който Елдрич заема ключовата позиция на божество — каза Барни. — Той ти дава шанс да извършиш това, което никога не си можел да направиш — пресъздава миналото такова, каквото би трябвало да бъде. Но това е трудно дори за него. Отнема време.

Той млъкна и започна да разтрива челото си.

— Искаш да кажеш, че той не може — и ти не можеш — просто с едно махване на ръката да получиш всичко? Както става в сънищата?

— Преживяването е коренно различно от сънищата.

„Много по-лошо от сън е — помисли си той. — По-скоро прилича на ад. Да, точно такъв трябва да е адът: вечен и неизменен.“ Само дето Елдрич смяташе, че с много търпение и усилия може да го промени.

— Ако се върнеш там… — започна Ан.

— „Ако“? — Барни я изгледа. — Аз съм длъжен да се върна. Не успях да постигна нищо този път.

„Може да ми се наложи да се връщам там стотици пъти“ — помисли си той.

— Чуй ме. За Бога, дай ми дозата Чю-Зет, която ти си купила. Знам, че ще успея да я убедя. Елдрич е на моя страна, а той работи по въпроса. Точно сега тя е бясна, предложението ми я завари неподготвена…

Той млъкна, гледайки в Ан Хоторн. „Нещо не е наред — помисли си. — Защото…“

Едната ръка на Ан беше изкуствена. Пръстите от метал и пластмаса бяха само на няколко инча от него и той ги виждаше ясно. А когато вдигна поглед към лицето й, видя пустота, дълбока като космическата бездна, от която беше дошъл Елдрич. Мъртвите очи бяха изпълнени с космическото пространство отвъд познатите, посещавани светове.

— Можеш да получиш повече по-късно — изрече Ан спокойно. — Един сеанс на ден ти е достатъчен. — Тя се усмихна. — Иначе ще ти свършат кожите и няма да можеш да си купуваш Чю-Зет, и какво ще правиш тогава, по дяволите?

Разкошните й стоманени зъби проблеснаха.

 

 

Останалите колонисти около него се пробуждаха със стонове и бавно идваха на себе си. Надигаха се, мърморейки си нещо и се опитваха да се ориентират в обстановката. Ан беше изчезнала някъде. Барни успя да се изправи на крака без чужда помощ. „Кафе — помисли си той. — Обзалагам се, че е отишла да направи кафе.“

— Иха! — възкликна Норм Шайн.

— Къде бяхте? — попита Тод Морис. Той се изправи, олюлявайки се и помогна на жена си Хелън да стане. — Аз се върнах в юношеските си години, когато учех в гимназията и беше първата ми среща… първата ми успешна среща, нали разбирате?

Той погледна неспокойно към Хелън.

— Това е много по-добро от Кен-Ди — каза Мери Риган. — Безкрайно по-добро. О, само ако можех да ви разкажа какво правих… — Тя се изкикоти неловко. — Но не мога.

И после се изчерви.

Когато се озова в стаята си, Барни Майерсън заключи вратата и извади ампулата с токсина, която му бе дал Алън Фейн. Държеше я в ръка и си мислеше: „Сега е моментът. Но… дали сме се върнали обратно? Дали това, което видях, беше само остатъчен образ на Елдрич, наложен върху Ан? Или сме в реалност, отразяваща нашата действителна ситуация, не само мое видение, но и на всички останали?“

Ако беше така, не биваше да гълта токсина. Инстинктът му го подсказваше.

Въпреки това той отвори ампулата.

От вътрешността й се чу тих, немощен глас:

— Ти си под наблюдение, Майерсън. И ако си замислил някаква хитрост, ще се наложи да се намесим. Ще бъдеш наказан сурово. Съжалявам.

Той сложи отново капачката на ампулата и я завинти с треперещи пръсти. Вдигна я към очите си и я погледна — тя беше празна!

— Какво е това? — попита Ан. Стоеше на вратата на кухнята на неговото отделение от землянката. Беше намерила отнякъде престилка и си я бе сложила. Без да сваля поглед от ампулата в ръката му, тя попита отново: — Какво е това?

— Бягство — процеди той през стиснатите си зъби. — От онова.

— От какво по-точно? — Тя изглеждаше нормално, всичко при нея си беше на мястото. — Имаш вид на тежко болен, Барни, наистина. На какво се дължи, страничен ефект от Чю-Зет?

— Махмурлук.

„Нима Палмър Елдрич е там, вътре?“ — запита се той, разглеждайки затворената ампула. Повъртя я малко в дланта си, а после попита:

— Има ли някакъв начин да се свържа със сателита на Фейн?

— О, мисля, че да. Мисля, че просто трябва да поръчаш видеоразговор или каквото използват тук за…

— Отиди да помолиш Норм Шайн да поръча разговор за мен — каза той.

Ан излезе послушно. Вратата се затвори след нея.

Барни веднага извади от скривалището под готварската печка кодовата книга, която му бе дал Фейн. Съобщението трябваше да бъде кодирано.

Всички страници на книгата бяха празни.

„Значи просто няма да го кодирам — помисли си той. — Ще направя най-доброто, на което съм способен, макар че може и да се окаже недостъчно.“

Вратата се отвори. Влезе Ан и каза:

— Мистър Шайн поръчва разговор за теб. Казва, че колонистите постоянно се обаждат на Фейн, за да си поръчат някоя мелодия.

Тя излезе в коридора и Барни я последва. Отидоха в общата стая, където Норм Шайн седеше зад предавателя. Той обърна глава и каза:

— Шарлота е отсреща — искаш ли да говориш с нея?

— Не, само с Алън — отвърна Барни.

— Добре.

След малко Норман каза:

— Старият мошеник Ал вече е тук. Говори.

Той подаде микрофона на Барни. На малкия екран се появи веселото, добродушно лице на Алън Фейн.

— Новият ни съжител иска да говори с с вас — обясни Норм, взимайки за секунда микрофона от Барни. — Барни Майерсън, това е половината от екипа, който поддържа живота ни и здравия ни разум тук, на Марс. — След кратка пауза промърмори: — Господи, какво главоболие имам. Извинете ме!

Той освободи мястото зад предавателя и тръгна по коридора, залитайки.

— Мистър Фейн — изрече предпазливо Барни, — малко по-рано през деня говорих с Палмър Елдрич. Той спомена за срещата, която имахме с вас. Знаеше за нея, така че не виждам смисъл да…

— Каква среща? — попита студено Алън Фейн.

Известно време Барни не можа да каже нищо.

— Очевидно са ни заснели с инфрачервена камера — обади се той най-накрая. — Вероятно от минаващ отгоре сателит. Обаче съдържанието на разговора ни, изглежда, все още не…

— Вие сте луд — каза Фейн. — Аз не ви познавам и никога не съм разговарял с вас. Е, ще поръчвате ли някоя песен, или не?

Лицето му изразяваше незаинтересованост и отчужденост. Не създаваше впечатление, че се преструва.

— И не знаете кой съм аз? — попита Барни недоверчиво.

Фейн прекъсна връзката и видеоекранът опустя. Барни изключи предавателя. Не чувстваше нищо. Обзела го бе пълна апатия. Мина покрай Ан и излезе в коридора. Там се спря, извади пакет терански цигари — дали не беше последният? — и драсна клечка кибрит. „Елдрич прави с мен същото, което направи с Лео на Луната или на «Сигма 14-Б», или където и да се е случило това — помисли си той. — И в края на краищата, всички ние ще му паднем в ръцете. Точно по този начин. Като ни изолира. Външният свят вече изчезна. Поне за мен — Елдрич започна с мен.

А аз трябва да се боря с празна ампула, която може би някога е съдържала или изобщо не е съдържала рядко срещащ се, скъп токсин, нарушаващ дейността на мозъка, а сега съдържа единствено Палмър Елдрич. И то не целия него, а само гласа му.“

Огънят от кибритената клечка изгори пръстите му. Той не му обърна внимание.