Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (12)

12.

Разперил широко ръце, той се простираше от системата на Проксима Кентавър до самата Земя. И той не беше човек; този, който се бе завърнал, не беше човек. Притежаваше огромна власт. Можеше да победи смъртта.

Но това не го правеше щастлив, по простата причина, че беше сам. Така че веднага се опита да се справи с проблема. Положи огромни усилия, за да привлече и други към пътя, който следваше.

Един от тях беше Барни Майерсън.

— Майерсън — изрече той дружелюбно, — какво, по дяволите, имаш да губиш? Помисли си само: жената, която обичаш, я няма, скърбиш за миналото. Знаеш, че си избрал погрешен път в живота и никой не те е принуждавал да го правиш. И това не може да се поправи. Дори и да минат милиони години, няма да си върнеш това, което си изгубил по свое собствено желание. Следиш ли мисълта ми?

Никой не му отговори.

— И забравяш за едно нещо — продължи той, след като изчака малко. — Тя деградира в резултат на ужасната еволюционна терапия, с която се занимава в своите клиники онзи немски доктор от типа „бивш нацист“. Разбира се, тя беше достатъчно умна, за да прекъсне терапията веднага — всъщност, ако трябва да сме по-точни, съпругът й се сети — така че тя продължава да прави своите грънци и да ги продава, не е деградирала чак толкова много. Обаче… ти не би я харесал сега. Нали се сещаш, съобразява малко по-бавно, малко по-глупава е. Дори и да си я върнеш, няма да е като преди, ще бъде различно.

Той отново изчака. Този път получи отговор:

— Добре!

— Къде би искал да отидеш? — продължи той. — На Марс? Готов съм да се обзаложа, че там. Е, добре, тогава обратно на Тера.

— Не — отвърна Барни Майерсън. — Аз емигрирах доброволно. Дойде ми до гуша. Вече всичко свърши.

— Добре. Не на Тера. Нека да видим…

Той се замисли.

— Проксима. Никога не си виждал системата на Проксима и проксимианците. Аз съм мост, знаеш. Между двете системи. Те могат да идват тук, в Слънчевата система, чрез мен, когато си поискат, стига да им разреша. Но аз не им разрешавам. Макар че знаеш ли колко им се иска!

Той се изхили.

— Редят се на опашка. Както дечицата се редят в събота следобед за детско представление.

— Превърни ме в камък.

— Защо?

— Така няма да мога да чувствам — каза Барни Майерсън. — Никъде няма нищо, което да ми е интересно.

— Не искаш ли да станеш част от единен организъм заедно с мен?

Не последва отговор.

— Можеш да споделиш моите планове. Имам много, и са грандиозни — Лео е нищожен в сравнение с тях.

„Разбира се — помисли си той, — Лео скоро ще ме убие. Поне по мерките на реалността извън света на «пренасянето».“

— Ще те запозная с един от своите планове. От по-маловажните. Може и да те заинтригува.

— Съмнявам се — отвърна Барни.

— Смятам да стана планета.

Барни се разсмя.

— Мислиш ли, че това е смешно? — Обхвана го ярост.

— Мисля, че си луд — отвърна Барни. — Независимо дали си човек или същество от космическата бездна, ти си побъркан.

— Още не съм ти обяснил какво точно имам предвид — отвърна той с достойнство. — Исках да кажа, че смятам да стана всеки един от жителите на планетата. Знаеш ли коя планета имам предвид?

— Тера.

— По дяволите, не. Марс.

— Защо Марс?

— Защото Марс… — Той замълча, опитвайки се да намери подходящите думи. — Той е нов свят. Неразвит. Пълен с възможности. Смятам да бъда всеки от колонистите, който отива да живее там. Ще поведа тяхната цивилизация. Ще стана тяхната цивилизация.

Не получи отговор.

— Е, хайде. Кажи нещо.

— Как става така, че можеш да бъдеш толкова много неща, включително цяла планета, а аз не мога да стана дори табелка на стената на моя кабинет в „П. П. Макети“?

— Хм — отвърна той смутено. — Е, добре, добре. Ако искаш, можеш да бъдеш тази табелка. Какво ме интересува, по дяволите? Стани каквото щеш — ти взе наркотика, имаш право да бъдеш каквото си пожелаеш. Разбира се, няма да е реално. Това е истината. Ще ти разкрия най-голямата тайна: всичко това са халюцинации. Изглеждат като реалност само заради някои пророчески аспекти на преживяването, като в сънищата. Бил съм в милиони от тези така наречени „светове на пренасянето“, виждал съм ги всичките. И знаеш ли какво представляват? Нищо. Същото е като при лабораторния плъх, който получава отново и отново електрически импулси, възбуждащи определени участъци на мозъка му. Това е отвратително.

— Разбирам — каза Барни Майерсън.

— И въпреки че знаеш това, искаш да изживееш живота си в един от тях?

— Разбира се — отвърна Барни след кратък размисъл.

— Добре! Ще те превърна в камък и ще те сложа на брега на морето. Можеш да лежиш там и да слушаш вълните няколко милиона години. Това би трябвало да те задоволи.

„Проклет глупак — помисли си той с ярост. — Камък! Господи!“

— Мозъкът ми е промит, нали? — попита изведнъж Барни. За пръв път от началото на разговора в гласа му се долавяше силна нотка на съмнение. — Това ли искат проксимианците? За това ли са те изпратили тук?

— Никой не ме е изпращал. Появих се тук по собствена воля. По-добре е, отколкото да живееш в празната бездна между звездите. — Той се изхили. — А че мозъкът ти е промит, няма съмнение — нали искаш да си камък? Чуй ме, Майерсън, ти всъщност не искаш да си камък, нали? Всъщност това, което искаш, е да умреш.

— Да умра?

— Искаш да кажеш, че не го знаеше? — попита недоверчиво той. — О, стига!

— Не, не го знаех.

— Това е много лесно, Майерсън. Ще те пренеса в свят, в който ти ще бъдеш гниещ труп на куче в някоя канавка. Помисли си само какво облекчение ще бъде за теб. Ти ще се превърнеш в мен, Майерсън, и Лео ще те убие. Това мъртво куче, Майерсън, този труп в канавката.

„А аз ще продължа да живея — помисли си той. — Това ще бъде моят подарък за теб и не забравяй, че английската дума за «подарък»^[1] на немски означава отрова. Ще ти позволя да умреш вместо мен след няколко месеца и паметникът на «Сигма 14-Б» ще бъде построен, но аз ще продължавам да живея в твоето тяло. Когато се върнеш от Марс, за да постъпиш отново на работа в «П. П. Макети», това всъщност ще бъда аз. Така ще избегна гибелта, която ми е отредена.“

Всичко беше толкова просто!

— Е добре, Майерсън. — Той беше уморен от разговора и се ориентираше към приключването му. — Смело напред, както се казва. Можеш да смяташ, че съм те оставил на мира, вече не сме част от един и същ организъм. Пътищата ни се разделят, точно както искаше. Ти се намираш на кораба на Конър Фрийман, който излита от Венера, а аз се връщам на Марс, в „Чикън Покс Проспектс“. Имам добре развиваща се зеленчукова градина и мога да започна да живея с Ан Хоторн когато си пожелая. Лично за мен това е прекрасен живот. Надявам се и твоят да ти хареса толкова.

В следващия момент той се озова на Марс.

Стоеше в кухнята на своя апартамент в „Чикън Покс Проспектс“ и си пържеше местни гъби. Въздухът ухаеше на масло и подправки, а от всекидневната долитаха звуци от магнетофона му, на който свиреше симфония на Хайдн. „Спокойно е — помисли си той със задоволство. — Точно това ми трябваше, малко спокойствие и тишина. В края на краищата, аз съм свикнал на това там, в междузвездното пространство.“

Той се прозина, протегна се и каза:

— Направих го.

Седнала във всекидневната, Ан Хоторн вдигна поглед от домашния вестник, издаван от новинарска служба, която се намираше на един от сателитите на ООН, и попита:

— Какво си направил, Барни?

— Сложих точно необходимото количество подправки — отвърна ликуващо той и си помисли: „Аз съм Палмър Елдрич и съм тук, а не там. Ще оцелея след нападението на Лео и ще се наслаждавам на живота тук по начин, на който Барни не е способен.

Да видим какво ще предпочете, когато бойните оръдия на Лео разбият търговския му кораб на парчета. Ще прекара последните мигове от живота си в горчиво съжаление.“

 

 

Барни Майерсън примижа от ярката светлина над главата му. Миг по-късно осъзна, че се намира в космически кораб. Помещението, в което се намираше, изглеждаше като комбинация от спалня и гостна, но той забеляза, че всички мебели са завинтени за пода. Освен това гравитацията беше необичайна. Явно беше изкуствено създадена и не съвпадаше със земната.

В стаята имаше и илюминатор. Не беше по-голям от пчелна восъчна пита, но въпреки това през дебелия слой пластмаса се виждаше пустотата на космическото пространство. Той се приближи, за да погледне по-добре. По-голямата част от панорамата беше изпълнена с ослепителното Слънце и Барни се пресегна машинално, за да включи филтъра. И тогава видя ръката си. Своята изкуствена, метална, прекрасно изработена ръка.

Веднага излезе от каютата и тръгна по коридора. След малко достигна до заключената врата на командната зала. Почука по нея с металните кокалчета на ръката си и след известно време масивната врата се отмести встрани.

— Да, мистър Елдрич? — попита младият русокос пилот, покланяйки се с уважение.

— Искам да изпратите съобщение — каза Барни.

Пилотът извади химикалка и я поднесе към бележника, закрепен на края на таблото за управление.

— До кого, сър?

— До мистър Лео Бълеро.

— До Лео… Бълеро — повтори пилотът, докато пишеше. — На Тера ли трябва да бъде предадено, сър? Ако е така, то…

— Не, Лео е някъде наблизо, в собствения си кораб. Кажи му…

Той замълча и се замисли.

— Искате ли да говорите с него, сър?

— Не искам да ме убие — отвърна той. — Точно това искам да му кажа. То засяга и теб. И всички останали, които се намират на борда на този бавен кораб, тази идиотски огромна мишена.

„Безнадеждно е — помисли си той. — Някой от организацията на Феликс Блау, който предвидливо се е намирал на Венера, ме е видял на борда на този кораб. Лео знае, че съм тук и това е краят.“

— Искате да кажете, че конкурентите в бизнеса могат да бъдат чак толкова жестоки? — попита пилотът смаяно. Беше пребледнял.

В командната зала влезе дъщеря му Зоя. Носеше широка рокля и кожени пантофи.

— Какво става? — попита тя.

— Лео е наблизо — отвърна той. — Има въоръжен кораб и подкрепата на ООН. Попаднахме в капан. Не трябваше да идваме на Венера. Хепбърн-Гилбърт също е замесен. — Барни се обърна към пилота и каза: — Опитай се да го разубедиш. Аз се връщам в каютата си.

„Тук не мога да направя нищо“ — помисли си той и тръгна към изхода.

— По дяволите — каза пилотът, — поговорете вие с него. Той преследва вас.

Стана от мястото си и демонстративно се отдалечи.

Барни Майерсън въздъхна, седна и включи корабния предавател. Настрои го на честотата за извънредни ситуации, взе микрофона и каза:

— Лео, мръсник такъв. Добра се до мен. Подмами ме тук и сега съм в ръцете ти. На теб и на проклетата ти флота, която ме дебне още отпреди да се върна от Проксима. Ти ме водиш още от старта. — В момента беше повече разгневен, отколкото изплашен. — На този кораб нямаме никакви средства за защита. Готвиш се да стреляш в невъоръжена мишена. Това е товарен кораб.

Млъкна, опитвайки се да измисли какво друго да каже. „Дали да не му кажа — помисли си той, — че съм Барни Майерсън и че Елдрич никога няма да бъде хванат и убит, защото постоянно ще се прехвърля от едно тяло в друго? И че всъщност Лео ще убие някого, когото познава и обича?“

— Кажи нещо — обади се Зоя.

— Лео — каза той в микрофона, — позволи ми да се върна обратно на Проксима. Моля те.

Зачака, заслушан в статичния шум, идващ от високоговорителите.

— Добре — каза той най-накрая. — Отказвам се от думите си. Никога няма да напусна Слънчевата система и ти никога няма да можеш да ме убиеш, дори с помощта на Хепбърн-Гилбърт, или на останалите от ООН, които са в съюз с теб.

Обърна се към Зоя и каза:

— Е, как беше това? Доволна ли си? — Пусна микрофона и той издрънча. — Аз съм дотук.

Първият изстрел на лазерното оръдие почти раздели кораба на две.

Барни Майерсън падна на пода на командната зала. Слушаше свистенето на пробудилите се за кратко аварийни въздушни помпи и си мислеше: „Получих това, което исках. Или поне това, което Палмър каза, че искам. Смърт.“

А извън кораба модерният изтребител на Лео Бълеро, произведен от ООН, маневрираше, за да заеме позиция за втория, решаващ изстрел. Барни видя пламъка на дюзите му на екрана пред пилотското кресло. Наистина беше много близо.

Барни Майерсън лежеше на пода и чакаше смъртта.

В следващия момент осъзна, че се намира в землянката на Марс и Лео Бълеро идва към него.

Заинтригувана, Ан Хоторн стана от креслото и каза:

— Значи вие сте Лео Бълеро. Имам много въпроси към вас, всичките свързани с вашия продукт Кен-Ди…

— Аз не произвеждам Кен-Ди — отвърна Лео. — Категорично възразявам против този слух. Никое от търговските ми предприятия не е незаконно и в най-малка степен. Слушай, Барни, изпи ли… — Той се наведе над Барни Майерсън и прошепна дрезгаво: — Сещаш се какво.

— Ще изляза за малко — каза Ан с разбиране.

— Няма нужда — изсумтя Лео и се обърна към Феликс Блау, който кимна. — Знам, че работиш за Блау.

Той се обърна отново към Барни Майерсън и го побутна ядосано.

— Не мисля, че го е взел — промърмори той, сякаш на себе си. — Ще го претърся.

Той започна да рови из джобовете на Барни, после пребърка и ризата му.

— Ето я! — Измъкна ампулата с токсина, отвинти капачката и погледна вътре. Обърна се към Блау и изрече с отвращение: — Пълна е. Ето защо Фейн не е получил никакво съобщение от него. Той се е отказал.

— Не съм се отказал — възрази Барни и си помисли: „Бях далече. Не можеш ли да го кажеш?“ — Чю-Зет. Бях много далече.

— Да, нямало те е около две минути — изрече Лео с презрение. — Дойдохме тук веднага след като се беше заключил. Един тип — Норм някой си — отключи стаята с универсалния си ключ. Изглежда, той е главният в тази землянка.

— Но не забравяйте — обади се Ан, — че субективното усещане за време след употребата на Чю-Зет не съвпада с реалното. За него може да са минали часове или дори дни. — Тя погледна към Барни със съчувствие. — Нали?

— Аз умрях — каза Барни и се надигна. Гадеше му се. — Ти ме уби.

Настана гробна тишина.

— За мен ли говориш? — попита Феликс Блау най-накрая.

— Не — отвърна Барни.

Това нямаше значение. Поне докато не вземеше наркотика отново. Когато това станеше, щеше да настъпи краят. Палмър Елдрич щеше да оцелее и да победи. И точно това беше непоносимо. Не собствената му смърт — тя рано или късно щеше да дойде, — а фактът, че Палмър Елдрич щеше да стане безсмъртен. „Смърт — помисли си той, — нима не можеш да победиш… това нещо?“

— Чувствам се обиден — заяви Феликс Блау. — Какво означава това, че някой те е убил, Майерсън? По дяволите, ние те измъкнахме от комата. А пътуването дотук беше дълго и трудно, и според мен рисковано за моя клиент, мистър Бълеро. Това е регион, в който активността на Елдрич е голяма.

Той се огледа неспокойно и каза на Лео:

— Дай му да изпие този токсин и да се връщаме на Тера, преди да се е случило нещо ужасно. Имам лошо предчувствие.

Той тръгна към вратата на стаята.

— Ще го изпиеш ли, Барни? — попита Лео.

— Не.

— Защо?

Барни чувстваше огромна умора, но и някакво упорство.

— Животът ми означава твърде много за мен.

„Реших да спра с изкупването на вината — помисли си той. — Най-накрая.“

— Какво се случи с теб по време на „пренасянето“?

Барни се изправи на крака с огромно усилие.

— Няма да ти каже нищо — обади се Феликс Блау от вратата.

— Барни — каза Лео, — нямаме друг изход. Ще те измъкна от Марс, знаеш това. А кю-формата на епилепсията не е краят на…

— Губиш си времето — прекъсна го Феликс Блау и излезе в коридора. Там се спря и хвърли на Барни още един презрителен поглед. — Направи голяма грешка, като се довери на този тип.

— Той е прав, Лео — каза Барни.

— Никога няма да се измъкнеш от Марс — каза Лео. — Няма да си помръдна пръста да ти помогна да се върнеш на Земята. Каквото и да се случи оттук нататък.

— Знам.

— Обаче това изобщо не те вълнува. Ти смяташ да прекараш остатъка от живота си, дъвчейки този наркотик. — Лео го гледаше объркано.

— Напротив — отвърна Барни. — Никога вече няма да го опитам.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Ще живея тук — каза Барни. — Като колонист. Ще работя по градината си горе и ще върша всичко, което правят останалите.

Продължаваше да се чувства страшно уморен, гаденето също не отминаваше.

— Съжалявам — каза той.

— Аз също — отвърна Лео. — И не мога да те разбера.

Той погледна към Ан Хоторн, но не получи отговор и от нея, сви рамене и тръгна към вратата. Застана на прага и понечи да каже още нещо, но се отказа и си тръгна заедно с Феликс Блау. Барни слушаше шума от изкачването им по стълбичката към изхода на землянката, докато най-накрая настъпи тишина. Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

След известно време Ан каза:

— А аз разбирам.

— Наистина ли?

Вкусът на водата беше приятен. Тя изми последните остатъци от Чю-Зет.

— Част от теб се е превърнала в Палмър Елдрич — каза тя. — И част от него се е превърнала в теб. Вие никога вече няма да можете да се отделите един от друг напълно. Винаги ще бъдете…

— Ти си се побъркала — каза той и се облегна на мивката от изтощение. Краката му все още едва го държаха.

— Елдрич получи от теб това, което искаше — каза Ан.

— Не — възрази той. — Защото се върнах твърде бързо. Трябваше да остана там още пет или десет минути. Когато Лео стреля втори път в този кораб, на него ще бъде Палмър Елдрич, а не аз.

„И именно затова няма защо да рискувам здравето си заради този необмислен, шантав и безнадежден план — помисли си той. — Този човек скоро ще бъде мъртъв… Или по-точно — това нещо.“

— Разбирам — каза Ан. — И ти сигурен ли си, че това бъдеще, което си видял набързо по време на „пренасянето“…

— Истинско е.

Защото по време на преживяването с наркотика той не беше напълно подвластен на нещата, които му се случваха.

Освен това имаше способности на ясновидец.

— И Палмър Елдрич също знае, че е истинско — каза Барни. — Той ще направи… прави всичко възможно, за да се измъкне. Но няма да успее. Не може.

„Или поне вероятно не може.“ Но това беше най-важната особеност на бъдещето: разнообразните, преплитащи се една с друга възможности. Той вече отдавна беше приел това за даденост и се бе научил интуитивно как да избира определени времеви линии. Затова и работеше при Лео.

— Но въпреки това Лео няма да направи нищо, за да ти помогне — каза Ан. — Няма да те вземе обратно на Земята. Нали разбираш колко сериозно е това? Разбрах по изражението на лицето му, че докато е жив, той няма…

— Земята — каза Барни. — Писнало ми е от нея.

Той също говореше сериозно, давайки си сметка какъв живот му предстои тук, на Марс.

Ако той беше достатъчно добър за Палмър Елдрич, щеше да е добър и за него. Защото Елдрич беше живял голям брой животи и независимо от това какъв беше — човек или някаква твар, — той притежаваше дълбока, истинска мъдрост. Сливането му с Елдрич по време на „пренасянето“ беше оставило дълбоки следи в Барни. Той усещаше, че носи в себе си частица от някакво всеобхващащо познание. Чудеше се дали и Елдрич не е получил нещо от него в замяна. „Дали съм знаел нещо, което е представлявало ценност за него? — запита се той. — Някакво предчувствие? Настроение, спомен или нещо друго?“

Добър въпрос. Барни реши, че отговорът е отрицателен. „Нашият противник — помисли си той — е нещо крайно отвратително и чуждо, което е овладяло един от членовете на расата ни по време на дългото пътуване между Тера и Проксима… Обаче въпреки това, то знаеше значително повече от мен за смисъла на нашия живот. Бродило е векове в празното пространство в очакване да срещне някоя форма на живот, която да овладее и в която да се превърне… Може би това е източникът на неговото познание — не опитът, а безкрайната самота. И в сравнение с него аз не знам нищо и не съм постигнал нищо.“

На вратата на стаята се показаха Норм и Фран Шайн.

— Е, Майерсън, как беше? Какво мислиш за Чю-Зет след втория път?

Те влязоха, очаквайки нетърпеливо отговора му.

— Няма да се продава — отвърна Барни.

— Аз не мисля така — каза разочаровано Норм. — Харесва ми много повече от Кен-Ди. Само дето… — Той се поколеба, намръщи се и погледна обезпокоено жена си. — През цялото време усещах нечие зловещо присъствие. Това разваля нещата. Естествено, бих се върнал пак…

— Мистър Майерсън изглежда уморен — прекъсна го Фран. — Можеш да му разкажеш подробностите после.

Норм Шайн изгледа Барни и каза:

— Ти си странна птица, Барни. Веднага след първия сеанс открадна дозата на това момиче, мис Хоторн, избяга и се заключи в жилището си, за да дъвчеш, а сега разправяш… — Той философски сви рамене. — Е, възможно е да си взел прекалено голяма доза наведнъж. Трябваше да си по-търпелив, човече. Лично аз смятам да пробвам отново. Внимателно, разбира се. Не като теб.

Млъкна и след малко добави на висок глас, сякаш за да си вдъхне увереност:

— Според мен стоката е добра.

— Освен усещането за нечие присъствие — каза Барни.

— Аз също го усетих — изрече Фран тихо. — И нямам намерение да опитвам Чю-Зет отново. Страхувам се. Не знам какво беше това, но се страхувам.

Тя потрепери и се притисна към мъжа си. Той машинално я прегърна през кръста.

— Не се страхувай от него — каза Барни. — То просто се опитва да живее, както и всички ние.

— Но то беше толкова… — започна Фран.

— Нещо толкова древно не може да не изглежда неприятно за нас — прекъсна я Барни. — Възрастта му е отвъд нашите представи. А това е чудовищно.

— Говориш така, сякаш знаеш какво е това — каза Норм.

„Да, знам — помисли си Барни. — Защото, както каза Ан, част от него сега е в мен. И ще бъде в мен още няколко месеца, докато не умре и не ми върне онази част от мен, която е станала чат от него. Така че, когато Лео го убие, ще преживея неприятни мигове. Чудя се как ли ще се чувствам.“

— Това нещо — каза той, обръщайки се към всички тях, и особено към Норм Шайн и жена му — си има име, което ще разпознаете, ако ви го кажа. Макар че то никога не е използвало това име за себе си. Ние го наричаме така. Изхождайки от опита си, дистанцирано, от хиляди години насам. Беше неизбежно рано или късно да се сблъскаме с него лице в лице. Без да ни разделя бездната на времето и пространството.

— Имаш предвид Бог — каза Ан Хоторн.

Барни реши, че не е необходимо да отговаря, само кимна леко.

— Но то е… зло — прошепна Фран Шайн.

— Това е само едната гледна точка — каза Барни. — Начинът, по който го възприемаме ние. Нищо повече.

„Още ли не мога да ви накарам да разберете? — запита се той. — Трябва ли да ви разказвам как то се опита да ми помогне, по негов собствен начин? Или че и то е подвластно на силите на съдбата, които властват над всички живи същества, включително и над нас самите.“

— Божичко — каза Норм. Нацупи разочаровано устни, едва ли не готов да ревне. За миг заприлича на измамено малко дете.