Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (8)

8.

Норм Шайн протегна ръка и каза сърдечно:

— Здравейте, Майерсън. Поздравявам ви официално от името на нашата землянка. Добре дошли… ъъъ… на Марс.

— Аз съм Фран Шайн — каза жена му, също здрависвайки се с Барни Майерсън. — Имаме доста спретната, стабилна землянка. Надявам се, че няма да ви се стори прекалено ужасна.

Тя добави, сякаш говореше на себе си:

— А само умерено ужасна.

Усмихна се, но Майерсън не отвърна на усмивката й. Той изглеждаше мрачен, уморен и потиснат, както повечето нови колонисти, които знаят, че са дошли да започнат нов, труден и безсмислен по своята същност живот.

— Не очаквайте да започнем да възхваляваме всичко тук — продължи Фран. — Това е работа на ООН. Ние не сме нищо повече от жертви, като вас самия. С тази разлика, че сме тук от известно време.

— Не изкарвай нещата толкова зле — предупреди я Норм.

— Но те са такива — възрази Фран. — Мистър Майерсън ги вижда и няма да повярва на никакви измишльотини. Нали, мистър Майерсън?

— Вероятно за момента някои малки илюзии няма да са излишни — каза Барни, докато сядаше на металната пейка до входа на землянката. Междувременно пясъкоходът, който го бе докарал, разтоварваше багажа му. Той гледаше равнодушно.

— Съжалявам — каза Фран.

— Може ли да си запаля? — Барни извади кутия терански цигари. Шайнови се вторачиха в ръцете му. Той се почувства виновен и им предложи по цигара.

— Пристигнахте в труден момент — обясни Норм Шайн. — Провеждаме важни дебати.

Той хвърли поглед към останалите.

— Тъй като вече сте член на нашата землянка, не виждам защо да не вземете участие в тях. В края на краищата те засягат и вас.

— Може би той ще… — обади се Тод Морис. — Знаете. Кажете му.

— Трябва да го накараме да се закълне да пази тайна — каза Сам Риган. — Нашата дискусия, мистър Гайерсън…

— Майерсън — поправи го Барни.

— …Беше за това какво да правим с наркотика Кен-Ди, който е старото и изпитано средство за пренасяне, за разлика от новия наркотик Чю-Зет, който още не сме пробвали. Обсъждахме дали да оставим Кен-Ди веднъж завинаги или…

— Изчакайте докато се спуснем долу — прекъсна го Норм Шайн и се намръщи.

Седналият на пейката до Барни Майерсън Тод Морис каза:

— С Кен-Ди е свършено. Прекалено трудно се намира, струва твърде много кожи и лично аз се уморих от Пърки Пат. Всичко е прекалено изкуствено, повърхностно и материалистично в… извинявам се, думата, която използваме тук, е… — Той се впусна в дълги обяснения: — Вижте, този апартамент, колите, слънчевите бани на плажа, елегантните дрехи… Ние им се наслаждаваме за известно време, но това не е достатъчно, за да удовлетвори нематериалните ни нужди. Разбирате ли ме, Майерсън?

— Е, добре — намеси се Норм Шайн. — Мистър Майерсън не може да проумее това, той все още не е преминал през изпитанията, на които сме били подложени ние. Може би ще разбере всичко, когато се сблъска с трудностите.

— Като нас — съгласи се Фран. — Както и да е, още не сме гласували. Не сме решили какво ще купуваме и ще употребяваме оттук нататък. Мисля, че трябва да позволим на мистър Майерсън да пробва и двата наркотика. Или вие вече сте опитвали Кен-Ди, мистър Майерсън?

— Опитвал съм — отвърна Барни, — но много отдавна. Толкова отдавна, че почти нищо не си спомням.

Лео му беше давал и му бе предлагал още повече, колкото си поиска. Но Барни бе отказал. Просто не му харесваше.

— Пристигате в напрегнат момент в нашата землянка — каза Норм Шайн. — Страхувам се, че ще ви въвлечем в нашата дискусия, но свършваме запаса си от Кен-Ди. Или трябва да се запасим отново, или да преминем на другия наркотик. Моментът е критичен. Разбира се, Импи Уайт, дилърът на Кен-Ди, ще ни потърси, за да поръчаме чрез нея… До края на нощта трябва да решим по кой от двата пътя ще поемем. И това ще окаже влияние на всички нас… до края на живота ни.

— Така че трябва да сте доволен, че не дойдохте утре — каза Фран. — След гласуването.

Тя му се усмихна окуражително, опитвайки се да го предразположи. Те не можеха да му предложат много, освен взаимната им привързаност, която сега се разпростираше и върху него.

„Ама че място — помисли си Барни Майерсън. — До края на живота ми…“

Изглеждаше невъзможно, но това, което бяха казали, беше самата истина. Нямаше клауза в закона на ООН за наборна служба, която да предвижда демобилизация. И с този факт не беше лесно да се примири човек. Хората тук бяха колектив, а сега той беше част от този колектив и знаеше, че може и да е много по-лошо. Две от жените изглеждаха физически привлекателни и той можеше да каже — или поне мислеше, така му се струваше — че проявяват интерес към него. Барни усещаше цялата сложност на взаимоотношенията, които се бяха наложили в пренаселената, тясна землянка. Обаче…

— Човек може да се измъкне оттук само с помощта на единия или другия от пренасящите наркотици, мистър Майерсън — каза тихо Мери Риган, седнала на пейката от срещуположната на Тод Морис страна. — По друг начин, както виждате… — тя сложи ръка на рамото му. — Просто е невъзможно. Без наркотиците просто бихме се избили взаимно в мъката си.

— Да — каза той. — Разбирам.

Но той не бе научил това с идването на Марс. Както и всеки друг теранец, беше слушал за колониалния живот и за борбата с изкушението да се самоубиеш веднага.

Нищо чудно, че всички гледаха да се освободят от емиграция, както бе станало и с Барни в началото. Това беше просто борба за оцеляване.

— Довечера — каза Мери Риган — ще се сдобием с единия от двата наркотика. Импи ще се появи тук някъде около седем местно време. Дотогава трябва да сме взели решение.

— Мисля, че можем да гласуваме още сега — каза Норм Шайн. — Виждам, че мистър Майерсън, въпреки че пристигна току-що, е вече подготвен. Прав ли съм, мистър Майерсън?

— Да — отвърна Барни.

Пясъкоходът беше приключил с автоматичното разтоварване на багажа му. Вещите му лежаха, нахвърляни в безпорядък, и пясъкът вече започваше да ги затрупва. Ако не бъдеха отнесени веднага долу, скоро щяха съвсем да изчезнат под дебел слой прах. „По дяволите — помисли си той, — това може да е за добро. Ще изчезнат всякакви връзки с миналото…“

Останалите обитатели на землянката му се притекоха на помощ, предавайки си куфарите му от ръка на ръка към транспортната линия, която обслужваше землянката под повърхността. Въпреки че Барни не проявяваше интерес към съхраняването на бившите си вещи, те бяха заинтересовани, заради значително по-големия им опит.

— Ще ви се наложи да се научите да живеете ден за ден — каза му Сам Риган със съчувствие. — Никога не планирайте нищо за по-продължителен период от време. Най-много до вечеря или докато дойде време за лягане. Кратки периоди от време, малко задължения, малко развлечения. Бягства от реалността.

Барни хвърли цигарата си и вдигна най-големия от куфарите си.

— Благодаря. Съветът беше мъдър.

— Извинете — каза Сам учтиво и отиде да вдигне фаса, за да го допуши.

 

 

Събрани в една от стаите, достатъчно голяма за всички, обитателите на землянката заедно с най-новия им съжител Барни Майерсън се готвеха да гласуват. Беше шест часът местно време. Вечерята, която според наложилата се традиция беше обща за всички, току-що бе приключила. Миялната машина миеше и сушеше съдовете. На Барни му се струваше, че сега никой няма какво да прави. Тежестта на свободното време бе притиснала всички.

Норм Шайн преброи гласовете и обяви:

— Четири за Чю-Зет, три за Кен-Ди. И така, всичко е решено. Кой ще се заеме със задачата да предаде лошите новини на Импи Уайт? — Той огледа останалите. — Тя няма да е доволна, по-добре да се подготвим за това.

— Аз ще й кажа — обади се Барни.

Изненадани, трите съпружески двойки впериха погледи в него.

— Но ти дори не я познаваш! — възрази Фран Шайн.

— Ще кажа, че вината е моя — отвърна Барни. — Че аз съм гласувал за Чю-Зет и съм наклонил везните в негова полза.

Задачата беше тежка и той знаеше, че ще му позволят да се заеме с нея.

След половин час вече чакаше в тъмнината до входа на землянката, пушейки цигара и вслушвайки се в тайнствените звуци на марсианската нощ.

В далечината някакъв светещ обект прекоси небето, закривайки за момент звездите. Малко по-късно Барни чу звука от спомагателните двигатели за намаляване на скоростта. Разбра, че до срещата остава още малко. Чакаше, скръстил ръце на гърдите си, опитвайки се да се отпусне и повтаряше мислено нещата, които смяташе да каже.

Скоро пред него се появи бавно пристъпваща жена с набито телосложение и тежък защитен костюм.

— Шайн? Морис? Или си Риган? — Тя го погледна с присвити очи, осветявайки го с инфрачервен фенер. — Не те познавам.

Жената спря на безопасно разстояние.

— Имам лазерен пистолет — каза, целейки се в Барни. — Слушам те.

— Нека да се отдалечим, за да не ни чуват от землянката — предложи Барни.

Импейшънс Уайт го последва много предпазливо, като продължаваше да го държи на мушката. Той й подаде идентификационната си карта и тя я разгледа под светлината на фенера си.

— Работил си с Бълеро — каза, оглеждайки го внимателно. — Е, и?

— Обитателите на землянка „Чикън Покс Проспектс“ минават на Чю-Зет.

— Защо?

— Просто го приеми и не се опитвай да продаваш повече тук. Можеш да се обадиш на Лео в „П. П. Макети“ и да го питаш, той ще ти обясни. Или се свържи с него чрез Конър Фрийман на Венера.

— Така и ще направя — каза Импейшънс. — Чю-Зет е боклук. Води до пристрастяване, токсичен е и което е още по-лошо, води до халюцинации с фатални последици. Освен това виденията не са за Земята, а… — Тя направи жест с пистолета. — Гротескни, налудничави фантазии, водещи до пълно разстройство на личността. Обясни ми защо взехте това решение?

Той не каза нищо, само сви рамене. Но идеологическата й преданост към нейната страна в битката го заинтригува и развесели. „Всъщност — помисли си той — нейният фанатизъм е коренно различен от този на момичето от кораба.“ Очевидно характерът на убежденията не оказваше влияние на силата на вярата. Той никога по-рано не си беше давал сметка за този факт.

— Ще се видим утре вечерта по същото време — реши Импейшънс Уайт. — Ако казваш истината — чудесно. Но ако не…

— Тогава какво? — попита той преднамерено бавно. — Можеш ли да ни принудиш да употребяваме твоя продукт? В края на краищата, той е незаконен. Можем да потърсим защитата на ООН.

— Ти си новак тук — изрече тя с огромно презрение. — Чиновниците на ООН, отговарящи за този район, са съвсем наясно с незаконната търговия с Кен-Ди. Аз им плащам редовно, за да не ми се бъркат в работата. А що се отнася до Чю-Зет… — Тя направи жест с пистолета. — Ако ООН смята да ги защитава и те превземат пазара…

— …Тогава ти ще се присъединиш към тях — каза Барни.

Тя не отговори, а се обърна и си тръгна. Почти веднага ниската й фигура изчезна в марсианската нощ. Барни постоя още малко на мястото си, после се върна в землянката, ориентирайки се по огромния силует на паркираната наблизо, наподобяваща трактор машина, която явно не беше използвана отдавна.

— Е? — попита Норм Шайн, който, за изненада на Барни, го чакаше при входа. — Дойдох да видя колко дупки е направила в черепа ти.

— Тя прие нещата философски.

— Импи Уайт? — Норм се изсмя. — Друг път философски. Тя върти бизнес за милиони кожи. Какво всъщност се случи?

— Ще се върне, когато получи инструкции отгоре — каза Барни и започна да се спуска в землянката.

— Да, звучи разумно. Тя е дребна риба. Лео Бълеро, на Тера…

— Знам — прекъсна го Барни. Той не виждаше причина да крие предишната си кариера. И без това беше известен, колонистите рано или късно щяха да научат това. — Аз бях негов моден консултант в Ню Йорк.

— И гласувахте да преминем на Чю-Зет? — попита недоверчиво Норм. — Скарали сте се с Бълеро, така ли?

— Някой път ще ви разкажа.

Той слезе по подвижната стълбичка до долу и влезе в общата стая, където ги чакаха останалите.

— Поне не ви е изпепелила с лазерния пистолет, който размахва постоянно — каза с облекчение Фран Шайн. — Трябва да сте й направили добро впечатление.

— Избавихме ли се от нея? — попита Тод Морис.

— Ще узнаем утре вечер — отвърна Барни.

— Мислим, че сте доста смел — каза Мери Риган. — Вие сте добра придобивка за тази землянка, мистър Майерсън. Исках да кажа — Барни. Или, ако трябва да се изразя метафорично, ти внасяш свеж полъх в нашия дух.

— Хайде, хайде — засмя се Хелън Морис. — Не се ли стремим прекалено много да впечатлим нашия нов съжител?

— Изобщо не се опитвах да го впечатля — каза Мери Риган и се изчерви.

— Тогава да го поласкаеш — каза меко Фран Шайн.

— А ти? — каза ядосано Мери. — Ти първа започна да му се подмазваш, когато слезе по тази стълбичка. Или поне ти се искаше да го направиш и точно така щеше да постъпиш, ако всички ние не бяхме тук. Особено съпругът ти.

Норм Шайн каза, опитвайки се да смени темата на разговора:

— Жалко, че не можем да участваме в пренасяне тази вечер и да използваме за последен път добрата стара Пърки Пат. На Барни щеше да му хареса. Поне щеше да види против какво е гласувал. — Той изгледа многозначително всички, един по един. — Е, хайде… Със сигурност някой от вас си е скрил малко Кен-Ди в някоя дупка в стената или под резервоара с вода. Хайде, проявете щедрост пред новия ни съжител, покажете му, че не сте…

— Добре, де — избухна Хелън Морис, почервеняла от възмущение. — Имам малко, ще стигне за четирийсет и пет минути. Но това е абсолютно всичко. А представете си, че не започнат да продават веднага Чю-Зет в нашия район?

— Донеси своя Кен-Ди — каза Норман и, когато тя тръгна, подхвърли подире й: — И не се притеснявай, Чю-Зет вече е тук. Днес, когато взимах торба сол от последната доставка на ООН, се видях с един от техните дилъри. Той ми даде визитката си. — Той показа картичката. — Достатъчно ще е в седем и половина вечерта да изстреляме обичайната сигнална ракета от стронциев нитрат и те ще се спуснат долу от сателита си…

— От сателита! — разнесоха се изненадани гласове.

— Значи имат разрешение от ООН! — възкликна Фран развълнувано. — Може би вече имат макети и радиоводещи, които ги рекламират оттам?

— Не знам — призна си Норм. — Засега цари пълно объркване. Нека изчакаме прахта да улегне.

— Тук, на Марс, тя никога не се сляга — каза Сам Риган приглушено.

 

 

Бяха седнали в кръг. В центъра между тях стоеше макетът Пърки Пат — пълен и сглобен, който сякаш ги подканваше към действие. Всички усещаха привличането му и Норм Шайн си помисли, че ситуацията е сантиментална, защото те никога нямаше да направят това отново, освен ако не използваха макета, когато дъвчат Чю-Зет. „Какъв ли ще бъде резултатът? — запита се той. — Интересно…“

Кой знае защо, имаше усещането, че няма да е същото.

И че може би няма да харесат разликата.

— Разбираш ли — каза Сам Риган на новия жител на тяхната землянка, — по време на пренасянето смятаме да слушаме и гледаме новия аниматор на книги на Пат. Това е устройство, донесено наскоро от Тера… Сигурно си по-запознат с него по-добре от нас, Барни. Можеш ли да ни обясниш как действа?

Барни услужливо започна да обяснява:

— Слагате в процепа някоя книга, например „Моби Дик“. После настройвате продължителността на кратка или дълга. След това определяте версията — смешна, същата като в книгата или тъжна. После въвеждате името на онзи от великите художници, в чийто стил искате да бъде анимирана книгата — например Дали, Бейкън, Пикасо… Един аниматор от среден клас трябва да е способен да анимира в стиловете на дузина известни художници. Те се избират, когато се купува устройството. Има опция, с която по-късно могат да се добавят и нови художници.

— Страхотно! — възкликна ентусиазирано Норм Шайн. — Значи човек може да си устрои развлечение за цяла вечер, като гледа например тъжна версия на „Панаир на суетата“ в стила на Джек Райт. Супер!

— Ти си живял толкова скоро на Тера, Барни — въздъхна замечтано Фран, — спомените ти трябва да са много силни. Носиш ги в душата си!

— По дяволите, всички ние също ще ги усетим по време на пренасянето — каза Норм Шайн и нетърпеливо се пресегна към оскъдния запас Кен-Ди. — Да започваме!

Той взе своето късче и започна да го дъвче енергично.

— Книгата, която искам да гледам в дълга смешна версия в стила на Де Кирико е… — той се замисли. — Хм, „Размисли“ на Марк Аврелий.

— Много остроумно — отряза го Хелън Морис. — Аз смятах да предложа „Изповеди“ на Свети Августин в стила на Лихтенщайн… В смешната версия, разбира се.

— Говорех сериозно! Представете си сюрреалистичен пейзаж, изоставени, разрушени сгради със съборени дорийски колони, кухи черепи…

— Нека по-добре да започнем да дъвчем — посъветва ги Фран, взимайки своето късче, — за да се пренесем едновременно.

Барни взе своето парче.

„Край — помисли си той, докато дъвчеше. — В тази землянка, тази нощ взимаме Кен-Ди за последен път, а какво ще дойде на негово място? Ако се вярва на Лео, нещо много по-лошо, несравнимо по-лошо. Разбира се, Лео е заинтересован. От друга страна обаче, той е еволюирал. И е мъдър.

Тези миниатюрни предмети са одобрени от мен. След малко ще се озова в свят, изграден от тях и смален до техните размери. И за разлика от останалите колонисти мога да сравня усещанията си от този макет със съвсем скорошните си преживявания.

А съвсем скоро ще мога да направя същото и с Чю-Зет.“

— Ще установиш, че това е странно преживяване — каза му Норм Шайн. — Ще се озовеш в едно тяло заедно с още трима. Трябва да постигнем съгласие по въпроса какво искаме да прави тялото или в краен случай да го решим чрез гласуване, иначе то дори няма да се помръдне.

— И това се случва — каза Тод Морис. — Ако трябва да съм честен — в половината от случаите.

Един след друг и останалите започнаха да дъвчат своите късчета Кен-Ди. Барни Майерсън беше последният и го вършеше с най-голямо нежелание. „По дяволите!“ — помисли си изведнъж той, прекоси стаята и изплю наполовина сдъвканото парче в мивката.

Останалите, насядали около макета Пърки Пат, вече бяха изпаднали в транс и никой не му обръщаше внимание. Изведнъж се оказа сам. За известно време землянката стана негова.

Той се разходи из стаята, вслушвайки се в тишината.

„Просто не мога да го направя — осъзна той. — Не мога да взема проклетото нещо, както правят останалите. Поне засега не мога.“

Внезапно долетя звук от позвъняване.

Някой стоеше на входа на землянката и искаше разрешение да влезе. Единствено от Барни зависеше дали ще му го даде. Той тръгна нагоре, надявайки се, че постъпва правилно и че това не е една от периодичните проверки на ООН. Ако случаят беше такъв, нямаше да е по силите му да попречи на проверяващите да хванат останалите обитатели на землянката на местопрестъплението и да ги уличат в употреба на Кен-Ди.

На входа с фенер в ръка стоеше млада жена, облечена с огромен термосъхраняващ костюм, с който явно не беше свикнала. Изглеждаше страшно смутена.

— Здравейте, мистър Майерсън — каза тя. — Помните ли ме? Издирих ви, защото се чувствам страшно самотна. Може ли да вляза?

Това беше Ан Хоторн. Той я изгледа смаяно.

— Или сте зает? Мога да се върна друг път.

Тя понечи да се обърне и да си тръгне.

— Виждам, че Марс ви е шокирал — каза той.

— Това е грях от моя страна — отвърна Ан, — но аз вече наистина го мразя. Знам, че трябва да се науча да понасям търпеливо трудностите, но…

Тя освети с фенера местността около входа на землянката и каза с отчаян, треперещ глас:

— Сега искам единствено да намеря някакъв начин да се върна на Земята. Не искам да обръщам никого в моята вяра и да променям нещо. Просто искам да се махна оттук. — След кратка пауза тя добави мрачно: — Но знам, че не мога. Така че вместо това реших просто да ви дойда на гости. Разбирате ли?

Той я хвана за ръката, помогна й да се спусне по стълбичката и я отведе в стаята, която останалите бяха отделили за него.

— Къде са другите? — тя се огледа напрегнато.

— Няма ги.

— Излезли са навън?

Тя отвори вратата към общата стая и видя налягалите около макета фигури.

— А, ясно. Няма ги по този начин. Но вие не сте с тях.

Ан затвори вратата и се намръщи, очевидно объркана.

— Вие ме учудвате. Чувствам се така, че с удоволствие бих опитала Кен-Ди тази вечер. А вие толкова добре понасяте реалността в сравнение с мен. Аз съм толкова… неприспособима.

— Може би имам много по-ясна цел от вас тук.

— Аз имам напълно ясна цел. — Тя свали неудобния костюм и седна, докато Барни се зае да направи кафе за двамата. — Хората от моята землянка — тя е на половин миля северно оттук — също отсъстват по този начин. Знаехте ли, че съм толкова близо? Щяхте ли да ме потърсите?

— Със сигурност.

Той намери пластмасови чашки и чинийки с отвратителни шарки, сложи ги върху сгъваемата масичка и придвижи до нея два стола, също сгъваеми.

— Може би властта на Бог не се простира до Марс — каза той. — Може би когато сме напуснали Тера…

— Глупости! — възкликна рязко Ан, надигайки се от стола.

— Знаех си, че ще ви ядосам по този начин.

— Разбира се, че ме ядосахте. Той е навсякъде. Дори тук.

Ан хвърли поглед към частично разопакования багаж, към куфарите и запечатаните кашони.

— Не носите ли прекалено много неща със себе си? По-голямата част от моя багаж още пътува, на автоматичен товарен кораб.

Тя се приближи до купчината книги и започна да ги разглежда.

— „Подражание на Христа“ — прочете момичето учудено. — Вие четете Тома Кемпийски? Това е велика и прекрасна книга.

— Купих си я, но така и не я прочетох — отвърна Барни.

— А опитахте ли? Обзалагам се, че не сте. — Тя отвори книгата на първата попаднала й страница и започна да чете: — „Знай, че дори най-малкият дар, който ти дава Той, е велик, а най-лошото приемай като особен дар и знак за Неговата любов.“ Това би могло да се отнася за нашия живот тук, на Марс, нали? Отвратителният живот в тези… землянки. Подходящо наименование, нали? Защо, за Бога… — тя се обърна към него, гледайки го умоляващо. — Не може ли да прекарваме определен период от време тук и после да се връщаме вкъщи?

— Колонията по дефиниция трябва да е нещо постоянно — отвърна Барни. — Помислете си за остров Роаноук^[1].

— Да — кимна Ан. — Мислила съм. Иска ми се Марс да беше един голям остров Роаноук и всички ние да се върнем у дома.

— За да се изпечем бавно.

— Можем да еволюираме, както правят богатите. Това може да бъде осъществено в масов мащаб. — Тя остави рязко книгата на Тома Кемпийски. — Но аз не искам и това — хитиновата обвивка и всичко останало. Има ли някакъв изход, мистър Майерсън? Знаете ли, неохристияните вярват, че са пътешественици в чужда земя. Скитащи чужденци. Сега ние наистина сме такива. Естествената среда на Земята вече не е подходяща за нас, а този свят никога няма да стане наш. Ние вече нямаме родина! — Тя го погледна, ноздрите й се бяха разширили. — Нямаме си дом!

— Е — каза той неуверено, — поне винаги ще си имаме Кен-Ди и Чю-Зет.

— Имате ли малко от тях сега?

— Не.

Тя кимна.

— Значи ще се върнем към Тома Кемпийски.

Но тя не взе книгата, а продължи да стои, потънала в мрачни мисли.

— Знам какво ще се случи оттук нататък, мистър Майерсън. Барни. Няма да успея да обърна никого към неохристиянството. Вместо това те ще ме обърнат към Кен-Ди и Чю-Зет и останалите модерни тук пороци, помагащи да се избяга от реалността. Като секса. Тук, на Марс, взаимоотношенията са много свободни, нали знаеш? Всеки си ляга с всеки. Ще опитам дори това. Всъщност съм готова да го направя още сега… Просто не мога да понеса обстановката тук. Успя ли да огледаш добре околността преди залез слънце?

— Да.

Всъщност видът на полуизоставените градини, захвърленото оборудване и купчините от гниещи продукти не го беше разтревожил чак толкова много. Той знаеше от учебните филми, че пограничните райони винаги изглеждат така, дори и на Земята. До неотдавна и Аляска бе изглеждала по същия начин, а Антарктида още имаше такъв вид, като се изключеха курортните градчета.

— Тези колонисти в съседната стая с техния макет — каза Ан Хоторн. — Представи си, че сега вземем Пърки Пат от таблото и я разбием на парчета. Какво ще стане с тях?

— Ще продължат да изживяват своята фантазия. След като се изпадне в транс, вече няма нужда от макета. Защо ти се прииска да направиш такова нещо?

Той беше изненадан — в тази идея определено имаше нещо садистично. На пръв поглед момичето не създаваше впечатление, че има подобни наклонности.

— Иконоборство — каза Ан. — Имам желание да унищожа идолите им, а те са Пърки Пат и Уолт. Искам да го направя, защото… — тя млъкна за момент и продължи: — Защото им завиждам. Това не е религиозна страст, а просто изблик на жестокост. Знам, че е така. Ако не мога да се присъединя към тях…

— Можеш. И ще се присъединиш. Както и аз. Само че не веднага.

Той й подаде чашката с кафе. Тя я взе замислено. Без масивния си костюм изглеждаше много крехка. Барни забеляза, че беше висока почти колкото него, а с токчета би могла да се окаже и по-висока. Носът й беше странен — леко чип, но в никакъв случай не смешен. Напомняше му за Земята, за почвата й, за англосаксонските и норманските селяни, обработващи малките си ниви.

Нищо чудно, че Марс не й беше харесал — нейните предци несъмнено бяха обичали земната почва, нейния мирис и състав, и преди всичко — спомените, заровени в нея, видоизменените останки на създанията, които бяха крачили върху нея и най-накрая бяха паднали мъртви, но не за да се превърнат в прах, а за да я обогатят. Е, тя би могла да си направи градина тук, на Марс. Може би щеше да отгледа растения на място, където останалите колонисти са се провалили. Странно беше, че е толкова потисната. Или това беше нормално за новодошлите? Кой знае защо той не изпитваше подобни чувства. Може би някъде в дъното на душата си беше убеден, че ще успее да се върне на Тера. В такъв случай той беше побъркан, а не Ан.

— Имам малко Кен-Ди, Барни — каза изведнъж Ан. Тя бръкна в джоба на ленения си работен панталон и извади едно пакетче. — Купих си го преди да дойда, в моята землянка. „Флекс Бек Спит“, така я наричат. Колонистът, от който го купих, смяташе, че Чю-Зет е много по-ценен, затова ми го продаде евтино. Исках да го пробвам… дори го сложих в устата си. Но в края на краищата, и аз се отказах, като теб. Нима дори най-жалката действителност не е по-добра и от най-интересната илюзия? А може би и това е илюзия, Барни? Аз не знам нищо за философията. Обясни ми го, защото всичко, което знам, е на базата на религиозните ми убеждения и не ми помага да разбера това. Тези „пренасящи“ наркотици. — Тя отвори пакетчето. Пръстите й трепереха. — Не мога повече, Барни.

— Почакай! — каза той, остави чашката си и тръгна към нея. Но беше твърде късно — тя вече беше сложила късчето Кен-Ди в устата си.

— Нищо ли не ми остави? — попита той, леко развеселен. — Пропускаш най-ценното нещо. По време на пренасянето няма да има никой с теб.

Хвана я за ръката и я изведе от стаята. Отведе я в голямото помещение, където лежаха останалите и я настани край макета. Каза й със съчувствие:

— Така поне ще имаш общи преживявания с тях, а доколкото знам, това помага.

— Благодаря — каза тя сънливо. Очите й се затвориха, а тялото й постепенно се отпусна.

„Сега тя е Пърки Пат — помисли си той. — В един свят без проблеми.“

Наведе се и я целуна по устните.

— Все още съм в съзнание — промърмори тя.

— Така или иначе няма да си спомниш това — отвърна Барни.

— О, ще си го спомня — изрече със слаб глас Ан Хоторн. После той усети как тя се отдалечава.

Той остана сам със седемте необитаеми физически обвивки. Веднага се върна в стаята си, където над двете чашки с кафе все още се вдигаше пара.

„Бих могъл да се влюбя в това момиче — помисли си той. — Не така, както в Рони Фюгейт и дори не така, както в Емили, а по някакъв нов начин. Дали е за добро? Или е от отчаяние? Точно по причината, поради която Ан опита Кен-Ди толкова внезапно — защото тук няма нищо друго освен мрак. Мрак и пустота. И то не за ден или за седмица, а завинаги. Така че ще се наложи да се влюбя в нея.“

 

 

Той седя сред наполовина разопакования си багаж, пи кафе и размишлява, докато най-накрая не чу пъшкане и движение в общата стая. Неговите съжители се връщаха в съзнание. Барни остави чашата си и отиде при тях.

— Защо се отказа, Майерсън? — попита Норм Шайн, намръщено разтривайки челото си. — Господи, какво главоболие имам!

В този момент той забеляза Ан Хоторн, която, все още в безсъзнание, лежеше, облегната на стената с наведена напред глава.

— Коя е тя?

— Тя се присъедини към нас преди самия край — каза Фран, неуверено надигайки се от пода. — Приятелка е на Майерсън, запознали са се по време на полета. Много е мила, обаче е побъркана на тема религия. Ще видите.

Тя изгледа Ан критично.

— Не изглежда зле. Чаках с голям интерес момента, в който ще я видя. Представях си я малко… ъъъ… с по-строг вид.

Сам Риган се приближи до Барни и каза:

— Уговори я да живее с теб, Майерсън. Ние с удоволствие ще гласуваме да я приемем в нашата землянка. Имаме достатъчно място, а ти се нуждаеш от — да го кажем така — жена.

Сам също огледа Ан.

— Да — каза той, — красива е. Дълги черни коси — точно каквито ги харесвам.

— О, ама разбира се, че ги харесваш — обади се язвително Мери Риган.

— Харесвам ги. Какво от това? — Сам Риган изгледа жена си.

— Вече й предложих — каза Барни.

Всички го погледнаха с любопитство.

— Странно — каза Хелън Морис. — Защото когато току-що бяхме заедно с нея, тя не ни каза нищо за това, а и по всичко личи, че ти и тя само…

— Нали не искаш да живееш с побъркана неохристиянка? — намеси се в разговора Фран Шайн. — Имаме печален опит от общуването с такива. Миналата година изгонихме оттук една семейна двойка. Те могат да донесат много неприятности тук, на Марс. Не забравяй, ние се сляхме с нея… Тя е посветен член на някаква църква, изпълнява всичките обряди и ритуали и наистина вярва в тези остарели идеи.

— Знам — процеди Барни през стиснатите си зъби.

— Това е вярно, Майерсън — каза спокойно Тод Морис. — Ние живеем тук прекалено близо един до друг, за да допускаме сред нас някакъв идеологически фанатизъм от Тера. Случвало се е в други землянки, знаем за какво говорим. Принципът ни е „живей и остави другите да живеят“, без абсолютистки догми и убеждения. Землянката ни е прекалено малка. — Той запали цигара и погледна към Ан Хоторн. — Странно е, че толкова красиво момиче може да изповядва такива възгледи. Е, може да се случи на всеки.

Изглеждаше озадачен.

Барни се обърна към Хелън Морис и попита:

— Ан беше ли доволна?

— Да, донякъде. Разбира се, разстрои се… но това е нормално за първия път. Не знаеше как се управлява тялото със съвместни усилия. Но имаше желание да научи. А сега очевидно е останала сама, така че ще й бъде по-лесно. Добър начин да придобиеш опит.

Барни Майерсън се наведе и вдигна малката кукла, Пърки Пат, облечена с жълти шорти, памучна тениска на червени ивици и сандали. „Това сега е Ан Хоторн — помисли си той. — В известен смисъл, който никой не разбира напълно.“ Но той можеше да унищожи тази кукла, да я смачка, а Ан нямаше да пострада изобщо в нейния въображаем свят.

— Искам да се оженя за нея — каза изведнъж той на глас.

— За коя? — попита Тод. — За Пърки Пат или за новото момиче.

— Той има предвид Пърки Пат — каза Норм Шайн и се изхили.

— Не, няма предвид нея — изрече строго Хелън. — И аз мисля, че това е чудесно. Можем да станем четири двойки вместо три двойки и един сам мъж.

— Има ли тук някакъв начин човек да се напие? — попита Барни.

— Разбира се — отговори Норм. — Имаме алкохол. Наистина, мътен джин-менте, но затова пък е осемдесетградусов. Ще свърши работа.

— Налейте ми малко — каза Барни, вадейки портфейла си.

— Безплатен е. Корабите на ООН ни го хвърлят в цистерни.

Норм се приближи до затворения шкаф, извади ключ и го отвори.

— Кажи ни, Майерсън, защо искаш да се напиеш? — попита Сам Риган. — Заради нас? Заради землянката? Или заради Марс?

— Не.

Не беше заради никоя от изброените причини. Беше заради Ан и разпадането на нейната личност. Защото беше употребила Кен-Ди веднага, поради неспособността си да приеме реалността, защото се беше предала. Това беше предзнаменование, свързано с него. Той виждаше себе си в това, което се бе случило.

Ако успееше да й помогне, вероятно щеше да успее да помогне и на себе си. А ако не…

Барни имаше предчувствие, че в този случай щеше да настъпи краят и на двамата. Марс щеше да означава смърт за него и за Ан. И то вероятно скоро.