Филип К. Дик
Трите стигми на Палмър Елдрич (5)

5.

След като се осигури финансово чрез договора с хората от „Чю-Зет изделия“, Ричард Хнат се обади на една от клиниките за Е-терапия на доктор Вили Денкмал в Германия. Избра си главната, в Мюнхен, и запази места за себе си и Емили.

„Ще стана равен с най-великите“ — помисли си той, докато двамата чакаха в луксозната приемна. Доктор Денкмал имаше навика да провежда първоначалните беседи с пациентите лично, въпреки че самата терапия, разбира се, се водеше от членовете на персонала му.

— Това ме изнервя — прошепна Емили. На коленете й имаше списание, но тя не беше в състояние да чете. — Толкова е… неестествено.

— По дяволите! — изрече Хнат енергично. — Изобщо не е така. Терапията е просто ускоряване на естествения еволюционен процес, който и без това никога не спира, но обикновено върви толкова бавно, че не можем да го усетим. Да вземем например нашите прародители в пещерите. Те са били изцяло окосмени, без брадички и с много малък преден дял на мозъка. Имали са огромни сраснали си кътници, за да могат да дъвчат суровите зърна.

— Добре — кимна Емили.

— Колкото повече се отдалечаваме от тях, толкова по-добре. Както и да е, те са еволюирали, за да посрещнат ледниковия период. Ние трябва да еволюираме, за да посрещнем огнения период — точно обратното. Затова се нуждаем от хитиновия слой на кожата, от външния й дебел пласт, и от изменения метаболизъм, който ни позволява да спим през деня, подобрява дишането и…

От кабинета излезе доктор Денкмал, типичен немец, дребен и закръглен, с бяла коса и мустаци като на Алберт Швайцер^[1]. С него излезе още един човек и Ричард Хнат видя за пръв път отблизо ефекта от Е-терапията. Не изглеждаше като на снимките от светските хроники на домашните вестници. Никак даже.

Главата на мъжа му напомняше за снимка, която беше видял в един учебник. Снимката беше озаглавена „Хидроцефалия“. Същото уголемено чело над веждите, същата куполообразна и странно чуплива глава. Той веднага разбра защо наричаха балоноглави популярните личности, еволюирали чрез Е-терапия. „Изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне“ — помисли си той смаяно. И този дебел външен слой на кожата… Вместо коса, на главата имаше черна хитинова обвивка. Балоноглави? По-скоро орехоглави.

— Мистър Хнат — обади се доктор Денкмал и след кратка пауза допълни. — И фрау Хнат. След малко съм на ваше разположение.

Той отново се обърна към мъжа, застанал до него.

— Чист късмет е, че успяхме да ви вместим в днешния график, толкова бързо след обаждането ви. Във всеки случай вие не губите нищо от това, само печелите.

Обаче Бълеро не го слушаше. Той се бе вторачил в Ричард Хнат.

— Чувал съм името ви и преди. А, да. Феликс Блау ви спомена. — Необикновено умните му очи потъмняха и той продължи: — Наскоро сте подписали договор с фирма от Бостън на име… — Удълженото лице, наподобяващо изопачено изображение в криво огледало, се навъси. — „Чю-Зет изделия“?

— К-какво ви интересува? — каза Хнат със заекване. — Вашите модни консултанти ни отхвърлиха.

Лео Бълеро го изгледа, после сви рамене и се обърна отново към доктор Денкмал:

— Ще се видим след две седмици.

— Две? Но… — Денкмал направи протестен жест.

— Не мога да го направя следващата седмица — отново няма да бъда на Тера.

Той изгледа още веднъж внимателно Ричард и Емили Хнат и излезе.

Гледайки подире му, доктор Денкмал каза:

— Този човек еволюира страшно много. Както физически, така и духовно. — Той се обърна към Хнатови и се усмихна: — Добре дошли в клиника „Айхенвалд“!

— Благодаря — отговори Емили нервно. — Това… боли ли?

— Нашата терапия? — засмя се весело доктор Денкмал. — Ни най-малко, макар че отначало човек може да бъде шокиран — образно казано. Когато почувствате как мозъчната ви кора започва да се разширява. Ще ви хрумнат много нови и вълнуващи концепции, особено в областта на религията. О, само Лутер и Еразъм да бяха живи сега — тяхната полемика щеше да се разреши толкова лесно с помощта на Е-терапията! И двамата щяха да видят истината, както, zum Beispiel^[2], що се отнася до превъплъщаването… сещате се, Blut und…^[3] — Той млъкна и се изкашля. — На английски това е кръв и нафора. По време на литургия. Много напомня ритуала при вземането на Кен-Ди — забелязали ли сте тази прилика? Но да вървим, започваме!

Докторът потупа Ричард Хнат по гърба и поведе двамата към кабинета си, хвърляйки към Емили погледи, в които, според Ричард, имаше твърде малко духовност и прекалено много похот.

Озоваха се в огромна стая, пълна с най-различни уреди, насред която стояха две маси тип „Франкенщайн“, снабдени с ремъци за ръцете и краката на пациентите. Когато ги видя, Емили изохка и отстъпи назад.

— Няма от какво да се страхувате, фрау Хнат. Това е като електрошок, предизвиква определени мускулни реакции, рефлекси, нали разбирате? — Денкмал се изсмя. — А сега ще ви се наложи, ъъъ… знаете какво. Съблечете се. Всеки от вас насаме, разбира се. После — обличате халатите и започваме… Разбирате, нали? С вас ще дойде медицинска сестра, която ще ви помогне. Вече получихме медицинските ви картони от Северна Америка, знаем всичко за вас. Вие сте здрави и порядъчни граждани.

Той поведе Ричард Хнат към една от страничните стаи, отделена от кабинета със завеса. Остави го там и се върна при Емили. Докато беше вътре, Ричард слушаше как доктор Денкмал говори на жена му с успокояващ, но същевременно непреклонен тон. Комбинацията беше много уместна за бизнес преговори и Хнат почувства едновременно завист и подозрение, а накрая и тъга. Нещата не бяха такива, каквито си ги бе представял, беше очаквал много по-впечатляващо преживяване.

Обаче Лео Бълеро беше излязъл от тази стая, което доказваше, че на Ричард му предстоят впечатляващи преживявания. Бълеро винаги получаваше най-доброто.

Окуражен, той започна да се съблича.

Някъде отвън долетя писъкът на Емили.

Обезпокоен, Ричард се облече и излезе от стаята. Обаче в кабинета видя доктор Денкмал, който седеше на бюрото си и четеше медицинския й картон. Самата Емили беше излязла заедно с медицинската сестра, така че всичко беше наред.

„Глупаво е — помисли си той. — Очевидно съм прекалено напрегнат.“ Върна се в стаята и отново започна да се съблича. Но забеляза, че ръцете му треперят.

Скоро лежеше прикован към едната от двете маси, а Емили беше в аналогично положение край него. Тя изглеждаше твърде уплашена — беше пребледняла и не издаваше нито звук.

— Вашите жлези — поясни доктор Денкмал, докато потриваше доволно ръце и зяпаше безсрамно Емили, — ще бъдат стимулирани, особено жлезата на Креси, която контролира темпото на еволюция, nicht wahr?^[4] Да, вие знаете това. Всеки ученик го знае, защото нещата, които сме открили тук, вече се учат в училище. Това, което ще усетите днес, няма да бъде удебеляването на хитиновата обвивка или нарастването на черепа, или загубата на ноктите на ръцете и краката, а само — обзалагам се, че не сте знаели това! — незначителна, но много, много важна промяна в предния дял на мозъка… И ще станете по-умни.

Доктор Денкмал се засмя отново. Ричард Хнат се почувства отвратително — сякаш беше вързано животно, което чака неизвестната си участ. „Какъв начин да се създадат бизнес контакти“ — помисли си той тъжно и затвори очи.

До него се появи човек от персонала — рус, скандинавски тип, на вид лишен от всякаква интелигентност.

— Да пуснем успокояваща Music — каза доктор Денкмал, натискайки някакъв бутон. От всички посоки едновременно се разнесоха звуци, блудкава версия на някаква популярна италианска опера, на Пучини или Верди — Хнат не знаеше коя точно. — А сега, höre^[5], хер Хнат. — Денкмал се наведе над него, изненадващо сериозен. — От време на време тази терапия — как го казвате на английски? — пропада.

— Проваля се — каза със стържещ глас Хнат. Той беше очаквал нещо подобно.

— Но обикновено постигаме успех. Страхувам се, че при несполука, мистър Хнат, вместо да бъде стимулирана, жлезата на Креси… ъъъ… регресира. Правилно ли произнесох думата?

— Да — промърмори Хнат. — До каква степен регресира?

— Съвсем малко. Но може да се окаже неприятно. Разбира се, ние го забелязваме веднага и прекратяваме терапията. И обикновено това спира регресията. Но не винаги. Понякога, щом веднъж жлезата на Креси бъде стимулирана… — Той направи жест с ръка. — Процесът продължава. Бях длъжен да ви кажа това и вие сте в правото си да се откажете. Е?

— Ще поема този риск — каза Ричард Хнат. — Така смятам. Всички останали го правят, нали? Добре, продължаваме.

Той извърна глава и видя как Емили, която беше още по-пребледняла, кимна едва-едва. Очите й бяха изцъклени.

„Напълно възможно е — помисли си той песимистично — само единият от нас да еволюира, вероятно Емили, а аз да деградирам до равнището на синантроп. До срасналите се един с друг кътници, кривите крака и канибалските наклонности. Тогава ще ми е адски трудно да се занимавам с продажби.“

Доктор Денкмал натисна копчето на апаратурата, подсвирквайки си весело в такт с операта.

Е-терапията на семейство Хнат започна.

 

 

Струваше му се, че губи теглото си, нищо повече, или поне в началото беше така. После почувства такава болка, сякаш го удряха с чук по главата. Заедно с болката той осъзна болезнено какъв ужасен риск са поели двамата с Емили и, че не е било честно от негова страна да подлага жена си на това преживяване само заради бъдещите продажби. Очевидно тя не го беше искала. Ами ако деградираше в такава степен, че да изгуби таланта си в правенето на керамика? Това щеше да бъде фатално и за двамата. Неговата кариера зависеше от това дали Емили ще остане една от най-добрите на планетата в изготвянето на керамични изделия.

— Спрете — каза той, но звуците сякаш не излязоха от устата му. Той не ги чу, макар че гласовият му апарат, изглежда, функционираше — усещаше думите в гърлото си. После осъзна какво се е случило. Той беше еволюирал, беше се получило! Неговата проницателност се дължеше на промените в мозъчния му метаболизъм. Ако и с Емили беше така, тогава всичко щеше да е наред.

Осъзна също и, че доктор Вили Денкмал е долнопробен дребен шарлатанин, чийто бизнес се крепи на суетата на простосмъртните и желанието им да станат нещо повече от това, което са в действителност. По дяволите продажбите му и контактите му! Какво значение имаха те в сравнение с възможността човешкият мозък да еволюира и да достигне до нови граници на познанието? Например…

Отдолу лежеше светът на мъртвите, неизменният демоничен свят на причините и следствията. По средата се намираше човечеството, но във всеки момент някой от хората можеше да пропадне и да потъне в лежащите отдолу дълбини на пъкъла. Или можеше да се издигне нагоре към третия, ефирния свят. За хората, намиращи се на средното равнище, винаги съществуваше рискът да потънат. Но я имаше и възможността да се издигнат. Във всеки момент реалността можеше да се промени. Рай и ад, не след смъртта, а сега! Всяка депресия или психично заболяване означаваше потъване. А другото… как можеше да се постигне?

Чрез емпатия. Проумяване на нещата не чрез външните им белези, а чрез тяхната същност. Например, беше ли виждал той някога в изделията на Емили нещо повече от стока, която се търси на пазара? Не. „А трябваше да виждам художествения им замисъл — осъзна той. — Духът, вложен в тях.“

Ричард разбра колко неетично е постъпил, като е подписал договора с „Чю-Зет изделия“, без да се посъветва с жена си. Може би Емили не желаеше произведенията й да се миниатюризират от фирмата, с която я бе обвързал той. Ричард не знаеше каква е стойността на макетите на „Чю-Зет изделия“. Можеха да се окажат боклуци. Под нормалния стандарт. Но вече беше прекалено късно. Когато колата се обърне — пътища много. Възможно бе да са се забъркали с производители на незаконен „пренасящ“ наркотик… Това би обяснило наименованието Чю-Зет — толкова напомняше на Кен-Ди. Но фактът, че те бяха избрали съвсем открито това име подсказваше, че не са имали предвид нищо незаконно.

Внезапно, в момент на мощен проблясък на интуиция, той осъзна: някой беше създал „пренасящ“ наркотик, срещу който Агенцията за борба с наркотиците към ООН нямаше нищо против. Агенцията вече беше дала разрешение Чю-Зет да излезе на пазара. И по този начин за пръв път „пренасящ“ наркотик щеше да стане достъпен и на добре контролираната от полицията Тера, а не само на далечните колонии, където нямаше сили за поддържане на реда.

Това означаваше, че макетите „Чю-Зет“ — за разлика от Пърки Пат — щяха да се появят на пазара на Тера в комплект с наркотика. И колкото повече се влошава времето и родната планета ставаше по-неподходяща за обитаване, толкова по-добре щяха да се продават макетите. Продажбите на Лео Бълеро щяха да станат нищожни спрямо продажбите на „Чю-Зет изделия“.

Значи все пак Ричард беше подписал добър договор. И не беше чудно, че „Чю-Зет изделия“ му бяха заплатили толкова добре. Това беше голяма фирма с големи планове. Очевидно зад гърба им имаше неограничени финансови средства.

А откъде се бяха сдобили с тези финансови средства? Не и от Тера — той осъзна интуитивно и това. Вероятно от Палмър Елдрич, който се бе върнал в Слънчевата система след сключването на икономическо споразумение с проксимианците — те бяха тези, които стояха зад появата на „Чю-Зет изделия“. Така че, заради шанса да унищожи Лео Бълеро, ООН беше позволило на чужда раса да действа в Слънчевата система.

Това беше погрешно решение, което може би щеше да има фатални последици.

 

 

Следващото, което осъзна, беше, че доктор Денкмал му бие шамари, за да го свести.

— Е, как е? — попита той, вглеждайки се в него. — Задълбочени, всеобхватни размисли?

— Д-да — каза Ричард и се надигна с усилие. Вече не беше прикован за масата.

— Значи няма от какво да се страхуваме — усмихна се весело доктор Денкмал. Белите му мустаци стърчаха като антени. — А сега да поговорим с фрау Хнат.

Асистентката вече освобождаваше ръцете й от ремъците. Емили се надигна замаяно и се прозина. Доктор Денкмал изглеждаше обезпокоен.

— Как се чувствате, фрау Хнат? — попита той.

— Прекрасно — промърмори тя. — В главата ми се появиха най-различни идеи за нови видове грънци. Една след друга. — Емили погледна плахо първо към доктора, после и към Ричард. — Това означава ли нещо?

— Ето ви хартия. — Доктор Денкмал извади бележник. — Ето и химикалка. — Той ги подаде на Емили. — Нахвърляйте идеите си, фрау Хнат.

С трепереща ръка Емили започна да скицира идеите си. Ричард забеляза, че има трудности при контролирането на молива. Но вероятно това щеше да отмине.

— Прекрасно — каза доктор Денкмал, когато тя приключи. Показа скиците на Ричард Хнат. — Високо-организирана активност на мозъчната кора. Следващ етап в творческото развитие, нали?

Скиците на грънци бяха наистина добри, даже великолепни. И все пак Ричард усещаше, че нещо не е наред. Нещо, свързано с тях. Но едва след като напуснаха клиниката, когато вече чакаха заедно под термозащитния навес извън сградата реактивното им такси да се приземи, той осъзна какво е то.

Идеите бяха добри — но Емили вече ги беше използвала. Преди години, когато проектираше първите си професионални грънци, тя му бе показала скиците, а после и самите грънци — още преди двамата да се оженят. Нима тя не си спомняше това? Очевидно не.

Зачуди се защо не си спомня и какво означава това. Почувства се страшно разтревожен.

Всъщност тревогата не го напускаше още от края на първия сеанс от Е-терапията. Първо се бе безпокоял за човечеството и Слънчевата система, а сега — и за жена си. „Може би това е просто симптом на нещото, което Денкмал нарича «високоорганизирана активност на мозъчната кора» — помисли си той. — Стимулиране на метаболизма на мозъка.

А може и да не е.“

 

 

Когато пристигна на Луната, Лео Бълеро представи официалната си журналистическа карта от списанието на „П. П. Макети“ и се озова сред тълпата репортери на домашни вестници във всъдеход, движещ се по покритата с прах повърхност към имението на Палмър Елдрич.

— Документите ви, сър! — извика въоръженият охранител, който обаче нямаше отличителните знаци на ООН, когато се канеше да излезе на паркинга пред имението.

Лео Бълеро се спря на изхода на всъдехода, докато зад него истинските репортери на домашните вестници шумяха и се блъскаха нетърпеливо в стремежа си да излязат.

— Мистър Бълеро — каза спокойно охранителят и му върна журналистическата карта. — Мистър Елдрич ви очаква. Моля ви, последвайте ме.

Той незабавно бе сменен от друг охранител, който започна да проверява документите на репортерите един по един.

Обезпокоен, Лео Бълеро придружи първия охранител по херметично затворен и приятно топъл тунел към вътрешността на имението.

Внезапно пред него, препречвайки тунела, се появи още един от униформените охранители на Палмър Елдрич. Той вдигна ръка и насочи нещо малко и блестящо към Лео Бълеро.

— Хей! — опита се да възрази Лео, застивайки на място. Той се извърна, наведе глава и направи няколко крачки в посоката, от която бе дошъл.

Някакъв лъч от вид, за който никога не бе чувал, го удари в гърба, той полетя напред и протегна ръце, опитвайки се да смекчи падането.

Когато дойде на себе си, установи, че е завързан за някакъв стол в празна стая. Главата му кънтеше и той се огледа объркано, но видя само, че насред стаята има малка маса с някакъв електронен прибор върху нея.

— Пуснете ме оттук! — каза той.

— Добро утро, мистър Бълеро — обади се в отговор електронното устройство. — Аз съм Палмър Елдрич. Разбрах, че искате да ме видите.

— Постъпиха жестоко с мен — отвърна Бълеро. — Зашеметиха ме и после ме завързаха.

— Вземете си пура.

От електронното устройство се подаде механичен псевдокрайник, който държеше дълга зелена пура.

В предната част на пурата пламна огънче и псевдокрайникът я протегна към Лео.

— Носех десет кашона с тези пури от Проксима, но след катастрофата оцеля само един. Това не е тютюн, но е нещо много по-добро. Е, какво има, Лео? Какво искаш?

— Вътре в това нещо ли се намираш, Елдрич? — попита Бълеро. — Или си на друго място и то само предава думите ти?

— Почерпи се — каза гласът от металното устройство на масата. То продължаваше да държи запалената пура, после я дръпна, загаси я и скри остатъците от нея вътре в себе си. — Искаш ли да видиш кадри за моето посещение в системата на Проксима?

— Шегуваш се.

— Не — отвърна Палмър Елдрич. — От тях ще получиш някаква представа за нещата, на които се натъкнах там. Кадрите са триизмерни, доста добри.

— Не, благодаря.

— Намерихме стреличката, скрита в езика ти — каза Елдрич. — Премахнахме я. Но подозираме, че в теб може да има още нещо.

— Оказвате ми голяма чест — отвърна Лео. — По-голяма, отколкото бих желал.

— За тези четири години на Проксима научих много неща. Прекарах там четири години, полетът продължи шест. Проксимианците възнамеряват да завладеят Земята.

— Будалкаш ме, нали? — попита Лео.

— Разбирам реакцията ти — отговори Елдрич. — ООН и особено Хепбърн-Гилбърт реагираха по същия начин. Но това е истина. Разбира се, да ни завладеят не в прекия смисъл, а по някакъв таен начин, който не можах да разбера добре, въпреки че живях толкова дълго сред тях. Доколкото знам, това може да е свързано със затоплянето на земния климат. А може и да е нещо още по-лошо.

— Нека да поговорим за лишея, който си донесъл със себе си.

— Сдобих се с него незаконно. Проксимианците не знаят нищо за това. Те го използват в своите религиозни оргии. Както нашите индианци използват мескалин и пейот. За това ли искаше да се видиш с мен?

— Разбира се. Ти се намеси в моя бизнес. Знам, че вече си основал корпорация, нали? Това, че проксимианците възнамеряват да завладеят системата ни, са глупости. Страхувам се, че ти си този, който смята да го направи. Не можа ли да намериш друго поле за изява освен миниатюрните макети?

Стаята избухна пред лицето му. Появи се бяла светлина, която го заслепи и той затвори очи. „Господи — помисли си Лео. — Изобщо не вярвам в това за проксимианците. Елдрич просто се опитва да отклони вниманието ни от нещата, които прави. Според мен това е неговата стратегия.“

Отвори очи и установи, че седи на тревиста поляна. До него малко момиче си играеше с йо-йо.

— Тази играчка е доста популярна в системата на Проксима — каза Лео Бълеро.

Установи, че ръцете и краката му са развързани. Изправи се неуверено и раздвижи крайниците си.

— Как се казваш? — попита той.

— Моника — отвърна малкото момиченце.

— Проксимианците все пак са хуманоиди — каза Лео. — Носят перуки и си правят изкуствени зъби.

Той хвана голям кичур от светлите коси на детето и го дръпна.

— Ох! — извика момиченцето. — Ти си лош!

Лео я пусна и тя отстъпи крачка назад, продължавайки да си играе със своето йо-йо. Гледаше го предизвикателно.

— Извинявай — измънка той. Косата й беше истинска. Вероятно той не беше в системата на Проксима. Във всеки случай, където и да се намираше, Палмър Елдрич се опитваше да му каже нещо.

— Наистина ли смятате да завладеете Земята? — попита той детето. — Искам да кажа, че не изглежда да имате такива намерения.

„Може ли Елдрич да е сбъркал? — запита се той. — Да не е разбрал правилно проксимианците?“ В края на краищата, доколкото Лео знаеше, Палмър Елдрич не беше еволюирал и не притежаваше могъщия, усъвършенстван начин на мислене, който идваше след Е-терапията.

— Моето йо-йо е вълшебно — каза момиченцето. — С помощта му мога да направя всичко, каквото си поискам. Какво да направя? Кажи ми, изглеждаш добър човек.

— Отведи ме при твоя вожд — каза Лео. — Това е от един стар виц. Няма да го разбереш — отпреди цял век е.

Огледа се наоколо и не видя никакви следи от човешко присъствие, само тревиста равнина. „Твърде хладно е, за да е Земята — помисли си той. — Синьо небе над главата ми. Хубав въздух. Плътен.“

— Не ти ли е жал за мен? — попита Лео. — Сега Палмър Елдрич завзема пазара ми, а когато успее, аз вероятно ще бъда разорен. Ще ми се наложи да сключа някакво споразумение с него.

„Защото, както изглежда, няма да мога да го убия“ — помисли си мрачно.

— Само че не мога да се сетя за споразумение, на което той би се съгласил. Май всички силни карти са в него. Виж, например, как успя да ме докара тук, а аз дори не знам къде е това място.

„Всъщност това няма значение — осъзна Лео. — Защото където и да е, то се контролира от Елдрич.“

— Карти — каза детето. — Имам колода карти в куфарчето си.

Лео не виждаше никакво куфарче.

— Къде?

Момиченцето коленичи и докосна тревата на няколко места. Тревата се отдръпна безшумно, то се пресегна в дупката и извади куфарче.

— Крия го тук — обясни тя. — От настойниците.

— Какво означава това „настойниците“?

— Е, за да си тук, трябва да си имаш настойник. Всеки от нас си има. Предполагам, че плащат за всичко, докато се почувстваме добре и се приберем у дома. Ако си имаме дом.

Тя седна до куфарчето и го отвори — или поне се опита да го отвори. Ключалката не поддаваше.

— По дяволите — каза тя. — Не търсех това куфарче. Това е доктор Смайл.

— Психиатърът? — попита Лео заинтригувано. — От някоя от онези големи кооперации? Работи ли? Включи го.

Момиченцето послушно включи психиатъра.

— Здравей, Моника — обади се психиатърът с металически глас. — Здравейте и вие, мистър Бълеро.

Не произнесе името правилно — сложи ударението на последната сричка.

— Какво правите тук, сър? Вие сте прекален стар, за да сте тук. Хи-хи. Или сте регресирали в резултат на неуспешна така наречена Е-терапия, фиуу щрак!

Механизмът зашумя възбудено.

— Терапия в Мюнхен? — попита той накрая.

— Чувствам се прекрасно — увери го Лео. — Слушай, Смайл, познаваш ли някой мой познат, който да може да ме измъкне оттук? Кажи ми някой, който и да е. Не мога да стоя повече тук, разбираш ли?

— Познавам мистър Байерсън — каза доктор Смайл. — Честно казано, в момента съм с него — чрез мой преносим терминал, разбира се — в неговия кабинет.

— Не познавам никой на име Байерсън — отвърна Лео. — Какво е това място? Изглежда е някакъв лагер за почивка на болни деца или деца без пари или някакво подобно проклето място. Мислех си, че може да е в системата на Проксима, но щом ти си тук, явно не е. Байерсън! — Той най-накрая се сети. — По дяволите, имаш предвид Майерсън, нали? Барни. От „П. П. Макети“.

— Да, точно така — каза доктор Смайл.

— Свържи се с него — каза Лео. — Кажи му незабавно да се обади на Феликс Блау от Трипланетната полицейска агенция или както там се наричат. Нека Блау да открие къде точно се намирам и да изпрати кораб тук. Разбра ли?

— Добре — отвърна доктор Смайл. — Ще говоря с мистър Майерсън веднага. Той тъкмо разговаря с мис Фюгейт, неговата асистентка, която същевременно е и негова любовница и днес е облечена с… Хмм. В момента те точно говорят за вас. Разбира се, аз не мога да ви предам какво си казват. Длъжен съм да пазя лекарска тайна, знаете… Тя носи…

— Добре де, кого го интересува какво носи? — попита Лео раздразнено.

— Моля да ме извините за миг — каза куфарчето. Звучеше надменно. — Ще се наложи да се изключа.

Настана тишина.

— Имам лоши новини за теб — каза детето.

— Какви?

— Шегувах се. Това всъщност не е доктор Смайл. Само се прави на такъв, за да не се чувстваме самотни. Работи, но не е свързан с никого.

Лео знаеше какво означава това — устройството беше автономно. Но в такъв случай откъде знаеше за Барни и мис Фюгейт и подробности за личния им живот? Та даже и с какво е облечена Рони? Момиченцето очевидно не казваше истината.

— Коя си ти? — попита той. — Моника чия? Искам да знам пълното ти име.

Нещо в нея му беше познато.

— Върнах се — съобщи куфарчето внезапно. — Е, мистър Бълеро… — Отново не постави ударението правилно. — Обсъдих вашия проблем с мистър Майерсън и той се свърза с Феликс Блау, както искахте. Мистър Майерсън смята, че си спомня някаква статия в домашен вестник относно лагер на ООН, подобен на този, в който се намирате. Някъде в района на Сатурн е — за бавноразвиващи се деца. Вероятно…

— По дяволите! — каза Лео. — Това момиче не е бавноразвиващо се.

Тя по-скоро беше преждевременно развила се. Всъщност това нямаше никакво значение. Имаше значение единствено фактът, че Палмър Елдрич искаше нещо от него, и то не само за да му даде урок, но и да го сплаши.

На хоризонта се появи нещо огромно и сиво и се понесе към тях с огромна скорост. Имаше грозни щръкнали мустаци.

— Това е плъх — каза спокойно Моника.

— Толкова голям? — попита Лео. На нито една планета от Слънчевата система, на нито един спътник нямаше толкова огромни диви животни. — Какво ще ни направи? — попита той, чудейки се защо тя не се страхува.

— О — отвърна Моника, — предполагам, че ще ни убие.

— И това не те плаши, така ли? — чу той собствения си глас, преминаващ в писък. — Искам да кажа, нима искаш да умреш по такъв начин, и то точно сега? Изядена от плъх с размерите на…

Хвана момичето с едната си ръка, а куфарчето с доктор Смайл — в другата, и побягна по-надалеч от плъха.

Плъхът ги настигна, профуча край тях и продължи нататък. Фигурата му се смаляваше все повече и повече, докато накрая изчезна в далечината.

Момичето се изкиска.

— Как се изплаши, а? Аз знаех, че няма да ни забележи. Те не могат да ни виждат тук.

— Не могат ли?

Сега той знаеше къде се намира. Феликс Блау нямаше да го намери. Никой нямаше да го намери, дори да го търсеха цяла вечност.

Елдрич му беше инжектирал „пренасящ“ наркотик, несъмнено Чю-Зет. Това място беше несъществуващ свят, аналогичен на нереалната „Земя“, на която се пренасяха колонистите под въздействието на неговия собствен продукт, Кен-Ди.

А плъхът, за разлика от всичко останало, беше истински. За разлика от тях — той и това момиче също не бяха реални. Или поне не тук. Техните напуснати, неподвижни тела лежаха някъде като празни торби, временно лишени от духовното си съдържание. Телата им несъмнено бяха останали в имението на Палмър Елдрич на Луната.

— Ти си Зоя — каза Лео. — Нали? Такава, каквато искаш да бъдеш, отново малко момиче на около осем години. Така ли е? С дълги руси коси.

„И дори с друго име“ — помисли си.

— Тук няма никой на име Зоя — каза твърдо момичето.

— Никой освен теб. Твоят баща е Палмър Елдрич, нали?

Детето кимна с голямо нежелание.

— Това специално място за теб ли е? — попита той. — Често ли идваш тук?

— Това е моето място — отвърна момичето. — Никой не идва тук без мое разрешение.

— Тогава защо си разрешила на мен?

Той знаеше, че тя не го харесва. От самото начало.

— Защото ние смятаме, че вероятно можеш да попречиш на проксимианците да направят това, което са замислили.

— Пак същото — отвърна Лео. Не й вярваше. — Баща ти…

— Баща ми — прекъсна го детето — се опитва да ни спаси. Той не искаше да донася този Чю-Зет. Те го принудиха. Чю-Зет е онова, чрез което ще ни завладеят. Разбираш ли?

— По какъв начин?

— Защото те контролират тези места. Местата, в които отиваш, когато вземеш Чю-Зет.

— Нямаш вид на контролирана от извънземни същества. Та нали ми разказваш всичко това?

— Скоро ще бъда под техен контрол — кимна момичето сериозно. — Скоро. Както контролират баща ми сега. Върна се такъв от Проксима. Взимал е наркотика няколко години. Твърде късно е за него и той го знае добре.

— Докажи ми всичко това — каза Лео. — Всъщност докажи ми част от него, поне един факт. Дай ми нещо, с което да започна.

Куфарчето, което той все още стискаше в ръка, каза:

— Това, което Моника казва, е самата истина, мистър Бълеро.

— Ти пък откъде знаеш? — попита ядосано Лео.

— Понеже — отвърна куфарчето — аз също се намирам под влиянието на проксимианците. Ето защо…

— …Не направи нищо — довърши мисълта му Лео и остави куфарчето на земята. — Дяволите да го вземат този Чю-Зет — каза той и на двамата, на момиченцето и на куфара. — Заради него всичко се обърка. Не мога да разбера какво, по дяволите, става. Ти не си Зоя — ти дори не знаеш коя е тя. А ти — ти не си доктор Смайл и не си говорил с Барни, а той не е разговарял с Рони Фюгейт. Всичко това е само предизвикана от наркотика халюцинация. Това са моите собствени страхове, свързани с Палмър Елдрич, които се връщат обратно при мен — всички онези глупости за това как се намира под влиянието на проксимианците, както и ти. Кой е чувал някога за куфарче, овладяно от пришълци от друга звездна система?

Възмутен, Лео се отдалечи от тях.

„Знам какво става — помисли си той. — По този начин Палмър се опитва да завладее моя разум. Това е разновидност на така нареченото промиване на мозъци. Успя да ме изплаши.“ Внимателно отмервайки крачките си, той продължи да върви, без да се обръща назад.

Това беше почти фатална грешка. Нещо — мярна го само с крайчеца на окото си — се хвърли в краката му. Той отскочи встрани и нещото премина покрай него, но веднага се обърна и го нападна отново.

— Плъховете не могат да те видят — извика момичето, — но глюковете могат! По-добре бягай!

Без да се вглежда внимателно в нещото — вече беше видял достатъчно, — той побягна.

За това, което беше видял, не можеше да вини Чю-Зет. Защото това не беше илюзия и не беше създадено от Палмър Елдрич, за да го тероризира. Глюкът — каквото и да беше това — не произхождаше от Тера, нито пък от терански мозък.

Зад гърба му момичето заряза куфарчето и също побягна.

— А аз? — попита тревожно доктор Смайл.

Никой не се върна за него.

 

 

Изображението на Феликс Блау се обади от екрана на видеофона:

— Проучих материалите, които ми дадохте, мистър Майерсън. От тях става ясно, че вашият работодател мистър Бълеро — който е също така и мой клиент — в момента се намира на малък изкуствен сателит, обикалящ в орбита около Земята, чието официално наименование е „Сигма 14-Б“. Направих проверка в регистрите — явно този сателит е собственост на компания, производител на ракетно гориво, от град Сейнт Джордж, щата Юта. — Той погледна в документите пред себе си. — „Робард Летейн Продажби“. Летейн е търговската марка на техния…

— Ясно — каза Барни Майерсън. — Ще се свържа с тях.

За бога, по какъв начин се бе озовал Лео Бълеро там?

— Има още една информация, която може да представлява интерес за вас. Корпорацията „Робард Летейн Продажби“ е основана преди четири години, на същия ден, в който е основана и „Чю-Зет изделия“ от Бостън. Изглежда като нещо повече от съвпадение.

— А как да измъкна Лео от сателита?

— Можете да подадете молба в съда, с която искате…

— Това ще отнеме прекалено много време — каза Барни. Изпитваше дълбоко, неприятно чувство, че носи лична отговорност за това, което се бе случило. Очевидно Палмър Елдрич беше свикал пресконференцията с единствената цел да подмами Лео Бълеро в имението си на Луната, а той, ясновидецът Барни Майерсън, човекът, който можеше да предвижда бъдещето, се бе хванал на въдицата и бе изиграл своята роля в осигуряването на присъствието му там.

— Мога да ви предоставя около сто човека от различни отдели на моята организация — каза Феликс Блау. — Можете да съберете още петдесет от „П. П. Макети“. Тогава бихте могли да опитате да превземете сателита.

— И да намеря Лео мъртъв.

— Вярно е. — Блау се навъси. — Добре, можете да отидете при Хепбърн-Гилбърт и да помолите за помощта на ООН. Или — което е още по-унизително — да се опитате да се свържете с Елдрич или някой от заместниците му и да преговаряте директно с него. Да видите дали ще е възможно да откупите Лео.

Барни прекъсна връзката и веднага набра междупланетната линия.

— Свържете ме с мистър Палмър Елдрич на Луната — каза той. — Много е важно. Моля ви, побързайте, мис.

Докато чакаше да го свържат, Рони Фюгейт се обади от другия край на кабинета:

— Очевидно няма да имаме време да се продадем на Елдрич.

— Така изглежда.

Колко хитро беше нагласено всичко. Елдрич беше позволил на противника си да свърши цялата работа. „А също и на нас — осъзна той. — На мен и Рони. Вероятно ще се добере до нас по същия начин. Всъщност Елдрич може би наистина очаква да долетим на сателита. Това обяснява защо е снабдил Лео с доктор Смайл.“

— Чудя се — каза Рони, играейки си с ципа на блузата си, — дали искаме да работим за толкова умен човек. Ако изобщо е човек. Все повече и повече ми се струва, че този, който се върна, не е Палмър, а един от тях. Мисля, че ще ни се наложи да приемем това. Следващото нещо, което можем да очакваме, е Чю-Зет да залее пазара. С одобрението на ООН. — В тона й се долавяше горчивина. — А Лео, който поне е един от нас и който просто иска да заработи някоя и друга кожа, ще бъде мъртъв или вън от играта…

Тя гледаше яростно право пред себе си.

— Патриотизъм — каза Барни.

— Инстинкт за самосъхранение. Не искам да се събудя някоя сутрин и да открия, че дъвча онова нещо и правя нещата, които се правят, когато се дъвче то вместо Кен-Ди. Пренасяне… Но определено не в страната на Пърки Пат.

Операторката на видеофона каза:

— На линията е мис Зоя Елдрич, сър. Ще говорите ли с нея?

— Да — отвърна Барни.

На екрана се появи елегантно облечена жена с пронизващ поглед и гъста коса, вързана на кок.

— Да?

— Аз съм Майерсън от „П. П. Макети“. Какво трябва да направим, за да върнем Лео Бълеро?

Почака малко. Не последва отговор.

— Знаете за какво говоря, нали? — попита той.

Тя помълча още известно време и отвърна:

— Мистър Бълеро пристигна тук, в имението, и се разболя. В момента е на легло в нашата болница. Когато се почувства по-добре…

— Мога ли да изпратя главния лекар на нашата компания да го прегледа?

— Разбира се. — Зоя Елдрич дори не трепна.

— Защо не ни уведомихте?

— Това се случи съвсем скоро. Баща ми тъкмо се готвеше да се обади. Изглежда не е нищо по-сериозно от обичайната реакция при промяна на гравитацията. Често се случва с по-възрастните хора, които идват тук. Не поддържаме гравитация, близка до земната, както прави мистър Бълеро на неговия сателит, „Хралупата на Мечо Пух“. Така че, както виждате, всичко си има своето просто обяснение. — Тя леко се усмихна. — Ще си го получите късно тази вечер. Нима подозирахте нещо друго?

— Подозирам — каза Барни, — че Лео вече не е на Луната. И че е на сателита в околоземна орбита „Сигма 14-Б“, който е собственост на фирма от Сейнт Джордж. А тя пък е ваша собственост. Не е ли така? И това, което ще открием в болницата във вашето имение няма да бъде Лео Бълеро.

Рони го зяпна ококорено.

— Заповядайте да се убедите сами — отвърна Зоя студено. — Човекът в болницата е Лео Бълеро. Поне доколкото ни е известно на нас. Той пристигна тук заедно с репортерите на домашните вестници.

— Ще дойда в имението ви — каза Барни. Знаеше, че допуска грешка. Способностите му на ясновидец му го казваха.

В другия край на кабинета Рони Фюгейт скочи на крака и се закова на място. Тя също беше видяла това със своите способности. Барни изключи видеофона, обърна се към нея и каза:

— Сътрудник на „П. П. Макети“ се самоубива. Нали? Или нещо от този род. В утрешните домашни вестници.

— Всъщност точните думи, които са използвани… — започна Рони.

— Не ме интересуват точните думи, които са използвани.

Обаче той знаеше, че ще бъде слънчев удар. Мъжко тяло, намерено на тротоара. Смърт, причинена от твърде голяма доза слънчева радиация. Някъде в деловата част на Ню Йорк. Там ще го оставят хората на Елдрич. Ще го захвърлят.

Можеше да се досети за това и без да използва способностите си на ясновидец. И не смяташе да се съобразява с прогнозите си при своите действия.

Това, което го обезпокои най-много, беше снимката във вестниците — едър план на неговото изсушено от слънцето тяло.

Спря при вратата на кабинета.

— Не можеш да отидеш там — каза Рони.

— Не мога.

Не и след като беше видял снимката. „Лео ще трябва да се погрижи сам за себе си“ — осъзна той. Върна се при бюрото си и седна.

— Единственият проблем е — каза Рони, — че ако той се върне, ще ти бъде трудно да обясниш ситуацията. Че не си направил нищо.

— Знам.

Но това не беше единственият проблем. Всъщност този проблем изобщо не беше от значение.

Защото Лео най-вероятно изобщо нямаше да се върне.