Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (7)

Глава VII
ПРЕЗ ПУСТИНЯТА

Девет слона на един път! Какъв добър лов!

Толкова голям куп слонова кост беше цяло богатство. Ние решихме да не я изоставяме. Представете си — само зъбите на слона, убит от кафъра, тежаха не по-малко от четиристотин и двадесет килограма. Би било голяма глупост да оставим всичко това на първия случаен минувач.

Цели два дни ни трябваха, за да изрежем грамадните слонови зъби. След това ги скрихме под една пясъчна могилка и посадихме за знак едно младо дръвче, което да ни покаже на връщане точно къде са заровени тези богатства.

На третия ден потеглихме на път и още същата вечер стигнахме селцето Ситанда.

Тази станция е разположена на бреговете на река Ланканга. Както казах вече, тя представлява мизерно селце, което наброява не много туземни колиби, с малко дървета наоколо и няколко лошо обработени полета, които се спускат към реката и от които се прехранват малобройните му обитатели.

Отвъд Ситанда се простира сухата пустиня.

През местността, в която бяхме избрали да лагеруваме, протичаше малка рекичка. Малко по-нататък се издигаше камениста могила. В подножието й преди двадесет години срещнах нещастния Силвестра, който се връщаше от злополучната си експедиция към пещерите на съкровищата.

Щом свършихме работата по настаняването, аз и господин Фалконе се изкачихме на тази могила, за да погледаме пустинята.

Слънцето като огнено кълбо се спускаше към хоризонта и разискряше пясъците с жарките си лъчи. Въздухът беше съвсем чист и ние можехме да различим в далечината, макар и неясно, една синкава ивица, над която се издигаха бели конуси.

— Ето, там са планините, в чиито недра се спотайват пещерите на съкровищата — казах аз. — Ще стигнем ли ние до тях?

— Щом като брат ми се е отправил нататък, ние ще направим всичко възможно и невъзможно да го намерим — отвърна ми господин Фалконе с обичайния си спокоен глас.

— Ще се изложим на големи опасности.

— Ще ги презрем.

— Ще търпим жажда.

— Ще я изтърпим.

— Слънцето ще ни опече живи.

— Няма значение.

— После може да се наложи да се бием с негрите, с кукуаните.

— Имаме пушки и ще се отбраняваме, господин Кватермен.

— Напълно ли сте решили?

— Готов съм да презра всичко.

— С хора като вас може да стигнем много далече.

Генуезецът се усмихна, без да отговори.

Обърнах се да погледна в друга посока и видях зад нас Умбопа. С ръце на чело, за да предпази очите си от огнените слънчеви лъчи, той разглеждаше внимателно хоризонта и особено планините, които се очертаваха в далечината, към края на пустинята. Като ни видя, той се обърна към генуезеца, към когото беше особено внимателен, и го попита:

— Нататък ли искаш да се отправиш?

И същевременно посочи с ръка планините.

Аз погледнах зулуса със свити вежди, обиден от свободата, с която си позволяваше да разпитва своя господар, и строго го смъмрих. С какво право си позволяваше да пита къде искаше да върви генуезецът?

— Ти си наш слуга — казах. — Затова занимавай се само с това, което ти е възложено.

Умбопа ме погледна спокойно, после отговори с такова благородство и достойнство, че аз останах изненадан:

— Ако аз днес съм слуга на белите хора, по-късно, може би, няма да бъда. Кой ти е казал, че аз не бих могъл да заема в моята страна място, равно на това, което господарят ми заема в своята? Гледай: той е голям на ръст, голям съм и аз. Той е силен, силен съм и аз. Преведи му какво ти казах, макумацане (така ме наричаше той)!

Аз бях изненадан от гордия отговор, но все пак исках да го задоволя и преведох думите му на господин Фалконе.

— Може би има право — ми отвърна генуезецът, като се усмихна.

— Пустинята е обширна, господарю, а вода няма. Планините, които се издигат там горе, са покрити със сняг и са трудно проходими. Какво ще правиш в тези далечни страни и как мислиш да стигнеш до тях?

— Отивам да търся един човек от моята кръв, брат ми — отговори господин Фалконе.

— Добре — каза негърът. — Един човек ми каза, че преди две години един бял е тръгнал към тези планини заедно със слугата си. Не зная дали това е бил брат ти, но очите му са приличали на твоите, тялото му е било високо като твоето. Зная още, че слуга му е бил един кафър на име Джим.

— Този човек е бил брат ми.

— И ти искаш да го търсиш, господарю?

— Непременно — отвърна генуезецът. — Зная, че се е отправил към Сулиманските планини, и искам да отида нататък каквито опасности и да ми се изпречат.

— Нищо няма невъзможно за този, който е решен на всичко, дори и на смърт — казах аз. — Ще се доверим на силите си и ще вървим напред, докато можем.

— Вие говорите добре — каза Умбопа. — Да, ние ще отидем напред, ще вървим прави докрай, ще преминем пустинята и след това ще се изкачим на планините. Ще рискуваме живота си, но какво е животът, за да мислим толкова много? Перушинка или семе, понесено от вятъра: едно отива далече, друго се спира насред път и защо? Да, ние ще отидем напред и аз ще ви водя, тъй като и аз трябва да видя тези планини.

— Какво те влече нататък? — го попитах аз.

— И аз трябва да намеря един роднина там долу — ми каза негърът с тайнствен глас.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Зная, че там долу се простира богата и плодородна земя, владяна от храбри мъже, и че там има всесилни вещици. Зная, че сред онези планини има голям бял път и никой не може да каже чие дело е той, но сигурно не е построен от негри. Но защо ви говоря за тази далечна страна? Ако стигнем там, който остане жив, ще види какво може да стане, когато стъпя на тази земя.

Аз го погледнах недоверчиво. Той забеляза това и ми каза обидено:

— Аз не съм предател, макумацане. Ако стигнем отвъд планините, ще узнаеш повече от това, което току-що ти казах. Но недей да мислиш, че мога да предам белите хора, които искрено обичам и им се радвам.

После погледна генуезеца и продължи:

— Бъди благоразумен, господарю, и мисли, че в пустинята може да намериш смъртта си. Ако искаш съвет от мен, върни се назад и иди да ловиш слонове в по-безопасни местности. Казах!

Като каза това, негърът ни поздрави с копието си и преди да успеем да го задържим, слезе бързо от могилата и се отдалечи.

— Какъв особен човек — казах аз. — Знае сума неща около тия планини, но не иска да говори.

— Дали не е някой кукуански вожд?

— Започвам да подозирам, господин Фалконе.

— А как се е намерил сред зулусите?

— Това може би никога няма да разберем.

— Каквото и да е, ние ще се занимаваме само с нашите работи — каза генуезецът. — Ако по-нататък поиска да ни напусне, нека ни напусне. Да идем да се приготвим, господин Кватермен, понеже утре навлизаме в пустинята.

Тъй като не можехме да носим излишен товар, бяхме принудени да оставим някои от нашите вещи. Запазихме само пушките, мунициите, няколко завивки и лекарства. Всичко останало заменихме срещу няколко меха за вода, тютюн и суха храна. Даже долните дрехи, които имахме за смяна, оставихме на съхранение при един стар селянин.

На другата вечер, щом слънцето се скри, тръгнахме на път, следвани от трима туземци, натоварени с нашите храни. Те трябваше да ни придружат на около триста километра. Едва успяхме да ги склоним, като им обещахме по един нож. Ножовете тук са твърде редки и много се търсят.

Решихме да се движим нощно време — за да избегнем голямата горещина — и да почиваме през деня.

Луната вече се вдигаше, когато стигнахме първите пясъци.

Вървяхме един зад друг. Умбопа ни водеше с копие в ръка и карабина през рамо. Очите му бяха устремени към крайните очертания на огромната пустиня. След него вървяха тримата негри от Ситанда и кафърът Венговел, а след тях и ние.

За водач ни служеха едва видимото очертание на планините и документът на стария португалец. Скицата, направена преди триста години, ни посочваше достатъчно ясно пътя, по който трябваше да се движим.

Вървяхме мълчаливо през пясъчните купчини и затъвахме в тях. Пясъкът се разпиляваше под краката ни и пълнеше обувките ни. От време на време спирахме и се събувахме, за да го изсипем.

Нощта беше достатъчно прохладна, но въздухът беше тежък, задушаващ. А самотата започна да потиска духа ни и ние ставахме някак си безпокойни, без да можем да си помогнем.

За да премахне това мълчание, Гуд започна да свири с уста някаква песничка. Но много скоро трябваше да спре поради едно необикновено събитие. Както беше застанал начело на колоната, изведнъж се смъкна пред очите ни. В същото време наоколо се показаха някакви сенки, които не можехме веднага да различим.

Негрите от Ситанда, ужасени от видяното, започнаха да крещят колкото им държат силите и в миг се пръснаха. Ние се спряхме и загледахме сенките, които подскачаха в безпорядък наоколо.

— Гуд! — викнахме всички.

Той също извика. Едва тогава забелязахме, че нашият добър приятел се носеше през пустинята на гърба на една от тези сенки.

Разбрах веднага каква беше работата. Нещастникът бе паднал върху едно стадо куаги, които са спели сред пясъците. Дивите коне, изплашени, бяха побягнали лудо същия миг, като един от тях, без да иска, е понесъл със себе си и поручика, за да го отхвърли след малко на земята.

Побързах да се притека на помощ на нашия другар и го намерих полузаровен в пясъка, смазан от падането. Но забелязах веднага, че даже и след това опасно премятане монокълът стоеше на мястото си.

— Ехей, приятелю — извиках аз. — Ударихте ли се?

— Мисля, че нищо не е счупено, но малко се поуплаших — ми отговори Гуд, като се усмихна.

— Дявол го взел, не гледате ли къде стъпвате?

— Кой може да очаква, че в тази пясъчна трапчинка се крият някакви животни!

— Имали сте щастие да се отървете доста леко.

— Ако ми беше отпратил едно чифте, нямаше да ми е така лесно. Що за животни са това? Някакви зебри ли?

— Куаги — диви коне.

— Пропуснахме случая да вземем няколко от тях и да минем в галоп пустинята.

— Да — стига да не те запратят да се търкаляш сред пясъка.

— Не се ли опитомяват?

— Не искат да знаят за ездачи.

— Може би ставаха поне за ядене?

— Не са съвсем лоши.

— Ако знаех по-рано, щях да ударя поне един.

— О, страшният ловец! — възкликна господин Фалконе, който се приближи до нас. — Не ви ли стигат слоновете?

— Малко прясно печено месце не е за пренебрегване — отвърна Гуд.

— Може би имате право, но вече е много късно да мислите за това. А сега да вървим, приятелю.

Потеглихме отново през безкрайната пясъчна равнина. Този път не ни се случи нищо особено чак до среднощ, когато спряхме за кратка почивка. Всички бяхме капнали от умора. Пийнахме по една глътка вода, само по една, тъй като повече не можехме да си позволим. После поехме отново, като се катерехме и слизахме по пясъчните хълмове, които горещият пустинен вятър бе издигнал.

Най-после се пукна зора. Слабите отначало лъчи станаха златистожълти и бързо прогониха нощния мрак Звездите побледняха и се изгубиха. Луната потъмня и нови слънчеви лъчи изскочиха над хоризонта и разискриха пясъците. Цялата пустиня се заля с ослепителна светлина.

Бяхме твърде уморени и за нас щеше да бъде истинско щастие, ако можехме да спрем за малко. Но трябваше да бързаме. Знаехме, че по-късно не бихме могли да мръднем под огнените слънчеви лъчи. Ето защо продължихме чак до шест часа сутринта. Спряхме пред някаква пещера, която се откриваше в склоновете на скалисто хълмче, издигащо се самотно сред пясъците. Малко вода и малко суха храна ни подкрепиха. После се изтегнахме сред пещерата и заспахме дълбоко.

Събудихме се към три часа следобед. Един от носачите ни дойде веднага при мен и ми каза:

— Господарю, няма да отиваме по-нататък.

— Плаши ли те пустинята? — го попитах.

— Всички, които са навлизали сред пясъците, са оставали в тях.

— Ако ти и другарите ти дойдете още един ден с нас, ще ви дадем още по един нож.

— Може да ни предлагаш и по сто ножа, но нито аз, нито другарите ми ще направим крачка повече напред.

— Кажи ми поне какво те плаши.

— Това е царството на смъртта, господарю.

— Искаш да кажеш, че ние всички ще умрем?

— Боя се. Бих те посъветвал да се върнеш в Ситанда.

— Не — отвърнах аз, — ние ще отидем напред.

— Тогава сбогом, господарю. Ние ще се върнем в селото.

Разбрах, че всичките ножове на света не биха могли да ги склонят да ни последват, толкова голям беше страхът им от пустинята. Дадох им обещаните ножове и малко тютюн и след няколко минути те потеглиха обратно към селцето Ситанда.

След два часа тръгнахме отново. Тишината и самотата ни се струваха още по-мрачни от преди. През целия път не срещнахме нищо друго освен няколко щрауса и две-три змии. Нещастно изключение — непрекъснато по пътя ни бяхме придружавани от безбройни облаци мухи. Чудно насекомо е мухата! Къде ли не се среща? През всички времена тя е била бич за човечеството. Виждал съм вкаменяла в кехлибар муха, запазена сигурно от няколко хиляди години. По нищо не се различаваше от съвременните си представители. За наше най-голямо нещастие те никога не идваха поединично. Цели батальони, гъсти и безбройни, ни нападаха изведнъж. Никак не се съмнявам, че когато последният човек на света изпусне последния си дъх, и тогава все някоя муха ще бръмчи около него.

Привечер направихме малък престой и щом се появи луната, поехме отново. От десет часа вечерта вървяхме без почивка до два часа през нощта. След час и нещо отмора продължихме напред и така ни завари новият ден. Хвърлихме се на земята и заспахме, без да мислим да оставяме стража. От какво да се опасяваме сред тази самота, далеч от хора и животни? Единствените ни врагове, които по никакъв начин не можехме да избегнем, бяха горещината, жаждата и мухите. Бихме предпочели да имаме насреща си някоя много по-голяма опасност, нежели тази страхотна тройка.

Събудихме се към седем часа. Слънцето отдавна бе изгряло и хубаво ни беше напекло. Напразно търсехме по-свеж въздух.

— Пух! — извиках аз, като се опитах да прогоня един облак мухи, които бръмчаха весело около мене.

— Вярвайте ми — каза господин Фалконе, — никога не съм виждал толкова много мухи.

— Хиляди гърмотевици! — възкликна на свой ред Гуд, като размахваше ръце. — А за жегата няма ли да кажете нещо?

Жегата — да. И каква жега! При това без ни най-малка надежда да намерим някъде малко сянка. По всички посоки погледът срещаше ослепителния блясък на пясъците, а въздухът беше така горещ, като че се намирахме до някоя нажежена до бяло фурна.

— Няма да можем да издържим дълго на тази температура и на този задушаващ въздух — каза генуезецът. — На всяка цена трябва да намерим някакво прикритие от слънчевите лъчи.

Чудехме се какво да сторим.

— Открих! — извика Гуд. — Да изкопаем една яма, да я покрием със сухи храсти и да се скрием в нея.

Откритието не беше велико. Но тъй като никой не измисли нещо по-добро, започнахме да работим ту с малкия бел, който бяхме задържали с нас, ту с ръце и скоро ямата беше готова. Отрязахме храсти и сухи клони и покрихме убежището си. Спуснахме се в дупката и на първо време почувствувахме истинско облекчение. Обаче колкото повече стояхме вътре, толкова повече слънцето се издигаше нагоре и горещината се увеличаваше. Оказахме се сякаш във фурна. Не зная как можахме да изтърпим такова мъчение. Непрекъснато търсехме облекчение във водата и ако се оставехме на жаждата да ни командува, щяхме да изпразним съдовете напълно и не един, а десет пъти. Разумът обаче ни, казваше, че спасението ни е във водата: изпием ли я, не ни остава нищо друго, освен да умрем.

Всичко си има край, това е вярно. Но трудното е да дочакаш да видиш този край.

И този ден, колкото и тежък, имаше край.

Към три часа следобед излязохме от нашата фурна, предпочитайки да умрем на открито.

Бяхме изминали почти половината пустиня и водата, ако въобще я имаше, трябваше да се намира вече наблизо.

Ние не вървяхме, а се влачехме. Когато слънцето изчезна от хоризонта, ние се проснахме на земята и заспахме за малко.

Събудихме се, когато се показа луната, но не за да вървим, а за да се опитаме да се мъкнем напред. Падахме на всяка крачка. Често трябваше да спираме и да почиваме. Никой не се осмеляваше даже да проговори. Дори Гуд, който обичаше да бъбри и винаги беше в настроение, сега не отваряше уста.

Най-после, към два часа през нощта, стигнахме една могилка, за която отначало помислихме, че е жилище на бели мравки, или както ги наричат, термити. Имаше най-малко тридесет метра височина.

Легнахме в подножието на тази могила и измъчвани от страшна жажда, изгълтахме и последните капки вода. Бихме изпили цяла бъчва, а имахме само няколко чаши.

Умбопа каза на себе си:

— Ако и утре останем без вода, няма да видим вече слънцето. Или ще намерим вода, или ще умрем!

Изгледите за бъдещето съвсем не бяха весели. Потръпнах, но умората надделя и затворих очи…