Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (12)

Глава XII
ВОЙНАТА

Слънчевото затъмнение завършваше, когато стигнахме до Лоо, където бяха събрани привържениците на Иньози. След небесното явление те вече не се съмняваха в царския произход на бившия ни служител и в нашата необикновена мощ.

Лагерът, който бяха избрали, се намираше на един скалист хълм с форма на конска подкова. Това беше същинска естествена крепост и наблюдателница, тъй като от там равнината се виждаше като на длан.

Извънредно стръмен и защитен от огромни скали отстрани, хълмът беше уязвим само по средата и в задната част. Но негрите вече бяха успели да издигнат на тези места яки стени и високи, непревземаеми валове.

Със задоволство установихме, че привържениците на Иньози бяха твърде много. Тъй като Инфадоу беше най-известният вожд в царството, лесно беше успял да събере под знамената си всички приятели и всички недоволни от царя.

Щом ни забеляза, че пристигаме, задъхани от дългия бяг, старият вожд побърза да ни посрещне. Попита ни какво е станало с царския краал, тъй като бяха чули гърмежи от пушката на господин Фалконе.

— Съвсем просто нещо — казах аз, — но ще бъде много полезно за въстанието. Убихме престолонаследника.

— Кого, Сарага… — възкликна Инфадоу.

— Искаше да убие един от моите приятели и той го превари, като пусна огън от огнената си тръба.

— А защо искаше да убие твоя приятел?

— Защото решихме да му попречим да убие най-добрата и най-красивата девойка в царството.

— А царят какво направи?

— Остана неподвижен от ужас. После не знаем какво е станало, тъй като решихме да използуваме тъмнината и бъркотията, за да избягаме.

— Показали сте се твърде смели — каза ми старият вожд. — Чудя се, че още сте живи.

— Е — казах аз. — Не бихме се оставили да ни заколят като кози.

— Смъртта на Серага ще улесни нашите планове.

— Вярваш ли?

— Да, защото населението ще се бои от вас и като знае, че вие подкрепяте Иньози, без колебание ще застане на наша страна.

— Но царят няма да се предаде така лесно.

— О, не! — възкликна вождът. — Тоуала е жесток, но безстрашен и ще се бори до последна капка кръв.

— Надявате ли се да победим?

— Да. Вече всички се готвят да признаят Иньози за цар на нашата страна.

— Много ли са вашите хора?

— Да и всички са изпитани храбреци Най-смелите и най-известните вождове са вече на страната на племенника ми. Елате, Иньози се готви да говори на войниците.

Наистина бившият ни служител се беше покачил на един камък сред лагера и вече бе започнал да говори на струпаните около него войници и вождове.

С жив, картинен език, на който не липсваше известна възвишеност, той говореше звучно, като се стараеше да убеди кукуаните, че той е законният цар, че през неговото царуване милосърдието и справедливостта няма да бъдат празни думи, че никога вече няма да видят жестокостта на Тоуала и че ще стори всичко необходимо, за да направи народа си истински щастлив.

Красноречието му, наистина необикновено за един негър, превъзходният му вид и особено нашето присъствие, което обещаваше истинска подкрепа на бъдещия цар, имаха пълен успех сред множеството войскари, които Инфадоу бе събрал.

Когато Иньози свърши, за миг настана тишина. После от гърдите на присъствуващите се изтръгна мощен поздрав:

— Коум!…

Войските поздравяваха бъдещия си цар.

Редиците се разкъсаха и започнахме бърза подготовка за решителния бой. Бяхме сигурни, че Тоуала няма да ни остави на мира за дълго.

На най-безстрашните вождове бяха поверени най-опасните постове. Множество разузнавачи бяха изпратени в равнината, която се простираше наоколо, за да ни предупредят навреме за приближаването на враговете. Навсякъде бяха поставени верни стражи, за да избегнем всяка изненада.

Тези подготвителни работи запълниха целия ден. Привечер ни предложиха една колиба, която бе построена сред лагера.

Представете си изненадата ни и радостта на Гуд, когато там намерихме багажа, който бяхме поверили на свитата на Инфадоу, преди да потеглим за царския краал… Прословутите панталони, за които нашият приятел толкова много съжаляваше, най-после бяха открити.

Оставям на вас да отгатнете с каква бързина ги обу. По този начин кукуаните се лишиха завинаги от удоволствието да гледат белите му крака. Инфадоу, който настояваше да не ги покрива, боейки, се, че така ще загуби голяма част от славата си, се опита да го събуе отново. Но Гуд оставаше неумолим.

Три-четири часа след като бяхме легнали, стражите ни събудиха.

Предполагахме, че войските на Тоуала са излезли вече от краала. Повикахме един от вождовете, който в този момент минаваше пред колибата, и го попитахме защо лагерът е в тревога.

— Нека белите хора се приготвят да се сражават — ни отвърна той.

— Къде е неприятелят?

— Три колони са излезли от царския краал и се приближават към нашите позиции.

— Колко войници броят?

— Толкова много, че покриват голяма част от равнината.

Аз бързо се облякох и приготвих пушката, но генуезецът не бързаше толкова. Беше намислил да се нагласи в хубав туземен костюм, който му подарил Инфадоу.

Костюмът се състоеше от казака, направена от величествена леопардова кожа; диадема от прекрасни щраусови пера, отличителен знак на великите кукуански вождове колан от опашка на бял вол и чифт космати кози цървули.

Освен пушката имаше и тежка секира, и желязна тояга с остри върхове. Живописният му костюм удвояваше красотата на италианеца.

Гуд обаче беше извънредно смешен със стоманената ризница, която покриваше и част от фамозните му панталони, с перата на шапката си, с монокъла в орбитата и с ботушите си, които бяха вече в окаяно състояние след толкова изминат път.

Излязохме навън и намерихме Иньози и Инфадоу и двамата облечени като господин Фалконе. Те събираха войската, за да я разположат откъм източната страна на хълма, където трябваше да се развие кървавото сражение.

Врагът премина равнината и стигна на петстотин крачки от хълма. Разположи се в боен ред. При първите лъчи на слънцето пред нас блесна гора от копия. Сред всички тези батальони се движеше Тоуала с блестяща стоманена броня и шлем на главата, покрит с черни пера.

Веднаха разбрахме, че по броя на войниците ние, не бяхме по-силни. Но се доверихме на нашите огнени тръби, които при майсторско използуване лесно биха всели ужас сред редовете на врага.

Гуд и генуезецът застанаха на първата линия, а аз се оттеглих на върха на една скала, от която можех да наблюдавам цялото бойно поле, да следя всички фази на сражението и да откривам огън по най-застрашените пунктове.

Наистина аз не изпитвах никаква омраза към негрите, които жестокият монарх се готвеше да хвърли срещу нас. Но трябваше да убиваме, за да не бъдем убити.

Нападението на неприятеля беше страхотно. Вражеските орди, окуражавани от гръмкия глас на херкулесовския си цар, се хвърлиха върху нас с такъв устрем, че първите ни редици бяха пометени за миг. Обаче Иньози, господин Фалконе и Гуд веднага им се притекоха на помощ с войските на Инфадоу и завързаха кървава битка.

Борбата ставаше страхотна. От двете страни се биеха като разярени лъвове. Ни едните, ни другите отстъпваха бойното поле, макар че убитите и ранените ставаха все повече и повече и обливаха с кърви склона на височината.

Виждайки, че на следния миг ще бъда обграден, аз слязох от скалата и започнах да стрелям на всички страни, за да си пробия път. Изведнъж един грамаден негър, вероятно вожд, ако се съди по перата, които украсяваха главата му, се спусна към мен с такава ярост, та аз помислих, че е настанал сетният ми час.

Бърз като стрела се хвърлих на земята й негърът, както се беше засилил, не можа да се спре и се строполи на няколко крачки зад мене.

На следния миг бях вече на крака. Сграбчих пистолета си и бях готов да го изпразня в гърдите му, обаче силен удар по главата ме повали зашеметен на земята…

Полъхнат от неочаквана свежест, отворих очи и видях Гуд, безпокойно преведен над мене със съд за вода в ръка.

— Как си, храбрецо? — попита ме той.

— Няма нищо лошо. Малко съм зашеметен, това е всичко — отвърнах. — Как се развива борбата?

— Чудесно! Засилихме се по всички линии.

Вече се поздравявахме с бързия и лесен успех, когато дойде при нас Инфадоу, който беше научил за случката с мене.

— Засега сме победители — каза ми той, след като се осведоми за състоянието ми. — Но не мислете, че Тоуала няма да се върне. Преди да напрегне всички сили, иска да разбере какво поведение ще държим ние.

— Елате, господа. Ще обсъждаме положението.

Отправихме се към края на хълма, където бе станал боят, и видяхме, че войските на Тоуала се преустройваха в равнината, готвейки се да подновят нападението, което може би щеше да бъде още по-кърваво.

Като се събраха около него главните вождове, Инфадоу се обърна към нас и към Иньози и каза:

— Бели хора, царю мой, обсъдете и решете какво трябва да предприемем.

— Тази вечер или най-късно утре нашите хранителни припаси ще се свършат. Единственото изворче, което се намира сред лагера, едва стига да утоли жаждата на нашите войници. Ако не предприемем решително нападение, излагаме се на опасността да видим войската ни омаломощена от глад и жажда. А в това време войниците на Тоуала могат да получат силни подкрепления от нови, невлизали в бой колони.

— Какво ще кажете при това положение?

Иньози се обърна към мен:

— Нека пръв говори великият бял ловец!

При тази покана аз взех думата.

— Не се боя от враговете — казах. — Даже нещо повече, те се боят от нас. При обстановката, в която се намираме, не е разумно да чакаме да се понижи бойният дух на нашите войници. В този момент, горди от постигнатия успех и изпълнени с вяра в правотата на делото, за което се бият, без много молби ще се хвърлят отново в борбата. Ако пък чакаме до утре, ще се изтощят от умора и глад и ще бъдат обезсърчени от подкрепленията, които Тоуала сигурно ще получи. Преди да оставим на нашите храбри воини време да се разколебават, а на Тоуала — да действува, да слезем към Лоо, да нападнем с всички сили обезкуражените войски на царя и да ги обърнем в бягство към краала.

Дълбока тишина посрещна войнствената реч на един съвсем миролюбив човек.

Миг след това Иньози, потънал в мисли, вдигна глава и каза:

— Белият ловец говори добре и мисли добре. Скъпи приятели, да се преустроим, да нападнем с всички сили врага и тази вечер ще можем да спим в краала на Тоуала.

След тези думи веднага биде съставен план за нападение. Войските на Инфадоу, гризите, които бяха най-безстрашните кукуански борци, бяха разположени на първа линия под заповедите на господин Фалконе със задачата да заемат централната теснина на хълма.

Те трябваше да посрещнат първия удар. Ние слязохме отстрани на хълма, за да атакуваме левия фланг на Тоуаловите орди.

Заповедите бързо бяха изпълнени. Гризите, горди от определеното им място, се спуснаха смело в боен ред, без да се колебаят нито за миг, макар и да знаеха, че отиват на смърт.

Поделенията на негрите от племето биволи бяха поставени под заповедите на Иньози и на мене.

Инфадоу, който като стар вожд знаеше колко голямо значение има за духа на войниците една насърчителна дума, направи преглед на войските, преди да заемат определените им позиции, като подчертаваше честта, която им правя, решавайки да се бия заедно с тях.

— Вождове и войници! — викна тогава Инфадоу. — Освен белия човек с вас ще се бие и вашият цар. Покажете се храбри и достойни за тази чест.

Сред войските се понесе дълго, нестихващо „Коум!“.

Едва ли някога римски император е получавал подобен поздрав от гладиаторите, които са отивали да се бият.

Иньози отвърна на поздрава с вдигане на бойното копие. След това войските на гризите преминаха пред него в три редици, всяка от по хиляда души.

Втора група премина също като първата в три редици и се отправи към позициите си, без ни най-малко да изрази страх от смъртта, срещу която отива. Напротив, всички бяха истински възторжени.

— Тези негри са прекрасни — ми каза Гуд, който стоеше до мене. — С такива хора можем да направим много нещо.

— Но и Тоуаловите войници са безстрашни — отвърнах аз.

— Зная, но се боят от огнените ни тръби. С нашето присъствие ние заместваме хиляди хора.

— Преди, но не сега.

— Защо? — попита ме изумен.

— Защото нашата слава малко намаля.

— Как така?

— Поради вашите панталони.

— Лъжеш се.

— Никак. Босите ви крака имаха тайнствено обаяние над негрите. А сега те съжаляват, че сте ги закрили.

— Ако е въпросът да спечелим битката, ще ги сваля веднага — каза Гуд, като се усмихна.

— Излишно е. Мисля, че все пак ще бъдат достатъчни изкуствената ви челюст и монокълът.

— По-скоро пушките ни.

В този миг сред равнината се чуха страхотни ви кове.

— Битката скоро ще започне — каза Гуд. — Да заемем местата си.

Когато стигнахме до края на платото, гризите вече бяха слезли на половината от хълма. Това смело придвижване беше предизвикало живо вълнение в лагера на Тоуала.

Вражеските полкове бързо се преустроиха и се понесоха напред, за да пресрещнат нашите.

Гризите стигнаха на изхода на конската подкова и вместо да навлязат в равнината, се струпаха в теснината, където зачакаха атаката. Не искаха да избързат, преди останалите части да заемат местата си.

Войниците на Тоуала разбраха, че пред тях е най-смелото племе на страната — гризите. Като ги видяха да се построяват в подножието на хълма, те се спряха, заловиха се за щитовете и наведоха копията.

Скоро след това един вожд с щраусови пера на главата пристъпи напред и даде нареждания с гръмки викове.

Войските на Тоуала тръгнаха да атакуват нашите гризи. Последните оставаха безчувствени и не обръщаха внимание на множеството стрели, които се сипеха върху тях. Но когато нападателите стигнаха на четиридесет крачки, нашите храбреци по знак на Инфадоу и генуезеца наведоха копията и се спуснаха напред като ураган, викайки с всички сили.

Чу се страхотен трясък, сякаш два влака се бяха сблъскали при пълна скорост. Копията блеснаха във въздуха и миг след това се забиха в гърдите на неприятелите.

Гризите, макар и по-малобройни, водеха борба на живот или смърт.

Схватката продължи десет минути. Враговете прииждаха, огъваха се, отстъпваха, като оставяха бойното поле покрито с трупове. После се връщаха с растяща ярост, като се биеха с копия, тояги и брадви.

Най-после гризите се спуснаха в последна атака. Враговете, безсилни вече да устояват, обърнаха гръб и се спуснаха да бягат.

Победата беше спечелена. Но на каква цена! Една трета от гризите лежаха на бойното поле, страшно обезобразени и окървавени.

За щастие господин Фалконе бе излязъл здрав и читав от тази касапница. Перата му гордо се развяваха от вятъра. Спасението му беше истинско чудо при тази кървава среща.

Докато гризите се престрояваха, за да преминат в настъпление, нашите части побързаха да слязат от хълма и да ги подкрепят.

Скоро нова колона от войската на Тоуала се понесе напред и се хвърли върху гризите. Последните ги пропуснаха да се приближат на четиридесет крачки, както бяха направили и преди, после се спуснаха отчаяно върху им. Втората битка излезе също така кървава, но и също така победоносна.

Войските на Тоуала, съставени предимно от млади негри, които се биеха за първи път, не бяха в състояние да издържат атаката на ветераните. След кратка схватка редиците им се огънаха в безредие въпреки виковете и заплахите на вождовете.

И тази битка с три пъти по-многоброен неприятел струваше на гризите страхотни жертви. Броят им вече бе извънредно малък. Въпреки това те се спуснаха живо подир бегълците и превзеха едно укрепление.

В този момент още един път видях да се веят перата на господин Фалконе и на Инфадоу и въздъхнах с облекчение.

Борбата продължаваше. Тоуала имаше нови подкрепления, които вече се придвижваха напред с намерение да отмъстят за първите две поражения.

Този път битката не беше по-малко кървава. Но сега вече и ние участвувахме в нея и присъствието на Иньози беше достатъчно да вдъхне още повече смелост в разгорещените войски.

Изпълнени с нетърпение да свършим по-скоро и да стигнем до стените на краала, спуснахме се бързо в равнината, за да ударим крилата на Тоуаловите войски. Всички бяхме напрегнати и правехме върховни усилия.

Когато Иньози видя, че врагът стръвно напада гризите от всички страни и че те вече ще отстъпят пред огромното числено превъзходство, вдигна бойното си копие и извика гръмогласно:

— Напред, храбри ми биволи!

Войниците, които носеха това име, понеже поясите им бяха направени от биволски опашки, нададоха бойни викове и се спуснаха като един на помощ на гризите.

Не бих могъл да опиша борбата по-нататък. Стори ми се, че земята се разтърсва, толкова страхотно бе сблъскването на тия човешки маси. Яростно звънтене на оръжия и страхотни, оглушителни викове, хората падаха на цели групи под ударите на копия и тояги.

Не знам как бях попаднал до господин Фалконе и стрелях отчаяно, засипвайки вражеските редици с адски огън.

Изстрелите ми ставаха все по-чести и по-чести. Но какво можеше да направят те срещу неизброимото множество? Шумът беше толкова силен, че гърмежите не се чуваха. Това беше истинско нещастие, тъй като аз разчитах повече на гърмежа, отколкото на куршумите, като се надявах да изплаша врага.

Сред тази бъркотия Инфадоу запазваше удвително спокойствие. Сякаш правеше обикновен преглед на войските, а не се намираше сред кървава сеч.

Издаваше заповеди със спокоен глас, насърчаваше ту едни, ту други и пращаше помощ на най-заплашените места.

При всеки изстрел го виждах все по-навътре сред сражаващите се, а редом с него — господин Фалконе, който се биеше като лъв.

Перата на генуезеца бяха разпилени от копията на врага. Черните му коси, освободени от диадемата, се развяваха волно на вятъра.

Ръстът и силата му се налагаха на всички и никой не се осмеляваше да излезе насреща му. Той използуваше това, за да отблъсва атаките. Всички се бояха от него убедени, че ще бъдат убити, ако дръзнат да го нападнат.

Най-после, след една последна и още по-кървава схватка, от ляво и дясно прокънтяха оглушителни викове. Нашите крила ни идеха на помощ, нападайки във фланг Тоуаловите войски.

Последните, намирайки се в конската подкова, образувана от хълма, където бяха повели бой, не можеха да устоят на новите противници, които се хвърлиха върху им от всички страни, като им нанасяха непрекъснато удари с копия и брадви. Разколебаха се и миг след това се пръснаха в паническо бягство.

— Напред, юнаци… — чу се гласът на Иньози. — Още малко и победата е наша!

При зова на младия цар всички се спуснаха върху вражеската войска и я атакуваха с неудържим устрем.

Противниковите редици бяха разкъсани. Не устояха на последния удар и отстъпиха след кратка и безполезна съпротива.

Битката завършваше сред потоци от кръв. Цялата равнина беше покрита с трупове на убити, с ранени и бегълци. Но колко големи загуби струваше това и на нас! От два полка гризи, които решиха изхода на борбата, бяха останали живи едва деветдесет души.

— Юнаци! — извика Инфадоу, като видя, че последните Тоуалови войници избягаха към равнината. — Вие сте герои. Никога няма да се забрави храбростта, която показахте през този славен ден!

После се обърна към господин Фалконе, който по чудо се бе спасил сред тази сеч, и му каза:

— Ти си велик човек! Виждал съм смели воини, но такива като тебе не бях виждал!…